Йорданка Динева

Здравейте,
Жена съм и живея в София. За разлика от повечето писали във форума, не търся помощ за проблем. Просто искам да изкажа огромната си благодарност на хората, които пишат тук! Нека първо разкажа историята си.
Всичко започна през 2014 г. когато бях нападната и два пъти душена от един мъж, в апартамента, в който живеех. Няма да ви занимавам с подробности. Историята е дълга, но за сметка на това "кална" и долна. Само ще спомена, че бях подложена на изключителен психически тормоз и непрекъснати интриги, които ескалираха в планирано физическо насилие. Един месец след нападението преживях паник атака. Бях на място пълно с хора, сама, с гръб към стената и изведнъж почувствах силен страх.  Страх, който растеше с всяка секунда и в един момент не изпитвах нищо друго освен страх. Трескаво се оглеждах, залата "подскачаше" пред очите ми и точно когато бях готова да изскоча навън с писъци, разумът ми взе превес и изкрещя "СПРИ!!! Кажи ми от какво се страхуваш и ако наистина си в опасност - имаш правото да избягаш от тук и повече да не се върнеш". Проумях, че съм се страхувала, че онзи мъж може да в същото помещение и в момента, в който го осъзнах, дойде и фактът, че въпросният изрод няма как да е на същото място и се успокоих. След това на няколко пъти изпитвах силно безпокойство - основно в претъпкани помещения, но си казвах, че ми няма нищо и просто си фантазирам. Въпреки това, страхът си стоеше. Два месеца след нападението продължавах да вървя по улиците и да се озъртам дали някой няма да ме нападне. Започнах да живея сама и при всеки шум от съседите подскачах. Сънувах кошмари, предимно свързани с мъже, които ме гонеха. В един момент се сринах физически от напрежението. Останах си два дни вкъщи, уж бях настинала, но знаех, че съм само психически изтощена. И тогава в онези дни се сетих, как докато онзи мъж ме душеше за втори път, ме държа по-дълго за гърлото до степен, че в един момент си помислих "край, сега ще умра". Уж ми олекна, като проумях, че опасността е отминала, но проблемите със съня продължиха, а зедно с тях и страха да не срещна отново онзи мъж. Затворих се в себе си. Винаги съм била интровертна, но тогава почти престанах да общувам с хората. Не можех да се наспивам добре, събуждах се изтощена, спях добре само вкъщи, при майка ми.
Една година след случката се наложи да напусна работата, която обожавах и която бих могла да работя до края на живота си. Три месеца живях при майка ми (в града близо до София, в който съм израснала), през което време се чувствах все едно животът ми е спрял. Точно тогава обаче с майка ми станахме изключително близки. Отношенията дотогава бяха много сложни - тя с нейния твърд и властен характер, аз - с моя инат и сприхавост. Ситуация усложнена от липсата на баща. И именно през онези три месеца с майка ми се преоткрихме. Тя ме прие такава, каквато съм, аз от своя страна - вече можах да приема нея. Говорихме, споделяхме, шегувахме се, домакинствахме заедно, бяхме като едно цяло. Не ми стигат думите, за да опиша колко добре се разбирахме.
Намерих си нова работа. Не беше най-желаната от мен, но поне беше в моята област (завършила съм специалност свързана с изкуство и намирането на работа по нея, особено в София, е почти чудо),  справях се добре, работех с желание. Два месеца след като започнах на новата работа и вече бях започнала да си мисля, че животът ми е влязъл в релси - майка ми почина. Една сутрин ме събудиха с новината, че предишната вечер е получила инсулт и няколко дни след това мама почина без да дойде в съзнание. В същия ден, в който научих за инсулта й, разбрах, че бащата, когото обожавам и когото не съм виждала повече от 20 години, защото живее на другия край на света, е болен от рак. Имах чувството, че светът ми се срива около мен, а аз не мога да направя нищо. Много добре помня, как в този период започнах да си мисля, че никога повече животът ми няма да е окей и винаги, когато ми се случи нещо хубаво - непременно след това ще ми се случи нещо ужасно. Сега, аз и преди това съм имала травматични преживявания (опит за изнасилване, когато бях на 14, след който в продължение на много години не можех да търпя да ме докосват; грозен развод на родителите ми, когато бях едва на 10, а бях въвлечена в борбите им за надмощие; училищно насилие, което ескалираше и в 7ми клас беше непоносимо) обаче загубата на майка ми просто преля чашата! Въпреки това правех всичко по силите си, за да продължа - работех, борих се с финансовите проблеми, свиквах с живота без семейство. Напуснах тази работа, намерих си друга коренно различна от предишната. И проблемите започнаха - работата ми беше свързана с цифри и непрекъснато обработване на финансови документи. Аз, с моя афинитет към изкуството и изцяло хуманитарна насоченост, трябваше да се превърна в ходещ калкулатор. Съответно започнах да правя грешки от липса на достатъчно умения, а и работата беше ужасно много. И колкото повече грешки правех, толкова повече си казвах, че трябва да се стегна и да внимавам и колкото повече се фрустрирах - толкова повече грешки правех. Кръгът се омагьосваше все повече и повече. По цял ден "подскачах" от притеснение, изпадах в паника при най-малкия проблем, имах натрапливи мисли и съвсем изгубих съня си - трудно заспивах, а и почти всяка нощ се будех внезапно със силно сърцебиене и задъхана. Парадоксално - но не усещах никакво желание за живот, все едно някой ми беше изсмукал живеца. Просто влачех някакво съществуване и все повече се затварях в себе си. Паралелно с притеснението се задълбочиха и хипертоничните ми кризи, които имах и преди майка ми да почине. Всеки път като вдигнех кръвно изпадах в паника, как ще получа инсулт и може да остана безпомощна и да съм зависима от някого, съответно - кръвното налягане се покачваше още повече. Така в началото на миналия декември (1 година и 7 месеца след като майка ми се отиде) се озовах при личната лекарка с молба за лекарство за хипертонията. Описах й състоянието си, като си мислех, че това ще я насочи към изписването на бета-блокер. Само че тя ми заговори с такова внимание и съчувствие (каквито не получавах от никого другиго по това време), че ме разбира как искам да съм силна, но съм в ситуация, в която не мога да се справя сама и ми предложи успокоителни. Приех. Като видях зелената бланка се усъмних, но не достатъчно, за да премисля ситуацията. Излязох от кабинета с рецепта за ксанакс и диуретик за високото кръвно. Започнах ксанакса още същата вечер. Спах през цялата нощ като пън. Тежък сън без сънища, от който едва се събудих. На следващата сутрин се чувствах толкова спокойна, колкото изобщо бях забравила, че мога да бъда. Продължих да го пия. Само че скоро след като се успокоих достатъчно си дадох сметка в какъв капан съм се вкарала - ксанаксът приспа онази част от мен, която много харесвах - артистичността, чувството за хумор, умението да разказвам вицове, улавях се как понякога, докато говоря, не мога да се сетя за някоя дума, престанах да улавям по-фините нюанси в живота и света, музиката не ме възторгваше толкова силно, колкото преди, изобщо - емоционалността ми изчезна и на нейно място се настани апатията. Освен това, дозата от половин таблетка - стана цяла таблетка. И точно когато и цялата таблетка вече не беше достатъчна, за да се наспивам - открих този форум. От почти два месеца го чета заедно с блоговете. Разбрах, че не съм луда, че не съм единствена и още по-важното - че мога да се справя с това състояние. Започнах да осмислям случилото се, погледнах се спокойно, но честно (или поне се надявам да съм го направила) и осъзнах някои от слабостите на характера си - колко съм зависима от чуждото мнение и как едновременно с това винаги си налагам някакви прекалени изисквания да съм перфектна, да не правя грешки, да съм най-компетентна, всичко това с надеждата, че някой ще ме оцени, без да се интересувам дали това наистина е важно за мен. Осъзнах, че живея по някакви съвсем измислени стандарти, според които съм си провалила живота, което няма нищо общо с действителността. Напротив - справям се сама, не съм останала гладна, жадна и бездомна и това, че не се занимавам с изкуство, изобщо не значи, че животът ми е пропилян. Проумях, че не мога да продължавам да живея по този начин. Наложих си и не увеличих ксанакса. Изживях няколко дни с пристъпи на паника, но ги изтърпях! Освен това започнах да се натоварвам физически. Свръхнетренираното ми тяло виеше от умора, но си наложих да продължа. Установих, че ако два дни се натоваря повечко - на третия организмът ми сам си иска натоварването. Главното обаче е, че преди две седмици отидох отново до блока, в който ме нападнаха (само допреди няколко месеца ежедневно минавах наблизо на път към работа, всеки път изпитвах безпокойство, но така и не събрах сили просто да мина от там). Ужасно се страхувах, въпреки че знаех, че няма да срещна никого. Вървях, почти не можех да дишам от страх и в един момент започнах да водя вътрешен монолог все едно обяснявам на някого кое е това място - ето това е градинката, а ето там, на първия етаж - е апартаментът, това са прозорците на кухнята, да! същите пердета! само че сега са пуснати, защото никой не живее там, а тук чаках вуйчо ми да дойде, за да мога да отида и да си събера багажа". Продължих и в един момент окончателно разбрах, че онази случка е в миналото и вече няма отношение към настоящето. Все едно се спука някакъв балон. Тръгнах си и усетих как страха се трансформира в едно триумфиращо чувство на "да! харесва ми това вълнение! искам още от същото!". Малко по-късно усетих, че за първи път от много време дишам с пълни гърди. На следващия ден престанах да взимам лекарството за кръвно и намалих ксанакса с 1/4. Виене на свят, "паниране" от няма нищо, неспокоен сън, но отново се заинатих и останах с по-малката доза. Даже в един момент, докато бях с почти постоянен световъртеж и се страхувах, че мога да припадна, започнах съвсем сериозно да обмислям къде и пред кого да припадна, за да създам максимално силно впечатление. Хем го мислех сериозно, хем се майтапех със себе си! Замайването отмина преди да успея да припадна. Най-хубавото е, че вече се чувствам много по-спокойна и дори - по-смела. В петък бях на интервю за нова работа и можах да се заявя спокойно и с нужното самочувствие. Е, признавам си, че по отношение изразяване на финансовите изисквания има още какво да се желае, но и на тях ще им дойде времето. Знам, че имам още неща върху които да работя и че имам нужда от психотерапия - тя в момента е един от най-важните ми приоритети и се надявам, че скоро ще мога да си я позволя. Но вече знам, че мога да се справя, и че психотерапевтът ми само ще трябва да ме насочва по пътя и леко да ме подбутва, а не да ме "влачи". Също така от днес тръгвам на уроци по танци, а вечерта ще намаля ксанакса с още 1/4.
Всичко това е благодарение на вас! Без вашите консултации в този форум и статиите в блоговете ви, още щях да продължавам с битието на легална наркоманка и да се успокоявам, че в ролята на жертва не е чак толкова лошо.  Благодаря ви! Много, много ви благодаря! Дори не мога да повярвам, че има хора, които доброволно да отделят от времето си, за да помагат на другите. Имам само една молба - можете ли да ми препоръчате подходяща литература? Вече си набелязах Уейн Дайър, Носрат Песешкиан и Лазарев. Чела съм по малко Фройд и Юнг, защото като тийнейджърка се интересувах от психология, даже смятах да ставам детски психолог, но после избрах да се занимавам с изкуство и психологията остана като хоби. Благодаря предварително!
P.S. Съжалявам, че публикацията ми стана толкова дълга!
 

