borislavil

За да живееш в изобилие, трябва да си абсолютно безкористен. Този, който е безкористен, получава всичко. Този закон бе демонстриран от Христос с петте хляба и двете риби. Но Христос не желаеше нищо за себе си, затова получаваше всичко преизобилно. Човек може да живее и без пари, и без материално подсигуряване, но само ако в него са оживели Божествените добродетели. Законът на опуленс е закон на благодатта. Вярно е, че благодатта се дава свише, от Бога, но само нашето безкористие е силата, която я привлича. Ако знаеш езика на безкористието, знаеш езика на богатството. Да не желаеш нищо за себе си – това е тайната. В мига, в който пожелаеш нещо за себе си, губиш свободата си, а заедно със свободата, губиш всичко: на мястото на безгрижието идва грижата, на мястото на доволството – недоволството, страданието заменя радостта, плачът – усмивката, а конфликтът прогонва мира и хармонията. Няма по – жестоко нещо от робството. То безпощадно ни отнема всичко, защото ни поставя при условия на зависимост – зависимост от нашите егоистични наклонности. Но тази зависимост е зависима от самите нас, защото ние сме я създали и само ние можем да я премахнем.

Слънчевата енергия доставя на човека онези материали, които са необходими за съграждане на Причинното тяло – основата на неговата мисъл. Човешката мисъл се съгражда от образи, които Причинното тяло създава: мисъл без образ не съществува. Следователно човек не може да мисли, ако няма в съзнанието си никакъв образ. Образите за нещата се крият в Причинния свят. Затова именно човешката глава трябва да бъде изложена на слънчевата енергия. Изложена на слънчевите лъчи, в човешката глава се развиват такива центрове, които са необходими за съграждане на Причинното тяло.



„Окултна страна на живота”, МОК, година втора, лекция 13

Много точно казано! Поздравявам те! Един млад приятел вчера ми писа за страха си от самотата. Човек не трябва да се страхува от самотата, а трябва да премине през нея така, както минава през прага на врата. Самотата може да бъде страшна тогава, когато ни е наложена, когато е принудителна, но не и когато е доброволно приета или търсене. Тогава тя може да се превърне в истински дар Божи, в благословение, в творчески стимул и прозрение. Едни от най - благодатните ми периоди са свързани с мигове на усамотение - мигове, в които изкристализират моите истини за нещата. Самотата, периодичното оттегляне от хората, за да се вглъбиш в себе си, за да потънеш в тишина, във външно и вътрешно мълчание, за да достигнеш до дълбините на своето "аз", ни изпълва с фундаментален мир, който хармонизира духа ни, дарява ни радост и светлина, яснота на съзнанието и мисълта, водещи до невероятни прозрения. При общуването с хората човек се разплисква. При усамотението - той се събира в себе си. Това са две фази на човешкия живот, като прилива и отлива, които са необходими и човек наистина не трябва да се вкопчва нито в едната (рискува да стане повърхностен), нито в другата (рискува да стане саможив, самодостатъчен и егоистичен, упоен от себе си). Когато у-сам-отението се превърне в у-един-ение, тогава всяко нещо си идва на своето място и всички вътрешни конфликти и проблеми изчезват така, сякаш никога не са съществували.

Сибила, изкушавам се да коментирам твоето мнение, щото е доста интересно, имаш някои попадения направо в десетяката. Първо, не става дума само за това, че не четат задължителните произведения... Аз също като ученик не се бях засилил да чета твърде задължителните произведения, но... четях много други художествени, философски и психологически творби... и не, че някой ме е карал, а защото съм имал вътрешната потребност да го направя. Проблемът е, че младото поколение все по-малко и по-малко чете и това буди тревога. Говоря като учител по литература с 20 години опит и поглед върху процесите, които текат в българското образование. Разбира се, осазнавам, че наличието на интернет изяжда времето за четене на книги, но е необходимо да се търси и намира баланса. И не мога да се съглася с теб, че няма никакво значение дали четат, или не четат. Ако питаш мен, много си личи - та техният речников фонд е много ограничен. Понякога ме изумяват, като ме питат какво означава дадена дума от типа на... "отечество"! И се сещам как Пенчо Славейков е наричал тези нечетящи хора или четящи само улични вестници - "фасулковци". Звучи ми и онази крилата фраза: "Голи са без книги всички народи!" Разбира се, живеем в други времена, в друга, мултимедийна епоха, но това съвсем не означава, че трябва да загърбим и забравим книгите. Ако щете най-малко заради това, че за да бъде направен един хубав филм, трябва да бъде написан хубав сценарий... А за да пишеш, за да можеш да пишеш, първо трябва да се научиш да четеш и да си чел достатъчно, за да ти се подчиняват думите и да намираш най-подходящите от тях, които ще ти свършат работа. Това, което казваш за Вазов и романа му "Под игото" - ами той си има своето неоспоримо място в българската литературна история и си е българска класика в жанра. Вярно, в книгата има много турцизми, които затрудняват в известна степен четенето й, но това не означава, че тя не се чете и днес с интерес, защото сюжетът е увлекателен, а и ни помага да осъзнаем нашите корени и народопсихология. Що се отнася до творческото мислене - права си. И аз съм за творческо мислене и интерпретация на литературни проблеми, обаче... всеки учител трябва да се съобразява с изискванията на системата. За жалост, тя наистина насърчава зубрачеството или преписвачеството, но... нима всяка система (не само образоветелната) не е повече или по-малко репресивна спрямо творческите личности, т.нар. "новатори". Уверявам те - учениците, които носят у себе си новаторския дух, системата не може да ги пречупи и промени, няма как да ги щампова и да ги направи като другите, т.е. без собствено мислене. Дори напротив - те изграждат себе си, укрепват, придобиват сила точно в борба (гласна или негласна) с ограничаващата система. Аз съм минал по този път - познавам нещата и от едната, и от другата страна. И като ученик съм бил нестандартен, и като студент също... сега и като учител, но... не е лесно... Не е лесно да си различен, защото повечето хора са привикнали с обичайното и общоприетото и за тях е по-лесно да се върви по утъпкани коловози. А животът е предизвикателство... което само малцина са готови да приемат, заради цената, която трябва да платят. Но си струва!

Сега се повдигна въпрос дали трябва да се жените или не. Душата в Невидимия свят сама не може да живее – там двама по двама живеят. Разбирате ли? Ще имате сродни души. Сродност ще има, по двама ще живеете. Сам човек не може да живее. Така е направил Господ света: тук на земята живеят две тела на едно място, в астралния свят живеят две сърца заедно, в умствения свят живеят два ума на едно място, в Духовния свят живеят две души на едно място, а в Божествения свят живеят два духа в едно. И когато влезете в Бога, ставате Единство. Сега, когато питате за себе си дали да се жените, вие имате предвид тялото. Телата женят хората днес. Съедини се едно тяло с друго и това го наричат женитба. Съединяват две стаи с една врата, за да можел господарят да влиза от едната в другото и казват: „Между тези две стаи трябва да има врата“. Трябва врата, разбира се, но тези две стаи пред Господа не са нищо сами по себе си. Стаите без господар са несъществени. Следователно понятията „женен“ и „неженен“ не означават, че ако не сте женени, неженени ще бъдете, или ако сте женени, ще бъдете женени. Ако сте като онзи, които се е оженил само за да яде и пие, вие сте нечисти. И ако друг не се жени от страх и той е нечист.Въпросът за женитбата зависи единствено от условието дали е решено за двама души да се съединят и да изпълнят Волята Божия на земята. Не е ли решено, тези души трябва да продължат да се учат сами.

