НелиТ

Следя тази тема от началото. Дълго се колебаех дали да се включа с мнение по въпроса. Но като виждам, че в дискусията не присъства нито една "самотна" майка, реших, че е крайно време да го направя и да споделя с вас личния си опит. Тъй като в някои от постингите има доста сериозни "изцепки". Какво е да си майка - всички жени, които имат деца, малко или много осъзнават. А дали една майка е самотна, дали се възприема като такава, според мене, не зависи от това дали е омъжена или не. Една майка може да е самотна в собствените си очи дори и със съпруг до себе си, ако той не взема участие в отглеждането и възпитанието на децата си.
Моят случай е съвсем прост и обикновен. На 32-годишна възраст разбрах, че шансът ми да родя дете е почти нулев. Тогава осъзнах, че да създам семейство чрез брак е крайно неподходящо, защото за мен семейство без деца е безсмислено. А да търся съпруг, който "да ме вземе" при това условие, ми беше унизително (точно в този момент нямах интимен приятел до себе си). Така че реших да си осиновя дете. За да спася едно човешко същество от улицата и да му предам ценностите, на които ме е научила моята майка и които и аз самата съм успяла да изградя за себе си. Успях след седем години. Без рушвети, както ме съветваха много хора. Запознах се чрез приятели с директорката на един Дом за деца. След тричасов разговор тя ме увери, че ще направи всичко възможно да осиновя дете, въпреки че е трудно поради това, че не съм омъжена, защото е повярвала, че ще бъда една достойна майка. След девет(!) месеца ми се обади да отида да си избера дете. За новородено не можеше да става дума поради семейния ми статус. Представиха ми три деца - на 3.5 , 2.5 и 1.5 години. Аз се вцепених от жалост - не пожелавам на никого да преживява такъв момент. Бях толкова стресирана в онзи момент в дома, когато двете по-големи дечица протягаха към мене ръчички и се гушкаха в обятията ми, а най-мъничкото беше в скута на старшата сестра и само гледаше безмълвно и сериозно, че дори не запомних как изглеждат дечицата.Не дадох отговор веднага, защото под въздействието на емоциите реших, че или трябва да осиновя и трите дечица, или да се откажа, защото не можех да си представя как, избирайки едното, ще обидя и обезверя другите две. След седмица тя ми се обади да ме попита какво съм решила. В този момент изтрезнях и осъзнах, че не мога да се справя с отглеждането на три деца едновременно, а и никой няма да ми ги даде и трите, и че не трябва да изпускам този шанс. Избрах най-мъничкото детенце. Тагово директорката се засмя и каза, че е знаела от първия момент за избора ми и се е учудила защо се бавя цяла седмица, защото бъдещата ми дъщеря ме била фиксирала с поглед и направо ме е хипнотизирала. Тя вече е на 17 години. От съвсем мъничка знае, че е осиновена. Много обича, още от малка, да й разказвам как съм я избрала, как съм я завела в къщи и т.н. Тя самата в разговор на темата определя себе си като щастливо дете, за разлика от повечето си съученици с разведени родители или с родители, които имат извънбрачни връзки и децата знаят за това.
Още от самото начало отказах да се впиша в категорията "самотни майки " по простата причина, че ни най-малко не съм се чувствала самотна. По тази причина отказах и да бъда освободена от такса за детската градина - беше ми обидно. Животът ми е пълен и богат. Може би самотни майки се чувстват разведените, изоставените жени. И по този начин влияят отрицателно на децата си. Моето положение е доста по-лесно от тяхното. И не виждам нищо героично и нищо греховно в това, че отглеждам сама детето си. Чувствам се нормална майка, като всички останали.

Следя тази тема от началото. Дълго се колебаех дали да се включа с мнение по въпроса. Но като виждам, че в дискусията не присъства нито една "самотна" майка, реших, че е крайно време да го направя и да споделя с вас личния си опит. Тъй като в някои от постингите има доста сериозни "изцепки". Какво е да си майка - всички жени, които имат деца, малко или много осъзнават. А дали една майка е самотна, дали се възприема като такава, според мене, не зависи от това дали е омъжена или не. Една майка може да е самотна в собствените си очи дори и със съпруг до себе си, ако той не взема участие в отглеждането и възпитанието на децата си.
Моят случай е съвсем прост и обикновен. На 32-годишна възраст разбрах, че шансът ми да родя дете е почти нулев. Тогава осъзнах, че да създам семейство чрез брак е крайно неподходящо, защото за мен семейство без деца е безсмислено. А да търся съпруг, който "да ме вземе" при това условие, ми беше унизително (точно в този момент нямах интимен приятел до себе си). Така че реших да си осиновя дете. За да спася едно човешко същество от улицата и да му предам ценностите, на които ме е научила моята майка и които и аз самата съм успяла да изградя за себе си. Успях след седем години. Без рушвети, както ме съветваха много хора. Запознах се чрез приятели с директорката на един Дом за деца. След тричасов разговор тя ме увери, че ще направи всичко възможно да осиновя дете, въпреки че е трудно поради това, че не съм омъжена, защото е повярвала, че ще бъда една достойна майка. След девет(!) месеца ми се обади да отида да си избера дете. За новородено не можеше да става дума поради семейния ми статус. Представиха ми три деца - на 3.5 , 2.5 и 1.5 години. Аз се вцепених от жалост - не пожелавам на никого да преживява такъв момент. Бях толкова стресирана в онзи момент в дома, когато двете по-големи дечица протягаха към мене ръчички и се гушкаха в обятията ми, а най-мъничкото беше в скута на старшата сестра и само гледаше безмълвно и сериозно, че дори не запомних как изглеждат дечицата.Не дадох отговор веднага, защото под въздействието на емоциите реших, че или трябва да осиновя и трите дечица, или да се откажа, защото не можех да си представя как, избирайки едното, ще обидя и обезверя другите две. След седмица тя ми се обади да ме попита какво съм решила. В този момент изтрезнях и осъзнах, че не мога да се справя с отглеждането на три деца едновременно, а и никой няма да ми ги даде и трите, и че не трябва да изпускам този шанс. Избрах най-мъничкото детенце. Тагово директорката се засмя и каза, че е знаела от първия момент за избора ми и се е учудила защо се бавя цяла седмица, защото бъдещата ми дъщеря ме била фиксирала с поглед и направо ме е хипнотизирала. Тя вече е на 17 години. От съвсем мъничка знае, че е осиновена. Много обича, още от малка, да й разказвам как съм я избрала, как съм я завела в къщи и т.н. Тя самата в разговор на темата определя себе си като щастливо дете, за разлика от повечето си съученици с разведени родители или с родители, които имат извънбрачни връзки и децата знаят за това.
Още от самото начало отказах да се впиша в категорията "самотни майки " по простата причина, че ни най-малко не съм се чувствала самотна. По тази причина отказах и да бъда освободена от такса за детската градина - беше ми обидно. Животът ми е пълен и богат. Може би самотни майки се чувстват разведените, изоставените жени. И по този начин влияят отрицателно на децата си. Моето положение е доста по-лесно от тяхното. И не виждам нищо героично и нищо греховно в това, че отглеждам сама детето си. Чувствам се нормална майка, като всички останали.

