stanislava63

Това с малкото отделено време е и танка и не е така, т.е. искам да кажа, че една майка може да ходи на работа и да дава толкова много Любов на детето си, колкото една майка, която не ходи на работа, по цял ден е в къщи, но е нервна и не е изпълнена с топлина и обич, че дори и повече, всичко е донякъде вярно и донякъде не съвсем...Да, добре е една майка поне първите 3, че да не кажа и 7 години да е до дете то си и да го обгражда с внимание и обич, но колко майки могат да направят това в днешно време, когато няма пари в семейството?!
Трудно е всяка майка се учи по пътя, когато стане майка, не всяка майка е идеалната, а и не трябва, защото в старанието си да сме идеални допускаме най-големите грешки! Въпроса е да имаме Любов, Вяра, Топлина и да се учим от грешките си, като не ги повтаряме и за напред.

"Излезе ли ви цирей, ще знаете, че злото излиза чрез него. Всяка лоша мисъл, лошо чувство или постъпка си проявява във вид на ревматизъм, на цирей или друга болест."
"Здравето се възстановява чрез човешката мисъл, а се поддържа чрез човешките чувства."
"Болестите в света идват периодически. При това колкото повече се увеличават престъпленията по отношение на любовта, толкова повече се увеличават болестите и аномалиите в човешкия живот. Щом приложите закона на любовта в домовете, обществата и народите, веднага болестите ще намалеят. Аз не говоря за човешката любов, но за Божията, която повдига духа на човека и разрешава всички въпроси."
"Болестите показват пътищата на вашето отклонение от великия Божествен живот, или от правата мисъл."
"Когато боледува от някаква болест , човек се намира в страданието на плътта. Като страда, той изучава законите на живота. Всяка болест показва, че е нарушена някоя добродетел. Болката на очите, на главата, на гърдите, на стомаха, както и на всички останали показва, че тези органи са лишени от нещо. Щом придобият това, което им липсва, здравословното състояние ще се възстанови."
Петър Дънов, Книга за здравето

Забелязала съм, че когато си позволя да се гневя на някого, вместо спокойно и аргументирано да изложа своето становище, веднага ми излиза малка гнойна пъпка и веднага знам, че не съм била права. Ако си позволя да споделя нещо от разговор, който съм имала с близък, приятелка, колежка или съседка с някой друг, веднага знам, че съм сгрешила и следствието не закъснява - отново ми излиза малка гнойна пъпка. Мога да дам много примери както от моя живот, така и от този на хората, които ме заобикалят. Научила съм се да следя при кои наши думи или постъпки, какви последствия има и се оказва, че Дънов винаги е прав. Има причина, има следствие. Причината винаги е в нас самите, следствието е това, което ни се случва. От Дънов се научих да внимавам какво говоря, как и кога да кажа нещо, каквото и да ми се случи веднага се обръщам към себе си и търся отговора в делата и постъпките си. Това ми стана втора природа, но въпреки това често ми се случва да сгреша. Много е трудно да търсиш винаги причините в собствените си действия, да водиш война сам със себе си, но когато разбереш принципа на думите и от Библията и тези на Дънов " не ритай с/у злото", "търпението се възнаграждава" и на много други мъдрости, човек започва да се стреми да живее по-правилно и да постъпва по Божите закони. Страданието винаги учи на нещо. Дънов казва " Бог не живее в болно тяло!" и вместо да се питаме " защо на мен ми се случва всичко това, Господи...", трябва да се обърнем навътре в нас самите, там се крият всички отговори. Много егоистично е и много трудно е да се въздържаш да правиш или не правиш нещо. В единият случай знаеш, че ще следствието няма да закъснее, в другия, че нищо лошо няма да ти се случи. Решението е в нас самите. На окултен език говорим за възмездие, в науката има закон" на всяко действие, има равно на него противодействие". Но този процес е твърде дълъг и твърде труден за нашите човешки души!

Изцяло подкрепям мнението на Станимир, и за мен нещата стоят по този начин, само за това - като се замислим:



...има. И Учителят , и всички Учители все готови практики ни дават, за които не бихме се сетили без тях. Само че думите "упражнение" и "контрол" предполагат известна пасивност, а при ученика тя само спъва развитието. По-подходящи са "практика" и "насока". Гарнирани с много воля, което тоговаря на въпроса на Дианчето:



Правя и много ми помага. И ми е трудно да заделям време, защото това променя обичайния дневен ред, но успявам. Опитвам се да науча и хората около мен ... и също успявам, макар и бавничко ( по моя преценка, а тя е субективна ).