"Беседа за младите" държана от 09:20 часа на 25 август 1922 година (петък), само пред неженените младежи в град Търново.

Сибила, изкушавам се да коментирам твоето мнение, щото е доста интересно, имаш някои попадения направо в десетяката. Първо, не става дума само за това, че не четат задължителните произведения... Аз също като ученик не се бях засилил да чета твърде задължителните произведения, но... четях много други художествени, философски и психологически творби... и не, че някой ме е карал, а защото съм имал вътрешната потребност да го направя. Проблемът е, че младото поколение все по-малко и по-малко чете и това буди тревога. Говоря като учител по литература с 20 години опит и поглед върху процесите, които текат в българското образование. Разбира се, осазнавам, че наличието на интернет изяжда времето за четене на книги, но е необходимо да се търси и намира баланса. И не мога да се съглася с теб, че няма никакво значение дали четат, или не четат. Ако питаш мен, много си личи - та техният речников фонд е много ограничен. Понякога ме изумяват, като ме питат какво означава дадена дума от типа на... "отечество"! И се сещам как Пенчо Славейков е наричал тези нечетящи хора или четящи само улични вестници - "фасулковци". Звучи ми и онази крилата фраза: "Голи са без книги всички народи!" Разбира се, живеем в други времена, в друга, мултимедийна епоха, но това съвсем не означава, че трябва да загърбим и забравим книгите. Ако щете най-малко заради това, че за да бъде направен един хубав филм, трябва да бъде написан хубав сценарий... А за да пишеш, за да можеш да пишеш, първо трябва да се научиш да четеш и да си чел достатъчно, за да ти се подчиняват думите и да намираш най-подходящите от тях, които ще ти свършат работа. Това, което казваш за Вазов и романа му "Под игото" - ами той си има своето неоспоримо място в българската литературна история и си е българска класика в жанра. Вярно, в книгата има много турцизми, които затрудняват в известна степен четенето й, но това не означава, че тя не се чете и днес с интерес, защото сюжетът е увлекателен, а и ни помага да осъзнаем нашите корени и народопсихология. Що се отнася до творческото мислене - права си. И аз съм за творческо мислене и интерпретация на литературни проблеми, обаче... всеки учител трябва да се съобразява с изискванията на системата. За жалост, тя наистина насърчава зубрачеството или преписвачеството, но... нима всяка система (не само образоветелната) не е повече или по-малко репресивна спрямо творческите личности, т.нар. "новатори". Уверявам те - учениците, които носят у себе си новаторския дух, системата не може да ги пречупи и промени, няма как да ги щампова и да ги направи като другите, т.е. без собствено мислене. Дори напротив - те изграждат себе си, укрепват, придобиват сила точно в борба (гласна или негласна) с ограничаващата система. Аз съм минал по този път - познавам нещата и от едната, и от другата страна. И като ученик съм бил нестандартен, и като студент също... сега и като учител, но... не е лесно... Не е лесно да си различен, защото повечето хора са привикнали с обичайното и общоприетото и за тях е по-лесно да се върви по утъпкани коловози. А животът е предизвикателство... което само малцина са готови да приемат, заради цената, която трябва да платят. Но си струва!

Понеже 20 години съм в системата и съм съгласен с казаното от Станимир - то ми звучи най-правдоподобно. Няма да открием топлата вода, като кажем, че "мишката изяжда книжката" - наблюдавам този процес не само сред своите ученици, но и съдя по дъщерите си... Те са израснали в четящо семейство. Опитал съм се в тях да възпитам любов към книгата... Четат, но... общо-взето аз трябва да им предложа някоя книга, иначе те сами надали ще се сетят... И много често по време на ваканции им правя забележка, че могат да седят и бездействат, обаче няма да се сетят сами да си намерят и да прочетат някоя книга. Те не могат да проумеят моята жажда за четене - когато бях в казармата, се криех под леглото в спалното помещение, за да мога да чета. Това за младото поколение е непонятно! Вместо да прочетат "Под игото", "Време разделно" или "Граф Монте Кристо", те предпочитат да го гледат на филм (по-лесно е) или пък да седнат на компа, за да чатят, да играят игри или да разглеждат снимки във фейсбук. Преди 15 години съм провеждал супер интересни часове по литература - какви интересни и страстни дискусии се водеха, но тогава все още учениците четяха, а аз се опитвах да ги науча да мислят. Сега обаче... не ми се говори - предпочитат да им продиктуваш анализ на произведение, което те не са чели, който да възпроизведат, отколкото да прочетат книгата. Дори наскоро споделих пред колеги, че в скоро време по литература май ще трябва да изучаваме само стихотворения и къси разкази, които могат да се прочетат в самия час и да се коментират. Единици са тези високоинтелигентни ученици, които са с творческа визия и не се побират в рамките на системата и се бунтуват срещу нея. Повечето са просто безразлични, апатични, безизразни, немотивирани, лишени от смисъл и интереси... а някои от тях и от образователни потребности.

Понеже 20 години съм в системата и съм съгласен с казаното от Станимир - то ми звучи най-правдоподобно. Няма да открием топлата вода, като кажем, че "мишката изяжда книжката" - наблюдавам този процес не само сред своите ученици, но и съдя по дъщерите си... Те са израснали в четящо семейство. Опитал съм се в тях да възпитам любов към книгата... Четат, но... общо-взето аз трябва да им предложа някоя книга, иначе те сами надали ще се сетят... И много често по време на ваканции им правя забележка, че могат да седят и бездействат, обаче няма да се сетят сами да си намерят и да прочетат някоя книга. Те не могат да проумеят моята жажда за четене - когато бях в казармата, се криех под леглото в спалното помещение, за да мога да чета. Това за младото поколение е непонятно! Вместо да прочетат "Под игото", "Време разделно" или "Граф Монте Кристо", те предпочитат да го гледат на филм (по-лесно е) или пък да седнат на компа, за да чатят, да играят игри или да разглеждат снимки във фейсбук. Преди 15 години съм провеждал супер интересни часове по литература - какви интересни и страстни дискусии се водеха, но тогава все още учениците четяха, а аз се опитвах да ги науча да мислят. Сега обаче... не ми се говори - предпочитат да им продиктуваш анализ на произведение, което те не са чели, който да възпроизведат, отколкото да прочетат книгата. Дори наскоро споделих пред колеги, че в скоро време по литература май ще трябва да изучаваме само стихотворения и къси разкази, които могат да се прочетат в самия час и да се коментират. Единици са тези високоинтелигентни ученици, които са с творческа визия и не се побират в рамките на системата и се бунтуват срещу нея. Повечето са просто безразлични, апатични, безизразни, немотивирани, лишени от смисъл и интереси... а някои от тях и от образователни потребности.