Преди 10 години Силвия (Шехина) предложи да направим рубрика за насочващи отговори, отправяни към хора с тревожни и др. душевни трудности. Админите оформиха визията и започнахме да отговаряме. В самото начало се включи психиатърът-психотерапевт Тодор Първанов, а Силвия изчезна нанякъде. Ние двамата продължихме. В течение на годините колеги психолози се включваха за малко и се оттегляха, но ние продължавахме. След време се ангажираха колежката от Варна Диляна Колева, а по-късно и Георги Балджиев. В момента пишат и Андрей Филипов, Лина Коцева, Василена Христова - надявам се да продължат в дългосрочен план! 
Десет години - не са малко... Почнахме като на шега, но постепенно да проверим "Психотерапия онлайн" и отговорим, се превърна в част от ежедневието ни. Защо го правим? Очевидно не за пари, нито за слава. Защото да помагаме, е част от призванието ни на тази земя - затова. Защото любовта, проявяваща се през нас и искаща да се влее в хората в нужда, го изисква. За Бога го правим - изцяло благосърдечно и алтруистично. Понякога да се отговори на питане, отнема по час или повече да се прочете и осмисли казусът и още два пъти по толкова, за да се даде качествен отговор... Рубриката е наречена от админите "Психотерапия онлайн" не изцяло точно - отговорите ни са в консултативна и психотерапевтична посока, но реалната психотерапия далеч надхвърля тези ни трасиращи, словесни щрихи. 
В българското нет пространство вероятно са се появявали и други подобни форумни платформи, но единствено тази се задържа устойчиво и продължава да се развива и помага качествено и неуморно. Вероятно защото сме искрени и го правим от сърце и душа, изцяло доброволно и непринудено. Без в "Психотерапия онлайн" да правим актуална психотерапия, спазваме етичните принципи в духа на едно качествено психотерапевтично консултиране, като се стараем да бъдем максимално полезни и обективни, доколкото форматът на обмен на писма го позволява. 
На снимките: Тодор Първанов, моя милост, Георги Балджиев, Диляна Колева, Василена Христова, Лина Коцева. Празнуваме десет годишнината на "Психотерапия онлайн" в италианския ресторант в Софарма бизнес кулите, София. 
Желая на всеки един от нас лични и професионални успехи, а рубриката :Психотерапия онлайн" - възнамеряваме да я има и върши чудесната си функция още дълго. Времето (с наша помощ), ще покаже!
Орлин

