borislavil

Опасността при интимните отношения е тази, че често двамата партньори или не са свързани с Първоизточника, или свързвайки се, загърбват връзката си с Него, в следствие на което допускаме любимия човек, а не Бог, да се превърне в наш емоционален център. По този начин нарушаваме Божествения порядък и си плащаме за това с терзания, страдания и мъки. А според Божествения порядък, Божествената Същност трябва да заема винаги първо място, да е доминанта, център. Поставим ли Бог на второ, на трето, на последно място или изобщо не Му отредим такова, ние вече сме се отклонили от правилната посока. Какво се случва обаче, когато изтласкаме Бог от престола на нашето сърце и на Неговото място поставим обикновено човешко същество, което също ни издигне в култ и ни постави на своя сърдечен престол? До какво води един такъв преврат? Когато липсва като необходима основа връзка с Първоизточника, двамата влюбени започват да черпят енергия един от друг. Получава се взаимозависимост, при която започваш да гледаш на другия и да го третираш като твоя собственост, изисквайки от него да задоволява твоите потребности, като за целта има негласно споразумение и ти да правиш необходимото, за да удовлетворяваш потребностите на любимото същество. Затова и двамата са много мили и внимателни един с друг, „гледат се като писани яйца” и по всичко изглежда, че много се обичат… до мига, когато (по една или друга причина) единият пренасочи своите любовни копнежи към друг обект и… тогава се оказва, че всъщност любовта е била само красива фасада, нещо повъхностно, което ние в заслепението си сме взели за същина. А в същината си нашите отношения са били търговски. Оказва се, че аз съм ти давал, но не от Любов, а защото ти си ми давала. И двамата взаимно сме се експлоатирали, смучейки енергия един от друг. Когато ти си спряла да ми доставяш своите любовни пратки, си ме лишила от необходимата енергия (тъй като връзката ми с Първоизточника е била прекъсната и съм черпел енергия от теб), изпитал съм енергиен глад, подобно на всяко същество, което живее с усещането, че не е обичано. Като естествено следствие от незрелостта на съзнанията в процеса на взаимотношенията се появяват чувството за собственост (смяташ, че другият ти принадлежи и имаш права над него), претенциите ( длъжен ти е), ревността (няма право да обича никого друг)… Всичко това издава нашата непълноценост, несъвършенството на нашата любов… която е много близо до себелюбовта. Затова Учителят казва, че Любовта е за съвършените – тези, които са свързани постоянно с Първоизточника и по никакъв начин и при никакви обстоятелства не губят връзката си с него, подобно на магнитната стрелка, която винаги се ориентира към полюса. Ако две такива същества се свържат на всички полета, тогава се получава нещо изключително красиво, уникално, защото чрез тези две пълноценни същества Любовта намира Своя съвършен израз, постига Своята пълнота. Това е дълбоката същност на всеки интимен копнеж – Любовта да се реализира като Любов от Бога към мъжа и жената, изграждащи интимната двойка, и от тях към Бога, т.е. като движение по вертикала, и Любов от мъжа към жената и от жената към мъжа в двойката, т.е. като движение по хоризонтала. Само така се очертава и оживява мистичният животворен кръст. Първо, по вертикала отгоре-надолу – това е Любовта на Бога към интимните партньори. След това същото движение по вертикала само че възходящо, т.е. интимните партньори обичат Бога с Любовта, с Която са обичани. Жената в двойката прави хоризонталната черта на мистичния кръст от ляво на дясно, както е при католиците, тъй като при тях водещо е женското начало, култът към Божията майка. А мъжът в двойката обратно – от дясно на ляво, както е при православните, тъй като при тях доминиращ е мъжкият аспект на Божествената същност. Така душите преливат една в друга и се въздигат нагоре към Бога. Но първо Любовта трябва да слезе като благодат Божия в тях, те да я споделят и да я върнат обратно към Първоизточника като обич. Това е съвършеният кръг на Любовта, небесният брак-свещенодействие, за който говорят мистици като Сведенборг и към който (волно или неволно, съзнателно или не) се стремят човешките души.

Опасността при интимните отношения е тази, че често двамата партньори или не са свързани с Първоизточника, или свързвайки се, загърбват връзката си с Него, в следствие на което допускаме любимия човек, а не Бог, да се превърне в наш емоционален център. По този начин нарушаваме Божествения порядък и си плащаме за това с терзания, страдания и мъки. А според Божествения порядък, Божествената Същност трябва да заема винаги първо място, да е доминанта, център. Поставим ли Бог на второ, на трето, на последно място или изобщо не Му отредим такова, ние вече сме се отклонили от правилната посока. Какво се случва обаче, когато изтласкаме Бог от престола на нашето сърце и на Неговото място поставим обикновено човешко същество, което също ни издигне в култ и ни постави на своя сърдечен престол? До какво води един такъв преврат? Когато липсва като необходима основа връзка с Първоизточника, двамата влюбени започват да черпят енергия един от друг. Получава се взаимозависимост, при която започваш да гледаш на другия и да го третираш като твоя собственост, изисквайки от него да задоволява твоите потребности, като за целта има негласно споразумение и ти да правиш необходимото, за да удовлетворяваш потребностите на любимото същество. Затова и двамата са много мили и внимателни един с друг, „гледат се като писани яйца” и по всичко изглежда, че много се обичат… до мига, когато (по една или друга причина) единият пренасочи своите любовни копнежи към друг обект и… тогава се оказва, че всъщност любовта е била само красива фасада, нещо повъхностно, което ние в заслепението си сме взели за същина. А в същината си нашите отношения са били търговски. Оказва се, че аз съм ти давал, но не от Любов, а защото ти си ми давала. И двамата взаимно сме се експлоатирали, смучейки енергия един от друг. Когато ти си спряла да ми доставяш своите любовни пратки, си ме лишила от необходимата енергия (тъй като връзката ми с Първоизточника е била прекъсната и съм черпел енергия от теб), изпитал съм енергиен глад, подобно на всяко същество, което живее с усещането, че не е обичано. Като естествено следствие от незрелостта на съзнанията в процеса на взаимотношенията се появяват чувството за собственост (смяташ, че другият ти принадлежи и имаш права над него), претенциите ( длъжен ти е), ревността (няма право да обича никого друг)… Всичко това издава нашата непълноценост, несъвършенството на нашата любов… която е много близо до себелюбовта. Затова Учителят казва, че Любовта е за съвършените – тези, които са свързани постоянно с Първоизточника и по никакъв начин и при никакви обстоятелства не губят връзката си с него, подобно на магнитната стрелка, която винаги се ориентира към полюса. Ако две такива същества се свържат на всички полета, тогава се получава нещо изключително красиво, уникално, защото чрез тези две пълноценни същества Любовта намира Своя съвършен израз, постига Своята пълнота. Това е дълбоката същност на всеки интимен копнеж – Любовта да се реализира като Любов от Бога към мъжа и жената, изграждащи интимната двойка, и от тях към Бога, т.е. като движение по вертикала, и Любов от мъжа към жената и от жената към мъжа в двойката, т.е. като движение по хоризонтала. Само така се очертава и оживява мистичният животворен кръст. Първо, по вертикала отгоре-надолу – това е Любовта на Бога към интимните партньори. След това същото движение по вертикала само че възходящо, т.е. интимните партньори обичат Бога с Любовта, с Която са обичани. Жената в двойката прави хоризонталната черта на мистичния кръст от ляво на дясно, както е при католиците, тъй като при тях водещо е женското начало, култът към Божията майка. А мъжът в двойката обратно – от дясно на ляво, както е при православните, тъй като при тях доминиращ е мъжкият аспект на Божествената същност. Така душите преливат една в друга и се въздигат нагоре към Бога. Но първо Любовта трябва да слезе като благодат Божия в тях, те да я споделят и да я върнат обратно към Първоизточника като обич. Това е съвършеният кръг на Любовта, небесният брак-свещенодействие, за който говорят мистици като Сведенборг и към който (волно или неволно, съзнателно или не) се стремят човешките души.

