borislavil

отговор на това мнение helen , добре са дошли не само пишещите, но и четящите. Важното е да носят в сърцата и душите си Словото на Учителя и Неговата любов! Защото ходенето на Езерата по това време на годината, не е просто туристическа екскурзия и атракция. Събират се около 1000 човека със сходни идеи и разбирания, със сродни души. С любовта и хармонията, които царят между тях, те привличат множество светли същества. Енергиите стават изключително силни. При тези, които не са достатъчно чисти, започва процес на чистене - болест или нещо от този род. При тези пък, които са чисти и абсолютно настроени в унисон с тази Божествена вълна, се откриват нови измерения и те могат да видят неща, които остават скрити за очите на другите нищо неподозиращи присъстващи. И още нещо се забелязва - присъставащите на Събора внимателно трябва да следят нещата, които им се случват (най - добре е да си водят дневник), защото много често под символична форма ни се дава това, което ще се случи през следващата година, и ни се откриват изпитанията, през които ще трябва да преминем.

Аз пък имам идея - ако има желаещи съфорумци, да си организираме едно мини - лагерче в рамките на големия братски лагер в периода между 15 и 21 август, за да се опознаем още по - добре, да споделим красотата на българската природа и да съпреживеем заедно мистериите на лятната духовна школа. Има ли "навити" за подобно нещо?

Ето и един конкретен (без да изпадам в подробности) и нагледен пример за опасностите, които ни дебнат по Пътя. Преди време, поради проявено непослушание и своеволие от моя страна спрямо повелите на Духа, който ме ръководи, от мен си тръгна (нещо, което до този момент просто изглеждаше невероятно) мое много близко и сродно, любимо и обично същество. Заболя ме много, защото зад нас останаха много прекрасни мигове, които бяхме споделили заедно. Но сравнително бързо, без никакви укори, обвинения, недоволство от Съдбата и ропот срещу Бога, успях да се съвзема от тежкия удар, да надмогна личната болка и да се справя с остатъчните егоистични тенденции. Когато това се случи, познах най – чистия образ на Любовта, в която няма никаква корист, която не иска нищо за себе си, освен щастието на любимия човек, никакви претенции, никакви изисквания, условия, никакво желание да властваш и да манипулираш, никакво собственическо или обсебващо чувство, защото в Любовта важен си не ти – важен е другият, важно е не твоето щастие, а щастието на другия. Всъщност, неговото щастие е и твое щастие. Затова, когато истински обичаш някого, ти му даваш свобода, а не се опитваш, воден от ревност и желание за обсебване (т.е. той да е твой и само твой и да е щастлив, но само с теб и чрез теб), да ограничаваш щастието и любовта му, опитвайки се да го моделираш, според калъпа, който на теб ти е угоден, вкарвайки го в удобно за теб русло, но чуждо, некомфортно и ограничаващо за него. Когато човек успее да постигне най – чистия образ на Любовта, тогава възниква ново изпитание, нова опасност, която изисква бдителност – в резултат на постижението, да не го сметне за нещо изключително и да започне да превъзнася себе си, упоен от отровата на самовъзхищението – нещо, което е пагубно за душата. Допусне ли да се случи подобно нещо, това означава, че се е провалил на поредния изпит, и благодатта, с която е бил дарен, се оттегля от него. Резултатът е ново страдание. Всъщност, за да имат стойност и сила думите, човек трябва да е платил цената на всяка от тях. Както се казва в „Птиците умират сами”: „Всичко прекрасно се ражда с цената на огромна болка.” Според моето виждане, произтичащо от личната ми опитност, само човек, преминал през неимоверни страдания, успели да съкрушат сърцето му, но не и да сломят духа му, не и да го озлобят, може да обича истински с Любов, в която няма приливи и отливи, влюбване и разлюбване, и да стане не мним, а действителен Проводник на Любовта, която оживява пулса на целокупното Битие. Законът е такъв: Този, който е готов и може да се откаже от всичко – получава Всичко!

Impuls,Казваш, че в предния ти пост няма лични нападки нито към мен, нито към когото и да било. Тогава ти препоръчвам да го прочетеш пак и да ми кажеш дали си достатъчно искрена, когато твърдиш това. Според мен, човек трябва да вижда нещата такива, каквито са, независимо дали са егоугодни или не са. Това е единственият стабилен фундамет за познаване на реалността! Иначе заблуждаваме себе си и никого друг. А самозаблудата, в която живеем, е съобразна с големината на сянката, която хвърля нашето его. Един основен проблем на духовното развитие (абсолютно си права в това отношение, а и аз не веднъж съм подчертавал това в моите постове, тъй като ми е до болка познато!) е, че колкото по – надарен е един човек, колкото повече добродетели, дарби, способности, слава, известност, добро име и т.н. притежава, толкова в по – голяма степен е изложен на опасността да изпадне в самозаблуда – плод на раздуто его и тщеславие. Докато човек е в плът ( който и да е той, а още по – малко аз!), той е изложен на тази опасност и може във всеки един миг да изпадне в духовна прелест – дори и след написването на един хубав пост, след който получава аплодисменти. Във връзка с казаното, ще споделя нещо от студентските си години. Една наша приятелка, след духовно кръщение в евангелистка църква, получи пророческа дарба. Беше наистина много впечатляваща. По време на молитва Духът, който се проявяваше чрез нея, ни отговаряше на мислените въпроси, които задавахме. Веднъж ни каза, за да ни обясни основния ни духовен проблем, така че да го разберем – да си представим, че сме подобни на таванско помещение. През процеп в него прониква слънчева светлина. На процепа обаче един паяк е изплел паяжина, която пречупва светлината и хвърля сянка и колкото е по - груба паяжината, толкова сянката е по - видима. Обяснявайки това, се обърна към мен и каза, че при мен е по – сложно, защото нишките на паяжината са прозрачни, невидими, и паякът, който ги е изплел – също. Помня много ясно тези думи, изказани преди 20 години, и се опитвам да не ги забравям и за миг, за да не заблуждавам нито себе си, нито тези, които ме обичат и ми вярват. Благодаря ти, Цвета, за напомнянето!