Повече от 20 г. бях вегетарианец по вътрешно убеждение. Никой не ме е карал да го спирам. Напротив, спрях го в най-неподходящия момент - в казармата. А след нея родителите ми бяха твърдо против - тогава никой не беше и чувал за вегетарианство. Но се отстоявах - поради ненасилието, поради любовта ми към животните. Сега от 2 г. късам плът хищнически - хищникът в мен се кефи яко. Ангелът, който също присъства, при това осезаемо, се хваща за главата. Тялото се радва, а на кантарчето му олеква. 
В последните години на веджи папкане, в мен се появи т.н. формиране на реакция. Започнах да виня месоядците - да ги виждам като изроди-убийци с ниско съзнание, долни твари... Всъщност на мен самия ми се е ядяло месо, но потиснатото и изтласкано несъзнавано съдържание се процеждаше като реакция към тези, които го правят. Интересното е, че след като започнах да раздирам плътта на съществата, ... се смирих, станах по-толерантен. Може би съм недорасляк-низша душичка, low life creature, но просто споделям динамиката си. Ангелът в мен иска режим офф месо. Тялото обаче изключително силно се кефи на месото, нормализира си метаболизъмчето и килограмките, изчезва му нуждата от голямо количество папо, стабилизира си хпрмоните, тананика си любовни мелодийки... Тоест, на клетките, на физиологията ми и е добре на месо. На Човека не. 
Както казах, над 20 год. бях на вегетарианско хранене - по вътрешен повик. Последните няколко обаче си давам сметка, че в мен се е появила нуждата от месо - в началото съм я потискал автоматично, после се прояви като агресивна реакция към месопапкащите, която осъзнах и започнах да го ям. Какво се промени в мен и живота ми, се питам - частични отговори мога да си дам. Дали съм жалък безлюбник, алчен и безскрупулен, нехаещ за живота човек? Нищо такова - рева при вида на насилието, супер горещо сърце имам, фина душичка, обичам силно, дълбоко, отдадено и истински, мога да жертвам, доста съм решителен, имам достъп до вътрешните си ориентири и дори светът да крещи в точно обратната посока, си ги следвам с пълна увереност.  Тогава уот дъ ф.. става с жалкото ми грешно битиенце? Интроверт съм. Правя се на екстраверт, но принципно съм си интроверт. От 17 годишен мечтая за монашески живот, но думите на Петър Дънов, че вече светът е манастирът, са ме спирали и монах в този си живот няма да бъда. В доста предишни съм бил... Интроверт съм, старая се да намирам баланса между навътре и навън. Но, вероятно съм го позагубил, въпреки липсата си на шумна реклама. По-скоро никаква реклама - не съм дал досега и лев за такава, но просто си творя. Въпреки това, може би малко се престарах с публичността си. А тя изисква много агресивна енергия, замазана от красиви усмивки и думички. протича процес в мен и на мен самия ми е интересно да го наблюдавам. Не искам съвет от вас, по-скоро мисля на глас - имам си вътрешните насоки и жалони. Тече процес някакъв в мен - намиране на баланса комай. Сега ям месо, но знам, че ще го спра. Нравствеността, изхождаща от любовта го иска. Тялото физическо и емоционално точат зъбки за кръвица и много им харесва месото, включително до клетъчно ниво - чувствам, усещам го. Защо това противоречие в грешния ми животец? Обичам силно, имам достъп до вътрешна нравственост, много животи съм бил монах, свещеник... Тогава какво по дяволите? Защо клетките ми са така щастливи от месото, нормализират се, направо танцуват брейк, танц със саби и хип хоп с кеф? 
Балансът! Златната среда, хармонията, центрирането по отношение на житейското ми присъствие. Дълго време се нагаждах към разни школички, буквално потисках целостта си, за да се впиша в малките им разбирания и критерии. Интровертно преглъщах кривотийките и посредственостите им - за да получа дипломното им одобрение и успея професионално. Особено в една от тези школи с най-много часове в нея - външно лъскава, но отвътре гнила в алчността и неразбиранията си. Натрупах автоагресия. Постепенно ми се появи нуждата от месо. Клетките ми започнаха да си го искат, за да изкрещят бунтарски, за да се появи енергията на здравото себезаявяване и собствено присъствие в света - не нагодено, но автентично. Пиша и осъзнавам в момента на писането. Временно е това с месото. Помага ми да изкарам натъпканото разочарование от теснотата на психологията и психотерапията, да преобразувам автоагресията в здрава насочена навън агресия. Процес на преобразуване на автоагресия в автентична асертивност. Този процес си върви в мен. Когато достигне преломна точка, нуждата от месо сама ще отпадне - знам го и слушам интуицията си. Имам я и си я слушкам. Ако Господ е рекъл да задържи грешното ми житие битие, пак ще бъда веджи. Ако не, готов съм във всеки момент да си одим. Да бъде волята Му!  

