Jump to content
Порталът към съзнателен живот

НелиТ

Участници
  • Общо Съдържание

    326
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Всичко добавено от НелиТ

  1. В събота, на събора в Айтос, докато се "леех" в Паневритмията, ми дойде идея в тази тема да означаваме на карта на света със светлинка всички места, на които узнаваме, че се играе Паневритмия. И, ако в един момент видим, че има светлинки във всеки часови пояс, ще се окаже, че сме постигнали един безкраен танц, който ни доближава до непрекъснатата вселенска Божествена Паневритмия...Цялата тази феерия се появи на мисловния ми екран и ме прави щастлива.
  2. Честит рожден ден, мила Моника 13! Пожелавам ти да изживееш настоящия си живот като един прекрасен музикален момент (справка: Франц Шуберт) . С много обич : НелиТ
  3. От форума не знам, но разбрах, че в Айтос, където традиционно има събиране по това време, ще има и група от Варна. Ако все пак дойде някой от форума, ще се радвам да се запознаем. В бургаската група, доколкото знам, няма друга Нели.
  4. Някой от вас ще бъде ли на събора в Айтос (то не е съвсем във Варна, но не е и много далече) на 11юли?
  5. Мантрата наистина влезе в мене и то без да съм взела на съзнателно ниво решение за това. Откакто я чух от дадения от тебе линк, не я пея аз, а сякаш тя живее свой самостоятелен живот и сама се пее чрез мене. Докато работя на компютъра, я пускам и я пея почти през целия ден. А когато се кача в колата (напоследък почти всеки ден ми се налага да пътувам извън града), като че ли я включвам "да се пее" едновременно със запалването на двигателя ( в колата нямам CD- устройство). От време на време решавам да пусна радиото, но след минутки го загасям и отново я запявам. Сякаш съм обсебена. Как се чувствам? Чувствам се леко и прекрасно, но ми е трудно да преценя дали е от мантрата или е от това, че от месец и половина играя всяка сутрин Паневритмия, без да съм пропуснала нито ден.А Паневритмията също ми "залепна" "случайно". От повече от година се интересувах за курсове за изучаването й, но се оказа че няма такива в нашия 300-хиляден град, поради което не бях правила опит да се включа в групата необучена - зная, че не се препоръчва. Но в началото на март "случайно" срещах няколко пъти сутрин край морето една далечна позната, която не бях срещала от години. Тя ми каза :"Тъй-тъй всяка сутрин посрещаш изгрева на плажа, защо не се присъединиш към нас?" И ме покани да отида на 22 март. Отидох, много ми допадна, но точно тогава бях пипнала някакъв вирус, който ме "държа" около месец - кашлица до задушаване, често втрисане. Не можех да излизам сутрин в мъглата. Една сутрин през май се събудих в 5.30 и, без въобще да мисля, запалих колата и долетях до поляната. Абсолютно импулсивно. Имах намерение известно време само да гледам, но веднага ме въвлякоха в кръга. Грешах тук-таме, но общо взето имах чувството, че това е нещо, което зная, винаги съм знаела, но малко съм позабравила. Разбира се веднага започнах да гредам клиповете с упражненията, да чета всяка вечер преди заспиване дебелата книга с описанията от 1938година, музиката и обясненията за смисъла на всяко упражнение, на всяко движение. Старая се много и старанието ми се отблагодарява с едно вътрешно усещане за цялостност и за единение с всички и всичко, което ме заобикаля.
  6. Отначало си мислех, че си маниакално вкопчен във външния си вид. Вече съм почти изцяло убедена, че просто се подиграваш с участниците в този форум. И по този начин най-много обиждаш себе си.
  7. След като прочетох днес последните мнения в темата "Тук и сега", реших да разпечатам книгата, предложена от borislavil. Взех наслуки едно тесте листи и заредих принтера. Приключи печатането - приключиха и листите, точно 47. Предполагам, че това означава, че точно това четиво е важно за мене в момента. Когато го прочета, ще стане ясно дали е така.
  8. Исках да предложа нещо подобно, но не се сетих да го формулирам по твоя брилянтен начин.
