selsal

“Вие сте млад, отвърна Атос, и има време горчивите спомени да станат приятни!” последните думи от “Тримата мускетари” - Искам да мина! - Хар-хар-хар, да мине оттук и вятърът не смее. - Аз не съм вятърът, а Силата, която го държи в своята шепа. - Хар-хар-хар, значи ще разбереш, мен, Колосът-между-световете, щото, както при теб, така и тук, в моя свят, Забраната е дело, което най се тачи. - Разбираш себе си, Колосе, разбирам те и аз, но никак не вникваш в туй, което не от себе си, а от мен трябва да разбереш. - Хар-хар-хар, казах вече, забраната е моето дело, не и вникването. А и ти си твърде дребен, за да вниквам в теб, хар-хар-хар. - Продължаваш да упорстваш, а от лошо семе е тая наклонност. Виждам, на плът си колос, а аз съм само къшей мръвка. Но знай, духът ми е вселена, а твоят май е повей, който и в разгара си, не се усеща. Сякаш мъка някаква трие ти душата. Така че, отдръпни се и пусни ме да мина! - Хар-хар-хар, устата ти, възситни, зина и на думи е голяма, но каквото и да речеш, оттук, дето вардя аз, няма да минеш. - Колосе, речта, която гърлото ми пуска е моят дух, ако даром не ме пуснеш, със слова от огън ще те принудя. - Хар-хар-хар, чувал съм безброй песнопойци и думоредци, за скуката ми бяха те разтуха, но през Забраната, която съм, така и не преминаха. - Защото, Колосе, всички, които до днес си чувал и повръщал в пътя им са били уверители и убедители и никой досега не е бил твой наредител. Аз съм Господарят, така че отдръпни се от пътя ми, та спокойно кракът ми да прекрачи от този свят в другия. - Хар-хар-хар, аз имам един Господар и това не си ти. Моят върховен наредител е Бардото – ей тая пролука между световете, която пазя чиста от стъпка, била тя човешка или божия. - Това ти рекох и аз, Колосе, ала ти не спираш да разбираш само себе си. - Ъ-ъ?! Що за отрова се опитваш, невидни дребосъко, да туриш ми в душата. Знай, тая няма да я бъде. - Аз съм Силата, която държи вятърът в своята шепа, ти, Колосе, не отрече това? - Хар-хар-хар, а и защо да го правя? Бъди когото искаш, стига да не се опитваш да преминеш през Бардото. - Духът ми по мяра равен няма, той е вселена, ти, Колосе, и това не отрече? - Хар-хар-хар, за кой се мислиш не ми е работа, просто стой далеч от моето Бардо! - Едно само знаеш, Колосе, и друго не разбираш. Затуй с твоите думи ще го кажа и тъй ще отворя големите ти, но за последно слепи очи, та да дано се премахне мъката ти. Аз съм Бардото! Веднага от пътя се отмести! - О-о, хитрост бълваш, която няма да мине, а и ти с нея не ще преминеш. Ако на думите си майстор, чуй ме, щото и моите слова по-долу от твоите не остават: Бардото е зад мен, а ти пред мен, ха това ми обясни, как тогава ти ще си Бардото, хар-хар-хар? - Защото, Колосе, глупако, ти сам прекрачи Бардото и сега си му в средата, стоиш заобиколен от Бардо, то е и отпред ти и зад теб. - Ъ-ъ??! Хар-ха… повтори, мижав и скрит от видимостта ми дяволе, какво рече? - Ти ме опетни, Колосе, с твоята колосална глупост. Въпреки, че да ме пазиш, аз никога не съм искал. - Това е лъжа. Проклета лъжа! Ах! - Лъжа ли? Попитай се, защо си такъв, а не друг? Защо си Колос? - За да пазя с могъщото си тяло входа към Бардото. - Или за да се настаниш в средата му и поради страха си да го преминеш докрай, отблъскваш способните да го сторят. - Клевета. Проклета клевета! Ох! - Хранил си се от широтата на моя друм, за да бъдеш съсирек точно в средата на сърцето, което от отсам води право отвъд. - Не може всеки да минава през Бардо, то е път само за избрани! Разбираш ли това… страннико? - Ти избран ли си, Колосе? - Избран съм да низвергвам самозваните. - Как различаваш самозваните? - Ами всички, които желаят да преминат през Бардо са самозванци. - А ти самият не желаеш да преминеш, така ли? - Да, аз съм пазител, а не Избран. - Но сам каза, Пазителю, че избран е онзи, който не желае да премине през Бардо? - Това казах. - Тогава, щом ти само пазиш, ала не желаеш да преминеш, значи ти си Избраният. - Ъ-ъ???! - Пазителството ти свърши, Колосе! И туй е твоята мъка. - Не разбирам…, Бардо? - Знакът на Избрания е категоричният му отказ да премине. Този знак личи върху теб. - Но ти…, Бардо, ти защо желаеш да преминеш? - Защото не съм Избраният, а само на неизбраните им минава през ума да преминат, да се прицелят в Голямата цел. Аз съм Бардо, да преминавам през светове не мога, затова го искам. Моя съдба е сам да се пазя, аз съм същинският Пазител. Така че, Колосе, твоето просънувано пазене свърши, събуди се и мини през мен, мини и замини. - Но, Бардо, защо тъй дълго съм спал, защо досега се бях сраснал с пазенето така, сякаш за него съм призван. - Ти сам го каза, Колосе, каза го не един път. Защото ти си Избраният! А Избраният не желае да премине през Бардо. Такъв е сънят на Избрания – да няма будност за своята избраност. - Бардо…, защо всичко това се случи така, както се случи? - Да бъдеш между два свята, да не умираш, но и да не се раждаш, да висиш като обесен, е Великото ученичество. А аз, Колосе, Бардото, съм учителят в това обесване. Научих те на всичко, на което един Пазител може да те научи, ти съхрани всяка мисъл, която песнопойците ти врекоха, отся всяка лъжа, която думоредците ти казаха, опозна света, който е отсам и най-вече – ти забрави. Забрави, че висиш празен и без дъх. Забраната, която през всички тези времена налагаше на идещите да преминат, всъщност беше Забрана, която ти наложи преди всичко над себе си. Ти си Избраният, изопни се, време е да забравиш не друг, а мен, самото Бардо. - Но аз продължавам да не искам да премина през теб, Бардо. Страх ме е! - Този твой страх, Колосе, е последното и най-мъчно сбогуване. - Но научих ли всичко, наистина ли съм готов да премина? Щото няма подтик у мен да сторя това, Бардо. - Ти си млад, знай, ще дойде време, в което заветът ще се превърне в буря. А сега върви, Колосе, върви, хар-хар-хар…