Всички сме в духовния път. Вегетарианството само по себе си не е нито необходимо, нито достатъчно условие за напредък. Би могло да е само признак за напредък, освен ако не е самоцел с благовидни причини, а същевременно с дълбоко осъдителна същност, към себе си, към други хора, към устройството на света и към Бога - то друго не остана...
Има кротки, благи, добри и смирени вегетарианци, с много меко и неосъдително излъчване - за тях виждам, че са здрави, неагресивни, добри, с изчистена до голяма степен карма. От дискутиращите тук видях само един такъв човек, а няколко други се доближават до това положение.
На останалите, които се изказват осъдително и агресивно, защото така го усещам, ми иде да кажа:
Хора, защо ви е да ядете хора?!
Защото има енергийно нараняване, енергийно ядене.
Не зная защо си направих труд да напиша и това, като зная, че няма да промени нито нечие мислене, нито нечие отношение.
Поздрав с Добрата молитва!

Колективна духовна работа



със Завета на цветните лъчи на светлината



За дата:
15.11.2011 - 15.08.2012

Любезни братя и сестри,

По повод стогодишнината от написването на „Завета на цветните лъчи на светлината“ през 1912 г., ви предлагаме да се включите в инициативата и да започнем колективна духовна работа с този уникален метод. Идеята е да започнем четенето на лъчите от всеки цвят около петнадесето число всеки месец, като завършекът ще бъде с белия цвят на 15 август (денят, в който е даден Завета) на Рила. Началният час за прочит на лъчите е 6.00 ч. сутринта в следния ред:
15 ноември (вторник): Червените лъчи;
16 декември (петък): Розовите лъчи;
15 януари 2012 г. (неделя): Портокалени лъчи;
15 февруари (сряда): Жълти лъчи;
12 март (понеделник): Зелени лъчи;
12 април (сини): Сини лъчи;
12 май (събота): Виолетови лъчи;
17 юни (неделя): Аметистови лъчи;
15 юли (неделя): Диамантови бели лъчи;
15 август (сряда): Цялото Братство чете ЦЕЛИЯ ЗАВЕТ (часът ще се до уточни)

По време на бденията на Рила в 6 ч. на 15 август също ще се чете целия Завет.

Всеки месец в определеният ден и час работим заедно със съответния цвят. Цветните лъчи следват последователността в книгата на Завета.

Братски съвет







Заповедта на Учителя:



Обичай съвършения път на Истината и Живота.



Постави Доброто за основа на домът си,



Правдата за мерило, Любовта за украшение,



Мъдростта за ограда и Истината за светило.



Само тогава ще ме познаеш и Аз ще ти се изявя.






източник

Цвета, не виждам противоречие с това, което съм писала по-горе. Например:

Oтново за дъжда и чадъра ( ще вземем да предизвикаме дъждове тук ) - свободна си да оставиш чадъра вкъщи, но дъждът ще пада директно върху теб.
От гл. точка на физиката -
когато смъкнеш вибрацията чрез определено действие, привличаш лица и събития с ниска вибрация, а те действат по СЗ. Например - ако пееш фалшиво, всички музикални хора ще те отбягват, но на другите фалшивещи няма да пречиш и ще си се съберете на свой купон. Т.е. и ти ще слушаш фалшиви песни.




Човек е свободен да постъпи или не по законите на любовта. Но ако не постъпва по законите на любовта, той сам ограничава свободата си, тъй като допуска върху него да действат неблагоприятни събития.
По горните аналогии:
- да се намокри и настине
- да няма публика и успех като музикант, защото не е избрал своето призвание.
( Простете за елементарните примери.)

Поне аз така разбирам нещата, а ако някой има друго разбиране, ще се радвам да го сподели, може да погледна от друг ъгъл и да е обогатяващо.


Ето малко цитати от същия източник:

Червените букви са пример за непознати закони.



Дончето е цитирала по-горе:"...ученост и на невежество, на богатство и на сиромашия, на здраве и на болест. В кое от тия положения ще се намери човек, това е строго определено - зависи от работата, от усилията на човека."

Днес В Бургас се завъртя вълшебна Паневритмия! Около 50 души, жива музика (две цигулки, китара+вокал, свирка). Песни. Честване на Св.Марина. Прекрасно. След това - в едно кафе на плажа. Всички на масата ми се виждаха особено красиви! Чак се прехласвах да ги гледам. Какво излъчване! Животът е красив и изобилен...

Репортаж на Нова телевизия за Бялото Братство и ЛДШ в Рила, излъчен на 28.08.2011 г.