Следя тази тема от началото. Дълго се колебаех дали да се включа с мнение по въпроса. Но като виждам, че в дискусията не присъства нито една "самотна" майка, реших, че е крайно време да го направя и да споделя с вас личния си опит. Тъй като в някои от постингите има доста сериозни "изцепки". Какво е да си майка - всички жени, които имат деца, малко или много осъзнават. А дали една майка е самотна, дали се възприема като такава, според мене, не зависи от това дали е омъжена или не. Една майка може да е самотна в собствените си очи дори и със съпруг до себе си, ако той не взема участие в отглеждането и възпитанието на децата си.
Моят случай е съвсем прост и обикновен. На 32-годишна възраст разбрах, че шансът ми да родя дете е почти нулев. Тогава осъзнах, че да създам семейство чрез брак е крайно неподходящо, защото за мен семейство без деца е безсмислено. А да търся съпруг, който "да ме вземе" при това условие, ми беше унизително (точно в този момент нямах интимен приятел до себе си). Така че реших да си осиновя дете. За да спася едно човешко същество от улицата и да му предам ценностите, на които ме е научила моята майка и които и аз самата съм успяла да изградя за себе си. Успях след седем години. Без рушвети, както ме съветваха много хора. Запознах се чрез приятели с директорката на един Дом за деца. След тричасов разговор тя ме увери, че ще направи всичко възможно да осиновя дете, въпреки че е трудно поради това, че не съм омъжена, защото е повярвала, че ще бъда една достойна майка. След девет(!) месеца ми се обади да отида да си избера дете. За новородено не можеше да става дума поради семейния ми статус. Представиха ми три деца - на 3.5 , 2.5 и 1.5 години. Аз се вцепених от жалост - не пожелавам на никого да преживява такъв момент. Бях толкова стресирана в онзи момент в дома, когато двете по-големи дечица протягаха към мене ръчички и се гушкаха в обятията ми, а най-мъничкото беше в скута на старшата сестра и само гледаше безмълвно и сериозно, че дори не запомних как изглеждат дечицата.Не дадох отговор веднага, защото под въздействието на емоциите реших, че или трябва да осиновя и трите дечица, или да се откажа, защото не можех да си представя как, избирайки едното, ще обидя и обезверя другите две. След седмица тя ми се обади да ме попита какво съм решила. В този момент изтрезнях и осъзнах, че не мога да се справя с отглеждането на три деца едновременно, а и никой няма да ми ги даде и трите, и че не трябва да изпускам този шанс. Избрах най-мъничкото детенце. Тагово директорката се засмя и каза, че е знаела от първия момент за избора ми и се е учудила защо се бавя цяла седмица, защото бъдещата ми дъщеря ме била фиксирала с поглед и направо ме е хипнотизирала. Тя вече е на 17 години. От съвсем мъничка знае, че е осиновена. Много обича, още от малка, да й разказвам как съм я избрала, как съм я завела в къщи и т.н. Тя самата в разговор на темата определя себе си като щастливо дете, за разлика от повечето си съученици с разведени родители или с родители, които имат извънбрачни връзки и децата знаят за това.
Още от самото начало отказах да се впиша в категорията "самотни майки " по простата причина, че ни най-малко не съм се чувствала самотна. По тази причина отказах и да бъда освободена от такса за детската градина - беше ми обидно. Животът ми е пълен и богат. Може би самотни майки се чувстват разведените, изоставените жени. И по този начин влияят отрицателно на децата си. Моето положение е доста по-лесно от тяхното. И не виждам нищо героично и нищо греховно в това, че отглеждам сама детето си. Чувствам се нормална майка, като всички останали.