Понеже 20 години съм в системата и съм съгласен с казаното от Станимир - то ми звучи най-правдоподобно. Няма да открием топлата вода, като кажем, че "мишката изяжда книжката" - наблюдавам този процес не само сред своите ученици, но и съдя по дъщерите си... Те са израснали в четящо семейство. Опитал съм се в тях да възпитам любов към книгата... Четат, но... общо-взето аз трябва да им предложа някоя книга, иначе те сами надали ще се сетят... И много често по време на ваканции им правя забележка, че могат да седят и бездействат, обаче няма да се сетят сами да си намерят и да прочетат някоя книга. Те не могат да проумеят моята жажда за четене - когато бях в казармата, се криех под леглото в спалното помещение, за да мога да чета. Това за младото поколение е непонятно! Вместо да прочетат "Под игото", "Време разделно" или "Граф Монте Кристо", те предпочитат да го гледат на филм (по-лесно е) или пък да седнат на компа, за да чатят, да играят игри или да разглеждат снимки във фейсбук. Преди 15 години съм провеждал супер интересни часове по литература - какви интересни и страстни дискусии се водеха, но тогава все още учениците четяха, а аз се опитвах да ги науча да мислят. Сега обаче... не ми се говори - предпочитат да им продиктуваш анализ на произведение, което те не са чели, който да възпроизведат, отколкото да прочетат книгата. Дори наскоро споделих пред колеги, че в скоро време по литература май ще трябва да изучаваме само стихотворения и къси разкази, които могат да се прочетат в самия час и да се коментират. Единици са тези високоинтелигентни ученици, които са с творческа визия и не се побират в рамките на системата и се бунтуват срещу нея. Повечето са просто безразлични, апатични, безизразни, немотивирани, лишени от смисъл и интереси... а някои от тях и от образователни потребности.

Да, дисциплината в часовете е голям проблем. Донке, ясно е, че няма как да създадеш интерес у всички ученици при тези проблемни паралелки. То дори и в т.нар. "елитни" става проблем, защото искат високи оценки (т.е. шестица), обаче не четат литературните произведения, които се изучават и които трябва по проблеми да се коментират в час. Но как да стане, след като все повече и повече подрастващото поколение, пристрастено към компютъра, не чете книги? В началото на своята учителска кариера съм си позволявал да напиша на цял клас двойки за непрочетено произведение, но тогава (в началото на 90-те) това можеше да се случи и да има ефект. Сега не може, защото ще създаде проблеми на учителя. Примерно учениците (или техни родители) ще се оплачат на директора, който ще привика учителя и ще му каже: "Господине, нима искате да прогоните учениците от нашето училище и колегите да останат без работа? Нали разбирате какво става като намалее броят на паралелките?" Какво може да направи един учител, за да се подобри дисциплината? - Може евентуално да изпита ученика, но обикновено тези, които рушат дисциплината, не им пука от двойки... А и те знаят, че в крайна сметка трябва да ги пуснем, щото всеки ученик струва пари... По същата причина и отстраняването от час с писане на отстъствие, не се оказва ефективна мярка - един ученик може да приключи учебната година и със сто неизвинени отсъствия... или пък за по-безпроблемно класният е принуден да му ги извини. По времето на Тодор Живков имаше дисциплина в училищата, която е на светлинни години от днешната, но... тогава имаше по-ясна ценностна система, а и физически наказания - учителите пускаха в действие и шамари, и пръчки и... усмиряваха и най-буйните деца. Изобщо трябва да признаем, че методът на Макаренко вършеше добра работа. Сега не можеш да му удариш шамар, каквото и да прави в часа ти, не можеш да му кажеш дума накриво, но... той може да се гаври с теб и с труда ти, както си намери за добре, без да има последствия за него. И за да не бъда голословен: преди няколко месеца влизам в един десети клас. Вторият звънец е ударил. Виждам седнала на един чин ученичка от 11 клас. Помолих я да напусне - един път, два пъти... но тя се запъна и каза, че няма да излезе. Тогава повиших глас, но тя отново не пожела да излезе. Наложи се буквално да я изтласкам в коридора. Когато повдигнах въпроса пред ръководството на училището, че въпросната ученичка трябва да бъде наказана, отговорът беше, че майката е пуснала жалба срещу мен, защото съм се държал агресивно с дъщеря й!

Приятели, сега ще ви дам конкретен пример от моята учителска практика, за да разберете една от главните причини да се срива образователната система. Срещам един приятел - преподавател в Стопанската академия. Той ми казва: "А бе, Боре, защо ни ги пращате такива неграмотници?" Аз му отговарям: "Ами вие защо ги приемате?" И на двама ни е ясно защо - става дума за пари. Сега ще поясня: училищата са на делегиран бюджет. Това ще рече, че колкото повече ученици има едно училище, толкова повече пари му се отпускат за издръжка, тъй като всеки ученик струва 1000 и повече лева. Аз преподавам на един абсурден пети клас. 16 човека са, обаче от тях реално погледнато може да се работи нормално само със седем. Другите 9 са за двойки според критериите, към които трябва да се придържаме. Липсват им както възможности, така и всякакъв интерес и желание да учат. На всичко отгоре пречат и в часовете. Едно от тези деца е със СОП - няма да го оставя на изпит. Други две нямат възможности, ограничени са, но поне са тихи и скромни, не пречат в часовете и се стараят доколкото им позволяват силите. На тях също ще им пиша тройки. Има едно дете, което има по-добри възможности, но пък не ги използва и пречи в часовете. На нея, както и на другите, които не полагат абсолютно никакъв труд, с които трябва да се разправям всеки час да си извадят учебника и тетрадката, и които постоянно рушат дисциплината (а някои от тях сричат и по-зле от първокласници) - ще ги оставя на изпит, обаче... Нали разбирате какъв проблем се отваря? Ако отпаднат двама ученици от класа, то... класът ще престане да съществува... Което означава колеги да останат без часове, без работа, без пари и да ме гледат след това накриво... Затова и негласно си знаем, че щем, не щем... трябва да ги пробутаме напред - нищо, че се държат безобразно, нищо, че нищо не знаят и не полагат никакви усилия!

