stanislava63

желая успех на всички търсещи.

Приятели - Учителя никога не говори съвсем буквално...
Тази мисъл много ме е занимавала преди известно време, мога да споделя за себе си до какво стигнах.

Ако непрекъснато мисля за друг човек, това означава, че съзнанието ми (във всичките му нива) се опитва да реши някаква задача, свързана с моя личен опит с този човек. За него личността на човека е нещо като ключ към задачата.
Възможно е сега Ина (ina-hr) да се намира в период, сходен по смисъл с онзи период преди 14 години и пред нея да стои сходна задача.
Възможно е ключът на конкретната личност да бъде към важни елементи от задачата, които ще донесат просветление за решението.
Възможно е ситуацията да е различна, но решението и да бъде по някакъв начин свързано със старото решение - ключът към което е въпросният човек.

При мен, например, така няколко пъти се повториха периоди, в които много упорито мислех за човек от миналото ми. Доста по-късно, преосмисляйки събитията и отношенията, стиганх до извода, че и в четирите случая пред мен е стояла една и съща задача от кармичен характер. Едва четвъртия път успях да я осъзная и взема адекватно решение за себе си и живота си. Изведнъж тогава чак ми проблеснаха думите на същия този човек за съжалението и самосъжалението, изречени съвсем случайно и без повод, но явно изпратени за мен. Тогава не ги "чух" - явно не съм била готова...

Наряд за начало:

В начало бе Словото

"Господи на Любовта, Ти Си изпълнението на всичкия закон вътре в нас.
Ти Си радост за всички от сега за през всички векове."

Молитва на Духа

Добрата молитва

Да се прослави Бог... – формула

Марко 7

Беседа: По предание Неделна Беседа, 2 май, 1920 г. София.

Наряд за край:

Господнята Молитва

Псалом 91

Псалом 23




Замислих се колко пъти вземаме решенита си с мотив да избегнем някакви неприятности, или да противодействаме на нещо, което не ни харесва, или някой да получи заслуженото за нещо, което не ни харесва.
Всъщност в крайна сметка пак ще направим същото във външен план, но вътрешния е важно мотивът какъв ще бъде.... Това го усетих много ясно с едно от децата, които идват при мен. Един ден се наложи да го извадя да пише в чакалнята, защото беше толкова превъзбуден, че не можеше да се съсредоточи и пречеше на другите деца. В първия момент вътре в мен се надигна мотив - наказание, после поработих малко и се включи мотивът - да постигна нужното спокойствие за децата. И все пак ми стоеше негативният мотив относно пречещото дете. Още малко работа - и след няколко секунди стигнах до това, което ми беше нужно - всъщност детето беше превъзбудено от присъствието на останалите деца. Останало само, то се успокои и започна да работи съвсем самостоятелно. Така за няколко секунди мотивът наказание се трансформира в промяна на ситуацията към постигане на по-благоприятни условия за съвместна работа. Интересно за мен беше, че когато обясних последния мотив на децта, те го приеха съвсем естствено - като че ли се разбираше от самосебе си.

Забелязвам, че всички големи конфликти започват от дребни неща и се разгарят от многото безмислени приказки, а в същото време всички големи проблеми приемаме и започваме да действаме за решаването им без много приказки. В същото време дребните ежедневни проблемчета ни нервират често , по малко и ни докарват купища физически проблеми, вместо да се опитаме да се справим с тях ние гледаме към големите проблеми, които често разрешаваме доста по- бързо от дребнавите си навици и кавги. Силно впечатление ми направи следния откъс от една книга:

"Една от най- интересните истории, разказани някога от д-р Хари Емерсън Фосдик- история за спечелената и изгубената борба на един горски великан.
"На склона на Лонг Пийк в Колорадо още лежи
дънера на огромно дърво
Естествоиспитателите казват, че е живяло
четиристотин години. Било е фиданка, когато
Колумб е слязъл на сушата в Сан Салвадор, и
младо дърво, когато първите заселници
пристигат в Плимут Нова Англия. През
столетния си живот е удряно четиринадесет
пъти от гръм, край него са отшумявали безброй
лавини и бури в продължение на четири века. То
ги преживява всичките, но накрая го нападат
бръмбари- дървояди. Те го повалят.
Насекомите си прогризват път през кората му и
постепенно разяждат сърцевината на дървото.
Те са дребни, но атаките им не спират.
Горският великан, непобеден от годините,
неунищожен от гръмотевиците, издържал на
бурите, става жертва на дребните буболечки,
които човек може да смаже с пръст."

Това е историята на повечето хора с хронични заболявания, с нервни кризи, сърдечни проблеми, хора устояващи на големите трудности, а изядени от дребните лоши мисли в главата си.
До колко хората сме в състояние да преборим дребнавостите!? Всеки има лична история......а лична рецепта?