Impulsa, Това, което съм написал, и ти цитираш, се отнася само за ученици или кандидат – ученици от Школата на Учителя. Само те могат да разберат какво имам предвид. Иначе това, което казваш, е хубаво и вярно, но касае един предварителен, подготвителен етап, преди човек да намери своя Учител, да прекрачи прага на Школата и да приеме предизвикателствата на Пътя на Окултното ученичество. Що се отнася до личните нападки, които си си позволила да отправиш… Знаеш ли – през 2006 година, когато беше издадена книгата „Мистерията Лим”, преминах през страхотна школа на обучение и извървях пътя от „разпни го” до „осанна”. Никак, ама никак не ми беше лесно, но въпреки че тогава ми се плачеше, защото ме болеше много от всички гнусни нападки, сега, от позицията на изминалото време, съм изключително благодарен на случилото се и на моите обвинители, защото те шкартираха излишните и нечисти натрупвания у мен. Тази напрегната ситуация ми помогна, не само интелектуално, но и екзистенциално, да разбера препоръката на Учителя към един брат, когото накарал да отиде на гробищата и да започне да възхвалява мъртъвците, а на следващия ден да отиде пак, но този път да започне да ги хули. И в двата случая мъртъвците останали безмълвни и нищо не казали на този, който ги хулел или възхвалявал. Така трябва да постъпваме и ние – и когато ни хулят, и когато ни възхваляват, защото нито хулите могат да отнемат нещо от нашата действителна стойност, нито похвалите могат да прибавят нещо към нея. Нека да е ясно - тук, в този форум, в книгите си и в живота си, аз споделям своето сърце. Затова думите ми не са просто думи, а живот, и се надявам и че за други, сродни на мен по дух, са такива и им принасят някаква полза. Не е лесен пътят! Окултният ученик трябва да превъзмогне и да се освободи от всичко лично – лична воля, лично мнение, лични предпочитания и привързаности, за да стане съсъд Божий, в който да се излее благодатта на Безличното, Вечното и Необятното Съзнание. Това е Христовият път – пътят, по който ни води Учителят и който е път на кървава жертва, на чистота и безкористност. В този смисъл, няма по – голямо благословение от страданието, защото то ни помага да се освободим от всичко користно, за да просияе в своята изначална чистота Христовият образ в душата ни – Божият образ, по който сме създадени. Иисус Христос казва: Син Человечески не дойде да Му послужат, но да послужи. Не дойдох да изпълня своята воля, а волята на Отца си.” Ако той беше проявил своеволие и не беше подчинил изцяло своята воля на Божията, тогава нямаше да бъде възможно да се случи Великото преображение, което превърна Иисус в Христос. Човешките пътища са си човешки пътища и те следват лесно късащата се нишка на личните удоволствия, но Божият път е един и по него върви само този, който носи кръста на себеотречението, живеейки вече не за себе си, а за Цялото, от Което е частица. По Пътя съм допускал много грешки – падал съм не веднъж и с разкървавени ръце и колене, а понякога и сърце, съм продължавал да пълзя нагоре. Най – много съм страдал и съм си навличал неприятности тогава, когато съм проявявал своеволие, непослушание, престъпвайки Висшата воля и затваряйки си очите за знаците, които ми е давало Небето, защото не са били его-угодни. А причина за непослушанието и своеволието е липсата на достатъчно вяра, упование, любов и отдаденост.

За да живееш в изобилие, трябва да си абсолютно безкористен. Този, който е безкористен, получава всичко. Този закон бе демонстриран от Христос с петте хляба и двете риби. Но Христос не желаеше нищо за себе си, затова получаваше всичко преизобилно. Човек може да живее и без пари, и без материално подсигуряване, но само ако в него са оживели Божествените добродетели. Законът на опуленс е закон на благодатта. Вярно е, че благодатта се дава свише, от Бога, но само нашето безкористие е силата, която я привлича. Ако знаеш езика на безкористието, знаеш езика на богатството. Да не желаеш нищо за себе си – това е тайната. В мига, в който пожелаеш нещо за себе си, губиш свободата си, а заедно със свободата, губиш всичко: на мястото на безгрижието идва грижата, на мястото на доволството – недоволството, страданието заменя радостта, плачът – усмивката, а конфликтът прогонва мира и хармонията. Няма по – жестоко нещо от робството. То безпощадно ни отнема всичко, защото ни поставя при условия на зависимост – зависимост от нашите егоистични наклонности. Но тази зависимост е зависима от самите нас, защото ние сме я създали и само ние можем да я премахнем.

На 17 март 1996 година приех телепатично от Учителя следната мисъл: „Първата задача на ученика е да запуши лявото си ухо!” Това беше предупреждение, че когато даден човек е приет в Школата на Бялото Братство, стане ученик и тръгне по Пътя на Светлината, неминуемо ще се появят същества – паднали духове или техни проводници, чиято единствена цел ще бъде да го отклонят, да спрат развитието му, да загасят лумналата светлинка на съзнанието му, да го хипнотизират (зомбират) и да го вкарат в път без изход. Това е своеобразен изпит за ученика от Божествената школа. Изпитва се умението му да различава нещата, чистотата на неговата интуиция, силата на неговия стремеж, отдадеността му на Божественото и неговата вярност, устойчивост, постоянство и твърдост, непоколебимост. Алегорично казано, това е все едно ученикът да е тръгнал по път, който трябва да го изведе до съкровище, без неговият Учител да му е казал какво точно ще представлява съкровището. И така, ученикът тръгва по пътя, знаейки, че трябва да бъде буден и да се оглежда за въпросното съкровище. Но някъде по пътя има отклонение вляво. Там нейде, недалеч, ученикът забелязва, че нещо примамливо блести, огряно от слънчевите лъчи. Досеща се, че това може да е търсеното съкровище и отива да провери. Намира една монета, която му се струва златна, но тя е само позлатена. Доволен и щастлив, ученикът се връща при своя Учител, за да му покаже, че е намерил съкровището и е изпълнил поставената задача. Но… се оказва, че съвсем не е така, защото търсеното съкровище било в края на главния път и не било една позлатена монета, а цяло гърне пълно със златни жълтици. Когато намерим своя Учител и влезем в Божествената школа, ще бъдем поставени на множество изпити. Още в началото на Пътя (това е закон!) се явява в ролята на съблазнител адепт от противниковата школа, за да изпита твърдостта на убежденията ни (Странен знак! Пишейки това, съвсем ясно чух как някой почука на вратата на стаята, в която съм. Отворих вратата, но… нямаше никого или поне не видях никого – б.а.), верността , предаността, любовта ни и нашата различителна способност, която ни позволява да разграничаваме истинското от фалшивото. А тя е в пряка зависимост от нашата собствена истинност – истинността вътре в нас! Не е лесно да се ориентира ученикът, поставен в подобна ситуация – врагът е много хитър, лукав! И той познава нашите слаби места, където евентуално може да пробие. Но има един фундаментален критерий за различаване, за да имаш яснота дали този, когото срещаш по пътя си, е благословение за теб (както ти се иска!), т.е. Божи пратеник, или изкушение, т.е. пратеник на сатаната. Ако той е гласен или негласен, явен или скит противник на Учителя, в Когото е Христовият Дух, и на Неговата школа, от която (може би неусетно за теб) те отдалечава, отчуждава – тогава няма място за съмнение по въпроса, пък дори и да ти се представя и преобразява като светъл ангел, с примамливи обещания, оплитайки те в мрежите на своите ласкателства.

Вики, права си - хубав пост си написала. Важна е не само общата посока, но и темпото, с което вървим. Драматизмът на ситуацията идва от това, че бракът е относителна константа, а съпрузите - променливи величини. Ако бяхме изкуствени цветя, всичко щеше да бъде наред и нямаше да има проблеми, но... уви... не сме. "Всичко тече, всичко се променя". Всеки от нас е жива, динамична система, която се развива и в известен смисъл е непредвидима, която в брака трябва да се синхронизира заедно с друга такава. Оттук идва сложността, още повече, че обикновено делничната проза влияе разрушително върху поезията на любовта. А поезията не е нещо делнично. Това е второто противоречие. Особено за творческите натури бракът се оказва тесен и ограничаващ. За да се превъзмогнат тези потиворечия, човек или трябва да има голям късмет и да попадне на сродна половинка, или не трябва да се жени изобщо, или, макар и "бракувани", партньорите да имат свобода за личен живот, но без да се лъжат, каквото и да се случва, да живеят в хармония, и разбира се, да носят отговорност за децата, които са дошли чрез тях, като полагат грижи по отглеждането им с много любов и ги възпитават в духа на Новата култура. Моето лично мнение е, че след време може би бракът ще изчезне. Той е едно унижение за любовта, което превръща любовта в задължение (а това е много грозно, защото любовта не може да бъде задължение - това е третото противоречие!) В бъдеще хората ще се събират и живеят заедно по любов и няма да узаконяват любовта си, защото ще бъде достатъчно да се обичат - любовта е закон сама по себе си и съвсем естествено и непринудено ти идва да се грижиш за този, когото обичаш, без това да ти тежи и без да го смяташ за задължение. Когато това престане да се случва, дори и брачният подпис не може да върне нещата назад. Децата стават жертви, ако се превърнат в заложници на семейните битки. Ако това се случва, час по - скоро бракът трябва да се разруши. Ако съпрузите са лицемерни и измислят разни сценарии, за да не си нарушават рахатлъка и за да има привиден мир в семейството - и такъв брак не трябва да съществува, защото основата ме у фалшива, а всеки фалш е грозен! Аз държа на искрените отношения и на любовта, която дава възможност на всеки да бъде себе си и да разгръща собствения си потенциал, без ограниченията, които налага себичието на ревността. Всъщност, когато любовта между двама е пълна, не възниква нужда от трети - тогава би било прелюбодейство, според моето разбиране. Третият се появява тогава, когато се получат пробойни в отношенията - някаква липса, празнота, дисхармония, разминаване...