Доколкото е възможно, всеки ден ( понякога са налага да адаптирам плана къмвъншните си ангажименти):
- молитва
- гореща вода за пиене
- гимнастика
- медитация 30 - 50 мин
- гимнастика
- ако е необходимо - самолечение или хармонизация
- четене и размисъл
-лечение
- положителна промяна на вода и храна
- контрол върху отношението ми към хора, ситуации и др.
- дарения ( не всеки ден, но всеки ден работя по въпроса да имам тази възможност)
- други



Това не изчерпва темата.

Много е трудно да се направи избор. Голяма битка е вътре в нас. Ако нямаме средства, за да си гледаме децата, дори с най-необходимото и да си платим сметките ще ги метнем в ясли, градини и др. такива.
Имала съм много трудни моменти и макар, да съзнавах, че е грешка съм си давала децата в разните детски заведения. Учим се, поемаме си отговорността и вървим през живота, това е.
Благодаря на Бога, сега се справяме финансово, но и на ръба не е нормално да се живее. Нужно е да се развиваме-интелектуално, творчески, както и децата ни... Човеци сме, за жалост, колкото и да ни се иска да сме супер духовни и на физически план живеем още.

Мисля си, колко деца са без родителско внимание, колко са плачещи по ясли и градини, с бавачки или дори с любвеобилни баби, но това не са техните майки...
Колко майки смятат, че правят най-доброро за детето си, като отиват възможно най-рано на работа. Макар сърцето им да се къса при раздялата.
Кога ще започнем да слушаме сърцата си?




/БГНЕС

Вашингтон / САЩ

Любовта към децата не се изразява в печеленето на пари и купуването на скъпи вещи.
Когато едно дете плаче в яслата или градината,и пита къде е мама,отговорът "Мама отиде на работа да печели парички за да ти купи играчки" го насочва към мисълта,че паричките са по-важни от него,т.е. мама не го обича достатъчно.

За Сократ, Талмуда и двамата в комина...

В средата на 20-те години един млад евреин дошъл при прочут равин от Ню Йорк и казал, че иска да учи Талмуд.
— Знаеш ли Арамейски? — попитал равина.
— Не
— А иврит?
— Не
— А Тора учил ли си като дете?
— Не. Но ти не се притеснявай.Аз съм завършил Факултета по философия Бъркли и току-що съм защитил дисертация върху логиката във философията на Сократ. И сега, за да се запълнят пропуските в знанията ми, искам да поуча малко Талмуд.
— Вие не сте готов да учите Талмуд – казал равина. — Това е най-дълбоката книга някога писани от хора. Но щом настоявате, ще ви направя тест по логика: ако се справиш ще се занимавам с теб.
Младият мъж се съгласил и равинът продължил.
Двама души се спускат надолу през комина. Единият излиза с чисто лице, а другият - с мръсно. Кой от тях ще се измие?
Очите на младия философ се смрачили.
— Това ли е теста за логика?
Равинът кимнал.
— Е, разбира се, този, който има мръсно лице!
— Грешиш. Помислете логично: този, който има мръсно лицето и погледне този с чистото лице, ще реши, че лицето му, също е чисто. А този, който има чисто лице, и погледне на този с мърсното лице, ще реши, че самият е мръсен и ще отиде да се мие.
— Хитро измислено! - възхитил се гостът.
Добре ребе, дай ми още един тест!
— Двама души се спускат надолу през комина. Единият излиза с чисто лице, а другият - с мръсно. Кой от тях ще се измие?
— Но ние вече го изяснихме - този, който е с чистото лице!
— Грешиш. И двамата ще се измият. Помислете логично: този, който има чисто лице, и погледне на този с мръсното лице, ще реши, че самият е мръсен и ще отиде да се мие. А този, който има мръсно лице, като види, че вторият отива да се мие, ще разбере, че лицето му е мръсно и също ще отиде да се мие.
— Не съм се замислил за това! Това е невероятно - аз допуснах логическа грешка!
Ребе, дай още един тест!
— Двама души се спускат надолу през комина. Единият излеза с чисто лице, а другият - с мръсно. Кой от тях ще се измие?
— И двамата ще се измият.
— Грешиш. Никой няма да се измие. Помислете логично: този, който има мръсно лице, ще погледне човека с чистото лице, и няма да се измие. А този, който има чисто лице, ще види, че този, който има мръсно лице, не отива да се измие и ще разбере, че собственото му лице е чисто и няма да отиде да се мие.
Младият човек, стигнал до отчаяние.
— Е, вярвайте ми, ще могат да уча Талмуда! Питайте за нещо друго!
— Добре. Двама души се спускат надолу по комина...
— О Боже! Нито един от тях няма да се мие!
— Грешиш. Сега убеди ли се, че познаването на логиката на Сократ не е достатъчна, за да учиш Талмуда? Кажете ми, как може, двамата мъже да слязат по една и съща тръба и единият да е с мръсно лице и на другият - не? Не разбираш ли? Целият проблем е безмислица, и ако прекарате живота си, в отговор на безсмислени въпроси, всичките ви отговори, също ще бъдат лишени от смисъл!