Така е. Дори начинаещият медитиращ биха го разсейвали повече вътрешните шумове, отколкото външните. И най-често тия вътрешни шумове принуждават ума на човек да обърне внимание на външните. Разсеяното съзнание (викшипта) е една от формите на съзнание, според йога. Такова съзнание е възбудено от някакъв обект (спомен или мечта, бръмченето на хладилника или гладния стомах), а самото съзнание няма контрол над възбудата си. При подобна възбуда е възможна стабилност на вниманието, доколкото то е зависимо от дразнителя на обекта. Но степента на тая зависима стабилност е разсеяността, която отклонява медитиращия от владеенето на съзнанието, предавайки това владеене извън себе си. ---- Молитвата, като западен аналог на медитацията, също не би трябвало да стои зависима от глада или шумния съсед. Творчеството - макар йога да признава съсредоточеността в творчеството, отхвърля дълбоката медитативна същност у него - е отново западен парарел на медитацията. Творчеството понякога иска тишина, но най-вече това е тишина от клишетата.

Не медитацията се осигурява от тишината, а медитацията осигурява тишината.

Да. Умората стопява формите. И питането тук е: аморфността единствената последица от умората ли е? Казано по-нашироко - дали умората води до сън, изпълнен с хаотични образи, и дори до сън без сънища, или има начин именно посредством умората човек да се озове в богат и смислен сън, чиято реалност е по-непосредствена от реалността, предхождаща и довела ни до умората? И точно, както казваш, кристалната структура е - може би - възможна, произлизайки не от друго, а от аморфността, създадена от умората.