Опасността при интимните отношения е тази, че често двамата партньори или не са свързани с Първоизточника, или свързвайки се, загърбват връзката си с Него, в следствие на което допускаме любимия човек, а не Бог, да се превърне в наш емоционален център. По този начин нарушаваме Божествения порядък и си плащаме за това с терзания, страдания и мъки. А според Божествения порядък, Божествената Същност трябва да заема винаги първо място, да е доминанта, център. Поставим ли Бог на второ, на трето, на последно място или изобщо не Му отредим такова, ние вече сме се отклонили от правилната посока. Какво се случва обаче, когато изтласкаме Бог от престола на нашето сърце и на Неговото място поставим обикновено човешко същество, което също ни издигне в култ и ни постави на своя сърдечен престол? До какво води един такъв преврат? Когато липсва като необходима основа връзка с Първоизточника, двамата влюбени започват да черпят енергия един от друг. Получава се взаимозависимост, при която започваш да гледаш на другия и да го третираш като твоя собственост, изисквайки от него да задоволява твоите потребности, като за целта има негласно споразумение и ти да правиш необходимото, за да удовлетворяваш потребностите на любимото същество. Затова и двамата са много мили и внимателни един с друг, „гледат се като писани яйца” и по всичко изглежда, че много се обичат… до мига, когато (по една или друга причина) единият пренасочи своите любовни копнежи към друг обект и… тогава се оказва, че всъщност любовта е била само красива фасада, нещо повъхностно, което ние в заслепението си сме взели за същина. А в същината си нашите отношения са били търговски. Оказва се, че аз съм ти давал, но не от Любов, а защото ти си ми давала. И двамата взаимно сме се експлоатирали, смучейки енергия един от друг. Когато ти си спряла да ми доставяш своите любовни пратки, си ме лишила от необходимата енергия (тъй като връзката ми с Първоизточника е била прекъсната и съм черпел енергия от теб), изпитал съм енергиен глад, подобно на всяко същество, което живее с усещането, че не е обичано. Като естествено следствие от незрелостта на съзнанията в процеса на взаимотношенията се появяват чувството за собственост (смяташ, че другият ти принадлежи и имаш права над него), претенциите ( длъжен ти е), ревността (няма право да обича никого друг)… Всичко това издава нашата непълноценост, несъвършенството на нашата любов… която е много близо до себелюбовта. Затова Учителят казва, че Любовта е за съвършените – тези, които са свързани постоянно с Първоизточника и по никакъв начин и при никакви обстоятелства не губят връзката си с него, подобно на магнитната стрелка, която винаги се ориентира към полюса. Ако две такива същества се свържат на всички полета, тогава се получава нещо изключително красиво, уникално, защото чрез тези две пълноценни същества Любовта намира Своя съвършен израз, постига Своята пълнота. Това е дълбоката същност на всеки интимен копнеж – Любовта да се реализира като Любов от Бога към мъжа и жената, изграждащи интимната двойка, и от тях към Бога, т.е. като движение по вертикала, и Любов от мъжа към жената и от жената към мъжа в двойката, т.е. като движение по хоризонтала. Само така се очертава и оживява мистичният животворен кръст. Първо, по вертикала отгоре-надолу – това е Любовта на Бога към интимните партньори. След това същото движение по вертикала само че възходящо, т.е. интимните партньори обичат Бога с Любовта, с Която са обичани. Жената в двойката прави хоризонталната черта на мистичния кръст от ляво на дясно, както е при католиците, тъй като при тях водещо е женското начало, култът към Божията майка. А мъжът в двойката обратно – от дясно на ляво, както е при православните, тъй като при тях доминиращ е мъжкият аспект на Божествената същност. Така душите преливат една в друга и се въздигат нагоре към Бога. Но първо Любовта трябва да слезе като благодат Божия в тях, те да я споделят и да я върнат обратно към Първоизточника като обич. Това е съвършеният кръг на Любовта, небесният брак-свещенодействие, за който говорят мистици като Сведенборг и към който (волно или неволно, съзнателно или не) се стремят човешките души.