Нека да направим дисекция на ревността и да видим нейните съставки. Ревността е болката, която изпитваш, от щастието на твоята доскорошна любима с някой друг, т.е. тя те е пренебрегнала, за да бъде с друг, предпочела е пред теб човек, който може би повече й е допаднал, харесал, привлякъл или просто й е донесъл нещо ново и различно. Болката, която изпитваш, е в резултат на нараненото ти его, на накърненото честолюбие: „Ама, как е възможно тя да се чувства по – добре с друг, да обича повече друг?!” Така се отваря една емоционална рана, създава се комплекс за малоценност (пренебрегването на твоята личност и предпочитането на друга) – нещо, което стои в основата на агресивната реакция от твоя страна: укорите, обвиненията, възмущението , гнева, яростта, озлоблението… И така винаги се случва, когато си пристрастен и емоционално зависим, когато ти липсва вътрешна пълнота и любовта на другия се е превърнала в крещяща нужда за теб. Това е начинът, по който ревността деформира до неузнаваемост любовта, превръщайки я в нейната противоположност – омразата, и тази, която е била твоя любима и център на твоя емоционален свят, е детронирана от сърдечния ти престол, превръщайки се в низвергнато божество и запокитено някъде далеч в периферията на твоята емоционална вселена. Били сте най - близките същества на тази земя – затова след раздялата ставате възможно най – отдалечените… защото близостта е болка. И това е драмата на човешката любов – ако не притежаваш силата и благородството на духа, които ти позволяват да се издигнеш над егоистичните тенденции, започваш да хулиш и да нападаш с грозни думи и действия тази, за която преди вероятно си създавал прекрасни стихове. Всичко това само подсказва колко егоистична е била любовта ти. Но любов и егоизъм са различни неща – две противоположни вселени. Защото, ако егоизмът ти впряга любовта ти, то тогава можем да говорим само за маскирана себе-любов. А истинската любов е тази, която не само казва, но и доказва с делата си: „Твоето щастие е и мое щастие! Твоята болка е и моя болка!” Нали, когато действително обичаме някого, ние желаем той да бъде щастлив и му даваме свободата да намери своя начин и партньора, който най – пълно може да го приближи до това усещане, както и да върви към осъзнаването, че всъщност щастието никой не може да ти дари – то ти е вътрешно присъщо, но в процеса на себепознание трябва да достигнеш до глъбините на своето същество и да осъзнаеш, че любимата е само повод, провокация, за да бликне изворът на щастието, който е вътре в теб. Това изисква действително високо ниво на осъзнаване, което позволява на силния и благороден духом човек да облагородява и да извисява и най – големите драми в живота си – всичко (всеки), до което (когото) се докосне. Но обичайна човешка реакция, когато любимата си тръгва от нас, е да се опитваме да я задържим в опит да обсебим нейното щастие: „Да, аз искам ти да си щастлива, но само с мен, само чрез мен!” Тази претенция е сигурен признак, че любовта ни е привидна. Много по – достойно е, когато любимата (по една или друга причина – това няма особено значение) е решила да си отиде от теб, вместо осъждащи думи, с които да я накараш да се чувства виновна, да я прегърнеш мило и нежно, с чувството на дълбока благодарност и признателност за всички прекрасни мигове, с които те е дарила, и да благословиш пътя й и новата й любов. С красотата трябва да се разделяме красиво, макар и в сърцата ни да остава и мъничко тъга: ВЕРУЮ Добри Жотев Защо стоиш разкаяна пред мен и мълком чакаш моята присъда? Не съм отритнат, нито унизен, не съм и няма никога да бъда. Дори да те обичам още век, душата ми обидата ще пъди, защото знам, че съм роден човек, защото знам – за обич се не съди. Иди при него с радостно лице! Не те виня, макар да те загубвам. Безгрешно е човешкото сърце, щом от сърце и люби, и разлюбва. Ако любовта си е отишла, тя е била само временно настроение, влюбване, което е като аромата на цветето – прекрасно, но мимолетно. Истинската любов изисква духовна глъбина, стабилна основа, която придава устойчивост на характера и на чувствата. Тогава тя е непреходна. Дори и някой да си тръгне от теб, ти не обедняваш, защото съхраняваш любовта в сърцето си, прибавяйки дори нова любов към любовта си. Само че има едно условие: трябва да си се издигнал над страстите – ти да им бъдеш господар, а не те да те владеят. В противен случай това, за което говоря, ще бъде химера.

Чудотворната икона В едно планинско селце, се случило така, че още при раждането си едно дете останало сираче и баба му, която била вдовица, поела грижи за отглеждането му. Всеки ден тя ходела в селската черквица, заедно с детенцето, и там пред иконата на Божията Майка палела свещица за него… И така в продължение на една година. Всеки ден. Без прекъсване. Но когато детето навършило една годинка, внезапно се разболяло и за няколко дни се поминало. Но и след смъртта му, противно на хорските очаквания, бабата продължила да ходи всеки ден в малката селска черквица и да пали свещичка за внучето си пред лика на Богородица. Тя просто се уповавала като дете в безкрайната милост на Божията Майка. На хората им било трудно да проумеят поведението на старицата. Отдавали го на навика и традицията. Но не било така. Тя просто имала безгранична вяра в Божията Милост. Умът й, човешката логика тук не функционирали, защото молитвата, религиозното чувство е нещо отвъд ума, отвъд логиката – сърдечен процес. Тя не била чела по книгите, не била учила за Бога, но Го чувствала в сърцето си. Била проста и невежа (от човешка гледна точка) женица, но знаела, че след нейните молитви, щом Божията Майка е взела внучето й при Себе Си, то това е било част от непостижимия Божи промисъл, пред който ние само смирено трябва да коленичим. И поради тази причина, тя продължила всеки ден да ходи в черквицата, за да измолва чрез запалената свещица милостта на Богородица за детето си. За нея, то продължавало да съществува, макар и в някакви невидими за човешките очи сфери. Тя нищо не била загубила, защото човекът на вярата никога нищо не може да загуби. И когато един ден старицата починала, я погребали до детето, което толкова много обичала. На паметната плоча изрисували техните образи, подобно на Богородица и Младенеца, с по една запалена свещица в ръка. Не след дълго хората започнали да забелязват, че на това място се случват чудеса, досущ като в житията на светците. Мълвата се разнесла и хора от близки и далечни краища започнали да се стичат на поклонение, търсейки лек за своите болки. А тези, които вярвали, получавали мигновено изцеление. Така паметната плоча се превърнала в чудотворна икона и в това нямало нищо странно, защото любовта и вярата в Бога са двете сили, които творят чудесата и създават святост. Може нищо друго да не притежаваш, може всичко друго да загубиш, но ако имаш любов и вяра, те са ти стигат… Ти си чудотворна икона. На този или на онзи свят, беден или богат, учен или прост, ти си чудотворна икона, защото притежаваш двете необходими условия, за да бъдеш помазан от Бога и да станеш проводник на Неговата воля и посредник между Него и хората. „Сине Мой, отдай Ми сърцето си с любов и вяра!” – в тези думи е тайната.