То това е умората - потъване. А шансът, който пропускаме, е да оценим въпросното потъване положително. Умората в социален смисъл може и да е загуба на енергия, или физическо неразположение, но в метафизичен смисъл умората е естествен отказ от натрупаното, от видяното, от цялата маса на вече-преживяното, и съответно е възможност да се прекрачи всичко това, за да се случи нещо същински друго.

Умората показва, че течението те е довело до голямото море. А там всички предходни посоки замират, тенденциите се стапят и едно всецяло налага духа на обширната си снага. Тогава вечерният мирис навява мисли за сън и нов живот. Умората подготвя човек да прекрачи, но не в пространството, нито отвъд времето, а в едно не-аз.

Север: Този, който не може да вижда същности, се увлича по празните отражения на миналото. Или там където за историка има "вчера", за философа има "всъщност". ----------------------- Юг: Автентичността не е ген и никога не е по наследство. Ако изобщо кръвта е способна да говори, тя изговаря кръвосмешения; и нищо друго. ----------------------- Запад: Бъдещето е непредвидимо, това най-добре се разбира от пророците. Техният дар е да нямат илюзии за тъмнините на утрешния ден. ----------------------- Изток: Еон е понятие, което означава две неща: времеви отрязък и същност. Любовта е идеята на съществуването, тя се изживява по два начина: в месеци и години, и направо.

Хипохондричният страх е твърде мъчителен страх. Тази мъчителност иде не само поради това, че един или друг орган страда, а защото съзнанието губи доверие в себе си, в способността си да преценява онуй, което би трябвало най-лесно да преценява - непосредствеността на своето тяло. А когато човек има разбиране за себе си, че е интелигентен, то мъчителността при хипохондрията се удвоява. Хипохондрията напомня ревността. Човек има усещания и предусещания, че някой го предава (в случая тялото), ала в същото време тия усещания рядко се потвърждават по време на преглед; действителността ги отхвърля. Изключителен феномен в психологически аспект е мигът, когато хипохондрията стане тъй непоносима, че човек си казва: "дано някак да се установи със сигурност, че наистина съм болен, или пък, че всичко е мое заблуждение (бих преглътнал това), само и само да добия яснота по въпроса за моето тяло". Непоносимостта на хипохондричният страх е в съмнението, в неустановеността на действителното състояние на болезнените органи. По същия начин ревността може да изстиска човек така, че той да е склонен да приеме коя да е истина, стига да е окончателната истина, пък била тя - 1) че съм предаден и затова унижен, или 2) че съм бил дотолкова глупав да се съмнявам в нещо, в което не би трябвало да се съмнявам. Ако при ревността има недоверие към някой друг човек, то при хипохондрията има недоверие спрямо собственото тяло. И в двата случая недоверието води до спад в самочувствието. И ревнивият човек, и хипохондричният човек се чувстват уязвими, едно слабо място заплашва цялото им същество. Слабото място при ревността е любимият човек, слабото място при хипохондрията е тялото (болезнения орган). Когато човек ревнува, се настройва срещу любимия (любимата), който вече не е дотолкова любим, когато човек изпитва хипохондрични съмнения, той е настроен срещу... любимото тяло. Хипохондрията, както ревността, се дължат на отказа на аза да еманципира някого (нещо) спрямо себе си. Ако аз отказвам да призная колко съм зависим от своята любима, аз отказвам да призная, че обичам, и така любовта ми се извръща, и в действителност се превръща в мое слабо място. Ако аз отказвам да призная желанията на своето тяло, аз отказвам да призная, че съм жив, и така животът се превръща в мое слабо място. И както любимата може един да ме разлюби, така тялото един ден ще ме предаде. Ревността е реализация на несъзнавания страх, че не мога да контролирам любовта към мен. Хипохондрията е реализация на това, че след години тялото ми ще умре. Всяка хипохондрична болка съдържа в себе си неудовлетворено физическо желание. В един духовен път появата на хипохондрията не може веднага да се класифицира като признак, че духовността е фалшива. Въпреки че никак не е добре тялото да напомня за себе си, когато мисълта е заета с духа. Случва се - колкото и парадоксално да е - хипохондрията да открива пътя на разгръщащата се духовност. Наистина, твърде рядко, но би трябвало да се случва.

