omen

Мисля,че любовта и нежността са наи-ценното което можем да дадем на децата. Винаги съм им се радвала и възхищавала -прекрасни чисти същества.Така продължавам сега и със своето- гушкам го,целувам го,казвам му че го обичам по всяко време,при всякакви обстоятелства.Показвам колко съм щастлива когато и тои проявява обич(към хора,животинки),казвам му че дава наи-сладките гушки и целувки,тъи че тои се учи да обича,не само да бъде обичан.Нямам страх от разглезване-на моменти се стига до конфликт или шляпване по дупето- когато използва безкраиния си потенциал за да хитрува и тества доколко устоичиви са нервите ми.Изследовател!

Често родителите в стремежа си да бъдат родители, забравят, че и те самите някога са били деца. Забравят, че детето може и да не осъзнава само своите желания, но ги знае . Знае кое му харесва и от какво има нужда.
Като бебе то не може да ги изкаже, но ги изразява. После - само си ги показва и казва.
Някои деца са любвеобвилни, а други не чак толкова. Затова, според мен, няма универсални правила.
Детето трябва да е обект на собствените си желания и нужди, а не субект на нашите.
Именно слушайки и усещайки неговите собствени желания - трябва да определим и поведението си спрямо него. Така му даваме точно това, от което то има нужда (а не това, от което ние смятаме, че то има нужда) и го учим свободно да изразява себе си.

Много разговори, като с голям човек, но и много обич. И да се показва обичта, да има гушкане...
Не говоря за разглезване, а това, че детето има нужда от подкрепа и сила, да знае, че родителите му са опора. То само започва да опознава света и е нормално да прави и белички. Тук разговорите помагат, да се обяснява кое е лошо и защо...
Да не говорим, че при дефицит на внимание децата започват да правят пакости, за да го привлекат. Тъй че те имат нужда от нас, от обичта и подкрепата ни. Понякога много явно, понякога незабележимо...

Сещам се за племенницата ми-на 4г. възраст каза-"Кога ще махнете това бебешко легло? Имам нужда от човешко!" Имат нужда от това да са значими и от нашето уважение. Да не ги подценяваме.

Едно дете трябва да знае че е обичано от най-ранна възраст.Дори когато прави бели,дори когато се държи лошо,обичта на родителите трябва да се показва по подходящ за случая начин.Ако е "сгрешило" някъде,търпеливо да се обясни къде е грешката,да се посочи начин за "поправянето" й.Да се наблегне на това,че колкото и да греши,родителите ще го подкрепят и обичат.
Родителските ласки са полезни за децата.Едно погалване по главичката,една прегръдка,една целувка по бузката могат да изразят повече любов от думите.И никога да не се забравя,че детето не е домашен любимец,а равен на нас човек!
Глезенето не е начин за изразяване на обич.Често се използва за манипулиране.
И в никакъв случай да не се прилагат наказания!

Това е моето мнение.

В най-ранна възраст детето има нужда от много внимание и любов,гушкане и милване.Оставете страховете ,че може да бъде разглезено.По-добре това ,от колкото другото поради липса на ласки!

Без да имам твоите емоционални проблеми, когато ме съкратят от работа \ и не само мен, а всеки друг\ , се чувствам зле.
Смисълът на твоето съществуване е, да се научиш ТИ, да държиш на себе си. Научила ли си го? Ако не, имаш много работа.
Животът никога не е само провали. Когато някой каже, че се е провалил, значи първо е имал идея за нещо - добър период, след това е тръгнал да я реализира - възход, работил е върху осъществяването и - стабилен период, и както често се случва в този живот на много хора работата не се е осъществила - т.нар. провал. Не може да има провал без останалите три периода.
Възможно е човек да ти мисли лошото. Много често , не само при теб, а и на всеки трети , това се случва от близък човек. За да се сбъдне обаче, трябва да има и твое участие, без твое участие няма как да стане.
Едно е някой да мисли нещо, трето и четвърто е ти да го сложиш в твоята глава и да го осъществиш по чуждия план. Без твое участие това не може да се случи.

Как по- точно очакваш да ти помогнем? Дай ни насоки.