Еврейска мъдрост

Мисля си, че няма човек, който да не е страдал някога. За всеки неговите си страдания /изпити/ са най-големи... Но ако разбере смисъла на страданието, ако си прости и продължи напред, като се стреми да прави добро и да се усъвършенства всеки ден, то страданието не е било напразно.
Та нима точно, когато страдаме и намерим сили да се обърнем към Бога, не получаваме отговор?

Ако аз страдам не значи, че трябва да се вкопча в страданието, да се озлобя и да искам и другите да страдат. Напротив, мога да споделя някои изводи и да съм полезна, да помогна на някого... Ясното разглеждане на проблема води до търсене на решения за неговото разрешаване, т. е. развитие. Ако си страдам и си мисля, че така трябва и се самонаказвам дали помагам на себе си и на околните?-Не.

Ей Ванка,ти да не мислиш,че ние лоши работи не сме правили?Аз си търся прошка,ако ми простят добре,ако не ми ...,знам,че съм направила необходимото.Даже имам фрапиращ случай с една прошка,защото си я търсих след 20г. от една приятелка,която дори не си спомняше за прегрешението ми.Интересното беше,аз самата толкова години не си давах сметка,че съм постъпила гадно спрямо нея.А тя ми е приятелка от първи клас и още поддържаме добри контакти,макар да ни разделят и градове и държави понякога.Чак на 37г. бях,когато веднъж си припомних случката и някак си останах потресена от самата себе си,как съм могла да бъда толкова безрасъдна и дори груба.Поисках си прошка,дадоха ми я със смях-как съм могла да се тормозя с тези детски истории,а не бяхме толкова малки-на 17г.Няма нищо фатално Ванка,ти си много-много млад,а си осъзнал грешката си толкова бързо-това е похвално.Някой беше казал:"Нищо в човешките отношения не е непоправимо,докато сме живи".

След толкова години непрекъсната - почти по 10 часа всеки ден - работа с най-различни хора, за себе си имам мнение:
- Не е възможно нито да позная същността на другия, нито дори състоянието му в момента, в който сме заедно.
Винаги, когато съм си въобразявала това, Небето ми се е усмихвало с добродушна ирония. Сякаш чувам:"А, сега де, какво мислеше, какво стана??"
Ами тогава какво познаваме? Стигнала съм до извода, че единственото нещо, което може да се стремим да познаем в процеса на общуването си с другия, това е
- ситуацията, в която се намираме двамата заедно,
и задочно - себе си самия, своето развитие, промяна... Стремила ли съм се към опознаване на нещо друго, различно от тези двете неща, съм се оказвала в неадекватна роля и неадекватно поведение. Все едно да наливаме внимание и сили в съд без дъно. Не просто се знае, че нямаме шанс да го напълним, ами и "водата" отива нахалост. А съвсем до това гърне без дъно ни чака друго - това, което всъщност е за пълнене. После наричаме случилото се с думите "разочарован", обиден", "изненадан", "ядосан" и т.н.

