maggee

Искам да споделя малко личен опит от последните дни. Понякога "дреболиите" водят до това, че проясняват цялата картина на света. От известно време тренирам по системата на Норбеков. Упражненията с картите се базират на реакцията на тялото към цветовете - вслушваме се в усещанията на тялото си към белия цвят, след това към черния, а когато се запитаме каква по цвят е следващата карта от колодата, слушаме тялото си. Странното е, че при мен още от началото на тренировките резултатът беше доста висок - около 80%. Изводът е, че тялото ни наистина знае, само трябва ние да се научим да го разбираме правилно. Единственото изискване е изключително спокойствие. Наскоро си направих една модификация на упражненията с карти - съчиних си упражнение за избор на оптимално решение. Взех 10 карти от един цвят, на една от тях нарисувах усмихнато личице като символ на най-доброто решение, на друга тъжно личице като символ на най-лошото решение, останалите оставих чисти. Разбърквам ги и ги подреждам с гръб върху масата. Въз основа на усещанията си елиминирам "лошите" карти, целта ми е да оставя последно оптималното, "усмихнатото" решение. Удивих се от положителния резултат от това упражнение - почти винаги успявам да оставя последна усмихнатата карта, а в най-лошия случай я изтеглям предпоследна - тоест, установих къде бъркам - в последния момент. И рано елиминарм най-лошия вариант. След като добих увереност в усещанията си, започнах да прилагам този метод и към реални ситуации от живота си. Преди няколко дни бях поставена пред избор - да предприема едно действие или не. Бях решила да не го предприемам. Написах на непрозрачни еднакви листчета крайните варианти, както и няколко междинни, компромисни варианти, оставих и няколко бели листчета и действах с тях както с картите. От десетте избрах точно това, което бях решила - да не правя нищо. На следващия ден, междувременно премисляйки ситуацията, промених решението си - реших да действам. Използвах същите листчета и същия метод - и отново избрах точно това, което бях решила - да действам. И в двата случая избрах оптималния вариант за решението, което вече бях взела. И разбрах нещо, което отдавна подозирах (от заниманията си с картите Таро) - че интуицията ни показва оптималния път към решението, което вече сме взели, съзнателно или несъзнателно. Каквото и решение да вземем, интуицията ще ни покаже оптималния път за доситгането му - но това няма да гарантира, че то е правилното или доброто решение - то ще е най-добро в контекста на избора, който ние самите сме направили. Но решението е наше и няма кой да ни замести в това. Отдавна съм забелязала, че когато не мога да взема решение по даден въпрос, нищо около неговото разрешаване не се случва. Едно решение, един избор от друга страна задвижва стремеглаво редица процеси и всичко започва бързо да се развива в избраната посока. Наблюдавам близките си хора и забелязвам, че често пъти правят избора си несъзнателно - но вече са го направили, движат се в едната посока, а след това се чудят на последствията, защото "искали друго". Често прибягваме до инструменти за гадаене (карти, махала, звезди и т.н.), когато не можем да вземем решение. Към този момент аз лично смятам, че единственото, което ни показват тези гадателски методи, е неосъзнатото ни решение. Картите и звездите не могат да вземат решение вместо нас и не го правят - те (респ. интуицията ни) ни показва реалната ситуация, въз основа на която човек несъзнателно взима оптималното решение. А оптималното решение зависи от това към какво се стремим. Ако човек обича себе си и вярва, че заслужава най-доброто, интуицията ще му подскаже кое е то - хора, ситуации, решения. Ако човек истински се стреми към здраве и щастие, интуицията ще му подскаже пътя. Ако човек изпитва чувство на вина, интуицията щу ме подскаже най-добрия начин да се самонакаже - отново ще му подбере подходящи хора и ситуации (малко хора съзнателно искат това, но много хора несъзнателно го претворяват в живота си). Сигурно не е случайно, че следвайки този ход на мисли, си спомних един прекрасен цитат ("Ръководство на начинаещия медитиращ", Ра Хари): Колко е проста работата на кармата: на този, който се вълнува - повече вълнения, на страдащия - повече страдания, на любящия - повече неяснота, на щастливия - повече щастие. Притежаваме идеален инструмент да постигаме желаното - интуицията ни. Въпросът пак опира до това доколко познаваме себе си и истинските си желания. Неслучайно себепознанието стои в основата на всички философии практики.

Това е любовта Любовта не може да се обясни, ще те разбере само човек, който е изпитвал това, което думите не могат да пресъздадат. Педи 2 дни бившият ми приятел имаше имен ден. Разделени сме от 3 години и се чуваме 2-3 пъти в годината без повод, който когато се сети. Та аз се сетих, че има имен ден и се замислих дали да му честитя, но реших - щом съм се сетила, нека го направя. Той беше възхитен, каза ми "Как ми се обаждаш винаги, когато мисля за теб?" А аз за сетен път се убедих, че където има любов, има и връзки. И че любовта, където я е имало, винаги си остава. Остана ми само въпросът - аз ли съм се сетила за него или той за мен?

Две хубави книги за интуицията с практически упражнения за развиването й - Суперинтуиция (Курт Тепервайн) и Самоучител за развитие на интуицията (Лора Дей) Интуицията за човека е така естествена, както и инстинктът за животното. Разликата е в това, че животното няма избор, то е длъжно да следва инстинкта си. Човекът може да реши – да се ръководи от разума, интуицията си или да ги съчетае. Интуицитивното чувство е присъщо на всеки човек, но под действие на разума то не се развива и остава в зачатъчно състояние. За съзнателнто му възприемане човек трябва да се задълбочи в себе си, да си спомни за нея, да я разкрие и да я развие до нивото на зрялост на духа. Недоверието към внезапно възникващите мисли, поразяващи ни със своята необичайност, се дължи на противоречието на интуицията с разума, на чувството с навика. Чувството ни показва най-прекия път, разумът привежда аргументи за опровержение на „съобщението” на интуицията. И обикновено отдаваме предимство на разума. А животът ни би бил съвсем различен, ако следвахме интуитивните си импулси. Така предвиждането и приемането и предаването на мисли са съвсем нормални за хората, които се доверяват на себе си. Интуицията е доверие. Детето се доверява на своето възприятие и се ръководи от своите чувства. То е непосредствено, открито и честно. В поечето случаи това поръдлжава, докато родителите му внушат, че удовлетворението на техните желания е похвално. Така още от детството си човек се приучава да потиска своите чувства и колкото повече го прави, толкова повече отслабва контактът с истинския му Аз, със самия себе си. Интуицията се основава на доверие във вътрешната си истина, осъзнаване, на факта, че разполагаме с истината вътре в себе си и можем да я постигнем, и действие в съответствие с интуитивното озарение. Съществуват много форми на екстрасензорно възприятие: • Телепатия – предавате мисли на друг човек от разстояние • Повишена чувствителност – ясно усещате лъжата, виждате ясно несъответствията • Ясно виждане – „виждате” какво се случва на отдалечено място или точно „определяте” характера на непознат човек • Свръхслух – чувате гласа на съвестта, указанияна на „вътрешния глас” или „вътрешния учител” • Предвиждане – познавате бъдещето, преживявате още не случили се събития • Психометрия – по предмет добивате информация за притежателя му • Възприемане на разстояние – например, майката чувства какво се случва с детето й от разстояние Само възприятието за невидимото може да ни разкрие истината за реалността, може да ни позволи да достигнем висше съзнание. Интуицията се проявява неочаквано, но винаги в нужния момент. Интуицията е естествено присъща на човека, тя може да бъде развита с помощта на упражнения. Интуицияла е цялостна, всеобхватна и винаги ни дава истината.

