Jump to content
Порталът към съзнателен живот

borislavil

Участници
  • Общо Съдържание

    548
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    5

Репутация Активност

  1. Like
    borislavil got a reaction from Eлф in Предизвикателно   
    Хората заболяват, хората сами си натрисат рак, диабет, левкемия, инсулти, инфаркти и т. н., защото се опитват да озаптяват Любовта, да поставят диги пред нея, да не й дават свободен израз, преграждат и променят пътя й… Но Любовта е Божествен поток и помита всичко и всеки, който се изпречи на пътя й. Когато се опитваме чрез писани и неписани укази, наредби, закони, брачни договори и халки, нравствени постулати, изисквания, претенции, манипулации… когато се опитваме чрез всичко това да задушим пламъка на Любовта, ние предизвикваме и се сблъскваме с другото лице на Бога (като „огън пояждащ”), ние задушаваме себе си, блокираме цялостното разгръщане на нашия личностен потенциал, в резултат на което подобни блокажи започват да се формират и в нашето физическо тяло, проявявайки се като болестотворни изменения, а ние се чудим откъде ни е дошло. Но… не можеш да осакатяваш себе си (пък и другите) и да искаш в същото време да бъдеш здрав и цялостен. Затова през 1988 година, когато, подтикнат от ревност, се опитах да противодействам на една зараждаща се любовна връзка, Учителят ми се яви на сън. Много строго ми каза: „Рекох, не пречете на душите, които искат да се слеят и да станат едно!” Тогава разбрах – връзките между душите не са от днес или от вчера, а Любовта изисква свобода. Тези, които потъпкват свободата, унищожават и Любовта. А когато унищожаваш Любовта, ти извършваш посегателство срещу Самата Светая Светих на Живота. А това е възможно най – големият грях (да скверниш Светостта на Живота) – грях, който не се прощава и заради който заплащаме я със здравето, я с живота си… докато се научим да не бъдем себични, нарцистични… да не проявяваме своенщина, да не ограничаваме, да не насилваме (нито вътре в нас, нито вън от нас) Любовния поток, а да му даваме свободен, непринуден израз. Това означава да уважаваш Светостта на Живота - да я чувстваш, преживяваш, проявяваш – и самият ти да станеш свят. А да си свят означава да си цялостен, здрав (тялом и духом). И само тогава можеш да бъдеш истински холизатор! И само тогава ставаш способен да провеждаш холистично лечение и да помагаш на хората! И само тогава, когато хората придобият смелостта да премахнат издигнатите диги от пътя на Любовта, условията на Земята ще се променят, човешките души ще разцъфтят, ароматно благоухание ще се разнесе над цялата Земя, която ще стане благословена от Бога планета. Човешкият живот ще бъде пълноценен – красив, смислен, вдъхновен, творчески… И само тогава ще можем да говорим за култура на Любовта! Паролата на тази култура е: „Аз искам ти да бъдеш щастлив!” А щастието идва тогава, когато човек е в хармония със самия себе си – има свободата да изявява себе си такъв, какъвто е, да разгръща всестранно, цялостно своя потенциал и да живее своя живот, по свой собствен сценарий, а не по нечий чужд! Затова и Учителят казва: „Единственото нещо, което иска Господ, то е абсолютно всички същества да бъдат свободни като Него. Еволюцията е закон за свободата на духа. Свободата е право на човека. Без свобода култура не може да съществува! Да бъде човек свободен, това подразбира да остави Бога свободно да действа в него. За да бъдем свободни, трябва да бъдем в хармония с Бога, т.е. да мислим, да чувстваме и да постъпваме като Бога. Вървим ли успоредно с Бога, ние ще придобием вътрешна свобода и хармония. Човек трябва да доведе своя ум и своето сърце в равновесие, в съгласие с Истината. Тогава той ще бъде свободен. Да бъде човек свободен, това значи да носи светлината, знанието на Мъдростта. Човек е способен да постъпва така или иначе, но след това има съдба, т.е. ще претърпи последствията на природните закони. Те ще го ограничат, ако не е постъпил в съгласие с тях. Свободата е необходима за вътрешния растеж на онзи висш идеал, към който се стремим. Когато почувстваш свободата, тази тежест, която усещате в душата си, ще изчезне. Вие ще почувствате един мир, едно разширение, и всички благородни заложби на вашето естество, които от хиляди години чакат благоприятни условия, ще израснат.” (из спомените на Методи Константинов, „Изгревът” том 4)


