borislavil

Участници
  • Общо Съдържание

    548
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    5

borislavil last won the day on April 12 2011

borislavil had the most liked content!

За borislavil

  • Ранк
    Приятел на Портала
  • Рожден Ден 02/26/63

Метод за Връзка

  • AIM
    dzhosho
  • Website URL
    http://www.borislavil.com/
  • ICQ
    0
  • Skype
    dzhosho

Профил Информация

  • Пол
    Мъж
  • Местоположение
    Свищов
  • Интереси
    Религия, философия, психология, литература. Разкриване на Божествения потенциал.

Последни Посещения

19383 посещения на профила
  1. Ще ви дам следния опит: онези от вас, които имат слаб стомах или слаби гърди, нека се подложат на житен режим за един, два или три месеца най-много. През това време не трябва да употребяват никаква друга храна, нито хляб, освен да дъвчат сурово жито, добре изчистено и измито, без никакъв прах. Този режим ще бъде като средство за лекуване. Ще наблюдавате през това време какви резултати ще произведе житото у вас. Този опит нека приложат само тези, които са нервни, неразположени и които искат да се лекуват. Нали и някои от съвременните лекари препоръчват на известни болни да ядат само овесена чорба? Вие ще се уплашите, ако ви се каже да се храните само със сурово жито месец, два, три, дори до шест месеца. Ако ви се вижда много време един месец, направете този опит за една седмица само, като употребявате всеки ден по сто грама жито. Ще накиснете от вечерта сто грама чисто жито в една чаша с вода и ще го дъвчете, като го разпределите на три пъти: сутрин, на обед и вечер. Ако ви се пие вода през деня, може да пиете, колкото искате. Ако бихте се поставили на този режим от по-рано, щяхте да имате по-здрави зъби, а нервната ви система щеше да бъде по-добре урегулирана. Онези от вас, които имат здрави зъби, нека направят опита със сурово жито, а тия, на които зъбите не са здрави, нека малко сварят житото. Нека поне двама-трима ученици направят опита тъй, както ви казах, да видя какви резултати ще имат. Ще дъвчете житото добре и ако почувствате нещо дисхармонично у вас, ще спрете опита. Този опит давам само на неколцина от вас, а на останалите ще дам друг опит, пак с жито. Всеки от вас ще вземе по половин килограм жито, ще го изчисти добре и през цялата седмица ще го прекарва един път през деня от едната в другата си ръка, до пет минути, като го разглежда внимателно. Като се свърши седмицата, ще сварите това жито и ще го изядете. Може да го сварите на един път, а може и на два или на три пъти, но ще го ядете бавно, като че се разговаряте с него. После ще ми разкажете какви резултати сте добили от този опит. Аз няма да ви кажа какви могат да бъдат резултатите от опита, но вие сами ще опитате и ще ми кажете. За да имате резултат, ще направите опита точно тъй, както ви казах. Които вземат първия опит, ще дъвчат житото дълго време. Тия, които имат слаби зъби, ще го сварят малко без сол, без захар и така ще го дъвчат. Онези от вас, които гледат на този опит като на играчка, да не се заемат с него. Ще гледате на опита сериозно и ще правите своите научни наблюдения. И при двата опита няма да ядете нищо друго, докато не изядете всичкото жито. Аз ви давам тия опити с житото, защото в него се крият най-мощните, най-благородните сили на живота. От това упражнение вие все ще научите едно малко добро или ще придобиете една малка мисъл. Като разглеждате житото и се занимавате с него, вие все ще възприемете нещо от него в ума и в сърцето си, тъй както се опушва всеки човек, който попада между пушачи. Из „Изпитите на ученика” – лекция пред МОК, държана от Учителя на 25 януари 1925 г.