Старицата Старицата продаваше ябълки на пазара. От пръв поглед си личеше, че е бедна женица. Когато ме видя, че, минавайки покрай нея, се загледах в стоката й, в очите й възкръснаха две пламъчета на надеждата и някак плахо, като ме гледаше в очите с умоляващ поглед, тихо промълви, така че едва долових думите й или по – точно ги прочетох по движението на устните и по израза на лицето й: „ Вземи си ябълки, синко!” Горката тя. Стана ми жално за нея. Вероятно днес не й вървеше и може да не е изкарала пари дори и за хляб. Аз нямах намерение да си купувам ябълки, смотолевих нещо от типа на „съжалявам” и отминах, като усещах приковани върху гърба си тъжните й очи. Тогава, едва направил две – три крачки, внезапно промених решението си. Спрях, обърнах се към старицата, извадих два лева от джоба си и й ги подадох: „Вземи, бабо, а ябълки не искам – имам си вкъщи.” За миг тя ме погледна недоумяваща, а когато се съвзе от изненадата, тихо каза: „Благодаря ти, синко, но аз не съм просякиня. Нека Бог да те благослови!” И се обърна, за да не видя насълзените й очи. Смутен и засрамен, бързо пъхнах обратно парите в джоба си и си тръгнах с чувството, че стъпвам по сълзите на старицата.

Здравей, Даниела, Разбирам те, влизам ти в положението – ситуацията наистина е деликатна, сложна и заплетена, а ти си изпълнена с противоречия, объркана, емоционално зависима, изпаднала в безпътица, затова и търсиш съвет. А виждам, че в теб съвестта е жива и ти търсиш Божиите пътища. Затова ще ти дам един изпитан и действащ метод, но само за хора, които наистина, не на думи, а на дело, вярват в Бога, умеят да се уповават в Неговия благ промисъл и да подчиняват своята воля на Божията, Която безусловно е най – добра за всички. Ето и самият метод: Купуваш си тетрадка и химикал. Всяка сутрин, след като станеш от сън, трябва да се опиташ да се настроиш на Божествена вълна, след което да кажеш с целия плам на душата си: „Господи, да бъде Твоята воля и днес. АМИН” После тази молитвена формула трябва да я запишеш прилежно в тетрадката си. Оттам насетне всичко, което се случва през деня, трябва да го приемаш като резултат от Божията воля, каквото и да е то – без никакъв ропот, недоволство или противене. (Дори може да си водиш и бележки, нещо като дневник) Трябва да живееш с мисълта, че всичко, което се случва, независимо дали ти харесва или не, е възможно най – доброто, защото Бог най – добре знае от какво действително имаме нужда. И се моли Божията воля да бъде и твоя воля. Ако постоянстваш в тази практика, ако имаш достатъчно упование и можеш да игнорираш своята лична воля и да приемаш всичко случващо се като Божия воля, до 6 месеца ти гарантирам, че завързаната ситуация ще се развърже и животът ти ще тръгне в това русло, в което е предопределено да тече. Пожелавам ти от сърце успех и Бог да бъде с теб!

Тесен, стръмен и скърбен е пътят на човешкото спасение, изпълнен с болка и страдания. Всеки от нас изживява своята Голгота, но… не всеки успява да възкръсне. За да се случи това, е необходимо да има правилно отношение към връхлетялото ни страдание, което има за основа правилното разбиране. Най – голямата болка, най – голямото изпитание и предизвикателство за човека е да загуби собственото си дете. Но най – големите нещастия и предизвикателства, освен че са най – рискови, дават и най – голям шанс за духовно израстване. В такива случаи не трябва да забравяме азбучната истина, която изразява Христос с думите: „Блажени страдащите (плачещите), защото те ще бъдат утешени!” С други думи казано, небесното утешение, Утешителят, Светият Дух се дава само на този, който минава през големи скърби и страдания, но устоява във вярата си, запазва любовта в сърцето си, примирява се със Съдбата, приемайки Божията воля такава, каквато е. Аз познавам този път. Минал съм по него. Етапите му са следните: Съзнанието отхвърля станалото, защото не иска да го приеме за реалност.Ропот, негодувание, бунт срещу Съдбата, срещу Бога. Появяват се хулни помисли, отричащи съществуването на Бога и духовното безсмъртие на човека, както и целесъобразността на всичко, което се случва и което наричаме „Божи промисъл.”Огромна смазваща тъга. Усещане за безпомощност, безсилие и безсмисленост. Отчаяние.Оттук нататък вариантите за реакция са два: ако човешката гордост е прекомерна, а любовта недостатъчна, сърцето не може да се пречупи, да се съкруши от болката и скръбта и като естествен, и закономерен резултат идва озлоблението, чрез което човек започва да се саморазрушава отвътре, т. е. да руши своите духовни структури и да унищожава духовните си натрупвания. Втората възможна реакция, която естествено е за предпочитане, е да бъде допуснато скръбта и болката да съкрушат сърцето, да го доведат до примирение и смирение, което казва: „Бог даде, Бог взе -да бъде Божията воля!” Така подготвено, чрез молитва може да се изиска сърцето ни да стане обиталище на Утешителя, Светия Дух, за да можем и ние с Негова помощ да утешаваме страдащите чрез утешението, с което самите ние сме били утешени.Забелязано е: Колкото повече любов има човек в себе си, толкова повече болка и страдание може да понесе и то така, че не само да съхрани любовта си, но и да я умножи и то според степента на изпитаното страдание.

Няма да пиша за себе си, а ще цитирам спомен на Мария Тодорова от "Изгревът" т. 5, който ми направи силно впечатление: При тези вътрешни затруднения веднъж възкликнах от горест: "Защо Христос не е на земата, щях да Му стана ученичка". На сутринта възкликнах и изпратих своя вопъл до небето, а на обед дойде една моя приятелка, която не бях виждала с години, че се разприказвахме и тя ми каза, че ходела на едно място при едни хора, където говорел много интересен човек, и пожела да ме заведе, хем да се поразходим, хем да ми го покаже. Отивам там, заставам в двора до отворения прозорец и чувам гласа на този човек. И таман се вслушвам в неговия глас, чувам как той казва: "Днес една душа възкликна: "Защо Христос не е на земята, че да Му стана ученик". Учителят ме погледна и продължи: "Дойде ли този подтик, стани, облечи се и отиди при Христа, иначе утре ще бъде късно". Аз стоях като замаяна, нещо в мен се отвори в далечината, някаква светлина навлизаше в мен, това беше като на зазоряване - нощта се оттегляше и аз вървях, а тази светлина отстъпваше пред мен, а тъмата оставаше зад мен. Повече нищо не можах да чуя от беседата, а чувах и усещах, че светлината се движи през мен. Невероятно преживяване, което продължи през цялата беседа. След като свърши беседата... аз застанах пред Него, целунах ръка, а Той се усмихна. Промълвих: "Благодаря Ви, че ме доведохте". А Той: "Благодари на Онзи, Който те изпрати на земята и те доведе тук. Аз погледнах учудено, а Той прошепна: "Господ е светлина. Бог е любов". Тогава разбрах, че него ден аз дойдох при Господа и при Бога.