<object width="640" height="512"><param name="movie" value="http://flvplayer.viastream.viasat.tv/flvplayer/play/swf/player.swf?affiliate=1bg&country=bg&id=252477&playerVersion=embed"></param><param'>http://flvplayer.viastream.viasat.tv/flvplayer/play/swf/player.swf?affiliate=1bg&country=bg&id=252477&playerVersion=embed"></param><param name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src="http://flvplayer.viastream.viasat.tv/flvplayer/play/swf/player.swf?affiliate=1bg&country=bg&id=252477&playerVersion=embed" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="640" height="512"></embed></object>

Филмът може да гледате тук.

Бъбрека - 19 август 2011 г.
Поздрави от тези, които имахме щастието да бъдем там!

Какво ми се случи докато бях на езерата на 19ти....
Слезнахме от Бъбрека до лагера специално за да минем през изворчето. Там седеше много възрастен брат и около него имаше поне 20 тубички с вода за кухнята - пълни. Братът седеше и наблюдаваше хората, които минаваха покрай него. Никой не му обръщаше внимание.
Ние спряхме и си наляхме вода, а аз настойчиво се загледах в тубите и в момента, в който го погледнах и отворих уста да го попитам дали има нужда от помощ, той се изправи и тихо попита ако има между нас някой от братството от лагера дали ще помогне да занесе до кухнята по една поне туба. Ние не бяхме в лагера на езерата, а на Зекирица, но какво от това. Всеки взе по две малки туби (Петьо взе една голяма) и с доста зор (нарочно я казвам тази дума) но с огромно удовлетворение ги изкатерихме до кухнята. Който е бил там знае какво означава това.
Докато кретахме с тях по камъните, покрай нас весело отминаваха други хора, които си личеше, че идват от Паневритмия и са минали покрай изворчето. Не носеха туби, но очевидно отиваха в лагера, защото нямаха раници.
Горе ни посрещнаха с благодарност и ни сипаха купичка жито, което ни дойде като манна небесна. До нас на масата се водеше философски разговор за "важни" неща. Но носенето на тубите явно не беше важно. Макар, че хората ядяха като нас храна от кухнята.
След малко обаче иззад клека се подадоха три момчета с ведри лица и по две туби в ръцете, после се върнаха и донесоха още по две. Може би ги бяха пренасяли на части, защото се върнаха сравнително бързо. Честно казано тези момчета и лицата им бяха най-хармоничното и красиво нещо онзи ден. дори голямата Паневритмия, в която имах щастието да играя в най-вътрешния кръг, не ме ощастливи и развълнува така.

Имаше и кутия за дарения до кухнята, но нямам представа какво имаше в нея. И въобще - тези, които отиват да си вземат хляб или нещо топло горе дали се замислят винаги с какви средства се купува и особено изкачва това до лагерната кухня....

Благодаря ти Вятър за хубавите думи Нямам претенции за съвършенство - със сигурност и моето слънце от време на време се скрива зад облаци - нали сме тук, за да се учим.
И аз го усещам като теб това с подаръците и с черпенето, мила. Обаче моят живот мина през кризите и аз на гърба си разбрах, че има моменти, в които ми се е искало да почерпя, да подаря, но е нямало с какво. Много тежко ми беше, когато мои близки хора имаха рожден ден, а аз се чудех как да отида да ги поздравя и какво да им подаря като парите не ми стигаха, за да изкара седмицата семейството ми. Преглъщах сълзите си, когато на рождения си ден броях стотинките за хляба ни и нямаше как да купя или дори да приготвя сама нещо, с кето да почерпя приятелите и колегите си. Както и да е - науичх му уроците на онова време.

А за лагера и оня ден там. Докато вървях към лифта, срещнах коне натоварени с нещо. В кухнята бях чула как обясниха на някого, че очакват хляба... Сви ми се сърцето като прехвърлих през ума си колко ще е цената на един хляб, след като той се качи с кола от Сапарева Баня, с лифта от Паничище и с конете до старата хижа. Кой черпи и дарява хората с този хляб? И този щедър Някой как изкарва парите, с които плаща на фурната, на колата, на лифта и на конярите? Не заради друго, но на мен ми се прииска в момента да даря повече хора с това, но осъзнах, че не мога да платя дори само превозването с лифта.

Моля не го приемйте като критика или черногледство... Просто споделям размислите - част от тях в онзи ден...

И аз искам да споделя размислите си..... и нека също не бъде прието като критика....
...но ако сестра Павлина от В. Търново беше там, както преди години...
някой братя и сестри щяха да си "помислят" дали ще играят Паневритмия по къси гащета...

Човек е противоречиво същество. Мъдрец е този, който успява да приеме своята вътрешна противоречивост с разбиране, да примири противоречията, да постигне вътрешна хармония и баланс, да съумее да изгради необходимата основа, наречена „душевен мир”, от която възрастват Божествените добродетели, необходими в процеса на Богопознание. Но трябва да се има предвид, че тази основа е производна – тя възниква от смирението. Ако не си смирен, не е възможно да имаш този мир, за който апостолът казва, че превъзхожда всяко знание. Поради тази причина смирението е основополагащ камък във всяка една религиозна система и духовна традиция. Ако липсва смирението, можем да говорим за интелектуалност, но не и за Мъдрост. Ако липсва смирението, достъпът до Божествената съкровищница ще ни бъде отказан, колкото и да упорстваме… ако ще и денонощно да се молим, защото закон е: „Бог на горделивия се противи, а на смирения дава благодат”, тъй като горделивостта е като планински връх, на който нищо не цъфти и зрее, а смирениенито – плодоносна долина. То поставя човека в състояние на възприемчивост, което позволява на Божественото да прелее в човешкото и така да се роди Богочовекът. Докато горделивостта, грубата или рафинираната самомнителност са като похлупак, който ни затваря за Благодатта и възпрепятства Тя да се излее в нас и да се превърнем в свещен съсъд Божий. В такъв похлупак се превръщат обикновено и личните връзки и отношения, когато липсва достатъчно осъзнатост. Тогава партньорите се захласват един по друг, вторачват се един в друг, и във взаимното желание да се притежават, да си принадлежат един на друг, се обсебват, отдавайки сърцето си на любимия човек, превръщайки го в свой емоционален център, изтласквайки по този начин Бог някъде в периферията и забравайки в опиянението си Словото: „Сине мой, дай Ми сърцето си!” И така, вместо да получим „хляба наш насущний”, получаваме само трошици от Божествената трапеза, които не могат да утолят глада ни. Ето защо не случайно Учителят казва: „Пази свободата на душата си!” Изкуството на живота се състои в това да обичаш хората, но да останеш верен на Бога, отдавайки сърцето си единствено Нему! И тогава ще ти се даде преизобилно според закона на Благодатта, наречен „Опуленс”, и ще видиш как от житеното зрънце на твоята монада израства класа на твоята множественост – полиада. Ето защо за този, който е предопределен да се превърне в мост между Небето и Земята, не е желателно да се обвързва, да встъпва в брак, защото закон е: „Този, който е слезнал, за да служи на Цялото, не може да намери щастие и удовлетворение в личните си взаимоотношения.” Опита ли се да го направи, ще се изпълни с усещането, че пие солена морска вода, за да утоли жаждата си - че не може да разгърне потенциала си и да изпълни предназначението си. Самото понятие „лично щастие” е абсурдно, защото по своето естество щастието е безпределно, а личността – пределна. Така че, ако една личност срещне действително щастието, тогава тя се разтваря в него, изчезва… защото Океанът Божественост не може да бъде побран в кафяна чашка… А когато личността по този начин е надмогната, унищожена (това, което в суфи традицията се нарича „фана”) се появява усещането за безпределност, за блаженство, за вечност. И единствено такъв човек не само може да се нарече „блажен”, но е блажен и в действителност!