Следя тази тема от началото. Дълго се колебаех дали да се включа с мнение по въпроса. Но като виждам, че в дискусията не присъства нито една "самотна" майка, реших, че е крайно време да го направя и да споделя с вас личния си опит. Тъй като в някои от постингите има доста сериозни "изцепки". Какво е да си майка - всички жени, които имат деца, малко или много осъзнават. А дали една майка е самотна, дали се възприема като такава, според мене, не зависи от това дали е омъжена или не. Една майка може да е самотна в собствените си очи дори и със съпруг до себе си, ако той не взема участие в отглеждането и възпитанието на децата си.
Моят случай е съвсем прост и обикновен. На 32-годишна възраст разбрах, че шансът ми да родя дете е почти нулев. Тогава осъзнах, че да създам семейство чрез брак е крайно неподходящо, защото за мен семейство без деца е безсмислено. А да търся съпруг, който "да ме вземе" при това условие, ми беше унизително (точно в този момент нямах интимен приятел до себе си). Така че реших да си осиновя дете. За да спася едно човешко същество от улицата и да му предам ценностите, на които ме е научила моята майка и които и аз самата съм успяла да изградя за себе си. Успях след седем години. Без рушвети, както ме съветваха много хора. Запознах се чрез приятели с директорката на един Дом за деца. След тричасов разговор тя ме увери, че ще направи всичко възможно да осиновя дете, въпреки че е трудно поради това, че не съм омъжена, защото е повярвала, че ще бъда една достойна майка. След девет(!) месеца ми се обади да отида да си избера дете. За новородено не можеше да става дума поради семейния ми статус. Представиха ми три деца - на 3.5 , 2.5 и 1.5 години. Аз се вцепених от жалост - не пожелавам на никого да преживява такъв момент. Бях толкова стресирана в онзи момент в дома, когато двете по-големи дечица протягаха към мене ръчички и се гушкаха в обятията ми, а най-мъничкото беше в скута на старшата сестра и само гледаше безмълвно и сериозно, че дори не запомних как изглеждат дечицата.Не дадох отговор веднага, защото под въздействието на емоциите реших, че или трябва да осиновя и трите дечица, или да се откажа, защото не можех да си представя как, избирайки едното, ще обидя и обезверя другите две. След седмица тя ми се обади да ме попита какво съм решила. В този момент изтрезнях и осъзнах, че не мога да се справя с отглеждането на три деца едновременно, а и никой няма да ми ги даде и трите, и че не трябва да изпускам този шанс. Избрах най-мъничкото детенце. Тагово директорката се засмя и каза, че е знаела от първия момент за избора ми и се е учудила защо се бавя цяла седмица, защото бъдещата ми дъщеря ме била фиксирала с поглед и направо ме е хипнотизирала. Тя вече е на 17 години. От съвсем мъничка знае, че е осиновена. Много обича, още от малка, да й разказвам как съм я избрала, как съм я завела в къщи и т.н. Тя самата в разговор на темата определя себе си като щастливо дете, за разлика от повечето си съученици с разведени родители или с родители, които имат извънбрачни връзки и децата знаят за това.
Още от самото начало отказах да се впиша в категорията "самотни майки " по простата причина, че ни най-малко не съм се чувствала самотна. По тази причина отказах и да бъда освободена от такса за детската градина - беше ми обидно. Животът ми е пълен и богат. Може би самотни майки се чувстват разведените, изоставените жени. И по този начин влияят отрицателно на децата си. Моето положение е доста по-лесно от тяхното. И не виждам нищо героично и нищо греховно в това, че отглеждам сама детето си. Чувствам се нормална майка, като всички останали.

Тези истерии не са новост по нашите географски ширини. Моята баба ми е разказвала, че когато преди сто години (1910 - тя тогава е била на 14 години) се е очаквало Халеевата комета да унищожи земята, някои нейни съграждани в Чирпан са продали имотите си и са заседнали над ракиите и туршиите в кръчмите в очакване края на света. Сигурно не им е било приятно, че са оцелели . Яли са и бой с тигани по главата от половинките си.

Хей приятели! И ако това не е синхронност...
Околоседмица при нас в Бургас беше една изключително мила, симпатична и скромна сестра - Димитра Грамбелова от карловското село Куртово. Всяка сутрин танцуваше с нас Паневритмия. Още първият ден от престоя си тя ни показа една малка красиво оформена книжчица + диск към нея - 83 кратки песни, на които тя казва, че не е автор, а само смирен проводник. Към всяка песен Димитра е дала описание как и в какъв момент в нея е "дошла" поредната песен. На третата минута вече притежавах книжката, защото почувствах, че силно ме привлича. Когато отидох в офиса си, веднага пуснах диска и...полетях! Песните на Димитра са прекрасни откровения, бликащи направо от сърцето. Изпълнени са от нея акапела. Може би това, че гласът й не е школуван, прави изпълнението още по-вълнуващо. Когато преди малко прочетох тази нова тема, звъннах на сестра Димитра и помолих да представя пред вас нейните песни, както и да напиша нейния телефонен номер за тези от вас, които искат да се свържат с нея и да чуят прекрасните й песни, на което тя отговори положително и много се зарадва. Позволявам си да цитирам предговора към книжката:
"Прелитат като гълъби бели, тук на земята, да ни разкрият небесни тайни, мъдрости, истина, любов и радост, божествени повели и закони!
Началото на "Пристигането" им е 2001г., неочаквани, нетърсени, а много прекрасни.
Сутрин посрещам изгрева на слънцето на един хълм, отстоящ на половин час път от дома ми в с.Куртово, община Карлово.
Тази програма - посрещане на слънцето, изпълняване на физически упражнения, молитвен наряд и накрая Паневритмията, я прилагам от 1995г. до ден днешен. Ставам сутрин преди изгрева, изкачвам се на върха, изпълнявам си цялата програма (което ми отнема около 2.30часа) и бодра и щастлива с песните на Учителя Петър Дънов се завръщам в къщи. Така продължи до 2001г., когато една сутрин след завършване на програмата започнах да се приготвям за тръгване и запях."
Телефонът на Димитра е 0897 200 673.
Благодаря ти, Димитра!

Здравейте творци и приятели на Новата братска песен,

С откриването на Новата учебна година, откриваме и този Форум, който да внесе творчески импулс и нова песенна вълна в братския живот.

Заповядайте да представите свои песни (като аудио или нотен и текстови запис), за да видите как ще бъдат приети - с идеята да бъдат подети и запети от всички.

Песните, които получат одобрение, ше бъдат предложени за разучаване от братските хорове и ще бъдат изпълнявани на братски срещи, събори, концерти и други събития.Тези от тях, които се запеят от всички, ще бъдат публикувани от издателство „Бяло братство”.

Каним всички поети, музиканти, изпълнители и ценители на Песента да се включат във Форума, за да съживим традициите на Братството и да създадем подходяща атмосфера за споделяне и разпространение на създадените през годините песни, както и жива среда за творчески контакти, сътрудничество и прекрасни нови плодове.

Да запеем заедно и да сме здрави, радостни, единни с Песента!