Приятели, сега ще ви дам конкретен пример от моята учителска практика, за да разберете една от главните причини да се срива образователната система. Срещам един приятел - преподавател в Стопанската академия. Той ми казва: "А бе, Боре, защо ни ги пращате такива неграмотници?" Аз му отговарям: "Ами вие защо ги приемате?" И на двама ни е ясно защо - става дума за пари. Сега ще поясня: училищата са на делегиран бюджет. Това ще рече, че колкото повече ученици има едно училище, толкова повече пари му се отпускат за издръжка, тъй като всеки ученик струва 1000 и повече лева. Аз преподавам на един абсурден пети клас. 16 човека са, обаче от тях реално погледнато може да се работи нормално само със седем. Другите 9 са за двойки според критериите, към които трябва да се придържаме. Липсват им както възможности, така и всякакъв интерес и желание да учат. На всичко отгоре пречат и в часовете. Едно от тези деца е със СОП - няма да го оставя на изпит. Други две нямат възможности, ограничени са, но поне са тихи и скромни, не пречат в часовете и се стараят доколкото им позволяват силите. На тях също ще им пиша тройки. Има едно дете, което има по-добри възможности, но пък не ги използва и пречи в часовете. На нея, както и на другите, които не полагат абсолютно никакъв труд, с които трябва да се разправям всеки час да си извадят учебника и тетрадката, и които постоянно рушат дисциплината (а някои от тях сричат и по-зле от първокласници) - ще ги оставя на изпит, обаче... Нали разбирате какъв проблем се отваря? Ако отпаднат двама ученици от класа, то... класът ще престане да съществува... Което означава колеги да останат без часове, без работа, без пари и да ме гледат след това накриво... Затова и негласно си знаем, че щем, не щем... трябва да ги пробутаме напред - нищо, че се държат безобразно, нищо, че нищо не знаят и не полагат никакви усилия!

Силно впечатление ми прави една книга, която лично Учителят е препоръчвал и която нашият съфорумец Христо Вътев пусна в блога си - "Небе и ад" на Емануел Сведенборг. Едно дълбоко мистично произведение, в което долавям чистотата и истинността на Словото. Ето един кратък фрагмент от книгата - нещо, върху което действително си струва да си замислим!





Онези, които



говорят добре и дори правят добро, ала във всичко виждат само себе си, са



лицемери; те също като ангелите говорят за Господа, за Небето, за любовта,



за небесния живот, правят добро, за да изглеждат на дело такива, както на



думи; обаче мислят друго, не вярват в нищо, не желаят добро никому, освен



само на себе си; вършат ли добро, то е заради тях самите, а тогава пък, когато



го правят за други, правят го единствено за да се забележи, и следователно



--- пак за самите себе си.

Не на всеки е дадено да бъде Учител. Да бъдеш Учител е дарба – една от тези духовни дарби, за които е говорил ап. Павел. Божият Дух по Свое осмотрение определя кому каква дарба да се даде. Затова някои са Учители, други Пророци, трети Лечители, четвърти с дарбата да гонят бесове, пети – да говорят езици, а други – да тълкуват езици… Така че ако не ти е дадено Свише, ако не си предопределен за Учител, колкото и да се напъваш, не можеш да бъдеш в действителност такъв, пък дори и някои хора да те припознават. Но едно е да си действително Божи Син, а друго – да бъдеш припознат за такъв. Има много такива припознати, които минават за Учители, но в действителност не са, и само заблуждават себе си и тези, които им вярват. Преди всичко истинският Учител има характерна аура, носител е на специфична енергия, атмосфера на святост, която се нарича „нюкс”. За да я разпознаеш, трябва да си на определено ниво, да притежаваш известна будност на съзнанието, която да ти позволява да правиш пренос и съпоставка, т.е. да си способен да събудиш спомен от предишен живот или от излъчвания и срещи в духовните полета, когато си бил с този Учител, когато си познавал тази специфична харизма, наречена „нюкс”. Децата и някои животни също могат да бъдат чудесен индикатор. Енергията, присъствието на Учителя приповдигат, възраждат, възкресяват душата и живота ти – дават му ново, стремително направление и нов, много по – дълбок смисъл. Учител е този, който чувства единството си с всичко съществуващо. Контактите ти с Него, потапянето в Неговата аура, твоето упование, откритост могат да пробудят и у теб съзнанието за Единната Същност. Думите, които изрича един Учител, не са просто обикновени думи. Те са Слово, те са Сила и Живот и моделират у нас Новия човек. Учителят не измисля това Слово – Той е проводник и чрез Него говори и се проявява цялото Небе – всички високоразвити, възвишени, просветлени същества. Учителят, за разлика от индивидуалността, която е Негов носител, е колективен Дух. Той не е искра, отделена от Божествения пламък, а искра, която е едно с този Пламък. За истинския Учител няма скрито – покрито – Той вижда и знае всичко. Не е проблем за Него да чете мислите ти, да види твоето минало, настояще и бъдеще. Дори не е необходимо да Му задаваш гласно въпроса, който те вълнува в момента, за да ти отговори. Той свети с истинска, а не с отразена светлина. Разликата между Него и мнимия Учител е подобна на разликата между една натурална ябълка, която може да задоволи глада ти, и една нарисувана, която не може. Истинският Учител е Лечител – Той лекува преди всичко човешките души. За да е такъв, у Него трябва да живее несътворения Огън – този, който всяка година на Великден слиза в йерусалимския храм и възпламенява свещите, за да потвърди, че великденското чудо може да се случи и в нашите души, и че това, което „се сее в тление, възкръсва в нетление.” Ние сме свещите, а Бог или Учителя, чрез когото се проява той, е несъствореният Огън. Когато Вивекананда, изпълнен със съмнения, скептицизъм и книжни знания, отишъл при Рамакришна и му казал, че няма никакъв Бог, Рамакришна му отговорил, че това не е въпрос, който може да се дискутира – той не може да му докаже Бог, но може да му го покаже. И съвсем изненадващо за Вивекананда скочил и стъпил на гърдите му. В този миг нещо се случило – някаква енергия прескочила от Рамакришна във Вивекананда, който изпаднал в тричасов транс. Когато отворил очи, бил напълно различен човек. Рамакришна го попитал:”Кажи сега – има ли Бог, или няма?” Цялото същество на Вивекананда преливало от Любов, ликувало, къпещо се в океан от Блаженство. Чувствал се помилван, благословен. Не му оставало нищо друго освен да се поклони, да докосне нозете на своя Учител и да потвърди: „Да, има Бог!”

Ето, такава е силата, която притежава един истински Учител, ръкоположен не от хората, а от Бога! Затова е и казано, че „Царството Божие не е в слово, а в сила.” Иначе има много дървени философи, ерудити, волно, красно и сладкодумци, които говорят от себе си, пък заблуждават, че Духът говори чрез тях и че изразяват върховната Истина. Те са обикновени преподаватели, а препоръчват себе си за Учители, макар добре да знаят, че нямат небесен кетап. От такива трябва да се пазим, за да не се оплетем в мрежите на техните въображаеми конструкции. И преди всичко да помним, че колкото и красиво да звучат нечии думи, те не могат да бъдат Слово Божие, ако не са израз на онази Любов, която дава живот на всичко съществуващо, на онази Мъдрост, която озарява със светлината Си съзнанието ни и на онази Истина, която изправя пътищата ни… като Словото на Учителя, с което трябва всекидневно да захранваме душите си!

