maggee

REUTERS - Снимки на годината, 2008

On the beach. Autumn Impressions slideshow, 6 Mb

Откъде знаеш, че не си успяла? Понякога любовта се връща и след години... Много трудна година и за мен. Ако не беше 2007, бих казала - най-трудната през живота ми. През 2007 познах рая и ада, а през 2008 трябваше да се измъкна от там.. трудна работа. Но и аз, като азбуки, отново намерих своя път.

Драматична промяна на отношенията. Кулата, при мен поне, има доста благотворно действие - след тази карта остава само истината.

Скоро прочетох една книга - "Механизми за защита" (на Аз-а). Сред пасивната агресия, отричането, хипохондрията, шизоидните фантазии психолозите поставят и алтруизмът, и чувството за хумор. Съгласна съм с valentinus, с изключение на това, че сме се отделили от цялото и че сме попаднали в свят на гнева. В другата тема Кристиян изрази подобно мнение - че сме най-далеч от Бог. Странно ми е да го чуя от хора, точно в този форум. Наистина ли се чувствате отделени от Бог? Бог не е нещо извън нас - той е част от нас и ние сме част от него, една от неговите изяви. Няма птица, която да се отказала от природата си и да е спряла да лети, защото може да падне и да се удари. Няма риба, която да е спряла да плува. Кучето с подвита опашка се приближава към стопанина си, знаейки че ще яде пердах, приемайки го и продължавайки да обича. Единствен човекът отрича природата си и се пази... от какво често и сам той не знае. Понякога си мисля - добре, че децата нямат съзнанието на възрастните, защото иначе никога не биха проходили, от страх да не паднат. Човек, който чувства връзката си с Бог, няма от какво да се страхува - нито от желанията си, нито от нежеланията си. Такъв човек няма нужда да се оправдава, да се извинява, да си слага алтруистични или други маски, защото единственото нещо, което заслужава доверие, е вътре в нас. "Алтруизмът" много често е признак на несигурността на човека в самия себе си по отношение на постигането на желаното, на страх от евентуално страдание, унижение, негативни емоции и събития, на чувство за задължение, на чувство за вина. Познавам много хора, които зад алтруизъм прикриват от себе си точно тези си качества - и доста успешно, те напълно си вярват. Един изневерява на жена си, но алтруистично остава при нея заради детето си. Друг забравя всичките си морални ценности, за да се издигне в научните среди и това е само заради науката в България, младите хора и т.н. А това е единствеинят начин за тези хора да оправдаят поведението си пред себе си и да се приемат. Другият начин е да променят това, което не харесват в живота си... но той е по-труден. По-лесно за хората е да си намерят оправдание. Всъщност, всички хора в оперделени моменти постъпват алтруистично. Ако помолим един човек (включително на себе си) да ни сподели 10 ситуации, в които е постъпил алтруистично, ще получим списък от поне 20. И точно това няма да са истинските алтруистични постъпки - онези, истинските, дори не ги забелязваме, не ги помним, не и споделяме с другите... Те са, които са направени в полза на другите без идея за самонаслаждение. Използвам темата да отговоря на Никола на въпроси, поставени в една друга тема: Да, разбира се, че има такива желания. Това са желанията, които се отклоняват от вътрешния ни кодекс - и съм убедена, че всеки човек много ясно усеща кога преминава тази граница. Стигала съм до тази граница и веднъж дори я попреминах - последствията не закъсняха. Ако преди съм имала съмнения, вече ги нямам - някои граници не трябва да бъдат преминавани. Неразумно желание - макар и да говорим за разум, по-скоро става въпрос за интуитивното усещане - усещането за душевна хармония. Всички познаваме усещането на вдъхновение, на полет на душата - това е моят зелен светофар. И другото усещане - за страстно желание, което е свързано със страхове, със съмнения, с желание за контрол, за презастраховане - това е състоянието, което ми подсказва, че желанието ми е проблем за мен и в тези случаи се ограничавам временно, докато възстановя душевната си хармония. Ако аз не се огранича, настъпват събития във външния сят, които го правят - мъдростта да желаем разумно вероятно се състои точно в това, да не стигаме до там.