Налага ми се, какво да се прави, да си казвам понякога - Да мислиш, да виждаш, да пипаш и чуваш, /да чувстваш, да вкусваш, подушваш, прозираш /е форми да правиш, дали го разбираш?

Няма нищо по-справедливо от несправедливостта, с която съдбата се отнася към човек.

Каква е разликата между това да искаш и това да си болен-от-искане? Изключителното по своята простота и съдържателност християнско правило “почукай и ще ти бъде отворено” разкрива колко много здраве има в това човек да иска. Колкото по-спонтанно е едно искане, колкото по открито то е отправено от един човек към друг човек, толкова по-ясно животът открива себе си. Има ли хора, които не искат? Например будиста! Той иска или не иска, след като първата будистка истина гласи: “причина за страданието е желанието”? Кармата (деянията), продиктувани от желанията, задвижват самсара (колелото на страданието). А то е така, щото човек желаейки, се обвързва с желаните неща. Но понеже всичко е преходно, желанията в крайна сметка водят до страдание, щото ще се разделим с всичко, към което сме се привързали. В будистки план – може би – няма искане, което да е здраво по своята природа. Има една форма на не-искане, която не е будистка. В действителност при нея няма чиста, откровена форма на не-искане. Става дума за нещо от типа: понякога човек не иска именно онова, което иска. А то е когато искането не е спонтанно, щото се иска, но се задържа, и затова искането се представя под формата на не-искане. Човешката душа не бе била човешка душа, ако в себе си не съдържаше и божественото, и демоничното. И точно демоничното у човек се проявява, ако исканията му бъдат окупирани в душата. Нека сравним въздържанието (нироддха), на което се подлага йогина, от една страна, и невротичното задържане, от друга. Йогинът чрез статичните пози, които заема, и посредством медитативните си състояния се отказва от нещо излишно, от тлъстината в умствения процес, йогинът се въздържа от всички напразни искания. Обратно, невротикът се впуска в напразните искания, а напразно искане е да убеждаваш себе си и да убеждаваш другите, че не искаш онова, което не си престанал да искаш. Невротичното мислене трупа мазнини от укрити искания, които затрудняват съществуването. (И дали будизмът няма предвид повсеместността точно на тая болна разновидност на искането?) В анекдота за пациента, който се мислил за царевично зърно и това го е довело до мисълта, че петелът го преследва да го изяде, истината за пациента е, че той желае да бъде това царевично зърно. Тоест тук се прилага усложнената невротична формула на укритото искане: искам да не искам онова, което искам. Нещо повече едно такова искане е доведено до крайност, невротичността му се е превърнала в психотичност. Болното-искане е достигнало кресчендо в налудната идея за това, че човек е царевично зърно. Нека видим нещата от другата им страна, от страната на психотерапевта. Всички сме чували от устите на психотерапевтите колко нужна е психотерапията днес. Също сме чували колко много пари са похарчили психотерапевтите, довеждайки до край своето обучение. Не е ли натрапчива тая претенция, не крие ли тя зад привидния си алтруизъм една проста егоистична жилка? Психологически трудно е да си представим един будист, един бодхисатва, да каже нещо такова. Бодхисатвата е човек достигнал просветление, който веднага може да иде отвъд, да осъществи Нирвана, но не го прави, за да помогне на всички останали също да се просветлят. Без хонорар, просветлението на другите, е неговата единствена награда. Психотерапевтите най-често са хора, които навличат одеждата на бодхисатва, но отправят послания, като че са пациенти. Когато терапевтът се рекламира, той на практика казва “аз съм царевично зърно, елате при мен”. Терапевтът жертва своите натрупани с годините и разходите си знания в името на човека в нужда (в името на петелът, който е гладен). Знаете ли защо ли лечението на един зъбобол е значително по-евтино от решаването на психологически проблем чрез терапевт (а не чрез свещеник например)? Защото психологическият проблем е по-сложен от зъбобола ли, защото зъболекарят има по-малко разходи за своята квалификацията ли? Ако това е така, то един бодхисатва, или един Франциск Азиски е трябвало да бъдат позлатени. Отговорът, психологически, е съвсем друг. Психотерапевтът много, ама много, иска да го искат, болен е туй искане, но не смее да го изкаже в прав текст. Психотерапевтите и на сън и на яве сънуват какви огромни царевични зърна са. Също като врачките. В анекдота психотерапевтът лекува пациента, ползвайки привидно десетки психологически метода, убеждавайки болния все в едно: че той не е царевично зърно. А го убеждава в едно такова нещо не за друго, а понеже държи самият той, терапевтът, да е царевичното зърно. И в съзнанието на пациента, и в съзнанието на терапевта царевичното зърно има една и съща свръхценност. Затова когато в края на анекдота пациентът вече уж е приел, че не е царевично зърно, а терапевтът е убеден, че го е излекувал – а де факто, си е възвърнал скиптъра на царевичното зърно – изведнъж пациентът пита: “а петелът знае ли, че не съм царевично зърно”. Интерпретацията на тоя въпрос вече е ясна, пациентът всъщност казва: “макар аз проформа и вие проформа да знаем, че вие, а не аз, сте царевично зърно, то не е ли възможно някой, който вижда истината, просто да дойде и да ме изяде. То, даже, аз навярно вече съм изяден. И то не от друг, а от вас. И понеже сега сте погълнали царевичното зърно, вие решавате, че някакси сте самото царевично зърно. Но-о, аз не съм изяден, знайте, никак не съм”. И всичко започва от начало. При срещата с параноик, човек твърде бързо се заразява с параноя. Особено ако тя е заложена твърде силно у него. По ирония, точно психотерапевтите притежават латентна (неактивирана) параноичност, която избухва в разговор с параноичен човек. Те, двамата, терапевт и терапевтиран, се чувстват преследвани и в защита, започват да преследват. Един затворен кръг, в който никой не се излекува и никой никого не лекува. Затова всички анекдоти за луди хора завършват със завръщане на лудостта.

