Jump to content
Порталът към съзнателен живот

selsal

Изключени
  • Общо Съдържание

    492
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Всичко добавено от selsal

  1. Един филм, който повечето от вас може би са гледали, но филм, който всеки път се гледа като за първи път. Заради историята, поради играта на Робин Уилямс и защото Робърт де Ниро може да направи всичко. Тук може да се види трейлър на филма: Пробуждане - кратко представяне А оттук може да се изтегли: Awakenings ("Пробуждане")
  2. Онова, което най-малко харесвам у себе си, и това, с което най-усилено се боря, е спохождащото ме съзнание, че съм различен. Разбирането ми, че подобно съзнание е недостатък, е много силно и отдавна утвърдено у мен. То винаги ме отвежда до негативно отношение към другите и най-вече ме разполага някак неудобно в самия мен. Колкото за по-различен се мисля, толкова повече се вкопавам в позицията си, ставам снизходителен или презрителен. Затова когато формирам отношение имам грижата да преценя поради съзнание за различие ли го правя, или напуснал себе си, търся нещо ново и вярно в ситуацията, в която се намирам. Качеството, на което отделям най-много внимание у себе си, е търпението. То е база, за всичко останало, което имам, и адекватен ответ на онова, което нямам. Качеството, което най-ценя и търся у другите е увереността, непримесна с привидната увереност, която често е спохождана от меланхолия, малодушие и празна властност. ---- Въпросът ми е: вашите недостатъци - ама недостатъци! - вашите силни страни, и онова, което най-силно тачите у другите?
  3. selsal