  2. Like
    borislavil got a reaction from Eлф in Предизвикателно   
    Хората заболяват, хората сами си натрисат рак, диабет, левкемия, инсулти, инфаркти и т. н., защото се опитват да озаптяват Любовта, да поставят диги пред нея, да не й дават свободен израз, преграждат и променят пътя й… Но Любовта е Божествен поток и помита всичко и всеки, който се изпречи на пътя й. Когато се опитваме чрез писани и неписани укази, наредби, закони, брачни договори и халки, нравствени постулати, изисквания, претенции, манипулации… когато се опитваме чрез всичко това да задушим пламъка на Любовта, ние предизвикваме и се сблъскваме с другото лице на Бога (като „огън пояждащ”), ние задушаваме себе си, блокираме цялостното разгръщане на нашия личностен потенциал, в резултат на което подобни блокажи започват да се формират и в нашето физическо тяло, проявявайки се като болестотворни изменения, а ние се чудим откъде ни е дошло. Но… не можеш да осакатяваш себе си (пък и другите) и да искаш в същото време да бъдеш здрав и цялостен. Затова през 1988 година, когато, подтикнат от ревност, се опитах да противодействам на една зараждаща се любовна връзка, Учителят ми се яви на сън. Много строго ми каза: „Рекох, не пречете на душите, които искат да се слеят и да станат едно!” Тогава разбрах – връзките между душите не са от днес или от вчера, а Любовта изисква свобода. Тези, които потъпкват свободата, унищожават и Любовта. А когато унищожаваш Любовта, ти извършваш посегателство срещу Самата Светая Светих на Живота. А това е възможно най – големият грях (да скверниш Светостта на Живота) – грях, който не се прощава и заради който заплащаме я със здравето, я с живота си… докато се научим да не бъдем себични, нарцистични… да не проявяваме своенщина, да не ограничаваме, да не насилваме (нито вътре в нас, нито вън от нас) Любовния поток, а да му даваме свободен, непринуден израз. Това означава да уважаваш Светостта на Живота - да я чувстваш, преживяваш, проявяваш – и самият ти да станеш свят. А да си свят означава да си цялостен, здрав (тялом и духом). И само тогава можеш да бъдеш истински холизатор! И само тогава ставаш способен да провеждаш холистично лечение и да помагаш на хората! И само тогава, когато хората придобият смелостта да премахнат издигнатите диги от пътя на Любовта, условията на Земята ще се променят, човешките души ще разцъфтят, ароматно благоухание ще се разнесе над цялата Земя, която ще стане благословена от Бога планета. Човешкият живот ще бъде пълноценен – красив, смислен, вдъхновен, творчески… И само тогава ще можем да говорим за култура на Любовта! Паролата на тази култура е: „Аз искам ти да бъдеш щастлив!” А щастието идва тогава, когато човек е в хармония със самия себе си – има свободата да изявява себе си такъв, какъвто е, да разгръща всестранно, цялостно своя потенциал и да живее своя живот, по свой собствен сценарий, а не по нечий чужд! Затова и Учителят казва: „Единственото нещо, което иска Господ, то е абсолютно всички същества да бъдат свободни като Него. Еволюцията е закон за свободата на духа. Свободата е право на човека. Без свобода култура не може да съществува! Да бъде човек свободен, това подразбира да остави Бога свободно да действа в него. За да бъдем свободни, трябва да бъдем в хармония с Бога, т.е. да мислим, да чувстваме и да постъпваме като Бога. Вървим ли успоредно с Бога, ние ще придобием вътрешна свобода и хармония. Човек трябва да доведе своя ум и своето сърце в равновесие, в съгласие с Истината. Тогава той ще бъде свободен. Да бъде човек свободен, това значи да носи светлината, знанието на Мъдростта. Човек е способен да постъпва така или иначе, но след това има съдба, т.е. ще претърпи последствията на природните закони. Те ще го ограничат, ако не е постъпил в съгласие с тях. Свободата е необходима за вътрешния растеж на онзи висш идеал, към който се стремим. Когато почувстваш свободата, тази тежест, която усещате в душата си, ще изчезне. Вие ще почувствате един мир, едно разширение, и всички благородни заложби на вашето естество, които от хиляди години чакат благоприятни условия, ще израснат.” (из спомените на Методи Константинов, „Изгревът” том 4)


  3. Like
    borislavil got a reaction from Eлф in Предизвикателно   
    Хората заболяват, хората сами си натрисат рак, диабет, левкемия, инсулти, инфаркти и т. н., защото се опитват да озаптяват Любовта, да поставят диги пред нея, да не й дават свободен израз, преграждат и променят пътя й… Но Любовта е Божествен поток и помита всичко и всеки, който се изпречи на пътя й. Когато се опитваме чрез писани и неписани укази, наредби, закони, брачни договори и халки, нравствени постулати, изисквания, претенции, манипулации… когато се опитваме чрез всичко това да задушим пламъка на Любовта, ние предизвикваме и се сблъскваме с другото лице на Бога (като „огън пояждащ”), ние задушаваме себе си, блокираме цялостното разгръщане на нашия личностен потенциал, в резултат на което подобни блокажи започват да се формират и в нашето физическо тяло, проявявайки се като болестотворни изменения, а ние се чудим откъде ни е дошло. Но… не можеш да осакатяваш себе си (пък и другите) и да искаш в същото време да бъдеш здрав и цялостен. Затова през 1988 година, когато, подтикнат от ревност, се опитах да противодействам на една зараждаща се любовна връзка, Учителят ми се яви на сън. Много строго ми каза: „Рекох, не пречете на душите, които искат да се слеят и да станат едно!” Тогава разбрах – връзките между душите не са от днес или от вчера, а Любовта изисква свобода. Тези, които потъпкват свободата, унищожават и Любовта. А когато унищожаваш Любовта, ти извършваш посегателство срещу Самата Светая Светих на Живота. А това е възможно най – големият грях (да скверниш Светостта на Живота) – грях, който не се прощава и заради който заплащаме я със здравето, я с живота си… докато се научим да не бъдем себични, нарцистични… да не проявяваме своенщина, да не ограничаваме, да не насилваме (нито вътре в нас, нито вън от нас) Любовния поток, а да му даваме свободен, непринуден израз. Това означава да уважаваш Светостта на Живота - да я чувстваш, преживяваш, проявяваш – и самият ти да станеш свят. А да си свят означава да си цялостен, здрав (тялом и духом). И само тогава можеш да бъдеш истински холизатор! И само тогава ставаш способен да провеждаш холистично лечение и да помагаш на хората! И само тогава, когато хората придобият смелостта да премахнат издигнатите диги от пътя на Любовта, условията на Земята ще се променят, човешките души ще разцъфтят, ароматно благоухание ще се разнесе над цялата Земя, която ще стане благословена от Бога планета. Човешкият живот ще бъде пълноценен – красив, смислен, вдъхновен, творчески… И само тогава ще можем да говорим за култура на Любовта! Паролата на тази култура е: „Аз искам ти да бъдеш щастлив!” А щастието идва тогава, когато човек е в хармония със самия себе си – има свободата да изявява себе си такъв, какъвто е, да разгръща всестранно, цялостно своя потенциал и да живее своя живот, по свой собствен сценарий, а не по нечий чужд! Затова и Учителят казва: „Единственото нещо, което иска Господ, то е абсолютно всички същества да бъдат свободни като Него. Еволюцията е закон за свободата на духа. Свободата е право на човека. Без свобода култура не може да съществува! Да бъде човек свободен, това подразбира да остави Бога свободно да действа в него. За да бъдем свободни, трябва да бъдем в хармония с Бога, т.е. да мислим, да чувстваме и да постъпваме като Бога. Вървим ли успоредно с Бога, ние ще придобием вътрешна свобода и хармония. Човек трябва да доведе своя ум и своето сърце в равновесие, в съгласие с Истината. Тогава той ще бъде свободен. Да бъде човек свободен, това значи да носи светлината, знанието на Мъдростта. Човек е способен да постъпва така или иначе, но след това има съдба, т.е. ще претърпи последствията на природните закони. Те ще го ограничат, ако не е постъпил в съгласие с тях. Свободата е необходима за вътрешния растеж на онзи висш идеал, към който се стремим. Когато почувстваш свободата, тази тежест, която усещате в душата си, ще изчезне. Вие ще почувствате един мир, едно разширение, и всички благородни заложби на вашето естество, които от хиляди години чакат благоприятни условия, ще израснат.” (из спомените на Методи Константинов, „Изгревът” том 4)