На жадния /за утеха/, като му дадеш вода, се нахвърля да я пие, и е благодарен.
А тук никой не посяга към водата.
Хора, напълнихме няколко коша с храна /за размисъл/, стига и артисва.
Никой не посяга и към храната.
Явно тук се яде и пие нещо друго...
Все пак, масата е сервирана.
Водата и храната няма да се развалят.
Тук влязох за последен път.
Има по-добри начини да живея живота, даден ми от Бог.
Отивам на паневритмия.

Значи от една страна търсиш щастието в самотата и гледаш на любовта като на сапунен мехур, а от друга се надяваш някой да те излекува и дори спаси? Как така си му благодарна. Та благодарността не е ли любов? Имам чувството, че в желанието си да се предпазиш, си се изолирала от всичко положително в света. Много хубаво си се обградила.

Ха сега да ви видя..

Знаем, че всички красиви приказки свършват в момента, в който Принцът и Принцесата се женят После.. никоя приказка не ти разказва какво става, а думи от рода на "и живяли дълго и щастливо" - всички знаем колко несериозно звучат.
Затова ми се иска тук да поразсъждаваме и за това как си представяте партньорството в делничното си съжителството с някого. Ей-така, съвсем земно и битово.

Свършва ли "приказката" или нея въобще не я е имало?
Имаме ли обективна и трезва представа за това, че партньорството в ежедневието е преди всичко взаимна грижа? Или го разбираме чак при "челен сблъсък" с него.. и почваме да бием отбой, всеки по своему?
Доколко се загубваме в нереалните си очаквания, че Другият ще задоволи някоя наша потребност и ще реши някой наш проблем?
Не изграждаме ли връзките си, именно с очакването Другият да придаде смисъл на живота ни и да запълни у нас празнота?
И не се ли вкопчваме в него, точно поради тези причини?
И поради същите причини, не го ли губим впоследствие, дори и когато продължаваме да съжителстваме още заедно?

Задавам ви всичките тези въпроси, защото в практиката си ежедневно се сблъсквам с доказателството, че хората НЕ изграждат пълноценни отношения, именно защото не са наясно с моделите и очакванията си. Независимо, че рядко си признават открито. Независимо, че ВСИЧКИ знаят какви трябва да са пълноцените отношения и се преструват, че ги имат.
Реалността е друга - хората се разделят, браковете се разпадат, практикува се съжителство по неизбежност.. и т.н.
Да, всички сме умни, знаещи, разбиращи... но, дали сме искрени пред себе си? Защото от там започва истинската близост и общуване - предпоставка за пълноценни отношения.

Моля, нека който желае да се включи - да бъде искрен в споделянето си.

Макар и да е към края си, днешният ден беше особено вълнуващ за мен. От години не съм присъствала на тържество по повод на национален празник, а тогава... беше някак по задължение и честно да си призная никога не съм се вълнувала, не съм го преживявала... Днес не беше така... Дали защото и атмосферните условия наподобяваха времето, когато са се водили битките, дали защото наоколо витаеше духът на съвремието, което търси корените си и им се прекланя. Очите ми се пълнеха и сълзите свободно се стичаха не само, когато звучеше химна на родината ни... И въпреки неотопления читалищен салон, студът не се усещаше... Децата ми припомниха незабравимата поема на Петко Славейков, която ме върна към размисли, актуални и вечни - за българския дух, за любовта, за щастието, което често погрешно търсим вън от себе си и от родината си... Споделям я сега и с вас:


Изворът на Белоногата


Помежду Ибинча и Харманлии на пътя има една чешма,
която ся казва "Ак балдър чешмеси",
за нея живее в народът следующето предание:


Видиш ли долу в полето,

дет ся мержеят, чернеят

дестина дръвя върбови?

Там било село Бисерча

в стари години, отколе,

там се родила, живяла

мамина мила Гергана.



Гергана, пиле шарено,

Гергана, кротко агненце,

кат бисер между мъниста

тя била между момите;

първо и либе Никола -

вакло огиче пред стадо

помежду селски ергени!



Гергана още Никола,

двамата лика-прилика,

като два стърка аглика,

двамата млади, зелени,

един за други родени,

един у други влибени,

влибени вярно, примерно.



Либил Никола Гергана,

либил я и я задирял:

заран и вечер по извор,

по хора всяка неделя,

по тлъки всяка прилука

и по седенки всяка нощ.