От модераторите

Хей приятели! И ако това не е синхронност...
Околоседмица при нас в Бургас беше една изключително мила, симпатична и скромна сестра - Димитра Грамбелова от карловското село Куртово. Всяка сутрин танцуваше с нас Паневритмия. Още първият ден от престоя си тя ни показа една малка красиво оформена книжчица + диск към нея - 83 кратки песни, на които тя казва, че не е автор, а само смирен проводник. Към всяка песен Димитра е дала описание как и в какъв момент в нея е "дошла" поредната песен. На третата минута вече притежавах книжката, защото почувствах, че силно ме привлича. Когато отидох в офиса си, веднага пуснах диска и...полетях! Песните на Димитра са прекрасни откровения, бликащи направо от сърцето. Изпълнени са от нея акапела. Може би това, че гласът й не е школуван, прави изпълнението още по-вълнуващо. Когато преди малко прочетох тази нова тема, звъннах на сестра Димитра и помолих да представя пред вас нейните песни, както и да напиша нейния телефонен номер за тези от вас, които искат да се свържат с нея и да чуят прекрасните й песни, на което тя отговори положително и много се зарадва. Позволявам си да цитирам предговора към книжката:
"Прелитат като гълъби бели, тук на земята, да ни разкрият небесни тайни, мъдрости, истина, любов и радост, божествени повели и закони!
Началото на "Пристигането" им е 2001г., неочаквани, нетърсени, а много прекрасни.
Сутрин посрещам изгрева на слънцето на един хълм, отстоящ на половин час път от дома ми в с.Куртово, община Карлово.
Тази програма - посрещане на слънцето, изпълняване на физически упражнения, молитвен наряд и накрая Паневритмията, я прилагам от 1995г. до ден днешен. Ставам сутрин преди изгрева, изкачвам се на върха, изпълнявам си цялата програма (което ми отнема около 2.30часа) и бодра и щастлива с песните на Учителя Петър Дънов се завръщам в къщи. Така продължи до 2001г., когато една сутрин след завършване на програмата започнах да се приготвям за тръгване и запях."
Телефонът на Димитра е 0897 200 673.
Благодаря ти, Димитра!

Хей приятели! И ако това не е синхронност...
Околоседмица при нас в Бургас беше една изключително мила, симпатична и скромна сестра - Димитра Грамбелова от карловското село Куртово. Всяка сутрин танцуваше с нас Паневритмия. Още първият ден от престоя си тя ни показа една малка красиво оформена книжчица + диск към нея - 83 кратки песни, на които тя казва, че не е автор, а само смирен проводник. Към всяка песен Димитра е дала описание как и в какъв момент в нея е "дошла" поредната песен. На третата минута вече притежавах книжката, защото почувствах, че силно ме привлича. Когато отидох в офиса си, веднага пуснах диска и...полетях! Песните на Димитра са прекрасни откровения, бликащи направо от сърцето. Изпълнени са от нея акапела. Може би това, че гласът й не е школуван, прави изпълнението още по-вълнуващо. Когато преди малко прочетох тази нова тема, звъннах на сестра Димитра и помолих да представя пред вас нейните песни, както и да напиша нейния телефонен номер за тези от вас, които искат да се свържат с нея и да чуят прекрасните й песни, на което тя отговори положително и много се зарадва. Позволявам си да цитирам предговора към книжката:
"Прелитат като гълъби бели, тук на земята, да ни разкрият небесни тайни, мъдрости, истина, любов и радост, божествени повели и закони!
Началото на "Пристигането" им е 2001г., неочаквани, нетърсени, а много прекрасни.
Сутрин посрещам изгрева на слънцето на един хълм, отстоящ на половин час път от дома ми в с.Куртово, община Карлово.
Тази програма - посрещане на слънцето, изпълняване на физически упражнения, молитвен наряд и накрая Паневритмията, я прилагам от 1995г. до ден днешен. Ставам сутрин преди изгрева, изкачвам се на върха, изпълнявам си цялата програма (което ми отнема около 2.30часа) и бодра и щастлива с песните на Учителя Петър Дънов се завръщам в къщи. Така продължи до 2001г., когато една сутрин след завършване на програмата започнах да се приготвям за тръгване и запях."
Телефонът на Димитра е 0897 200 673.
Благодаря ти, Димитра!

Следя тази тема от началото. Дълго се колебаех дали да се включа с мнение по въпроса. Но като виждам, че в дискусията не присъства нито една "самотна" майка, реших, че е крайно време да го направя и да споделя с вас личния си опит. Тъй като в някои от постингите има доста сериозни "изцепки". Какво е да си майка - всички жени, които имат деца, малко или много осъзнават. А дали една майка е самотна, дали се възприема като такава, според мене, не зависи от това дали е омъжена или не. Една майка може да е самотна в собствените си очи дори и със съпруг до себе си, ако той не взема участие в отглеждането и възпитанието на децата си.
Моят случай е съвсем прост и обикновен. На 32-годишна възраст разбрах, че шансът ми да родя дете е почти нулев. Тогава осъзнах, че да създам семейство чрез брак е крайно неподходящо, защото за мен семейство без деца е безсмислено. А да търся съпруг, който "да ме вземе" при това условие, ми беше унизително (точно в този момент нямах интимен приятел до себе си). Така че реших да си осиновя дете. За да спася едно човешко същество от улицата и да му предам ценностите, на които ме е научила моята майка и които и аз самата съм успяла да изградя за себе си. Успях след седем години. Без рушвети, както ме съветваха много хора. Запознах се чрез приятели с директорката на един Дом за деца. След тричасов разговор тя ме увери, че ще направи всичко възможно да осиновя дете, въпреки че е трудно поради това, че не съм омъжена, защото е повярвала, че ще бъда една достойна майка. След девет(!) месеца ми се обади да отида да си избера дете. За новородено не можеше да става дума поради семейния ми статус. Представиха ми три деца - на 3.5 , 2.5 и 1.5 години. Аз се вцепених от жалост - не пожелавам на никого да преживява такъв момент. Бях толкова стресирана в онзи момент в дома, когато двете по-големи дечица протягаха към мене ръчички и се гушкаха в обятията ми, а най-мъничкото беше в скута на старшата сестра и само гледаше безмълвно и сериозно, че дори не запомних как изглеждат дечицата.Не дадох отговор веднага, защото под въздействието на емоциите реших, че или трябва да осиновя и трите дечица, или да се откажа, защото не можех да си представя как, избирайки едното, ще обидя и обезверя другите две. След седмица тя ми се обади да ме попита какво съм решила. В този момент изтрезнях и осъзнах, че не мога да се справя с отглеждането на три деца едновременно, а и никой няма да ми ги даде и трите, и че не трябва да изпускам този шанс. Избрах най-мъничкото детенце. Тагово директорката се засмя и каза, че е знаела от първия момент за избора ми и се е учудила защо се бавя цяла седмица, защото бъдещата ми дъщеря ме била фиксирала с поглед и направо ме е хипнотизирала. Тя вече е на 17 години. От съвсем мъничка знае, че е осиновена. Много обича, още от малка, да й разказвам как съм я избрала, как съм я завела в къщи и т.н. Тя самата в разговор на темата определя себе си като щастливо дете, за разлика от повечето си съученици с разведени родители или с родители, които имат извънбрачни връзки и децата знаят за това.
Още от самото начало отказах да се впиша в категорията "самотни майки " по простата причина, че ни най-малко не съм се чувствала самотна. По тази причина отказах и да бъда освободена от такса за детската градина - беше ми обидно. Животът ми е пълен и богат. Може би самотни майки се чувстват разведените, изоставените жени. И по този начин влияят отрицателно на децата си. Моето положение е доста по-лесно от тяхното. И не виждам нищо героично и нищо греховно в това, че отглеждам сама детето си. Чувствам се нормална майка, като всички останали.