Здравейте,
И аз на този етап ще напиша последния си пост в тази тема.
Ако наистина човек се "препрограмира" на всеки 4 години, то мисля, че точно това се случи с мен през последните дни. Четейки старите си постове не мога да повярвам, че аз съм написала всичко онова....явно наистина съм била срината психически.Ако мога с една дума да опиша начина по който се чувствам в момента, то това е - спокойствие
Заедно с психотерапевта открихме първопричините и работим върху тях. Като начало започнахме с "блокировките"...... , не знам в кой точно момент от живота си съм сключила тази "кофти сделка" със свръхконтрола..., но ще коригираме всичко.
С риск много хора, които имат НВД да ме сметнат за луда, ще кажа само, че дойде онзи момент, в който аз наистина съм благодарна, че се обади тази аларма,за да разбера, че нещата не са наред.
Успехи!
Поздрави,
Валя
П.П.
Ние получаваме от живота това, в което вярваме.
Ти вярваш, че животът е прекрасен и той е прекрасен.
Ти вярваш, че животът е ужасен и той е.... ужасен.
Вярваш, че няма изход и не намираш изход.
Вярваш, че има изход и обезателно ще го намериш.
Ти очакваш беди и те обезателно ще дойдат.
Ти се боиш да не се разболееш и заболяваш.
Ти вярваш в успеха- ти го създаваш.
Ти чакаш щастие и то вече е на път към тебе.
Нашата вяра създава нашата реалност.

Здравейте!
Благодаря Ви д-р Първанов - на това му се вика добра провокация
Работата е там ,че търсейки Панорамата с грешната карта човекът се е изгубил, но той стигайки до грешната точка е изминал много, много дълъг път,защото за да стигне до Плевен са го подвеждали разни навигатори, на които е повярвал. Изгубилият се е вече изморен, няма сили да продължи и просто му трябва да събере сили и мислите си и чак тогава да тръгне отново, вече научил урока си да не вярва на неговите близки (навигатори), които вече осъзнава, че са го подвеждали през целия този път, колкото дълъг толкова и кален. Според мен има значение дали тръгваш от Ловеч по първокласен път или от Варна по настилка от чакъл, на която си се спъвал и падал много пъти, тези остри камъни са ти оставяли белези и болката е била жестока. Е ето продължавам и знаете ли виждам Панорамата и съм на крачка от нея, но има една малка пропаст, която за да я прескоча ми трябва малка помощ , не вярвам на хилавия мъж, който ми подава ръка, защото няма да ме издържи. Търся опората и днес мисля, че срещнах точно този човек, който ще ми помогне да направя скока, защото на тази Панорама ме чакало щастието , даже виждам как ми маха с ръка и съм щастлива защото съм толкова близо - да АЗ интелигентният човек !
Още веднъж изказвам възхищението си към Вас и Орлин Баев. Аз ако можех да помогна дори на една нищожна част от хората, на които Вие сте им "изчистили душите" от мръсотията - то щях да бъда най-щастливия човек на земята.
Благодаря Ви!
П.П. и само да допълня, че аз бях онзи човек там долу паднал на чакъла с кървавите рани, но вече се изправям! А както е казал Петър Дънов : "КОЙТО МОЖЕ ДА СЛЕЗЕ НАЙ-ДОЛУ, ТО МОЖЕ ДА СЕ КАЧИ И НАЙ-ГОРЕ!"

summertime, имаш неоправдано високо изискване към децата. Тези абстрактни представи е много трудно да бъдат възприети дори от някои възрастни хора, какво остава за малки деца.


А гениалността ... е в простотата , не в засуканите теоретични/абстрактни изложения.

През 20-те години на миналия век Фройд в една от лекциите си се обръща към бъдещите лекари в Австрия с призив да не стават психиатри, защото всеки един австриец мисли, че знае повече от който и да е психиатър и така те ще умрат от глад. В България развитието на психотерапията е такова, че тепърва хората научават за нея.
За приятеля си препоръчвам да направите следното: Да отидете и двамата на срещата с психотерапевта. Негова работа е да разясни на приятелят ви с какво провеждането на психотерапията ще бъде полезна не само за вас самата, но и за него като ваш приятел, както и за близките ви. Аз, ако съм на мястото на вашия психотерапевт и вие ми кажете какво е мнението на вашия приятел за това да ме посещавате, бих настоявал на следващата среща да дойдете и двамата(подчертавам, че това е моя стил на работа и той не е задължителен , но по този начин аз ще махна една много важна пречка за бързата и ефективна психотерапия) Ако продължите да ходите на терапия и знаете, че той е против, ще се чувствате гузна, ще започнете да се криете, от друга страна ще се настроите срещу него и ще го обвинявате, че не ви разбира и по тази причина терапията или ще върви много бавно, или ще се откажете от нея. В този смисъл мое задължение е да убедя и мотивирам вашия приятел и дори го включа като активна съставна част в терапевтичния поцес. Още повече ако психотерапевта ви е мъж, защото няма начин вашият приятел да не започне без да иска да ревнува, не знаейки какво правите там на сесиите. Но дори да е жена, ние мъжете сме склонни да се чувстваме отговорни за всеки един проблем,който приятелките или съпругите ни споделят. И когато ние не можем да помогнем, защото нямаме нужната компетентност, виждайки, че партньорите ни отиват при друг , го приемаме като усещане за провал на самите нас. Оттам идва голямата съпротива. Всичко това трябва да бъде преодоляно.