Бих искал да благодаря на всички, които дойдоха на срещата.... макар че всъщност форумните срещи бяха две Първата беше във VEDA HOUSE в Пловдив, където с Надеждна, Руана, Солей и Живко Стоилов направихме една задушевна вечеря, като се посмяхме добре благодарение най-вече на чувството за хумор и артистичните заложби на Руана. На следващия ден с Надя споделихме и една паневритмия. Благодаря!
После дойде и срещата в София... обаче... преди това имах четири часа много разтърсваща среща с близка приятелка, с която не се бяхме виждали 20 години... и която преди броени дни се беше завърнала от... Япония! (Слава Богу, жива и здрава!) Искам да благодаря специално на Розалина, която ме транспортира с колата си от Пловдив до София, а и самият факт, че дойде от Хасково за тази среща, говори много сам по себе си. Бях приятно изненадан от появата на Florestan - едно изключително приятно, скромно момче, бъдещ голям музикант, с изключително фина чувствителност и нежна душа - поне това беше моето усещане за него, въпреки че нямахме кой знае каква възможност да разговаряяме с него. А и то при тези общи срещи обикновено се получава така, че разговорът протича на по-повърхностно ниво... в шеги и закачки.
За Слънчева и друг път съм имал повод да говоря и пиша хубави неща - тя наистина е Слънчева и... блести от чистота! И със Светла и Криси се познаваме отдавна - откакто повлякох крак за форумни срещи. Те също спомогнаха за ведрата и уютна атмосфера. Мария-София беше заредена с позитивна енергия и преливаща любов... Александър разказа някои интересни неща и се чувстваше (подобно на мен) добре в това красиво женско обкръжение. А smehy, която се притесняваше, че ще бъде изтласкана някъде в миманса, се озова до мен и мълчаливо регистрираше случващото се, та... по едно време и аз позатихнах покрай нея - то, с какъвто се събереш, такъв ставаш! Затова и Учителят казва, че между хората трябва да има дистанция, за да не стане преплитане на етерните двойници, причината за което пък е себичността на хората и желанието им да обсебват и притежават. За да фокусираш даден човек, за да можеш да го видиш, наистина се изисква определено разстояние, но... ако искаш да изживееш неговата реалност, да познаеш неговата същност, тогава.... трябва да се слееш с него, но.... действителното душевно сливане (слияние) изисква висока степен на сродство и доверие, което позволява максимална отвореност и възприемчивост, за да могат душите да прелеят една в друга.
Благодаря на Криси за хубавите думи, които е написала за книгите ми! Да, наистина те са израз на моята душевност! Що се отнася до въпроса за новата ми книга - приключих я, ще се казва "Изворът на Любовта" и... сме на етап да търсим издателство и пари.

Човек трябва да се кали в Живота. Изпитанията имат предвид да калят човека, да го заставят да учи, да работи, да разбере дълбокия смисъл на Живота. Като работи върху себе си, той ще развие моралните си чувства, в които няма никаква апатия, никакво обезсърчение. Докато се обезсърчавате, вие сте на физическия свят, вие живеете в своите лични чувства. Щом се обезсърчите, четете живота на великите хора, за да видите през какви големи изпитания са минали. Ако не ви се работи, изучавайте Толстой, той дава подтик към труд. Каквото и да правите, от всички се изисква усилия, труд и работа. Когато се обезсърчите и не ви се живее, ето какво трябва да направите: излезте вън и наблюдавайте небето, свържете се с онзи свят над вас и помислете за Разумните същества, които работят неуморно върху вас, без никакво възнаграждение и благодарност от ваша страна. Излизайте вечер вън да наблюдавате звездите, Луната, за да видите колко е велик светът и какво ви предстои да изучавате. Ако нощта е мрачна, бурна, идете на близката до вас планина – там да изпитате величието на Природата. Правете различни опити, различни упражнения, за да трансформирате състоянията си. Целта на опитите, на упражненията е да ви поставят в положение да изживеете нещо по-силно от вашето обезсърчение. Какво по-силно, по-велико от това да се свържете с Живата Природа, с разумния свят, с Бога! Вие трябва да бъдете смели, решителни, да понасяте трудностите в Живота. Като лекува хората от техните обезсърчения, Природата ги поставя пред големи изненади: на сън или в будно състояние тя често им устройва такива засади, че те забравят и отчаяние, и обезсърчение и са готови да живеят при най-мъчни условия. Някой намислил да напакости на своя ближен, обаче вечерта сънува, че неприятели го гонят и измъчват, той се бори, бяга, едва се спасява. Като стане сутринта, окончателно изменя решението си да отмъщава, да пакости на ближния си – той е станал мек, внимателен, пази се да не увреди някого. Като разбере цената на Живота, той влиза в правия път, в пътя на Доброто.

Упражнение. Представете си мислено следната картина: в лунна светла нощ се качвате на висок планински връх. Като стигнете върха, ще намерите една висока канара, ще седнете върху нея и ще почнете да размишлявате, да наблюдавате небето. Както седите, по небето се явяват малки облачета, които постепенно растат, стават големи черни облаци и покриват целия хоризонт пред вас – не се вижда вече Луната, не се виждат никакви звезди. Седите неподвижно на канарата, силно концентрирани в мисълта си, и в това време далеч някъде виждате на хоризонта малка светлинка. Небето се отваря, облаците се разсейват, зората се пуква и след малко Слънцето подава своята пурпурна златна главица. Упражнението трябва да трае всичко пет минути.

РАЗВИТИЕ НА МОЗЪЧНИТЕ ЦЕНТРОВЕ - МОК, година втора

Един ден Муса (Мойсей) се разхождал сам-самичък из планината, когато видял в далечината пастир. Мъжът бил паднал на колене, бил разперил ръце към небето и се молел. Муса се зарадвал много. Но щом се приближил, бил не по-малко изумен от молитвата на пастира.

- О, любими Боже, аз те обичам повече отколкото можеш да знаеш. За теб съм готов на всичко – само кажи. И да ме накараш да заколя за теб най-тлъстата овца в стадото си, ще го сторя, без да се колебая. За теб ще я опека и ще сложа в ориза Ти лойта на опашката – да ти е вкусно.

Муса се приближил още малко до пастира и продължил да слуша внимателно.

- После ще ти умия краката, ще ти изчистя ушите и ще те опощя. Ето колко много Те обичам!

След като чул достатъчно, Муса прекъснал пастира с вик:

- Спри се, невежи човече! Какво правиш? Нима си въобразяваш, че Бог яде ориз. Нима си въобразяваш, че Бог има крака, които да умиеш? Това твоето не е молитва. Това си е чисто богохулство.

Стреснат и засрамен, пастирът почнал да се извинява отново и отново и обещал да се моли като благочестивите люде. Същия следобед Муса го научил на няколко молитви. После си продължил по пътя донемайкъде доволен от себе си.

Но вечерта чул глас. Бог му казал:

- О, какво направи, Муса? Накара се на клетия пастир и не разбра колко мил Ми е той. Може и да не говореше верните неща по верен начин, но беше искрен. Сърцето му беше чисто, а помислите – праведни. Говореше богоугодно. За теб думите му може и да бяха богохулство, но за Мен те бяха сладко богохулство.

Муса тутакси разбрал грешката си. На другия ден още на ранина се върнал в планината да се види с пастира. И този път го заварил да се моли само че както му било казано. Бил толкова решен да не сбърка, че пелтечел и от предишното му вълнение и страст нямало и следа. Муса съжалил за онова, което му бил причинил. Потупал го по гърба и рекъл:

- Сгреших, приятелю. Много те моля, прости ми. Моли си се, както знаеш. За Бога това е по-ценно.