  2. На 3 срещу 4 февруари, в нощта преди представянето на книгата ми „Към Извора на Любовта” в Пловдив, ми се даде интересно, а с оглед и на разразилите се събития на 6 февруари в село Бисер и в Харманли, бих могъл да твърдя, и пророческо съновидение. Разбира се, тогава не направих връзка – по-скоро си помислих, че е свързано с представяне на книгата ми на следващия ден, но… Ето го всъщност и самото съновидение: „С Денка, ясновидката от Стара Загора (за нея има в книгата ми, а и тя присъства на представянето), съзерцаваме тревожно небето на юг – над планинска верига са надвиснали черни облаци. „Какво ли ще се разрази?” – се питаме и двамата. Изведнъж виждаме как каляска, начело на която е бял кон, в галоп препуска по планинския хребет. Бягът е толкова устремен, че чак огън излиза изпод копитата на коня и колелата. По едно време завиха надясно, към нас, и започнаха да се спускат надолу към равнината. Навлязоха в нея, а ние продължавахме да ги наблюдаваме как препускат. Вече в близост до нас, на пътя им изникна младеж (той просто си беше там, а не им се изпречи нарочно). Този, който управляваше поводите на коня, го видя и… останах с убеждението, че ще спре, защото това беше естествената реакция. Затова и не предприех нищо – даже не извиках. И… станах безмълвен свидетел как просто завлякоха момчето… минаха през него.” Мир и светлина на загиналите в Бисер! Призовавам всеки от нас да принесе своята лепта на бедстващите, като изпрати смс на номер 17 777 с текст DMS BEDSTVIE!
  3. Един близък приятел - Александър Стойчев, започва онлайн лекции по популярна психология. Ако някой от съфорумците проявява интерес, може да намери повече информация тук http://homeohelp.eu/bg/homeopathybooks/shop.product_details/65/flypage_images.tpl/225.html
  4. Март, 1986 г. Съновидение: като странстващ отшелник, срещам майка с дете и давам ябълка на детето. Майката започва да ми благодари, но аз я възпирам, като й казвам: “Аз не заслужавам вашите благодарности, защото съм най-грешният човек на тази земя, тъй като заради една жена изоставих Бога, отрекох се от Него.” Казвайки това, знаех, че съм бил монах, но съм обикнал жена и съм нарушил монашеския обет – отрекъл съм се от Бога заради любовта си към красива жена. По-късно съм се осъзнал и съм се покаял дълбоко, като съм станал странстващ отшелник. (Имам чувството, че това е фрагмент от мой минал живот). След това ми се внушава да прочета книгата на Анатол Франс “Таис”. Не я бях чел дотогава и изобщо не предполагах какво е съдържанието й. А то е следното: монахът Пафнутий се опитва да спаси душата на красивата Таис, но се влюбва в нея, губи душевния си мир и връзката си с Бога, а накрая, когато тя (вече станала монахиня) умира, той се отрича от Бога. Пояснение: по това време имахме красива платоническа връзка с Милена К. Тя беше търсеща душа и се беше заинтригувала от моята духовност… А може би просто беше влюбена, но… ме случи в период на аскеза. Опитвах се да превъзмогна влечението на плътта, да бъда господар на страстите. Зимно време не отоплявах квартирата си, не си обличах връхна дреха, хранех се оскъдно, практикувах сексуално въздържание. Може би всичко това накара Милена да се отдръпне от мен. Беше казала на един наш приятел: “Не знам какво ми стана – аз направо обожавах Борислав, но една сутрин се събудих, и от това чувство не беше останало нищо – тръпката беше изчезнала!” Заболя ме, но не се отрекох от Бога, не загърбих духовните си стремежи. Възприемах я като преродената Таис, а себе си като преродения монах Пафнутий. Дори й посветих едно стихотворение: Позволи ми Допусни устните ми до челото си. Позволи им да докоснат Сърцето, пулсиращо във междувеждието. Благослови мисията им с усмивка и по тях ще полепнат гурелите на Съня… Ще се пробуди твоето Безсъние. Позволи ми да те извикам от голямата Космическа заблуда и с целувка земна, мъничка със зрение да те даря. Позволи ми! Откъс от "Към Извора на Любовта - пътят на един мистик" Когато на 19 ноември 2011 година представях книгата си в София, на премиерата присъства и въпросната жена (Тя е много артистична натура, прекрасна певица, умее да рисува и да пише стихове). Когато се прибрала в дома си, поискала да и се даде някакъв знак - помолила се, отгърнала произволно книгата и... попаднала (от 500 страници!) точно на това място, което съм цитирал по-горе!
  5. Премиерата на новата ми книга "Към Извора на Любовта - пътят на един мистик", в която разказвам за своя духовен път, ще се състои в София, в залата на Фондация "Хепи Сайънс" - ул. "Сан Стефано" 24, ет.1, ап 2, в събота, 19 ноември, от 16 часа. Така че, който от Приятелите съфорумци (познати и непознати) има интерес, желание и възможност да дойде да се видим и поразговорим и на живо, е добре дошъл! Ще се радвам да се видим!
