selsal

Моето мнение е, че майка е онази жена, която е способна да спре да вижда в един човек детето. Отбиването е символът на този майчин апотеоз. Майчинството - същинската майчина грижа - е силата на жената да се откаже от всяка сетнешна грижа. Само жена, способна да надрасне склонността си към грижовност, е била до него момент истински грижовна. (А всяка друга грижовност е вкопчване.) Не е майка оная, която носи, а тази, която ражда. Не е майка оная, която дава, а тази, която отбива. Майка е жената, която предава детето на бащата.

Не е трудно един (или няколко) мъже да бъдат провокирани. Понякога това забавлява, друг път - те измъчва.

Наистина работодателите, навярно по инстинкт, най-често опитват да присвоят част от въплътения в продуктите труд на работниците - напълно Марксов смисъл. И макар тия пропорции /кой какъв дял има в принадената стойност/ да се изчисляват трудно, то отношението на доходите работодатели-работници е няколко десетки или стотици пъти към едно. Това е нещо при всички случаи диспропорционално. В същото време много често се случва да се подвеждаме по хищническия нрав на предприемачите и да откриваме оправдание за всичко в тях. Но така ли е?

Замразеният еврофонд - в сърцето на търсещия оправдания - по нищо не се различава от прекратения Варшавски договор. Затова - не България, а въпросните сърца страдат от подобни "ощетявания". Има хора, които така и непреживяват отбиването. И проблема за недостатъчността вечно ги терзае.

Мое силно впечатление е, че човек твърде много занимава ума си с въпроси като "колко неща е свършил през деня", "колко пари всъщност заслужава" и "колко, видите ли, е ощетен в доходите си", но в крайна сметка се оказва, че на практика работи много по-малко от колкото му се плаща. Този елемент на експониране и преекспониране на собствената работа раздува егото, но не създава характер, нито носи по-високи доходи. Това мое впечатление се дължи не само на наблюденията ми за служителите, които получават доходи от общинските бюджети или държавния бюджет, но и от хора, работещи като частноправни субекти или в дружества на частноправни субекти. Според мен на България и няма нищо. Нищо лошо! Нито пък може да се каже, че е лошо състоянието на държавата. Смешните сравнения със Западна Европа ще са адекватни, когато се спре да се хлечни от правителства и работодатели. Уверен съм, че най-големите крадци в страната са не политиците и съмнителните предприемачи, а ревливата посредственост на средно и ниско ниво в служебните йерархии, която "все има много робота", но едва-едва работи.

Ако в човек, който има академични или научни интереси, се появи претенцията за заплащане или признание, той не само вече е изгубил своя автентичен научен интерес, но и никога го е нямал. Оня, който се изправи пред избора - да изучава или да яде - е човек, който винаги е търсил оправдание да яде, само за да не се нагърбва със задачата да изучава каквото и да е. То е като при любовта. Никой не ти дължи обич. Тя се изисква не от другите, а от себе си. Същото е и със свещеника. Минава ли през ума на призвания-от-бога-да-помага, мисълта сам да получава помощ? Никой нищо не дължи на науката, напротив, хората на науката дължат на другите всичко. Така че, не професорите от съвременния Запад са примери. Пример е Сократ, пример е Моцарт, пример е Маркс, ако щете.

А за кои са характерни ударите под кръста и нападките на опонента в личен план? За подлеците. Намеквате за някакъв предполагаем затвор и страдания, мислейки си, че по този начин ще засегнете моята свободна мисъл? - Теодора Андреева Когато говоря за затворите с жени, нямам предвид вашата лична свободна мисъл (у мен го има опасението да не би вие да приемате лично всичко, с което не сте съгласна, и да смятате, че става дума за вас, винаги когато се каже нещо не дотам добро за каквото и да било). Говорейки за жената-затворник, аз имам предвид многото жени в заобикалящия ни емпиричен свят, които търсят оправдание за личната си съдба в мъжете. Както мъжът-престъпник винаги има оправдание и прехвърля своята вина извън себе си, така и жената, която е надмогната от неудовлетворенията си, търси причините навсякъде другаде, но не и в душата си. Аз не говоря за превъзходство на мъжа над жената. Всъщност самият начин на мислене, който търси да прецени и съобрази "кой кого превъзхожда" е мъжки начин на мислене в основата, на който лежи съревнователното начало. Мое желание е нещо друго - да извлека сравнително вярна пропорция, която съотнася мъжа и жената.