  9. С голямо вълнение отидох вчера в операта в Бургас - за първи път щях да присъствам на такова голямо събитие. Оказа се, че това е активно мероприятие само на евангелските църкви. Нямаше никакви представители на "другите клонове на християнството", само десетина евангелски пастора. Присъстващите бяха също само евангелисти. Лошо няма - реших да остана. Но от сцената се завихриха такива децибели, крясъци и скандирания, екзалтирано вдигане на дясната ръка - точно като "хайл хитлер" (тяхното традиционно изпълнение на химни), че Господ Иисус Христос сигурно си е запушил деликатно ушите с тапи, а може и въобще да не ги е чул. След 2-3 химна костюмирани младежи плъзнаха из публиката с едни специално изработени за целта торбички, а водещият пастор обяви, че Господ на нас много ни дава, а сега всички ние трябва да дадем - Господ си е Господ, но за залата се плаща наем и т.н. (точно така го каза!). И продължиха с крясъците. Дадох пари и си тръгнах. Точно този вид "молитва" не може да излезе от сърцето ми. Прибрах се в къщи и си казах тихо и кротко Господнята молитва.
  10. Имах щастието да празнувам 24-ия си рожден ден с една приятелка в софийския ресторант България, когато Лея Иванова пееше там на живо. Казаха ми, че е претърпяла някаква операция на гърлото и не може да използва пълния капацитет на гласа си. Но присъствието й на сцената, въпреки това, беше неотразимо! Преживяването беше прекрасно, още по-прекрасно и защото по онова време нямахме особен избор на така наречената "забавна музика". За да чуем нещо "по-така", трябваше да имаме определена марка радио, за да ловим чужди радиостанции ( на масовите апарати тези честоти бяха "кастрирани"). Лея пръскаше любов на всички, раздаваше се докрай. Никаква надменност и звездомания. Истински артист! Жалко, че не можеше да твори в България и да остави сериозна школа от последователи. Тя е една от личностите, с които трябва много да се гордеем.
  11. За мене пък е реалност, че чрез занимания по системата на Норбеков захвърлих с удоволствие очилата (и за близо и за далеч). Още преди това бях установила, че когато преживявам някакъв стрес, зрението ми се разстройва.
  12. Мисля, че е възможно. Когато бях на 20 години, майка ми беше болна от рак на гърдата. Една вечер, няколко месеца преди да почине, баща ми беше на нощна смяна и аз я помолих да спя при нея на спалнята, защото бях само за 2-3 дни в къщи след януарска сесия. Тя ме разубеждаваше, но накрая се съгласи. Тя вече имаше много силни болки и стенеше и се мяташе в леглото цяла нощ. Аз се правех, че спя от време на време, но всъщност не мигнах цяла нощ. Няколко дни след това, когато се прибрах в София, забелязах, че на същото място, на което беше първоначално бучката на гърдата й,която оперираха амбулаторно, имам петно със същите размери, с рохкава светло-кафява и леко кървяща повърхност. Мина ми от само себе си след 2-3 седмици. Беше доста зловещо. Странното беше, освен това, че по това време вече й бяха ампутирани и двете гърди. Явно от огромната ми обич към мама (тя беше най-добрата ми приятелка), силното състрадание и мъка, които съм изпитвала, съм възпроизвела на моето тяло нейната рана.
  13. Здравейте, от няколко дни се опитвам да вникна в един свой кратък сън, но още нищо не съм избистрила. Изпитвам чувството, че е важен като "крайъгълен камък" в моя настоящ живот, защото често се сещам за него. Забелязала съм, че в този форум има много добри тълкувачи на сънища и бих била щастлива да ми помогнат. Както си пътувахме с дъщеря ми с колата, изведнъж се оказахме в един автобус. Красив, много светъл, просторен и обзаведен отчасти като ресторант - имаше обикновени седалки, но имаше и столове по четири около квадратни маси със сервирани напитки в кристални чаши и вази с цветя. Хората около масите бяха светли, ведри, разговаряха помежду си непринудено. В един момент, докато обсъждахме колко е хубав автобусът и аз разказвах на дъщеря ми за вагон-ресторантите във влаковете, които тя не е виждала, към нас се приближи един човек и каза, че сега ще ми отнемат талона на колата и шофьорската книжка до края на живота ми без право на обжалване, защото съм отнела предимството на един камион. И го посочи през прозореца на автобуса. Първоначално се възмутих и му обясних, че по принцип винаги се старая да не нарушавам правилата, а и този камион не съм го срещнала изобщо на пътя. Но после ми стана и смешно, и мило, защото камионът беше от времето на моето детство преди 45-50 години - съветски, тромав, заоблен, син на цвят.