Попаднах на интересна книга - "Психосоматика, отношения и здраве" (Курт Теппервайн). За съжаление не е преведена на български, открих я на руски, но стилът е стегнат и ясен и се чете лесно и без кой знае какви познания по този език. Авторът е разгледал физиологичните ефекти на емоциите от психологична гледна точка, засягането на отделните органи и системи, а така също и основни заболявания във връзка с техния с пдихичен праизход. Основно внимание е отделено на отношенията и на мотивите, които стоят зад съзнателните ни мисли и действия. От човешка гледна точка (а ние всички сме хора) смисълът на живота е постигането на щастие. Този стремеж стои в основата на всяко усилие, всяко човешко действие. Всички религии и всички философии се опитват да покажат пътя към удовлетворението на тази необходимост от щастие. Няма значение как изглежда целта и как се определя – тя е всичко, от което се нуждаем, и само тя придава смисъл на живота ни. По пътя към целта става това, което става и със самата нея. В началото отсъства правилното разбиране на множеството мъдри съвети – невъзможно е те да бъдат разбрани до началото на пътя. Единствено в процеса на движение към целта човек постига разбиране. Ако изпитваме непреодолим стремеж към нещо, значи можем да намерим пътя за удовлетворението на този стремеж. Само трябва да почувстваме и приемем това, което носим в себе си. Това е всичко. В качеството си на свободна същност, ние сме решили да преживеем нещо определено, дори да не го осъзнаваме. Преживявайки това, ние достигаме до целта си. Ние осъзнаваме само желанията, които имаме реални възможности да реализираме. Колкото по-силна е вярата в собствените ни възможности, толкова по-точно ние възприемаме най-дълбоките си стремежи. Когато приемем желанието си, намираме и начина да го осъществим. Ние се нуждаем от щастие, а щастието ще постигнем, когато осъществим истинското си битие. Всяко желание, което носим в себе си, ни приближава към истинското ни битие. Ако вече не желаем да изпитваме нещо, ние оказваме съпротивление. Вече не следваме жизенния поток, В това е и причината за всяко страдание – неприемане на преживяване, което сами сме избрали. Без да го преживеем напълно обаче, ние не можем да се отървем от него. Голяма част от това, което е заключено в нас, ние не желаем да изпитаме. Ние не желаем да носим в себе си нищо подобно, отричаме ненавистта, агресивността, нетърпимостта, а така също и силата и т. н. Представите ни за добро и лошо, за това какви би трябвало да бъдем, определят какво приемаме и както отричаме и изопачаваме. Но ние носим в себе си тези качества и като не ги приемаме, ние създаваме състояние на напрежение и страдание. Всичко, което не приемаме в другите, което считаме за лошо, показва какво смятаме за лошо и в самите себе си, но не желаем да видим и признаем. Безпогрешно откриваме тези неща в другите, вярвайки, че с нас те нямат нищо общо. Прекрасна заблуда! Но другият, „противникът”, служи само за пусков механизъм. Причината за въздействието на другите хора върху нас се намира в самите нас. В крайна сметка хората, с които общуваме, ни показват какво не ни достига. Така например агресивните чувства по отношение на друг винаги са насочени към техния носител. Нетърпимостта, ненавистта, гневът – винаги заслужаваме самите ние. А поведение, което не осигурява добро самочувствие, рано или късно става причина за развитие на различни заболявания. Ако изявим готовност да преживяваме това, което сме избрали, ако прекратим съпротивлението, бихме разбрали, че не съществува добро и зло, правилно и неправилно. В това висше състояние на съзнанието всичко е единно, отсъства система за оценка, което разширява възможността за въздействие върху вътрешния ни свят. Да бъдем честни означава не само да казваме истината, но и да действаме така, че да отразяваме истината. Усмивката не прикрива тъжното настроение, а гневът и злобата също трябва да се изразят открито. Всяка нечестна постъпка е израз на страх от нещо. Честността изисква сила за противопоставяне на страховете, но тя е единственият път към истинското щастие. Само честността може да разреши проблемите – „истината ще ви освободи”. Всяка криза, всеки конфликт е призив към честност. Всички ние се стремим да обичаме себе си. Ако не сме в състояние да обичаме достатъчно себе си, търсим любов от другите хора. Ние представляваме любов и обичаме, когато сме самите себе си. Ако сме самите себе си, ние обичаме – любовта просто се случва, той като тя е нашата истинска същност, която се стреми да се изрази винаги и навсякъде. Но когато играем роли и сме заети с представления и навици, не съответстваме на себе си и не можем да обичаме истински. Стремежът ни към щастие не е друго, а именно стремеж към любов. Когато обичаме, ние сме щастливи, а тъй като нашата искинска същност е любовта, то нашето предназначение е да бъдем щастливи. Ние не се нуждаем от нищо отвън, за да оличаме и за да бъдем щастливи. Любовта е нашата висша цел. Колкото повече познаваме и признаваме себе си, толкова повече се обичаме, обичаме другите хора толкова по-често срещаме любовта във външния свят. Способността на човек да обича е показател за неговата душевна зрялост.

Именно. Съгласна съм, че е трудно да се интерпретира смисъла на думи, извадени от контекста, както и други хора по-рано в тази тема са отбелязали. Въпреки това тези мисли за любовта си заслужава да бъдат прочетени. Аз съм ги чела няколко пъти и всеки път откривам нещо ново. В същата тази книжка пише, че когато мислим за нещо или някого, ние всъщност упражняваме контрол върху него и в това се убедих практически съвсем наскоро. Някой изпраща мисъл, а я приемат всички. Ако мисълта е заредена със силна емоция, като любовта, тя добива и голяма сила. Ако е изпратена с любов, ще вдъхне любов. Ако е изпратена с желание за контрол, ще предизвика обратна реакция. Хората, които не са развили необходимата чувствителност, улавят мисълта, приемат я за своя и реагират със съответно усещане и евентуално действие. Промяната на мисълта води до промяна и на ефекта върху другия човек - повечето хора не осъзнават с каква сила разполагат. С думите се минава границата на несъзнателното и ситуацията се "материализира". А чувството на любов е достатъчно само по себе си. Това пише във всяка книга, това е казано във всяка песен и филм, това казва всеки написан стих, всяка нарисувана картина - а повечето от хората никога не успяват да го разберат. Но виждайки мъглата, в която съм била преди година и половина, осъзнавам, че където се появи истинско желание за разбиране, се появява и разбиране. Живеем в свят, който удовлетворява всяко наше истинско желание

Днес вече зная отговорите на всичките си въпроси, поставени в тази тема. Преди няколко месеца ми се случи да усетя раждането на любовта на един човек към мен. За първи път през живота си съзнателно преживявам този процес - усетих как започна, наблюдавах развитието му, усетих края му, когато той направи своя избор. Невероятно красиво изживяване. В началото не изпитвах нищо, освен симпатия, но започнах да усещам неговите чувства и неговите чувства започнаха да събуждат ответни чувства в мен - а в началото не изпитвах нищо и не вярвах, че нещо може да се получи между нас. Любовта няма нужда от думи. Думите превръщат любовта в нещо друго. Думите са свързани с очаквания за ответ и всъщност са претенция към другия.