Приятели - Учителя никога не говори съвсем буквално...
Тази мисъл много ме е занимавала преди известно време, мога да споделя за себе си до какво стигнах.

Ако непрекъснато мисля за друг човек, това означава, че съзнанието ми (във всичките му нива) се опитва да реши някаква задача, свързана с моя личен опит с този човек. За него личността на човека е нещо като ключ към задачата.
Възможно е сега Ина (ina-hr) да се намира в период, сходен по смисъл с онзи период преди 14 години и пред нея да стои сходна задача.
Възможно е ключът на конкретната личност да бъде към важни елементи от задачата, които ще донесат просветление за решението.
Възможно е ситуацията да е различна, но решението и да бъде по някакъв начин свързано със старото решение - ключът към което е въпросният човек.

При мен, например, така няколко пъти се повториха периоди, в които много упорито мислех за човек от миналото ми. Доста по-късно, преосмисляйки събитията и отношенията, стиганх до извода, че и в четирите случая пред мен е стояла една и съща задача от кармичен характер. Едва четвъртия път успях да я осъзная и взема адекватно решение за себе си и живота си. Изведнъж тогава чак ми проблеснаха думите на същия този човек за съжалението и самосъжалението, изречени съвсем случайно и без повод, но явно изпратени за мен. Тогава не ги "чух" - явно не съм била готова...

Цитирам Алексей Бъчев, един от най-добрите психотерапевти в България, относно добрия психотерапевт и добрата психотерапия:




"Добрата терапия е много повече от “ремонт” на нещо, което е счупено. Тя е приключение, чрез което се освобождавате от заблудите, които са ви карали да се виждате незначителни и ви води към разкриването на вътрешния ви потенциал, гений и красота. Ако сте решили да се обърнете към психотерапевт, търсете в него изброените по-долу качества. Ние вярваме в тях:




Добрият терапевт ще изкара на преден план най-доброто у вас, вместо постоянно да насочва вниманието ви към това, какво не ви е наред. Когато излезете от сесия, си дайте сметка как се чувствате – по-бодри, по-свободни, по-силни или объркани и подтиснати. Ако е второто – бягайте далеч. Добрият терапевт е относително здрав и щастлив. Не е честно да се очаква от терапевта да бъде образец за съвършенство, но поведението му трябва да демонстрира онова отношение и енергия, които се очаква вие да постигнете и преживявате. Или както се казва – не купувайте обувки от човек, който ходи бос. Добрият терапевт е автентичен и живее по начина, по който обучава вас да живеете. Животът му отразява ценностите, които той заявява и предлага на вас. Той/тя осъзнава, че също е участник в пътешествието към самоосъзнаването. Много често може да научите повече от “човещината” на терапевта, отколкото от философията му. Добрият терапевт предизвиква чувство за споделеност на преживяването и се учи заедно с вашия опит и от него. Добрият терапевт се стреми да ви придвижи през терапевтичния процес възможно най-бързо и ви дава възможност да работите според собственото ви темпо. Бъдете предпазливи с терапевти, които се опитват да ви задържат в терапевтичния процес за собствена изгода. Ако вие очаквате терапията да продължи цял живот – тя може и да продължи толкова. Не защото е необходимо, а защото вие очаквате това. Добрият терапевт обаче ще прекрати терапията, когато знае, че вече нямате нужда от нея и ще ви предпази от това, да станете зависими от нея. Добрият терапевт ще ви помогне да се свържете с вътрешния си потенциал и мъдрост. Вие сте майсторът, не терапевта. Той/тя осъзнава, че вие знаете отговорите и ролята му/й е да ви помогне да развиете уменията, с които да стигнете до тях. Той/ тя няма никога да ви насили да следвате техните препоръки. Той/тя може да ви предложи и насочва, но изборът винаги ще е ваш. Добрият терапевт знае, че вие сте многопластово същество. Терапията му/й ще е адресирана към всички нива на живота ви, а не само към едно. Той/тя уважава вашият ум, емоции, тяло и дух и ще ви окуражава да подхранвате всички тези аспекти на личността си и да ги поддържате в баланс. Добрият терапевт поставя процеса на терапията и резултата от нея преди парите или славата. Той/тя практикува, за да помага, на първо място, а не за да подхранва егото си."