  14. Хей Томодаши, я стига си мрънкал! Ти много добре знаеш ценните качества, които притежаваш и с право въобще не си лишен от самочувствие. Това се чете във всяко твое съобщение. Но наистина имаш проблем и той, според мене, е само един : само искаш (любов, светлина, внимание, оценка от близките, обществена оценка....(а тези неща никой не ги "дава", те си идват сами), а и за миг не се замисляш да даваш. Ако забравиш за себе си, ако спреш, както казват руснаците, "заниматься интелигентским самокопанием" (да се ровиш в себе си) и започнеш да помагаш на хора, които много повече от тебе се нуждаят от помощ, без да чакаш благодарност, отплата или каквато и да било оценка - тогава въобще няма да имаш време да изливаш цистерни с чернилка и обвинения към всичко и към всички. И ще бъдеш щастлив просто защото си полезен. А това, което ти наричаш вътрешен глас, който ти казва да не работиш, въщност е най-обикновен мързел.А от това "какво да направя като съм по-слаб физически,по-малко издръжлив,по-малко пъргав и на всичкото отгоре много глупав.Просто го знам." направо ме напуши на смях. С твоя бърз ум би могъл да сътвориш чудеса, дори и да си толкова слаботелесен, колкото твърдиш. Както много добре знаеш, работата не е само с мотиката, въпреки че и една мотичка няма да ти се отрази зле - и физическият труд носи голямо удоволствие и е по-зле от всяка медитация изпразва тлавата от черни мисли. Сигурно си бесен, когато четеш написаното от мене, защото не знаеш, че в един период от живота си и аз съм хленчела по подобен начин заради "неудачи" в личния си живот, страдах от хроническо безсъние, по цели нощи се питах "защо само за мене е така" (това, което ме различаваше от тебе е само, че нямах проблеми с работата - винаги съм работила и учила с удоволствие). В един момент дотегнах на самата себе си и направих една много важна стъпка: осинових дете от дом. И всичко си дойде на мястото. След 40-тата си година си харесвам и живота, и себе си - такива, каквито сме. Вече 15 години отглеждам дъщеря си. Никак не е лесно. Голямо предизвикателство и голяма отговорност е, но пък забравих що е безсъние, защото нямам време да се озърна, и, какъвто и проблем да изникне, се опитвам да се справя, без да се питам "защо точно на мене...". Обикновено успявам да разбера какво не правя както трябва, понякога не мога да разбера, лутам се, терзая се, но терзанията ми вече не траят с месеци, а най-много до 3 дни или 3 часа. Но това му е интересното на тази наша удивителна съдба, наречена живот. Горе главата, приятелю! Самият факт, че толкова много мислиш и анализираш, вече представлява голяма крачка напред. Използвай "атома за мирни цели" и ще си намериш сам посоката. Никой не е в състояние да изживее твоя живот вместо тебе, нито да го направи по-добър или по-лош. Прочети "Чудните приключения на барон Мюнхаузен", хвани се като симпатичния барон за косата и се измъкни сам от блатото. Ти можеш. с обич и светлина Нели
  15. Драги Doc, поздравявам те от сърце с двойния празник с пожелание да живееш като на шега- без да се т'вариш!
  16. Това покрива и моето мнение по въпроса.
  17. На рождениците - солена морска прегръдка и от мене!
  18. Днес на морето се почувствах много специална - Слънчо се показа специално за мене! Бях с гръб към морето. Нещо ме накара да се обърна. Слънцето разбута облаците, отвори си малка пролука, бързо пусна един весел лъч към вълните, лъчът пробяга по собствената си пътека до прибоя, намигна ми и се скри. Вълшебно...
  19. Драги Никола, откъде знаеш? Повече ми намирисва на самомнение, отколкото на положително мислене.
  20. Благодаря ви за топлината, приятели! Бях за два дни в София. Напоследък доста бях сдала багажа и реших да си подаря един семинар по метода Силва. Имах нужда от колективната положителна енергия на групата. Взех и дъщеря ми. Исках и тя да надникне непосредствено в моя свят и да ме разбере по-добре. Беше прекрасно. Върнахме се рано тази сутрин. Дойдох да нахраня котето Живка в офиса и получих това приятно продължение на рождения си ден от вас. Целувам ви и ви прегръщам горещо. ваша Нели P.S. Не разбирам особено от астрология, но май се измъкнах от сатурновата дупка...