Хората заболяват, хората сами си натрисат рак, диабет, левкемия, инсулти, инфаркти и т. н., защото се опитват да озаптяват Любовта, да поставят диги пред нея, да не й дават свободен израз, преграждат и променят пътя й… Но Любовта е Божествен поток и помита всичко и всеки, който се изпречи на пътя й. Когато се опитваме чрез писани и неписани укази, наредби, закони, брачни договори и халки, нравствени постулати, изисквания, претенции, манипулации… когато се опитваме чрез всичко това да задушим пламъка на Любовта, ние предизвикваме и се сблъскваме с другото лице на Бога (като „огън пояждащ”), ние задушаваме себе си, блокираме цялостното разгръщане на нашия личностен потенциал, в резултат на което подобни блокажи започват да се формират и в нашето физическо тяло, проявявайки се като болестотворни изменения, а ние се чудим откъде ни е дошло. Но… не можеш да осакатяваш себе си (пък и другите) и да искаш в същото време да бъдеш здрав и цялостен. Затова през 1988 година, когато, подтикнат от ревност, се опитах да противодействам на една зараждаща се любовна връзка, Учителят ми се яви на сън. Много строго ми каза: „Рекох, не пречете на душите, които искат да се слеят и да станат едно!” Тогава разбрах – връзките между душите не са от днес или от вчера, а Любовта изисква свобода. Тези, които потъпкват свободата, унищожават и Любовта. А когато унищожаваш Любовта, ти извършваш посегателство срещу Самата Светая Светих на Живота. А това е възможно най – големият грях (да скверниш Светостта на Живота) – грях, който не се прощава и заради който заплащаме я със здравето, я с живота си… докато се научим да не бъдем себични, нарцистични… да не проявяваме своенщина, да не ограничаваме, да не насилваме (нито вътре в нас, нито вън от нас) Любовния поток, а да му даваме свободен, непринуден израз. Това означава да уважаваш Светостта на Живота - да я чувстваш, преживяваш, проявяваш – и самият ти да станеш свят. А да си свят означава да си цялостен, здрав (тялом и духом). И само тогава можеш да бъдеш истински холизатор! И само тогава ставаш способен да провеждаш холистично лечение и да помагаш на хората! И само тогава, когато хората придобият смелостта да премахнат издигнатите диги от пътя на Любовта, условията на Земята ще се променят, човешките души ще разцъфтят, ароматно благоухание ще се разнесе над цялата Земя, която ще стане благословена от Бога планета. Човешкият живот ще бъде пълноценен – красив, смислен, вдъхновен, творчески… И само тогава ще можем да говорим за култура на Любовта! Паролата на тази култура е: „Аз искам ти да бъдеш щастлив!” А щастието идва тогава, когато човек е в хармония със самия себе си – има свободата да изявява себе си такъв, какъвто е, да разгръща всестранно, цялостно своя потенциал и да живее своя живот, по свой собствен сценарий, а не по нечий чужд! Затова и Учителят казва: „Единственото нещо, което иска Господ, то е абсолютно всички същества да бъдат свободни като Него. Еволюцията е закон за свободата на духа. Свободата е право на човека. Без свобода култура не може да съществува! Да бъде човек свободен, това подразбира да остави Бога свободно да действа в него. За да бъдем свободни, трябва да бъдем в хармония с Бога, т.е. да мислим, да чувстваме и да постъпваме като Бога. Вървим ли успоредно с Бога, ние ще придобием вътрешна свобода и хармония. Човек трябва да доведе своя ум и своето сърце в равновесие, в съгласие с Истината. Тогава той ще бъде свободен. Да бъде човек свободен, това значи да носи светлината, знанието на Мъдростта. Човек е способен да постъпва така или иначе, но след това има съдба, т.е. ще претърпи последствията на природните закони. Те ще го ограничат, ако не е постъпил в съгласие с тях. Свободата е необходима за вътрешния растеж на онзи висш идеал, към който се стремим. Когато почувстваш свободата, тази тежест, която усещате в душата си, ще изчезне. Вие ще почувствате един мир, едно разширение, и всички благородни заложби на вашето естество, които от хиляди години чакат благоприятни условия, ще израснат.” (из спомените на Методи Константинов, „Изгревът” том 4)

„Стриптийз” Добри Жотев Да съблечем от себе си ненужното и да застанем светло голи като две истини пред бялата врата на Любовта! Да съблечем от себе си Срама! Не трябва да напомняме с него ни миг дори за клеветата, че Тя е грях! О, тъмна, стародавна клевета на грешници, прехвърлили греха си върху безгрешното лице на най – безгрешната. Да съблечем от себе си Срама! Да съблечем от нас Себичността! Че тя ще отчужди душите ни и ние нищо не разбрали ще се самообичаме до смърт и смърт един за друг ще носим. Така ще припознаем Вездесъщата, защото Тя не е себичност, а щедро всеотдаване. Да съблечем от нас Себичността! Да съблечем джуджето Честолюбие! То смята се за великан, пък Нея – украшение, с което може да окичва ревера си параден. Така ще се погаврим с Небесната, защото Тя не е бижу, а слънце на душите. Да съблечем джуджето Честолюбие! Да съблечем отравящата Ревност! На порива в самите корени ще влива тя от своята отрова. И капка подир капка, и глътка подир глътка със змийско постоянство ще отравя и нас, и Нея. Да съблечем отравящата Ревност! Да съблечем от нас Двуборството! Ще ни подхрани то с Властолюбие и ние ден и нощ като безпаметни ще се боричкаме, за да се знае „кой – кого”. Това ще бъде смърт за Най – прекрасната, защото Тя не е двуборство, а свято двуезвучие. Да съблечем от нас Двуборството! Да съблечем от себе си Лъжата, нищожното Притворство, зеленото влечуго Подозрение, безмозъчната Похот, Лукавството, пресметнатата Корист, премислените Думи – корита, готови да затворят в бреговете си най – волната стихия, пред която прекланят се и богове… Да съблечем от себе си ненужното и да застанем светло голи като две истини пред бялата врата на Любовта!

