borislavil

С разума и сърцето си съм съгласна. Само че, както казва Хайтов, "едно е да искаш, друго да можеш, трето и четвърто да го направиш". Тоест разбирането не намалява болката от липсата на любимия човек и раздиращата самота. tilia, не се опитвай да избегнеш, да отблъснеш болката! Ако нямаше в живота ни страдания, щяхме да си останем плитки и повърхностни същества. Трябва да приемеш страданието, да го преживяваш тотално, да го осъзнаваш и да откриеш неговата скрита благословия, защото то дълбае в твоето сърце вместилище за Любовта и колкото по - голяма е дълбочината на страданието, от толкова по - голяма дълбочина след това ще блика Любовта. Затова и в Евангелието на Матей - гл.5, ст.4, е казано:"Блажени скърбящите, защото те ще бъдат утешени." Страданието трасира пътя за спасение на душите ни от безлюбието, което поражда в действителност усещането ни за самота. Когато подходът ни е правилен, страданието ни придава дълбочина, прави ни милостиви и състрадателни, пречиства и облагородява душите ни.

Когато един Учител слиза на Земята, то Той не е принуден да го направи съобразно кармическия закон, защото Неговата карма е изчерпана. Той идва напълно доброволно и неговото идване е една огромна жертва, която Той прави за благото на човешкия род. Това че е лишен от собствена карма, това че Неговият живот е израз на необятната Любов, не означава че Той не страда. Не! Той страда, но Неговото страдание не е лично, а е в резултат на това, че поема върху себе си част от кармата, част от страданието на човешкия род. Не случайно във видение са виждали Учителят да носи цялата Земя на плещите си. Така че ние не можем да сравняваме кръста, който носи едно обикновено човешко същество, с кръста, който носи един велик Учител. Те са несъпоставими!

Родих се с мисълта за Теб. Събуждах се с мисълта за Теб. Живеех с мисълта за Теб. Заспивах с мисълта за Теб. Сънувах Теб. Заради Теб забравих себе си. Заради Теб забравих другите. И осъзнах, че аз и ти сме само сенки, а Ти единствен съществуваш. Когато с любовта си Те докоснах, станах жив, почувствах, че живея. И мойта сянка се стопи, и всички сенки се стопиха... Остана само Ти - без сянка, СВЕТЛИНА, ЛЮБОВ. До този миг си мислех, че съм влюбен. Сега разбрах - не може нито да се влюбва, нито да разлюбва ТОЗИ, КОЙТО Е ЛЮБОВ! из "Симфонии на Вечността" Борислав Русанов

Е, мила Мона, аз излагам само личното си мнение и усещане за поезията на Петя, а за нея не бих могъл да пиша без патос. Не във всички случаи патосът е фалшив, нали? Що се отнася до месианството - да, убеден съм, че такъв Инструмент за Поезия като Петя Дубарова не идва случайно. А дали има пръст Божия промисъл - това вече е друг въпрос. Но да не се отклоняваме от темата.

Има един плач, СВЕЩЕН ПЛАЧ НА ДУШАТА, който спонтанно избликва само тогава, когато душата влезе в съприкосновение с Божественото, с Истинското. Ето - чета стиховете на Петя Дубарова. Сякаш някъде между думите гениалната вечномлада поетеса ни казва: " Искам и нека (!) всяка моя дума да бъде Откровение и да въздейства като Откровение, предизвиквайки във вашите очи сълзи на Умиление и Възторг." И действително, всеки стих на Петя за мен е Откровение, чрез което откривам истинската Поезия... И плача от радост - от радост, че ТЯ ми е дала възможност да се докосна до същността на истинското Изкуство, пред което човек може само да благоговее, защото То е отблясък от Божественото... В озареното от вдъхновение съзнание на тази ЧУДНА ПОЕТЕСА всяко нещо придобива душа и живот, и някакъв нов, неочакван, таен и непонятен за нас до този момент смисъл. И неусетно се пренасяме в други измерения на Реалността, които и преди са съществували, но ние сме били слепи за тях. Благодарение на Петя прозрях, че поезията е зрение, което прониква отвъд пределите на видимото и оживотворява невидимото. Посредством него Поетът вижда в обикновеното това, което ние слепците не можем да видим - необикновеното. За истинският Поет всяко нещо си има свое собствено битие, което е неразривно свързано с целокупното, универсалното Битие. Битие и особен, скрит за нас непосветените, но явен за поетите смисъл придобиват дори и мъртвите, бездушни вещи. Жизнената реалност в поетическото съзнание има способността да става все по - обемна и по - обемна, да се разширява до безкрайност, да се уплътнява и обогатява с нови връзки, отношения, измерения, значения. Истинският Поет е маг! Той не само че ни въвежда в нови светове, но ни дава привилегията да погледнем и познатия нам свят с "нови" очи и да го видим по нов начин. Поезията е Чудо, а Чудото е Откровение, в което нещата разменят своите традиционни, познати неща и придобиват нови, извикващи удивление и почуда валенции. Благодаря ти, Петя! Ти си за мен единица мярка за Поезия. Бог да се смили над душата ти. АМИН!