Духовният Учител създава около себе си едно изключително мощно, животрептящо, магнетично поле, което те притегля към себе си чрез привличащата сила на Любовта и прогонва от теб всяко съмнение и главоблъсканици от типа: “Този Учител ли е или не?” В този миг ти не само вярваш, не само си убеден, а знаеш с душата си, че това е Учител в истинския смисъл на думата… И те се съблазняваш от външни неща – как бил облечен, как говорел, как постъпвал спрямо теб… Във всичко ти усещаш Неговата Любов. Поражда се спонтанно желание у теб да се хвърлиш в нозете му, да ги докоснеш с челото си, да ги облееш със сълзите си с дълбока благодарност и любов, достигаща до благоговение. Ако не се породят подобни усещания у теб, знай, че човекът не е Учител (каквото и да си мислиш ти или пък каквото и да ти казва той, както и да ти се препоръчва) или пък може и да е Учител, но твоето съзнание да е затворено за него, да не си развил необходимата чувствителност, за да можеш да доловиш полето на Учителя и то да започне да работи върху теб. Учителят има изключително важно значение по пътя, защото магнетичното поле, което създава и с което привлича душите, е всъщност оная благоприятна вдъхновяваща и извисяваща среда, в която разцъфтяват всички дарби и способности, вложени в душата на ученика, под вещото ръководство на Учителя, който познава пътя, защото вече е минал по него, и като опитен гид или планински водач, ръкоположен лично от Бога, може да води учениците си по него към Върха (Върховното съзнание), предупреждавайки ги за клопки и опасности и помагайки им да ги избегнат. Затова едно от първите качества на ученика е послушанието. Ако си самомнителен, самонадеян, арогантен, твърдоглав, горд, тщеславен и самовлюбен, няма у теб подходяща почва за ученичество, в която да виреят, израстват и дават плод Божествените семенца, които сади Великият Градинар в душите ни. Да, формалоно може да си в Школата, но де факто си извън нея. Този, който отхвърля опитния духовен водач, е упоен от отровата на себелюбието. А себелюбието е това, което ни отвръща от Бога и от пратения от Него Учител. Когато кажем, че не искаме да бъдем впримчени и отхвърлим Божията помощ – духовния Учител, твърдейки, че искаме да бъдем свободни и независими същества, тогава ни впримчва и ни слага оглавник, обяздва ни сам дяволът. Тази е причината да слизат на земята просветлени същества, Учители, които да привличат души около себе си чрез магнита, наречен „сърце”, и да отварят за обучение езотерични школи… Всяка езотерична школа е път на посвещение, който минава през различни етапи и открехва пред нас врата след врата… Като в крайна сметка целта е да ни срещне с Необятното и Неизразимото… и то да оживее в нас, т.е. ученикът да стане Учител – светлина за себе си и за другите. Учителят е отвъд времето и пространството. Той създава у нас усещането, че е човек без възраст, тъй като у Него е оживяла Вечността. В Негово присъствие сякаш времето спира. Глупаво е да говорим за „жив” и за „мъртъв” Учител, тъй като Той не се ражда и няма как да умре, защото е вечносъществуващото Божествено съзнание (винаги тук и сега, винаги в наличност, в нас и извън нас, в този свят и отвъд този свят), но затлачени от нашите ежедневни проблеми и борби за оцеляване, за оценяване, признание, слава, пари, богатство, власт… ние сме слепи за Него и не чуваме всред шумотевицата на живота и крещящото ни его тихия и благ Божи глас, който ни напътства и ръководи във всичко.

Учителят е Този, Който ни учи на свещения език на Любовта… на Словото, Което е Път, Истина и Живот!

Духовният Учител създава около себе си едно изключително мощно, животрептящо, магнетично поле, което те притегля към себе си чрез привличащата сила на Любовта и прогонва от теб всяко съмнение и главоблъсканици от типа: “Този Учител ли е или не?” В този миг ти не само вярваш, не само си убеден, а знаеш с душата си, че това е Учител в истинския смисъл на думата… И те се съблазняваш от външни неща – как бил облечен, как говорел, как постъпвал спрямо теб… Във всичко ти усещаш Неговата Любов. Поражда се спонтанно желание у теб да се хвърлиш в нозете му, да ги докоснеш с челото си, да ги облееш със сълзите си с дълбока благодарност и любов, достигаща до благоговение. Ако не се породят подобни усещания у теб, знай, че човекът не е Учител (каквото и да си мислиш ти или пък каквото и да ти казва той, както и да ти се препоръчва) или пък може и да е Учител, но твоето съзнание да е затворено за него, да не си развил необходимата чувствителност, за да можеш да доловиш полето на Учителя и то да започне да работи върху теб. Учителят има изключително важно значение по пътя, защото магнетичното поле, което създава и с което привлича душите, е всъщност оная благоприятна вдъхновяваща и извисяваща среда, в която разцъфтяват всички дарби и способности, вложени в душата на ученика, под вещото ръководство на Учителя, който познава пътя, защото вече е минал по него, и като опитен гид или планински водач, ръкоположен лично от Бога, може да води учениците си по него към Върха (Върховното съзнание), предупреждавайки ги за клопки и опасности и помагайки им да ги избегнат. Затова едно от първите качества на ученика е послушанието. Ако си самомнителен, самонадеян, арогантен, твърдоглав, горд, тщеславен и самовлюбен, няма у теб подходяща почва за ученичество, в която да виреят, израстват и дават плод Божествените семенца, които сади Великият Градинар в душите ни. Да, формалоно може да си в Школата, но де факто си извън нея. Този, който отхвърля опитния духовен водач, е упоен от отровата на себелюбието. А себелюбието е това, което ни отвръща от Бога и от пратения от Него Учител. Когато кажем, че не искаме да бъдем впримчени и отхвърлим Божията помощ – духовния Учител, твърдейки, че искаме да бъдем свободни и независими същества, тогава ни впримчва и ни слага оглавник, обяздва ни сам дяволът. Тази е причината да слизат на земята просветлени същества, Учители, които да привличат души около себе си чрез магнита, наречен „сърце”, и да отварят за обучение езотерични школи… Всяка езотерична школа е път на посвещение, който минава през различни етапи и открехва пред нас врата след врата… Като в крайна сметка целта е да ни срещне с Необятното и Неизразимото… и то да оживее в нас, т.е. ученикът да стане Учител – светлина за себе си и за другите. Учителят е отвъд времето и пространството. Той създава у нас усещането, че е човек без възраст, тъй като у Него е оживяла Вечността. В Негово присъствие сякаш времето спира. Глупаво е да говорим за „жив” и за „мъртъв” Учител, тъй като Той не се ражда и няма как да умре, защото е вечносъществуващото Божествено съзнание (винаги тук и сега, винаги в наличност, в нас и извън нас, в този свят и отвъд този свят), но затлачени от нашите ежедневни проблеми и борби за оцеляване, за оценяване, признание, слава, пари, богатство, власт… ние сме слепи за Него и не чуваме всред шумотевицата на живота и крещящото ни его тихия и благ Божи глас, който ни напътства и ръководи във всичко.

Учителят е Този, Който ни учи на свещения език на Любовта… на Словото, Което е Път, Истина и Живот!