Предполагам, че постът на г-н Тодоров е адресиран към мен, защото се използват мои думи и принципи, които спазвам в практиката си. При това тонът е почти назидателен. Идеята вероятно е да се започне дискусия или дори спор. Искам дебело да подчератя, че дискусия и спор не може да има. Няма как да се случи това. Както виждам, ние практикуваме диаметрално различни психотерапевтични школи, с различна философия, техники, подходи, мащаби, а вероятно и с различни резултати. Това е все едно да се сравняват риба и птица. Несравними са.

Ще коментирам само ника. Това наистина досега не съм го пояснявал и сигурно някои се питат защо съм hip? Когато започнах да пиша в този форум, аз бях началник на отделение с основна дейност психотерапия на тревожни разстройства към БА и не беше уместно да излизам с истинското си име в нета, за да не се тълкуват някои от постовете ми като изтичане на класифицирана информация. По същата причина и постовете ми в сайта на СУ, са подписани или само с малкото ми име, или с името ми на латиница.

Колкото до идеите за психотерапия, които се опитвате да внушите – за мен са опасни и вредни за потенциалните клиенти. Няма как човек да не се интересува за срока и цената на терапията. Тя не може да бъде безкрайна и трябва да има определена цел, план и срок. Това означава честност, коректност и точност към съответния клиент. И поради това, че аз зная какво мога, отговорям на тези въпроси конкретно. Знам възможностите на своята школа. Аз съм краткосрочен терапевт. Това означава среден брой 8-12 сесии. Знам много добре и своите възможности и благодарение на опита ми сесиите са средно 6-8 при повечето случаи. Така работя 16 години психотерапия и нямам съмнение в принципите си. (когато започнах психотерапевтична практика в България имаше само две утвърдени имена: д-р Давид Йерохам и д-р Тома Томов). Имам достатъчно опит в практиката, за да се опитвам да доказвам нещо на Вас или някой друг. В рамките на психотерапевтичната школа, в която работя, всяка специфична психологична интервенция, която води до промяна в мисленето, поведението и отношението, водещи до положителна промяна в качеството на живот на клиента Е психотерапия. Без значение на продължителността на терапията. Съжалявам, ако това не Ви харесва.

Плашите с връщане на симптомите. Да, това е възможно или когато терапевтът е неопитен, или когато няма достатъчно клиенти и иска да създаде зависимост към собствената си персона. Нито съм неопитен, нито се нуждая от повече клиенти.

Нямам нужда от никаква реклама. Моля всичките си клиенти ако са доволни от мен, да не пишат името ми в нета, ако са недоволни – да пишат където и колкото искат. Това е уговорка още при започването на терапията. Тук четат и пишат мои бивши пациенти, те могат да потвърдят това.

Когато през 2004 година пишех в сайта на СУ за историята на психотерапията в България, Вие (ако става въпрос за същия Т. Тодоров), пишехте като студент в Шуменския университет. Зад мен стоят няколко хиляди решени терапевтични случаи...някои от които са уникални за страната. Винаги съм твърдял, че не членуването в една или друга структура, а отзивите на хората, с които работиш, са най-добрата атестация за един терапевт. От тази позиция каква дискусия очаквате да започна с Вас?

Казвате, че написаното не е срещу личности, и ако е нападателно, е срещу професионални роли. Ще Ви разочаровам. Аз не съм клоун или актьор. Аз съм личност. Имам своя опит, знания, авторитет и успехи, които стоят зад гърба ми.



ПП Смятам, че в поста си изложихте добре вашите виждания за психотерапията. Всеки от четящите би могъл да ги разбере. Колкото до дискусията, която очаквате: като навлезете в практиката на психотераевтичната школа, в която работите и добиете достатъчно социален опит и зрялост, ще видите, че тя няма как да се осъществи. Всяка школа се е появила, за да отговори на изискванията на времето си и място за сравнение, дискусия и спорове няма.

Аз разбирам виждането Ви за психотерапията, но не го споделям. Ако искате да дискутирате своите подходи в психотерапията, можете да продължите дискусията в някой професионален форум или в собствения си сайт. Още повече, както разбирате по името, това е сайт, посветен на Учителя и вярата – идея, която, както се вижда, Вие не споделяте. Аз съм до тук.