В Акордиране на човешката душа том 3 - стр.119 Боян Боев си спомня как са попитали Учителя:

Та в този смисъл сектата има списък, в който хората имат ангажименти и обещания.
Религията няма списък, но хората вътре в себе си носят ангажименти и обещания.
Учението няма списък и хората са свободни и външно и вътрешно да се свързват с Божественото по своя начин.

Питаш как да мислиш и да се държиш, така че да си психично здрав!

Това, което ще ти напиша, е съвсем простичко и ясно, далеч от ненужните никому латинизми и гърцизми в психиатрията.
Улеснява се развитието на шизофрения ако възприемаш света, ставащото, хората, ситуациите, себе си и т.н. прекалено катастрофично, черногледо, тревожно и болезнено. Как филтрираш ставащото с психиката си! Ако е с ведрина, вяра в себе си и живота и здрав реализъм, психиката ти е здрава! Развива се, когато тревожното черногледство стане прекалено силно, така че повярваш прекалено на тези вътрешни "филтри" и те станат за теб основна реалност. Една пълна със страх, нараняване и изкривено налудно мислене реалност, в която когато човекът се потопи, губи връзката с обективната твърда реалност наоколо.

Оптималната психика, която е здрава и силна и към която е нужно сега да се стремиш, е следната: оптимизъм, здрава връзка с твърдата обективна реалност и логика, здрава научна скептика, самоувереност, спокойствие. Нужно е да си повярваш! Да се отърсиш от вината, срама и страха и да се изпълниш с един спокоен оптимизъм! Един релаксиран, ведър оптимизъм! Оптимизъм, съчетан с нормално здраво себеотстояване и самочувствие!

Мисля си, на глас - всички хора са добри. И всички хора обичам. Но е нормално понякога да не съм съгласна с нещо. Не защото съм права задължително, а просто защото в този момент мисля, чувствам така...
Все пак докато сме живи и имаме контакти с други хора е нормално с някои да се разминаваме, с други да сме близки /като интереси, разбиране/:feel happy:
Вътрешно имам положително отношение и обич към хората, но външно не винаги се получава-емоциите водят. Обикновено казвам това, което мисля и е нормално да не е доволен някой... И знам, че никой не прави нищо заради мен, всеки си е в своя филм. И много ми хареса това /Донче:thumbsup:/, че понякога е по-добре да обичаме отстрани, да се отдръпнем... Трудно е с близки хора, а и при жените майчиния инстинкт, да предпазим тези, дето обичаме...
Усещам, че понякога съм досадна, и тук, във форума. И за това се извинявам.
Да бъда по-добра!? По-точно е-да бъда себе си и да се старая да проявявам доброто като толерантност, търпимост. Колкото и да ми се иска, не съм добра за много хора, но пък поне съм наясно със себе си...
И се чудя-как е възможно да простя сериозни неща, а за дребни глупости изпушвам? - Май-малките камъчета са опасни

Ами за себе си преди време и след един доста сериозен случай, който грозеше да ме засегне... реших, че да съм добра означава и да позволя на другите да не са добри по моите мерки, да им позволя да бъдат негативни, да се обграждат със стени и да се опитват да навлизат в личното ми пространство и въобще всичко, което на мен ми се струва не - добро. Защото то вероятно е добро за тях. Напомням си, че половината от живота си изживях убедена в "недоволния човек и доволната свиня" и в "благородните конфликти - вътрешни и външни", защото без тях животът е "безцветен и изкуствен". Приемам спорещите и критикуващите с добродушна усмивка в сърцето, защото ми приличат на деца, които се карат за кофичките и лопатките си... Абе въобще - разбирам ги. Те мен - не, но това не е повод да се натъжавам или да мисля за тях с огорчение...
Постепенно се уча да обичам еднакво и светлите и тъмните хора - но и аз си имам свободата да определям за себе си с кого ще бъда и какво ще правя... Някои хора е хубаво да бъдат обичани безмълвно и отдалеч.

Impulsa, Това, което съм написал, и ти цитираш, се отнася само за ученици или кандидат – ученици от Школата на Учителя. Само те могат да разберат какво имам предвид. Иначе това, което казваш, е хубаво и вярно, но касае един предварителен, подготвителен етап, преди човек да намери своя Учител, да прекрачи прага на Школата и да приеме предизвикателствата на Пътя на Окултното ученичество.