За това получих обяснение тук във форума преди време - че се касае за собственото ми его, което трудно приема подаръци. Маги, постави се на мястото на другия - дали той няма същата сила да изтърпи болката за малко, но и правото да се почувства с чиста съвест. Излиза, че ти се възприемаш като по-силна, по-... а той е принуден да живее от духовните подаръци на другите. Ами може и той да иска да подари нещо, може и неговата душа да е силна като твоята ...поне ... Поставям се непрекъснато. Затова и по-горе, в началото на темата написах, че към настоящия момент смятам, че на първо място сме самите ние - отговорност носим на първо място за себе си, собствения си живот, собственото си щастие. Другите хора имат същите отговорности към себе си и всеки има възможността да гради собественото си щастие и задължението да носи отговорностите си. И въпреки това за мен все още си остава отворен въпросът - до каква степен помощта ни е помощ за другите хора?. Преди време някъде бях прочела, че помощ е онова, което прави другия човек по-силен, по-независим. И въпреки това преценката е много трудна.

Императорът е символ на стагнация по-скоро, на самоконтрол, който не позволява естествения ход на събитията. Аз лично хич не обичам да го виждам, най-малко пък на последно място. Но всичко се променя.

Тъгата е другата страна на щастието. Ако щастието е състояние на висока енергия, тъгата е състояние на ниска енергия. Ако едно махало от центъра си се отклони наляво, то неизбежно ще се върне към центъра, ще го подмине и ще се отклони вдясно... и така докато не затихне. Това е естественият ход на всички процеси в природата. И тъгата е нормално състояние. Преди време се стараех да я държа под контрол. Докато един ден не осъзнах симсъла й. В двете крайни състояния - на силна любов и на силна мъка, човек става истински. В тези моменти остава само това, което има истинско значение за човека и място за самозаблуди няма. И вече използвам моментите на тъга, за да разбера какво наистина желая, към какво наистина се стремя, какво наиситна мисля по даден въпрос. Макар и тежки, тези моменти ми дават ценна информация за мен самата, въз основа на която взимам решенията си в последващите хубави моменти.

Много хубава тема. В индивидуален план аз смятам за много полезно човек отвреме на време да прави нещо, което не обича, защото така ще разбере какво именно обича и защо. Само при сравнението може да се усети истинската стойност на всяко нещо. Всеки човек, без изключение, има възможност да прави каквото обича - но ако по някакви причини е решил да прави каквото не обича, това не значи, че е принуден. Значи, че не си вярва. Значи, че не иска да полага усилия, не иска да поеме риск. Преди време, мислейки по тези въпроси, ми хрумна една аналогия с дивите и домашните животни. Дивите животни осигуряват прехраната и живота си както сами успеят, със собствени сили, но са свободни и правят каквото си искат. Питомните животни получават готова храна и защита, но зависят от стопаните си и се съобразяват с това. Дали е по-щастлив лъвът в джунглата или лъвът в зоопарка - всеки може сам да прецени. Мисля, че това е валидно в пълна степен и за хората. Свобода или сигурност - всеки има избор и всеки го прави във всеки момент от живота си. Добре е човек сам понякога да се опитва да променя стереотипите си - така би могъл да избегне залитането в една посока и да си осигури балансирано развитие. Каквото не правим съзнателно и доброволно, налага ни се да направим несъзнателно и недоброволно.

Човек може да е щастлив, само когато е в хармония със себе си, добър по собствените си представи. Докато не тръгне против тях, той е щастлив, но най-често го осъзнава, когато тръгне против тях и стане нещастен нещастието пък е добра отправна точка за връщане към себе си.

Благодаря и аз, късметче Идеята ми беше по-скоро за отношението и отговорността ни към другите хора - защото винаги някой остава засегнат и винаги стои въпросът аз или някой друг (директно или индиректно). С ума си намерих отговора, с душата си все още не мога. В избора между своята болка и болката на другия все още избирам своята - като се замисля, може да е защитна реакция, защото моята болка е под мой контрол, тя преминава за известно време, но съвестта ми остава чиста, а това, от което съм се отказала заради друг, най-често получавам по друг начин. Може би да обичаме другите е висшата форма на любов към себе си. За материалните неща съм напълно съгласна - живеем в материален свят. Но те не са истински цели на душата. Наскоро попаднах на едно упражнение, което се оказа доста популярно. И много ефективно. Разделяме един лист на две части и за 5 минути пишем всички цели, всички желания, всички мечти, без значение дали ги смятаме за възможни или не. След това си представяме, че ни остават 5 години живот - зачеркваме целите, които за това време губт смисъла си. Остава ни 1 година живот - зачеркваме. = месеца, 1 месец, 1 седмица, 1 ден, 1 час. Това, което остане, преписваме в другата половина на листа. Остават истинските цели на душата, непреходните. За всички мои познати, които са правили този тест, останаха само душевни цели, остана любовта и отношенията с близките хора. Всичко в живота ни има значение, всяко нещо тежи на мястото си. Просто някои неща имат по-голямо значение - това имах предвид. Важно е да можем да оценим приоритетите си и да действаме според тях.