Следя тази тема от началото. Дълго се колебаех дали да се включа с мнение по въпроса. Но като виждам, че в дискусията не присъства нито една "самотна" майка, реших, че е крайно време да го направя и да споделя с вас личния си опит. Тъй като в някои от постингите има доста сериозни "изцепки". Какво е да си майка - всички жени, които имат деца, малко или много осъзнават. А дали една майка е самотна, дали се възприема като такава, според мене, не зависи от това дали е омъжена или не. Една майка може да е самотна в собствените си очи дори и със съпруг до себе си, ако той не взема участие в отглеждането и възпитанието на децата си.
Моят случай е съвсем прост и обикновен. На 32-годишна възраст разбрах, че шансът ми да родя дете е почти нулев. Тогава осъзнах, че да създам семейство чрез брак е крайно неподходящо, защото за мен семейство без деца е безсмислено. А да търся съпруг, който "да ме вземе" при това условие, ми беше унизително (точно в този момент нямах интимен приятел до себе си). Така че реших да си осиновя дете. За да спася едно човешко същество от улицата и да му предам ценностите, на които ме е научила моята майка и които и аз самата съм успяла да изградя за себе си. Успях след седем години. Без рушвети, както ме съветваха много хора. Запознах се чрез приятели с директорката на един Дом за деца. След тричасов разговор тя ме увери, че ще направи всичко възможно да осиновя дете, въпреки че е трудно поради това, че не съм омъжена, защото е повярвала, че ще бъда една достойна майка. След девет(!) месеца ми се обади да отида да си избера дете. За новородено не можеше да става дума поради семейния ми статус. Представиха ми три деца - на 3.5 , 2.5 и 1.5 години. Аз се вцепених от жалост - не пожелавам на никого да преживява такъв момент. Бях толкова стресирана в онзи момент в дома, когато двете по-големи дечица протягаха към мене ръчички и се гушкаха в обятията ми, а най-мъничкото беше в скута на старшата сестра и само гледаше безмълвно и сериозно, че дори не запомних как изглеждат дечицата.Не дадох отговор веднага, защото под въздействието на емоциите реших, че или трябва да осиновя и трите дечица, или да се откажа, защото не можех да си представя как, избирайки едното, ще обидя и обезверя другите две. След седмица тя ми се обади да ме попита какво съм решила. В този момент изтрезнях и осъзнах, че не мога да се справя с отглеждането на три деца едновременно, а и никой няма да ми ги даде и трите, и че не трябва да изпускам този шанс. Избрах най-мъничкото детенце. Тагово директорката се засмя и каза, че е знаела от първия момент за избора ми и се е учудила защо се бавя цяла седмица, защото бъдещата ми дъщеря ме била фиксирала с поглед и направо ме е хипнотизирала. Тя вече е на 17 години. От съвсем мъничка знае, че е осиновена. Много обича, още от малка, да й разказвам как съм я избрала, как съм я завела в къщи и т.н. Тя самата в разговор на темата определя себе си като щастливо дете, за разлика от повечето си съученици с разведени родители или с родители, които имат извънбрачни връзки и децата знаят за това.
Още от самото начало отказах да се впиша в категорията "самотни майки " по простата причина, че ни най-малко не съм се чувствала самотна. По тази причина отказах и да бъда освободена от такса за детската градина - беше ми обидно. Животът ми е пълен и богат. Може би самотни майки се чувстват разведените, изоставените жени. И по този начин влияят отрицателно на децата си. Моето положение е доста по-лесно от тяхното. И не виждам нищо героично и нищо греховно в това, че отглеждам сама детето си. Чувствам се нормална майка, като всички останали.