Що се отнася до личните нападки, които си си позволила да отправиш… Знаеш ли – през 2006 година, когато беше издадена книгата „Мистерията Лим”, преминах през страхотна школа на обучение и извървях пътя от „разпни го” до „осанна”. Никак, ама никак не ми беше лесно, но въпреки че тогава ми се плачеше, защото ме болеше много от всички гнусни нападки, сега, от позицията на изминалото време, съм изключително благодарен на случилото се и на моите обвинители, защото те шкартираха излишните и нечисти натрупвания у мен. Тази напрегната ситуация ми помогна, не само интелектуално, но и екзистенциално, да разбера препоръката на Учителя към един брат, когото накарал да отиде на гробищата и да започне да възхвалява мъртъвците, а на следващия ден да отиде пак, но този път да започне да ги хули. И в двата случая мъртъвците останали безмълвни и нищо не казали на този, който ги хулел или възхвалявал. Така трябва да постъпваме и ние – и когато ни хулят, и когато ни възхваляват, защото нито хулите могат да отнемат нещо от нашата действителна стойност, нито похвалите могат да прибавят нещо към нея. Нека да е ясно - тук, в този форум, в книгите си и в живота си, аз споделям своето сърце. Затова думите ми не са просто думи, а живот, и се надявам и че за други, сродни на мен по дух, са такива и им принасят някаква полза.

Не е лесен пътят! Окултният ученик трябва да превъзмогне и да се освободи от всичко лично – лична воля, лично мнение, лични предпочитания и привързаности, за да стане съсъд Божий, в който да се излее благодатта на Безличното, Вечното и Необятното Съзнание. Това е Христовият път – пътят, по който ни води Учителят и който е път на кървава жертва, на чистота и безкористност. В този смисъл, няма по – голямо благословение от страданието, защото то ни помага да се освободим от всичко користно, за да просияе в своята изначална чистота Христовият образ в душата ни – Божият образ, по който сме създадени.

Иисус Христос казва: Син Человечески не дойде да Му послужат, но да послужи. Не дойдох да изпълня своята воля, а волята на Отца си.” Ако той беше проявил своеволие и не беше подчинил изцяло своята воля на Божията, тогава нямаше да бъде възможно да се случи Великото преображение, което превърна Иисус в Христос. Човешките пътища са си човешки пътища и те следват лесно късащата се нишка на личните удоволствия, но Божият път е един и по него върви само този, който носи кръста на себеотречението, живеейки вече не за себе си, а за Цялото, от Което е частица.

По Пътя съм допускал много грешки – падал съм не веднъж и с разкървавени ръце и колене, а понякога и сърце, съм продължавал да пълзя нагоре. Най – много съм страдал и съм си навличал неприятности тогава, когато съм проявявал своеволие, непослушание, престъпвайки Висшата воля и затваряйки си очите за знаците, които ми е давало Небето, защото не са били его-угодни. А причина за непослушанието и своеволието е липсата на достатъчно вяра, упование, любов и отдаденост.

Благодаря, че се върна тази тема - докато препрочитах, ясно за себе си разграничих:
- когато някой ме критикува, когато откровено или не съвсем изразява неодобрение дори в най-мека форма на личността ми или мисленето ми или позицията ми, или постъпките ми - преднамерено, с добри наерения да ми отоври очите и да ми покаже правилния за мен път - това е неговият собствен образ в моето огледало. Същото важи и за мен. Ако усетя в себе си неодобрение, недоволство, критика към нещо или някого - това е някакво неуредено недоразумение вътре в самата мен.
Преди време, например, имах проблем с недоволството си и критиката вътре в мен по отношение на хора, които се опитваха да ме ограничават и да ми налагат волята си. Сега вече събирам 2+2 и виждам, че това се е случило на няколко места по едно и също време. Като че ли имаше някакъв таен заговор всички да ми причиняват едно и съшщо нещо и да ме поставят в сходни ситуации на ограничавана. Следователно това се е случвало вътре в мен. И наистина, в момента, в който осъзнах как точно ограничавам себе си в името на някакви остарели вече ценности и зависимости, всички ограничения и ограничители изведнъж изчезнаха. Някои станаха много толерантни и отзивчиви, други се отдалечиха на такова разстояние от мен, че нямаме допирни точки реално. Отстрани може би изглежда, че вече нямам причина за недоволство и критика към тях, защото те са променили отношението и поведението си. Но аз знам, че е обратното - докато аз вътре в себе си не се освободих от самоограниченията окончателно, те не спряха. Дори имаше един буферен период, когато те продължаваха да ме притискат, но аз не усещах вече вътре в себе си никаква критика към това, никакво недоволство. Приемах поведението им неутрално - те бяха свободни да мислят и правят каквото искаха и намираха за добре, аз също.

- когато човек до мен изкаже просто своето мнение без да има каквото и да било намерение да ми оказва някакво влияние - просто "случайно" се окажем един до друг и също случайно заговорим на тема, която е пареща за мен, но човекът не знае това - и като не знае какво мисля аз, съвсем непреднамерено си изкаже някакво мнение, свое схващане - а то ми прозвучи като "съдене" на моята позиция, това вече е "от Бог" и много сериозно имам да помисля. Същото става и когато някака ситуация ме "осъди"... Много е поучително и отрезвяващо...