Има два вида цели. Истински цели на човека, цели на душата, чието постигане води до удовлетворение, щастие, развитие на човека. И цели на ума, които са наложени от обществото, семейството, околните ни хора - вила на брега на морето, скъп автомобил, много пари - цели, чието постигане води до прогресивна душевна пустота, до искане на още и още и колкото повече постига човек, толкова по-празен остава. Очевидно, природата се е погрижила човек да следва истинските си цели. Така че тук изобщо не говорим за егото - не всяка цел и желание на човека идва от егото. Желанията на егото не носят удовлетворение, а още по-големи желания, които ни правят още по-нещастни и неспосособни да постигнем удовлетворение. Страданията и болестите не са нищо друго, освен признаци, че човекът върви в погрешна посока - да, съществуват и са точно признак на неправилно мислене. Да кажем, че светът е създаден такъв, какъвто е, че има природни закони, които действат безусловно и ако ние имаме правилно отношение към тях, ако ги разбираме и се съобразвяаме с обективната реалност, няма да имаме причини да страдаме. Страданията са плод на нашето неразбиране и идват да ни покажат точно това - че в нещо грешим. Страданието изчезва в момента, в който човек приеме и се откаже от заблудата си - поне това показва моят опит. Болка, която съм търпяла години, е изчезвала за минути с едно просто решение, решението да приема ситуацията каквато е. Имам щастието (нещо, което дълго време смятах за голямо нещастие) да получавам бърз отговор от страна на реалния свят в резултат от мислите, чувствата и действията си - и затова не смятам, че съдбата е нещо, което се търпи. Сътворяваме съдбата си във всеки момент с всяко свое решение. във всеки момент имаме избора да продължим по стария път или да тръгнем по нов, а всяко промяна води до голяма промяна в живота ни, в обкръжението ни от хора, в начина на на мислене. Не смятам, че болестите са нещо, което човек трябва да търпи. Известно е, че всеки проблем, характеров или физически, който оставим неразрешен, се предава на децата ни - това ли искаме за тях? Има хора, които успяват да променят това - значи може и трябва. Не съм съгласна, че трудните ситуации са нещо, което трябва да влачим до края на живота си. Дадена ни е възможност да променяме нещата - да променяме себе си, да променяме отношението на другите хора към себе си, да лекуваме тялото си, да се борим за щастието си - и това е, което всеки уважаващ себе си човек би направил без да се замисли - би избрал най-доброто за себе си. Сещам се за историята за жабата, която паднала в млякото, но в отказа си да умре избила маслото Преди няколко дни попаднах на книгите на Ноел Батън (които горещо препоръчвам на всички, които не са ги чели) - човек, който се е излекувал сам от "нелечими" и неразбираеми за меицината болести. Скуката е естествена реакция, предназначена да ни предпази от бездействието и застоя. Отегчението е хормонална реакция, която поддържа тази функция на организма ни. Чувството на отегчение изчезва незабавно в мига, когато просто сме завладени от мисълта за нова и предизвикателна цел. В момента, в който спрем да се развиваме, нашият организъм е устроен да намали отделянето на хормоните на въодушевлението и да увеличи хормоните на безпокойството (кортизол и други хормони), които пораждат чувството на скука. Ако не се погрижим за себе си в този момент, отделянето на тези хормони ще се повиши още повече, засилвайки безпокойството ни, и вероятно ще породи потиснатост и недоволство. Щом започнем да работим за постигането на определена цел, особено ако тя развива личността ни или ни носи чувство за сигурност, отделянето на кортизол ще се нормализира, а в същото време ще се увеличи отделянето на хормоните на вълнението (адреналин, интерферон и други) и на хормона на удовлетворението и любовта (допамин), които ще породят и засилят чувството ни на любов към живота. Добрите цели, към които се стремим и в които се съсредоточаваме, са изключително ефикасни при регулирането на отделянето на хормоните, които повишават качеството на съня ни. Научно доказано е, че хубавата идея също предизвиква това отделяне на положителни хормони и именно това ни кара да се чувстваме въодушевени от добрата идея, която ни е завладявала. Влюбването също води до тази реакция на щастие и положителни реакции, тъй като за сърцето и тимусът чувството на любов е като блестяща идея. Само хормоните на радостта и щастието позволяват истинското възпроизвеждане на клетките ни по време на R.E.M. съня, а отделянето на тези хормони се предизвиква единствено от положителното и радостното отношение към света и чувството на любов към живота. “Радостното чувство” на любов и слънчевата светлина, действащи заедно, предизвикват отделянето на хормона на любовта (допамин). Доказано е, че положителното отношение поражда отделянето на допамин от substantia nigra в средния мозък. Допаминът често бива определян като “хормонът на любовта” и неговият недостиг се забелязва, когато човек преживява депресия. Допаминът е също така много силен имунен медиатор. Ние сме устроени така, че трябва да завършим и изживеем докрай всяко нещо в нашия живот, за да можем да постигнем мъдрост. Функциите на паметта ни зависят от две части на нашия мозък, наречени hypocampus и amygdala. Тези две части на мозъка се грижат за подреждането и обработването на информацията от различни секции на мозъка, подобно на задачата на библиотекаря в библиотеката. Науката предполага, че преди спомените да бъдат допуснати и предадени за “дългосрочно” съхранение, те се държат в кората на предната част на главния мозък. Ако отказваме да се изправим и да “приключим” определени преживявания, като ги осъзнаем и разберем своята истина за тях, amygdala и кората на предната част на главния мозък се превръщат в “нашите препълнени кофи за боклук”. Ако веднъж се справим с нашите потиснати чувства и преживявания и се научим от тях, те могат да продължат пътя си към складовете на паметта и amygdala и мозъчната кора ще се освободят от товара си, а функциите на нашата памет и биологичния ни часовник ще възвърнат идеалната си форма. Освобождаването на amygdala и на мозъчната кора от “незавършените дела” позволява на дълбокия R.E.M. сън да настъпи. Без постигането на това състояние на дълбок сън, ние намаляваме ползотворността на митозата, което от своя страна води до липса на енергия и отслабване на имунната система. Ето защо можем да кажем, че за да излекуваме всяка форма на дисхармония и разстройство на тялото ни, е най-добре да започнем с подобряване на ефективността на дълбокия R.E.M. сън. Тъй като амигдала и мозъчната кора имат здрава и тясна връзка с хипоталамуса, когато бъдат задръстени с огромно количество незавършени дела, те дават на хипоталамуса сигнал да попречи на настъпването на R.E.M. съня, на натрупването на енергия и на хармоничното функциониране на нашите органи. Хипоталамусът е нашият главен емоционален контролен център, нашият център за реагиране на органите и биологичния часовник, който измерва работата на нашето тяло. Ако отказваме да изпразним препълненото с неразрешени проблеми кошче на нашето съзнание и нашият потиснат негативизъм продължава да расте с годините, накрая ще предизвикаме безпокойство, емоционална неуравновесеност и пристъпи на депресия, а в някои крайни случаи и автоимунни разстройства. Любовта във всичките й аспекти е единственото нещо, което ни позволява да постигнем редовен дълбок R.E.M. сън. Тези аспекти включват и любовта към живота, любовта към близките около нас, уважение към нещата, които създават щастието. *** Бележита личност, която е преодоляла невероятни препятствия на съпротива и нещастен късмет, за да остави неизменна следа в историята на успеха, е Ейбръхм Линкъл, шестнадесетият президент на САЩ. Неговата лична история е доказателство за наградата, която получават постоянството и човечните дела, и често се използва като пример за мотивираност и постигане на целите. След избирането му за президент той премахва робството и обявява равенство за всички хора. Невероятната упоритост на Ейбръхъм Линкъл, роден през 1809 година Майка му починала през 1818 година, когато той бил на десет години. Сестра му умряла при раждане през 1828, когато той бил на деветнадесет години. Баща му се отказал от него през 1831 година и той напуснал дома си на 21. Претърпял провал в бизнеса през 1833 година. През 1835 година загубил любимата си от детските години. През 1836 година претърпял нервен срив. След като през 1842 година се оженил, имал четирима синове и трима от тях умрели, преди да пораснат. Първият починал през 1850 – на четири години, вторият през 1862 – на дванадесет години, а третият през 1871 година – на осемнадесет. Препятствията в политическата му кариера 1832 Загуба на избори за щатския законодателен орган. 1838 Победен е в изборите за говорител. 1843 Загуба на предварителни избори за кандидати за конгреса. 1848 Загуба на изборите за конгресмен. 1849 Кандидатства за длъжностно лице в службата за управление на публичната собственост и молбата му е отхвърлена. 1854 Загуба на изборите за Сената на САЩ. 1856 Загуба на предварителни избори за номинация за вицепрезидент. 1858 За втори път не успява да спечели на избори за Сената. 1860 В крайна сметка е избран за 16-тия президент на Съединените щати.