  4. Like
    borislavil got a reaction from Донка in Трябва ли да критикуваме? Какво значи градивна критика?   
    Всяка сутрин давам обет, че през деня ще се опитам с всички свои мисли, чувства, думи и дела да бъда верен на Любовта, която обединява всички неща в едно хармонично Цяло и няма да нараня никое същество по никакъв начин, но… трябва да си призная, че всекидневно се улавям как нарушавам Закона на Любовта, чрез който се изграждат Божествените добродетели, най – вече поради склонността си да отправям критична мисъл и укорителни (осъдителни) думи към дадено лице. („Не съдете, за да не бъдете съдени!”) Понякога това става по инерция, по навик, когато съзнанието ми не е достатъчно будно. Обикновено се увличам от критикарството на събеседника – той ми подава тон и аз откликвам, без, разбира се, това да ме оправдава. Понякога се улавям, че негативно се изказвам по адрес на някого, за да върви разговора, за да има тема за разговор (каква „прекрасна” тема само – да нищим недъзите на другите, щото ние сме изправни и сме над тези неща!), но в такива случаи наистина „мълчанието е злато” и е за предпочитане да мълчим със събеседника си, отколкото да одумваме трето лице. Тази склонност към критикарство, произтичаща от нашето високомерие, се проявява тогава, когато нечии постъпки се разминават с нашите виждания за нещата, с нашата ценностна система. Но не си даваме сметка, че критиката, подплатена с негативно чувство, т.е. критикарството е разрушително и навреждащо както на душата на критикувания, така и на душата на критикуващия, защото ако имаме сетива, бихме видели пробойните, които зейват в аурата на критикувания (ако той няма надеждна защита) и потъмняването на аурата на критикуващия. Колкото е по – самовлюбен човек и колкото е по – голяма склонността му да идеализира себе си и да се смята за еталон, толкова по – силно изразена критикарска мисъл мисъл притежава, с която постоянно търси и жигосва недъзите на хората, опитвайки се да ги моделира според собствените си разбирания. В Школата на Учителя е препоръчително ученикът да не се занимава с отрицателното, а само с положителното. Той знае закона, че който се занимава със слабостите на хората, се свързва с отрицателните течения в природата, а който се занимава с добродетелите им, се свързва с положителното природно течение и става човек с изключително позитивна енергия и целебна мисъл – атмосфера, при която се създават благоприятни условия да възрастват всички дарби и способности естествено и непринудено, а значи и безопасно. Според Учението на Бялото Братство, с изправление на човешките слабости и недъзи имат право да се занимават само духовните Учители, които са Лечители в истинския смисъл на думата. Закон е: можеш да критикуваш един човек с Любов само при условие, че твоята критика ще го направи по – добър и ако ти самият можеш да правиш по – добре от него това, за което го критикуваш! Такава критика е като хирургическа интервенция – да, може да ти причини болка, но важното е да ти върне здравето, а понякога и живота! На място е учителят по литература да проверява, коригира, рецензира (без да спестява допуснатите слабости!) и да оценява писмената работа на своя ученик. Само по този начин той (ученикът) може да израства. Изобщо критиката е за вещи в съответната област лица, а не за лаици. Направена по всички правила на изкуството, тя прилича на работата на лозаря, който подрязва пръчките на своята лоза, за да даде след време тя изобилен плод, или пък на работата на един скулптор, който отмахва от каменния блок това, което е ненужно, за да остане накрая самата статуя. Само вещият, посветеният човек може да критикува, без да изпада от Полето на Любовта, а невежият, безсъзнателният човек, търсейки постоянно слабостите и пороците на хората с цел да ги уязви, изпада от Полето на Любовта и критикарства, мислейки си, че критикува. Но той още не е дорасъл до това и е като гъсеницата, която изяжда листата и лишава дървото от плод и живот.