Познай себе си - всъщност наистина означава "огледай се" - във всичко около себе си. Не само в хората. Има го и вглеждането в себе си - но то отново е в своите реакции, мисли, чувства...които са провокирани от всичко около нас. Вътрешното ни аз - е, то пък е съвсем вън от нашия поглед. По скоро то нас наблюдава...
А огледалото на другия - особено това, което ни се вижда мръсно и спонтанно ни се иска да извикаме възмутено "не! това не съм аз" - точно то показва скритото вътре в самите нас, което сме отрекли толкова категорично, че няма как да си го видим сами в себе си. А започна ли да давам акъли (ох, кой не се изкушава) - вече знам - напипала съм най-сериозния си проблем. Млъквам и се опитвам да си спомня какво на кого съм "раздала" - защото този "акъл" е за мен, но обърнат обратно.

Ето - пресен пример - снощи "дадох акъл" да не се навира човекът между шамарите и да се занимава с каквото му е спокойно и щастливо... И сега аз самата същото направих... Сори.

Знаем максимата: "Животът е най-великото училище", а той, животът на детето се формира в далеч в пренаталното съществуване, а после в семейството, в обоществото и т.н. Трудно е, когато амбициите или неглижирането на родителите, поради неразбиране на същественото за детето, изкривяват идейния свят на детето, но и това е урок за двете страни.

А ето един практичен съвет от Учителя за обучението в училище:

"Малцина свършват гимназия. По-способните пък продължават да учат по-нататък, в някое висше заведение. Обаче в живота се случва обратното: ученици, които в гимназията са били способни, в живота остават назад. Или ученици, които в първите класове на гимназията са били способни, отлични, в горните класове отслабват. Други пък, в долните класове са били слаби, а в горните се засилват и свършват гимназия с отличен успех. Това се дължи на особена психическа причина: когато родителите и учителите хвалят децата си чрезмерно, в тях се развива тщеславието, което се намира в задната част на мозъка, и по този начин привлича голяма част от кръвта, вследствие на което предната част на мозъка започва по-малко да се храни и постепенно отслабва. Тъй щото, когато хората ви хвалят много, те, без да искат, ще спрат развитието на ума ви. Затова учителите трябва да се въздържат от хвалене на способните си ученици. Центърът на тщеславието, което се намира в задната част на главата, представя крадец, който взима голяма част от кръвта, която отива към предната част на мозъка. Тази е причината, поради която умът на тщеславните хора не може добре да се развива. Това е изразено и в Писанието със стиха: „Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат“.

Страх и безстрашие

П.П. Разбира се, това не значи да не се подкрепят разумно усилията и работата

Напоследък наблюдавам развитието на няколко теми и отново се върнах (така сигурно е било нужно на мен) към тази тема.
Забелязах още нещо.
Когато човек дава мнение, той приема и мнението на другите, дори и то да бъде противоположно на неговото. Когато вътре в себе си зад маската на мнение, той всъщност раздава оценки, веднага скача срещу мннеията, различни от неговата оценка. Защо?
- ако човек има вкоренено в мисленето си оценъчно мислене, той автоматично смята, че и другите дават оценки. А те, между впрочем, често правят точно това. Обаче, оценките с различни знаци не могат да се понасят една друга, защото едната автоматично оценя другата като погрешна. И така всеки започва да защитава верността на своята оценка....
С всички средства.

Но това, което ме кара да чувствам едно особено усещане за дискомфорт, е одумването и раздаването на квалификации и оценки за хора, които вече не са живи. Вероятно се досетихте, че визирам темата за Михаил Иванов.
Не съм измислила по-добър начин досега освен да се дръпна встрани и да не ги слушам, да не чета написаното. Не съм сигурна, че това е най-добрия начин. А вие как реагирате в такива случаи?

Приятели, пожелавам ви за новата година, а и за цялото ново десетилетие следните неща : здраве, любов, късмет, щастие, мъдрост, търпение, смирение ( когато е нужно), твърдост ( когато е нужна),увереност, прозорливост, радост, душевна хармония, правилни преценки и действия, пари, успехи във всяко едно отношение.Бъдете благословени! Амин.

В подкрепа на всички, които са разбрали с ум и сърце, че бързането по духовната пътека е вредно, ще добавя - когато посадим цвете в почвата, започва ме ли да го дърпаме за стеблото, да никне по-бързо?
Ами, ако е семе? Трябва ли да го разравяме всеки ден, за да проверяваме колко е израстнало?
Колко повече това е съотносимо към човека. Не знам кой родител ще дърпа косата на детето, за да израсте по-бързо, защото детето иска утре плитки, за да е "по-красиво".