    Митовете

    Вместо да говоря общо за митовете, ще разкажа един. И - къде без това - ще помисля върху него. А който знае още, който чувства (също), нека пише. ---- Един разказ е истински, а разказваческото майсторство – автентично, само когато историята, която чуваме, съдържа в себе си трудност за ума и разрив в чувствата. Митът за Тантал, сипилският цар, дохожда от един различен свят и затова е удар по обичайния възглед, чийто немощен дух, едва ли е способен да проумее защо един баща убива и предлага като ястие на боговете своя син, воден единствено от каприза си да разбере, дали могъщите владетели на Олимп са всезнаещи. Тантал е любимец на боговете, той има достъп до трапезите им, дочува тайните им, позволено му е да търси божията помощ за удовлетворение на своите желания. Тантал е син на Зевс, но преди е всичко човек; боговете съзнават неговата човешкост, но го признават за богоравен. Един ден Тантал заклал сина си Пелопс и го поднесъл на боговете във вид на вкусна гозба. Царят на Сипил бил заинтригуван дали боговете ще прозрат деянието му, пиршеството ще бъде ли като всяко друго, ще протече във веселие или някой ще заподозре с какво е бил нагостен. Да подложиш боговете на изпитание значи да поставиш под съмнение тяхната божественост. Но какво значи да си бог, в какво се изразява въпросната божественост? Тук отговорът е: вездесъщието е божият атрибут от най-висок ранг, то е способността да сториш всичко въпреки и отвъд всяко ограничение. Психологията е едно умение, посредством което човек успява да превърне знанието – за каквото и да е на този свят – в преживяване. Психологията разбулва далечните и в същото време технически умопостижения като ги обдарява с непосредствеността на нещо усетимо, на нещо истински мое. Да кажем, че боговете са вездесъщи, а вездесъщието е моженето-на-всичко, е само куп от твърдения, които навяват единствено досада и отчуждение. Митът за Тантал ни запраща право в сърцето на човека, така ние се озоваваме насред драмата на най-потайните копнежи и сблъсъци в човешкото. Повествованието на легендата ни разкрива фойерверкът на билото в началото на времената, връхлита ни със своята емоционалност и ни държи на междата, дето нещата са пределно ясни, но си остават неразбрани. Психологически вездесъщието на боговете значи някой да има силата и желанието да прекрачи целия свят и да се озове не другаде, а вътре в мен. Богът е бог само и единствено, ако ме познава докрай, без остатък. Често срещан атеистичен повик е: “Боже, защо не направиш нещо? Не виждаш ли какво се случва с мен? Не ме ли разбираш?” А да бъда разбран винаги е значело да бъда приет. Митовете са шествия от парадокси, повествованието им така протича, че все едно съдържа в себе си съзнание, което дебне чуващия-мита и съсича всеки негов опит да прозре същността на разказаното. Така е и с мита за Тантал, облагодетелстваният с божието благоволение. Всеки друг, но не и Тантал може да се оплаква от боговете. Зевс не веднъж иска от своя син да чуе неговите желания, готовността му да изпълни всеки негов каприз не подлежи на съмнение. Тантал високомерно отказва да пожелае каквото и да е, сам твърди, че жребият му е несравним. Защо тогава сипилският цар предизвиква боговете, защо ги гощава със собствения си син и изпитва всезнанието им? Тантал неведнъж краде нектар и амброзия от угощенията, на които присъства, низхожда от Олимп и раздава откраднатото на хората. Никой от боговете не подозира Танталовата неблагодарност. Специфично за психологията на крадеца е, че той изпитва удовлетворение от слепотата на окрадения. Блажен е моментът, в който действията са невидяни и сякаш самия крадец цял става невидим. Кражбата в същността си е отмъщение към другите хора, заради това, че те не са признали крадеца. Да бъдеш признат, вече знаем, значи да бъдеш разбран. Да бъдеш разбран значи да бъдеш видян извътре, до дъно. Човек иска човекът да е бог. Крадецът е отчаянието на една душа, която вече знае, че хората не са богове. Това е и психологическото основание за кражбата, което из от несъзнаваното звучи горе долу така: “ако не разбират какво желая, кога го желая, как го желая, с една дума, ако не ме виждат, то аз ще ги накарам да страдат изпод неспособността си да ме виждат. Ще ги ощетя като ги окрада тъй, както те ме ощетиха като не ме разбраха”. Усещането за невинност в престъпниците се дължи най-вече в убедеността, че съдът, който произнася присъдата е неавтентичен. Истински справедливият съд би уловил престъпника миг преди той да извърши престъплението си. Автентичността е въпрос на проницание и всезнание, а справедливостта – на своевременност. Престъпникът с цялото си следпрестъпно поведение сякаш казва: “вие не може да ме съдите, защото не бе по силите ви да възпрепятствате престъплението, което извърших; аз не ви признавам, защото вие не ме признахте”. Така престъпникът отвръща на обвинението с обвинение. Междувпрочем тук се разкрива и психологията на прошката. Онзи, който прощава е способен на това, защото отнапред е прозрял престъпното намерение, не е бил изненадан от извършването му и е приел сгрешилия такъв какъвто е, което значи разбрал го е, признал го е. Малкото дете понякога извършва пакости пред очите на възрастния, бели, които нито имат някакъв макар детски смисъл, нито дори са извършени с желание. Въпросната пакост сама по себе си не е цел, тя е средство да се изпита възрастния човек доколко приема детето такова каквото е. Нещо повече малкият човек копнее да бъде разбран в своите най-мрачни прояви, дори в своето безсмислие и безкраен инат. Да бъда обичан не значи да бъда наказван за грешките си; да бъда обичан не значи и да бъда научен да не извършвам грешки; да бъда обичан е да ми бъде простено, че греша; да бъда обичан е да бъда свободен да правя този, който ме обича, несвободен. В своя “Идиот” Достоевски разкрива силата на един втори Христос, който обича въпреки всичко, понеже за него няма “въпреки” и защото винаги обича теб такъв какъвто си. За Тантал боговете ще бъдат вездесъщи, само ако го приемат с цялата му човешкост, което значи заедно с неблагодарността, коварството и жестокосърдечието. Ако вездесъщието е моженето-на-всичко, то Зевс вездесъщ ли е, чуди се Тантал? Бащата навярно не може да прозре желанията на сина, затова и се налага да го пита за тях. Ако боговете не са всезнаещи, то те не са и вездесъщи. Ами ако имам желание да извърша престъпление, ужасно престъпление, то тогава какво, мисли си Тантал, ще бъда наказан ли? Тези, които наказват са тези, на които не им достига да обичат. Пелопс е поднесен върху блюдо, Тантал е извършил това, което е намислил, време е да се разбере какво ще последва. Боговете не посягат към човека, защото боговете не ядат хора. Те разпознават човека дори и във вид на гозба. Само Деметра отхапва от рамото на Пелопс, разсеяна и натъжена от загубата на своята дъщеря Персефона. Тантал е наказан! Запратен в Хадес, той е измъчван от жажда, макар да е потопен в бистра вода; той е вечно гладен, въпреки че над главата му са надвесени плодородни дървета. Когато се опита да пие, водите се отдръпват; щом понечи да се надигне и яде, клоните с плодове се отдалечават. Пелопс е съчленен от боговете, тяхното вездесъщие проличава в най-голямото физически доловимо чудо, превръщането на мъртвеца в жив човек. Но способни ли са боговете да извършат чудото на всички чудеса? Да разберат човека, да му простят? Тантал – богоравният – е човек. Той е способен да убие сина си тъй, както Кронос убива своите синове, но за Тантал е непосилно да възвърне сина си към живот. Без боговете ние стотици пъти ще убиваме децата си и никога не ще ги възвърнем обратно. Прошката, която Тантал получава е един отново жив син. По този начин боговете снемат Танталовото престъпление и поради тази причина тяхната присъда е справедлива, а съдът им е автентичен. Човек е същество, което страда! Това страдание се случва не толкова когато човек е спохождан от болка, или когато злото се разпорежда с деня му, а когато изпред неспособността му да проникне в събитията от бъдещето, той се почувства заплашен от невидността на същото това бъдеще. Златното сократово знание, че нищо не се знае, е единственият зрим поглед в утрешния ден. Тантал, който е изпитал божието всезнание е желал не друго, а точно него. Човекът твърде често не желае да е подвластен на чуждото благоволение, той иска сам да държи в ръцете си своята съдба. Защо друг да ни признава, защо не можем да го направим сами? Човешкостта е да не можеш да се признаеш сам; ако някой е обречен да не ме разбере, то този някой това съм аз. За човека другият е бог, защото признанието, тоест любовта е достъпна единствено чрез него. В същината си страданието е не самотата на днешния ден, страданието е върховната опасност на едно утре, в което ще бъда сам; страданието е страха от пропадането из от днешния ден на всички мои перспективи. Тантал е искал всезнанието, което ще му даде възможност да прозре слънцето на утрешния ден, Тантал е желал да види дали когато превали идещата нощ, Зевс ще е все тъй благодетелният баща; Тантал е копнял да бъде вездесъщ, тоест да може, а не само да желае, Тантал е повикът на човека да бъде бог. Ала Тантал е провалът на човек да бъде бог, защото съдбата на човека е бог да бъде провидян единствено в лика на другия. Но Тантал е и един Авраам. Той е готов да жертва своето най-скъпо, защото синът е знанието за съдбина, проницание в бъдещето. Детето дарено на Бога е човек, който ще се завърне жив, роден за втори път, но вече роден с Бога. Ако Авраам не вярваше, той би рискувал, подвластен на суеверна слепота, но Авраам е вярвал и затова е виждал, че Бог ще го обича не само днес, но и утре в лицето на собствения му син, както и посредством синовете на синовете му. Така е и с Тантал, той не е изпитал боговете от каприз, от надменност или скука, а в името на своя син. Неизреченото Танталово желание е било: “Зевсе, не желая друго, освен един ден да се отнасяш със сина ми тъй, както се отнасяш с мен, защото един баща не желае друго, освен спасението на своето дете”. Последното и най-страшно наказание, което Тантал е трябвало да изтърпи, е една скала провесена над него, която заплашвала всеки момент да се отчупи от основата си и да се стовари с цялата си тежест върху него. Тантал е бил в невъзможност да се храни и пие, макар изпред очите му винаги да е имало плодове и вода, психологически това значи – да съзнаваш е да съзнаваш, че няма да бъдеш удовлетворен. Скалата, която не пада, но винаги пада не падайки, е – да съзнаваш, че всеки момент може да спреш да съзнаваш, че няма да бъдеш удовлетворен. И всичко в едно – Да чувстваш Тантал у себе си е да приемеш, че си човек.
  4. Много си харесах текущото мото, което Impulsa, поставя под постовете си. То е почти идентично със заглавието на темата, която поставям. Ето нейния вариант: "Когато в гората падне дърво,то издава ли шум,ако няма кой да го чуе?" ---- Този въпрос аз срещнах в петата част от епоса "Дюн", той е поставен от светата майка Даруи Одрейди; винаги съм се впечатлявал от огромния му философски (и житейски) потенциал. Опитът да се отговори на такъв въпрос е изключително интелектуално, дори емоционално, и при всички случаи духовно предизвикателство.
  5. Несъответствието! Несъответствието е най-лесният за откриване елемент в един сън. Пътят към верния прочит на съня започва с посочването на несъответствията в него. След това иде далеч по-трудната за изпълнение задача - да не се премахнат, заобиколят или оправдаят вече посочените несъответствия. Сън: изкачвам стръмна улица. С всяка следваща стъпка, улицата става все по-стръмна. Наближавайки края й, улицата е вече вертикална. И аз изпадам. В деня улиците може и да ме затрудняват, докато преминавам по тях, но при всички случаи не ми се противопоставят така, както в съня. На какво се дължи това отклонение на съня от деня? Ако кажа, че сънят ми има семантична стойност и е просто израз на "предусещането за обратен ефект на действията ми", ако си въобразя, че съновидението е метафора на някакъв личен фатализъм, то наместо да разтълкувам съня, ще съм го замазал. Несъответствието от съня не бива да се подчинява на сухата логика от дневните съответствия. Напротив, несъответствието е добре да се подчертае. Как? Като притиснем дневните съответствия да не се налагат, а да се подчинят на съновното несъответствие. Улиците от обичайния живот по начало са пригодени за придвижване, те го улесняват. Равни, с отчетливи граници от двете си страни, с ясна посока; улицата просто те води. Всъщност не улицата от съня ми е знак за моите склонности, а улиците от деня са знак за... Улицата. За духовния път. Обществото създава улици не просто за практическо приложение, а като израз на несъзнаваното си желание улицата на живота да е гладка, с ясна посока и отчетливи граници. Колкото по-малко се вижда, че пътят не е лесен, толкова по-лесни стават пътищата от деня. Несъответствието на съня посочва несъответствията в деня. Прочитът на съня: истината е, че Улицата в идейния си смисъл е стръмна. Стръмнината прави улицата Улица. Причина за катастрофите са не лошите пътища, а удобните пътища. Аз изпадам от улицата не защото тя е стръмна, а защото крача по нея с разбирането, че тя е длъжна да бъде равна и удобна. ---- Несъответствието от съня е като свредел в ежедневния свят, коректно би било да му позволим да пробие своята дупка.
  6. selsal