  5. Like
    borislavil got a reaction from Донка in Трябва ли да критикуваме? Какво значи градивна критика?   
    Всяка сутрин давам обет, че през деня ще се опитам с всички свои мисли, чувства, думи и дела да бъда верен на Любовта, която обединява всички неща в едно хармонично Цяло и няма да нараня никое същество по никакъв начин, но… трябва да си призная, че всекидневно се улавям как нарушавам Закона на Любовта, чрез който се изграждат Божествените добродетели, най – вече поради склонността си да отправям критична мисъл и укорителни (осъдителни) думи към дадено лице. („Не съдете, за да не бъдете съдени!”) Понякога това става по инерция, по навик, когато съзнанието ми не е достатъчно будно. Обикновено се увличам от критикарството на събеседника – той ми подава тон и аз откликвам, без, разбира се, това да ме оправдава. Понякога се улавям, че негативно се изказвам по адрес на някого, за да върви разговора, за да има тема за разговор (каква „прекрасна” тема само – да нищим недъзите на другите, щото ние сме изправни и сме над тези неща!), но в такива случаи наистина „мълчанието е злато” и е за предпочитане да мълчим със събеседника си, отколкото да одумваме трето лице. Тази склонност към критикарство, произтичаща от нашето високомерие, се проявява тогава, когато нечии постъпки се разминават с нашите виждания за нещата, с нашата ценностна система. Но не си даваме сметка, че критиката, подплатена с негативно чувство, т.е. критикарството е разрушително и навреждащо както на душата на критикувания, така и на душата на критикуващия, защото ако имаме сетива, бихме видели пробойните, които зейват в аурата на критикувания (ако той няма надеждна защита) и потъмняването на аурата на критикуващия. Колкото е по – самовлюбен човек и колкото е по – голяма склонността му да идеализира себе си и да се смята за еталон, толкова по – силно изразена критикарска мисъл мисъл притежава, с която постоянно търси и жигосва недъзите на хората, опитвайки се да ги моделира според собствените си разбирания. В Школата на Учителя е препоръчително ученикът да не се занимава с отрицателното, а само с положителното. Той знае закона, че който се занимава със слабостите на хората, се свързва с отрицателните течения в природата, а който се занимава с добродетелите им, се свързва с положителното природно течение и става човек с изключително позитивна енергия и целебна мисъл – атмосфера, при която се създават благоприятни условия да възрастват всички дарби и способности естествено и непринудено, а значи и безопасно. Според Учението на Бялото Братство, с изправление на човешките слабости и недъзи имат право да се занимават само духовните Учители, които са Лечители в истинския смисъл на думата. Закон е: можеш да критикуваш един човек с Любов само при условие, че твоята критика ще го направи по – добър и ако ти самият можеш да правиш по – добре от него това, за което го критикуваш! Такава критика е като хирургическа интервенция – да, може да ти причини болка, но важното е да ти върне здравето, а понякога и живота! На място е учителят по литература да проверява, коригира, рецензира (без да спестява допуснатите слабости!) и да оценява писмената работа на своя ученик. Само по този начин той (ученикът) може да израства. Изобщо критиката е за вещи в съответната област лица, а не за лаици. Направена по всички правила на изкуството, тя прилича на работата на лозаря, който подрязва пръчките на своята лоза, за да даде след време тя изобилен плод, или пък на работата на един скулптор, който отмахва от каменния блок това, което е ненужно, за да остане накрая самата статуя. Само вещият, посветеният човек може да критикува, без да изпада от Полето на Любовта, а невежият, безсъзнателният човек, търсейки постоянно слабостите и пороците на хората с цел да ги уязви, изпада от Полето на Любовта и критикарства, мислейки си, че критикува. Но той още не е дорасъл до това и е като гъсеницата, която изяжда листата и лишава дървото от плод и живот.




  6. Like
    borislavil got a reaction from Eлф in Въпрос свързан с древните суфии   
    Ето тази история, свързана с Рабиа, си струва да се знае - прекрасна е!

    Райското дърво

    Рабиа Ал Адауия била суфи, известна със своята мъдрост и искрената си любов към Бог. Тя обичала Бог толкова силно, че любовта й не оставяла място за никаква омраза, дори и към Сатаната, както сама казвала.

    Тъй като Рабиа била изключително красива, много мъже искали да се оженят за нея. Тя обаче винаги отказвала.

    - Отдала съм живота си на Господ и цялата съм негова - казвала тя. - С вас не мога да говоря за женитба. Вместо това трябва да се обърнете към Бог.

    Тя живеела като най-обикновена жена в град Басра в Ирак. Прекарвала живота си в молитви и често постела. През едно горещо лято, след като била стояла без храна цели осем дни, тя решила да прекъсне постите си. Било през нощта и в къщата нямало нищо за ядене. Рабиа, която била изтощена от гладуването си, знаела, че един мил съсед по-рано същия ден й бил донесъл като дар сладко мляко, с което да завърши постите си. Каната с млякото била на масата.

    Рабиа запалила единствената си лампа. Точно щом направила това обаче, видяла една бездомна котка, която се покатерила вътре през прозореца, скочила на масата и разляла млякото от каната на пода. Рабиа наблюдавала как котката забързано изблизала разлятото мляко от пода.

    - Е, сигурно и тази котка е била гладна. Сега поне една от двете ни е задоволила глада си. Тя дори почисти пода с език, след като разля всичкото мляко.

    И тъй като в къщата не останало нищо освен вода, Рабиа взела лампата и я занесла в ъгъла на стаята, където имало кана със студена вода. Внезапно един порив на вятъра загасил лампата. Треперещите пръсти на Рабиа не можели да държат каната здраво и тя се изплъзнала от ръцете й. Паднала на земята и се счупила на парчета, а водата се разляла навсякъде.

    Рабиа, която се почувствала много нещастна, коленичила на пода и започнала да се моли:

    - Мили Боже, единственото, което съм правила през живота си, е да те търся. Това ли е наградата ми? Защо ми причиняваш това?

    Изведнъж чула в отговор глас, който изпълнил всяко кътче от стаята със свежестта и сладостта си.

    - Рабиа, ти сама трябва да избереш. Кажи ми, че желаеш да имаш благата на този свят и ще ги получиш веднага в изобилие. Но тогава ще ти отнема страданието, което ти дарих, за да ти помогна да ме намериш. Не можеш да имаш и двете, Рабиа. Не можеш да имаш даровете на света и в същото време да задържиш онези, които аз искам да ти дам. Кои би предпочела да получиш?

    Рабиа силно се зарадвала от тези думи. Без миг колебание тя направила своя избор.

    - О, Господи - помолила тя, - ти най-добре знаеш от какво се нуждая. Давай ми винаги това, което ти искаш да ми дадеш, а не онова, което аз искам!

    Божият глас заговорил отново:

    - Виж, Рабиа, това е твоята награда.