Ето тази история, свързана с Рабиа, си струва да се знае - прекрасна е! Райското дърво Рабиа Ал Адауия била суфи, известна със своята мъдрост и искрената си любов към Бог. Тя обичала Бог толкова силно, че любовта й не оставяла място за никаква омраза, дори и към Сатаната, както сама казвала. Тъй като Рабиа била изключително красива, много мъже искали да се оженят за нея. Тя обаче винаги отказвала. - Отдала съм живота си на Господ и цялата съм негова - казвала тя. - С вас не мога да говоря за женитба. Вместо това трябва да се обърнете към Бог. Тя живеела като най-обикновена жена в град Басра в Ирак. Прекарвала живота си в молитви и често постела. През едно горещо лято, след като била стояла без храна цели осем дни, тя решила да прекъсне постите си. Било през нощта и в къщата нямало нищо за ядене. Рабиа, която била изтощена от гладуването си, знаела, че един мил съсед по-рано същия ден й бил донесъл като дар сладко мляко, с което да завърши постите си. Каната с млякото била на масата. Рабиа запалила единствената си лампа. Точно щом направила това обаче, видяла една бездомна котка, която се покатерила вътре през прозореца, скочила на масата и разляла млякото от каната на пода. Рабиа наблюдавала как котката забързано изблизала разлятото мляко от пода. - Е, сигурно и тази котка е била гладна. Сега поне една от двете ни е задоволила глада си. Тя дори почисти пода с език, след като разля всичкото мляко. И тъй като в къщата не останало нищо освен вода, Рабиа взела лампата и я занесла в ъгъла на стаята, където имало кана със студена вода. Внезапно един порив на вятъра загасил лампата. Треперещите пръсти на Рабиа не можели да държат каната здраво и тя се изплъзнала от ръцете й. Паднала на земята и се счупила на парчета, а водата се разляла навсякъде. Рабиа, която се почувствала много нещастна, коленичила на пода и започнала да се моли: - Мили Боже, единственото, което съм правила през живота си, е да те търся. Това ли е наградата ми? Защо ми причиняваш това? Изведнъж чула в отговор глас, който изпълнил всяко кътче от стаята със свежестта и сладостта си. - Рабиа, ти сама трябва да избереш. Кажи ми, че желаеш да имаш благата на този свят и ще ги получиш веднага в изобилие. Но тогава ще ти отнема страданието, което ти дарих, за да ти помогна да ме намериш. Не можеш да имаш и двете, Рабиа. Не можеш да имаш даровете на света и в същото време да задържиш онези, които аз искам да ти дам. Кои би предпочела да получиш? Рабиа силно се зарадвала от тези думи. Без миг колебание тя направила своя избор. - О, Господи - помолила тя, - ти най-добре знаеш от какво се нуждая. Давай ми винаги това, което ти искаш да ми дадеш, а не онова, което аз искам! Божият глас заговорил отново: - Виж, Рабиа, това е твоята награда. В миг нейната скромна къща заблестяла ослепително и Рабиа забелязала, че светлината се излъчва от едно чудно дърво, което стояло насред стаята. На всеки от блестящите му клони висели златни плодове, каквито тя никога преди не била виждала. Гласът продължил: - В рая това дърво е натежало от плодовете на твоите молитви. Яж от него! Рабиа откъснала един от ароматните плодове и го изяла. Това бил не само най-вкусният плод, който някога била опитвала, но той, освен това, на мига утолил глада и жаждата й. Тя гледала в почуда дървото u неговите златни плодове. Забелязала, че някои от тях са на земята и попитала защо са паднали, а не са на дървото. - Всеки плод, който е на дървото, е израснал от искрена молитва - обяснил гласът. - Винаги, обаче, когато си се разсейвала насред молитвата и си забравяла за мен, твоят плод е падал на земята. Това са плодовете на молитвите, прекъснати от твоите мисли за това дали не е време да извадиш хляба от пещта или да прибереш прането, за да не се намокри от дъжда. - Ех... - промълвила Рабиа, - моите глупави мисли често се мотаят насам-натам. Но, Господи, бъди милостив, моля те, винаги, когато това се случва, помагай ми да си спомня отново за теб! Райското дърво и неговите златни плодове бавно изчезнали от погледа й, а гласът казал: - Рабиа, аз съм много доволен от теб. Помни, че винаги съм наблизо. През тази знаменателна нощ Рабиа почувствала, че Господ е наистина Любов и че винаги ще бъде близо до нея. От този момент тя вярвала напълно на Бог и никога не забравила това, което била зърнала от рая.

Всяка сутрин давам обет, че през деня ще се опитам с всички свои мисли, чувства, думи и дела да бъда верен на Любовта, която обединява всички неща в едно хармонично Цяло и няма да нараня никое същество по никакъв начин, но… трябва да си призная, че всекидневно се улавям как нарушавам Закона на Любовта, чрез който се изграждат Божествените добродетели, най – вече поради склонността си да отправям критична мисъл и укорителни (осъдителни) думи към дадено лице. („Не съдете, за да не бъдете съдени!”) Понякога това става по инерция, по навик, когато съзнанието ми не е достатъчно будно. Обикновено се увличам от критикарството на събеседника – той ми подава тон и аз откликвам, без, разбира се, това да ме оправдава. Понякога се улавям, че негативно се изказвам по адрес на някого, за да върви разговора, за да има тема за разговор (каква „прекрасна” тема само – да нищим недъзите на другите, щото ние сме изправни и сме над тези неща!), но в такива случаи наистина „мълчанието е злато” и е за предпочитане да мълчим със събеседника си, отколкото да одумваме трето лице. Тази склонност към критикарство, произтичаща от нашето високомерие, се проявява тогава, когато нечии постъпки се разминават с нашите виждания за нещата, с нашата ценностна система. Но не си даваме сметка, че критиката, подплатена с негативно чувство, т.е. критикарството е разрушително и навреждащо както на душата на критикувания, така и на душата на критикуващия, защото ако имаме сетива, бихме видели пробойните, които зейват в аурата на критикувания (ако той няма надеждна защита) и потъмняването на аурата на критикуващия. Колкото е по – самовлюбен човек и колкото е по – голяма склонността му да идеализира себе си и да се смята за еталон, толкова по – силно изразена критикарска мисъл мисъл притежава, с която постоянно търси и жигосва недъзите на хората, опитвайки се да ги моделира според собствените си разбирания. В Школата на Учителя е препоръчително ученикът да не се занимава с отрицателното, а само с положителното. Той знае закона, че който се занимава със слабостите на хората, се свързва с отрицателните течения в природата, а който се занимава с добродетелите им, се свързва с положителното природно течение и става човек с изключително позитивна енергия и целебна мисъл – атмосфера, при която се създават благоприятни условия да възрастват всички дарби и способности естествено и непринудено, а значи и безопасно. Според Учението на Бялото Братство, с изправление на човешките слабости и недъзи имат право да се занимават само духовните Учители, които са Лечители в истинския смисъл на думата. Закон е: можеш да критикуваш един човек с Любов само при условие, че твоята критика ще го направи по – добър и ако ти самият можеш да правиш по – добре от него това, за което го критикуваш! Такава критика е като хирургическа интервенция – да, може да ти причини болка, но важното е да ти върне здравето, а понякога и живота! На място е учителят по литература да проверява, коригира, рецензира (без да спестява допуснатите слабости!) и да оценява писмената работа на своя ученик. Само по този начин той (ученикът) може да израства. Изобщо критиката е за вещи в съответната област лица, а не за лаици. Направена по всички правила на изкуството, тя прилича на работата на лозаря, който подрязва пръчките на своята лоза, за да даде след време тя изобилен плод, или пък на работата на един скулптор, който отмахва от каменния блок това, което е ненужно, за да остане накрая самата статуя. Само вещият, посветеният човек може да критикува, без да изпада от Полето на Любовта, а невежият, безсъзнателният човек, търсейки постоянно слабостите и пороците на хората с цел да ги уязви, изпада от Полето на Любовта и критикарства, мислейки си, че критикува. Но той още не е дорасъл до това и е като гъсеницата, която изяжда листата и лишава дървото от плод и живот.