Напълно съгласна с теб

Там е работата, че не можем да знаем как точно стоят нещата - всичко, с което разполагаме, се филтрира през нашето тяло/мозък и нашия ум, следователно не можем да се доверим напълно дори на себе си. И все пак единственият ни сигурен ориентир е интуицията ни - ако един човек не знае какво иска и кой е неговия път, няма кой да му помогне - нито философии, нито учители. А що се отнася до мъдростта - всеки човек сам избира пътя си. Когато аз имам проблем, първо търся причината в себе си - и обикновено я откривам, което ме прави малко по-мъдра и ми помага да не повтарям грешката си. Ако пък реша, че проблемите са извън мен и заровя глава в пясъка, очевидно по-мъдра няма да стана. Но всеки от нас има този избор. Дали Духът има нужда от физическо тяло - очевидно е за мен, след като има толкова много тела по света Дали е единствен път на развитие - съмнявам се. Но сега сме тук, в тези тела и най-разумното е да ги приемем. Вероятно и това е наш избор.

И на мен ми е любима

Нас мотает от края до края, По краям расположены двери; На последней написано «Знаю», А на первой написано «Верю». И одной головой обладая Никогда не войдешь в обе двери: Если веришь, то веришь не зная, Если знаешь, то знаешь не веря. И свое формируя сознанье С каждым днем от момента рожденья Мы бредем по дороге познанья, А с познаньем приходит сомненье. И загадка останется вечной, Не помогут ученые лбы: Если верим - сильны бесконечно, Если знаем - ничтожно слабы. Андрей Макаревич

Аз-ът не може да познае Божественото, нито дори себе си. Когато чета теми, подобни на тази - конкретни въпроси, преливащи се в абстрактни разсъждения, цитат след цитат и т.н., всеки път си спомням думите на Лао Дзъ: Дао, което може да се назове, не е постоянно Дао. Име, което може да се именува, не е постоянно име. Не ни е дадено да разбираме устройството на света, смисъла на живота, естеството на любовта, поне на повечето от нас. Онези, които разбират, не говорят, защото мъдреците знаят, че думите не могат да предадат вярно и пълно природата на нещата. Дадено ни е обаче да бъдем такива, каквито сме. С егото си, с физическото си тяло с всички необходими на него неща, с чувствата си, с ограничения си светоглед, с всичките си "положителни" и "отрицателни" качества. Понякога, следвайки желанията си, попадаме в сложни ситуации, но изходът от тях е свързан с ценен опит. Друг път, следвайки желанията си, постигаме щастие за себе си и за хората, които обичаме - проявяваме волята на Създателя си и възможността да творим в собствения си живот. За мен егото е гиричката, която укрепва "мускулатурата" на Духа. По-тежка гиричка, по-голямо натоварване, по-голяма мускулна работа, по-силен мускул... Дълго време размишлявах по въпроса за егоистичната страна на своите желания - дали имам право да искам, какво имам право да искам, кави последствия ще има това... После си спомних детството си, юношеството си - когато не мислех какво имам право да искам, а исках, действах и получавах. Без страх, без колебания, без съмнения. И бях щастлива. Когато човек погледне назад, той не съжалява за трудните моменти, дори и за най-трудните - съжалява за неизживените моменти. А аз съм се чувствала истински щастлива, истински себе си, когато съм претворявала своите желания в реалността. Ще дам един пример от своя живот. Преди година внезапно у мен се появи желание да имам дете. Никога преди това не съм мислила сериозно за такова нещо - смятах, че най-доброто, което мога да направя за детето си, е да му спестя този свят. Да не говорим за чисто техническите проблеми около раждането и т.н. И това се промени внезапно, просто изведнъж. Никога не съм искала дете, но от днес вече искам. И раждането вече не ме притеснява - мога да го родя и на полето, както се казва. Интересна промяна. Откъде и защо дойде това желание? От някъде, от душата, от Духа... кой знае. Единственото, което зная, е че с появата на ново желание човек се изправя пред ново предизвикателство и до достигането на желаното му предстои да извърви път. И не е задължително той да е лесен, и обикновено не е. Егоистично ли е желанието ми да имам дете? Трябва ли да се откажа от него, защото желанията по природа са егоистични? Появата на дете в живота на човек е най-добрият урок по анти-егоизъм. Всъщност, смятам че е така с всички желания - много често се налага да се откажем от желанито, за да го получим. Проблемът не е в нашите желания, защото били егоистични - да, такива са, и какво лошо има в това? Човек, който отрича желанията си, вътрешните си стремежи, отрича себе си. Човек, който се предпазва от въображаеми последствия, всъщност няма вярата в себе си, в своя път - защото ако я има, не би се страхувал. А човек, който не се страхува, може да постигне онова, за което е дошъл на този свят - да реализира себе си чрез този свят. Всичко, което съществува на този свят, е необходимо - точно в този му вид, във всяко малко нещо има особен смисъл. Мисля, че единственият начин да изживеем пълноценно живота си, е да се приемем такива, каквито сме, и да наблюдаваме внимателно взаимодействието между себе си и света - той е нашият коректив. За целта обаче е необходимо да комуникираме със света, а не да се пазим от него. Светът ни дава онова, което искаме, а опознавайки всички страни на желаното, получаваме безценен опит - ставаме по-мъдри. След като за развитието си Духът има нужда от физическо тяло, изглежда логично действието да протича във физическия план - чрез активно (и разумно, разбира се) общуване с материалния свят.