    В миг нейната скромна къща заблестяла ослепително и Рабиа забелязала, че светлината се излъчва от едно чудно дърво, което стояло насред стаята. На всеки от блестящите му клони висели златни плодове, каквито тя никога преди не била виждала. Гласът продължил:

    - В рая това дърво е натежало от плодовете на твоите молитви. Яж от него!

    Рабиа откъснала един от ароматните плодове и го изяла. Това бил не само най-вкусният плод, който някога била опитвала, но той, освен това, на мига утолил глада и жаждата й. Тя гледала в почуда дървото u неговите златни плодове. Забелязала, че някои от тях са на земята и попитала защо са паднали, а не са на дървото.

    - Всеки плод, който е на дървото, е израснал от искрена молитва - обяснил гласът. - Винаги, обаче, когато си се разсейвала насред молитвата и си забравяла за мен, твоят плод е падал на земята. Това са плодовете на молитвите, прекъснати от твоите мисли за това дали не е време да извадиш хляба от пещта или да прибереш прането, за да не се намокри от дъжда.

    - Ех... - промълвила Рабиа, - моите глупави мисли често се мотаят насам-натам. Но, Господи, бъди милостив, моля те, винаги, когато това се случва, помагай ми да си спомня отново за теб!

    Райското дърво и неговите златни плодове бавно изчезнали от погледа й, а гласът казал:

    - Рабиа, аз съм много доволен от теб. Помни, че винаги съм наблизо.

    През тази знаменателна нощ Рабиа почувствала, че Господ е наистина Любов и че винаги ще бъде близо до нея. От този момент тя вярвала напълно на Бог и никога не забравила това, което била зърнала от рая.

  7. Like
    borislavil got a reaction from Eлф in Въпрос свързан с древните суфии   
    Ето тази история, свързана с Рабиа, си струва да се знае - прекрасна е!

    Райското дърво

    Рабиа Ал Адауия била суфи, известна със своята мъдрост и искрената си любов към Бог. Тя обичала Бог толкова силно, че любовта й не оставяла място за никаква омраза, дори и към Сатаната, както сама казвала.

    Тъй като Рабиа била изключително красива, много мъже искали да се оженят за нея. Тя обаче винаги отказвала.

    - Отдала съм живота си на Господ и цялата съм негова - казвала тя. - С вас не мога да говоря за женитба. Вместо това трябва да се обърнете към Бог.

    Тя живеела като най-обикновена жена в град Басра в Ирак. Прекарвала живота си в молитви и често постела. През едно горещо лято, след като била стояла без храна цели осем дни, тя решила да прекъсне постите си. Било през нощта и в къщата нямало нищо за ядене. Рабиа, която била изтощена от гладуването си, знаела, че един мил съсед по-рано същия ден й бил донесъл като дар сладко мляко, с което да завърши постите си. Каната с млякото била на масата.

    Рабиа запалила единствената си лампа. Точно щом направила това обаче, видяла една бездомна котка, която се покатерила вътре през прозореца, скочила на масата и разляла млякото от каната на пода. Рабиа наблюдавала как котката забързано изблизала разлятото мляко от пода.

    - Е, сигурно и тази котка е била гладна. Сега поне една от двете ни е задоволила глада си. Тя дори почисти пода с език, след като разля всичкото мляко.

    И тъй като в къщата не останало нищо освен вода, Рабиа взела лампата и я занесла в ъгъла на стаята, където имало кана със студена вода. Внезапно един порив на вятъра загасил лампата. Треперещите пръсти на Рабиа не можели да държат каната здраво и тя се изплъзнала от ръцете й. Паднала на земята и се счупила на парчета, а водата се разляла навсякъде.

    Рабиа, която се почувствала много нещастна, коленичила на пода и започнала да се моли:

    - Мили Боже, единственото, което съм правила през живота си, е да те търся. Това ли е наградата ми? Защо ми причиняваш това?

    Изведнъж чула в отговор глас, който изпълнил всяко кътче от стаята със свежестта и сладостта си.

    - Рабиа, ти сама трябва да избереш. Кажи ми, че желаеш да имаш благата на този свят и ще ги получиш веднага в изобилие. Но тогава ще ти отнема страданието, което ти дарих, за да ти помогна да ме намериш. Не можеш да имаш и двете, Рабиа. Не можеш да имаш даровете на света и в същото време да задържиш онези, които аз искам да ти дам. Кои би предпочела да получиш?

    Рабиа силно се зарадвала от тези думи. Без миг колебание тя направила своя избор.

    - О, Господи - помолила тя, - ти най-добре знаеш от какво се нуждая. Давай ми винаги това, което ти искаш да ми дадеш, а не онова, което аз искам!

    Божият глас заговорил отново:

    - Виж, Рабиа, това е твоята награда.

    В миг нейната скромна къща заблестяла ослепително и Рабиа забелязала, че светлината се излъчва от едно чудно дърво, което стояло насред стаята. На всеки от блестящите му клони висели златни плодове, каквито тя никога преди не била виждала. Гласът продължил:

    - В рая това дърво е натежало от плодовете на твоите молитви. Яж от него!

    Рабиа откъснала един от ароматните плодове и го изяла. Това бил не само най-вкусният плод, който някога била опитвала, но той, освен това, на мига утолил глада и жаждата й. Тя гледала в почуда дървото u неговите златни плодове. Забелязала, че някои от тях са на земята и попитала защо са паднали, а не са на дървото.

    - Всеки плод, който е на дървото, е израснал от искрена молитва - обяснил гласът. - Винаги, обаче, когато си се разсейвала насред молитвата и си забравяла за мен, твоят плод е падал на земята. Това са плодовете на молитвите, прекъснати от твоите мисли за това дали не е време да извадиш хляба от пещта или да прибереш прането, за да не се намокри от дъжда.

    - Ех... - промълвила Рабиа, - моите глупави мисли често се мотаят насам-натам. Но, Господи, бъди милостив, моля те, винаги, когато това се случва, помагай ми да си спомня отново за теб!