Всеки един от нас, стремящите се към Истината, според мен, трябва да си дава ясна сметка за това явление, което преди десетина години в първата част на книга си "Просто да бъдеш" - "Отвъд егрегориалната истина" (може да се изтегли от www.spiralata.net или от www.geocities.com/misteriata_lim) нарекох "Егрегория". Ще си позволя да цитирам откъс: "В повечето случаи вярващият контактува с егрегора, а не с Реалността, която стои зад него (да речем Исус Христос), или пък има преплитане на реални и егрегориални елементи дотолкова, доколкото нашето подсъзнание не е изчистено от тях. В повечето случаи отговорите на нашите въпроси идват не от Божеството, към което ги отправяме, а от неговия егрегор, който до голяма степен е автономен, без това да означава, че евентуалният отговор, който ще се даде, ще бъде грешен или пък ще се разминава с евентуалния отговор, който би ни дала личността, към която отправяме молитвите или въпросите си. Но разбира се, в определени случаи егрегориалният отговор ще се разминава с реалния или ще се припокрива с него, но не напълно, а с частични отклонения. Отговорът на въпроса, който сме задали, може да идва и от Божеството, към което сме адресирали нашия въпрос, но преминавайки през егрегориалната среда да претърпява корекции, промени, деформации, така че да бъде много трудно да се разграничи чистият, първичният отговор от егрегориалните наслагвания. Така че, според мен, егрегорията е може би най - фината илюзия, и точно поради това най - трудно човек може да се освободи от нея по пътя си към Истината. За да бъда по - правилно разбран, ще илюстрирам казаното с пример: ако започна да произнасям често (имал съм такива периоди) молитвата "Отче наш", ще се свържа с всички хора, които я произнасят и са я произнасяли, с техните представи за нещата, опитности и приживявания. Ще се докосна (макар и несъзнателно) до банката от видения, които са имали, ще получа определени внушения, изхождащи от тяхното мисловно поле. Когато след определена практика получа определено видение, по всяка вероятност то няма да е нещо ново - несрещано и непознато, а типично, често повтарящо се видение - видение мостра, или пък комбинация от т. нар. "видение - мостра" и други видения от тази информационна банка. И колкото повече се отдалечаваме във времето от епохата, в която е живял Христос, колкото повече е казвана молитвата "Отче наш", толкова по - малка е вероятността нашето видение да бъде оригинално, автентично, свежо, ново, непосредствено..."

Здравейте, приятели! Отдавна надничам тайничко във форумите на Портала, които са великолепни и... не можах да преодолея изкушението да се включа най - сетне, а една от темите, по които бих могъл да споделя наистина много неща, е тази за пророческите сънища. Имал съм не един и два, но сега ще ви разкажа едно съновидение на дъщеря ми Светослава от 3-ти срещу 4-ти април 2004 година, свързан с едно от загиналите на следващата вечер в река Лим деца със същото име - Светослава. Всъщност, това съновидение беше капката от поредица необичайни събития, която преля чашата и която ме накара да осъзная, че аз съм длъжен да опиша цялата тази невероятна история в книгата "Мистерията Лим", каквото и да ми струва това. Сънят е следният, разказан, а след това и записан, от дъщеря ми по моя молба. Тогава тя беше в четвърти клас, а другата Светослава в пети: "Късно вечерта съм на някакви люлки и се люлея. Около мен нямаше никой. Изведнъж отнякъде се появи Светослава и се опитваше да ми каже нещо: "Когато..." Но някой я извика по име: "Светослава, Светослава..." и я прекъсна. Тя изчезна за малко, след което пак се появи и ми каза: Когато аз умра, ти на гроба ми ела, син букет ми подари, а аз ще зная, че си ти. Аз я погледнах, изненадана и озадачена, и я попитах какво означава това. Тя обаче не ми отговори и изчезна."