Следя тази тема от началото. Дълго се колебаех дали да се включа с мнение по въпроса. Но като виждам, че в дискусията не присъства нито една "самотна" майка, реших, че е крайно време да го направя и да споделя с вас личния си опит. Тъй като в някои от постингите има доста сериозни "изцепки". Какво е да си майка - всички жени, които имат деца, малко или много осъзнават. А дали една майка е самотна, дали се възприема като такава, според мене, не зависи от това дали е омъжена или не. Една майка може да е самотна в собствените си очи дори и със съпруг до себе си, ако той не взема участие в отглеждането и възпитанието на децата си.
Моят случай е съвсем прост и обикновен. На 32-годишна възраст разбрах, че шансът ми да родя дете е почти нулев. Тогава осъзнах, че да създам семейство чрез брак е крайно неподходящо, защото за мен семейство без деца е безсмислено. А да търся съпруг, който "да ме вземе" при това условие, ми беше унизително (точно в този момент нямах интимен приятел до себе си). Така че реших да си осиновя дете. За да спася едно човешко същество от улицата и да му предам ценностите, на които ме е научила моята майка и които и аз самата съм успяла да изградя за себе си. Успях след седем години. Без рушвети, както ме съветваха много хора. Запознах се чрез приятели с директорката на един Дом за деца. След тричасов разговор тя ме увери, че ще направи всичко възможно да осиновя дете, въпреки че е трудно поради това, че не съм омъжена, защото е повярвала, че ще бъда една достойна майка. След девет(!) месеца ми се обади да отида да си избера дете. За новородено не можеше да става дума поради семейния ми статус. Представиха ми три деца - на 3.5 , 2.5 и 1.5 години. Аз се вцепених от жалост - не пожелавам на никого да преживява такъв момент. Бях толкова стресирана в онзи момент в дома, когато двете по-големи дечица протягаха към мене ръчички и се гушкаха в обятията ми, а най-мъничкото беше в скута на старшата сестра и само гледаше безмълвно и сериозно, че дори не запомних как изглеждат дечицата.Не дадох отговор веднага, защото под въздействието на емоциите реших, че или трябва да осиновя и трите дечица, или да се откажа, защото не можех да си представя как, избирайки едното, ще обидя и обезверя другите две. След седмица тя ми се обади да ме попита какво съм решила. В този момент изтрезнях и осъзнах, че не мога да се справя с отглеждането на три деца едновременно, а и никой няма да ми ги даде и трите, и че не трябва да изпускам този шанс. Избрах най-мъничкото детенце. Тагово директорката се засмя и каза, че е знаела от първия момент за избора ми и се е учудила защо се бавя цяла седмица, защото бъдещата ми дъщеря ме била фиксирала с поглед и направо ме е хипнотизирала. Тя вече е на 17 години. От съвсем мъничка знае, че е осиновена. Много обича, още от малка, да й разказвам как съм я избрала, как съм я завела в къщи и т.н. Тя самата в разговор на темата определя себе си като щастливо дете, за разлика от повечето си съученици с разведени родители или с родители, които имат извънбрачни връзки и децата знаят за това.
Още от самото начало отказах да се впиша в категорията "самотни майки " по простата причина, че ни най-малко не съм се чувствала самотна. По тази причина отказах и да бъда освободена от такса за детската градина - беше ми обидно. Животът ми е пълен и богат. Може би самотни майки се чувстват разведените, изоставените жени. И по този начин влияят отрицателно на децата си. Моето положение е доста по-лесно от тяхното. И не виждам нищо героично и нищо греховно в това, че отглеждам сама детето си. Чувствам се нормална майка, като всички останали.

Следя тази тема от началото. Дълго се колебаех дали да се включа с мнение по въпроса. Но като виждам, че в дискусията не присъства нито една "самотна" майка, реших, че е крайно време да го направя и да споделя с вас личния си опит. Тъй като в някои от постингите има доста сериозни "изцепки". Какво е да си майка - всички жени, които имат деца, малко или много осъзнават. А дали една майка е самотна, дали се възприема като такава, според мене, не зависи от това дали е омъжена или не. Една майка може да е самотна в собствените си очи дори и със съпруг до себе си, ако той не взема участие в отглеждането и възпитанието на децата си.
Моят случай е съвсем прост и обикновен. На 32-годишна възраст разбрах, че шансът ми да родя дете е почти нулев. Тогава осъзнах, че да създам семейство чрез брак е крайно неподходящо, защото за мен семейство без деца е безсмислено. А да търся съпруг, който "да ме вземе" при това условие, ми беше унизително (точно в този момент нямах интимен приятел до себе си). Така че реших да си осиновя дете. За да спася едно човешко същество от улицата и да му предам ценностите, на които ме е научила моята майка и които и аз самата съм успяла да изградя за себе си. Успях след седем години. Без рушвети, както ме съветваха много хора. Запознах се чрез приятели с директорката на един Дом за деца. След тричасов разговор тя ме увери, че ще направи всичко възможно да осиновя дете, въпреки че е трудно поради това, че не съм омъжена, защото е повярвала, че ще бъда една достойна майка. След девет(!) месеца ми се обади да отида да си избера дете. За новородено не можеше да става дума поради семейния ми статус. Представиха ми три деца - на 3.5 , 2.5 и 1.5 години. Аз се вцепених от жалост - не пожелавам на никого да преживява такъв момент. Бях толкова стресирана в онзи момент в дома, когато двете по-големи дечица протягаха към мене ръчички и се гушкаха в обятията ми, а най-мъничкото беше в скута на старшата сестра и само гледаше безмълвно и сериозно, че дори не запомних как изглеждат дечицата.Не дадох отговор веднага, защото под въздействието на емоциите реших, че или трябва да осиновя и трите дечица, или да се откажа, защото не можех да си представя как, избирайки едното, ще обидя и обезверя другите две. След седмица тя ми се обади да ме попита какво съм решила. В този момент изтрезнях и осъзнах, че не мога да се справя с отглеждането на три деца едновременно, а и никой няма да ми ги даде и трите, и че не трябва да изпускам този шанс. Избрах най-мъничкото детенце. Тагово директорката се засмя и каза, че е знаела от първия момент за избора ми и се е учудила защо се бавя цяла седмица, защото бъдещата ми дъщеря ме била фиксирала с поглед и направо ме е хипнотизирала. Тя вече е на 17 години. От съвсем мъничка знае, че е осиновена. Много обича, още от малка, да й разказвам как съм я избрала, как съм я завела в къщи и т.н. Тя самата в разговор на темата определя себе си като щастливо дете, за разлика от повечето си съученици с разведени родители или с родители, които имат извънбрачни връзки и децата знаят за това.
Още от самото начало отказах да се впиша в категорията "самотни майки " по простата причина, че ни най-малко не съм се чувствала самотна. По тази причина отказах и да бъда освободена от такса за детската градина - беше ми обидно. Животът ми е пълен и богат. Може би самотни майки се чувстват разведените, изоставените жени. И по този начин влияят отрицателно на децата си. Моето положение е доста по-лесно от тяхното. И не виждам нищо героично и нищо греховно в това, че отглеждам сама детето си. Чувствам се нормална майка, като всички останали.