Било то вече посреднощ.

Седенките ся разиждат -

праща Никола дома и

своята мила Гергана,

китка и цвете поиска.

Гергана тихо говори:

-Късно е, либе, за китка:

месечинка си залезе,

а петли не са попели -

време е сега потайно,

грозна, невярна полунощ;

звезди блещукат над нази,

веди прелитат край нази, -

змееве, змейски духове

и самодиви-нощянки,

ще видят, ще ни завидят -

китка ся дава за обич,

кога ся зора зазори;

в зори е китка кръвена,

утре ти китка готова.

Дигни се рано да станеш,

утре на нива да идеш,

на изворът мя почакай,

биволи докат напоиш,

аз с бели менци ще дойда

за прясна вода студена,

ще ти дам китка кичена

от мое чело на твое,

с тебе за мене да бъде...



Черна им честта горките,

черна веда ги подслуша,

подслуша, та им завидя,

на зло ги око мернала,

сторила да ги погуби.



Рано ранила Гергана,

станала, та се умила,

пред икони се прекръсти,

тихо се богу помоли.

Росна е китка набрала

и я на чело забола.

Дига кобилца на рамо,

та си на извор отива;

не сваря тамо Никола,

чай сваря бели чадъри.

Нощя е везир пристигнал,

с войска си тука застанал.



Гергана вода налива,

бели си крака измива.

Веэир пред чадър седеше,

гледал Гергана, чудил ся -

чудил ся хубост таквази,

де ся е зела на село.

Гледал я везир, сматрял я

и от сърце я поревнал.

Допраща слуги, вика я.



Везир и дума продума:

- Българко, млада девойко,

що ми си рано ранила

за прясна вода на извор?

- Рано съм, аго, ранила

за прясна вода студена,

по-рано да си ошетам...

Тейко ми, стара стария,

бърза на нива да идем.

- Ходиш ли, млада девойко,

ходиш ли и ти на нива.

да гориш лице снежано,

да косиш ръце нежани?

Ти не си за туй родена,

най си родена, дарена

бяла ханъма да бъдеш,

все по чардаци да ходиш...

Я хайде, бяла българко,

хайде на Стамбул да идем,

дето ще шеташ на други,

други на тебе да шетат.

- Добре съм, аго, аз тука

при старий баща и майка,

мен не тежи ми шетнята.

Откакто съм ся родила,

все тъй съм расла, порасла,

кога по нива, по лозе

на стар бащица на помощ,

кога пък в кьщи да шетам -

на мила майка отмяна.



- Ще дойдеш, бяла българко,

ще дойдеш с мене на Стамбул,

ще дойдеш, друго не бива.



- Жив да си, аго, недей мя!

Как ще оставя баща си,

майка си, как ще замина?



- Туй ли се грижиш и мълвиш?

Не щеш ли и тях да вземем,

да ги заведем с нази си?



- Мили ми, аго, ливади,

свидна ми мила градинка!



- Ливади искай от мене,

все по ливади да ходиш,

каквито искаш градини

и цветя вътре всякакви...



Жално въздъхна Гергана,

умилно дума продума:

- Няма там, аго, по вази,

няма там стени таквизи,

зиме със здравчец обрасли,

лете със сива лиляка;

няма там бяло кокиче,

ни теменужка дъхава

между къдрави шубрачки;

в поля чернока аглика

на всяко рано пладнище,

злат минзухарец в равнище,

ни ален божур в странище...

В моята мала градинка

доста е мене, що имам:

всякакви ружи шарени,

шарени, жълтоалени,

дребен босилчец черночък,

син кремък, жълта латинка,

бял кремък чисто сребърен,

бисерно, росно леденче,

крехка върбица клоната,

стволеста камха рехата,

червем седянко вечерен,

синкави рохли ранници,

карамфил зимен и летен,

ширбой ми кичест ператен

и морав стратул бархатен.

Тез живи цветя няма ги

в вашите, аго, градини!

Там всичко расте насила

и дето расте, там вене...

Хубаво всичко на село,

охолно, аго, на воля!



- Хубава, млада българко!

защо си толкоз глупава!

Склони ти само да дойдеш,

на Стамбул да те заведа:

да видиш де е хубаво,

да познаш що е охолно!

Аз ще заръчам, щом идем,

да ти изградят градини,

каквито искаш, дето щеш.

И ще направя за тебе

в градини нови сараи

със дванадесет капии,

с триста прозорци джамлии.

С миндери ще ги обградя,

с ястъци ще ги обредя,

с дюшеци ще ги постеля,

да седиш на тях, да гледаш,

додет ти видят очите...



- Стамбул е, аго, за мене

тук, дето аз съм родена,

а най-хубави сараи -

там онзи моя бащин дом.

Що ми са много капии,

когато мога от една

да ходя и да дохождам?

Що ми са триста прозорци,

когато мога всякога

от едно само прозорче

да гледам деня слънцето

и вечер ясен месечка

с милиони звезди около!

Какви по-светли сараи

от тез небесни сводове?

Какви по-добри миндери

от таз зелена морава!



- Младо, безумно момиче,

ти още нищо не знаеш!

Мене повярвай, послушай,

да си намериш късметът:

бяла ханъма да станеш,

злато, коприна да носиш,

в светли хареми да седиш,

жълти жълтици да нижеш

размесом с дребен маргарец.



- Хубаво, аго, жив ми бил.

но аз съм проста селянка,

не ми са драги хареми,

нито свилени премени;

не искам жълти жълтици,

не искам дребен маргарец!

Стига ми това, що имам!

Таз огърлица мъниста

и този плетен косичник...

Най-подир, аго, знаеш ли?

Ако не знаеш, да знаеш:

аз съм се клела, заклела

и клетвата ми вярна е:

Първо ми либе Никола

първо венчило той ще е...

- Колко си проста, безумна!

Та що е твоят любовник

пред мене и пред властта ми?