    Кастанеда

    Доколкото съм запознат повечето хора - в една или друга степен - познават идеите на Кастанеда. Дали тези идеи са приемани или не, е въпрос, който според мен е добре да отстъпи пред един друг въпрос: как всеки разбира за себе си тия идеи? Възможно ли е да говорим за духовен живот и духовна практика от една страна, и магьосничество от типа, представен в книгите на Кастанеда, от друга страна?
  7. Ето една игра за проверка на рефлексите, която е занимателна. Условия и обяснения Самата игра Ще е интересно да споделите резултатите си.
  8. Усещането за невъзможност, което твърде често навестява човешкия ум, а - от друга страна - чувството, че всичко е възможно, което пък, наивно или не, понякога спохожда човешката душа, изглеждат тъй пряко противоположни, че да се размисля върху тях никак не е лесно. Философията, а и езотериката, в техния същински вид, са нежелани от хората, поради поставянето на подобни непрактични (неделнични) въпроси. Възможно ли е да приемем противоположността там, където я има, без да я замазваме (смекчаваме) за сметка на истината, и в същото време да откриваме път към съотнасянето на тия противоположности без да се поддаваме на конфронтацията, която сянката на противоположността има характера да ни налага? Може ли – например - Бог да е по-зъл от дявола?
  9. Хм, пък, моят бог има три лица - Отец, Син и Свети Дух - Силвия Триединството е догма, която не е залегнала в Евангелието, а е приета официално 350 години след събитията в него. Когато Исус се обръща към Бога с Отец няма предвид триединната божия същност. Доколкото съм информирана, Светият Дух е най-близко до човека, а той при православните християни е аналогът на женския аспект на бога. - Силвия Е, в православието не е така. В гностицизма, да. Струва ми се, че трябва да се внимава с феминизирането на християнския бог, отнасяйки го към Великата Майка, или към Светия Дух, пременявайки го в жена (все пак тоя Дух е низходил в Богородица). Църкавата е действителният женски аспект в християнството. Модераторска бележка: Този и следващите седем поста са преместени от темата Майката
  10. Макар без вокала и гения на Фреди Меркюри, Queen имат - най-сетне - нов албум. Queen - We Believe
  11. selsal

    Музикални поздрави - 2

    Поздрав за всички настъпателни натури (всъщност поздрав и за по-плахите натури). Напред!
  12. Вчера е починал Пол Нюман. Пол Нюман - 1925-2008 Има един филм с него, който винаги ми е харесвал, повече от "Омбре", повече от "Бъч Касиди и Сънданс Кид" и повече от "Непокорният Люк". Котка на горещ ламаринен покрив
  13. Всичко е духовно, защото всичко е в духа. - Максим (Злото и то е духовно?) Духът е способен да проникне във всичко, да окрили всичко, но това е различно от една теза на пандуховността, която ни въвлича в един абстрактен идеализъм. Въпросът е защо трябва да съществуват парите, те опорочават много неща, включително приятелства. - Максим Парите в духа ли са? Или порочността, тя в духа ли е? Не, нали (все пак има разлика между Бога и Мамона). Парите опорочават привидните приятелства, а истинските приятелства осмислят употребата на парите (и изобщо на всичко). ---- И аз се издържам сам, но никак не бих се чувствал подтиснат, ако това не беше така. В нашия свят има едно - според мен - грозно изискване да работиш. Работиш ли и всички наоколо се успокояват. В това има твърде много социалност в лошия смисъл на думата. (моя силна увереност и опит е, че много, ама наистина много хора дълги години симулират работене и точно те са най-върлите поддържници на вездесъщия смисъл от работенето). Парите не са духовна материя и нямат духовно съдържание, но не са и зло. Просто те привличат злото у нас и всички наши недуховни нагласи.
  14. Духовност е когато всяко действие на човека се превърне в духовно занимание. - Станимир Но, Станимире, това не означава ли, че например кръстоносните походи са духовно занимание, след като са водени със съзнанието за божията слава. Нали, не всяко действие е пригодно да се превръща в духовно занимание? Това, че вземаш пари за извършваната от тебе работа, не я прави по-малко духовна. Нима трябва да оставим тежестта по издържането ни на другите? - Станимир (Буда и Исус - брамини, жреци и свещеници - са направили и правят точно това). Добре, нека се издържаме сами, но наистина взимането на пари сочи, че заниманието, за което се взимат тия пари, не е духовно по своята същност. Да поддържаш физическото си съществувание не е духовна дейност; разбира се, то би могло да се върши с дух, но не бива да се проектира тоя дух, като сърцевина на физическото съществувание. Да делиш духовните занимания от недуховните означава, че в едни моменти си духовен, а в други не си - каква духовност е това? - Станимир Още с първия си пост в тая тема се сетих за това възражение и се постарах да му отговоря. Щом се налага, ще го направя пак. Възможно е с дух да се подхожда към недуховни занимания. Ако не беше така, то щеше да има нещо особено егоцентрично, ако считах, че щом аз съм духовен, то всичко, с което се занимавам тутакси се превръща в духовно занимание. Това би било едно надценяване на собствените ми въздействия. Според мен по-точният изказ е: ако успея да разгранича духовните от недуховните занимания (това е основната цел в йога, брахманизма и будизма), то ще знам, кое занимание се нуждае от моето активно духовно усилие, за да бъде облагородено, и кое занимание, поради своята присъщна духовност, ще бъде активно спрямо мен, за да ме изпълни със своя дух.
  15. Ако един дух е наистина свободен, то той не се вълнува от въпроси за собствената си свобода. Той самият е свобода, където и да се намира. - Силвия Ти (навярно) разменяш местата на духа с психологическия анимус. Докато анимусът в своята основна част е несъзнаван и без да е нагон има нагонови аспекти, то духът за разлика от анимуса е рефлексивен. Анимусът свободее, без да е свободен, и за това твърде често е стихиеен, ала духът винаги дефинира свободата си, той не е волен летеж, а ориентиран полет. Ако някой наистина работи с обич работата си, тя няма да е нещото, от което ще иска да се освободи духът му, за да практикува духовност. - Силвия Работата е работа, защото е възнаградена, защото служи за да изхрани човек, една работа даже да има нематериален предмет, тя е обвързана с материално обезпечение. Ако човек толкова обича онова, което работи и държи духът да е изпълнил тази работа, той ще се откаже от всяко възнаграждение свързано с нея (например, Светият Дух се дарява не по заслуги, а по благодат, тоест няма цена). Но ако човек смята работата си за духовно занимание и в същото време стомахът му се ползва от тия занимания, този човек не е коректен в интерпретациите си, той е самомнителен (какво да се прави, стомасите придават тежест). Отново казвам, едно е да се одухотворят заниманията, друго е - те да се нарекат духовност.
  16. Отказът да ти се плати е отказ да видиш какво си дал, колко "струва" духът ти. - Силвия Това е така. И още дори - отказ (освобождаване) от разбирането, че си дал. Що за дух е духът, който измерва стойността си. Финансов дух? Никой не бяга в духовността (за да не бъде споходен от кутии шоколадови бонбони). Просто бонбониерите чувстват, че духът не е в една от клетките им и разпознават в тая липса - бягството. Нима самата работа не е вид духовна практика? - Силвия То е мирянска практика.
  17. Ако от духа е останал само дим, то не е имало никакъв дух и преди и след свършването на работата. А на този свят всичко си има цена. Дори и това колко точно дух си вложил, най-вече това. Всъщност, това е цената. - Силвия Пу, че превратно. Унасяш се (разгаряш се) в спора, започваш да следваш формалната му линия и се налага човек да те щади. ---- За да не остане от духа само дим, просто не вземаш пари, страниш от благодарността. Цената е отказът да ти се плати цената. И в него случай иде ред от работата да остане само дим.
  18. Интересно, според двамата писали след мен, тогава, къде е духът им, когато са на работа. - Силвия Двамата писали след теб имаха грижата да обяснят по свой начин онова, което ти е интересно, преди да питаш за него. ---- Аз втъкавам своя дух (дотолкова, доколкото силите ми го позволяват) във всичко, което правя, включително и в работата си. Но работенето, както много други неща, се явяват обществени занимания, те могат да бъдат одухотворени, но не духът е водещ при тях. Максим добре изрази колко важна е за хората мотивацията от възръщаемостта при работенето и в същото време стремежа да се надмогне подобна мотивация и да се търси автентичния духовен корен. В часа, когато се получава заплата, доход или благодарност, в него час всяко дело става работа, просто работа. И от духът остава само дим.
  19. selsal