Пастирът се учудил на тези думи, ала облекчението му било още по-голямо. Той обаче не искал да се моли както преди. Нито пък да изрича молитвите, на които го бил научил Муса. Сега бил намерил нов начин да общува с Бога. Макар и доволен, и блажен в простодушното си благочестие, вече бил надживял този етап – бил надскочил сладкото си богохулство.

- Разбра ли сега – недей да съдиш начина, по който другите общуват с Бога – каза в заключение Шамс. Всеки си има свой начин и своя молитва. Бог не приема думите ни за чиста монета. Той се вглежда дълбоко в сърцата ни. Важни са не церемониите и обредите. Важно е дали сърцата ни са достатъчно чисти!



Из „Любов” Елиф Шафак

Тук ще припомня едно мое мнение от друга форумна тема:

Понякога е престъпление да не кажеш "Обичам те"! Понякога е невъзможно да не кажеш "Обичам те"! Понякога се случва това "Обичам те" да е по - силно от теб, от твоята лична воля, защото сякаш идва от Цялото, макар и да е предназначено конкретно за един човек... Понякога не казваме "Обичам те" просто защото се страхуваме... Страхуваме се да поемем отговорност за думите си... Страхуваме се, че това може да се възприеме като слабост... Страхуваме се, че ни прави уязвими... Срамуваме се... Но не от Любовта трябва да се срамува човек, а от безлюбието! Не знам защо, но моето усещане е, че пренебрегваме чувствата си... че се пазим от тях и не им отдаваме сякаш такова значение. И в много по - голяма степен се засягаме не ако някой ни каже, че сме безчувствени, а че сме глупави. Издигнали сме разума в култ, подтискайки сърцето, а то маркира Пътя към Необятното. Когато ни напусне любимо същество, едва тогава осъзнаваме, че сме спестили, че сме пропуснали безвъзвратно възможността да му кажем "Обичам те". Така че без притеснение, без чувство на неудобство, погледнете в очите човека, който е най - близко до сърцето ви, на когото сте отдали Любовта си, и му кажете "Обичам те", защото утре може да е късно!

И ще допълня, че даже и Учителят не е съблюдавал стриктно този закон - примерно съм срещал в том 5 на "Изгревът", когато в разговор с Мария Тодорова нееднократно й казва, че я обича. Изобщо си мисля, че Любовта трябва да бъде изразявана по най-различни начини, вкл. и словесно. А думите, изречени с Любов, просто притежават магическа сила и остават дълбоко вписани в акашиевите хроники!

Тук ще припомня едно мое мнение от друга форумна тема:

Понякога е престъпление да не кажеш "Обичам те"! Понякога е невъзможно да не кажеш "Обичам те"! Понякога се случва това "Обичам те" да е по - силно от теб, от твоята лична воля, защото сякаш идва от Цялото, макар и да е предназначено конкретно за един човек... Понякога не казваме "Обичам те" просто защото се страхуваме... Страхуваме се да поемем отговорност за думите си... Страхуваме се, че това може да се възприеме като слабост... Страхуваме се, че ни прави уязвими... Срамуваме се... Но не от Любовта трябва да се срамува човек, а от безлюбието! Не знам защо, но моето усещане е, че пренебрегваме чувствата си... че се пазим от тях и не им отдаваме сякаш такова значение. И в много по - голяма степен се засягаме не ако някой ни каже, че сме безчувствени, а че сме глупави. Издигнали сме разума в култ, подтискайки сърцето, а то маркира Пътя към Необятното. Когато ни напусне любимо същество, едва тогава осъзнаваме, че сме спестили, че сме пропуснали безвъзвратно възможността да му кажем "Обичам те". Така че без притеснение, без чувство на неудобство, погледнете в очите човека, който е най - близко до сърцето ви, на когото сте отдали Любовта си, и му кажете "Обичам те", защото утре може да е късно!

И ще допълня, че даже и Учителят не е съблюдавал стриктно този закон - примерно съм срещал в том 5 на "Изгревът", когато в разговор с Мария Тодорова нееднократно й казва, че я обича. Изобщо си мисля, че Любовта трябва да бъде изразявана по най-различни начини, вкл. и словесно. А думите, изречени с Любов, просто притежават магическа сила и остават дълбоко вписани в акашиевите хроники!

Тук ще припомня едно мое мнение от друга форумна тема:

Понякога е престъпление да не кажеш "Обичам те"! Понякога е невъзможно да не кажеш "Обичам те"! Понякога се случва това "Обичам те" да е по - силно от теб, от твоята лична воля, защото сякаш идва от Цялото, макар и да е предназначено конкретно за един човек... Понякога не казваме "Обичам те" просто защото се страхуваме... Страхуваме се да поемем отговорност за думите си... Страхуваме се, че това може да се възприеме като слабост... Страхуваме се, че ни прави уязвими... Срамуваме се... Но не от Любовта трябва да се срамува човек, а от безлюбието! Не знам защо, но моето усещане е, че пренебрегваме чувствата си... че се пазим от тях и не им отдаваме сякаш такова значение. И в много по - голяма степен се засягаме не ако някой ни каже, че сме безчувствени, а че сме глупави. Издигнали сме разума в култ, подтискайки сърцето, а то маркира Пътя към Необятното. Когато ни напусне любимо същество, едва тогава осъзнаваме, че сме спестили, че сме пропуснали безвъзвратно възможността да му кажем "Обичам те". Така че без притеснение, без чувство на неудобство, погледнете в очите човека, който е най - близко до сърцето ви, на когото сте отдали Любовта си, и му кажете "Обичам те", защото утре може да е късно!

И ще допълня, че даже и Учителят не е съблюдавал стриктно този закон - примерно съм срещал в том 5 на "Изгревът", когато в разговор с Мария Тодорова нееднократно й казва, че я обича. Изобщо си мисля, че Любовта трябва да бъде изразявана по най-различни начини, вкл. и словесно. А думите, изречени с Любов, просто притежават магическа сила и остават дълбоко вписани в акашиевите хроники!

Ами то е ясно - когато пишем любовни писма, не използваме готови шаблони, а те се изливат от сърцето ни. Любовта ни диктува думите. Така е и при молитвата - няма по-добра молитва от тази, която се ражда от боговдъхновеното ти състояние в мига на общение с Бога. Дори тогава, когато използваш чужди думи, готова молитва, трябва да й вдъхнеш живот с топлината на сърцето си!