***********************************************************************************
"Няма по-добър начин за християните да станат проводници на Бога и да спомогнат за приближаването на Царството Небесно от молитвата."Джонатан Едуардс


"Моли се така, сякаш всичко зависи от Бог, но работи така, сякаш всичко зависи от теб" Едгар Кейси

"Това е илюзията - да мислим, че недостатъците и грешките ни са по-силни от доброто и любовта ни... Облаците не могат да покрият Слънцето. Те покриват само хоризонта на нашето его, което тъне в разкош сред вонливото си царско блато..." Йогананда



"Молитвата е повече от медитация. При медитация източникът на сила е в самия теб. Когато някой се моли, той отива до източник на сила по-велик от неговия собствен." Мадам Дьо Стаел



"Вашите приятели от невидимия свят, които са ви пратили тук, искат да бъдете духовни и религиозни; вашите приятели от невидимия свят искат да бъдете умни, да бъдете силни, да притежавате всички добри качества, да издържате изпитите си, да бъдете носители на Божествените идеи, да пръскате светлина, да утешавате страдуищи, бедни, немощни, да си състрадавате един друг.

И още хиляди други работи те изискват от вас.

И когато вие се съгласите с всичко това и започнете да изпълнявате техните изисквания, вие ще почувствате една вътрешна радост. Душата ви ще се разшири, умът ви също. Ще забележите, като че нещо тайнствено става у вас, чувствате се като някоя птичка, която се вдига нагоре с крилата си. Това показва, че имате благоволението на тия висши приятели. Те ви казват: вървете напред, и ние ще ви помагаме! Пък щом не изпълнявате техните изисквания, вие се разклащате, растройвате се и животът ви се обезмисля. "



Учителя Беинса Дуно

Борита,
Защо трябва да правите усилия да си самовнушавате неща, които са самата действителност, истината? Истината винаги е току пред носа ни, просто трябва да отворим очите си и да я видим. Единственото, което можете да направите, е да осъзнаете истината. А тя е, че Вие сте едно безценно човешко същество с безкрайно чувствително и много богато сърце, с остра наблюдателност и широко отворени очи към света наоколо. Богата сте и с прекрасните всекидневни мигове на споделено щастие с любими хора.
Всеки един човек е уникален такъв, какъвто Бог го е създал, всеки един от нас е шедьовър. Защото Бог затова е Бог, той създава само шедьоври. Никой не е по висш от другия, нито е по-низш, а е просто уникален! Когато осъзнаем тази своя уникалност и престанем да се сравняваме с другите, с техните пари и притежания, ние ще съумеем да оценим и да благодарим за това, което имаме, с което Съществуванието ни е дарило.
Аз познавам много хора с пари, които втурнали се да ги преследват, загубиха по пътя най- ценното, което имаха - себе си. Сега много от тях биха дали богатство, за да имат Вашите вечери, изпълнени с топлота и разбиране.
Човешкият стремеж към пари, власт, позиции е просто търсене на заместител на това, което липсва дълбоко в сърцето - на любов и блаженство. Когато сърцето ти е изпълнено с любов, блаженство, истина, тогава всички други материални заместители са просто фалшиви, ненужни. Когато си събрал истинските диаманти, за какво са ти някакви си там камъчета!?
Най-истинският диамант на света това си ти, твоята най-истинска вътрешна същност, която е от Бога! Когато я осъзнаеш, тогава ти си се докоснал до най-истинското нетленно съкровище, пред което всички други бледнеят. А в един човек, осъзнал себе си, Съществуванието се излива.

Телевизионно Новогодишно поздравление от екрана на bTV

На 31 декември от 19 ч. в централните новини на bTV ще бъде излъчено кратко поздравление от Общество Бяло Братство.

Весело посрещане на Новата 2011 година! Да е мирна, пълна с благодат и благоприятни условия за възрастване на Доброто във всички нас!

Да е благословена за вас и вашите семейства, обични братя и сестри!


/източник/


Бележка: По неизвестни причини, видео записът не е излъчен на 31 декември.

Прекрасни думи! Благодаря Ви! Май наистина имах нужда някой да го изрече, а не само вечер притеснено да плача и да се терзая. Благодаря Ви още веднъж! Ще се опитам да си го самовнуша. Наистина така човек е възможно по- лесно да извърви онова, което го тормози.
Дано не нарушавам нещо във форума. Признавам си, че може би нещо съм пропуснала, но бих искала да поздравя Вас и всички мъдри хора с добри сърца тук с един свой разказ.