- Пред тебе, аго, нищо е;

но за мен, знаш ли, всичко е,

воля аз него, та него...



- Волиш ти него, та него! -

отвърна везир сърдито, -

но своя воля ти нямаш,

мойта е воля над тебе;

господар аз съм над тебе -

аз ще ти бъда стопанин...



Гергана дума продума:

На живот ми си господар,

но на волята не ми си;

Без воля стопан ставаш ти

на мъртво сърце студено...



Смая се везир с Гергана;

вярност в любов й почете,

пусна момата свободна

и надари я богато,

после за помен поръча

изворът чешма да стане.



Дюлгери чешма градили,

в село се дума разчуло,

че са Гергана вградили.

Истина било, тъй стана:

залиня мома Гергана,

като лист рано ознобен,

залоша, еще закрея

кат ран босилек в засуха.

Крея Гергана на крака

нещо ми до три месеца,

легна Гергана на дрехи...

Ходи Никола, дохожда,

води и врачки, знахари,

с разни я билки цериха,

от нищо не и преиде.

Година време не сключи,

богу душица предаде...

Сето я село пожали

и всички са ся събрали,

всякой свещица запали...

Моми и венци изплели…

момци и гробник сковали...

От къщи кат я дигнали,

ред я по редом носили,

до тъмен гроб я занесли,

занесли, там оставили...



Никола, верен любовник,

рано ранява у вторник,

та си на гроба отива,

с бял тамян гробьт прекадил,

с руйно го винце попрелял

и вощеница запалил...

Върнал ся от гроб Никола,

но не се върнал дома си;

и до ден днешен няма го...

Счува ся само дълбоко

цафарата му, тъмната,

тъжно да свири и тътне,

кога се вести Гергана,

там на чешмата седнала,

на месечинка да преде.

1873

Честит Празник, Българи!

http://www.youtube.com/watch?v=qv0LTJjwi8k

А аз ще препоръ4ам на всеки който оби4а да 4ете вси4ки книги на Невена Недел4ева,тази жена е уникална ,4ела сам страшно много дори и горе споменатите книги но нейните са просто........никога до сега не ме е докосвала книга както нейните произведения.

Е то по тази логика аз съм виждала в средите на икономисти, банкери, бизнесмени, политици (особено често) далеч по-голям процент от хора, които очевидно имат проблеми. Това, че човекът носи костюм за четирицифрено число и вратовръзка, движи се в подбрана среда и е заобиколен от гардове, това да не би да го прави нормален? По-скоро обратното.
Ако в кръга ни влезе човек, който има проблем, значи той има нужда от кръга. Кой, ако не един кръг от хора, танцуващи паневритмия би могъл да му помогне по най-добрия начин?

А, това с паневритмията и Карлуково сме го преживяли всички, които танцуваме. особено в родните си градове и редовно.
Имаше момент, в който загрижено ме питаха не се ли тревожа какво ще си помислят хората за мен, за нас. Отговарям неизменно, че за мен психично отклонение е рано сутрин да седи човек в кухнята с цигара в устата сред облак от дим и пепелник пълен с угарки, да сърба кафе или нещо за махмурлука, да чете клюкарските колони и да псува докато слуша новините по ТВ. Да танцува сред цветята и птичките - това е нормалното поведение за един човек.
Апропо - нас ни виждат сутрин десетки да не кажа стотици хора, които сутрин излизат на разходка по алеята в Кенана. Само един гласно се подиграва. Но този човек е известен отдавна на целия ни малък град с психичните си отклонения . Много спират и ни се радват. Други не коментират, просто вдигат рамене и отминават.

ДА ВИ Е ЧЕСТИТА НОВАТА 2011 ГОДИНА, ПРИЯТЕЛИ! НЕКА ТЯ ВИ ДОНЕСЕ МНОГО ЗДРАВЕ И ЛЮБОВ!

Какви са признаците, по които се познава здравият човек?
— Когато човек е здрав по тяло, по сърце и по ум, от него излизат три ухания. Здравото тяло издава особено приятно ухание. Възвишените чувства издават друг вид ухание. Светлите мисли издават трети вид ухание. Щом едно от трите ухания отсъства, човек е болен, в известно отношение.

Когато тялото на човека заболее, той може да се лекува с истината. Докато не обича истината, човек никога не може да бъде физически здрав. Щом обикне истината, той възстановява здравето си, и тялото му придобива съответно ухание.
Ако дълбоко в душата си човек реши да обича истината, и ако абсолютно изключи лъжата от себе си, от каквато болест и да страда, той може да се излекува.

За здравето на сърцето се препоръчва любов. Ако сърцето на човека заболее, или чувствата му се разколебаят, за да възстанови изгубеното ухание, той трябва да обича хората. Любовта е единствената сила, която може да уравновеси състоянието на сърцето. Когато изгуби умственото си равновесие, човек изгубва съответното ухание. За да го възстанови, като метод, той трябва да приложи мъдростта.

Трите ухания

Лекарят има друго предназначение. Той трябва да научи болния, как трябва да се лекува, как трябва да се бори с болестта. Той трябва да му даде такова лекарство, което да усили неговата воля, да облагороди ниговите чувства и да просветли неговата мисъл.
След това лекарят трябва да пристъпи към лекуване на болестта. Тъй, разумно, трябва да бъде лекуването. За да лекуваме един човек, ние трябва да го освободим от всички чужди елементи, от всички утайки, които са се наслоили в него.
Цели 20 години, той живял един нередовен живот и в него се натрупало: излишно желязо, олово, мед и ред други отровни соли, които се образували при окислението на тези метали.

Всички тия отрови трябва да се изхвърлят навън и да остане само онова, чисто, органическо злато и сребро; да остане само азотът и водородът, в онова чисто състояние, каквото е било първоначално в човека. Само тогава, човек ще може да възприеме онази Божествена светлина, която твори в него.

Домовит човек
Беседа, държана от Учителя, на 7-ми март, 1926 г., София.