    Райското дърво и неговите златни плодове бавно изчезнали от погледа й, а гласът казал:

    - Рабиа, аз съм много доволен от теб. Помни, че винаги съм наблизо.

    През тази знаменателна нощ Рабиа почувствала, че Господ е наистина Любов и че винаги ще бъде близо до нея. От този момент тя вярвала напълно на Бог и никога не забравила това, което била зърнала от рая.

  8. Like
    borislavil got a reaction from Eлф in Въпрос свързан с древните суфии   
    Ето тази история, свързана с Рабиа, си струва да се знае - прекрасна е!

    Райското дърво

    Рабиа Ал Адауия била суфи, известна със своята мъдрост и искрената си любов към Бог. Тя обичала Бог толкова силно, че любовта й не оставяла място за никаква омраза, дори и към Сатаната, както сама казвала.

    Тъй като Рабиа била изключително красива, много мъже искали да се оженят за нея. Тя обаче винаги отказвала.

    - Отдала съм живота си на Господ и цялата съм негова - казвала тя. - С вас не мога да говоря за женитба. Вместо това трябва да се обърнете към Бог.

    Тя живеела като най-обикновена жена в град Басра в Ирак. Прекарвала живота си в молитви и често постела. През едно горещо лято, след като била стояла без храна цели осем дни, тя решила да прекъсне постите си. Било през нощта и в къщата нямало нищо за ядене. Рабиа, която била изтощена от гладуването си, знаела, че един мил съсед по-рано същия ден й бил донесъл като дар сладко мляко, с което да завърши постите си. Каната с млякото била на масата.

    Рабиа запалила единствената си лампа. Точно щом направила това обаче, видяла една бездомна котка, която се покатерила вътре през прозореца, скочила на масата и разляла млякото от каната на пода. Рабиа наблюдавала как котката забързано изблизала разлятото мляко от пода.

    - Е, сигурно и тази котка е била гладна. Сега поне една от двете ни е задоволила глада си. Тя дори почисти пода с език, след като разля всичкото мляко.

    И тъй като в къщата не останало нищо освен вода, Рабиа взела лампата и я занесла в ъгъла на стаята, където имало кана със студена вода. Внезапно един порив на вятъра загасил лампата. Треперещите пръсти на Рабиа не можели да държат каната здраво и тя се изплъзнала от ръцете й. Паднала на земята и се счупила на парчета, а водата се разляла навсякъде.

    Рабиа, която се почувствала много нещастна, коленичила на пода и започнала да се моли:

    - Мили Боже, единственото, което съм правила през живота си, е да те търся. Това ли е наградата ми? Защо ми причиняваш това?

    Изведнъж чула в отговор глас, който изпълнил всяко кътче от стаята със свежестта и сладостта си.

    - Рабиа, ти сама трябва да избереш. Кажи ми, че желаеш да имаш благата на този свят и ще ги получиш веднага в изобилие. Но тогава ще ти отнема страданието, което ти дарих, за да ти помогна да ме намериш. Не можеш да имаш и двете, Рабиа. Не можеш да имаш даровете на света и в същото време да задържиш онези, които аз искам да ти дам. Кои би предпочела да получиш?

    Рабиа силно се зарадвала от тези думи. Без миг колебание тя направила своя избор.

    - О, Господи - помолила тя, - ти най-добре знаеш от какво се нуждая. Давай ми винаги това, което ти искаш да ми дадеш, а не онова, което аз искам!

    Божият глас заговорил отново:

    - Виж, Рабиа, това е твоята награда.

    В миг нейната скромна къща заблестяла ослепително и Рабиа забелязала, че светлината се излъчва от едно чудно дърво, което стояло насред стаята. На всеки от блестящите му клони висели златни плодове, каквито тя никога преди не била виждала. Гласът продължил:

    - В рая това дърво е натежало от плодовете на твоите молитви. Яж от него!

    Рабиа откъснала един от ароматните плодове и го изяла. Това бил не само най-вкусният плод, който някога била опитвала, но той, освен това, на мига утолил глада и жаждата й. Тя гледала в почуда дървото u неговите златни плодове. Забелязала, че някои от тях са на земята и попитала защо са паднали, а не са на дървото.

    - Всеки плод, който е на дървото, е израснал от искрена молитва - обяснил гласът. - Винаги, обаче, когато си се разсейвала насред молитвата и си забравяла за мен, твоят плод е падал на земята. Това са плодовете на молитвите, прекъснати от твоите мисли за това дали не е време да извадиш хляба от пещта или да прибереш прането, за да не се намокри от дъжда.

    - Ех... - промълвила Рабиа, - моите глупави мисли често се мотаят насам-натам. Но, Господи, бъди милостив, моля те, винаги, когато това се случва, помагай ми да си спомня отново за теб!

    Райското дърво и неговите златни плодове бавно изчезнали от погледа й, а гласът казал:

    - Рабиа, аз съм много доволен от теб. Помни, че винаги съм наблизо.

    През тази знаменателна нощ Рабиа почувствала, че Господ е наистина Любов и че винаги ще бъде близо до нея. От този момент тя вярвала напълно на Бог и никога не забравила това, което била зърнала от рая.

  9. Like
    borislavil got a reaction from Eлф in Въпрос свързан с древните суфии   
    Ето тази история, свързана с Рабиа, си струва да се знае - прекрасна е!

    Райското дърво

    Рабиа Ал Адауия била суфи, известна със своята мъдрост и искрената си любов към Бог. Тя обичала Бог толкова силно, че любовта й не оставяла място за никаква омраза, дори и към Сатаната, както сама казвала.

    Тъй като Рабиа била изключително красива, много мъже искали да се оженят за нея. Тя обаче винаги отказвала.

    - Отдала съм живота си на Господ и цялата съм негова - казвала тя. - С вас не мога да говоря за женитба. Вместо това трябва да се обърнете към Бог.