Коледа от спомени





Вървях по улицата на празнично украсения град, натежала от спомени и проблеми. Прехвърлях случилото се през изминалия ден. Някак не забелязвах трепкащите светлинки на лампичките, които примигваха плахо по витрините на магазините. Клепачите ми се затваряха от влезлите в тях снежинки и аз инстинктивно обърсвах с опъкото на ръкава си малките капчици. В един миг вече не разбирах дали плача или просто наистина бе завалял силен сняг.

Спомените ми ме върнаха назад в годините и аз се видях млада учителка. Септемврийското слънце галеше косите ми, а по устните ми пробягваше игрива усмивка. Моите питомци ме бяха заобиколили и протягаха весело ръчичките си към мене. Всеки искаше да ме докосне, да получи милувката ми. После споменът като бърз кадър пробяга през годините и ме пренесе в бащиния дом, когато татко кадеше с тамян стаите и с тържествен глас произнасяше молитвата, а мама вървеше след него и се кръстеше с онова тържествено изражение на дълбоковярващ човек. Това стопли сърцето ми и аз неволно се усмихнах. Споменът ме пренесе ненадейно в болничната стая, в която бях прекарала най- тъжната Коледа. Самотна, слушах празничния камбанен звън, който се разнасяше от построената наблизо църква и детска глъч. Светът живееше, а аз сякаш не участвах в това, сякаш го гледах отстрани. Мислите ми рисуваха обични образи и усещах студенината на самотността.

В един миг отвън пред болничната стая се чу звънче. Помислих си, че сънувам и разтърках очите си. После реших, че вероятно са извикали Дядо Коледа за болните деца от съседното отделение и въздъхнах. Чудно... звънчето се чу по- близо до прага и на вратата се появи една висока мъжка фигура. Отупа снежеца от дрехите си и вдигна нещо от пода пред краката си. Съгледах червените листенца на една чудно красива коледна звезда и сърцето ми замря от изненада.

- Вие ли сте госпожа Комитова?

- Да, аз съм.- отговорих плахо, без да разбирам все още кой е този човек и защо е дошъл.

Суровата мъжка фигура някак се смекчи. Ръцете му поеха бавно коледната звезда опакована в лъскава хартия и той я постави на шкафчето до главата ми.

- Госпожо, изпраща ме господин и госпожа Крумови. Това е за Вас. Желаят Ви весели празници и скорошно оздравяване.

Очите ми се изпълниха със сълзи. Не знаех какво да кажа. Закимах задушавана от напиращата емоция и на пресекулки успях да кажа:

- Благодаря сърдечно... поздравете ги и Вие, господине... целунете децата от мене.

Проследих мълчаливо отдалечаващата се през вратата фигура. Дълго не можех да откъсна поглед и се чудех дали сънувам или е истина случващото се. Може би тогава започнах да ценя малко повече себе си и да обичам работата си още повече.

***

Харесваше ми да вървя така. Не поглеждах тъмните фигури на минувачите, които бързаха по своя път. Колко много обичах Коледа! До онази нощ, когато виенето на сирената ме сепна. Линейката хвърчеше по улиците на празничния град. Гледах с насълзени очи през прозореца нищо не подозиращите минувачи. В главата ми пробягваха тревожни мисли, а гърдите ми се свиваха мъчително от спазми. Налагах си да не плача, утешавах се, че Бог е твърде милостив и няма да позволи един добър човек да напусне живота точно по Коледа.

В болницата ни съобщиха, че леля ми няма да излезе от диабетната кома. Помня как всички наведохме глави и заплакахме. В този миг всеки мълчаливо обвиняваше празника, Бог, радостта на околните. Празникът се превърна в огромна тъга. Тази тъга ме преследва и до днес.

***

Усетих как някой се изкашля зад гърба ми. Обърнах се сепнато. Облечена в златистожълто палто млада жена ми се усмихна и подаде ръката си . Лъхна ме нежния аромат на френски парфюм и аз придърпах нагоре яката на вехтото си палто. Примигнах още няколко пъти, заслепявана от напиращите в очите ми снежинки. Признавам си, че не я познах.

- Здравейте, госпожо Комитова! Не ме ли помните? Аз съм Вашата Елиза, както ме наричахте!

