Иска ми се да споделя и аз това което ме разтърси из основи и промени възгледите ми завинаги. Случи се преди близо 14г. , седмицата преди Великден.Не вярвах в Бог , не мисля, че нищо от езотериката ми е правило впечатление. Бях сърдита и агресивна към всички, мислех , че заслужавам повече...
Всичко започна с една банална операция на сливици. Нещо се случи и докторът по погрешка е срязал кръвоносен съд. Всъщност беше доста болезнено и докато съм се дърпала неволно вероятно точно това се е случило. Тогава качествени упойки явно, рядко се използваха...Кървенето не само, че не спря , но се усили. Кръвта се е връщала навътре, запушваше трахеята ми и не можех да дишам,след това е отивала в стомаха ми,което ме караше да я повръщам заедно със стомашните сокове. Опитваха се да зашият вероятно този съд, но болката беше неописуема, а и те все не успяваха...Най-после ме оставиха на мира. Не спирах да повръщам. А денят изглеждаше толкова обещаващ само преди часове. Бях дошла в болницата съвсем самичка,а какво се случи! Докторите повикаха близките ми, качиха ме в линейката и ме подкараха за София. Докторът изрази опасенията си, че ако повърна отново, може и да загубя твърде много кръв. Бях изгубила повече от литър по техни изчисления. Не спрях да повръщам обаче. По-късно майка ми обясняваше, че докторът не е спирал да казва на шофьора -" Давай, по-бързо, ще я изпуснем!"
Когато пристигнахме и ме сваляха на количка, мислеха че умирам. Сложиха ме в операционната, наоколо беше настанала суматоха. Чух, че някой нарежда екипът да се събере до 1 мин. Започнаха ме ! Завързаха ме, упойки отново нямаше, и ми бръкнаха в гърлото. Толкова много болка бях изтърпяла днес, че това вече не можех да изтърпя. Последното , което чух , беше една от сестрите да ми крещи : "Дишай, момиче, не се предавай, не сега !" Отново събрах цялата си сила , на която бях способна и поех въздух. За щастие успяха да вържат кръвоносния съд. Всичко свърши...Спрях да кървя.Преместиха ме в стая и след един час ми казаха , че тябва да ме прегледат в манипулационната. Вече се чувствах по-добре, само 'дето всичко в гърлото ме болеше. Докато някой се усети станах и закрачих към манипулационната. Три, четири крачки и усетих , че ме задушава, тъмен , непрогледен мрак ме зграбчваше и поваляше. Усетих , че няколко чифта ръце ме поемат и дотам...
Била съм в безсъзнание около 20 мин. Не е било клинична смърт, но спомените от пътешествието ми отвъд са ясни и чисти до ден днешен. Сигурна съм, че беше отвъд. Нямаше повече болка, студ - само спокойствие, топлина , светлина, любов, удовлетворение. Няма другаде такова място, това беше вкъщи, това беше Бог... Знаех , че това е най-прекрасният ми дом ,който не бих напуснала за нищо на света. Там беше моята душа и се рееше, летеше, виждах цялата вселена, сякаш бях над или в житни поля, топло сякаш съм на плажа, светло сякаш съм във Слънцето.Душата ми ликуваше, пееше, радваше. Имах ясното съзнание, че зная къде съм и защо съм. В един миг се сетих за близките си исках само за малко , да ги видя. Вече ги виждах, плачеха. Сестите ми удряха шамари, докторите ме викаха, трябвало да ме събудят...Исках само да кажа на мама, че съм много, много добре, че тук е толкова прекрасно, че неискам да се връщам отново там, но да са спокойни, че съм добре. Съзнанието ми беше решило да каже това и отново да се върне тук. В този миг изглежда съм отворила очи, но усетих че ме обливат с кофа вода, буквално. Докторите крещяха на сестрите да ми включат система, за да не допуснат отново да заспя. Всички ми говореха, за да привлекат вниманието ми. Болката се завърна с цялата си сила. Усмихнах се на мама и казах:"Добре съм!", но връщане назад нямаше.
След известно време докторът дойде. Мислеше, че съм заспала и каза, че смяната му отдавна е свършила, но ще остане през цялата нощ, защото за мен тя щяла да е от решаващо значение,ако я преживея, значи ще живея, ако ли не - тази нощ ще е !
Това ме потресе! Не успях да мигна цяла нощ. Въпреки, че знаех колко е хубаво и тогава не ми се искаше да се завърна в реалността, сега не исках да си тръгвам толкова скоро. Не исках да си тръгвам, без да съм свършила това, за което е трябвало да дойда. Бях в една крехка възраст- на 15г., нищо не бях видяла от живота, не виждах смисъл. Дотогава не се бях молила на Господ, дори не вярвах, че има такъв. Дотогава не бях имала конкретна цел или съществени мечти, не знаех какво искам , за какво се боря. Тази нощ, не спрях да се моля, и то толкова горещо...Исках да живея, за да създам собствено семейство, да родя свои деца, да ги отгледам, да им дам любовта си и нищо повече. Само това!!! Всички картини в молитвите ми бяха живи, виждах пейзажи и лица, които никога не съм виждала и срещала, виждах сцени от живота си...
Оживях, и така до ден днешен ! Всичко, за което се бях молила се сбъдна.Омъжих се на 17г., родих 2 прекрасни деца, радвам се на живота си. По-интересното е , че оттогава насам станах ревностно вярваща. Вярата и стремежът ми да разбера повече за живота ме отведоха през многото литература при Петър Дънов, а оттам и в този сайт, при вас, хората, които ми показват, че има и такива хора, различни от масата , която срещам обичайно и които, в повечето случаи ме разочароват с поведението и начина си на мислене.
Интересно е, че лицата и пейзажите, които виждах през онази нощ, ги срещнах и видях. Ключови събития в живота ми се случиха, на тези места и с тези хора.
Когато имам тежки моменти и не виждам светлината в тунела се връщам мислено в онзи свят на любов, светлина и топлина, където всичко е любов и спокойствие, и си припомням, че нищо не е случайно, всичко има смисъл, макар и сега да не го разбирам...