Аз съм написала това, което съм написала, след опит, подобен на твоя И затоав вече знам, че ние едно си мислим, а нещата са съвсем различни - и по някое време се случва да разберем себе си по-добре.

Вероятно това е въпрос, който интересува всички, поне в този портал - желанията ни, доколко те са редни или не, да ги удовлетворяваме или да ги потискаме, доколко имаме право да преследваме собствените си желания и доколко трябва да ги жертваме за хората, които обичаме, когато съществува конфликт на интереси. Наскоро посетих курс по източна медицина. Две неща, които чух там, ме поразиха, въпреки че идеите не баха нови за мен. Въпреки че са известни факти, осъзнах ги по нов за мен начин. Първото - че за да оздравее човек, за да запази здравето и жизнеспособността си, той трябва да има цел, заради която да живее - човек не може да бъде здрав и да запази здравето си заради самото здраве. И второто - че всяко потиснато състояние на човека е свързано с определени физиологични процеси; преподавателката се изрази така: "Когато сме нещастни, тъжни и потиснати, клетките ни получават съобщение 'На стопанина не му се живее', когато сме щастливи и радостни, обратно 'Стопанинът иска да живее, стягайте се'." Именно желанието за живот е свързано с мобилизация на жизнените сили в организма. Стана дума за древни сексуални техники, осъзнах още един факт по нов начин - че сексът е равнозначен на раждане на нов живот и за организма е именно това. Сексуалният акт съобщава на тялото да се готви за нов живот, да даде най-доброто от себе си - да се приведе в оптимално състояние. Природата ни е дала съвършена система за оценка на добро и лошо - доброто е онова, което ни прави щастливи, лошото е онова, което ни кара да страдаме. Това и децета го знаят. За да получим щастието често сме готови да извършваме големи усилия, да променяме себе си, да променяме света чрез промяната в себе си. Целите, които си поставяме, почти винаги са предизвикателства за нас - такава е природата ни. Лесните неща не ни интересуват, постигнатите цели не ни вълнуват вече. Защото човекът има един стремеж - да върви напред. Основните инстинкти на човека - инстинктът за оцеляване и инстинктът за продължение на рода, вероятно стоят в основата на стремежа ни към развитие, към даване на максимума от себе си. И ако понякога умът ни играе лоши шеги, обърквайки добро с лошо, то тялото ни никога не греши. Успехът, победата е свързан с продукия на хормони на щастието, неуспехът - обратно, с хормони на депресията. Ако понякога можем да залъжем ума, че приемаме тази болка в името на духовна цел, то тялото не можем да излъжем - депресията и потискането на жизнените процеси, усещането за нещастие са сигурни критерии, че сме в заблуда. Преди време размишлявах върху свой проблем, нещо, което имах стремеж да направя, но умът ми ме спираше - дали е правилно или не? Поради този конфликт в продължение на много дълго време се чувствах зле. В един момент осъзнах всички тези неща, които написах по-горе - че ако не направя това, което цялото ми същество желае, правилно или не, просто няма смисъл да живея. Щеше да дойде един ден, в който нямаше да намеря смисъл да стана от леглото. Защото животът без смисъл няма смисъл. Усетих как животът си отива от мен. И тогава отхвърлих всички мисли и си казах - майната му, ако е правилно - ок, ако не е - ще си понеса последствията, но аз ще го направя. И всичко се промеин за миг - приток на сили, приток на живот, ентусиазъм, оптимизъм, щастие, изчезнаха болките в гърба, които ме мъчеха от няколко дни - само при решението, че аз ще го направя. И го направих - резултатът беше прекрасен, и то за всички участници в ситуацията Няколко дни по-късно "случайно" попаднах на научно-популярен филм - Human instinct (BBC) (4 части, има ги в www.kolibka.com). От толкова езотерики почти бях забравила медицината, но фактите са си факти: Всеки от нас има желание да печели. Когато сме близо до победата нашият мозък и тяло работя в хармония, което ни дава сладостта от победата. Щом осъзнаем, че победата е близо, вниманиено ни се изостря, а рефлексите ни стават по-бързи и започваме да се чувстваме непобедими. В момента, в който победата ни е "в кърпа вързана", получаваме пълно увлетворение. Хормонът допамин стимулира центровете на удоволствие в мозъка, създавайки дълбоко чувство на благоденствие. След това ендорфинът се разпространява в тялото, като ни кара да изпитваме еуфория. Това е естествения пик на тялото. Ендорфинът прави и още едно забележително нещо. Боксьорът, дори и да е счупил ребро, едва ли би го усетил, защото ендорфинът блокира болката, като спира комуникацията между гръбначния и централния мозък. Адреналинът от надбъбречните жлези и тестостеронът се резпрастраняват в кръвоносната система. Те са ни дали вече сила по време на борбата и сега ни поддържат готови и ускоряват възстановяването ни. Дишаме по-дълбото и сърдечният ни ритъм се увеличава, консумирайки повече кислород и доставяйки обогатена кръв на мозъка и мускулите. Сега сме в разцвет и готови да приемем нови предизвикателства. Тъй като тялото е, което ни дава мощно възнаграждение при всяка победа, ние продължаваме да искаме още. Има по-силен инстикт, който ни мотивира още по-силно. Притежаваме още по-мощна мотивация - това е страхът от провал. Разбира се, загубата ни кара да се чувстваме лошо, и това е заради една добра причина. Резултатите могат да са катастрофални. Загубата е много по-трайно и мощно приживяване от това, което разултата от победата може да бъде. Загубата ни кара да се чувстваме ужасно и за да радберам защо, трябва да погледнем вътре в нашето тяло. Загубата е завладяваща. Когато започнем да губим, механизмът ни за възнаграждение се изключва. Хормоните допамин и ендорфин, които ни карат да се чувстаме добре и да продължаваме да се борим, започват да изчезват. Ние влизаме в снижаваща се спирала, което ни кара да губим увереност. Изведнъж усещаме изтощение, болки в мускулите и страдание. За разлика от победителя. Изведнъж осъзнаваме че губим и това отключва освобождаването на стрес-хормона кортизол. При смесването с адреналина, който вече циркулира в кръвта, ние се чувстаме обезпокоени, дори изплашени. Ако загубата е катастрофална, ние се демобилизираме - един примитивен инстикт, който имат и другите животни. За да предпази се мозъка, всички вторични функции на тялото се изключват. Вегитативната нервна система внезапно забавя сърдечния ритъм. Кръвта се изтегля от червата и ние усещаме „буца в гърлото“ и тежест в стомаха. Мускулите се отпускат и ние губим контрол над крайниците си. Тялото ни има един последен начин за да получим урок. Всеки път, когато губим, хипокампът в мозъка се стимулира, за да гарантира, че ние ще запомним загубата завинаги. Центърът на емоциите, амигдала, активира в паметта дълбоко чувство на нещастие. Всичко това създава силен спомен на неуспеха, предпазвайки ни от повторение на същата грешка." И тогава на практика осъзнах, че всичките ни проблеми се раждат в ума ни, че са плод на някакви наистина изкривени морални ценности - идея, която не беше нова за мен, но в онзи момент я почувствах с цялото си същество. Осъзнах, че идеите за добро и лошо на западното общество са коренно противополжни от това на източното общество, това са огледални светове - след като в един момент различни хора по света приемат различни неща за добри и лоши и това им помага да живеят добре, следвайки различни идеали - има ли всъщност обективна преценка за добро и лошо? Освен усещането ни за щастие и нещастие. И тогава се замислимх за целите в живота, за желанията. Аз съм човек, който винаги е следвал желанията си и не съжалявам за това - всичко се е получавало по прекрасен за мен и за другите хора начин. Ако можех да се върна назад в живота си, не бих променила нищо, бих изживяла живота си по същия начин. Всяка мъничка цел, всяко мъничко желание ме е превръщало в по-добър човек - с повече знания, повече умения, изчиствало е характера ми от вредни черти. Да, имало е болезнени моменти, но днес болката я няма - остава само удовлетворението. Само удовлетворението от това, което сами сме постигнали, може да ни донесе радост и самочувствие, може да ни накара да се обичаме, да обичаме и другите. Когато сме влюбени например, ние се радваме на всички влюбени двойки, ние изпитваме истинска любов към света, към хората, склонни сме да помагаме, да даваме всичко от себе си - безусловно. ние сме влюбени и летим, можем всичко. Когато ни липсва любов, същите тези влюбени двойки ни дразнят; можем да поомгнем на човек в беда, но не го правим - да не сме ние най-големите балъци, нека всички се мъчат като нас. Разбира се, винаги може да бъде поставен въпросът - това, което желая, дали е добро за мен и за хората, които обичам, а за другите хора? Ясно е, че няма ситуация, която да удовлетворява всички хора едновременно. Но на първо място сме самите ние - отговорност носим на първов място за себе си, собствения си живот, собственото си щастие. Другите хора имат същите отговорности към себе си и всеки има възможността да гради осбественото си щастие - те не са беззащитни кукли, за които ние тррябва да носим отговорност. Откакто започнах да се замислям за желанията си, започнах и да ги преценявам и да търся критерий, по който да разбера дали те са добри или не за мен и хората, които обичам. След 2-годишно главоблъскане най-после намерих разрешението за себе си. Ако се върна към горния пример, желанията, които имаме в състояние на щастие и любов, не могат да бъдат лоши и вредни; реализирането им може да бъде свързано с трудности, но това са дълбоки, базисни желания, те определят хода на живота ни, нашата същност - без тях ние няма за какво да живеем. Когато изпитвам любов и си пожелая нещо, то се сбъдва за много кратко време, най-често до 24 часа - още един критерий за това, че желанието ми е добро за мен: спонтанното, без каквито и да било действия, и бързо реализиране на желанието. Една мисъл задвижда процеси и сътворява чудеса - а в света процесите протичат по най-лесния и целесъобразен начин, без насилие и напрежение - пътят на любовта. Добро е онова, което събужда у нас желанието ни да живеем, да се борим, да се развиваме, да отстраним болестите и неприятностите от живота си, да постигнем щастието си. Добри са желанията и целите ни, които подтикват организма ни към живот - и под живот нямам предвид съществуване. И в този ред на мисли осъзнах и смисълът на идеята за смирението - спокойствието на ума, при което човек може да улови тези подтици към действие, които в правилния момент му подсказват правилното действие. Импулсите, които ни подтикват към "нелогични" постъпки с приказно развитие на събитията след това - мисля, че всеки в живота си има примери за това. Смирението няма нищо общо с подчинение - това е състояние, в което можем да чуем вътрешния си глас, а никой по-добре от него не знае какво е добро за нас. Умът ни е безсилен - душата обаче знае къде и какво трябва да се направи, за да постигнем това, за което сме дошли на този свят. От нас се иска само спокоен ум, за да я чуем. И, разбира се, да я последваме.