Чух познат кръшен смях и се сетих за Лиза- малката калпазанка от втори „а”. Тя седеше винаги на третия чин до прозореца. Златистите и къдрици се сипеха по раменете като водопад, очите и грееха винаги любопитно. Спомних си как ми разказваше след часовете със сълзи на очи как голямата и сестра я беше напляскала заради една кукла, после в седми клас ми споделяше трепетите на първата любов и сърцето ми заби учестено.

- Мило момиче, не те познах! Колко си пораснала! Как си?

- Добре съм. Завърших с отличие гимназията и сега следвам изкуствознание в Париж. А Вие, госпожо? Продължавате ли да се мъчите с калпазаните...



Тя се засмя, спомяйки си вероятно за своите лудории. Тръсна главата си както го правеше някога и спомените ми изплуваха- живи, истински, човешки.

Поговорихме още няколко минути. Вятърът се усили и малките снежинки започнаха да боцкат като иглици лицата ни. Когато се разделихме, Елиза попита дали живея на същия адрес, за да ми праща картички от Париж. Отговорих и утвърдително и продължихме- всеки по своя път.

Прибрах се с натежали нозе в малката си квартира. Мишо бе напалил печката и усетих приятна топлина. Миризмата на току- що сварен боб и сланина изпълни сетивата ми. Чух познатото прокашляне и силния му глас:

- Мило, ти ли си?

Съблякох палтото, изух ботите си и разтърках дланите си. Поставих чантата си на стола до вратата. Влязох в стаята и ахнах. Моето остаряло момче бе купило елха. Тя се издигаше в средата – стройна, зелена и горда. Умиление изпълни душата ми и аз радостно плеснах с ръце. Засмях се и прегърнах побелялата глава на моя мил. Той свали очилата си и остави вестника на коленете си. Сините му очи се присвиха и ме попита:

- Хареса ли ти изненадата?



Не бе необходимо да отговарям. По изражението на лицето ми се четеше всичко. Седнахме на скромната си трапеза, хапвахме и си говорехме. Изгледахме някакъв филм и си легнахме. През нощта се събудих от свистенето на вятъра в клоните на дърветата. Излязох на терасата и заследих носещия се на талази сняг по покривите на къщите. Някъде в далечината по улиците се движеше закъсняла кола. Тя забуксува на пресечката с булеварда и се отдалечи с приглушен трясък. Въпреки резкия шум нищо не нарушаваше снежната хармония в предпразничната нощ.

Рано сутринта на вратата се позвъни. Отворих, но не видях никого. Погледнах неволно надолу и съгледах широк жълтеникав плик. На него пишеше моето име, но нямаше подател. „ Сигурно са съседските деца”- казах си и се усмихнах. Отворих го и извадих пъстра коледна картичка. Отвътре изпаднаха два билета. Вгледах се внимателно и не можах да повярвам. Те бяха за полет с Air France. Зачетох картичката:

Скъпа госпожо,

Много бих искала да Ви поднеса своя коледен подарък.

Реших да го направя днес, веднага. Моля, приемете го като знак на благодарност за всичко онова, което напрваихте за мене.

Нека мечтата Ви стане реалност!



Прегръщам Ви!

Ваша калпазанка: Елиза

Сърцето ми замря за миг, а от очите ми се зарониха сълзи като порой. Когато така обляна цялата и подсмърчаща влязох в кухнята, мъжът ми ме загледа стреснато. Нищо не можах да му кажа. Подадох картичката и билетите.

В следващите няколко минути и часове изживях най- незабравимите вълнения в живота си. Когато се качих на огромния самолет и залепих носа си на стъклото, въздъхнах силно. Мъжът ми само се засмя и подшушна на стюардесата : „ Жена ми е щастлива. Отива да пие кафе на Айфеловата кула”.



Коледа е. Щастието ни идва веднъж в живота. Но то е по- сладко, когато го изживеем истински, давайки си сметка за онова, което сме загубили, за да оценим стойността на онова, което печелим.

Здравейте, скъпи приятели!

Дано не ви прозвучи прекалено фамилиарно, но наистина ви усещам такива. Благодаря за критиките и разбирането ви през малкото време, в което обменяхме мисли. За съжаление при нас проблемите се задълбаха още и още... Недоимъкът ни смаза отвсякъде, но все пак си мисля, че всичко това ми помогна да прозра едно основно нещо- няма по- хубаво от това да цениш дребните на пръв поглед неща.
Желая на всички вас една успешна, здрава, красива и много вълнуваша 2011 година!