  6. Каквото и да кажем, Приятели, фактът си е факт (и то невъзвратим!) - младо момиче си е отишло от този свят. Жалко! Жалко, когато се прекърши млад живот - това е някак против естествените закони... много жестоко! И може би затова нещо в нас се бунтува... освен болката и съчувствието към родителите... а и към учителите, защото в подобни ситуации те го отнасят (с право или без)... И даже и никой да не ги обвинява (което е изключено!), у тях до края на живота им ще остане чувството за вина и ще ги мъчи съвестта... защото, каквото и да говорим... както и да хулим българските учители, смея да твърдя, че в преобладаващата си част те са отговорни хора. (Казвам го като действащ учител с 21 години стаж, познаващ добре учителското съсловие!) Няколко пъти досега ми се е случвало да водя ученици на екскурзия... Знам каква отговорност е и... какво изпитание, защото няма начин да съществува 100% гаранция, че всички деца ще се върнат живи и здрави. Разбира се, ние като човеци и учители трябва да направим всичко, което е по силите ни... и обикновено го правим, но... повярвайте ми, има и съдба, предопределение, карма, които обикновено наричаме "нещастно стечение на обстоятелствата" - като има да се случва, просто се случва и не пита никого! Затова дълбоко съчувствам на колеги, които се озовават в подобни ситуации - знам, че бих могъл да бъда на тяхното място и няма гаранция, че ще отреагирам по-добре от тях. На такива екскурзии, осъзнавайки собственото си безсилие, защото е невъзможно във всеки момент до всеки ученик да има учител, съм бил, общо-взето, в постоянна молитва... особено след случая с децата, които загинаха в река Лим! Но... това е една тема, която ме връща към един горчив и много болезнен спомен...
  7. Ето какво разказва Нарен (Вивекананда) за първата си среща с Рамакришна: След като свърших песента, Учителят се изправи, хвана ме за ръка и ме заведе на северната веранда… Помислих си, че ще ми даде някакви лични наставления. Но това, което се случи в следващия момент, не беше за вярване. Изведнъж той хвана ръката ми и започна да плаче от радост. Прочувствено, като към близък приятел. Учителят ми каза: - Идваш толкова късно! Честно ли е това? Не можа ли да се сетиш, че те чакам с такова нетърпение? Ушите ми се продъниха да слушам разговорите на тези светски хора. Имах чувството, че ще се пръсна, тъй като нямаше с кого да споделя онова, което наистина усещах! – А след това продължи да говори несвързано и да плаче. Но изведнъж със събрани длани се обърна към мен като към някакво божество: - Зная кой сте, о, Господи. Вие сте Нара, мъдрецът от миналото, въплъщението на Нараяна. Върнахте се обратно на Земята, за да освободите човечеството от страдания и мъки. Бях напълно смаян. Що за човек е този? Трябва напълно да е полудял!... След това се върнахме в стаята и аз седнах до приятелите си. - Можем да видим Бог и да му говорим, така както аз ви виждам и ви говоря в момента – ни каза Рамакришна. – Кой обаче иска да го види и да говори с него? Хората страдат и могат да напълнят делви със сълзи, защото някой от семейството е починал или пък защото са загубили пари или имот. Но кой плаче за това, че не може да види Бог? И все пак, ако някой наистина иска да го види и се обръща към него, Бог ще му се разкрие. Това е сигурно. След тези думи бях убеден, че Рамакришна не беше като онези учители по религия, които бях срещал – с поетичните им беседи и остроумни метафори. Той говореше от своя личен опит, от онова, което той самият в действителност беше получил, отказвайки се от всичко и призовавайки Бога с цялото си сърце и с всички усилия. Мислех си: Е, добре, може и да е луд, но в действителност много рядко са хората като него, които биха понесли подобно отречение. Да, той е луд, но колко е чист по душа! Какво себеотрицание само! Той наистина е достоен за преклонение. С тези мисли се преклоних пред него, взех си довиждане и се върнах в Калкута още същия ден.” Ето каво пише Нарен относно второто си посещение в Дакшинешвар: „… отидох направо в стаята на Учителя. Той седеше в дълбока медитация на по-ниското легло.. Още щом ме видя, с радостен глас ме помоли да се приближа и ме накара да седна на едния край на леглото. Беше в странно състояние. Измърмори нещо, което не успях да разбера, фиксира поглед в мен, а след