Мъжът - ако не развива мъжествеността си - бива агресивен в негативен план, като жестокостта и престъплението са израз на тая патологична агресия. Жената - ако не акцентира на своята женственост - проявява не по-малко агресия в сравнение с негативната мъжка агресия. Женската агресия е черната й неудовлетвореност и тежкото пристрастие към това все да негодува от настоящата си съдба. Физическата сила на мъжа не е превъзходство над жената. Много физически по-слаби мъже и много неагресивни в първичен смисъл мъже съвсем добре и съвсем в правилна посока властват на силните физически и пряко агресивни мъже. Мъжете престъпници са лошо нещо и затворите са пълни предимно с тях. Но много по-мъчна съдба имат самотните в духовен план жени, които така и няма да излязат от самоизградения затвор на своя тъжен свят.

Вече имаме песен, която е най-малкото равна на вездесъщите "Battery" и "Master of Puppets". Кой друг има тия китари, тези ударни и тоя несравним вокал, къде друга тая атмосфера, освен в - All Nightmare Long Luck. Runs. Out. Crawl from the wreckage one more time Horrific memory twists the mind Dark, rugged, cold and hard to turn Path of destruction, feel it burn Still life, incarnation Still life, infamy Hallucination Heresy Still you run, what’s to come? What’s to be? ‘Cause we hunt you down without mercy Hunt you down all nightmare long Feel us breathe upon your face Feel us shift, every move we trace Hunt you down without mercy Hunt you down all nightmare long, yeah Luck runs out You crawl back in But your luck runs out One, two Luck. Runs. Out. The light that is not light is here To flush you out with your own fear You hide, you hide, but will be found Release your grip without a sound Still life, immolation Still life, infamy Hallucination Heresy Still you run, what’s to come? What’s to be? ‘Cause we hunt you down without mercy Hunt you down all nightmare long Feel us breathe upon your face Feel us shift, every move we trace Hunt you down without mercy Hunt you down all nightmare long, yeah Luck runs out You crawl back in But your luck runs out One, two, three, four Then you crawl back in Into your obsession Never to return This is your confession Hunt you down without mercy Hunt you down all nightmare long Feel us breathe upon your face Feel us shift, every move we trace Hunt you down without mercy Hunt you down all nightmare long, yeah Luck runs out You crawl back in But your luck runs out Your luck runs out All Nightmare Long One, two Luck. Runs. Out. Crawl from the wreckage one more time Horrific memory twists the mind Dark, rugged, cold and hard to turn Path of destruction, feel it burn Still life, incarnation Still life, infamy Hallucination Heresy Still you run, what’s to come? What’s to be? ‘Cause we hunt you down without mercy Hunt you down all nightmare long Feel us breathe upon your face Feel us shift, every move we trace Hunt you down without mercy Hunt you down all nightmare long, yeah Luck runs out You crawl back in But your luck runs out One, two Luck. Runs. Out. The light that is not light is here To flush you out with your own fear You hide, you hide, but will be found Release your grip without a sound Still life, immolation Still life, infamy Hallucination Heresy Still you run, what’s to come? What’s to be? ‘Cause we hunt you down without mercy Hunt you down all nightmare long Feel us breathe upon your face Feel us shift, every move we trace Hunt you down without mercy Hunt you down all nightmare long, yeah Luck runs out You crawl back in But your luck runs out One, two, three, four Then you crawl back in Into your obsession Never to return This is your confession Hunt you down without mercy Hunt you down all nightmare long Feel us breathe upon your face Feel us shift, every move we trace Hunt you down without mercy Hunt you down all nightmare long, yeah Luck runs out You crawl back in But your luck runs out Your luck runs out