Няколко думи за музиката.

Има музика за сутрин, за обед, за вечер; за работа, за почивка.

Душите, които тепърва почват да работят на божествената нива слушат музика за работа. Тя е ритмична и динамична, предразполагаща към труд. Ако слушат музика за почивка, нищо няма да стане.
Душите, които свършват работа, вече са уморени и имат нужда от спокойна музика и почивка. Тях динамичната музика почва да ги дразни, защото са я слушали цял ден, а вече искат да си починат. И като се приберат вкъщи, слушат безметежна и съзерцателна музика, и се наслаждават на свършената работа и заслужената почивка.

Духовното ти израстване ще бъде такова, каквото Ти искаш то да бъде. Ако си решил/а да играеш на котка и мишка със себе си, ти можеш да си играеш на "духовно израстване" целия си живот и след това живот след живот. И това просто ще бъде още един начин да се скриеш от себе си, от истинската си Божествена същност.
Защото Учителят казва: Ти си Христос, син на Живата истина!
Просто трябва да погледнеш в себе си, в най-вътрешната си същност, за да го видиш. Истината за теб никога не е навън, в рекламите, които ни заливат, в информацията, с която ни бомбардират
- истината е вътре в теб и единствено Пътуването навътре е Пътуването към истината.
Много ценни просветлени човешки същества са стъпвали по тази земя и тяхното послание винаги е било това - Обичай и Познай себеси, защото ти си чедо на Живата истина!

Сякаш свикнахме да живеем бързо. Непрекъснато ни заливат предложения за бързи пари, бързи кредити, бързо отслабване. И за бързо духовно израстване. Май покрай заливащите ни предложения за курсове с ускорено усвояване на някои знания и умения, предназначени не за всеки, се появяват и част от изперкалите „духовно” търсещи.
И в желанието си да не изоставаме забравяме, че бавно извървяният път ни дава много повече знания и опит, отколкото бързото пътуване.
Не мога да си спомня точната мисъл на Учителя - беше за малките камъчета по пътя, които могат да ни препънат, ако много бързаме и не гледаме къде вървим.

Ася,много е вярно това което пишеш.
Не знам защо,но напоследък стана особено модерно да си духовно извисен.Появиха се всякакви школи,учения,курсове и т.н. които обещават духовно израстване за една нощ - заспиваш като духовен невежа,а се събуждаш като духовен исполин.
Според мен процесът на духовно израстване върви цял живот.Универсална рецепта как да израстнем духовно няма,защото всеки от нас върви по своя житейски път,получава своите уроци.Ако върви по пътя си без да бърза,ако спира от време на време да осмисли действията си и да си извади поука от грешките,човек ще върви напред и ще израства стъпка по стъпка.
Образно казано,когато човек се изкачва по стръмен планински склон,трябва да върви бавно и внимателно,да спира за почивка и да продължава пътя си след като е събрал сила да го направи.Това е гаранция,че все някога ще стигне до върха.Всяко стремително изкачване крие риск да стъпиш накриво или да се спънеш,вследствие на което да се търкулнеш болезнено до мястото от което си тръгнал.

Аз имам съпротива към тази думичка бог. Вярваш ли, че бог съществува ми звучи като вярваш ли, че дядо мраз съществува? Много богословско юдео християнско ми е. Но, онази разтвореност за Вселената, за вечното и безкрая се роди в мен на около 19г.

Днес за пореден път се опитах да убедя близки хора,че здравето е по-важно от парите.
Не пожелаха да ме изслушат...
Мисля си,какво печели човек,ходейки болен на работа?

Диана, тази сутрин като се събудих и усетих тази тема като послание.

Сега се сещам, че един наш общ познат ми каза веднъж нещо като: "Като бях млад си мислех, че не може да се съвместява духовната работа с професията и т.н. Сега вече това не е проблем".

Може би, колкото повече практикуваме, толкова повече правим нещата част от живота си. Заместваме части от нас, влизаме в хармония, в която нещата не си пречат едно на друго.

А пък си мислех и друго нещо, че след като знаем практика, която точно в този момент може да помогне на нас самите или на някой друг, е загуба да не я приложим.