това се изправи и приближи. Помислих, че ще последва поредната налудничава сцена. В този миг той сложи десния си крак върху мен и аз получих прекрасно преживяване. Очите ми се отвориха широко и видях, че всичко в стаята, включително и стените, се завърта бързо и постепено изчезва. В същото време имах чувството, че моята индивидуалност, заедно с цялата вселена, изчезват в едно огромно всепоглъщащо пространство. Това разрушение на личното ми съзнание приличаше на смърт. Усещах смъртта пред себе си, много близо. Изгубил контрол, закрещях високо: - Но какво правите с мен? Не знаете ли, че имам дом и родители? Чувайки това, Учителят започна да се смее високо, а след това докосна гърдите ми с ръка и каза: - Е, добре, нека да спрем засега. Не е необходимо да свършим всичко наведнъж. Всичко ще дойде с времето си. За мое най-голямо учудване това невероятно видение изчезна така бързо, както беше дошло. Нормалното ми състояние се възвърна и всичко в и извън стаята застана неподвижно както преди. … Нарен отишъл в Дакшинешвар седмица по-късно. Той бил изключително бдителен и твърдо решен, че няма да се остави да бъде хипнотизиран… Не след дълго Рамакришна навлязъл в самадхи. Нарен го наблюдавал. Изведнъж Рамакришна го докоснал като първия път. Въпреки силното желание да не се поддаде, Нарен не могъл да задържи съзнанието си в нормално състояние. Този път той напълно загубил съзнание. А когато дошъл на себе си, видял Рамакришна да прекарва ръка пред гърдите му и да му се усмихва ласкаво и нежно. Нарен нямал никаква представа какво се било случило междувременно. По друг повод Рамакришна казал пред други свои ученици: „ В деня, когато Нарен бе загубил съзнание за своята индивидуалност, му зададох различни въпроси, като – кой в действителност е, откъде е дошъл, колко време ще стои в този свят и т. н. Накарах го да навлезе в най-съкровената част на душата си и да намери там отговорите на моите въпроси. Отговорите потвърждаваха това, което вече знаех за него от виденията си…” Рамакришна е описал също едно от онези видения… потвърдени от отговорите на Нарен. Когато бил в самадхи, умът му се издигнал от нивото на грубата материя към финото ниво на идеите, а след това към „оградата от светлина”, както той я описва, разделяща делимото от неделимото. Зад тази ограда дори боговете и богините не могат да проникнат, защото там свършват всички форми. Въпреки това, в царството на неделимото, Рамакришна видял седем мъдреци, чиито тела били изградени единствено от светлина и чисто съзнание. Мъдреците били в самадхи и величието им надминавало това на боговете. Наблюдавайки, Рамакришна видял нещо, което се оформяло от тази хомогенна светлина. Това бил образът на едно дете. Детето слязло към единия от мъдреците, сложило ръка на врата му и се опитало да го извади от състоянието на самадхи, в което се намирал. След известно време мъдрецът се раздвижил. Като видял детето, лицето му започнало да сияе от радост и Рамакришна разбрал, че става въпрос за „вечни спътници”. „Аз отивам там долу – казало детето на мъдреца – и ти ще трябва да дойдеш с мен”. Мъдрецът не отговорил, но в погледа му се четяло радостно съгласие. Той навлязъл отново в самадхи и тогава Рамакришна видял, че част от него слиза на Земята под формата на ярка светлина. Рамакришна завършил разказа пред учениците си с думите: „Още първия път, когато погледът ми се спря върху Нарен, разбрах, че той беше този мъдрец.” Когато го попитали допълнително, Рамакришна признал, че детето от видението бил той самият. „Рамакришна и неговите ученици” Кристофър Ишеруд
  8. Сибила, изкушавам се да коментирам твоето мнение, щото е доста интересно, имаш някои попадения направо в десетяката. Първо, не става дума само за това, че не четат задължителните произведения... Аз също като ученик не се бях засилил да чета твърде задължителните произведения, но... четях много други художествени, философски и психологически творби... и не, че някой ме е карал, а защото съм имал вътрешната потребност да го направя. Проблемът е, че младото поколение все по-малко и по-малко чете и това буди тревога. Говоря като учител по литература с 20 години опит и поглед върху процесите, които текат в българското образование. Разбира се, осазнавам, че наличието на интернет изяжда времето за четене на книги, но е