Следя тази тема от началото. Дълго се колебаех дали да се включа с мнение по въпроса. Но като виждам, че в дискусията не присъства нито една "самотна" майка, реших, че е крайно време да го направя и да споделя с вас личния си опит. Тъй като в някои от постингите има доста сериозни "изцепки". Какво е да си майка - всички жени, които имат деца, малко или много осъзнават. А дали една майка е самотна, дали се възприема като такава, според мене, не зависи от това дали е омъжена или не. Една майка може да е самотна в собствените си очи дори и със съпруг до себе си, ако той не взема участие в отглеждането и възпитанието на децата си.
Моят случай е съвсем прост и обикновен. На 32-годишна възраст разбрах, че шансът ми да родя дете е почти нулев. Тогава осъзнах, че да създам семейство чрез брак е крайно неподходящо, защото за мен семейство без деца е безсмислено. А да търся съпруг, който "да ме вземе" при това условие, ми беше унизително (точно в този момент нямах интимен приятел до себе си). Така че реших да си осиновя дете. За да спася едно човешко същество от улицата и да му предам ценностите, на които ме е научила моята майка и които и аз самата съм успяла да изградя за себе си. Успях след седем години. Без рушвети, както ме съветваха много хора. Запознах се чрез приятели с директорката на един Дом за деца. След тричасов разговор тя ме увери, че ще направи всичко възможно да осиновя дете, въпреки че е трудно поради това, че не съм омъжена, защото е повярвала, че ще бъда една достойна майка. След девет(!) месеца ми се обади да отида да си избера дете. За новородено не можеше да става дума поради семейния ми статус. Представиха ми три деца - на 3.5 , 2.5 и 1.5 години. Аз се вцепених от жалост - не пожелавам на никого да преживява такъв момент. Бях толкова стресирана в онзи момент в дома, когато двете по-големи дечица протягаха към мене ръчички и се гушкаха в обятията ми, а най-мъничкото беше в скута на старшата сестра и само гледаше безмълвно и сериозно, че дори не запомних как изглеждат дечицата.Не дадох отговор веднага, защото под въздействието на емоциите реших, че или трябва да осиновя и трите дечица, или да се откажа, защото не можех да си представя как, избирайки едното, ще обидя и обезверя другите две. След седмица тя ми се обади да ме попита какво съм решила. В този момент изтрезнях и осъзнах, че не мога да се справя с отглеждането на три деца едновременно, а и никой няма да ми ги даде и трите, и че не трябва да изпускам този шанс. Избрах най-мъничкото детенце. Тагово директорката се засмя и каза, че е знаела от първия момент за избора ми и се е учудила защо се бавя цяла седмица, защото бъдещата ми дъщеря ме била фиксирала с поглед и направо ме е хипнотизирала. Тя вече е на 17 години. От съвсем мъничка знае, че е осиновена. Много обича, още от малка, да й разказвам как съм я избрала, как съм я завела в къщи и т.н. Тя самата в разговор на темата определя себе си като щастливо дете, за разлика от повечето си съученици с разведени родители или с родители, които имат извънбрачни връзки и децата знаят за това.
Още от самото начало отказах да се впиша в категорията "самотни майки " по простата причина, че ни най-малко не съм се чувствала самотна. По тази причина отказах и да бъда освободена от такса за детската градина - беше ми обидно. Животът ми е пълен и богат. Може би самотни майки се чувстват разведените, изоставените жени. И по този начин влияят отрицателно на децата си. Моето положение е доста по-лесно от тяхното. И не виждам нищо героично и нищо греховно в това, че отглеждам сама детето си. Чувствам се нормална майка, като всички останали.

Днес В Бургас се завъртя вълшебна Паневритмия! Около 50 души, жива музика (две цигулки, китара+вокал, свирка). Песни. Честване на Св.Марина. Прекрасно. След това - в едно кафе на плажа. Всички на масата ми се виждаха особено красиви! Чак се прехласвах да ги гледам. Какво излъчване! Животът е красив и изобилен...

Днес В Бургас се завъртя вълшебна Паневритмия! Около 50 души, жива музика (две цигулки, китара+вокал, свирка). Песни. Честване на Св.Марина. Прекрасно. След това - в едно кафе на плажа. Всички на масата ми се виждаха особено красиви! Чак се прехласвах да ги гледам. Какво излъчване! Животът е красив и изобилен...

В Бургас Паневритмията танцуваме на поляна, разположена между големия паркинг преди пътя за Черноморски солници и Колежа по Туризъм (в миналото - ЦУРК). Тръгва се от паркинга на запад (с гръб към изгряващото слънце), пресича се жп-прелез, ограден с предпазни парапети, върви се около стотина метра по алеята към ЦУРК-а и вляво се открива поляната.

При нас началото на Паневритмията не е в постоянен час, а се премества според часа на изгрева. Най-ранобудните посрещаме изгрева на брега на морето. След десетина-петнадесет минути отиваме на поляната. Следва наряд. След това шестте упражнения. И после - Паневритмията. Например днес Паневритмията започна в около 6.45 часа.

В делничните дни сме около 25-30 души. В почивните дни сме повече на брой. Приятно ми е да спомена, че тази година сме доста по-многобройни, отколкото през миналата година.

Днес В Бургас се завъртя вълшебна Паневритмия! Около 50 души, жива музика (две цигулки, китара+вокал, свирка). Песни. Честване на Св.Марина. Прекрасно. След това - в едно кафе на плажа. Всички на масата ми се виждаха особено красиви! Чак се прехласвах да ги гледам. Какво излъчване! Животът е красив и изобилен...

Тъй като и аз не съм ползвала химикали, не гоня стоте процента премахване на плевелите - и физически ми е невъзможно, пък и, както казах , често ги използвам, за да не звучи нагласена и изкуствена градинката ми. Например тази пролет при мене "кацнаха" два сорта макове - масовият червен мак и един с много дребни пастелно-розово-винени цветове. Очистих другите тръноподобни нещица около тях и те прекрасно хармонират с тъмносините кремове, с туфите от мащерка, розмарин, маточина. Появиха се и няколко стръка див лук, чиито тъмнолилави глави с достоинство се оглеждат над другите цветя.