    Жан-Пол Сартр

    Вярно е, много атеисти черпят своите значения единствено от бог, за да доказват и преекспонират атеизма си. То е като ония, дето цял ден мислят колко мразят хомосексуалистите и по тоя начин хомосексуалността се оказва дълбоко проникнала в сърцата им. Или като антикомунистите, дето говорят повече за комунизъм, отколкото самите комунисти. Но с екзистенциализма не е така. Сартр, например, обосновава своя атеизъм, след което се наема да изгради своята феноменология самостоятелно и независимо. Даже Ницше, който е най-яркият отрицател на християнството, разгръща собствените си интерпретации за живота на автономна база. Философите все пак не са някакви хейтъри.
  20. А на мен напълно ми съответства това разбиране на Гуруджи. ---- Всъщност моралът на роба е да надценява работенето си. И да губи всякакъв смисъл, щом не работи. Всяка работа - даже творческите занимания - имат социален характер. В тях може да се внесе духовност, но духът не им е присъщ. Аз работя с много желание. Намирам, че работата ми балансира моята крайна интровертност, което не мога да не оценя, но работата винаги е външна спрямо мен самия. Нито духът, нито онова, което обичаме, може да носи пари. И колко добре е това!
  21. selsal

    Робът

    "So let it be written So let it be done..." Metallica Моузес дишаше прахта, а плътта му гореше в огнена баня. Слънцето бе превзело небосклона и лъчите му раздираха всеки зараждащ се облак. Пирамидата се разстилаше изпод нозете му, незавършена, ала вече страшна. Дебелият дървен прът се завъртя в ръцете му, увисна за миг, а сетне се насочи в основата на двадесет килограмов каменен блок. Вмъкна се в процепа, който го отделяше от блока в съседство и с умело движение го намести в равната каменна редица, която се ширеше навред. Стотици мъже влачеха, повдигаха и подреждаха камъни, пирамидата растеше изпод кървавите им ръце. Моузес изтри потта от брадата си и пое отново дъх. Сто и петдесети ден усилието го превиваше. Сега плъзна длан изпод мишницата си и я спря на корема, наклони глава и подуши мястото. Плътта бе мека, мускулите сякаш липсваха, миризма на тлен се носеше оттам. Проказата се появи на третия ден, пирамидата тогава още я нямаше, първият ред каменни блокове още не бе готов. Десетима мъже в две колони издърпваха с въже нов каменен блок, други пет го бяха наобиколили и с прътове го насочваха по напречно разположените греди. Моузес чакаше, изправен едно ниво над тях. Грозният надзирател стоеше истукан и фанатично се взираше в робите. Масела бе в умът му. Не бе я виждал толкова време. Очите, страните, меката устна. - Ще ида и ще издигна храма на нашия Бог, Масела. - Иди, Моузес. Любовта ни не може да съществува без силата, която слънцето ни дава. - След това ще се завърна, Масела. При теб. - Знам, Моузес. Бог ще стори това за нас. Каменният блок се тътри още малко и се спря в краката на Моузес. Мъжете изправиха гърбове, надзирателят пуфтеше, както винаги не беше доволен. Основата на пирамидата се губеше далеч долу, върхът скоро щеше да възцарува тук, горе. Моузес вярваше във фараона, той беше живият Бог явил се на земята. Утрото идеше по негова воля, звездите се крепяха от неизмеримата му сила. Дори смъртта свеждаше очи пред светлината на величието му. Довлаченият каменен блок се наклони. За миг балансира на ръба. Но не се задържа и полетя. Не бе поставен точно? Зла мисъл го отмести? Или някой надигаше духът си в бунт? Не се разбра. Едно ниво под Моузес каменният блок блъсна приведен мъж, смаза друг и отнесе трети. Викове огласиха висината на пирамидата. Блокът тупна тежко, отново се наклони и пак за миг утихна върху ръба едно ниво по-долу. Моузес хвърли дървения прът, с който от дни не се бе отделял. Направи крачка и се отдели от пирамидата. Прелетя три метра и стъпи на по-долното ниво. И преди каменният блок да се стовари върху нов ред мъже, Моузес го сграбчи за двете гладки страни с голите си длани. Камъкът замря! Пирамидата ахна! Тялото на роба крещеше без глас и без дъх, умът на Моузес щеше да се пръсне, сърцето щеше да отлети. Ала камъкът спеше в двете му ръце. Робите не вършеха нищо, надзирателят зяпаше диво. Мястото на проказата се разкъса, гной, разкашкана тъкан и малко кръв се стекоха оттам. Дланите на Моузес държаха здраво и дори сантиметър от каменния блок не се изплъзваше под тях. Но камъкът дърпаше Моузес и искаше да го повлече. “Пусни го – извика някой – ще те убие.” “Спасявай се, глупако – ревна надзирателят.” Сто и петдесет дни Моузес градеше пирамидата, от десет секунди сякаш я носеше на плещите си. Тогава попита своя Бог какво да стори. Ала тишина се стовари в ушите му. На мястото на проказата зееше черна дупка. Последен опит, сетен въпрос: Амон, съвет ми дай, как плътта ти да спася? Нова тишина. Тогава дойде гласът, най-нежен, най-желан. Масела в сърцето му ясно рече: - Моузес, смело! Направи го! Робът се изви с нечовешка сила, камъкът извистя и остърга ръба на пирамидата. И след миг, блокът стоеше на равна и стабилна плоскост, а Моузес висеше отвъд ръба. Робът бе сменил своето място с това на камъка. Отново тишина, отново секунда на баланс. В сърцето на Моузес имаше страх, вихър и дивни чувства. А духът вливаше в ръцете могъща сила. Ако се държа, рече си той, ще повлека камъка с мен. Ако ли не… Тялото полетя, блъсна се по своя път два пъти в пирамидата и се понесе без препятствия към далечната земя. Някъде в корема се бе отворила бездна и докато робът падаше, тя свистеше с безумна мощ. В умиращото съзнание на Моузес не се водеше битка от мисли и скъпи спомени. Там имаше една жена и един Бог. И зачатък на бунт, който може би щеше да се надигне в един следващ живот. Ала днес камъкът стоеше непокътнат и високо спеше своя сън. Слънцето жулеше плътта му. Пирамидата обещаваше да съществува вечно.
  22. selsal