    Тя живеела като най-обикновена жена в град Басра в Ирак. Прекарвала живота си в молитви и често постела. През едно горещо лято, след като била стояла без храна цели осем дни, тя решила да прекъсне постите си. Било през нощта и в къщата нямало нищо за ядене. Рабиа, която била изтощена от гладуването си, знаела, че един мил съсед по-рано същия ден й бил донесъл като дар сладко мляко, с което да завърши постите си. Каната с млякото била на масата.

    Рабиа запалила единствената си лампа. Точно щом направила това обаче, видяла една бездомна котка, която се покатерила вътре през прозореца, скочила на масата и разляла млякото от каната на пода. Рабиа наблюдавала как котката забързано изблизала разлятото мляко от пода.

    - Е, сигурно и тази котка е била гладна. Сега поне една от двете ни е задоволила глада си. Тя дори почисти пода с език, след като разля всичкото мляко.

    И тъй като в къщата не останало нищо освен вода, Рабиа взела лампата и я занесла в ъгъла на стаята, където имало кана със студена вода. Внезапно един порив на вятъра загасил лампата. Треперещите пръсти на Рабиа не можели да държат каната здраво и тя се изплъзнала от ръцете й. Паднала на земята и се счупила на парчета, а водата се разляла навсякъде.

    Рабиа, която се почувствала много нещастна, коленичила на пода и започнала да се моли:

    - Мили Боже, единственото, което съм правила през живота си, е да те търся. Това ли е наградата ми? Защо ми причиняваш това?

    Изведнъж чула в отговор глас, който изпълнил всяко кътче от стаята със свежестта и сладостта си.

    - Рабиа, ти сама трябва да избереш. Кажи ми, че желаеш да имаш благата на този свят и ще ги получиш веднага в изобилие. Но тогава ще ти отнема страданието, което ти дарих, за да ти помогна да ме намериш. Не можеш да имаш и двете, Рабиа. Не можеш да имаш даровете на света и в същото време да задържиш онези, които аз искам да ти дам. Кои би предпочела да получиш?

    Рабиа силно се зарадвала от тези думи. Без миг колебание тя направила своя избор.

    - О, Господи - помолила тя, - ти най-добре знаеш от какво се нуждая. Давай ми винаги това, което ти искаш да ми дадеш, а не онова, което аз искам!

    Божият глас заговорил отново:

    - Виж, Рабиа, това е твоята награда.

    В миг нейната скромна къща заблестяла ослепително и Рабиа забелязала, че светлината се излъчва от едно чудно дърво, което стояло насред стаята. На всеки от блестящите му клони висели златни плодове, каквито тя никога преди не била виждала. Гласът продължил:

    - В рая това дърво е натежало от плодовете на твоите молитви. Яж от него!

    Рабиа откъснала един от ароматните плодове и го изяла. Това бил не само най-вкусният плод, който някога била опитвала, но той, освен това, на мига утолил глада и жаждата й. Тя гледала в почуда дървото u неговите златни плодове. Забелязала, че някои от тях са на земята и попитала защо са паднали, а не са на дървото.

    - Всеки плод, който е на дървото, е израснал от искрена молитва - обяснил гласът. - Винаги, обаче, когато си се разсейвала насред молитвата и си забравяла за мен, твоят плод е падал на земята. Това са плодовете на молитвите, прекъснати от твоите мисли за това дали не е време да извадиш хляба от пещта или да прибереш прането, за да не се намокри от дъжда.

    - Ех... - промълвила Рабиа, - моите глупави мисли често се мотаят насам-натам. Но, Господи, бъди милостив, моля те, винаги, когато това се случва, помагай ми да си спомня отново за теб!

    Райското дърво и неговите златни плодове бавно изчезнали от погледа й, а гласът казал:

    - Рабиа, аз съм много доволен от теб. Помни, че винаги съм наблизо.

    През тази знаменателна нощ Рабиа почувствала, че Господ е наистина Любов и че винаги ще бъде близо до нея. От този момент тя вярвала напълно на Бог и никога не забравила това, което била зърнала от рая.

  10. Like
    borislavil got a reaction from Eлф in Въпрос свързан с древните суфии   
    Ето тази история, свързана с Рабиа, си струва да се знае - прекрасна е!

    Райското дърво

    Рабиа Ал Адауия била суфи, известна със своята мъдрост и искрената си любов към Бог. Тя обичала Бог толкова силно, че любовта й не оставяла място за никаква омраза, дори и към Сатаната, както сама казвала.

    Тъй като Рабиа била изключително красива, много мъже искали да се оженят за нея. Тя обаче винаги отказвала.

    - Отдала съм живота си на Господ и цялата съм негова - казвала тя. - С вас не мога да говоря за женитба. Вместо това трябва да се обърнете към Бог.

    Тя живеела като най-обикновена жена в град Басра в Ирак. Прекарвала живота си в молитви и често постела. През едно горещо лято, след като била стояла без храна цели осем дни, тя решила да прекъсне постите си. Било през нощта и в къщата нямало нищо за ядене. Рабиа, която била изтощена от гладуването си, знаела, че един мил съсед по-рано същия ден й бил донесъл като дар сладко мляко, с което да завърши постите си. Каната с млякото била на масата.

    Рабиа запалила единствената си лампа. Точно щом направила това обаче, видяла една бездомна котка, която се покатерила вътре през прозореца, скочила на масата и разляла млякото от каната на пода. Рабиа наблюдавала как котката забързано изблизала разлятото мляко от пода.

    - Е, сигурно и тази котка е била гладна. Сега поне една от двете ни е задоволила глада си. Тя дори почисти пода с език, след като разля всичкото мляко.

    И тъй като в къщата не останало нищо освен вода, Рабиа взела лампата и я занесла в ъгъла на стаята, където имало кана със студена вода. Внезапно един порив на вятъра загасил лампата. Треперещите пръсти на Рабиа не можели да държат каната здраво и тя се изплъзнала от ръцете й. Паднала на земята и се счупила на парчета, а водата се разляла навсякъде.