Атанас Минчев разказва: Отивам един ден по някаква работа при Учителя. Говорихме, каквото говорихме, и аз Му казвам: „Учителю, аз искам да се оженя.” „Хубаво.”- отговаря Учителят. „Ама искам да взема добра другарка.” „Хубаво”-повтаря Учителят. „Ами как да я намеря, как ще я позная, коя е добра? Това е мъчно нещо.” „Ти си цигулар. Ти как познаваш коя цигулка е хубава?” „Която свири хубаво, която има хубав тон.” „Е, и нея ще познаеш по това: която пее най-хубаво.” „Ами къде ще я намеря?” „Ти няма да я търсиш, тя сама ще дойде при теб.”

По това време аз се бях запознал с едно момиче, което пееше хубаво и взимаше от мене уроци по солфеж. Помислих си: „Сигурно тя ще е.” Но докато я поопозная, тя доведе един ден друго момиче, дошло от провинцията да постъпи в академията, да го подготвя по солфеж, за да се яви на приемен изпит. Като запя и чух гласа й, рекох си: „Тази пее по-хубаво от първата. Тази пее най-хубаво от всички момичета, които познавам.” И се ожених за нея. И не сбърках.

„Изгревът” том 6

Атанас Минчев разказва: Отивам един ден по някаква работа при Учителя. Говорихме, каквото говорихме, и аз Му казвам: „Учителю, аз искам да се оженя.” „Хубаво.”- отговаря Учителят. „Ама искам да взема добра другарка.” „Хубаво”-повтаря Учителят. „Ами как да я намеря, как ще я позная, коя е добра? Това е мъчно нещо.” „Ти си цигулар. Ти как познаваш коя цигулка е хубава?” „Която свири хубаво, която има хубав тон.” „Е, и нея ще познаеш по това: която пее най-хубаво.” „Ами къде ще я намеря?” „Ти няма да я търсиш, тя сама ще дойде при теб.”

По това време аз се бях запознал с едно момиче, което пееше хубаво и взимаше от мене уроци по солфеж. Помислих си: „Сигурно тя ще е.” Но докато я поопозная, тя доведе един ден друго момиче, дошло от провинцията да постъпи в академията, да го подготвя по солфеж, за да се яви на приемен изпит. Като запя и чух гласа й, рекох си: „Тази пее по-хубаво от първата. Тази пее най-хубаво от всички момичета, които познавам.” И се ожених за нея. И не сбърках.

„Изгревът” том 6

Атанас Минчев разказва: Отивам един ден по някаква работа при Учителя. Говорихме, каквото говорихме, и аз Му казвам: „Учителю, аз искам да се оженя.” „Хубаво.”- отговаря Учителят. „Ама искам да взема добра другарка.” „Хубаво”-повтаря Учителят. „Ами как да я намеря, как ще я позная, коя е добра? Това е мъчно нещо.” „Ти си цигулар. Ти как познаваш коя цигулка е хубава?” „Която свири хубаво, която има хубав тон.” „Е, и нея ще познаеш по това: която пее най-хубаво.” „Ами къде ще я намеря?” „Ти няма да я търсиш, тя сама ще дойде при теб.”

По това време аз се бях запознал с едно момиче, което пееше хубаво и взимаше от мене уроци по солфеж. Помислих си: „Сигурно тя ще е.” Но докато я поопозная, тя доведе един ден друго момиче, дошло от провинцията да постъпи в академията, да го подготвя по солфеж, за да се яви на приемен изпит. Като запя и чух гласа й, рекох си: „Тази пее по-хубаво от първата. Тази пее най-хубаво от всички момичета, които познавам.” И се ожених за нея. И не сбърках.

„Изгревът” том 6

Атанас Минчев разказва: Отивам един ден по някаква работа при Учителя. Говорихме, каквото говорихме, и аз Му казвам: „Учителю, аз искам да се оженя.” „Хубаво.”- отговаря Учителят. „Ама искам да взема добра другарка.” „Хубаво”-повтаря Учителят. „Ами как да я намеря, как ще я позная, коя е добра? Това е мъчно нещо.” „Ти си цигулар. Ти как познаваш коя цигулка е хубава?” „Която свири хубаво, която има хубав тон.” „Е, и нея ще познаеш по това: която пее най-хубаво.” „Ами къде ще я намеря?” „Ти няма да я търсиш, тя сама ще дойде при теб.”

По това време аз се бях запознал с едно момиче, което пееше хубаво и взимаше от мене уроци по солфеж. Помислих си: „Сигурно тя ще е.” Но докато я поопозная, тя доведе един ден друго момиче, дошло от провинцията да постъпи в академията, да го подготвя по солфеж, за да се яви на приемен изпит. Като запя и чух гласа й, рекох си: „Тази пее по-хубаво от първата. Тази пее най-хубаво от всички момичета, които познавам.” И се ожених за нея. И не сбърках.

„Изгревът” том 6

Ами то е ясно - когато пишем любовни писма, не използваме готови шаблони, а те се изливат от сърцето ни. Любовта ни диктува думите. Така е и при молитвата - няма по-добра молитва от тази, която се ражда от боговдъхновеното ти състояние в мига на общение с Бога. Дори тогава, когато използваш чужди думи, готова молитва, трябва да й вдъхнеш живот с топлината на сърцето си!

Един ден Муса (Мойсей) се разхождал сам-самичък из планината, когато видял в далечината пастир. Мъжът бил паднал на колене, бил разперил ръце към небето и се молел. Муса се зарадвал много. Но щом се приближил, бил не по-малко изумен от молитвата на пастира.

- О, любими Боже, аз те обичам повече отколкото можеш да знаеш. За теб съм готов на всичко – само кажи. И да ме накараш да заколя за теб най-тлъстата овца в стадото си, ще го сторя, без да се колебая. За теб ще я опека и ще сложа в ориза Ти лойта на опашката – да ти е вкусно.

Муса се приближил още малко до пастира и продължил да слуша внимателно.

- После ще ти умия краката, ще ти изчистя ушите и ще те опощя. Ето колко много Те обичам!

След като чул достатъчно, Муса прекъснал пастира с вик:

- Спри се, невежи човече! Какво правиш? Нима си въобразяваш, че Бог яде ориз. Нима си въобразяваш, че Бог има крака, които да умиеш? Това твоето не е молитва. Това си е чисто богохулство.

Стреснат и засрамен, пастирът почнал да се извинява отново и отново и обещал да се моли като благочестивите люде. Същия следобед Муса го научил на няколко молитви. После си продължил по пътя донемайкъде доволен от себе си.

Но вечерта чул глас. Бог му казал:

- О, какво направи, Муса? Накара се на клетия пастир и не разбра колко мил Ми е той. Може и да не говореше верните неща по верен начин, но беше искрен. Сърцето му беше чисто, а помислите – праведни. Говореше богоугодно. За теб думите му може и да бяха богохулство, но за Мен те бяха сладко богохулство.