Всеки контакт с другия човек се базира на енергиен обмен. Аз "усетих" голямата си любов 8-9 месеца преди да срещна човека в реалния живот. Когато го срещнах, веднага го познах. От известно време насам предусещам с наколко дни до седмица всяко важно събитие в живота си, особено когато касае здравето ми или среща с важни за мен хора. Въпрос на чувствителност. Така че първото чуване, първото виждане, първото писане в чата и т.н. е просто първият контакт в материалния свят между две души, които вече са се срещнали на друго ниво. Някои хора имат чувствителността и осъзнатостта да получат и разберат информацията (дори под формата на "знаци" или просто усещания), която съпровожда този първи контакт. На мен ми се случва винаги.

Мисля, че и любовта, и отношението към нея е твърде индивидуално за различните хора. Казваш, че си избирала дълго, преди да обикнеш. Мога да говоря само за себе си, от позицията на собствените си усещания и опит. Гледам пътя, по която и минала връзката на Adams, и за сетен път се убеждавам колко е различно всичко за всеки от нас. При мен отношенията винаги започват от душевния контакт - ако няма контакт между душите, другото просто не се случва. Има ли я душевната връзка обаче, винаги я има и интелектуалната. Физическото привличане винаги идва на последно място, като понякога до сексуални отношения може дори да не се стигне, не е задължително. В този смисъл любовта ми не подлежи на контрол - нямам избор в това, избира душата. Срещам човек, душата ми го разпознава и реалността се променя - светът се превръща в невероятно място, което прави всичко възможно, за да ни осигури възможността да бъдем заедно. Няма по-красиво изживяване. Да се боря, да го контролирам, да го преценявам - дори през ум не и е минавало. За мен всяка любов е дар от Бога. И затова не смятам, че любовта към различни хора е разпиляване на чувствата, на себе си. Напротив, любовта е свързана с приток на голямо количество позитивна енергия. Не смятам, и че има по-малко специални хора - всеки от хората, които съм обичала, е бил специален по своему и е отговорял на необходимостта ми към дадения момент. Всеки от тях ми е дал нещо, независимо от естеството на връзката. Дори тийнейджърските ми любови, дори несподелените, напълно невъзможните. Като бях на 16-17 години се влюбих в Роберто Баджо. Бях имала вече реални връзки и ми се стори детинско да се влюбвам по такъв начин в такъв персонаж. Беше едно лято, нямаше какво да правя, седнах и научих неговия език. Докато го учех се учудвах колко ми е близък този език, как ми се удава, колко ми харесва. След месец вече можех да общувам относително свободно с италианци. Години по-късно най-сериозните ми връзки бяха с италианци и не съм ги търсила аз, намериха ме те. Голямата ми любов, човекът, който промени всичко в живота ми, е италианец. Значи, тази ми "несериозна любов" е направила възможен контакта ми с много специални за мен хора. В Италия се почувствах като у дома си, чувствам я като втора родина. Когато се връщам, имам усещането, че напускам едната си родина, за да се завърна в другата. Няма случайни неща... нито случайни любови И затова никога не се пазя от любовта, а й се отдавам напълно - тя е моят път. Преди не съм го мислила, сега и душата, и умът ми го знаят. Началото й не зависи от мен, краят й също. Единственото, което мога да направя, е да се доверя на сърцето си - то не греши. За да се върнем към темата, винаги съм смятала, че любовта има нужда от комуникация. Хората, дори когато си говорят, понякога трудно се разбират, а когато не си говорят пък съвсем. Винаги съм изпитвала необходимост да изразя любовта си - с думи, с жестове, по всякакъв начин. Не е много прието жената да се обяснява в любов, но смятам това за предразсъдъци и винаги съм споделяла чувствата си, когато се е налагало. Когато има чувства винаги идва един момент, в който те се усещат във въздуха и всяко игнориране на този факт утежнява ситуацията. Именно разкривайки се пред другия тези отношения се регулират. Случвало ми се например да обичам човек, с който просто не успявах да намеря общ език - каквото и да кажех, то се тълкуваше наопаки. Всеки опит за комуникация водеше до скарване, беше ужасно. Накрая се скарахме напълно, не искаше дори да говори с мен. И му написах писмо, обясних му всичко, точно както го чувствах. Използвах трик, за да съм сигурна, че ще го пречете - лепнах му един печат на Върховен съд, където работи майка ми. Открих се напълно пред този човек, поемайки всички рискове от това. А резултатът беше, че след това той тръгна към мен с отворено сърце и нашите отношения започнаха от този момент. Много хора имат нужда от сигурност в любовта на другия, за да се открият, и никога не биха направили крачка без тази сигурност. Аз лично предпочитам да направя първата крачка с риск да бъда отхвърлена, отколкото да тъна в неведение. И този подход - на открито и честно отношение, винаги ми е носил успех. Успех в смисъл не задължително на желания от мен отговор на чувствата на другия човек към мен (Божа работа), но на уважение, разбиране, приятелство. И в крайна сметка реализиране на душевната връзка, която за мен е от първостепенно значение.