И каква е връзката на подобни твърдения с реалната действителност и конкретните резултати? - Теодора Андреева Сещам се за двама автори (учени), които поддържат ценностите, изграждани в матриархата - Робърт Грейвз и Джоузеф Камбъл. Те твърдят, че в общество, водено от жени, липсват най-ярките недъзи на патерналистичното общество - ксенофобията и враждебността. Сещам се и за други двама учени, но те изграждат разбиранията си в контекста на един подчертан мъжки светоглед - Ницше и Фройд. Тяхното разбиране е, че в женската психология ксенофобията и враждебността съществуват, но в подтиснато състояние. И точно защото са в подтиснато състояние се проявяват като ксенофобия и враждебност, тоест като действителни недъзи. Би било много по-ясно и убедително, ако теориите се подкрепят с конкретни аргументи и примери - не от личния живот на този или онзи събеседник, а с по-значителни примери от общопознатата история. - Теодора Андреева Има ужасни патриархални решения и действия. Те се случват когато мъжете откажат да впишат женското в света, а го държат настрана. Така то се вписва несъзнавано. Църквата е пример за изроден образ на Великата Майка, неусетно взел връх в патерналистичния свят. Партията е друг такъв образ. Демокрацията е трети такъв образ. Свободата най-често също добива такива измерения. Всеки един език намира някоя абстрактна дума в женски род и тя бива издигана от мъжете в култ. Матриархатът винаги ще е жив, но или крив, какъвто е днес, или отмиращ, каквото е действителното му естество. Но истината е, че всички злини сторени от мъже биват премахнати отново от мъже; вярно е, че има жени, които помагат много, но най-често има жени, които само хленчат. Тогава истина ли е твърдението, че ако ги нямаше мъжете, или ако ги имаше, но малко по-пасивни (малко като госпожици), то не би имало злини, които да бъдат премахвани? Може би така щеше да бъде. Но ако го нямаше злото, нямаше да го има Христос, нито щеше да го има Буда и никога нямаше да я има Античността и великата й култура. Последните двеста години, колкото и ужасни да са, а и именно, защото ужасни са, разкриват най-силно човешките възможности - и мъжки, и женски - и в материалния, и в духовния свят. От матриархалното общество има оскъдни данни. А то е така, защото самата матриархалност не носи в себе си приемствеността, приемствеността е бащина функция. Женското има своето място не толкова в подчинение, колкото в съответствие с водещата позиция на мъжа. Така както митът (историите, проникнати от фантазията - женското) имат място в контекста на историята (мощта на мъжа да поддържа идеята за света и самия свят). Най-голямото зло е да негодуваме срещу злото, вместо да акушираме от него всичко добро. Без грях, няма благодат.

При всички случаи, ако мъжът страда или пък нещо го измъчва, той сам носи отговорност за това. Няма независещи от мъжа обстоятелства, които да могат да го оправдаят. В тоя смисъл мъжът носи всяка отговорност: от една страна конкретно-ситуационната отговорност, а от друга, той носи и една метафизична отговорност. Жената също носи отговорност за съдбата си, но пък за жената има оправдания от обективен характер - онова, което не може да го бъде, просто не може да го бъде, и невъзможността му не бива да се вменява на жената като отговорност, а още по-малко като вина. И въпреки тая в своеобразен смисъл по-голяма отговорност на мъжа в сравнение с отговорността на жената, на мъжът му е много по-лесно в живота. Мъжът е устроен да създава отбори, приятелства и ако е нужно даже войски. Жената много мъчно се справя със създаването и особено с поддържането на истински съюзи. Тя е склонна да издига в култ съюза, но да загърби неговото естество - идеите и съмишленичеството. Като цяло жената отблъсква най-силните си страни, търпението, смирението, милостта, за да се отдаде на мъжки нагласи, като бунта, решителността и намесата в чужди съдби.