Муса тутакси разбрал грешката си. На другия ден още на ранина се върнал в планината да се види с пастира. И този път го заварил да се моли само че както му било казано. Бил толкова решен да не сбърка, че пелтечел и от предишното му вълнение и страст нямало и следа. Муса съжалил за онова, което му бил причинил. Потупал го по гърба и рекъл:

- Сгреших, приятелю. Много те моля, прости ми. Моли си се, както знаеш. За Бога това е по-ценно.

Пастирът се учудил на тези думи, ала облекчението му било още по-голямо. Той обаче не искал да се моли както преди. Нито пък да изрича молитвите, на които го бил научил Муса. Сега бил намерил нов начин да общува с Бога. Макар и доволен, и блажен в простодушното си благочестие, вече бил надживял този етап – бил надскочил сладкото си богохулство.

- Разбра ли сега – недей да съдиш начина, по който другите общуват с Бога – каза в заключение Шамс. Всеки си има свой начин и своя молитва. Бог не приема думите ни за чиста монета. Той се вглежда дълбоко в сърцата ни. Важни са не церемониите и обредите. Важно е дали сърцата ни са достатъчно чисти!



Из „Любов” Елиф Шафак

Ами то е ясно - когато пишем любовни писма, не използваме готови шаблони, а те се изливат от сърцето ни. Любовта ни диктува думите. Така е и при молитвата - няма по-добра молитва от тази, която се ражда от боговдъхновеното ти състояние в мига на общение с Бога. Дори тогава, когато използваш чужди думи, готова молитва, трябва да й вдъхнеш живот с топлината на сърцето си!

Един ден Муса (Мойсей) се разхождал сам-самичък из планината, когато видял в далечината пастир. Мъжът бил паднал на колене, бил разперил ръце към небето и се молел. Муса се зарадвал много. Но щом се приближил, бил не по-малко изумен от молитвата на пастира.

- О, любими Боже, аз те обичам повече отколкото можеш да знаеш. За теб съм готов на всичко – само кажи. И да ме накараш да заколя за теб най-тлъстата овца в стадото си, ще го сторя, без да се колебая. За теб ще я опека и ще сложа в ориза Ти лойта на опашката – да ти е вкусно.

Муса се приближил още малко до пастира и продължил да слуша внимателно.

- После ще ти умия краката, ще ти изчистя ушите и ще те опощя. Ето колко много Те обичам!

След като чул достатъчно, Муса прекъснал пастира с вик:

- Спри се, невежи човече! Какво правиш? Нима си въобразяваш, че Бог яде ориз. Нима си въобразяваш, че Бог има крака, които да умиеш? Това твоето не е молитва. Това си е чисто богохулство.

Стреснат и засрамен, пастирът почнал да се извинява отново и отново и обещал да се моли като благочестивите люде. Същия следобед Муса го научил на няколко молитви. После си продължил по пътя донемайкъде доволен от себе си.

Но вечерта чул глас. Бог му казал:

- О, какво направи, Муса? Накара се на клетия пастир и не разбра колко мил Ми е той. Може и да не говореше верните неща по верен начин, но беше искрен. Сърцето му беше чисто, а помислите – праведни. Говореше богоугодно. За теб думите му може и да бяха богохулство, но за Мен те бяха сладко богохулство.

Муса тутакси разбрал грешката си. На другия ден още на ранина се върнал в планината да се види с пастира. И този път го заварил да се моли само че както му било казано. Бил толкова решен да не сбърка, че пелтечел и от предишното му вълнение и страст нямало и следа. Муса съжалил за онова, което му бил причинил. Потупал го по гърба и рекъл:

- Сгреших, приятелю. Много те моля, прости ми. Моли си се, както знаеш. За Бога това е по-ценно.

Пастирът се учудил на тези думи, ала облекчението му било още по-голямо. Той обаче не искал да се моли както преди. Нито пък да изрича молитвите, на които го бил научил Муса. Сега бил намерил нов начин да общува с Бога. Макар и доволен, и блажен в простодушното си благочестие, вече бил надживял този етап – бил надскочил сладкото си богохулство.

- Разбра ли сега – недей да съдиш начина, по който другите общуват с Бога – каза в заключение Шамс. Всеки си има свой начин и своя молитва. Бог не приема думите ни за чиста монета. Той се вглежда дълбоко в сърцата ни. Важни са не церемониите и обредите. Важно е дали сърцата ни са достатъчно чисти!



Из „Любов” Елиф Шафак

Ами то е ясно - когато пишем любовни писма, не използваме готови шаблони, а те се изливат от сърцето ни. Любовта ни диктува думите. Така е и при молитвата - няма по-добра молитва от тази, която се ражда от боговдъхновеното ти състояние в мига на общение с Бога. Дори тогава, когато използваш чужди думи, готова молитва, трябва да й вдъхнеш живот с топлината на сърцето си!

Ами то е ясно - когато пишем любовни писма, не използваме готови шаблони, а те се изливат от сърцето ни. Любовта ни диктува думите. Така е и при молитвата - няма по-добра молитва от тази, която се ражда от боговдъхновеното ти състояние в мига на общение с Бога. Дори тогава, когато използваш чужди думи, готова молитва, трябва да й вдъхнеш живот с топлината на сърцето си!

Един ден Муса (Мойсей) се разхождал сам-самичък из планината, когато видял в далечината пастир. Мъжът бил паднал на колене, бил разперил ръце към небето и се молел. Муса се зарадвал много. Но щом се приближил, бил не по-малко изумен от молитвата на пастира.

- О, любими Боже, аз те обичам повече отколкото можеш да знаеш. За теб съм готов на всичко – само кажи. И да ме накараш да заколя за теб най-тлъстата овца в стадото си, ще го сторя, без да се колебая. За теб ще я опека и ще сложа в ориза Ти лойта на опашката – да ти е вкусно.

Муса се приближил още малко до пастира и продължил да слуша внимателно.

- После ще ти умия краката, ще ти изчистя ушите и ще те опощя. Ето колко много Те обичам!

След като чул достатъчно, Муса прекъснал пастира с вик:

- Спри се, невежи човече! Какво правиш? Нима си въобразяваш, че Бог яде ориз. Нима си въобразяваш, че Бог има крака, които да умиеш? Това твоето не е молитва. Това си е чисто богохулство.

Стреснат и засрамен, пастирът почнал да се извинява отново и отново и обещал да се моли като благочестивите люде. Същия следобед Муса го научил на няколко молитви. После си продължил по пътя донемайкъде доволен от себе си.