Попадна ми интересна книжка, която на мен лично ми даде интересни насоки за размисъл: Магия Таро (на руски) (Препоръчвам сваляне през depositfiles.com, през letibit.net се отварят неприятни страници)

и аз съм така. Обаче не е лошо да ти кажа, като цяло резултатът е повече приятели и май никакви врагове. И общо взето като се ядосаш или развикаш, хората се замислят, защото това не е нормалното ти състояние и си вземат поука. Затова никой не ти се сърди, когато ти си сърдита, а напротив, нещата се оправят както казваш Намерих нещо по въпроса: Северен възел в Лъв / 5 дом Хората със северен възел в Лъв са прекарали много животи, наблюдавайки отстрани действията на другите. Те са били учени, наблюдатели, хора, които са жертвали личната си индивидуалност в името на общочовешки каузи и идеали. Те са свикнали да свързват своята творческа енергия с мечтите и копнежите на другите, без да обръщат внимание на собствените си нужди и желания. Функцията на егото е да поражда желания и да свързва нуждите и копнежите на индивида с тези на останалата част от света. Егото буквално определя посоката, в която човек иска да върви. С негова помощ се вземат решения и се активира волята. Родените с лунен възел в Лъв са имали много минали животи, в които надмощие у тях е вземало "свръхегото", основано на "трябва" и "би трябвало" - нравствеността, диктувана от обществото, семейството, религията или осъзнаването на общочовешките идеали. В резултат на това те са загубили контакт със собственото си его - чувството за себе си като индивиди с лични нужди и цели. Те имат усещане за своите инстинктивни импулси и за своето "свръхего", но не го разбират като посредник между двете. Така те имат склонност да се люшкат между поведение, което е прекалено добронамерено и позволява на другите да ги тъпчат, и избухват в гняв, когато с тяхната честност е било злоупотребено. Дори не разбират какво се случва и им е трудно да обяснят своето недоволство на себе си или на другите. В това прераждане родените с лунен възел в Лъв са тук, за да развият съзнателно своето его до една здравословна степен. Тяхното предизвикателство е да го сторят като свържат онова, което получават от своето свръхего, с онова, което им подсказват вътрешните импулси. Например те могат да кажат: "Зная, че не бива да ти се ядосвам, защото ти си имал тежък ден в работата, изморен си и просто искаш да забравиш всички хора, с които си се сблъскал. Но аз много се разстройвам, когато се прибереш в къщи, вземеш вестника, разположиш се пред телевизора и само мълчиш. Аз искам всяка вечер да отделяме известно време, за да се грижим един друг и да подхранваме връзката си." След като веднъж тези хора са изрекли на глас своята истина и онова, което чувстват, без да цензурират думите си, те започват да развиват чувство за своята уникална индивидуалност. Това изисква невероятен кураж, но е единственият начин да се превърнат в завършени личности, твърди и изпълнени с жизненост. Когато те срещнат своето свръхего и вътрешните си импулси и изразят волята си по един изпълнен с обич, но твърд начин, веднага се появяват и творческите решения, тяхното его става по-силно и другите започват да обръщат внимание на онова, което казват. Ако чувствата им не са в съзвучие с тези на другите, тогава как хората могат наистина да ги опознаят и да им дадат онова, което искат? "Астрология на душата", Жан Спилър