Из мрежата попаднах на две мнения за "Death Magnetic", които струва ми се най-добре изразяват онова, което тия дни се случва с хеви-металистката душа: 1. "Ако имах възможност да си поръчам как да изглежда новия албум на Металика - то той би изглеждал по този начин, би звучал така, би има същите текстове, за нищо по-добро не съм си мечтал." и 2. "Албумът цепи мрака". Broken, Beat & Scarred You rise, you fall, you’re down then you rise again What don’t kill you make you more strong You rise, you fall, you’re down then you rise again What don’t kill you make you more strong Rise, fall, down, rise again What don’t kill you make you more strong Rise, fall, down, rise again What don’t kill you make you more strong Through black days Through black nights Through pitch black insights Breaking your teeth on the hard life coming Show your scars Cutting your feet on the hard earth running Show your scars Breaking your life, broken beat and scarred But we die hard The dawn, the death, the fight to the final breath What don’t kill you make you more strong The dawn, the death, the fight to the final breath What don’t kill you make you more strong Dawn, death, fight, final breath What don’t kill you make you more strong Dawn, death, fight, final breath What don’t kill you make you more strong They scratched me They scraped me They couldn’t rape me Breaking your teeth on the hard life coming Show your scars Cutting your feet on the hard earth running Show your scars Breaking your life, broken beat and scarred But we die hard Breaking your teeth on the hard life coming Show your scars Cutting your feet on the hard earth running Show your scars Braiding your soul in a hard luck story Show your scars Spilling your blood in a hot suns foray Breaking your life, broken, beat and scarred We die hard We die hard We die hard

Мъжката природа в своя автентичен корен е воинска природа. Мирът винаги е палиатив /нещо временно/ в душата на мъжа; и най-вече мирът в съзнанието на мъжа е производна на войната. Дори източният мъж намира истината за своя свят на въздържание и медитация в контекста на един път от огън – нирвана /угасването/ е безпредметна, щом я лишим от основата й: непредсказуемите пламъци на тоя свят. Моя сравнително силна убеденост е, че увереният, и доколкото е възможно, завършен мъж е по начало сексист. Тук нямам предвид едно пренебрежително отношение към жената, което най-често компенсира страха от неовладения респект към майката. Сексизмът, за който говоря, е мъжката увереност, че чисто психологически жената многократно по-слабо от самия мъж е способна да прави онова, което иска. Душата на жената е подвластна на съдбата и за да се разкрият истинските богатства на тази душа, жената има нужда от подкрепа. В тоя смисъл мъжът е много по-самостоен. Когато се каже, че една жена е мъжко момиче, се има предвид, че тя е вдъхната от мъжкото съзнание да се изправи срещу съдбата, стига това да е нужно. А когато се каже, че една жена е омъжествена, то означава, че въпросната жена просто има мъжки претенции, но не и мъжко вдъхновение. Глупаво е да се твърди, че мъжете са по-слабият пол. Има слаби мъже, но то е щото някои майки решават с майчино възпитание да изтръгнат воинската природа на мъжа и един вид да го цивилизоват /а само го обезкосмяват/. Забелязал съм, че не малко жени търсят в истинския мъж просто една добра приятелка с фалично обаяние. В същото време никак не са малко жените, които имат женската сила, търпение и разбиране да приемат войните, които мъжете разгарят около тях и в тях.

Уж - според мен е това "уж" - френска организация е продала сто копия от "Death Magnetic" на сто души. И сега - 9 дни преди официалната дата по представяне на албума, Metallica кънти, навярно, в милиони уши. След като "вчера" Ларс буквално смаза Напстър, ми се струва, че днес Металика се забавлява, като сама пуска нелегално собствените си песни. Metallica - Death Magnetic Така че на 3-ти албумът се слуша, а 12-ти се плаща.

Наистина войната води до страдание и трудно /а по-скоро рядко/ може да се открие смисъл в страданието, до което води войната. И е истина, че мъжкият начин на светоусещане е причина за войната - поне за войната такава, каквато я познаваме. Аз например имам изключително патриархална настройка. И макар да съзнавам издънките, които може да породи патриархалността, както и нуждата подобни издънки да бъдат коригирани посредством най-характерни женски нагласи, то намирам, че стратегически водещ мотив на съществуване e мъжката доминация. Равенството, пълната нивелация на отношението мъж-жена, е добро нещо и много често нужно, но единствено в краткосрочен или средносрочен план. Моето разбиране е, че самата идея за равенство е израз на женска доминация. Щото ако съществуваше такова нещо като женска доминация като аналог на обичайната мъжка доминация, то това би било просто прикрита мъжка доминация в женски образ.