Учителят понякога говореше за българите и България. Казваше, че сме дебели глави ние българите и че вижда бъдеще за нас само ако се прихване семето на това божествено учение в душите ни. Казваше, че от нас зависи дали ще я бъде България или не. "Давам ви огромно духовно съкровище!", говореше учителя, "Вие сега трябва да го разпространите по целия свят! То е като огъня - може да запали много души, без да намалее пламъка, ами още по-голям да стане!". Аз станах вегетарианец под влияние идеите на Учителя. После се ожених. Жена ми беше евангелистка. тя ядеше месо, но за мен готвеше отделно постно. Разбирахме се. Всички тези, които говореха, че за да си здрав и силен, трябва да ядеш месо, отдавна си отидоха...

Цял живот съм работил все обикновена работа. Бях санитар в болница много години. После прокарвахме девненския канал с една баржа, с компресори с въздух. Орал съм, копал съм. Каквото и да съм правил, Орлине, все в името на Учителя е било. На Учителя и на божественото учение. Не мога да се оплача от живота си, доволен съм! Учителят винаги е бил над мен и ме е пазил от беди. Веднъж бях ходил при него да го питам, да ми даде съвет за едни работи. Той ми каза, че ми е силен ангела и да не се боя, да го слушам и всичко ще бъде наред. Така и стана, доволен съм от живота си, Орлине!

По-долу пиша спомени от разговорите ми с Никола Николов за Учителя и учението. Брат Никола или както му казвах, дядо Кольо беше пряк ученик на Учителя, цял живот следвал заветите му не толкова по мъртвата буква, но по дух и на дело! Източникът на думите на дядо Кольо се намира в паметовите следи/ енграми в дългосрочната ми семантична и епизодична памет . Нямам записки от тези разговори. Те бяха непринудено общуване между двама различни по възраст, но близки по сърце и дух човеци - дядо Кольо и моя милост...

....................................................................

Когато Учителят говореше на изгрева, имаше много хора. Всеки изкаше да бъде по-напред някъде. Аз като един прост човек, заставах някъде най-отзад и слушах. Гласът на Учителя беше силен и се носеше надалече. Аз съм обикновен човек, тогава и средно не бях завършил, а после карах вечерно. А много от братята и сестрите бяха висшисти, хора учени и знаещи. Затова им оставях правото да бъдат близко до Учителя, а аз си траех отзаде.

Учителят говореше завладяващо. Като го послуша човек за няколко минути и умът влиза в едно особено, хипнотично състояние на спокойствие и мир и те се иска да го слушаш още и още. А думите му проникваха до нещо толкова дълбоко в тебе, че целият свят сякаш се преобръщаше и пренареждаше в един друг, по-различен и хармоничен порядък, отвътре навънка! Учителят говореше убеждаващо. Думите му имаха една специална мъдрост, която не идваше от този свят. Никой земен оратор, колкото и школуван да беше в изкуството на завладяващото говорене, не можеше да доближи дори тази въздействена сила. Защото тя не беше от този свят. Това божествено знание идваше от едни други земи, различни простори, от една различна земя на абсолютно знание, абсплютна истина, ред и красота! А учителят говореше с обикновени думи. Другите пастори и реторици, от църквите или от политиката, гледаха да блеснат със специални думички. Думи, които и те не разбираха, взети от разни латински, гречески и американски езици. Учителят говореше с прости думи от обикновения ни език - но всяка дума акордираше със струните на вътрешната душевна арфа така, че човек целият завибрираше. Една беседа на Учителя можеше да те накара да преобърнеш живота си на 180 градуса. Да промениш посоката си, целите си, приоритетите си. Учителят сякаш знаеше всичко. Може ли обикновен човек да има такъв възвишен поглед върху нещата, да вижда така отвисоко и познава природните закони толкова добре?

Според моя опит
- ситуациите са неутрални и свободни - те не принадлежат на никого.
- умът създава лична версия на всяка ситуация според личните характеристики - затова всеки от нас "вижда" различни ситуации в една и съща и никой не може да види неутралната.
- емоциите показват готовността на ума да обработи личната проекция на ситуацията - положителните показват докъде е готов, негативните - какво има още да се работи с ума.

По темата

Оптимизмът и песимизмът какво общо имат с това какъв е животът - труден или приятен?
Оптимистът е човекът, който вижда добрите страни на всичко - за това се иска малко повече усилие на ума и сърцето и постигане на хармония между тях.
Песимистът е човекът, който вижда предимно негативното....
А нещата са си неутрални....
Как помагам на песимистите? Ами първо приемам абсолютно всичките им аргументи - те са истина, но не цялата. После започвам да задавам въпроси - съвсем сериозно. Въпросите събуждат ума...