необходимо да се търси и намира баланса. И не мога да се съглася с теб, че няма никакво значение дали четат, или не четат. Ако питаш мен, много си личи - та техният речников фонд е много ограничен. Понякога ме изумяват, като ме питат какво означава дадена дума от типа на... "отечество"! И се сещам как Пенчо Славейков е наричал тези нечетящи хора или четящи само улични вестници - "фасулковци". Звучи ми и онази крилата фраза: "Голи са без книги всички народи!" Разбира се, живеем в други времена, в друга, мултимедийна епоха, но това съвсем не означава, че трябва да загърбим и забравим книгите. Ако щете най-малко заради това, че за да бъде направен един хубав филм, трябва да бъде написан хубав сценарий... А за да пишеш, за да можеш да пишеш, първо трябва да се научиш да четеш и да си чел достатъчно, за да ти се подчиняват думите и да намираш най-подходящите от тях, които ще ти свършат работа. Това, което казваш за Вазов и романа му "Под игото" - ами той си има своето неоспоримо място в българската литературна история и си е българска класика в жанра. Вярно, в книгата има много турцизми, които затрудняват в известна степен четенето й, но това не означава, че тя не се чете и днес с интерес, защото сюжетът е увлекателен, а и ни помага да осъзнаем нашите корени и народопсихология. Що се отнася до творческото мислене - права си. И аз съм за творческо мислене и интерпретация на литературни проблеми, обаче... всеки учител трябва да се съобразява с изискванията на системата. За жалост, тя наистина насърчава зубрачеството или преписвачеството, но... нима всяка система (не само образоветелната) не е повече или по-малко репресивна спрямо творческите личности, т.нар. "новатори". Уверявам те - учениците, които носят у себе си новаторския дух, системата не може да ги пречупи и промени, няма как да ги щампова и да ги направи като другите, т.е. без собствено мислене. Дори напротив - те изграждат себе си, укрепват, придобиват сила точно в борба (гласна или негласна) с ограничаващата система. Аз съм минал по този път - познавам нещата и от едната, и от другата страна. И като ученик съм бил нестандартен, и като студент също... сега и като учител, но... не е лесно... Не е лесно да си различен, защото повечето хора са привикнали с обичайното и общоприетото и за тях е по-лесно да се върви по утъпкани коловози. А животът е предизвикателство... което само малцина са готови да приемат, заради цената, която трябва да платят. Но си струва!
  9. Понеже 20 години съм в системата и съм съгласен с казаното от Станимир - то ми звучи най-правдоподобно. Няма да открием топлата вода, като кажем, че "мишката изяжда книжката" - наблюдавам този процес не само сред своите ученици, но и съдя по дъщерите си... Те са израснали в четящо семейство. Опитал съм се в тях да възпитам любов към книгата... Четат, но... общо-взето аз трябва да им предложа някоя книга, иначе те сами надали ще се сетят... И много често по време на ваканции им правя забележка, че могат да седят и бездействат, обаче няма да се сетят сами да си намерят и да прочетат някоя книга. Те не могат да проумеят моята жажда за четене - когато бях в казармата, се криех под леглото в спалното помещение, за да мога да чета. Това за младото поколение е непонятно! Вместо да прочетат "Под игото", "Време разделно" или "Граф Монте Кристо", те предпочитат да го гледат на филм (по-лесно е) или пък да седнат на компа, за да чатят, да играят игри или да разглеждат снимки във фейсбук. Преди 15 години съм провеждал супер интересни часове по литература - какви интересни и страстни дискусии се водеха, но тогава все още учениците четяха, а аз се опитвах да ги науча да мислят. Сега обаче... не ми се говори - предпочитат да им продиктуваш анализ на произведение, което те не са чели, който да възпроизведат, отколкото да прочетат книгата. Дори наскоро споделих пред колеги, че в скоро време по литература май ще трябва да изучаваме само стихотворения и къси разкази, които могат да се прочетат в самия час и да се коментират. Единици са тези високоинтелигентни ученици, които са с творческа визия и не се побират в рамките на системата и се бунтуват срещу нея. Повечето са просто безразлични, апатични, безизразни, немотивирани, лишени от смисъл и интереси... а някои от тях и от образователни потребности.