За любовта е трудно да се говори, защото думите не са способни да я опишат. Както и за всичко останало, хората приемат, че любов е това, което те сами са изпитвали, а това често е твърде недостатъчно, за да бъда разбрани чувствата на другите. Затова и толкова различни мнения и в тази тема, и в други. Що се отнася до оценката на преживяванията, аз не смятам, че трябва да достигнем до преклонна възраст, за да разберем кое си е заслужавало. Няма любов, която да не си заслужава. И понеже съм сигурна в това, никога не съм се страхувала да изживея чувството си, нито да го споделя, да се боря за него, да го отстоявам. Без значение колко сложна или безперспективна изглежда ситуацията. Била съм много щастлива и много нещастна, видяла съм и рая, и ада. И след всички трудности, а не са били малко, днес си давам сметка как са ме променили тези чувства. Как с всяка следваща любов, за да запазя отношенията си, съм отхвърляла недостатъци от характера си, в резултат на което следващите ми отношения са били много по-хармонични. И съм потъвала, и съм изплувала - и не съжалявам за нищо. Ако можех сега да се върна назад, бих изживяла живота си по същия начин. Дали любовта е обсебваща и себична... вече отдавна не мисля за това. Любовта е такава, каквито сме самите ние. Притежаваме някакви качества и с тях "украсяваме" и любовите си, и всички други отношения. Ревността като черта от характера би се проявила не само към любимия човек, но към приятелите, и като завист и т.н. С промяната на себе си променяме и отношенията си, а какъв по-добър мотив за промяна от запазването на любовта? Да задържим любимия човек завинаги? Може би е индивидуално, но не мисля, че любимият човек може да остане любим завинаги, нито че можем да го задържим завинаги... нито че ще искаме да го задържим завинаги. Застоят не е част от плана за развитието ни Но едно нещо разбрах от опита си - там, къето е имало любов, тя остава винаги. Връзката с тези хора не се прекъсва, казват, че продължава и в повече животи. Но със сигурност няма нужда да се терзаем как да задържим тези хора - те не си тръгват от нас, те остават по собствено желание. Никой не си тръгва от любовта. Страстта може да отмине, но онова вътрешно, дълбоко чувство остава винаги, дори след много години. И накрая, за ежедневието и светлите неща.. може да направим така, че светлите неща да станат част от ежедневието ни, нали И това зависи само от нас - колко място ще им отделим.

">" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350">

Виждам поне две възможности за задавщия си този въпрос: 1. Да измине съвсем същия път на откривателство сам, за колкото време му е необходимо и да открие същото; 2. Да използва откритото вече от Буда и тогава му остава само да поеме по Благородния Осморен Път Не смятам, че вторият път е възможност. Смята ли някой тук, че Буда е изминал целия път в онзи си единствен живот, за който знаем ние? Буда е Учител - той е бил такъв, когато е дошъл на земята, затова е дошъл, за да даде на хората знанието си. Той не е станал такъв за краткото време в прекрасните условия, в които е живял. Или че Петър Дънов е станал учител в точно този си живот? Никой не може да ме убеди в това. Ако душата можеше просто да се откаже от всичко, за да не си създава проблеми, защо тогава са й необходими толкова прераждания в коренно противоположни позиции? Защото истинският път се базира на опит. Не на прекрасните книги, които четем - не всичко, което четем там, се отнася до нас в този момент. Много от нещата са ни безкрайно далечни. Човек може да убеди ума си в нещо, но не и душата си. Неизвървяният път не е извървян път. И изобщо не е път - то е илюзия, което в първата критична ситуация се срива, защото няма здравата опора на опита. Човек може да потисне всичките си желания и да си поиграе на Буда, а в следващия живот току виж се оказал в противоположното положение - на човек, който няма възможност да потиска желанията си и безропотно ги следва. Вчера попаднах на интересен цитат, много се зачудих дали да не го споделя тук - май точно тук му е мястото:

Един будистки учител забелязал, че един от любимите му ученици все още не е достигнал до пълното просветление и блаженство. Те били заедно от три десетилетия и неговият последовател бил напълно отдаден на своя учител и стриктно изпълнявал задълженията си, но все още не можел да достигне най-висшето състояние. Един ден учителят му казал: "Ела с мен, аз отивам на поклонение и искам да бъдеш мой спътник." Те вървели с километри из планинските склонове. Дните станали седмици, след това месеци, а те продължавали да вървят. Един ден учителят спрял, посочил към един хълм в далечината и казал на своя ученик: "Виждаш ли този връх?" Мъглата тъкмо се вдигала от планинския връх и пред очите им се разкрил огромен замък, който блестял от отражението на слънчевите лъчи. Ученикът: "Да, учителю." Учителят: "А виждаш ли този дом на върха на планината?" Ученикът: "Да, учителю." Учителят: "В продължение на толкова много животи ти си искал да имаш дом и това желание е оставало незадоволено.Това е последната верига, която те сковава и блокира, за да не можеш да получиш просветление и безкрайна радост. Нищо от онова, на което те научих, не потуши това дълбоко желание. Следователно то трябва да бъде изпълнено. Сега този дом е твой, ти го притежаваш." И в този миг ученикът получил своето пълно просветление. Ние можем да забравим за някои наши земни или материални желания просто защото не са толкова важни за нас. След определено време можем да се избавим от тях. Но други няма да ни изоставят, докато не ги осъществим в някаква степен. След като веднъж нашата личност стане завършена, по-маловажните желания започват да избледняват, а онези, които трябва да бъдат изпълнени, стават по-лесно постижими на нивото на материалния свят. "Астрология на душата", Жан Спилър

Може би именно затова ни се позволява да искаме и да получаваме, каквото сме поискали - единственият начин да станем отговорни за желанията си. Като видим едно нещо от всички страни, можем да преценим дали наистина го искаме. Но това не значи, че не трябва да искаме. Искането, получаването, разбирането на себе си и света - това е пътят на познанието.

Много сериозен е този въпрос Можем да разберем какво действително сме искали по това, което ни се случва.

Преди два дни една песен, която чух за първи път, породи у мен образи, живи като спомени, но никога не случили ли се.. и ме върна на моя път. Каквото и да кажа за твоите думи, би било банално, тук ще замълча. Що се отнася до целта - мисля, че целта винаги е ясна. Колебанията на хората идват от противоречието на това, което се изисква от тях, и това, което те искат или смятат за правилно. Всеки човек във всеки момент може да каже какво точно желае в живота си и именно това е неговата цел. Често тази цел е само примамка, която насочва човека по неговия път. Човек, който не следва интуитивното си усещане, а се опитва да изчисли всичко, да пресметне всички възможни варианти, да избере "най-лесния", ще прекара по-голямата част от времето си с "ужаса да е човек". Човекът, който следва целта си, ще усеща "чудото" през цялото време.

Разгледах внимателно сайта му, много интересни неща открих. Благодаря, Мона. Явно човекът се е задълбочил в изследванията си. Не ми стана ясно обаче дали зависимостите, които е извел (закони ги нарича той, но за мен тази дума е твърде силна), са валидни при всяка подредба или при конкретна, която използва той. Струва ми се обаче, че човек винаги може да обогати лексиката на езика, на който си говори с Таро - тоест, ако въведе нови думички в езика си, картите също ще започнат да ги употребяват. Направи ми впечатление примерно изтеглянето на допълнителна карта за всяка обърната карта, а така също и посоката на погледа на фигурите. Смятам да поекспериментирам

Информацията винаги изпреварва времето си и тя служи на онези хора, които са малко напред спрямо обществото като цяло. Историята на науката го е доказала многократно. Нищо случайно няма в този свят. Напълно съм съгласна с мнението на Орлин.