    Мнемоза - болест от пъкъла

    Болката е условие за осъзнаването, превъзмогването (угасването) на болката е самото осъзнаване. Вентила изразява болката, а Нирвин - угасването.
  23. selsal

    Мнемоза - болест от пъкъла

    - Докторе, защо сте дошли в обителта? Отец Юродива беше прекъснал поста си и преждевременно напусна параклиса. Душата му все още изпитваше блаженствата на молитвата, но разсъдъкът му вече се бе завърнал тук, в преддверието на манастира. - Той е болен, отче. Много е болен. Доктор Меркант се потеше изпод свещта, която отец Юродива държеше над главата си, объркан и уплашен, той постоянно поглеждаше иззад гърба си, там една страшна сянка чакаше. - Няма ли лек за болестта му, докторе? - Ах, отче, разберете ме, аз не мога да го лекувам. Отец Юродива и доктор Меркант се познаваха от началото на зимата. Един от монасите беше забравил да завие вентила на отоплителната газова уредба и на сутринта запалил клечка. Бог пожали манастира, но не пожали тялото на монаха. Доктор Меркант овладя изгарянията и спаси тялото, но Отец Юродива се принуди да ипотекира пристройката към манастира и да се раздели с даренията за втори параклис, за да покрие разходите по извънредно скъпото лечение на монаха. - Нали не е заразна болестта му, докторе? - Не, не, в никакъв случай – доктор Меркант се изморяваше от мислите си, често те нахлуваха в главата му по своя воля. – Моля ви, отче, приемете го зад стените на манастира, гарантирам, че вашето здраве не е заплашено. Ако желаете, може да го затворите в пристройката. - Той страда ли, докторе? - Не, напротив. По-скоро е някак… възторжен. Отец Юродива беше търпелив човек, никога не отправяше укори и винаги пазеше мисълта си, докато Бог я осени с разбиране. - Но от какво е болен, докторе? - Проядена е способността му да забравя, отче. - Не ви разбирам, докторе. - Той помни, отче, помни всичко. - Но нима това е болест, докторе? - Да, отче, болест е, неизлечима, опустошителна болест. Отец Юродива докосна кръста на гърдите си, изрече молитва. Сетне погледът му се спря върху мрачния силует, който някак странно се кривеше в двора на манастира. - Докторе, защо той така се е превил назад и тъпче тъй тежко върху земята? Доктор Меркант дори не се извърна: - Паметта му, отче, възпроизвежда всеки миг и час. Това предизвиква вълнения в него, вихри, които тялото не може да удържи. - Това натоварва ли го, докторе? - Не, отче, никак. Как да ви го обясня? Напротив, това го прави… силен! Силен като лавина, страховит като скакалци в поля. Отец Юродива се вгледа дълбоко в доктор Меркант, усети трепета му, долови бушуващия в него ирационален страх. След това направи крачка и с цялата благост на сана и личността си докосна внимателно ръката му. - И все пак, докторе, защо сте дошли в обителта? - Той… той знае всичко, знае го наведнъж. Не се нуждае от припомняния, нито от асоциации, миналото се намира в съзнанието му без остатък и в пълна едновременност. Събитията въобще не нахлуват у него в някаква последователност. Разбира те, ли ме? Макар той да твърди, че вижда картини, тези картини не са филм, те са едно гигантско струпване. За него няма преди, нито пък след, всичко е тук и сега. - И това, докторе, заплашва ли ви по някакъв начин? Доктор Меркант махна многозначително с ръка: - Присъствието му, отче, присъствието му… То някак те смила, въвлича те в света на една бездънна памет. Втори силует изникна от мрака. Откъм пристройката на манастира приближаваше монах, изцяло покрит с робата си. И щеше да ги отмине, ако Отец Юродива не се провикна: - Братко Нирвин, накъде сте се запътили в тази прохладна вечер? Движенията на монаха, забързани, но и плавни, се разбъркаха, а накрая изведнъж се прекратиха. Един звънък глас прокънтя в преддверието на манастира: - Вентила, отче, отивам да пристегна вентила. Доктор Меркант подскочи и се взря в тъмното, за да различи монаха. - Ние отдавна демонтирахме отоплителната газова уредба, братко Нирвин – рече отец Юродива. Монахът стоеше на мястото си и не помръдваше. - Това той ли е – запита тихо доктор Меркант – обгореният? Монахът пристъпи към двамата мъже, слабия пламък на свещта от ръката на отец Юродива освети скритото в робата му лице. Покритата с хиляди струпеи кожа отстъпваше единствено пред безкрайно чистите сини очи. - Аз съм Угасналият, мирянино! Този, който вече няма как да бъде възвърнат в пещта на порочния живот. - Той не ме позна – възкликна доктор Меркант, – ах! - Това е брат Нирвин – намеси се отец Юродива, – монахът от пристройката. Брат Нирвин се сепна, щом чу последните думи и озарение споходи очите му: - Да, аз съм монахът от пристройката, там, отделен дори от своите братя, аз се опитвам да възстановя същността на миналото. - Амнезия ли има, отче – не се сдържа доктор Меркант. – И вие сте го изпратили в пристройката, за да си припомни фактите на своя живот, така ли? - Факти? – повиши заплашително глас брат Нирвин – Пфу! Същността на миналото, мирянино, не е във фактите. Те са само горивото, което времето изгаря, за да се придвижи напред. - Докторе, брат Нирвин е различен от онези монаси, които обикновено се срещат – рече отец Юродива. – Той се е отдал на пост и молитва без край и без почивка. Сърцето му вече дочува блажените песни на божиите ангели, душата му от много време е чест спътник на завръщащите се в небесното царство. Изведнъж монахът запита с приглушен глас: - Кой стои ей там, в двора и така странно потрива ръце? - Братко Нирвин – рече отец Юродива, – това е гост от миналото. Търси подслон. Монахът с нищо не издаде, че е развълнуван. Просто наблюдаваше сянката в мрака с живите си и безкрайно проницателни очи. - Отче Юродива, защо не посрещаме… госта от миналото. - Братко Нирвин, ти би ли приел този странник под свода на своята пристройка? Монахът изви глава и впи горещите си зеници в отец Юродива: - Разрешавате ли, отче? - Да, но единствено ако сам желаеш това? Монахът не отвърна, ала бавно излезе от преддверието на манастира. Отец Юродива и доктор Меркант го последваха. Сянката, която тъпчеше и се въртеше насред двора на манастира, се освети. Видя се бяло младежко лице, гладките му страни неспокойно потрепваха, а черните очи сякаш не преставаха да се смеят. - Здравейте – рече младежът. – Аз съм болен от мнемоза. - Нека Бог закриля душата ви, приятелю – рече брат Нирвин. – Ако имате вяра, болестта ви ще се превърне в благодат. - О, не! Аз не се оплаквам – непринудено отвърна младежът. – Но хората понякога се плашат от мен. - Никак не изглеждате страшен, приятелю. Вярвам пристройката ще ви хареса. - Онази недовършена част от манастира оттам брезите ли? - Да, частта от манастира, която все още не сме довършили, заради… - Заради параклиса. - Не ви разбрах, приятелю – попита изненадан брат Нирвин. - Изгубили сте парите за своя втори параклис и сега използвате закупените материали, с които сте възнамерявали да довършите пристройката, за да построите параклиса. - Вие, приятелю, сте били и преди гост в нашия манастир? – попита брат Нирвин. - Не, никога. Но нали ви казах, болен съм от мнемоза. - Отново не ви разбирам, приятелю. Младежът се засмя, черните му очи някак странно не мигаха. - Всъщност аз не виждам пристройката тъй както я виждате вие, здравият. Разбирате ли ме, болестта ми е такава. Пред очите ми се намира пристройката преди замисъла на нейното построяване, но аз виждам и основите