Днес се появи клипът към сингъла от новия албум на Metallica. Песента е разделена на по-бавна, лирическа част и на бърза, класически траш част. Аз съм очарован от солата. Донякъде ми се иска да коментирам текста на песента и съдържанието на клипа, но ще оставя поста без такъв коментар. Metallica - The Day That Never Comes

Силвия, песента, към която си дала линк е хубава и в много отношения напомня Металика. От друга страна когато аз за първи път слушах "My Apocalypse" изживявах съмнението, че е възможно да съм попаднал на някое поредно подражание, което малко ми отне радостта от песента. Ето го оригинала - My Apocalypse А ето и текста - My Apocalypse - lyric

Metallica представиха една от своите десет песни, включени в новия им албум - "Death Magnetic". Основният риф може да бъде чут, а тежестта на самата песен може да бъде доловена, даже в това изпълнение на почитател: Cyanide А самата песен, изпълнена от мощните барабани на Ларс Улрих, е на този адрес: Cyanide - Metallica

Защото Хетфийлд днес има рожден ден и понеже вече знаем, че в албума, който Metallica ще издадат другия месец, ще я има The Unforgiven III, може и да си припомни първите две песни: The Unforgiven The Unforgiven II А и защо да не видим трети черно-бял клип!

Откак се помня радостта ми от този актьор никога не намалява! Луи дьо Фюнес

Малко вокали могат това - W.A.S.P. - Unholy Terror И да продължат така - W.A.S.P. - Charisma