Духовният Учител създава около себе си едно изключително мощно, животрептящо, магнетично поле, което те притегля към себе си чрез привличащата сила на Любовта и прогонва от теб всяко съмнение и главоблъсканици от типа: “Този Учител ли е или не?” В този миг ти не само вярваш, не само си убеден, а знаеш с душата си, че това е Учител в истинския смисъл на думата… И те се съблазняваш от външни неща – как бил облечен, как говорел, как постъпвал спрямо теб… Във всичко ти усещаш Неговата Любов. Поражда се спонтанно желание у теб да се хвърлиш в нозете му, да ги докоснеш с челото си, да ги облееш със сълзите си с дълбока благодарност и любов, достигаща до благоговение. Ако не се породят подобни усещания у теб, знай, че човекът не е Учител (каквото и да си мислиш ти или пък каквото и да ти казва той, както и да ти се препоръчва) или пък може и да е Учител, но твоето съзнание да е затворено за него, да не си развил необходимата чувствителност, за да можеш да доловиш полето на Учителя и то да започне да работи върху теб. Учителят има изключително важно значение по пътя, защото магнетичното поле, което създава и с което привлича душите, е всъщност оная благоприятна вдъхновяваща и извисяваща среда, в която разцъфтяват всички дарби и способности, вложени в душата на ученика, под вещото ръководство на Учителя, който познава пътя, защото вече е минал по него, и като опитен гид или планински водач, ръкоположен лично от Бога, може да води учениците си по него към Върха (Върховното съзнание), предупреждавайки ги за клопки и опасности и помагайки им да ги избегнат. Затова едно от първите качества на ученика е послушанието. Ако си самомнителен, самонадеян, арогантен, твърдоглав, горд, тщеславен и самовлюбен, няма у теб подходяща почва за ученичество, в която да виреят, израстват и дават плод Божествените семенца, които сади Великият Градинар в душите ни. Да, формалоно може да си в Школата, но де факто си извън нея. Този, който отхвърля опитния духовен водач, е упоен от отровата на себелюбието. А себелюбието е това, което ни отвръща от Бога и от пратения от Него Учител. Когато кажем, че не искаме да бъдем впримчени и отхвърлим Божията помощ – духовния Учител, твърдейки, че искаме да бъдем свободни и независими същества, тогава ни впримчва и ни слага оглавник, обяздва ни сам дяволът. Тази е причината да слизат на земята просветлени същества, Учители, които да привличат души около себе си чрез магнита, наречен „сърце”, и да отварят за обучение езотерични школи… Всяка езотерична школа е път на посвещение, който минава през различни етапи и открехва пред нас врата след врата… Като в крайна сметка целта е да ни срещне с Необятното и Неизразимото… и то да оживее в нас, т.е. ученикът да стане Учител – светлина за себе си и за другите. Учителят е отвъд времето и пространството. Той създава у нас усещането, че е човек без възраст, тъй като у Него е оживяла Вечността. В Негово присъствие сякаш времето спира. Глупаво е да говорим за „жив” и за „мъртъв” Учител, тъй като Той не се ражда и няма как да умре, защото е вечносъществуващото Божествено съзнание (винаги тук и сега, винаги в наличност, в нас и извън нас, в този свят и отвъд този свят), но затлачени от нашите ежедневни проблеми и борби за оцеляване, за оценяване, признание, слава, пари, богатство, власт… ние сме слепи за Него и не чуваме всред шумотевицата на живота и крещящото ни его тихия и благ Божи глас, който ни напътства и ръководи във всичко.

Учителят е Този, Който ни учи на свещения език на Любовта… на Словото, Което е Път, Истина и Живот!

Духовният Учител създава около себе си едно изключително мощно, животрептящо, магнетично поле, което те притегля към себе си чрез привличащата сила на Любовта и прогонва от теб всяко съмнение и главоблъсканици от типа: “Този Учител ли е или не?” В този миг ти не само вярваш, не само си убеден, а знаеш с душата си, че това е Учител в истинския смисъл на думата… И те се съблазняваш от външни неща – как бил облечен, как говорел, как постъпвал спрямо теб… Във всичко ти усещаш Неговата Любов. Поражда се спонтанно желание у теб да се хвърлиш в нозете му, да ги докоснеш с челото си, да ги облееш със сълзите си с дълбока благодарност и любов, достигаща до благоговение. Ако не се породят подобни усещания у теб, знай, че човекът не е Учител (каквото и да си мислиш ти или пък каквото и да ти казва той, както и да ти се препоръчва) или пък може и да е Учител, но твоето съзнание да е затворено за него, да не си развил необходимата чувствителност, за да можеш да доловиш полето на Учителя и то да започне да работи върху теб. Учителят има изключително важно значение по пътя, защото магнетичното поле, което създава и с което привлича душите, е всъщност оная благоприятна вдъхновяваща и извисяваща среда, в която разцъфтяват всички дарби и способности, вложени в душата на ученика, под вещото ръководство на Учителя, който познава пътя, защото вече е минал по него, и като опитен гид или планински водач, ръкоположен лично от Бога, може да води учениците си по него към Върха (Върховното съзнание), предупреждавайки ги за клопки и опасности и помагайки им да ги избегнат. Затова едно от първите качества на ученика е послушанието. Ако си самомнителен, самонадеян, арогантен, твърдоглав, горд, тщеславен и самовлюбен, няма у теб подходяща почва за ученичество, в която да виреят, израстват и дават плод Божествените семенца, които сади Великият Градинар в душите ни. Да, формалоно може да си в Школата, но де факто си извън нея. Този, който отхвърля опитния духовен водач, е упоен от отровата на себелюбието. А себелюбието е това, което ни отвръща от Бога и от пратения от Него Учител. Когато кажем, че не искаме да бъдем впримчени и отхвърлим Божията помощ – духовния Учител, твърдейки, че искаме да бъдем свободни и независими същества, тогава ни впримчва и ни слага оглавник, обяздва ни сам дяволът. Тази е причината да слизат на земята просветлени същества, Учители, които да привличат души около себе си чрез магнита, наречен „сърце”, и да отварят за обучение езотерични школи… Всяка езотерична школа е път на посвещение, който минава през различни етапи и открехва пред нас врата след врата… Като в крайна сметка целта е да ни срещне с Необятното и Неизразимото… и то да оживее в нас, т.е. ученикът да стане Учител – светлина за себе си и за другите. Учителят е отвъд времето и пространството. Той създава у нас усещането, че е човек без възраст, тъй като у Него е оживяла Вечността. В Негово присъствие сякаш времето спира. Глупаво е да говорим за „жив” и за „мъртъв” Учител, тъй като Той не се ражда и няма как да умре, защото е вечносъществуващото Божествено съзнание (винаги тук и сега, винаги в наличност, в нас и извън нас, в този свят и отвъд този свят), но затлачени от нашите ежедневни проблеми и борби за оцеляване, за оценяване, признание, слава, пари, богатство, власт… ние сме слепи за Него и не чуваме всред шумотевицата на живота и крещящото ни его тихия и благ Божи глас, който ни напътства и ръководи във всичко.

Учителят е Този, Който ни учи на свещения език на Любовта… на Словото, Което е Път, Истина и Живот!