й, както и началото на нейния строеж. Виждам първите й греди, виждам целият й строеж от започването до този момент. Всичко едновременно. Брат Нирвин беше заинтригуван до дъното на душата си. - Но, приятелю, вие били ли сте някога, поне веднъж, в близост до нашия манастир? - Нали ви казах, никога. - И въпреки това си спомняте всичко това? - Да си спомням? Не, не мисля. Така наричат болестта ми – зараза от спомени, но това не са спомени. Аз преживявам сега онова, което се нарича минало, без то да ми се е случвало преди. Брат Нирвин се извъртя към отец Юродива. Старият монах прочете в очите му уплаха. Същата, която съзря в утринта, когато тялото на младия монах прие пламъците от гърлото на газовата уредба. - Кажи, синко – попита отец Юродива – помниш ли собственото си минало? - Вижте, трудно е да ви отговоря на този въпрос – младежът поклати глава, ръцете му покриха красивото лице, черните очи се зареяха из далечни места. – Миналото не съществува! Доктор Меркант изстена. Беше отстъпил на метър зад отец Юродива и явно беше готов да отстъпи чак до манастира. - Синко, а защо всички ние считаме, и явно според теб грешим, че миналото съществува? - Вие обичате ли своя Бог, отче? – внезапно попита младежът. - Моята вяра и моята любов към Бог са единственото, което притежавам, синко. - Вчера, по същото това време, вие все така ли обичахте Бог, отче? - Както вчера, синко, така и винаги. - Вяра? Така ли нарекохте любовта си към Бог, отче. - Не познаваш ли вярата, синко? - По нещо различава ли се вярата ви, отче, в днешния ден от вчерашния? - Не, синко, моята вяра е такава днес, каквато е била и вчера. - Как тогава, отче, отличавате днес от вчера? Отец Юродива се вглъби. Брат Нирвин бе затаил дъх и наблюдаваше ту новодошлия младеж, ту отец Юродива. Доктор Меркант бе отстъпил с още един метър. - От вчерашния ден, синко, ме делят пост, молитва, една нощ, цял ден и това, че до днес не бях виждал друг човек като теб. - Всички тези неща, отче, са възпрепятствали вашата вяра. Нощта, денят, срещата с мен. Вашият пост и вашата молитва са били не друго, а измерване на вашата вяра. Мисля, отче, че миналото, а не Бог, е ваша любов и ваша вяра. Тогава доктор Меркант се провикна някъде далеч зад тримата мъже: - Не го слушайте повече, отче Юродива. Моля ви! Просто го затворе… отпратете в пристройката. Отец Юродива гледаше в черните очи на младежа и търсеше истината за неговата съдба. - Твоята болест, синко, отрича миналото. Това силата на твоята вяра ли е? Младежът тъжно се засмя. - Не, отче, моята болест е моята болест. - Тогава, синко, защо се усъмни в моята вяра? - Не съм искал да ви наранявам, отче, а само да ви разкрия опасността от миналото, неговата същност. - Според теб, синко, миналото подронва нашата вяра, така ли? - Така е, отче, така е. Запитайте се, що е за вас миналото? Спомени? А какво са спомените? Низ от картини? Събития, които са били, но са отминали? Но защо се е случило това? И защо се получава така, че го помните? - Такава е била волята божия, синко. Ние не се питаме защо дишаме, мислим, обичаме, ние просто го правим. - И аз имам това предвид, отче. Ала смятам, че “просто не сме го направили”. Ние не дишаме, не мислим, не обичаме. Ние си спомняме, че дишаме, че мислим, че обичаме. Да си спомняш, отче, е болест. И всички боледуваме от нея. Аз най-вече. - И няма ли здрави между нас, синко – попита тъжно отец Юродива. - Има, отче – отвърна младежът и посочи брат Нирвин. – Той е здрав. Брат Нирвин подскочи, сините му очи бяха изпълнени с тревога, той никак не разбираше какво говорят новодошлият и отец Юродива. - Вижте лицето му, отче. - Лицето му е обгорено, по дяволите – провикна се почти обезумял доктор Меркант, който почти се беше скрил в преддверието на манастира. - Не, докторе, не е така – рече младежът. – Вие помните, но не разбирате. Отказвате да приемете своята болест. Аз я приех и сега, макар колкото песъчинка, разбирам. - Как виждаш лицето на брат Нирвин, синко – попита отец Юродива. - Виждам голобрадо лице, но виждам и клечка, виждам смях, виждам и молитва, виждам огън, виждам и сълзи. Но най-вече виждам дете, неопетнено от миналото. - Как можем да станем като него, синко, неопетнени? - Като минем през огън и сетне угаснем. - Защо ти, синко, не си сторил вече това? Младежът се усмихна и тихо рече: - Страх ме е от огъня. Страх ме е повече от всеки друг. Но знам, че нито пост, отче, нито молитва ще ни спасят от миналото, само огън. - Но, синко, ти не страдаш, защо дотам желаеш да се спасиш от миналото? - Кой е врагът на вярващият, отче? - Безверието, синко. - Има ли лик този враг, има ли си име? - Сатана му е името, синко. - Миналото е мрежата и шепите на този Сатана, те слепят очите. Фактите от миналото са пръстите на този Сатана, те бъркат дълбоко и в най-светлите зеници. Отец Юродива бе пропит от печал, сърцето му беше замряло. - Синко, ако човек не помни фактите от миналото, ще забрави кой е? Ще се изличи образът му, ще замре душата му. - Лъжете се, отче, лъжете се. Не миналото и неговите факти правят образа и пазят душата, напротив, те разяждат образа и тъпчат душата. Моля, отче, посочете ми един факт и покажете как той ви разкрива истината. - Смъртта на нашия Бог Исус Христос на кръста, възкресението и възнесението му при своя Отец са фактите, в които всички ние вярваме, те са нашата истина. - Това не са факти, отче, това са… - Архименти – извика брат Нирвин. - Как го рече, приятелю? – попита младежът. - Архименти. Това са семената на истината. Архиментите никога не са били, те просто са. Времето не може нищо да им стори, техният блясък е блясък на звезда, тяхната светлина е същинската божия светлина. - Интересна дума, приятелю – архименти. Аз щях да кажа “това не са факти, това са духовни факти”. Но вие, приятелю, знаете по-добре от мен. Вие сте здрав. Отец Юродива бе обзет от едно особено вълнение, от едно осенение. Той отново запита: - Но по какво се различават фактите от духовните факти? Как да разбирам, че съм попаднал на архимент, а не на факт? - Това е повече от ясно, отче – рече равно младежът. – Постарайте се да не помните, обгорете всеки свой спомен с огъня на забравата и пред вас ще се открие чист архимент. Брат Нирвин беше повече от развълнуван, никога досега не бе имал възможността да каже какво мисли, какво чувства. Гласът му издаваше въодушевление и чистота: - Фактите са поредица от ясноти, те са съблазън към яснота. Когато мирянинът се опитва да си спомни нещо, той не се интересува от истината за това нещо, той се мъчи да открие начин, по който да употреби споменът за това нещо. - Не разбирам – рече отец Юродива. – Истината служи най-добре на честния човек. - А фактът служи най-добре на заблудения и себичен човек – нямаше търпение да изрече мисълта си брат Нирвин. Сетне се обърна към новодошлия – Кажете, приятелю, как си припомня болния човек? Младежът, чиито очи вече светеха по-малко страшно в нощта, отговори: - Въпреки че болният човек е изправен пред живота, въпреки че се намира насред и в живота, той никога не си задава въпроса “каква е истината”, а се пита “какво беше”. Това са два напълно различни въпроса. Отговорът на първия въпрос не се нуждае от съществуване на миналото, от впускане в него, защото едно такова действие на практика е излизане, измъкване от живота, то е желание да се озовеш в една изкуствена нежитейска среда. Щом