Нищо подобно не се случва с никакво искане по никакъв повод - поне моят опит ми показва това. Бог е съзидателната енергия в човека, дяволът - обратното. За да получиш любовта на Бог, трябва ти самият първо да започнеш да го обичаш - тоест, да настроиш мислите си, чувствата си, цялото си същество на позитивна, креативна, щастлива вибрация - това, което наричаме щастие. Всеки човек познава това усещане - когато изпита желание да се научи да рисува и започне с бавни стъпки да напредва, когато изпитва желание да се научи да свири и изпод пръстите му излязат първите фалшиви тонове, когато се влюби и изпитва усещане на летеж, на любов, на хармония, на единение с целия свят - тогава човек обича, тогава обича всичко в света и Бог. Тогава и Бог го обича - хората казват, че лудите, пияните и влюбените Бог ги пази и това не е случайно. Така че само с искане нищо не става на този свят. Човек не извърши ли реална стъпка към това, което иска - може да си иска цял живот и освен неудовлетворение от себе си (което ще се обърне и в неудовлетворение към целия свят) нищо друго няма да постигне. Една хубава мисъл на М. Екхарт по този повод: "... Някои хора си представят, че ще видят Бог, че ще видят Бог, като че ли стои отвъд, а те — отсам, но това няма да стане. Бог и аз: ние сме едно. Познавайки Бога, аз го приемам в мен. Обичайки Бога, аз прониквам в Него. И ако следователно аз се променя и стана като Бога и Той ме приеме в Себе си, тогава, живеейки според изискванията на Бога, между нас няма да има разлика ... "