Здравейте, нов съм във форума, но смятам, че повдигнатата тема и мненията в нея са подвеждащи. Когато бях студент по психолигия 1-ва година аз, както и моите колеги живо се интересувахме каква е разликата между психология и психотерапия, защото разбрахме, че няма да сме психотерапевти, когато завършим. Тогава един професор, който и до днес много уважавам каза следното: "Да си психолог означава все едно да знаеш всички части на един автомобил, как работят, как си взаимодействат .... Да си психотерапевт означава да можеш да шофираш този автомобил".
Първо искам да направя едно строго разграничение между научна психотерапия и псохотерапия оповаваща се на някакви вярвания. Съществува само научна психотерапия. Другата е просто в устите на хората. Такова чудо няма.
Какво означава един човек да е психотерапевт?
Това не е 1,2,3,4,5 ... и няма как да е. Психотерапевт е просто дума, която се използва за човек, който е завършил психология, започнал е обучение по психотерапия, успял е да се конфронтира със себе си, със своите конфликти, страхове ....След това надълго и нашироко през научният метод, който е избрал да учи /което не е случайно/ е успял да интерпретира своята лична психотерапия, след което е започнал да опитва да пренесе този опит и върху други хора. Психотерапевта е един напреднал пациент в своята лична терапия и нищо повече. Ако това е факт /което доста ме съмнява по принцип за повечето терапевти/ няма да има нужда да изброяваме 1,2,3,4 .... и т.н. Психотерапевт е този който е защитил тази титла, звание, призвание, т.е. когато други психотерапевти са решили, че той може да бъде такъв. Никога човек не може да реши сам за себе си дали е станал психотерапевт или не. Запомнете го това.
Един терапевт, никога на всеослушание не трябва да обявява, че видиш ли за 1-2-3 .... срещи ще ви оправи. Това е реклама. Тази реклама говори много за целите на терапевта. За да е в помощ, дори в подобни форуми психотерапевта трябва просто да дава възможност за свободни избори, а не да прави кръчмарски сметки, коя терапия излиза по-евтино. Щастието не се купува с пари, господа "терапевти".
Когато клиента влезе в кабинета след година две с "изместен" нов симптом пак ли да го "разтриваме" където го боли? И не е ли ясно че мястото виновно за тази болка е диаметрално различно?
Аз не случайно съм регистриран, със собственото си име, защото заставам зад всичко което казвам. Много сте прав за различните разновидности по време терапии. Но те са такива, защото си поставят различни цели. И ако вашата цел е човек, като изпадне в ПА да диша правилно, или да изпада повече, ако може и нарочно в ПА, моята цел е да му "преведа" симптомите за да може да работи върху действителният си проблем. Ето защо, дългосрочната терапия е дългосрочна, защото тя не обръща внимание на "фойерверките", с чието потушаване се хвалите така настойчиво. И децата знаят че за да има "заря" трябва да се запали фитила.
Добре е да се знае също, че когнитивно-поведенческата терапия не е само поведенческа. И когато се доближи до когнитивното, тя става терапия в динамика. Проблема е, че има много малко когнитивно-поведенчески терапевти и повече поведенчески. Това не е случайно, просто е по-лесно. Това е така, защото всеки изпитва страх да разкрие истинската си същност в един психотерапевтичен процес. И колкото по-голям е страха, толкова той, кандидат-терапевта нищо не научава и става психотерапевт, колкото аз съм пилот.
И така, критериите за психотерапевт са ясни, точни и четливо написани в страницата на единствената, подчертавам - единствена, легитимна психотерапевтична организация в България - БАП. Далеч съм да опитвам да дам по-точни определения.
В България има четири добре развити школи: психодрама, позитивна психотерапия, когнитивно-поведенческа и неорайхиянска. В БАП има и други школи, които може би тепърва ще се развиват, но фактите са такива. Орлин е прав за едно нещо: психотерапевтите не са повече от 15. Аз мога да ги назова почти наизуст.
Та, за психотерапевта най-важното нещо е до къде е стигнал в личната си терапия. Ако е стигнал до никъде ще води и своите клиенти до същото място: до своите съпротиви от психотерапия. Защото психотерапията не е лесно нещо, а много трудно. И клиента ще изпада в различни състояния по време на психотерапия. Защото тя е процес. За да има процес, трябва да има развитие. За да има развитие обаче трябва време, защото така е устроена човешката психика. Тя преработва, осмисля и синтезира бавно. И колкото по в целта работи психотерапията, толкова повече време за осмисляне е нужно. Просто защото личността не е компютър, колкото и хора да разчитат на това. Единственото важно условие за психотерапевта е да е бил по-дълго пациент, отколкото своите пациенти. Ако е така той ще знае и какво е емпатия и какво е психотерапия. Как самите пациенти, или клиенти да разпознаят това..... Това не е тяхна работа, а на държавата. Но докато това не стане, ще има дискусии по темата, която не подлежи на дискусия. Защото е известно кой и кога става психотерапевт.
Дано не съм зсегнал някой с поста си. Дори и да съм нападателен, това е срещу професионални роли, а не срещу личности.
Не забравяй, че най-трудният клиент си ти самия драги терапевте.