Духовният Учител създава около себе си едно изключително мощно, животрептящо, магнетично поле, което те притегля към себе си чрез привличащата сила на Любовта и прогонва от теб всяко съмнение и главоблъсканици от типа: “Този Учител ли е или не?” В този миг ти не само вярваш, не само си убеден, а знаеш с душата си, че това е Учител в истинския смисъл на думата… И те се съблазняваш от външни неща – как бил облечен, как говорел, как постъпвал спрямо теб… Във всичко ти усещаш Неговата Любов. Поражда се спонтанно желание у теб да се хвърлиш в нозете му, да ги докоснеш с челото си, да ги облееш със сълзите си с дълбока благодарност и любов, достигаща до благоговение. Ако не се породят подобни усещания у теб, знай, че човекът не е Учител (каквото и да си мислиш ти или пък каквото и да ти казва той, както и да ти се препоръчва) или пък може и да е Учител, но твоето съзнание да е затворено за него, да не си развил необходимата чувствителност, за да можеш да доловиш полето на Учителя и то да започне да работи върху теб. Учителят има изключително важно значение по пътя, защото магнетичното поле, което създава и с което привлича душите, е всъщност оная благоприятна вдъхновяваща и извисяваща среда, в която разцъфтяват всички дарби и способности, вложени в душата на ученика, под вещото ръководство на Учителя, който познава пътя, защото вече е минал по него, и като опитен гид или планински водач, ръкоположен лично от Бога, може да води учениците си по него към Върха (Върховното съзнание), предупреждавайки ги за клопки и опасности и помагайки им да ги избегнат. Затова едно от първите качества на ученика е послушанието. Ако си самомнителен, самонадеян, арогантен, твърдоглав, горд, тщеславен и самовлюбен, няма у теб подходяща почва за ученичество, в която да виреят, израстват и дават плод Божествените семенца, които сади Великият Градинар в душите ни. Да, формалоно може да си в Школата, но де факто си извън нея. Този, който отхвърля опитния духовен водач, е упоен от отровата на себелюбието. А себелюбието е това, което ни отвръща от Бога и от пратения от Него Учител. Когато кажем, че не искаме да бъдем впримчени и отхвърлим Божията помощ – духовния Учител, твърдейки, че искаме да бъдем свободни и независими същества, тогава ни впримчва и ни слага оглавник, обяздва ни сам дяволът. Тази е причината да слизат на земята просветлени същества, Учители, които да привличат души около себе си чрез магнита, наречен „сърце”, и да отварят за обучение езотерични школи… Всяка езотерична школа е път на посвещение, който минава през различни етапи и открехва пред нас врата след врата… Като в крайна сметка целта е да ни срещне с Необятното и Неизразимото… и то да оживее в нас, т.е. ученикът да стане Учител – светлина за себе си и за другите. Учителят е отвъд времето и пространството. Той създава у нас усещането, че е човек без възраст, тъй като у Него е оживяла Вечността. В Негово присъствие сякаш времето спира. Глупаво е да говорим за „жив” и за „мъртъв” Учител, тъй като Той не се ражда и няма как да умре, защото е вечносъществуващото Божествено съзнание (винаги тук и сега, винаги в наличност, в нас и извън нас, в този свят и отвъд този свят), но затлачени от нашите ежедневни проблеми и борби за оцеляване, за оценяване, признание, слава, пари, богатство, власт… ние сме слепи за Него и не чуваме всред шумотевицата на живота и крещящото ни его тихия и благ Божи глас, който ни напътства и ръководи във всичко.

Учителят е Този, Който ни учи на свещения език на Любовта… на Словото, Което е Път, Истина и Живот!

Не на всеки е дадено да бъде Учител. Да бъдеш Учител е дарба – една от тези духовни дарби, за които е говорил ап. Павел. Божият Дух по Свое осмотрение определя кому каква дарба да се даде. Затова някои са Учители, други Пророци, трети Лечители, четвърти с дарбата да гонят бесове, пети – да говорят езици, а други – да тълкуват езици… Така че ако не ти е дадено Свише, ако не си предопределен за Учител, колкото и да се напъваш, не можеш да бъдеш в действителност такъв, пък дори и някои хора да те припознават. Но едно е да си действително Божи Син, а друго – да бъдеш припознат за такъв. Има много такива припознати, които минават за Учители, но в действителност не са, и само заблуждават себе си и тези, които им вярват. Преди всичко истинският Учител има характерна аура, носител е на специфична енергия, атмосфера на святост, която се нарича „нюкс”. За да я разпознаеш, трябва да си на определено ниво, да притежаваш известна будност на съзнанието, която да ти позволява да правиш пренос и съпоставка, т.е. да си способен да събудиш спомен от предишен живот или от излъчвания и срещи в духовните полета, когато си бил с този Учител, когато си познавал тази специфична харизма, наречена „нюкс”. Децата и някои животни също могат да бъдат чудесен индикатор. Енергията, присъствието на Учителя приповдигат, възраждат, възкресяват душата и живота ти – дават му ново, стремително направление и нов, много по – дълбок смисъл. Учител е този, който чувства единството си с всичко съществуващо. Контактите ти с Него, потапянето в Неговата аура, твоето упование, откритост могат да пробудят и у теб съзнанието за Единната Същност. Думите, които изрича един Учител, не са просто обикновени думи. Те са Слово, те са Сила и Живот и моделират у нас Новия човек. Учителят не измисля това Слово – Той е проводник и чрез Него говори и се проявява цялото Небе – всички високоразвити, възвишени, просветлени същества. Учителят, за разлика от индивидуалността, която е Негов носител, е колективен Дух. Той не е искра, отделена от Божествения пламък, а искра, която е едно с този Пламък. За истинския Учител няма скрито – покрито – Той вижда и знае всичко. Не е проблем за Него да чете мислите ти, да види твоето минало, настояще и бъдеще. Дори не е необходимо да Му задаваш гласно въпроса, който те вълнува в момента, за да ти отговори. Той свети с истинска, а не с отразена светлина. Разликата между Него и мнимия Учител е подобна на разликата между една натурална ябълка, която може да задоволи глада ти, и една нарисувана, която не може. Истинският Учител е Лечител – Той лекува преди всичко човешките души. За да е такъв, у Него трябва да живее несътворения Огън – този, който всяка година на Великден слиза в йерусалимския храм и възпламенява свещите, за да потвърди, че великденското чудо може да се случи и в нашите души, и че това, което „се сее в тление, възкръсва в нетление.” Ние сме свещите, а Бог или Учителя, чрез когото се проява той, е несъствореният Огън. Когато Вивекананда, изпълнен със съмнения, скептицизъм и книжни знания, отишъл при Рамакришна и му казал, че няма никакъв Бог, Рамакришна му отговорил, че това не е въпрос, който може да се дискутира – той не може да му докаже Бог, но може да му го покаже. И съвсем изненадващо за Вивекананда скочил и стъпил на гърдите му. В този миг нещо се случило – някаква енергия прескочила от Рамакришна във Вивекананда, който изпаднал в тричасов транс. Когато отворил очи, бил напълно различен човек. Рамакришна го попитал:”Кажи сега – има ли Бог, или няма?” Цялото същество на Вивекананда преливало от Любов, ликувало, къпещо се в океан от Блаженство. Чувствал се помилван, благословен. Не му оставало нищо друго освен да се поклони, да докосне нозете на своя Учител и да потвърди: „Да, има Бог!”