От две години се занимавам с градинката си. За първи път имам двор и градинка и съм много щастлива. Извън летния сезон ходя на село (на 65км от града, в който живея) само в събота и неделя. И, естествено, през по-голямата част от времето общувам с плевелите. Изкопавам ги, дърпам ги, скубя ги. За да посадя или посея цвете, храст, фиданка, доматче, чушка. Но често ме занимава мисълта :"Коя съм аз, че да определям кое растение да живее и кое не? Нали всичките са творения Божии? Как така ние, хората, сме решили, че едните цветя са цветя и ще ги обгрижвам, а другите са плевели и ще ги унищожавам?". Понякога ми домилява за плевелче, което е цъфнало много красиво, и го оставям да бъде част от градинската хармония, но не след дълго то ми се "качва на главата" - завзема целия двор или става два метра високо . Така наречените "плевели" са много по-издържливи от "културните" растения - и в най-голямата суша, и при бедната почва в моя двор, те са великолепно сочни и свежи, направо ти се приисква да коленичиш и да започнеш да хрупаш...
Особено големи - и душевни, и физически - терзания ми създава черният бъз. Като знам колко е полезен, изкушавам се да оставя една туфа от него - какво по-хубаво от това да си направиш имунозащитния сироп от мястото, където живееш! Но той има цяла мрежа от хоризонтални коренища, дебели колкото ръката ми и, тъкмо съм посадила нещо - бъзът се промъква коварно покрай новото нежно стръкче, пуска вертикален дебел "шиш" и направо го изяжда.
Интересно ми е какво е отношението ви към плевелите. Тревожат ли ви и вас такива мисли?

По-голямата част от бургаското братство ще бъдем на 11юли на събора в Айтос. За съжаление, не зная точно в колко часа ще започне Паневритмията там.

Най-близкият ми приятел от детските години, живеещ в Съединените щати, философ по образование, занимаващ се с консултантски бизнес през последните 20 години, беше застигнат от прахоляка във Виена. След първоначалния шок, че няма да може за свърши работите, които си е набелязал, се е примирил. Оползотворил е престоя си по прекрасен начин. Почти всяка вечер е ходил на опера във Виена и сега е щастлив от тази пауза, чувства се като новороден. А може и по този начин да е помогнал за разсейването на облаците прах

Тъй като и аз не съм ползвала химикали, не гоня стоте процента премахване на плевелите - и физически ми е невъзможно, пък и, както казах , често ги използвам, за да не звучи нагласена и изкуствена градинката ми. Например тази пролет при мене "кацнаха" два сорта макове - масовият червен мак и един с много дребни пастелно-розово-винени цветове. Очистих другите тръноподобни нещица около тях и те прекрасно хармонират с тъмносините кремове, с туфите от мащерка, розмарин, маточина. Появиха се и няколко стръка див лук, чиито тъмнолилави глави с достоинство се оглеждат над другите цветя.

От две години се занимавам с градинката си. За първи път имам двор и градинка и съм много щастлива. Извън летния сезон ходя на село (на 65км от града, в който живея) само в събота и неделя. И, естествено, през по-голямата част от времето общувам с плевелите. Изкопавам ги, дърпам ги, скубя ги. За да посадя или посея цвете, храст, фиданка, доматче, чушка. Но често ме занимава мисълта :"Коя съм аз, че да определям кое растение да живее и кое не? Нали всичките са творения Божии? Как така ние, хората, сме решили, че едните цветя са цветя и ще ги обгрижвам, а другите са плевели и ще ги унищожавам?". Понякога ми домилява за плевелче, което е цъфнало много красиво, и го оставям да бъде част от градинската хармония, но не след дълго то ми се "качва на главата" - завзема целия двор или става два метра високо . Така наречените "плевели" са много по-издържливи от "културните" растения - и в най-голямата суша, и при бедната почва в моя двор, те са великолепно сочни и свежи, направо ти се приисква да коленичиш и да започнеш да хрупаш...
Особено големи - и душевни, и физически - терзания ми създава черният бъз. Като знам колко е полезен, изкушавам се да оставя една туфа от него - какво по-хубаво от това да си направиш имунозащитния сироп от мястото, където живееш! Но той има цяла мрежа от хоризонтални коренища, дебели колкото ръката ми и, тъкмо съм посадила нещо - бъзът се промъква коварно покрай новото нежно стръкче, пуска вертикален дебел "шиш" и направо го изяжда.
Интересно ми е какво е отношението ви към плевелите. Тревожат ли ви и вас такива мисли?

От две години се занимавам с градинката си. За първи път имам двор и градинка и съм много щастлива. Извън летния сезон ходя на село (на 65км от града, в който живея) само в събота и неделя. И, естествено, през по-голямата част от времето общувам с плевелите. Изкопавам ги, дърпам ги, скубя ги. За да посадя или посея цвете, храст, фиданка, доматче, чушка. Но често ме занимава мисълта :"Коя съм аз, че да определям кое растение да живее и кое не? Нали всичките са творения Божии? Как така ние, хората, сме решили, че едните цветя са цветя и ще ги обгрижвам, а другите са плевели и ще ги унищожавам?". Понякога ми домилява за плевелче, което е цъфнало много красиво, и го оставям да бъде част от градинската хармония, но не след дълго то ми се "качва на главата" - завзема целия двор или става два метра високо . Така наречените "плевели" са много по-издържливи от "културните" растения - и в най-голямата суша, и при бедната почва в моя двор, те са великолепно сочни и свежи, направо ти се приисква да коленичиш и да започнеш да хрупаш...
Особено големи - и душевни, и физически - терзания ми създава черният бъз. Като знам колко е полезен, изкушавам се да оставя една туфа от него - какво по-хубаво от това да си направиш имунозащитния сироп от мястото, където живееш! Но той има цяла мрежа от хоризонтални коренища, дебели колкото ръката ми и, тъкмо съм посадила нещо - бъзът се промъква коварно покрай новото нежно стръкче, пуска вертикален дебел "шиш" и направо го изяжда.
Интересно ми е какво е отношението ви към плевелите. Тревожат ли ви и вас такива мисли?