    Рабиа, която се почувствала много нещастна, коленичила на пода и започнала да се моли:

    - Мили Боже, единственото, което съм правила през живота си, е да те търся. Това ли е наградата ми? Защо ми причиняваш това?

    Изведнъж чула в отговор глас, който изпълнил всяко кътче от стаята със свежестта и сладостта си.

    - Рабиа, ти сама трябва да избереш. Кажи ми, че желаеш да имаш благата на този свят и ще ги получиш веднага в изобилие. Но тогава ще ти отнема страданието, което ти дарих, за да ти помогна да ме намериш. Не можеш да имаш и двете, Рабиа. Не можеш да имаш даровете на света и в същото време да задържиш онези, които аз искам да ти дам. Кои би предпочела да получиш?

    Рабиа силно се зарадвала от тези думи. Без миг колебание тя направила своя избор.

    - О, Господи - помолила тя, - ти най-добре знаеш от какво се нуждая. Давай ми винаги това, което ти искаш да ми дадеш, а не онова, което аз искам!

    Божият глас заговорил отново:

    - Виж, Рабиа, това е твоята награда.

    В миг нейната скромна къща заблестяла ослепително и Рабиа забелязала, че светлината се излъчва от едно чудно дърво, което стояло насред стаята. На всеки от блестящите му клони висели златни плодове, каквито тя никога преди не била виждала. Гласът продължил:

    - В рая това дърво е натежало от плодовете на твоите молитви. Яж от него!

    Рабиа откъснала един от ароматните плодове и го изяла. Това бил не само най-вкусният плод, който някога била опитвала, но той, освен това, на мига утолил глада и жаждата й. Тя гледала в почуда дървото u неговите златни плодове. Забелязала, че някои от тях са на земята и попитала защо са паднали, а не са на дървото.

    - Всеки плод, който е на дървото, е израснал от искрена молитва - обяснил гласът. - Винаги, обаче, когато си се разсейвала насред молитвата и си забравяла за мен, твоят плод е падал на земята. Това са плодовете на молитвите, прекъснати от твоите мисли за това дали не е време да извадиш хляба от пещта или да прибереш прането, за да не се намокри от дъжда.

    - Ех... - промълвила Рабиа, - моите глупави мисли често се мотаят насам-натам. Но, Господи, бъди милостив, моля те, винаги, когато това се случва, помагай ми да си спомня отново за теб!

    Райското дърво и неговите златни плодове бавно изчезнали от погледа й, а гласът казал:

    - Рабиа, аз съм много доволен от теб. Помни, че винаги съм наблизо.

    През тази знаменателна нощ Рабиа почувствала, че Господ е наистина Любов и че винаги ще бъде близо до нея. От този момент тя вярвала напълно на Бог и никога не забравила това, което била зърнала от рая.

  11. Like
    borislavil got a reaction from Злинчо in Снизходителността   
    Ще цитирам нещо от "Малкият принц":

    "Възрастните обичат цифрите. Когато им разказвате за някой нов приятел, те никога не ви питат за същественото. Никога не ви казват:Какъв е гласът му?Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?" Те ви питат:"На каква възраст е? Колко братя има? Колко тежи? Колко печели баща му? Едва тогава смятат, че го познават...
    Така, ако им кажете:"Доказателството, че малкият принц е съществувал, е това, че беше очарователен, смееше се и искаше овца", те ще свият рамене и ще се отнесат с вас като с дете. Но ако им кажете:"Планетата, от която дойде, е астероид Б 612", тогава ще се убедят и ще ви оставят на мира с въпросите си. Такива са. Не бива да им се сърдим. Децата трябва да бъдат много снизходителни към възрастните."

    Та си мисля, че снизходителността може да се разглежда и в такъв аспект - като проява на великодушие, в което запазваш уважението към другия, а не непременно като високомерие и надменност, където чувството за превъзходство и собствена значимост са преобладаващи.
  12. Like
    borislavil got a reaction from Злинчо in Снизходителността   
    Ще цитирам нещо от "Малкият принц":

    "Възрастните обичат цифрите. Когато им разказвате за някой нов приятел, те никога не ви питат за същественото. Никога не ви казват:Какъв е гласът му?Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?" Те ви питат:"На каква възраст е? Колко братя има? Колко тежи? Колко печели баща му? Едва тогава смятат, че го познават...
    Така, ако им кажете:"Доказателството, че малкият принц е съществувал, е това, че беше очарователен, смееше се и искаше овца", те ще свият рамене и ще се отнесат с вас като с дете. Но ако им кажете:"Планетата, от която дойде, е астероид Б 612", тогава ще се убедят и ще ви оставят на мира с въпросите си. Такива са. Не бива да им се сърдим. Децата трябва да бъдат много снизходителни към възрастните."

    Та си мисля, че снизходителността може да се разглежда и в такъв аспект - като проява на великодушие, в което запазваш уважението към другия, а не непременно като високомерие и надменност, където чувството за превъзходство и собствена значимост са преобладаващи.
  13. Like
    borislavil got a reaction from Розалина in Национална форумна среща 2010 г.. Първоначално обсъждане и организация   
    Аз също подкрепям идеята за национална форумна среща, защото никакъв чат и никакви виртуални срещи не са в състояние да заменят живото общуване и опознаване. Мисля, че 7 - 9 май е подходящото време, а като място - смятам, че е най - добре това да се случи някъде в центъра на България, защото всички ще бъдат що - годе равнопоставени. Моите предпочитания са свързани с Търново - старата столица на България, един изключително живописен град, леснодостъпен, а и неслучайно Учителят там е провеждал първите събори. Освен това, Арбанаси е в близост, а знаем, че там минава магнетично течение, има чудотворна икона на Богородица и можем да посетим къщата, където Учителят написва "Завета на цветните лъчи на светлината", след като Христовият Дух слиза върху Него.
×