Не на всеки е дадено да бъде Учител. Да бъдеш Учител е дарба – една от тези духовни дарби, за които е говорил ап. Павел. Божият Дух по Свое осмотрение определя кому каква дарба да се даде. Затова някои са Учители, други Пророци, трети Лечители, четвърти с дарбата да гонят бесове, пети – да говорят езици, а други – да тълкуват езици… Така че ако не ти е дадено Свише, ако не си предопределен за Учител, колкото и да се напъваш, не можеш да бъдеш в действителност такъв, пък дори и някои хора да те припознават. Но едно е да си действително Божи Син, а друго – да бъдеш припознат за такъв. Има много такива припознати, които минават за Учители, но в действителност не са, и само заблуждават себе си и тези, които им вярват. Преди всичко истинският Учител има характерна аура, носител е на специфична енергия, атмосфера на святост, която се нарича „нюкс”. За да я разпознаеш, трябва да си на определено ниво, да притежаваш известна будност на съзнанието, която да ти позволява да правиш пренос и съпоставка, т.е. да си способен да събудиш спомен от предишен живот или от излъчвания и срещи в духовните полета, когато си бил с този Учител, когато си познавал тази специфична харизма, наречена „нюкс”. Децата и някои животни също могат да бъдат чудесен индикатор. Енергията, присъствието на Учителя приповдигат, възраждат, възкресяват душата и живота ти – дават му ново, стремително направление и нов, много по – дълбок смисъл. Учител е този, който чувства единството си с всичко съществуващо. Контактите ти с Него, потапянето в Неговата аура, твоето упование, откритост могат да пробудят и у теб съзнанието за Единната Същност. Думите, които изрича един Учител, не са просто обикновени думи. Те са Слово, те са Сила и Живот и моделират у нас Новия човек. Учителят не измисля това Слово – Той е проводник и чрез Него говори и се проявява цялото Небе – всички високоразвити, възвишени, просветлени същества. Учителят, за разлика от индивидуалността, която е Негов носител, е колективен Дух. Той не е искра, отделена от Божествения пламък, а искра, която е едно с този Пламък. За истинския Учител няма скрито – покрито – Той вижда и знае всичко. Не е проблем за Него да чете мислите ти, да види твоето минало, настояще и бъдеще. Дори не е необходимо да Му задаваш гласно въпроса, който те вълнува в момента, за да ти отговори. Той свети с истинска, а не с отразена светлина. Разликата между Него и мнимия Учител е подобна на разликата между една натурална ябълка, която може да задоволи глада ти, и една нарисувана, която не може. Истинският Учител е Лечител – Той лекува преди всичко човешките души. За да е такъв, у Него трябва да живее несътворения Огън – този, който всяка година на Великден слиза в йерусалимския храм и възпламенява свещите, за да потвърди, че великденското чудо може да се случи и в нашите души, и че това, което „се сее в тление, възкръсва в нетление.” Ние сме свещите, а Бог или Учителя, чрез когото се проява той, е несъствореният Огън. Когато Вивекананда, изпълнен със съмнения, скептицизъм и книжни знания, отишъл при Рамакришна и му казал, че няма никакъв Бог, Рамакришна му отговорил, че това не е въпрос, който може да се дискутира – той не може да му докаже Бог, но може да му го покаже. И съвсем изненадващо за Вивекананда скочил и стъпил на гърдите му. В този миг нещо се случило – някаква енергия прескочила от Рамакришна във Вивекананда, който изпаднал в тричасов транс. Когато отворил очи, бил напълно различен човек. Рамакришна го попитал:”Кажи сега – има ли Бог, или няма?” Цялото същество на Вивекананда преливало от Любов, ликувало, къпещо се в океан от Блаженство. Чувствал се помилван, благословен. Не му оставало нищо друго освен да се поклони, да докосне нозете на своя Учител и да потвърди: „Да, има Бог!” Ето, такава е силата, която притежава един истински Учител, ръкоположен не от хората, а от Бога! Затова е и казано, че „Царството Божие не е в слово, а в сила.” Иначе има много дървени философи, ерудити, волно, красно и сладкодумци, които говорят от себе си, пък заблуждават, че Духът говори чрез тях и че изразяват върховната Истина. Те са обикновени преподаватели, а препоръчват себе си за Учители, макар добре да знаят, че нямат небесен кетап. От такива трябва да се пазим, за да не се оплетем в мрежите на техните въображаеми конструкции. И преди всичко да помним, че колкото и красиво да звучат нечии думи, те не могат да бъдат Слово Божие, ако не са израз на онази Любов, която дава живот на всичко съществуващо, на онази Мъдрост, която озарява със светлината Си съзнанието ни и на онази Истина, която изправя пътищата ни… като Словото на Учителя, с което трябва всекидневно да захранваме душите си!

Тези, които решат да опитат дали методът е работещ, или не, ще забележат, че всяка сутрин, когато вътрешно съзерцават образа на Слънцето, то ще приема различна форма и ще бъде различно оцветено. Цветът е много важен, защото той подсказва кои лъчи от „Завета на цветните лъчи на светлината” е необходимо да бъдат прочетени с благоговение, за да се отключи Слънцето максимално за теб и да получиш неговата благословия, енергия и мъдрост, от които се нуждаеш през съответния ден.

Аз не познавам по – големи обирджии от гордостта и тщеславието. Да се възхищаваш от самия себе си, от собствените качества и постижения, и вътре в теб, макар и маскирано, да се прокрадва мисълта за собственото ти величие… за което да желаеш и хората да разберат - да получиш тяхното признание и възхищение, техния славослов, за да бъде радостта ти пълна – нищо не е по – пагубно за дарбите и способностите, които са ти били дадени по Пътя. Те наистина са богатство, което обаче може да се превърне в проклятие… богатство, което можеш да профукаш, ако не си внимателен и ти липсва будност на съзнание, което позволява на тия крадци (гордостта и тщеславието) да ти го отмъкнат. Поради това споделянето на каквито и да било духовни преживявания (уж с цел да повдигнеш другите, да ги стимулираш) не е препоръчително и води постепенно до намаляване на тия явления от висш порядък, до тяхното изчезване. По същия начин стои и въпросът с дарбите, т. нар. „сидхи” – когато изпитваш желание да ги демонстрираш, така че да станат видни за другите (а индиректно да се похвалиш, да прославиш себе си) или пък дори да укриваш дарбата си от другите, но вътрешно, скрито да се възторгваш от нея, т.е. от себе си, да се въздигаш в култ… и в двата случая Учителят отнема това, което ти е дал, защото се е превърнало от благодатен дар в дяволска опашка, която ако продължаваш да подръпваш, макар и понякога с полза за другите, за теб ще бъде гибелно. Затова Учителят не бърза да раздава духовни дарби, защото познава слабостта на човешката природа и в частност – нашата. Ние обикновено не сме готови да понесем техния товар поради собственото си несъвършенство. И затова няма нищо по - безопасно от това да бъдем просто обикновени хора, лишени от духовни дарби, но с благодат в душата (която сама по себе си е дар Божий), или съвършеното положение – да си притежател на духовни дарби, но никой да не подозира за тях… дори и ти самият.