Един филм, който повечето от вас може би са гледали, но филм, който всеки път се гледа като за първи път. Заради историята, поради играта на Робин Уилямс и защото Робърт де Ниро може да направи всичко. Тук може да се види трейлър на филма: Пробуждане - кратко представяне А оттук може да се изтегли: Awakenings ("Пробуждане")

Пациент постъпил в клиника на лечение, защото си мислел, че е царевично зърно и поради тая причина петелът ще го изяде. За разлика от основателния страх, който човек изпитва, когато е изправен пред реална заплаха, при параноята една фиктивна заплаха е способна да породи чудовищна тревожност. Страхът, че петелът може да изяде човек, защото човекът е царевично зърно, е параноичен. И тук иде въпросът: каква е причината за появата на налудната представа при параноята? Както при нормалния страх, където съзнанието изостря своето отношение, за да защити определена ценност, с която аза се идентифицира – например живота, имуществото или някоя морална идея, – така и при параноичния страх целта е да се опази ценността на една идентификация. Кое е онова, с което параноикът определя себе си, и на което придава една, спокойно може да се каже, свръхценност? Най-честият психологически отговор е, че при параноята азът добива едно неимоверно и затова болестотворно значение. Тая основна страна при параноята се нарича нарцисизъм. В същото време никой друг, освен самия параноик, не цени и не се интересува от неговия аз, което е и причината параноикът да вмени на (да проектира в) всички останали оня интерес към себе си, който самия той изпитва. Да смяташ себе си за царевично зърно далеч не повиша самооценката на човек, но пък нещата добиват съвсем друг смисъл, ако се появи някой, който живо се интересува от царевични зърна. И веч разбираме значението и мястото на петела, щото един петел не би обърнал същото внимание на човек, колкото би го направил спрямо едно царевично зърно. Ала все пак: не е ли карикатурна тая форма на нарцисизъм, дето ставаш царевично зърно, само и само да привлечеш вниманието на един нищо и никакъв петел? Никой не би се впечатлил, ако му се сподели азова идентификация с царевично зърно, както и всеки би отхвърлил заплахата, която петелът представлява за подобно налудно зърноподобно същество. Освен терапевта! Когато в анекдота пациентът отива на лечение, той прекрачва прага на терапията с несъзнаваната представа, че отива на място, където неговата фикция ще получи известен отклик. Разбира се – аз съм сигурен, а в тая ми сигурност има тъга, - че няма такъв терапевт, който да приеме тезата на параноика. Но пък всеки терапевт би изслушал (срещу пари) въпросната теза. Тоя интерес на терапевта – в очите на параноика – много напомня на интереса на петела от неговата налудна представа. Всъщност самата клинична ситуация е същинската цел на пациента, тя е материализиране и връх на параноята. Терапевтът е петелът, той изпитва користна цел спрямо параноика, щото иска да го изяде като царевично зърно, използвайки интерпретациите и внушенията си, и не на последно място да му изяде парите. И макар параноикът да си остава все така параноик, то точно в тая точка от терапията, той е прав. Защото е напипал, но така и не успява вярно да изрази, една отсрещна и съвсем действителна параноя, тая на терапевтите. И фактически анекдотът добива своите действителни измерения с осъзнаването на тоя момент в отношенията между болен и лекуващ. Но за това малко по-нататък…