Виждам че ако някой наистина отчаян човек търси помощ в тази тема, надали ще я отвори пак.
Ще си позволя да споделя няколко неща от краткия ми допир с тази материя и влизането ми в "света на самоубийците".
Първото и най- важно нещо, за да се разбере този тип хора е да се придобие умението да се погледне през техните очи. но не през техните очи с нашия опит, а през техните очи с техния опит. Тук не виждам подобно нещо, всеки казва "АЗ". Да аз, но аз не съм ти и не знам какво е в твоята глава.
Когато разговарях с приятелката на дъщеря ми след опита за самоубийство, какви бяха последните и мисли, преди да скочи от балкона, отговора и беше - " Вече беше късно да се откажа" всеки ще каже -това е глупаво, да , глупаво е в нашите очи, но не и в нейните, за нея това е въпрос на смелост, на дадена дума и на много други неща. въпросът тук е защо е дала тази дума, а не дали е глупаво или не.
Подобно нещо се случи и с един от казусите по които работих- Млада циганка от калайджийски род, изнасилена, неомъжена, прави опит за самоубийство. Спасяват я. какво ще и кажете? - чети това , мъдрости и поговорки? А отвън чакат 20 циганина готови да я убият, ако оживее, защото вече е непродаваема. През нейните очи света е страх. Тя има два избора или да бяга или да се самоубие успешно. В тези случаи помоща е съдействие за бягство.
Какво ще кажете на наркомана в последен стадии с изгнили вени? Който е спасен и е ядосан на целия свят че са го спасили, който се засилва от средата на коридора, разбива стъклата в клиниката и се разбива в решетките на третия прозорец, защото иска просто да скочи.
Света не е черно- бял, да се погледне през очите и опита на другия е изключително трудно.
Изненадах се, когато разбрах позицията на суицидолозите, които рязко се разграничават от психолозите. Те казват, аз не съм тук да давам съвети, а да инжектирам спасителната доза мотивация, която да достигне до онези мозъчни клетки, които могат да бъдат раздвижени.
На хората се говори според хората. когато насреща е един преподавател по философия на 55 год с неуспешен опит, който може да ме сложи в малкия си джоб със знанията си, ще му говоря ли за мъдрости? Не. На него са му ясни и въпреки всичко е тук, значи на него му е нужно нещо друго. нещо което няма общо с философията на живота.
Средно в токсикология Варна влизат по2-3 опита на ден. ....???.
Опита за самоубийство не е вик за помощ, това е взето решение. Вик за помощ е това което се случва в тази тема.
Няма ясно изразено желание за помощ, да така е, а дали всеки знае как точно иска да му се помогне?
Това е изказване, говорене, в същото време премисляне, отсяване, .......... вземане на решение.
По въпроса за шоковата терапия. това беше един от основните разисквани моменти, Работихме по виртуален случай жена прави опит за самоубийство, всичко и е наред, работа, пари, семейство, но има нещо друго( няма да го споменавам) След неуспешен опит я вкарват в клиника и психиатъра решава да направи експеримент, казва и че е неизлечимо болна, метод с който да събуди живеца в нея. Няма да навлизам в подробности. Суицидолозите казват- никога, ама никога не можем да си позволим подобно нещо с човек, който не познаваме. рецидивите са на лице.
Затова моля, нека не се отнасяме с пренебрежението на знаещи и не изхождаме от собствения си опит в такива ситуации.
В подобно положение, когато човек е пред прага на такова решение, той няма нужда от нашия опит, няма нужда от перспективи, нито от съвети, нито от характеристики. той има нужда преди всичко да заяви присъствие. Това е от изключителна важност.

А като изключим факта, че става въпрос за темата "опит за самоубийство" споделям всички по- остри мнения казани по- горе, напълно верни са, но не за тази тема.
Целият ми пост разбира се е изцяло лично мнение, без претенции за истинност.

Чета ви и нищо не мога да разбера. Ако не можете да помогнете на тази жена (гост-3), то поне не я блъскайте надолу.

Тя наистина не задава конкретни въпроси - просто се жалва. В началото и на мен не ми харесаха жалбите й, особено тези свързани с работническата среда в която живее. Казах си - ами ако се е родила в Судан, Хаити, Индия... където наистина има нещастие и ужас, но никой не иска да се самоубива. Не ми харесаха и затова и не взех отношение по темата.

Обаче от вашите коментари нещо започна да се надига в мен. Трудно е да го обясня. С много от писалите по тази темата често съм говорила по скайпа, писала съм си на ЛС.

Но май се оказва, че не съм ви познавала добре. Или не ви разбирам.

Та ние живеем сред хора. Може и да ни додяват понякога. Но трябва ли да сме като ледени блокове? Да виждаме във всеки оплакващ се агресор към безценната ни личност?