Не мисля, че такова нещо изобщо съществува. Всъщност истината е, че ние си страдаме поради собствените си разбирания за "справедливост", поради ограничената информация, която имаме за себе си, за истинския си характер и за причинно-седствените връзки в отношенията си с хората и изобщо. Тоест, имаме крива представа за света, тя се сблъсква с реалността и се разбирва на пух и прах, от което ние страдаме - но то е, защото сме имали погрешна представа, а не защото светът е несправедлив. Ако скочим от 8 етаж, защото сме си повярвали, че сме ангели и имаме крила, все пак ще се разбием болезнено (и фатално) на паважа... и проблемът няма да е в паважа, че е бил твърде лош към нас, той е такъв, какъвто е и правилната ни преценка за това може да ни спаси живота, а неправилната - да ни погуби. И ако приемем страданието си като сигнал, че нещо сме сбъркали, ако коригираме виждането си за нещата, ако намерим правилната гледна точка към този въпрос - реакцията ни към света ще стане адекватна и няма да бъде източник на страдание, всичко ще бъде ок за нас по този въпрос. Другите хора се явяват просто като огледало на собствените ни действия, защото хората по принцип реагират стереотипно - на любовта отвръщат с любов, на омразата - с омраза. Тоест, ако сме получили омраза, не може да сме дали любов, дори да го вярваме напълно - това е разковничето. Винаги сме ние тези, които с нещо сме предизвикали съответната ответна реакция. И това е прекрасно, защото ни позволява да поправим нещата чрез промяна на собственото си поведение. Осъзнаването на тези процеси единствено прави възможно "възлюбването на врага" - първо защото човек разбира, че враг няма (ако има враг, то е била собствената му заблуда) и второ, защото всички хора имаме еднакви проблеми. Човек, който е осъзнал, че има проблеми, че греши, признал го е пред себе си, приел го и без да се самобичува е започнал да търси решение - такъв човек ще види проблема и в другите хора и знаейки как той самият се чувства, няма да обвини никой друг за това. Защото всички сме хора и правим грешки - ако не направим грешка, няма да осъзнаем истината. Всъщност те не са и грешки - това е изследване на света по метода опит-резултат. Малкото детенце не се отказва от опитите си да се научи да ходи въпреки многобройните си несполуки (някои болезнени) в началото. Същото важи и за нас - такава е природата ни. И в несполуките няма лошо - те ни откриват друга страна на света, служат ни за отправна точка как не трябва да бъдат нещата. И няма друг начин да примеш и възлюбиш "врага", освен да приемеш и възлюбиш себе си - човек, който не е приел човешката си природа, който не си позволява да греши и да оправя грешките си, да се учи по този начин - такъв човек няма да може да приеме и грешките на другите, на него светът ще му е крив, защото е "несъвършен". Всичко започва от нас.

Любов може да получиш само по един начин - срещу собствената си любов. Изобщо, това е разменната монета в този свят - срещу енергията, която ти даваш, получаваш съответното и от околния свят. Единствената рецепта за любов, която съществува и действа реално, е да обичаш от цялото си сърце, да се стремиш към този човек, но да го оставиш напълно свободен - това значи никакви планове, никакви очаквания, никакви претенции към него, за енергийни въздействия да не говорим. Ако обичаш по този начин, няма начин той да не ти отвърне. Това сигурно е най-трудното нещо на света, но друг вариант просто не съществува. Любовта към другия човек и желанието да го притежаваш или да получиш каквото и да е от него, са взаимно изключващи се неща. Що се отнася до магията за любов - такова нещо просто не съществува. Имам набюдения върху близки хора, които са прибягвали до такива методи. Резултатът е, че човекът става луд - хем нещо го тегли към теб, но когато е с теб нещо го отблъсква, той самият изпада в конфликт, който може сериозно да му навреди - защото ако е податлив, може да се наложи да върши неща, които не желае. Подсъзнателното въздействие и съзнателното решение са в противоречие, а това е началото на всички физически и психични заболявания. Самата ти си задай въпроса - ако един човек, с който не желаеш да бъдеш, те насили да бъдеш с него - как ще се чувстваш? Ако има по-волеви характер, изобщо няма да му подейства магия. Много често дори човекът усеща това въздействие и то го отблъсква още повече - получаваш обратния резултат. При всички случаи това не е любов и, ако изобщо се случи нещо, отминава много бързо, за дни. Няма да успееш да задъриш никой на сила за дълго време. Но може да му навредиш сериозно - а това, вярвам, никой не иска да причини на любимия си човек. Защото ако с него се случи нещо лошо, ти пак ще си сама и нещастна, а освен всичко друго и с чувство на вина, от което бягство няма. Не мисля, че такъв риск си заслужава. Така че, ако искаш да бъдете живи и здрави, дай Боже заедно и щастливи, това с магията просто го изключи като вариант. Отговорът е любовта без претенции - само чистото чувство без съмнения от това дали ще получиш резултат, може да ти донесе неговата любов.

Пришел к мудрецу человек и говорит: «Скажи мне, вот у меня три вопроса: какое время самое важное, какой человек самый важный, какое дело самое важное?» Мудрец ответил: «Самое важное время – настоящее, потому что прошлого нет, а будущее еще не наступило. Самый важный человек – это тот, с которым ты имеешь дело в настоящем времени». «Какое дело самое важное?» Мудрец отвечает: «Любовь между тобой и этим человеком». Игорь Калинаускас, "Жить надо!"

Напълно съм съгласна с теб, Латина. Всяка любов заслужава шанс, затова има смисъл човек да се дистанцира и да види какво точно ще получи отсреща - ако то е нищо, това не е любов и няма за какво да се съжалява. Ако пък другият човек осъзнае, че за него тази връзка е важна и направи необходимото - още по-добре.

Човек може да бъде щастлив само, когато е самия себе си и когато хората, които обича, обичат точно истинското му аз. Много съгласна Когато човек обича себе си, той вече не изпитва необходимост да прикрива истинската си същност, тогава става свободен и се чувства добре. И понякога се питам, дали големият ни зор не идва от там, че трябва да станем достатъчно добри за себе си, за да си позволим да се обичаме.. защото душата познава всичките си недостатъци и се стреми да ги преодолее. И щастието съпътства всеки момент на израстване, на надскачане.

Цели системи - йога и цигун със сигурност. Един много прост начин, който присъства във всички системи, от които аз съм се интересувала, е храненето - вида на храната, бавното дъвчене, задържането ан храната в устната кухина докато се разтвори съвсме в слюнката. Дихателните упражнения също, упражненията за релаксация на мускулатурата. И разбира се, доброто настроение и работата - енергията се насочва натам, накъдето е насочено намерението на човека - духовният стлемеж и реалните му действия.