Клавдия, този метод не е даден от Учителя в Неговите лекции и беседи (поне не съм го срещал). Не съм го и измислил - беше ми даден, а аз, след като съм го опитал и проверил, го споделям с приятели, така както ми е предаден. Но има нещо, което съм пропуснал да спомена - преди това, което съм описал, правя поздрав на Слънцето, като си вдигам дясната ръка (както е официално прието в Братството) и казвам: "Привет на Слънчевите братя." Станимир, вярно е, че с лявата ръка вземаме, а с дясната отдаваме, но ние посрещаме изгрева наистина с цел да получим от неговата животворна енергия и да се свържем със Съществата, които го обитават. Ето и два цитата в потвърждение на казаното: "Свещена традиция на Всемирното Бяло Братство е посрещането на слънчевия изгрев. Посрещането на Слънцето е здравословно за физическия и духовен живот на човека. Това не е само един външен акт. Човек трябва да има онова вътрешно разположение на душата си, за да приеме силите, които Слънцето обилно раздава. Слънцето представлява Божествения живот, който постоянно изгрява в човешката душа." Из обзорната книга „Учителя” - Знаем, че от 22-ри март се усилва приливът на слънчева енергия и прана. Как можем да използваме по – добре този прилив на живот? - "Посрещането на слънчевия изгрев и паневритмията не са култ, те са почерпване на енергия от природата. По – висшите слънчеви енергии човек не може да възприеме. Има методи за възприемането им. За някои енергии човек няма сетива и вследствие на това остават непознати. Благоприятни условия за възприемане на слънчевите енергии има сутрин… При изгрев слънце слънчевите лъчи урегулирват нервната система… За да приемем от Слънцето това, което то дава, трябва да имаме отношение към него – не само като към физическо тяло, но и към Съществата, които го населяват, и да се свържем с тяхното съзнание. Ако човек една цяла година, ден след ден, непрекъснато посреща зазоряването и изгрева така, както трябва, независимо от това дали времето е ясно, облачно, дъждовно или с виелици и бури, той може да стане гениален… Слънчевите лъчи са живи мисли на напредналите същества." Из „Акордиране на човешката душа” том 2 Администраторска бележка: Моля не публикувайте в този форум практики и текстове получени по медиумичен път

Приятели, понеже наближава пролетта, нека да събудим темата с още един изпитан от мен метод за посрещане на изгрева! Пък, който реши, може да опита. Когато изгрява Слънцето – Сърцето на Живота, повдигам лявата си ръка към него. Тя е изпъната, а пръстите й сочат центъра на Слънцето. Дясната ръка е опъната симетрично назад. Произнасям: „Така както изгрява външното Слънце, така да изгрее и моето вътрешно Слънце!” Тогава усещам как вътрешното ми Слънце в областта на слънчевия сплит, сякаш се събужда (но това трябва да бъде действително, а не предизвикано от въображението усещане). След това преминавам от външно към вътрешно съзерцание, т.е. затваряйки очи, вътрешно съзерцавам образа на Слънцето, който се е отпечатал в съзнанието ми, докато съм съзерцавал в продължение на 2 – 3 минути външното Слънце. Опитвам се да задържа колкото е възможно по – продължително време този образ. Докато се случва това, усещам как се събуждат висшите ми мозъчни центрове в предната и горна част на главата (пак не трябва да бъде представа, а действително усещане!). Оставам 15 – 20 минути притихнал в мълчание, отворен, възприемчив, изпълнен с благодарност и готов за откровение свише (ако се даде такова).

Сродни души са тези, които еднакво възприемат и проявяват Любовта. Тяхната гладна точка към нещата е идентична, степента на еволюционно развитие – също. Те са зрънца от един грозд в голямата Божествена лозница. Колкото е по – голямо сходството при тях при възприемане и изявяване на Любовта, толкова са по – сродни и са по – близкостоящи зърна в грозда сродни души.. Съответно нараства и възможността да живееят и общуват помежду си хармонично, да бъдат синхронични, да имат Божието благословение и връзката им да бъде благодатна, а не кармична. Благодатната връзка създава усещане за живот в Рая, а кармичната – за живот в Ада. Народът казва, че „тези, които си приличат, те се и привличат.” Любовта и хармонията, която могат да имат двама помежду си, зависи от степента на подобие, на съответствие, на съвпад на техните гледни точки, на тяхното виждане на нещата. Тогава те виждат в другия себе си и го обикват като себе си. Христос казва:”Да възлюбиш ближния си като себе си.” Но кой ни е ближен в действителност? – Единствено този, който трепти в резонанс с нас. Между такива души има съзвучие. В отношенията им намира израз Небесната хармония. Проблемните отношения идват тогава, когато се свързват същества, при които липсва съвпад на гледните точки и резонансно трептене. Те нито възприемат, нито проявяват Любовта по един и същи или поне по сходен начин, което създава дисхармония в техните отношения, води до дразги, конфликти, отчуждение, непоносимост. В действителност те никога не са били близки ( не говоря телесно, а душевно). И както и да се опитват да си напаснат един друг, това няма как да се случи, защото трептят с различна вибрационна честота, т.е. степента им на развитие е различна, различен е и подходът им към Реалността, затова и живеят в различни вселени, които се разминават. За да избегне подобни кармични капани, човек трябва да има будно съзнание и да е чутък за Божия глас, който тихо шепти в душата му, указвайки му винаги спасителната пътека. Извън нея е тъмнина и безпътица, страх, самота и страдание.

За мен (подчертавам!) спорът е суетно занимание, в което съм се впрягал и аз, толкова повече, колкото повече ми е липсвала зрелост. Сега смятам, че няма на кого какво да доказвам… или кого в какво да убеждавам – просто споделям виждането си по даден въпрос (според своите житейски опитности, познания, откровения, които съм имал по темата), без да си правя илюзията (вятър за егото), че (виждате ли) аз най – добре, най – правилно виждам нещата, и моята гледна точка е абсолютна, така че всички трябва да се съобразяват с нея и никой не трябва да ми противоречи. Всъщност всеки, който ми противоречи, ме дразни – така говори егото. Но… аз съм осъзнал (поне това), че всяка гледна точка е субективна и ограничена. И като такава, тя не, че не е вярна, но е само частично вярна – да, от позицията, от която гледаме на нещата, те са такива, но ако сменим гледната си точка (а колкото е по – малко егоистичен човек, толкова по гъвкаво и пластично е съзнанието му) ще видим нещата по различен начин. Затова аз се радвам на многообразието от гледни точки (особено ако някоя от тях ми носи нещо ново, непознато), уважавам ги, като по този начин уважавам Бога в другия, и не се опитвам да оспорвам и оборвам никоя от тях. Има гледни точки, които са истинско предизвикателство и обогатяват моята представа за нещата - те са тест за мен дали мога да ги погледна и видя и от тая страна. Всеки един от нас е изразител на един аспект от многообразната Истина, защото според моето виждане Истината е една, но тя е многообразна, многостранна, и ние виждаме от нея онази част, която ни позволява нивото на съзнание и гледната точка, която то ни предоставя. Да абсолютизираме нашата гледна точка, нашата частна (частична) истина, е незряло начинание. Всяка истина, изразена словесно, неизбежно е едностранчива и ограничена. Затова и Христос замълчал, когато го попитали какво е истината. Затова и не само в Словото на Учителя, но и в думите на всички мъдри хора по света (а и не само те), могат да се открият множество противоречиви твърдения, защото един път нещата се оглеждат от една страна, а друг път от друга. Харесвам една история, с която бих искал да завърша: Един ден Сократ присъствал на философска дискусия между двама опоненти. Първо единият изложил своята теза и привел в доказателство блестящи аргументи. Сократ се обърнал към него и му казал: „Да, прав си – така е!” Но тогава вторият опонент започнал да противоречи, като изложил противоположна теза и към нея привел също така блестящи аргументи. Сократ, който го изслушал с внимание, му казал: „Да, съгласен съм - и ти си прав!” Тогава трети човек от публиката се провикнал: „Как може и единият да е прав, и другият да е прав – та техните мнения бяха коренно противоположни!” Сократ казал: „И ти си прав!”