Моят любим фантаст е Франк Хърбърт. Епосът за "Дюн" - всичките негови шест тома - ми съответстват във възможно най-голяма степен. Много обичам Азимов, а "Падането на нощта" е моят любим разказ. Филип Дик е третият фантаст, който наистина с много любов чета. Достоевски е авторът, който в моите очи е несравним. "Братя Карамазови" или "Бесове" - пък и всеки друг негов текст - могат да преведат човек в най-недопусканите дълбини на психологията. Философите, които най-ми допадат са Шопенхауер и Ницше. Умението им да вникват същността на нещата, а и невероятните им стилистични способности, ме правят истински щастлив. А Кастанеда, най-малкото в чисто литературен план, е невероятен разказвач.

Вероятно ти си влязъл в ролята на гласът на моралната съвест или на психотерапевтът-философ. - Мона Не. Защо смяташ, че е така? Изисквам ли съгласие с казаното от мен, та в думите да има претенция за морал? Очаквам ли промяна в ония, с които говоря, че да предявявам своего рода терапия? Аз не желая да модерирам нито по назначение, нито по естеството си. Просто казвам какво мисля. Ако не ти харесва духът на едно място, намери си други духовни пространства. - Мона Харесване ли? Харесването не мотивира размишленията ми. Но пък аз съм искрено привлечен да вникна с всичките си сили в психологията на ония, които симулират дух, но пък изчерпват отношението си към духа с въпроса за харесването. Мона, по-харесвана и призната ли си, след като си модератор? Кажи ми, смисълът на тая ти позиция каква е? Понякога свободата трябва да се ограничава и то без обяснения. Според мен. - Мона Ех, според теб ли нещата стоят така, или според анимуса ти? Той ли - дълго притискан - иска днес да притиска; и то без никакви обяснения? Според българската граматика, моето първо изречение, което си цитирал, е сложно изречение, което се състои от три прости изречения; първото е самостоятелно и свършва до съюзът "и", а третото е подчинено на второто. - Диана В първото ти просто изречение "Размяната на подобен род реплики с mvm едва ли допринася за смислеността на дискусията в тази тема" е тезата. Следващите две прости изречения, едното отнасящо се до mvm, а другото до Силвия, е полагане на разликата помежду им, която цели да покаже, че причината за заключението ти в тезата (първото просто изречение) се дължи не на mvm, а на Силвия. А каква е разликата между двете? Тя е, според теб: mvm спазва тона, а Силвия е саркастична. Тоест смисълът на дискусията пропада при сарказъм и се подкрепя от приемливата форма и тон. Където греша, поправи ме. Форумът е за развитие на съзнанието, а не за словесна мастурбация... - Орлин Мисля си, че словесна мастурбация е да използваш понятието "проективна идентификация" без да знаеш какво означава. Нали, Орлине, няма да се опиташ да кажеш, че като си го използвал си знаел какво означава то? Между впрочем аз съм сигурен, че ти нямаш сили дори да откриеш и да провериш къде то изложено и разгърнато. По поведението на подобни участници човек може да състави прекрасно учебно помагало за личностовите разстройства, в случая нарцистично-параноидна характеропатия... - Орлин Ще се радвам да посочиш кое е параноидното в говоренето ми? Аз ли съм този, дето казва за някой друг "напрежението, хаосът и гадостта, които създава непрестанно просто с присъствието си..."? И също не се разбира как хем се чувствам комфортно, хем съм параноиден. То не става така, Орлине. Да наблъскаш учебникарството си в един пост, а самият пост да е лишен собствена мисъл.