Ето, такава е силата, която притежава един истински Учител, ръкоположен не от хората, а от Бога! Затова е и казано, че „Царството Божие не е в слово, а в сила.” Иначе има много дървени философи, ерудити, волно, красно и сладкодумци, които говорят от себе си, пък заблуждават, че Духът говори чрез тях и че изразяват върховната Истина. Те са обикновени преподаватели, а препоръчват себе си за Учители, макар добре да знаят, че нямат небесен кетап. От такива трябва да се пазим, за да не се оплетем в мрежите на техните въображаеми конструкции. И преди всичко да помним, че колкото и красиво да звучат нечии думи, те не могат да бъдат Слово Божие, ако не са израз на онази Любов, която дава живот на всичко съществуващо, на онази Мъдрост, която озарява със светлината Си съзнанието ни и на онази Истина, която изправя пътищата ни… като Словото на Учителя, с което трябва всекидневно да захранваме душите си!

Наскоро четох един разказ, който ще ви предам накратко. В Индия съществувало едно племе, което служило на божеството на смъртта. Това божество било много красиво, но забранили на хората да го гледат. Който се осмелявал да го види, бил осъждан на смърт. По едно време, в един млад момък се явило непреодолимо желание да види божеството. Той си мислел: Това божество непременно ще е някоя красива мома. Колкото повече мислел за нея, толкова повече желанието му се разгаряло. Никой не могъл да види това божество. Даже и жреците, които му служели, се явявали пред него покрити, с воал на лицето, да не го гледат. И самото божество се явявало пред тях с воал на лицето си. Само веднъж в годината то излизало на разходка със своята каляска. Щастлив бил онзи, който могъл в това време да го зърне даже и отдалеч. От ден на ден, желанието на младия момък расло, и той решил да види това божество с цената на всякакви жертви. След като минал през всички изпитания, на които жреците го подложили, дошъл определеният час да види красивото божество. Той се облякъл в нови, хубави дрехи, напръскал се с различни аромати и влязъл в храма да види божеството. Момъкът имал позволение да снеме воала на това божество. Настъпил този момент. С бавни стъпки, божеството се приближавало към него, да заеме своето място. Момъкът веднага се спуснал, сграбчил воала от лицето му и ужасен го хвърлил на земята. Пред него не стояла красива, млада мома, каквато сърцето му подсказвало, но стара, грозна, беззъба баба.

Казвам: Вярванията на религиозните хора са като вярата им в това божество. Те си го представят като млада, красива мома, а то излиза стара, беззъба баба. Докато видят лицето му, какво ли не си представят! Като снемат булото му, те се освобождават от илюзиите си. Те виждат, че зад булото се крие стара баба, а не красива, млада мома. Много хора минават за свети, набожни, добри, но като снемат булото им, друго излиза. Виждаш, че не са светии, но стари баби. Не се лъжете от външността на нещата. Имайте ясна представа за себе си. Казваш: Днес не съм добре, но утре ще бъда добре. – Не разчитай на утрешния ден. Уповавай само на днешния ден. – Днес минавам за учен човек, но утре ще бъда по-учен. Разчитай на днешното знание, на днешната доброта, на днешната радост. Какво ще донесе утрешният ден, не се знае. Каквото дойде утре, то е добре дошло. Важно е днешното. Не отлагай нещата. Отлагането е забавление. Като дойде утрешният ден, пак ще отложиш за утре. Така отлагаш ден след ден, но отлагането нищо не носи. Разчитай на днешното, в него е скрито цялото богатство на света. Ако търсиш вечността, ще я намериш в слънцето, от нагряването до залязването му. Важно е това, което днес придобиваш. Утрешният ден не е твой.
из "Ново съзнание", Утринно Слово от Учителя, държано на 4 декември, 1932 г. София. – Изгрев.

Атанас Минчев разказва: Отивам един ден по някаква работа при Учителя. Говорихме, каквото говорихме, и аз Му казвам: „Учителю, аз искам да се оженя.” „Хубаво.”- отговаря Учителят. „Ама искам да взема добра другарка.” „Хубаво”-повтаря Учителят. „Ами как да я намеря, как ще я позная, коя е добра? Това е мъчно нещо.” „Ти си цигулар. Ти как познаваш коя цигулка е хубава?” „Която свири хубаво, която има хубав тон.” „Е, и нея ще познаеш по това: която пее най-хубаво.” „Ами къде ще я намеря?” „Ти няма да я търсиш, тя сама ще дойде при теб.”

По това време аз се бях запознал с едно момиче, което пееше хубаво и взимаше от мене уроци по солфеж. Помислих си: „Сигурно тя ще е.” Но докато я поопозная, тя доведе един ден друго момиче, дошло от провинцията да постъпи в академията, да го подготвя по солфеж, за да се яви на приемен изпит. Като запя и чух гласа й, рекох си: „Тази пее по-хубаво от първата. Тази пее най-хубаво от всички момичета, които познавам.” И се ожених за нея. И не сбърках.

„Изгревът” том 6

Не случайно народната мъдрост гласи: "Утрото е по-мъдро от вечерта." Но искам да обърна внимание на някои неща: първо, Учителят препоръчва, ако се пробудим нощно време, да станем и да направим молитва, след което отново да легнем и да заспим. Забелязъл съм, че когато съм правил това, в 80% от случаите са ми били давани интересни съновидения и откровения. Хубаво е вечер човек да заспива с молитва, която подпомага съзнанието му да се издиге в по-висши полета, където да получи духовни напътствия, както и отговор на заплетени житейски ситуации или пък предупреждение за грозяща го опасност. Рано сутрин пък е чудесно време за медитация, за уталожване в себе си, при което можеш да получиш яснота на мисълта и озарение по проблеми, които те вълнуват.

Не случайно народната мъдрост гласи: "Утрото е по-мъдро от вечерта." Но искам да обърна внимание на някои неща: първо, Учителят препоръчва, ако се пробудим нощно време, да станем и да направим молитва, след което отново да легнем и да заспим. Забелязъл съм, че когато съм правил това, в 80% от случаите са ми били давани интересни съновидения и откровения. Хубаво е вечер човек да заспива с молитва, която подпомага съзнанието му да се издиге в по-висши полета, където да получи духовни напътствия, както и отговор на заплетени житейски ситуации или пък предупреждение за грозяща го опасност. Рано сутрин пък е чудесно време за медитация, за уталожване в себе си, при което можеш да получиш яснота на мисълта и озарение по проблеми, които те вълнуват.

Не случайно народната мъдрост гласи: "Утрото е по-мъдро от вечерта." Но искам да обърна внимание на някои неща: първо, Учителят препоръчва, ако се пробудим нощно време, да станем и да направим молитва, след което отново да легнем и да заспим. Забелязъл съм, че когато съм правил това, в 80% от случаите са ми били давани интересни съновидения и откровения. Хубаво е вечер човек да заспива с молитва, която подпомага съзнанието му да се издиге в по-висши полета, където да получи духовни напътствия, както и отговор на заплетени житейски ситуации или пък предупреждение за грозяща го опасност. Рано сутрин пък е чудесно време за медитация, за уталожване в себе си, при което можеш да получиш яснота на мисълта и озарение по проблеми, които те вълнуват.