+1 Reply

Нощ на август Вечерта настипва тихо и бавно, като неусетна и стаена любов. И ако вечерта е действително любов, то тя налага да е споделена! . Смрачава се. Започва началото на нощта. Месецът се плъзва нагоре неусетно и кротко. . Той чака! Търсещ, искащ и дори нетърпелив в своя блясък. Външно тик и спокоен, лъжливо безчувствен, но вътрешно изгарящ. Вятърът подухва нежен, нощен въздух. . Ето я. Вечерницата! Изгравя неусетно, но бързо в нощния здрач. Поспира се сякаш за миг. Търсеща, жадуваща и дори нетърпелива в свойта лъчезарност. . Нощта е вече цялата в блясък. Блясък ... като от искрени и влюбени очи. Блясък от преплитащи се лъчи, които са като ръце, които се докосват и сплитат здраво. . Вятърът стихва пресечено... И ако блясъкът е действително сплав от очи и ръце, то тогава наистина съществува любов. Лъчите се преплитат нежно и безспир, заиграват се, заплитат се, забравят се... Очите се срещат плахо, търсещи, питащи и отговарящи си сами. Жертвени и всеотдайни. Искащи и получаващи. Търсещи истината, стремящи се в смисъла на цялостта, единството, живота. Питащи за всичко и вече знаещи всичко... И думи няма... Думи не се изричат... . Очите си дават весел знак. Не съжаляват... . Вятърът се сепва унесено. Задухва лениво утринен хлад. Започва края на нощта и началото на раздялата. Очите се срещат за сетен път. Щастливи са! Зората се сипва като усмивка!

http://www.nedialko.net/poetry.php?w=10&page=newest ВЛАКЪТ Небесен мир…Небесен мрак… И кротко кантонерът дреме. И няма време… няма време… А идва следващият влак. По злата релса на корниза като завеса той пълзи. Прощални думи и сълзи… Животът бавно се изниза. Стърчи фаталната стрелка, и старецът не я отмества. О, смъртчице, здравей небесна! Със куфарчето във ръка. Летим към черния тунел, засмукани от тъмнината. И няма час, и няма дата, ни разстояние, ни цел. И там, във дъното блещука една измамна светлина… Не искам… Дай ми топлина, докато с теб сме още тука. Докато още сме на път - макар към зеещата бездна - защото може да изчезна от тебе… в тъмното… отвъд. 9 декември 2002 - 5 април 2003 Недялко Йорданов

ВЛАКЪТ Небесен мир…Небесен мрак… И кротко кантонерът дреме. И няма време… няма време… А идва следващият влак. По злата релса на корниза като завеса той пълзи. Прощални думи и сълзи… Животът бавно се изниза. Стърчи фаталната стрелка, и старецът не я отмества. О, смъртчице, здравей небесна! Със куфарчето във ръка. Летим към черния тунел, засмукани от тъмнината. И няма час, и няма дата, ни разстояние, ни цел. И там, във дъното блещука една измамна светлина… Не искам… Дай ми топлина, докато с теб ме още тука. Докато още сме на път - макар към зеещата бездна - защото може да изчезна от тебе… в тъмното… отвъд. 9 декември 2002 - 5 април 2003 Недялко Йорданов - http://www.nedialko.net

Здравейте. Диагнозата за която говорите е доста стресираща за пациента и обикновено зъболекарите постъпват точно така както описвате. Стандартно предписват курс на лечение с антибиотика Rodojul, заедно със много витамини и минерали. През пролетта и есента задължително отново курс с антибиотика. Според мен, човек в това положение трябва да опита всичко възможно.

Седефени очи Момиченцето свири на цигулка във подлеза на стъпкани мечти, душата ми увисна на висулка уцелена от истини-стрели! Понякога разгръща нотни листи и свири не за жълтите пари, не чува никой песните му чисти и тоновете пръскат се сами. Момиченцето взема лъка, поглежда със седефени очи, събраха се мечтите във калъфа, натирени от крясъците зли. Минавам като всички през Калъфа, прескачам го забързано дори, не вярвам на мечтите за сполука, не гледам със седефени очи. И утре пак ще мина през Калъфа, да гоня бъдещите дни. Момиченцето свири за сполука на сгушените във студа мечти!

Да Бъдеш Цвете Е Дълбока Отговорност http://www.vbox7.com/play:3914ea5f

Аз съм за това, да сме все в Детството!!! http://vbox7.com/play:a519194e

http://www.vbox7.com/play:a5359adf http://www.vbox7.com/play:d88be970 http://vbox7.com/play:e28ed1e6

Обичай с открито сърце Тук смока закрива звездите, а височината на егото притиска в гърдите и аз съм далече от теб сполетя ме невиждан късмет. Хората се тъпчат в автобусите и блъскат сърцата си - буците, свидетел вече не съм на твойте усмивки навън. Аз стискам молитви във зъбите дали ще премина през хулите?! А ти ще забравиш за мен далече в ужасния ден. В подлеза някой потайно, нахално и асоциялно, надраскал с нехайни ръце: "Обичай с открито сърце!" 25.09.2008г.