Размяната на подобен род реплики с mvm едва ли допринася за смислеността на дискусията в тази тема и докато mvm се опитва да спазва някаква приемлива форма и тон, то ти преминаваш в откровен сарказъм към нея. Тъй като нямам права за този форум, смятам да използвам бутона "Докладвай на модератор" - Диана Илиева Тонът определя (гарантира) смислеността! Вярно ли разбирам, Диана? И понеже ти имаш верен усет за артикулацията на тона, то долавяш от кое смислеността се ползва и от кое не се ползва. Това ти дава увереност да си модератор или да се обръщаш убедено към модератора, в чиято юрисдикция е нарушен тона (смислеността). В безсмислена дискусия не смятам да навлизам. - maggee maggee, в какво се изразява безсмислеността? Напуснала си сайта, когато си се почувствала некомфортно, но то е щото си се чувствала уж несвободна, а в действителност непризната. Но когато Силвия отправи към теб остротата на думите си, за да види дали при втора некомфортност ще напуснеш сайта, ти отвърна, че разговорът е безсмислен. А той е "безсмислен", щото вече си модератор, това значи, че около теб се върти подкрепа, а около Силвия няма такава, и некомфортността вече би трябвало да е в полето на Силвия. ---- И още за безсмисленото. То е актуално напоследък в сайта, щото доброто в него се обезцени и се нуждае от подкрепата на смислеността, но пък що за смисленост има в сърцата на добрите сектанти. Иво нарече разговорът в една от темите, където участвах, безмислен. Съвсем явно имайки предвид моето говорене. И докато аз влагам желание да пояснявам всяка моя мисъл, самият той има грижата просто да изтресе своята. Единственият шанс за оцеляването на неговата мисъл е цензурата, която го спохожда като патерица. Туй е целият смисъл, върху който е стъпил "духът" на това място. Там, дето няма здрави крака, патерицата е всесилна, без нея настава абстиненция!

Няма друг път към спасението освен пътят, който поема воина. Sons of Odin

Силвия! И също да забележиш, че в един съвършен свят, се намира някой, който коригира - в името на белия ред - несъвършенствата на недотам белите. Подобно безобидно преместване на един пост от една тема в друга - щото модераторът, който го е сторил, вещо е различил, че думите не се отнасят до тема "Що е духовност", а повече прилягат на тема "Свободата на словото" - е оная ситна уреднишко-чиновническа нагласа, която замества действителната духовност. То е като клисаря в църквата, негова грижа е да подрежда свещичките, да пипа от време на време олтара, или да затваря дверите на притвора. И в един момент клисарят решава, че онова, което прави е по-важно от евхаристията например.

Силвия! И също да забележиш, че в един съвършен свят, се намира някой, който коригира - в името на белия ред - несъвършенствата на недотам белите.

С последния си пост това, което казваш ли направих? Според мен се опитах да формулирам ясно въпроса спрямо мен, който ти май постави неясно (няма да обяснявам защо, за да не кажеш, че пак отбягвам себе си и се спирам на теб). Защо не се наемеш и не формулираш ясно своята критика към мен? А аз ще имам грижата да ти отговоря? (Или нуждата вече отпадна.)

Да приемем, че това е така. Но какво говори за критикуващия (който освен всичко друго, не иска да налага мнението си)? - Станимир Питаш защо критикуващият продължава да излага критиката си, ако вижда, че критикувания се тресе вътрешно от критиката ли?

Ако една и съща критика се повтори 20 пъти, какво става? - Станимир Най-често означава, че на критикувания сърцето тъй се е разтрептяло от честолюбие, че е разчело разгърнатата и градираща се критика като повтаряща се. Щото не иска да я чува (модерира я в душицата си).