Хубави въпроси си задаваш Според мен никой човек няма нужда от посредници в общуването си с Бог, защото всеки е част от Бог. И всеки човек има силно вътрешно усещане какво може и какво не може да прави, какво трябва и не трябва. Всеки има вътрешни стремежи и съвест, която ако слуша, едва ли ще допусне грешка в действията си. Възпитани сме, че християнството е най-прекрасната религия, но тази религия не се е разпространила по силата на своята прекрасност, а е била наложена и то съвсем не по "християнски" начин. Християнският Бог си служи със забрани и наказания - не прави това, не прави онова... човек, четейки Библията, започва да се пита - как съм още жив Как съм оцелал след като съм направил толкова грехове? Малко странно усещане на фона на тезата, че Бог е любов. И въобще, където са намесени хора и човешки интереси, не трябва нищо да се приема с пълно доверие, особено такива древни източници като Библията, за която наистина не се знае от кого е писана, от кого и как е преписвана и коригирана. За интерпретациите няма да говорим - всеки, притежаващ малко повече информация, може да пробута на останалите каквото си реши, за да постигне интереса си. Факт е обаче, че християните по света живеят в страх да не направят този или онзи грях - и са като животните в зоопарка. Живи физически. Птици без криле. И че светът днес си спомня именно онези, които да били гонени, палени на клада, изпращани в изгнание и какво ли не - непослушните, хората със свободен дух. Напоследък се зачетох в биографиите на успели хора, съвременници и предшественици - почти всички те са знаели, че ще направят това, което впоследствие са успели да направят. Как е могъл например на 20 години Бил гейтс да знае, че "ще влезе във всеки дом"? А го е знаел и не го е подлагал на съмнение. Какъв ли щеше да е пътят му, ако при всеки удар, вместо да си вземе поука, беше предлагал и другата си буза, ако преди да предприеме стъпка, се бе ше замислял за всички онези хора, чийто труд е отавил в прахоляка зад гърба си... Нямаше да направи и крачка. Най-лошото е именно това, че всички тези "Не прави това" и "Не прави онова" са осакатили естествения инстинкт на хората да се борят за живота си и да защитават собствения си интерес. Защото всяко живо същество се бори със зъби и нокти за живота си - никоя антилопа няма да се предложи на лъва и да даде и ближната си, защото лъвът бил гладен. Но християните и мюсюлманите дават живота си за "божествени" каузи без да се замислят - първите, убивайки духа си, вторите пък и буквално. Та и аз съм стигнала до извода, че просто някои хора използват религията е псевдодуховността, за да контролират всички, които се оставят да бъдат контролирани. За съжаление минава доста време преди човек да осъзнае, че зад човешките представи за Бог и ценности стоят съвсем други неща, а истинските ценности са различни - любовта, свободата и съзиданието. И тях човек ги носи в сърцето си - ако успее да го чуе, разбира се, сред силните заплахи "Не прави така" и "Не прави иначе".

Дали не са по-простички нещата със смъртните грехове? Общото между тях е, че всички водят до загуба на жизнена енергия чрез силни позитивни (похот, чревоугодничество, горделивост) или негативни емоции (скъперничество, гняв, завист), а леността пък съвсем директно води до енергиен спад - в живите организми енергията се насочва натам, където се извършва активна дейност, където има нужда от нея. Много източници споменават за това, че човек се ражда с определен енергиен капацитет и умира, когато изчерпи енергията си. В източните системи се споменава за предопределен брой вдишвания и удължаване на живота чрез оптимизиране на дишането. Дори западната медицина е стигнала до тези изводи. Следователно всеки енергиен разход (под формата на силни емоции - независимо положителни или отрицателни) е за сметка на продължителността на живота и в този смисъл смъртните грехове може да се приемат за такива съвсем буквално.

Преди всичко трябва да си дадеш сметка в каква ситуация си попаднала. Всяка връзка затъва в рутината и принуждава хората да търсят изход от това. Силните хора признават, че имат проблем, обсъждат го с половинката и търсят решение; имат шанс да го намерят, особено при желание от двете страни. Слабите хора бягат от действителността - в странична връзка, в чата, в игри, в допълнителна работа или нещо подобно. Самият факт, че семеен човек се обръща към странична връзка, показва, че не може и със семейството си да се оправи. И когато извънбрачната връзка също се превърне в реалност - когато любовникът/любовницата започне да изисква реални стъпки, такъв човек избира отново най-лесния път - връщане към старата, добре позната реалност. Напълно вероятно е в този момент той да стигне до извода, че е влюбен в съруга/съпругата си повече от всякога и т.н. - съзнанието на човека има големи способности да замаскира всякаква ситуация в приличен за възприемане вид. Проблемът обаче си остава и той след време отново се появява. И разбира се, човекът се обръща отново към най-лесния вариант - бившия любовник/любовница, където няма нужда от свалки и излишна загуба на енергия. Връща се с плачевен вид и обяснява колко много е сгрешил. И цикълът се завърта отново. Аз вярвам, че любовта не идва никога случайно и не събира случйни хора. И че любовта е над всякакви бракове и социални клишета. Любовта ни се случва достатъчно рядко, за да си позволим да я изпуснем, когато се появи - и вярвам, че човек трябва да се бори винаги за любовта. Само че трябва да го прави по правилния начин - не случайно една от Божите заповеди е "Не пожелавай". Няма обаче такава заповед като "Не обичай" - ако има сила, която да се пребори със страховете на хората, това е любовта. Това, което можеш да направиш, е да запазиш любовта си, защото със сигурност имаш причина да обичаш този човек, без да очакваш нищо от него и да приемеш ситуацията, каквото е. Остави го свободен и сам да реши какво точно иска - вероятно би било добре самата ти да се дистанцираш малко. Хората убиват лесно любовта, когато тя изисква големи жертви, но се справят трудно с егото си, когато бъдат изоставени. Човек трудно се справя със собствените си емоции, а когато трябва да понесе отговорност и за емоциите и страданията на другия - най-честата реакция, разбира се, е да изчезне веднага. Приеми избора му, не го обвинявай, не плачи, не се тръшкай, не го моли - дай му пътя, запазвайки любовта си и добрите си отношения. И не му позволявай да се връща половинчато - твоята камера работи, но неговата не. Докато не проработи неговата, и твоята може да си почине, нали В подобни случаи мъжете се връщат при жените, които са напуснали, когато видят, че тези жени могат да живеят живота си и без тях, когато са емоционално стабилни, успяващи и особено ако са щастливи с някой друг мъж. Хората искат това, което нямат и отказват това, което им се предлага доброволно. Така че, не му се предлагай - накарай го да се размърда. Обичаме това, в което влагаме енергия, което ни кара да се потрудим - накарай го да се потруди Има една много хубава мисъл - пусни човека свободен, ако е твой - ще се върне, ако не се върне - значи никога не е бил твой. Няма как да го забравиш, докато го обичаш - просто си изживей любовта, няма лек за това. Но ако искаш наистина да си го върнеш, трябва да овладееш чувствата си и да действаш правилно. Дали ще го видиш или не - Божа работа. Неведоми са пътищата - краката отиват там, където е сърцето Провери обаче първо дали си заслужава да извървиш този път. Ако един мъж няма лично пространство в живота си, ако не може да се оправи с една жена, ако оставя телефона си да бъде контролиран ... какво може да очакваме от него? Хората трудно се променят - може да се окаже, че утре ти ще бъдеш жената, която ще контролира телефона му... не вярвам някоя жена да желае това за себе си. Жената има нужда от по-силен мъж, а не от някой, когото ще трябва да влачи... такъв мъж може само да се обича, докато сърцето диктува така. Желая ти успех! Р.Р. Няма невъзможна любов, при условие, че има взаимност - има само хора, които не вярват в любовта и в себе си и се предават, преди да са дали максималното за любовта си. Който не цени любовта, не я заслужава и не я получава.