Вчера случайно имах три разговора - съседи и познати (по скайпа). Три нещастия, които ми е трудно да приема като досада... Не мога да ги категоризирам към мрънкащите. Чудех се как да им помогна с думи. Те не искаха нещо конкретно. Просто споделяха - загуба на близък човек, при съседите и тежка болест при познатите по скайпа. Трябваше ли да ги пратя да четат Толе, Руис или Ошо (цитатът на hip май е от него)? Или на едната съседка - 78г., чиято дъщеря почина преди година и която ходи като сянка, и често споменава за самоубийство - да й кажа -" мисълта за самоубийство никак не е случайна и наистина човек трябва да я реализира и много сериозно да осъзнае и изреже от себе си САМ това, което е гангренясало. " - думите на Донка. ???

Не знам. Не разбирам от психология. Но просто си мисля, че бездушието настъпва с пълна сила в човешките души.

Интересно ми е как ей така от няколко мнения се правят генерални заключения. Някой търсил помощ, не търсил помощ – то си е негов проблем. Винаги съм готов да дам съвет на някого и никога не съжалявам за усилията, които съм изразходил, ако този съвет бъде отхвърлен. Щом такъв е избора на човека отсреща, оставям го да си го следва. Шоковата терапия възприемам като нарушаване правото на избор. Ако някой търси единствено съжаление, просто няма да му го предоставя, но не бих настоявал да го събуждам с викове и плесници.

Мона, това е гадно... Когато ти задаваш някакви въпроси и се опитваш да насочиш вниманието на хората към нещата, които теб те вълнуват – значи това е в реда на нещата. А когато друг търси внимание и разбиране – трябва да му се подиграваме, така ли?
От думите ти излиза, че едва ли не мотивът, за да изказваме мнение трябва да е не е за да помогнем, а за да получим благодарност!?
Съмнявам се, че наистина ги мислиш така нещата и пак си реагирала прибързано емоционално. Поне аз имах други впечатления за теб – като за състрадателен човек, .. който сега разбирам и че е на настроения.

Няма начин всеки един да не е изпадал в някаква такава ситуация, когато да не са му минавали мисли за безсмислие и безнадеждност. При всеки причината може да е била различна – материална, емоционална и така нататък.
И е съвсем човешко в такъв момент да се опитаме да изразим самотата и отчаянието си, търсейки малко топлинка навън у хората. Всички сме имали такива периоди, но явно като ги надживеем и забравяме колко сме били смачкани, а помним само, че сме излезли от тях и после когато срещнем такъв човек в подобна ситуация – го изкарваме какъв ли не („мазохист, ревльо, слабак, досадник и т.н.”), въпреки, че и ние сме били някога такива.

Това, че някой търси съвет и помощ - разбира се, не задължава никого да дава оценка, мнение или съчувствие. Но е меко казано жестоко да вадим нож на умряло куче. Ако не можем или не искаме да помогнем – по-добре да замълчим, отколкото да обвиняваме отсрещния и да наливаме отрова в раните му като го акълосваме и охарактеризираме с психопрофили (най-често грешни).
Защото като гледам доста мнения са се изписали, изразяващи критика и обвинения, отколкото за сметка на малкото, изразяващи разбиране и помощ.
В такива теми е по-добре да се изказват психолозите упълномощени от сайта, които да подхождат сериозно и професионално.

Съгласна съм, че съчувствието или съжалението в такова състояние е ужасно! Но човек понякога има нужда да изкаже нещата, а за това също е нужна смелост, особено ако намеренията ти са истински и осъзнавайки стигмата на обществото. И понякога човек се нуждае от разбиране и слушател. Нищо повече. Разубеждаването наистина има обратен ефект, но и плесницата понякога не притежава лечебната сила. Поне при мен беше така (когато само намекнах с поведението си за намеренията си, без да говоря директно за това)- шамара не свърши работа, а даже влоши положението. Съжалението ме отвращаваше, а разубеждаването - не го чувах, минаваше покрай ушите ми.
Човек трябва сам да се осъзнае, но понякога се нуждае и от приятел (слушател, разбиращ човек). Умение е не само да говорим (вербално и невербално), а и да слушаме.