Но вечерта чул глас. Бог му казал:

- О, какво направи, Муса? Накара се на клетия пастир и не разбра колко мил Ми е той. Може и да не говореше верните неща по верен начин, но беше искрен. Сърцето му беше чисто, а помислите – праведни. Говореше богоугодно. За теб думите му може и да бяха богохулство, но за Мен те бяха сладко богохулство.

Муса тутакси разбрал грешката си. На другия ден още на ранина се върнал в планината да се види с пастира. И този път го заварил да се моли само че както му било казано. Бил толкова решен да не сбърка, че пелтечел и от предишното му вълнение и страст нямало и следа. Муса съжалил за онова, което му бил причинил. Потупал го по гърба и рекъл:

- Сгреших, приятелю. Много те моля, прости ми. Моли си се, както знаеш. За Бога това е по-ценно.

Пастирът се учудил на тези думи, ала облекчението му било още по-голямо. Той обаче не искал да се моли както преди. Нито пък да изрича молитвите, на които го бил научил Муса. Сега бил намерил нов начин да общува с Бога. Макар и доволен, и блажен в простодушното си благочестие, вече бил надживял този етап – бил надскочил сладкото си богохулство.

- Разбра ли сега – недей да съдиш начина, по който другите общуват с Бога – каза в заключение Шамс. Всеки си има свой начин и своя молитва. Бог не приема думите ни за чиста монета. Той се вглежда дълбоко в сърцата ни. Важни са не церемониите и обредите. Важно е дали сърцата ни са достатъчно чисти!



Из „Любов” Елиф Шафак

Точно преди месец имах рожден ден и получих безценен подарък от едно много любимо същество – потребителка на този форум, която интуитивно беше доловила моето желание или аз интуитивно бях доловил нейното желание, без предварително да сме отваряли дума изобщо за това. Подаръкът беше прекрасната, изпълнена с Мъдрост книга на Елиф Шафак, с многозначителното заглавие „Любов”. Съмнявам се, че ако сам си бях купил книгата, щях да разгръщам страниците й с такъв трепет и щях да я чета с такъв огромен интерес, и да изпитвам такава наслада от прочита, както го правя сега, защото (според моето усещане) този подарък е направен с много Любов. А точно Любовта превръща и най-обикновените неща в необикновени и специални. И винаги когато погледна книгата и разтворя страниците й, се сещам с благодарност и Любов за това обично същество, което наистина ме накара да се почувствам така, сякаш съм получил не обикновен подарък, а Божествен дар, който ми напомня една любима история от същата книга, която ще си позволя да преразкажа:



Шамс седял пред духовното училище, където Руми изнасял своите беседи, и спирал всеки, който искал да влезе вътре, като го питал защо отива при великия Маулана и какъв подарък Му носи. Обикновено хората се стъписвали и почвали да мънкат – не знаели какво да отговорят. Някои от тях се връщали след няколко дни и носели различни дарове – плодове, сребърни дирхами, копринени килими или току-що родени агнета. Но щом виждал това, Шамс се ядосвал още повече.

Веднъж един от посетителите не се стърпял и се развикал на Шамс:

- Кой ти дава право да препречваш вратата на Маулана? Все питаш хората какво са Му донесли. Ами ти? Ти какво Му донесе?

А Шамс отговорил съвсем тихо, едва доловимо:

- Донесох Му себе си… Жертвах за Него главата си!



Приятели мои, ако искате да бъдете обичани, да почувствате своя живот като Божествен дар, обичайте – обичайте колкото е възможно повече, по-истински, по-всеотдайно, без да съобразявате, без да мислите какво ще стане след това и колко и дали ще получите нещо в замяна! Защото Любовта е безценен дар сама по себе си! И е важно не колко ни обичат (защото това е следствие), а ние колко обичаме! Любовта е нашият единствен надежден капитал!

Закон е: Който не иска нищо за себе си, е достоен да получи и получава всичко, от което действително се нуждае!



Посвещавам с обич това мое писание на всички, които по един или друг начин ми съдействат, като стават повод и основание, да разгръщам все повече и повече Любовта си!

Човек е противоречиво същество. Мъдрец е този, който успява да приеме своята вътрешна противоречивост с разбиране, да примири противоречията, да постигне вътрешна хармония и баланс, да съумее да изгради необходимата основа, наречена „душевен мир”, от която възрастват Божествените добродетели, необходими в процеса на Богопознание. Но трябва да се има предвид, че тази основа е производна – тя възниква от смирението. Ако не си смирен, не е възможно да имаш този мир, за който апостолът казва, че превъзхожда всяко знание. Поради тази причина смирението е основополагащ камък във всяка една религиозна система и духовна традиция. Ако липсва смирението, можем да говорим за интелектуалност, но не и за Мъдрост. Ако липсва смирението, достъпът до Божествената съкровищница ще ни бъде отказан, колкото и да упорстваме… ако ще и денонощно да се молим, защото закон е: „Бог на горделивия се противи, а на смирения дава благодат”, тъй като горделивостта е като планински връх, на който нищо не цъфти и зрее, а смирениенито – плодоносна долина. То поставя човека в състояние на възприемчивост, което позволява на Божественото да прелее в човешкото и така да се роди Богочовекът. Докато горделивостта, грубата или рафинираната самомнителност са като похлупак, който ни затваря за Благодатта и възпрепятства Тя да се излее в нас и да се превърнем в свещен съсъд Божий. В такъв похлупак се превръщат обикновено и личните връзки и отношения, когато липсва достатъчно осъзнатост. Тогава партньорите се захласват един по друг, вторачват се един в друг, и във взаимното желание да се притежават, да си принадлежат един на друг, се обсебват, отдавайки сърцето си на любимия човек, превръщайки го в свой емоционален център, изтласквайки по този начин Бог някъде в периферията и забравайки в опиянението си Словото: „Сине мой, дай Ми сърцето си!” И така, вместо да получим „хляба наш насущний”, получаваме само трошици от Божествената трапеза, които не могат да утолят глада ни. Ето защо не случайно Учителят казва: „Пази свободата на душата си!” Изкуството на живота се състои в това да обичаш хората, но да останеш верен на Бога, отдавайки сърцето си единствено Нему! И тогава ще ти се даде преизобилно според закона на Благодатта, наречен „Опуленс”, и ще видиш как от житеното зрънце на твоята монада израства класа на твоята множественост – полиада. Ето защо за този, който е предопределен да се превърне в мост между Небето и Земята, не е желателно да се обвързва, да встъпва в брак, защото закон е: „Този, който е слезнал, за да служи на Цялото, не може да намери щастие и удовлетворение в личните си взаимоотношения.” Опита ли се да го направи, ще се изпълни с усещането, че пие солена морска вода, за да утоли жаждата си - че не може да разгърне потенциала си и да изпълни предназначението си. Самото понятие „лично щастие” е абсурдно, защото по своето естество щастието е безпределно, а личността – пределна. Така че, ако една личност срещне действително щастието, тогава тя се разтваря в него, изчезва… защото Океанът Божественост не може да бъде побран в кафяна чашка… А когато личността по този начин е надмогната, унищожена (това, което в суфи традицията се нарича „фана”) се появява усещането за безпределност, за блаженство, за вечност. И единствено такъв човек не само може да се нарече „блажен”, но е блажен и в действителност!