  10. Да, дисциплината в часовете е голям проблем. Донке, ясно е, че няма как да създадеш интерес у всички ученици при тези проблемни паралелки. То дори и в т.нар. "елитни" става проблем, защото искат високи оценки (т.е. шестица), обаче не четат литературните произведения, които се изучават и които трябва по проблеми да се коментират в час. Но как да стане, след като все повече и повече подрастващото поколение, пристрастено към компютъра, не чете книги? В началото на своята учителска кариера съм си позволявал да напиша на цял клас двойки за непрочетено произведение, но тогава (в началото на 90-те) това можеше да се случи и да има ефект. Сега не може, защото ще създаде проблеми на учителя. Примерно учениците (или техни родители) ще се оплачат на директора, който ще привика учителя и ще му каже: "Господине, нима искате да прогоните учениците от нашето училище и колегите да останат без работа? Нали разбирате какво става като намалее броят на паралелките?" Какво може да направи един учител, за да се подобри дисциплината? - Може евентуално да изпита ученика, но обикновено тези, които рушат дисциплината, не им пука от двойки... А и те знаят, че в крайна сметка трябва да ги пуснем, щото всеки ученик струва пари... По същата причина и отстраняването от час с писане на отстъствие, не се оказва ефективна мярка - един ученик може да приключи учебната година и със сто неизвинени отсъствия... или пък за по-безпроблемно класният е принуден да му ги извини. По времето на Тодор Живков имаше дисциплина в училищата, която е на светлинни години от днешната, но... тогава имаше по-ясна ценностна система, а и физически наказания - учителите пускаха в действие и шамари, и пръчки и... усмиряваха и най-буйните деца. Изобщо трябва да признаем, че методът на Макаренко вършеше добра работа. Сега не можеш да му удариш шамар, каквото и да прави в часа ти, не можеш да му кажеш дума накриво, но... той може да се гаври с теб и с труда ти, както си намери за добре, без да има последствия за него. И за да не бъда голословен: преди няколко месеца влизам в един десети клас. Вторият звънец е ударил. Виждам седнала на един чин ученичка от 11 клас. Помолих я да напусне - един път, два пъти... но тя се запъна и каза, че няма да излезе. Тогава повиших глас, но тя отново не пожела да излезе. Наложи се буквално да я изтласкам в коридора. Когато повдигнах въпроса пред ръководството на училището, че въпросната ученичка трябва да бъде наказана, отговорът беше, че майката е пуснала жалба срещу мен, защото съм се държал агресивно с дъщеря й!
  11. Приятели, сега ще ви дам конкретен пример от моята учителска практика, за да разберете една от главните причини да се срива образователната система. Срещам един приятел - преподавател в Стопанската академия. Той ми казва: "А бе, Боре, защо ни ги пращате такива неграмотници?" Аз му отговарям: "Ами вие защо ги приемате?" И на двама ни е ясно защо - става дума за пари. Сега ще поясня: училищата са на делегиран бюджет. Това ще рече, че колкото повече ученици има едно училище, толкова повече пари му се отпускат за издръжка, тъй като всеки ученик струва 1000 и повече лева. Аз преподавам на един абсурден пети клас. 16 човека са, обаче от тях реално погледнато може да се работи нормално само със седем. Другите 9 са за двойки според критериите, към които трябва да се придържаме. Липсват им както възможности, така и всякакъв интерес и желание да учат. На всичко отгоре пречат и в часовете. Едно от тези деца е със СОП - няма да го оставя на изпит. Други две нямат възможности, ограничени са, но поне са тихи и скромни, не пречат в часовете и се стараят доколкото им позволяват силите. На тях също ще им пиша тройки. Има едно дете, което има по-добри възможности, но пък не ги използва и пречи в часовете. На нея, както и на другите, които не полагат абсолютно никакъв труд, с които трябва да се разправям всеки час да си извадят учебника и тетрадката, и които постоянно рушат дисциплината (а някои от тях сричат и по-зле от първокласници) - ще ги оставя на изпит, обаче... Нали разбирате какъв проблем се отваря? Ако отпаднат двама ученици от класа, то... класът ще престане да съществува... Което означава колеги да останат без часове, без работа, без пари и да ме гледат след това накриво... Затова и негласно си знаем, че щем, не щем... трябва да ги пробутаме напред - нищо, че се държат безобразно, нищо, че нищо не знаят и не полагат никакви усилия!