Ей я поляната, ширнала се пред мен. Надявам се, думите ми да имат силата да сторят така, че ширналото се по тая поляна да стане наглед не само за мен, но и за вас. А в самата среда на поляната – кон. Простете прозаиката, но ако го нямаше конят, на поляната нямаше да има нищо. Този кон – а именно този – конят, който виждам, има-няма на десет метра от мен, е кон сив, с проскубана грива, с тънки хълбоци и сведена глава. И, моля ви, не бих желал да прозвучи твърде обидно, но това пред мен беше най-вече и преди всичко един най-конкретен кон. Много бих желал да ви посоча някой друг кон, не този, и не толкова конкретен, но това виждат очите ми, такава ми е болежката. Имаше един лекар все повтаряше, когато кашлям, “е, то не е пречка тая твоя хрипавица, стига да я опознаеш; виж я отсам, виж я оттам, контура й проследи, почувствай я добре и не след дълго красива ще ти се стори, пък и с юзда”. Но на коня, ето вижте го: прави крачка! Повече дори – прави втора крачка. Удивително! Досега го виждах, но не мислех, че е толкова жив. И с хрипавицата беше така, докато една сутрин не се изповръщах върху бебето. А!? Че той конят куца! Всъщност не. Май е много уморен. Язден май бил твърде много, хм. Колко ли хрипавици е мъкнал на гърба си? Е, дано да си няма кончета. Ала сега едва върви. Крета. Кон, който крета. Нищо по-конкретно от това! Но по-философски – конят, който крета, е този кон, и при всички случаи не е онзи. Този кон е конкретният кон. А конят-въобще, в смисъл просто коня – без досадните този или онзи, без сив или чер, без горд или съсухрен, – е абстракция от първи ред. Абстракцията (това е вметка най-вече за сведущите) е напускане на всяко нагледно това на коня и извършване на едно обобщение, което ни отправя към нещо, как да го кажа, принципно конско. И тук малка изненада – абстракцията от първи ред, колкото и странно да е, се нарича concreta. Мама веднъж ми каза: “хей, дяволито момче, днес ще ти купя конче”. Скочих, ревнах, изненада бях. И кончето видях. Цял жребец! Очите му искри, бедрата мощ, стъпката от вихър. Ах! Вечерта получих червена конска глава от пластмаса със забит прът във врата. Все едно мама се изповръща отгоре ми. Кой да ми обясни разликата между този кон, конят от моето желание, и concreta-та, която мама държеше да ми купи. В първия ден бях унил, нали веднага разбрах, че пластмасовото конче няма да препуска. Но ми трябваше цяла седмица да разбера, че кончето няма и да крета. Но по-философски – ако concreta-та, като абстракция от първи ред, изниква, когато речем “кон”, то речем ли “същество”, се натъкваме на абстракция от следващ ред. Представете си, че мама ми беше казала: хей, момченце-пишленце, днес ще ти купя едно същество”. Аз цял ден щях да се надявам на моето конче-жребец, а тя вечерта – нищо чудно – щеше да ми донесе ситно издялкана дървена буболечка. Абстракцията от не първи ред се нарича abstracta. Представете си ония деца, които се натъкват на abstracta-та, и то на abstracta-та от пети или от десети ред, още преди да срещнат, пък било то, дори concreta-та, да не говорим за това, което най-желаят – точно онова, дивото жребче. Но по-философски… ъ-ъ-ъ по-психологически (омешаха ми се тез науки в главата) – патогемите най-личат при ония чичковци и лели, които като малки са прегръщали конски глави с прът в главата, а не са препускали на див жребец. Сега тия чичковци и лели по цял ден прегръщат с умовете и със заплатите си. Абстрахирали се твърде шоково, те цял живот ще конкретизират, прегръщайки. Възрастният, добре нагълтал се с абстракции, е впрегнал цялата си енергия в икономиката, която произвежда най-конкретни неща и то конкретни неща с опаковка. Но дори тия възрастни да построят конюшни, в които да натикат стотици диви жребци, то и най-надарените от тях успяват да конкретизират абстракциите си не по-дълбоко от concreta-та. Ето ме мен на ширналата се поляна. А доколкото разбрах, вие също сте с мен. Пред нас кон, който крета. И никъде, никакъв жребец. Десет метра, колко са? Настигам коня, щото бягам, а той само крета. Ей това мое настигане е concreta-та, то е поредният ми напън да докопам, да възвърна, ех. Хващам коня за проскубаната грива, мятам се на гърба му, а той се накланя. Но с последни сили се задържа прав; чудно как успява да държи й мен. Надавам вик, шляпам коня по врата, сритвам го в слабините и се виждам как летя по ширналата се навсякъде поляна. Крачка, две. Кретане злощастно. Конят пада мъртъв. А аз отгоре му се изповръщам. Но по-психологически – помните ли онова диво жребче, което като малък желаех. Сигурно съм го видял в някой филм. То, защото в нашия вход коне нямаше, освен ония двама старци, на които хрипавицата им цвилеше на всеки десет минути и все крещяха, че много търча и вдигам прах до бога. Сега, когато така и не станах голям като същия онзи бог, до когото вдигах прах, само се измечтавам: о, аз имах жребчето! Яздех го, като заедно вдигахме прах и създавахме хрипавици. Да, още щом съм видял жребчето върху телевизионния екран, то аз съм прегърнал жребчето. Но злото е дошло с мама. То не едно зло иде с мама. Добре, че не само зло иде с нея. Злото дойде, когато мама рече, че може да купи на момченцето жребче. Аз съм решил, че мама също като мен е видяла жребчето, че като мен го е прегърнала, че като мен е летяла с него. А това никак не е било така. Мама е имала само abstracta-та, но е искала за мен повече, като ми подари concreta-та. Но не се е досетила, че аз имам много повече от тая кретаща concreta, аз имам фантазията за жребчето. И ако concreta-та се опитва да пипне, фантазията се слива, тя превръща и бива, създава реалност по-истинска от всяка друга реалност. А сега философски, но дваж по-човешки – питам се, ако никога не бях видял това жребче, щях ли да го искам? Може би не. Колко ли неща днес не искам, само защото си нямам представа за тях. Но искал ли съм в действителност онова жребче, тогава, когато бях малък? Да не би да съм го заискал в момента, когато мама ми е казала, че ще ми го купи? Може би с онова заискване съм изгубил жребчето, то е станало проклетата concreta. Но и още повече – да не би да съм загубил жребчето в мига когато съм го видял в оня филм, за който нищо не си спомням. Ах, сега се сещам! Ах, сещам се за всичко! Аз съм бил жребчето, аз го яздех и търчах много преди да го видя, аз цвилех и разтърсвах грива, далеч преди да погледна в телевизора, аз – НЯКОГА – бях всичко на този свят. А днес съм само себе си, днес съм един кон, който крета, докато не умре. Светът не ни е даден. Това е най-пошлата идея на хората-конкрети, които не осъзнават колко са сграбчени от абстракциите си. Те искат светът да ги предхожда, за да не се окаже, че са се родили в празното. Concreta-та, недостатъчната конкретност, на родените-след-света, все ги дърпа към още малко конкретизация, пък дано тогава достигнат същността, дано пристигнат най-сетне в света. Но някъде, струва ми се, има хора, родените-със-света, които знаят, че не контурът пред тях е ценността, а идеята, която ту изплува и ту изригва от гърдите им, като им напомня, че някъде отвъд тоя тук-ашен свят има един друг свят, който винаги държи вратите си отворени за нас.