здравият човек си зададе въпроса “каква е истината”, той тук и сега научава неговия отговор, научава го в пълнота и без никакво съмнение – отец Юродива видя как брат Нирвин невъздържано клати глава в знак на съгласие с думите на младежа. – Но с болният нещата не стоят така. Той има грижата не да търси истината, а да поддържа своята болест. А тя се храни от ясни, еднозначни, гладко оформени и безспорни факти. А те в действителност не съществуват. Те са мираж, илюзия. Животът е многообразен, непосредствен, той е едно вечно и пълнокръвно настояще. Фактите са разцепване на това настояще, разпиляването му на безброй части, заради яснотата, заради употребата. За болния човек фактът значи всичко, а животът нищо. Фактът е вирусът на живота. - Ами бъдещето, съществува ли то? – попита отец Юродива. - Не и за бъдещето, не и за бъдещето… - простена от преддверието доктор Меркант. - Въпросът “какво ще бъде” е пълно отражение на въпроса “какво беше”. Бъдещето е изпълнено със свои специфични факти, те се наричат очаквания. И не си мислете, че те са по-малко спомнени, по-малко проядени от яснота, не. Просто бъдещето е огледало на миналото, в което лявото е дясно, а дясното е ляво. Това, което ни се е случило преди, а не искаме вече да ни се случва, го помним из нашето бъдеще. Онова, което не ни се е случвало досега, а искаме да ни се случи, го разпознаваме в идните дни и години. Бъдещето е провалът на нашия живот сега. Смъртта е наказание точно из това бъдеще, наказание за престъплението, че помним, вместо да бъдем в истина. Нашата вяра, нашата любов е разхвърляна във времената, напред и назад. Да помниш значи да си изгубен. Отец Юродива държеше в дланта си разпятието, а в ума си нямаше ни слово, ни мисъл. Единствено устните му отрониха своя последен въпрос: - Аз знам за огъня, аз видях огъня, аз помня огъня, който не достигна манастира, но обви и проникна в брат Нирвин. Но това са спомени, как тук да открия архиментът? - На този въпрос, отче, аз не мога да ви отговоря – рече болният младеж. – Нашият приятел има думата сега. Брат Нирвин докосна като в сън грапавото си лице, очите му вникнаха дълбоко в сърцето, а думите потекоха бавно: - Аз не помня никакъв огън и не разбирам за какво точно говори отец Юродива, но аз знам огъня. Аз бивам в огъня, аз съм огъня. Огънят не е мое минало, той е това, което превъзмогвам. Истината за огъня е една върволица от пламъци, която чувствам не като протяжност, а като единство, като едновременност. Ако всичко това беше минало, аз щях да си го спомням, но не, аз не помня нищо. Аз съм истината за огъня, а истината за огъня е едно угасване. - Лудост непоправима – хлипаше доктор Меркант, изгубен някъде далеч. – Защо, Господи, аз трябва да съм свидетел на тази лудост… Брат Нирвин едва се усмихваше, покритото му със струпеи лице светеше: - Архиментът е отвор в битието, през който не се налага да крачиш, за да се озовеш където и да било. Архиментът просто те запраща в сърцето на битието, в лоното на същинската божия истина. Фактът е стръв без улов, който със сетни усилия изтегляш на брега. Безкрайна празнота е този час, часът, в който се опитваш да извлечеш живота при себе си, от реката. Миналото е съдбата на помнещите, то е давене насред сухия бряг. Архиментът е пасаж от прекрасни риби, които ще те превърнат в най-добрия плувец. Тогава ти, без никакъв остатък, ще се озовеш там, в самия живот и всяко припомняне тук ще е напразно. Болният младеж пиеше всяка дума изречена от брат Нирвин, радост никнеше у него. И сега рече: - Приятелю, научи ме да откривам архиментите, защото пресъхна ми сърцето от всички тия спомени. Времената, тези парчета разхвърляни в най-далечни посоки, все са при мен, но ми отстоят, пият от ума ми, а сетне се разбягват в ъглите и нишите на безкрая. Брат Нирвин беше възторжен и обзет от най-благородни чувства. - Аз съм ти, приятелю, не знам как да ти помогна, но ще ти помогна. - Аз пък помня теб, приятелю, мога да ти кажа всичко за твоето минало, но ти не си нищо от това, което се помни. - Ще ти дам монашеско име, приятелю, ще те подслоня в моята пристройка. Какво да бъде името ти? - Аз си наумих едно, само да получа твоето разрешение, приятелю. - Разбира се, имаш го. - Нека името ми да бъде Вентила, брат Вентила. - Име на място, братко, име, което ще победи разпръснатите времена. Тогава брат Нирвин и брат Вентила се отдалечиха в тъмното и не след дълго се скриха в пристройката на манастира. Отец Юродива се извърна и влезе в преддверието на манастира. В средата му, свит на кълбо, лежеше доктор Меркант. Не дишаше, но очите му бяха ококорени. - Докторе, добре ли сте? Доктор Меркант се надигна и объркано рече: - Отче, аз съм… аз съм, отче. Доктор… ъ-ъ… Меркант. Какво се случи, отче? Отец Юродива го потупа по рамото. - Миналото ни напусна, докторе. - Така ли? Не съм разбрал. И как точно го направи? - Помните ли мъжа, болен от мнемоза, докторе? - Не. Имало ли е такъв? - Да, опитайте да си спомните. - Ах, да! Май си спомням нещо. Един луд с изгорено лице, който ту помни, ту забравя. Подскачаше и тъпчеше ей тук в двора на манастира. Той не е ли монах от вашата обител, отче? - Точно такъв е, докторе. - И какво общо има това с миналото, което ни е напуснало, отче? - Ама вие нищо не си спомняте, докторе. Този монах преди няколко месеца се наричаше Вентила, но една сутрин изгоря като свещ. Вие го излекувахте. Но взехте на манастира много пари. Монахът страда, заради унищоженото си тяло и заради разорения манастир. Забрави името си, прие ново, брат Нирвин. Затвори се в пристройката и дълго говори с Бога. Вчера избяга в града, дошъл е при вас. Вие сте се уплашил като сте го видял един такъв страшен, развълнуван. Казал е, че ще ви даде всичките си спомени, а от вас е искал да върнете парите на манастира. Вие сте го прогонили. Тогава той започнал да крещи най-скришните ви спомени, тайните ви. Уплашил сте се, откъде е можел един монах да знае всичко това. Не знам какво точно ви е наговорил, но вие сте събрали всичките си пари и тази вечер дойдохте с него тук, в манастира. Бяхте уплашен, съсипан. Спомняте ли си нещо от това, което ви казах, докторе? - Ох, отче, съвсем смътно. Този монах е ужасен. Той мени лицето си, отче, знаете ли това? И говори тъй все едно е двама души. Прибрахте ли го, отче? Аз не искам да го виждам повече, той ме ужасява. - Не се тревожете, докторе, монахът вече не е така страшен. Той си спомни своето минало. И го изпрати. - Как така изпрати? - Брат Вентила постигна истината, докторе. - Истината ли, отче? Този клетник е луд, да прощавате, той е най-лудият човек, който съм виждал през живота си. Ах, отче, искам да си ходя. - Свободен сте да го направите. - Да, да, отивам си, отче. Днес много преживях. - Вземете си парите, докторе – отец Юродива му подаде дебела кесия с едри банкноти. Доктор Меркант се подвоуми. След това сграбчи кесията, измърмори едно “прощавайте, отче”, побягна през двора и изчезна в мрака. Отец Юродива се върна в параклиса. Коленичи, прекръсти се, устните му прошепнаха молитва. Съвсем скоро миналото и бъдещето изчезнаха, веднага след това настоящето ги последва. Тогава той видя река, а после няколко риби, те плуваха. Отец Юродива се плъзна след тях. Изведнъж изникна небе, толкова синьо, че го опияни. Там, на небето, нямаше Бог, но отец Юродива не се интересуваше от това. Той просто вярваше.
  24. selsal