  12. Духовният Учител създава около себе си едно изключително мощно, животрептящо, магнетично поле, което те притегля към себе си чрез привличащата сила на Любовта и прогонва от теб всяко съмнение и главоблъсканици от типа: “Този Учител ли е или не?” В този миг ти не само вярваш, не само си убеден, а знаеш с душата си, че това е Учител в истинския смисъл на думата… И те се съблазняваш от външни неща – как бил облечен, как говорел, как постъпвал спрямо теб… Във всичко ти усещаш Неговата Любов. Поражда се спонтанно желание у теб да се хвърлиш в нозете му, да ги докоснеш с челото си, да ги облееш със сълзите си с дълбока благодарност и любов, достигаща до благоговение. Ако не се породят подобни усещания у теб, знай, че човекът не е Учител (каквото и да си мислиш ти или пък каквото и да ти казва той, както и да ти се препоръчва) или пък може и да е Учител, но твоето съзнание да е затворено за него, да не си развил необходимата чувствителност, за да можеш да доловиш полето на Учителя и то да започне да работи върху теб. Учителят има изключително важно значение по пътя, защото магнетичното поле, което създава и с което привлича душите, е всъщност оная благоприятна вдъхновяваща и извисяваща среда, в която разцъфтяват всички дарби и способности, вложени в душата на ученика, под вещото ръководство на Учителя, който познава пътя, защото вече е минал по него, и като опитен гид или планински водач, ръкоположен лично от Бога, може да води учениците си по него към Върха (Върховното съзнание), предупреждавайки ги за клопки и опасности и помагайки им да ги избегнат. Затова едно от първите качества на ученика е послушанието. Ако си самомнителен, самонадеян, арогантен, твърдоглав, горд, тщеславен и самовлюбен, няма у теб подходяща почва за ученичество, в която да виреят, израстват и дават плод Божествените семенца, които сади Великият Градинар в душите ни. Да, формалоно може да си в Школата, но де факто си извън нея. Този, който отхвърля опитния духовен водач, е упоен от отровата на себелюбието. А себелюбието е това, което ни отвръща от Бога и от пратения от Него Учител. Когато кажем, че не искаме да бъдем впримчени и отхвърлим Божията помощ – духовния Учител, твърдейки, че искаме да бъдем свободни и независими същества, тогава ни впримчва и ни слага оглавник, обяздва ни сам дяволът. Тази е причината да слизат на земята просветлени същества, Учители, които да привличат души около себе си чрез магнита, наречен „сърце”, и да отварят за обучение езотерични школи… Всяка езотерична школа е път на посвещение, който минава през различни етапи и открехва пред нас врата след врата… Като в крайна сметка целта е да ни срещне с Необятното и Неизразимото… и то да оживее в нас, т.е. ученикът да стане Учител – светлина за себе си и за другите. Учителят е отвъд времето и пространството. Той създава у нас усещането, че е човек без възраст, тъй като у Него е оживяла Вечността. В Негово присъствие сякаш времето спира. Глупаво е да говорим за „жив” и за „мъртъв” Учител, тъй като Той не се ражда и няма как да умре, защото е вечносъществуващото Божествено съзнание (винаги тук и сега, винаги в наличност, в нас и извън нас, в този свят и отвъд този свят), но затлачени от нашите ежедневни проблеми и борби за оцеляване, за оценяване, признание, слава, пари, богатство, власт… ние сме слепи за Него и не чуваме всред шумотевицата на живота и крещящото ни его тихия и благ Божи глас, който ни напътства и ръководи във всичко. Учителят е Този, Който ни учи на свещения език на Любовта… на Словото, Което е Път, Истина и Живот!
  13. Не случайно народната мъдрост гласи: "Утрото е по-мъдро от вечерта." Но искам да обърна внимание на някои неща: първо, Учителят препоръчва, ако се пробудим нощно време, да станем и да направим молитва, след което отново да легнем и да заспим. Забелязъл съм, че когато съм правил това, в 80% от случаите са ми били давани интересни съновидения и откровения. Хубаво е вечер човек да заспива с молитва, която подпомага съзнанието му да се издиге в по-висши полета, където да получи духовни напътствия, както и отговор на заплетени житейски ситуации или пък предупреждение за грозяща го опасност. Рано сутрин пък е чудесно време за медитация, за уталожване в себе си, при което можеш да получиш яснота на мисълта и озарение по проблеми, които те вълнуват.