  21. Хей, Бориславе, за малко да забравя рождения ти ден...Бъди честит! Нели
  22. Подкрепям мнението на Adams чрез два примера - от чужд опит и от собствен опит. 1. Преди 2-3 години присъствах на среща с Мирзакарим Норбеков, след като бях преминала 2 нива на семинарите по неговата система (не съм приела безрезервно всичко, което съм научила там, но някои неща наистина станаха част от мене). Естествено от публиката му зададоха въпроса защо са толкова скъпи таксите за семинарите (тогава бяха 180-200лв.). Той разказа, че в началото е приемал курсистите чрез подбор след събеседване, за да разбере доколко са мотивирани да работят върху себе си и семинарите са били безплатни. За него е било достатъчно интересно да води тези семинари от научна гледна точка. Резултатът е бил плачевен - дори и най-мотивираните на пръв поглед, са кръшкали. След като е въвел солидните такси, много рядко се е случвало някой да се запише и след това да не присъства. Разбира се, присъствието не е гаранция, че всички хора след семинара ще продължат, но ползата, измерена в проценти (според анкети) е много по-голяма. 2. Вторият пример е от моя 32-годишен опит като архитект (от тях 19 години като частник). Той не може да се пренесе механистично върху психотерапията, но принципно може да помогне на Орлин Баев да не се притеснява толкова. Моята лична статистика ми показва, че всеки път, когато съм забравила да си спомня, че човекът, който иска да му изработя проект за сграда по всички специалности (а те сега са 8-9 на брой, което значи, че минимум толкова души ще се трудят върху чертежите), си е направил много добре сметката и за да си поръчва проект, значи има поне 45-50 пъти повече пари, за да извърши строителството. И когато съм се поддавала на хленченето на такъв тип хора, винаги съм грешила. Те са най-капризни и трудни за угаждане и със сигурност не обичат да спазват проектите. Не обичат и да плащат навреме. По простата причина, че съзнателно или несъзнателно те усещат, че не си ценим труда или мислят, че работата ни е елементарна и почти безполезна - само за да получат разрешение за строеж. От 8-10 години насам спазвам ценоразписа и предпочитам да седя без работа, отколкото да работя денонощно и да губя самоуважението си. И какво се получава - хората, които не приемат моята оферта, зад която задължително стои съвестно и професионално свършена работа, което клиентът лесно може да провери - нашата работа може да се види и да се пипне, отиват при друг архитект за половината пари, след това (около 80% от тях) идват да плачат на рамото ми, че еди-кой си е мошеник и проектът е некачествен и т.н. По съвсем друг начин постъпвам, когато дойде за проект някой инвалид или наистина беден човек, който иска със собствени сили, без майстори, да построи някаква малка къща или пристройка,надстройка, за да приюти нарастналото си семейство или пък група хора искат да построят църква, параклис. По правило такива хора не хленчат и винаги само питат колко ще струва, без уговорки. Тогава открито им казвам, че архитектурният и конструктивният проект ще бъдат за тях безплатни (това извършваме в рамките на нашата фирма, а можем да си го позволим, защото сме си осигурили средства да живеем от по-платежоспособните), а трябва да платят на останалите специалисти, които не работят в нашата фирма и аз не мога да ги карам да работят даром - това само те могат да решат. Но в 100% от случаите колегите, с които работя от години, също решават да дарят проектите си. Така се постига, според мене, социалният баланс. И това важи в една или друга степен за всички области на живота към днешна дата. Всичко това, което описах толкова многословно, си има и езотеричното обяснение, което в някои от постовете е много добре обяснено или цитирано и не си струва и аз да повтарям.
  23. Христо, благодаря ти, че те има и че си такъв, какъвто си. Изчетох всички представяния в сайта на хората с увреждания. Възхитена съм от силата им! Не знам дали знаят, че със своята бодрост и жизнерадост те могат да лекуват нас, здравите...Ще се регистрирам там, за да им го напиша. Вярвам в силата на положителната мисъл и с удоволствие ще се включа всяка вечер в 21.30. Миналата година посетих три пъти семинари по метода "Силва" и разбрах, че Силва-възпитаници имат клуб в София с подобна насоченост - издирват спешни случаи провеждат групова медитация-молитва за пострадалия. Например, един път съобщиха, че "работят" за една родилка в много тежко положение. Още веднъж ти благодаря!
  24. По всяка вероятност и ние с Еси ще се присъединим към вас.
×
×
  • Добави...