Човек е противоречиво същество. Мъдрец е този, който успява да приеме своята вътрешна противоречивост с разбиране, да примири противоречията, да постигне вътрешна хармония и баланс, да съумее да изгради необходимата основа, наречена „душевен мир”, от която възрастват Божествените добродетели, необходими в процеса на Богопознание. Но трябва да се има предвид, че тази основа е производна – тя възниква от смирението. Ако не си смирен, не е възможно да имаш този мир, за който апостолът казва, че превъзхожда всяко знание. Поради тази причина смирението е основополагащ камък във всяка една религиозна система и духовна традиция. Ако липсва смирението, можем да говорим за интелектуалност, но не и за Мъдрост. Ако липсва смирението, достъпът до Божествената съкровищница ще ни бъде отказан, колкото и да упорстваме… ако ще и денонощно да се молим, защото закон е: „Бог на горделивия се противи, а на смирения дава благодат”, тъй като горделивостта е като планински връх, на който нищо не цъфти и зрее, а смирениенито – плодоносна долина. То поставя човека в състояние на възприемчивост, което позволява на Божественото да прелее в човешкото и така да се роди Богочовекът. Докато горделивостта, грубата или рафинираната самомнителност са като похлупак, който ни затваря за Благодатта и възпрепятства Тя да се излее в нас и да се превърнем в свещен съсъд Божий. В такъв похлупак се превръщат обикновено и личните връзки и отношения, когато липсва достатъчно осъзнатост. Тогава партньорите се захласват един по друг, вторачват се един в друг, и във взаимното желание да се притежават, да си принадлежат един на друг, се обсебват, отдавайки сърцето си на любимия човек, превръщайки го в свой емоционален център, изтласквайки по този начин Бог някъде в периферията и забравайки в опиянението си Словото: „Сине мой, дай Ми сърцето си!” И така, вместо да получим „хляба наш насущний”, получаваме само трошици от Божествената трапеза, които не могат да утолят глада ни. Ето защо не случайно Учителят казва: „Пази свободата на душата си!” Изкуството на живота се състои в това да обичаш хората, но да останеш верен на Бога, отдавайки сърцето си единствено Нему! И тогава ще ти се даде преизобилно според закона на Благодатта, наречен „Опуленс”, и ще видиш как от житеното зрънце на твоята монада израства класа на твоята множественост – полиада. Ето защо за този, който е предопределен да се превърне в мост между Небето и Земята, не е желателно да се обвързва, да встъпва в брак, защото закон е: „Този, който е слезнал, за да служи на Цялото, не може да намери щастие и удовлетворение в личните си взаимоотношения.” Опита ли се да го направи, ще се изпълни с усещането, че пие солена морска вода, за да утоли жаждата си - че не може да разгърне потенциала си и да изпълни предназначението си. Самото понятие „лично щастие” е абсурдно, защото по своето естество щастието е безпределно, а личността – пределна. Така че, ако една личност срещне действително щастието, тогава тя се разтваря в него, изчезва… защото Океанът Божественост не може да бъде побран в кафяна чашка… А когато личността по този начин е надмогната, унищожена (това, което в суфи традицията се нарича „фана”) се появява усещането за безпределност, за блаженство, за вечност. И единствено такъв човек не само може да се нарече „блажен”, но е блажен и в действителност!

Точно преди месец имах рожден ден и получих безценен подарък от едно много любимо същество – потребителка на този форум, която интуитивно беше доловила моето желание или аз интуитивно бях доловил нейното желание, без предварително да сме отваряли дума изобщо за това. Подаръкът беше прекрасната, изпълнена с Мъдрост книга на Елиф Шафак, с многозначителното заглавие „Любов”. Съмнявам се, че ако сам си бях купил книгата, щях да разгръщам страниците й с такъв трепет и щях да я чета с такъв огромен интерес, и да изпитвам такава наслада от прочита, както го правя сега, защото (според моето усещане) този подарък е направен с много Любов. А точно Любовта превръща и най-обикновените неща в необикновени и специални. И винаги когато погледна книгата и разтворя страниците й, се сещам с благодарност и Любов за това обично същество, което наистина ме накара да се почувствам така, сякаш съм получил не обикновен подарък, а Божествен дар, който ми напомня една любима история от същата книга, която ще си позволя да преразкажа:



Шамс седял пред духовното училище, където Руми изнасял своите беседи, и спирал всеки, който искал да влезе вътре, като го питал защо отива при великия Маулана и какъв подарък Му носи. Обикновено хората се стъписвали и почвали да мънкат – не знаели какво да отговорят. Някои от тях се връщали след няколко дни и носели различни дарове – плодове, сребърни дирхами, копринени килими или току-що родени агнета. Но щом виждал това, Шамс се ядосвал още повече.

Веднъж един от посетителите не се стърпял и се развикал на Шамс:

- Кой ти дава право да препречваш вратата на Маулана? Все питаш хората какво са Му донесли. Ами ти? Ти какво Му донесе?

А Шамс отговорил съвсем тихо, едва доловимо:

- Донесох Му себе си… Жертвах за Него главата си!



Приятели мои, ако искате да бъдете обичани, да почувствате своя живот като Божествен дар, обичайте – обичайте колкото е възможно повече, по-истински, по-всеотдайно, без да съобразявате, без да мислите какво ще стане след това и колко и дали ще получите нещо в замяна! Защото Любовта е безценен дар сама по себе си! И е важно не колко ни обичат (защото това е следствие), а ние колко обичаме! Любовта е нашият единствен надежден капитал!

Закон е: Който не иска нищо за себе си, е достоен да получи и получава всичко, от което действително се нуждае!



Посвещавам с обич това мое писание на всички, които по един или друг начин ми съдействат, като стават повод и основание, да разгръщам все повече и повече Любовта си!