  14. Духче, приятелите много правилно са те ориентирали... Почти няма какво да се добави. Има, има такава тресавищна зона в пътя на ученика, когато го тресат съмнения и... това е неизбежно - всеки ученик минава през нея, но не трябва да остава там! Твоята интуиция правилно ти е подсказала изходния път: "знам,че нищо друго не ми е давало такава сила и любов,каквата са ми дали прочетените негови беседи." Нима има по-добро доказателство? Както казва Розалина, необходимо е всекидневно да четем беседите, да слушаме и пеем песните, да играем паневритмията, да се молим... за да се докоснем, да бъдем във връзка, да станем Проводници на тази изумителна (отвъд способностите ни за разбиране) Любов, израз на Която е Учителят. Когато тази Любов изпълва сърцето и душата ти, когато си изцяло проникната от Нея, тогава въпросите, съмненията просто отпадат - ти знаеш... И кой каквото и да ти говори - ти знаеш Истината! Знаеш и защо изписваме думата Учител с главна буква - защото Той е проявеното Божествено Съзнание в човека Петър Дънов. И това е израз на почит и благоговение, защото Той се превръща за нас, Неговите ученици, във врата за невидимите измерения на Реалността. Прав е и Светлина и Хармония за думите: Ако преди 2 000 години бе дошъл Синът Божий, то днес е дошъл на земята Бащата! Дошъл е и е слязъл Живият Бог, взел е Своя Образ, в Своето подобие в Дух, Плът и Кръв! Тези думи са само за посветени! За другите са съблазън. Но според това, което ми е дадено, гаранитрам за тяхната истинност! Както гарантирам и за теб, че си стъпила в пътя на ученика и ще ти бъде помагано! Успех!
  15. Наскоро четох един разказ, който ще ви предам накратко. В Индия съществувало едно племе, което служило на божеството на смъртта. Това божество било много красиво, но забранили на хората да го гледат. Който се осмелявал да го види, бил осъждан на смърт. По едно време, в един млад момък се явило непреодолимо желание да види божеството. Той си мислел: Това божество непременно ще е някоя красива мома. Колкото повече мислел за нея, толкова повече желанието му се разгаряло. Никой не могъл да види това божество. Даже и жреците, които му служели, се явявали пред него покрити, с воал на лицето, да не го гледат. И самото божество се явявало пред тях с воал на лицето си. Само веднъж в годината то излизало на разходка със своята каляска. Щастлив бил онзи, който могъл в това време да го зърне даже и отдалеч. От ден на ден, желанието на младия момък расло, и той решил да види това божество с цената на всякакви жертви. След като минал през всички изпитания, на които жреците го подложили, дошъл определеният час да види красивото божество. Той се облякъл в нови, хубави дрехи, напръскал се с различни аромати и влязъл в храма да види божеството. Момъкът имал позволение да снеме воала на това божество. Настъпил този момент. С бавни стъпки, божеството се приближавало към него, да заеме своето място. Момъкът веднага се спуснал, сграбчил воала от лицето му и ужасен го хвърлил на земята. Пред него не стояла красива, млада мома, каквато сърцето му подсказвало, но стара, грозна, беззъба баба. Казвам: Вярванията на религиозните хора са като вярата им в това божество. Те си го представят като млада, красива мома, а то излиза стара, беззъба баба. Докато видят лицето му, какво ли не си представят! Като снемат булото му, те се освобождават от илюзиите си. Те виждат, че зад булото се крие стара баба, а не красива, млада мома. Много хора минават за свети, набожни, добри, но като снемат булото им, друго излиза. Виждаш, че не са светии, но стари баби. Не се лъжете от външността на нещата. Имайте ясна представа за себе си. Казваш: Днес не съм добре, но утре ще бъда добре. – Не разчитай на утрешния ден. Уповавай само на днешния ден. – Днес минавам за учен човек, но утре ще бъда по-учен. Разчитай на днешното знание, на днешната доброта, на днешната радост. Какво ще донесе утрешният ден, не се знае. Каквото дойде утре, то е добре дошло. Важно е днешното. Не отлагай нещата. Отлагането е забавление. Като дойде утрешният ден, пак ще отложиш за утре. Така отлагаш ден след ден, но отлагането нищо не носи. Разчитай на днешното, в него е скрито цялото богатство на света. Ако търсиш вечността, ще я намериш в слънцето, от нагряването до залязването му. Важно е това, което днес придобиваш. Утрешният ден не е твой. из "Ново съзнание", Утринно Слово от Учителя, държано на 4 декември, 1932 г. София. – Изгрев.