За всички, които искат да си останат винаги деца! http://www.vbox7.com/play:13e910cb

Светът освирепя за мъст! Земята, майко, тръпне. А, утре всички ще сме пръст...

...Надеждата пазят кьдето...

Безпаметност Кутийките задрьнчаха по пьтя си... Затьркаляха се, забутаха се, затропаха се. Някой с панделки, други без панделки, някой станиолени, други велурени, трети безсатенени. Някой с красиви цветни обвивки, други наглед сьвсем обикновени. Някой картонени, други стьклени, дьрвени, бакьрени, тенекиени, каменни и разни други, различни, изработени от най- различен материял. Едни украсени, други безсформени. Но всичките - кутийки. И всичките - с капаци. Натьпкани догоре сьс своята памет, Вечната Памет! Която се утаяваше мьтно някьде надолу и дьлбоко, за да бьде забравена. Кутийките дрьнчаха по пьтя си. Но никоя не виждаше сьдьржанието на другата. Срещаха се, в разни отрязьци от време - картонена и стьклена, дьрвена с бакьрена, пластмасова с каменна. И после пак се разделяха. И никоя не узнаваше сьдьржанието на другата. Дори своето собствено сьдьржание, подавено в мьтното на забравената Памет. Кутийките дрьнчаха по пьтя си. Срещаха се форма по форма и дори когато капаците се отваряха, никоя не виждаше всичкото сьдьржание на другата. Можеха само да се бутат, разместват, тьркалят по прашните си пьтища! Дрьнчаха по питеката си и сьнуваха своето собствено сьдьржание. Пьлнеха го с нещо си там свое, което ставаше спомени, митове, блянове, болка, мечти, страхове и минало. Кутийките се пьлнеха, пьлнеха, пьлнеха... С безброй собствени неща. И дори когато някоя се разсипеше, никоя не узнаваше цялото сьдьржание на другата. А всяка сама се самообвиваше, самонапьлваше, самоиздялкваше. Колкото можеше... 2008 Специялно за Ина

Приятелство - това е само за теб! Ти си мой приятел и аз не мога да пропусна да ти кажа, че ти си: Човек, който заслужава: Да бьде добьр, способен, умен, да развие своите дарби и способности да живее в изобилие от блага, да бьде богат на красиви дела, на добри думи и дори на пари! Да задоволи всичките си нужди и потребности, за да може да помага и на другите да задоволят своите! Да бьде щастлив! Да бьде обичан! Да обича! Да сбьдва своите и чуждите мечти! Ти си човек, който заслужава всичко това. Всеки заслужава и може да бьде такьв. Всеки човек може и трябва да постигне великолепието на своите вьзможности. И аз като твой приятел, сьзрях в твоите очи доброта, безценно начало, което ти можеш да осьществиш, да постигнеш за твоето благоденствие. Затова като твой приятел ти казвам: Ти заслужаваш! И по - важното: Безотказно вярвам, че Можеш! Че винаги си Могьл, че винаги ще Можеш! Вярвам безотказно в твоите вьзможности! Никой и нищо не може да спьне твоето развитие! Затова, моля те, не употребявай думи на сьмнение отностно себе си. Не подценявай своите сили и вьзможности. Защото просто си безценен. За мен си бисер, който имах шанса да срещна и познавам! Добрите неща не се измерват с мерки и теглилки, за тях няма грамове или километри. И най- микроскопическото добро е Космическо добро! Вярвай в себе си! Просто се обичай! И се остави на Живота да те обича! За да се заобичаш и ти!

За мравките и мравояда Имало едно време,... една мравка. Която срещнала друга мравка. Сближили се, родили им се дечица, от дечицата- семейство, от семейството- род, от рода – общност. И цял живот мравката се трудила, за да изхрани децата си, за да преживее и тя. А, после умряла. Оставила след себе си куп други мравки. Нейни подобия. Които сьщо цял живот се трудили, мьчили с крьв на челото, с превид грьб до самозабрава, за да изхранят децата си и самите себе си... Така сьздали мравуняк. Ден след ден, капка по капка, с неизчерпаемо тьрпение, носейки сламки, зрьнца, песьчинки. Един ден дошьл мравояда. Разбутал с огромното си туловище мравуняка, разтурил малките им кьщурки, погубил беззащитните мравки. Наял се лакомо и заспал сладко. И никой не бил щастлив. Нито мравките с мьчният си живот, нито мравояда с празното си сьществуване!... Нощта отминала и отнесла сьс себе си отчаянието от пиршеството. Изгряло сльнцето. Мравките се сьбрали, колкото останали и започнали да поправят разрушеното си жилище. Мравояда се сьбудил, почувствал се гладен и трьгнал да тьрси други буболечки. Така се занизали дните, еднакви като жьлти топчета от броеница, един след друг, като бялото и черното... И така до края на света... 2000