    Жан-Пол Сартр

    Донка, богът от цитатите на Чопра е един бог-инструмент, който служи в ръцете на човек, за да изрази (а най-вече за да обобщи) отделните негови страни. Една такава божественост, "която е нужна", е функционалност, тоест тя е подчинителна, и на практика е не друго, а материализъм, парфюмиран с духовност. На Изток има чудесни философии, но съвременните източни интерпретации, особено отнасящи се до боговете, са на светлинни години от християнската визия за бог, била тя православна, католическа или протестантска. А екзистенциалистите-атеисти имат капацитета да подлагат на критика именно християнския бог, какво остава за атавистичните източни книжки, които булевардите продават на килограм. Нека да вземем следното изречение: Свещена нагласа: В съответствие с него има Бог на чистото съществуване, кото не мисли, а просто е. Той ни е нужен, понеже без източник нашето съществуване въобще няма да има някаква основа. - Чопра В "Битие и Нищо" Сартр, в рамките на над хиляда страници, опитва (така, както например същия опит се прави в "Брахма-сутра") да изложи една онтология, тоест да представи основата (битието), което разбулва човека и неговия свят. Но въпросът се поставя наистина онтологически, тоест основата не се инструментализира, като "бог, който нещо ни е нужен" или като бог, който се прокрадва в нагласите ни, което в действителност означава, че ние сме създали бога и то не за друго, а за да го използваме като наш създател (в тоя смисъл Ницше разпознава психологията на религиозните хора). Екзистенциалистите вярно казват, че бог е ползван да замести (изпълни) празното място, което е оставено от нашето нежелание и неспособност да вникваме в нещата. Бог е един лесен и повърхностен отговор, даден от страх да се изправим пред въпросите на живота и смъртта. Всеки, който не може да мисли, си "мисли", че има интуиция. И наивно е уверен, че тая интуиция го води към бог и чрез нея бог го направлява. Философията е стремежът да търсим корените на нашето съществуване не в абстрактното "бог", не в "чистото съществуване", което е-ства и толкова. В това няма никаква основа, има симулация за произход и бащинство. Камю говори за абсурда, като грях без бог (а не Сартр, както Мона по-горе е посочила), имайки предвид, че ние стоим изправени пред света, заедно с нашите грешки и заблуди, без надеждата, че бог ще низходи и ще ни спаси. Това е мъчителна мисъл, но е мисълта, която ни спасява от базовата грешка и заблуда - че има смисъл, различен от човешкия смисъл. Богът иде - според екзистенциализма - щом нашите смисли се изчерпят. А философията е човешкият апотеоз да не се губи смисъла.
  25. selsal

    Жан-Пол Сартр

    В "Чужденецът" Мьорсо бива осъден на смърт не за убийството, което е извършил, а защото не е плакал пред другите, отивайки на погребението на майка си. Идеята в случая е, че не убийството тревожи обществото, убийството е само повод за тревога. Свободата човек да избира своето мислене и поведение е същинската мотивация, към която обществото проявава неприязън. Средното обществено животно разчита свободата на другия, като желание да се навреди, да се извърши убийство, да се зачеркне света. Свещеникът, който в края на романа, "разбира" Мьорсо, е оня, който иска да опитоми неговата свобода. Отказа на Мьорсо да се поддаде, напомня един известен Петък, когато първосвещеничеството е разпнало един от човеците заради най-голямото престъпление - едно своеобразно суперубийство, заради което е помилван обикновения убиец - престъпление, което се изразява с пълното несъобразяване с порядките, които царуват в масовата душа.
×