Същинският въпрос не е в какво се изразява правото на човек, докато се ползва от свободата на словото. За права може да се говори на място, където има поставени обществени цели. Но там, където е заложена нагласата към духовност, въпросът за правата отпада. Мировият светоглед отстъпва там, дето иде духа. Нито аз, а предполагам нито Силвия, търсим или отстояваме някакви права. Мен ме интересува защо "духовният" човек има грижата да поддържа лицеприятност от напълно социален характер. "Трябва да сме добри, да сме любезни, да пазим другите..." И тук е ключовият момент! Да бъдеш добър, да си любезен и да имаш предвид околните е нещо хубаво, но то трябва да се намира в контекста на това осъзнаваш истините за живота и смъртта, да приемаш духа. И именно ония от нас, които имат затруднение или нежелание да се осмислят и одухотворяват, заменят същинските цели с показните - за доброта, любезност и съобразяване. Логиката е "ако съм добър и с обноски, то аз съм осъзнат и духовен". Това е грим от най-грозен порядък. Това е скрита форма на азова претенция. И отново ще дам примера с Исус и Каиафа. Свещеникът иска от Месията малко неща: да го уважава, да приема парадигмата на Синедриона и да не претендира месианство (нови неща). Каиафа е матрицата на модератора. Той отдавна е загърбил духовното и се е разплул в обществената организация на свещенничеството. Затова и Йоан Кръстител и Исус казват, че "времето се изпълни, настана божието царство...", тоест тезите им са апокалиптични, имайки предвид, че земното, общественото си отива, иде отвъдното, духовното. Правила са нужни в една обществена организация - била тя предприемаческа, държавна или другарска. В една изграждаща се духовна среда правилата са ненужни. (Сега усещам как душата-модераторска не разбира последното изречение). Духовната среда, за разлика от обществената, има свой порядък, който съществува, и ние трябва да му се доверим. Ако в тая среда се появи някой - например selsal - и започне преднамерено да "тормози" белите участници, то духът ще го отсее без усилие, щото духът ги може тия неща. А модераторите - не. И именно ония, които не вярват в духа, в действителната същност на своята духовна цел, в порядъка, който е независим от тях, налагат правила. Това е социално-профанно мислене и в него няма съзнание.

Дори и най-чистия дух е зависим от космическите закони. - Станимир "Христос ни изкупи от проклетията на закона..." - Галатяни 3:13 Защото съм останал с впечатлението, че именно хората обичащи да критикуват, най-често са неспособни да възприемат критиката насочена към тях. - Станимир Какво означава да възприема критиката ти, Станимире? Тая ти идея не предполага ли, че ти си мислиш, че когато аз подлагам на критичен поглед твоите думи, ми се иска да възприемаш написаното от мен? Щото аз не искам това. Онова, което би ме зарадвало, е просто да отговориш или да питаш нещо. Целта на критичността е да повиши вниманието и разбирането към това, което човек казва, а и към онова, което му казват. Но-о, ти говориш за възприемане, понеже май за теб е по-важно да получиш съгласие, отколкото да помислиш поне още малко. Ето как неосъзнатото желание да се възприема собствената теза се проектира навън, без отвън да е имало признак за подобно искане. И точно неосъзнатостта на желанието за възприемане превръща неосъществеността му в добродетелно негодуване.

ако искаш можем да направим един експеримент аз ще оспамя(разваля) с безмислени постове някоя от твоите теми, ще дрънкам кавото ми падне ще обиждам ще измислям словестни каламбури... - bee_bg Нямам нищо против спрямо подобен експеримент, а и спрямо реална ситуация с такъв характер. Темите, които предлагам, а и моята личност, не са светая светих и аз нямам какво да им пазя. Вярвам в собствената линия на един разговор, тая линия е естественото течение и съчетание между думите на разговарящите. И разговорът никога не се подчинява нито на нечии манипулации, нито на опити да бъде оспамен, нито на инжектирането в него от отровата на "добрите" души. Всъщност подтикът на човек да цензурира иде, понеже опитът за манипулация не се е осъществил, спамът не се е втъкал, или пък "добротата" някак не е заразила разговора. И щото разговорът стои незасегнат, се засяга възможността на една от страните да говори.