Добре е да отделим двете понятия за секта. От една страна е оригиналното религиозно понятие, според което секта е група от хора, които споделят и поддържат в живота си оформена и добре осъзната парадигма от ценности. Пример в това отношение са амишите, сещам се за "Свидетелят" - филм с Харисън Форд. Подобно общество най-често изгражда алтернативен начин на поведение в сравнение с общоприетия живот. В резултат се случва хората, от външния на сектата свят, прибързано да оценяват различието, което е култивирала самата секта, като неприемлива странност, дори като мания, като патология. От друга страна стои социалното понятие за секта, според което група от хора се капсулират с цел да отстранят от представите и живота си всяка пораждаща тревожност мисъл или действие. В тоя контекст сектата е обществено формирование, аналогично на индивидуалното формирование, което например невротика създава в личността си. И както невротичното мислене развива особено честолюбие спрямо достоверността на логиката и морала си, така и сектантското мислене е склонно да се затваря единствено в собствените си отражения и да отхвърля всичко, което не го отразява по подходящия начин. Примери в това отношение са филмите "Селото" и "Храмът на обречените". Но кои са признаците, които могат да ни насочат към вярното разбиране кое е здрава и плодотворна общност и кое нездрава и в действителност изпълнена със страх общност?

В крайна сметка в твоя пост противоположността любов-омраза се запазва. Чувството "омраза" остава нееманципирано, то не се преоценява, а просто се отмята встрани (изоставя се на по-долно ниво), като само се йерархизират определени нива в контекста на самата любов. Впечатление прави как в последните си думи ти се връщаш на разбирането за омраза, като казваш, че и най-неразвитата любов превъзхожда омразата. С този извод не само не се снема противоположността любов-омраза, а напротив, тя се запазва. Повече дори - изостря се в пределна степен. Получава се нещо като: най-същественото за любовта е омраза към омразата. В случая тая своеобразна любовна омраза е отказ да се приеме чувството "омраза" по друг начин, освен по обичайния начин - омразата просто не бива да съществува. А същността на омразата струва ми се е - желанието нещо да престане да съществува.

Усещането за невъзможност, което твърде често навестява човешкия ум, а - от друга страна - чувството, че всичко е възможно, което пък, наивно или не, понякога спохожда човешката душа, изглеждат тъй пряко противоположни, че да се размисля върху тях никак не е лесно. Философията, а и езотериката, в техния същински вид, са нежелани от хората, поради поставянето на подобни непрактични (неделнични) въпроси. Възможно ли е да приемем противоположността там, където я има, без да я замазваме (смекчаваме) за сметка на истината, и в същото време да откриваме път към съотнасянето на тия противоположности без да се поддаваме на конфронтацията, която сянката на противоположността има характера да ни налага? Може ли – например - Бог да е по-зъл от дявола?