Казвате всичко това..че е глупаво..лесно..безсмислено.. не се решава нищо..и т.н. само защото не сте били от другата страна..и ви казвам и ви моля..ако се сблъскате с такъв човек,който реално има такива мисли и има склонност към тези действия..не му ги казвайте в този момент..в този момент..този човек има нужда от подкрепа..от рабиране..от съчуствие..от това да останеш до него..от това да го попиташ директно защо го мисли..защо иска да го направи..а не да заобикаляш проблема.. да го разубеждаваш и убеждаваш..колко е глупаво това..защото в този момент това негово решение не е глупаво..това е важно и всяко такова отношение е вид неразбиране и омаловажаване..е още една причина да си каже ето защо да го направя..Може в твоите очи проблема му да е глупав..и разрешим..но в неговите очи не е такъв..всеки си има проблем..в който очите на всеки един изглежда различен от своите собствени..и трябва да се уважават чувствата на този някой..да се проявява разбиране..да се опита да се погледне от неговата гледна точка..а не да гледаш от своята..Човек се решава на такава страшна стъпка..когато вече е изгубил всичко..когато е вече толкова отчаян..когато не вижда смисъла..когато няма никой около себе си..когато не чувства подкрепата или никога не я е имал..когато болката е толкова непоносима и няма силите да се бори..защото се чувства толкова сам и неразбран..и много,много още причини и фактори могат да доведат до това решение..до този избор..Но това..че го правят не означава,че реално го искат..не го искат..но просто не им се живее по този начин..просто не виждат как ще се справят..обаче в техните глави в този момент..те не си казват..аз не искам да умирам..просто не искам да живея по този начин..и мисля..че ако в такъв момент се каже точно това на такъв човек..мисля..че може да му се въздейства..да го накара да се замисли и да се спре..но и пак зависи от доста неща..колко сериозни са му намеренията..дали категорично е взел това решение..колко е афектиран..защото в такъв момент няма да може да го разубедиш..и е важно и задължително да се потърси професионална помощ навреме..

Според мен преди човек да вземе решението да кандидатства психология трябва де е наясно дали става за тази професия.Нужни са определени качества на личността,за да може завършилия студент да се реализира успешно.Едно от тези качества е човеколюбието - не го ли носиш в себе си и най-доброто образование няма да ти помогне да си добър в тази професия.

Психотерапевтът ще направи всичко, за да ти помогне! Останалото правиш ти. За натрапчивостите ти: разбира се, че не ги викаш. Засилват се, когато имаш повишена тревожност или когато са се "закачили" за нещо, както е станало с часа ти по физическо. Няма нужда да се виниш за нищо, а още по-малко ти е нужно да ти бъде натрапвана вина!

Причините могат да са доста. Много вероятно е в случая да имаме прекалена взискателност, породена от висока самооценка комбинирана с разглезеност. Това от своя страна говори за прекалено много компромиси и угаждане от страна на родителите. Възможна е прекомерна раздразнителност, т.е. холеричен темперамент, непривикнал към съпротивление.

Здравей!



Пишеш:
--И мислите ли, че човек, който отиде на психолог, има по-голям шанс да се справи?



Признак на зрялост е, когато имаш психологичен проблем, да потърсиш помощ. Погледни темата със студента в Англия. Отдавна трябваше да е потърсил специалист, да си е решил проблема, а не самият той да се лута, да подлуди майка си, а сигурно и баща си. Прочети постовете му и се постави на мястото на майка му. Мислиш ли, че тя спи? Дори да се справи сам, това няма да го направи по-силен, дори обратното. Защото ще стане случайно, без алгоритъм, който да може да приложи в друга подобна ситуация. Така ще остане и страхът това да не се повтори, и срама, и вината за безпокойството, което е причинил на близките си.



--Аз лично мисля, че човек трябва да си помогне сам.



Как да стане? Същото е като да трябва да отидеш далече някъде с колата си, но никога не си карал. Мислиш ли, че дори и най –опитният инструктор може с постовете си да те научи как да подкараш колата и изминеш разстоянието.

В случая за мен - ,,трябва да си помогне сам’’ е да си намери инструктора, да си платиш курса и едва тогава всичко ще си дойде на мястото.



--- Никой не може да те накара да се почувстваш значим ако сам не го вярваш.



Да, така е, но вярата е нещо, което се променя. Днес вярваш в едно, утре в съвсем друго. Психотерапевта е затова – ще ти помогне да промениш вярата. Другото наистина е лесно.



---Аз осъзнавам какъв е проблемът, но не мога да променя това усещане в мен

Това ми звучи така –аз знам, че не мога да карам кола, мъча се да се науча сама, но е трудно.

Въпросът не е в осъзнаването на проблема. Въпроса е в алгоритъма за решаване. Иначе си оставаш с един осъзнат, но измъчващ те проблем цял живот. Ето например хората с паническо разстройство знаят, че имат проблем, страх ги е, знаят, че от страха няма да умрат и какво от това – някои от тях паниката така ги сковава, че не могат дори да станат от леглото.



---Да по принцип ми казахте много методи,но аз ги опитвам всички накуп.Примерно когато имам ситуация, която ме притеснява почвам един по един, а май не трябва така.



Това е все едно да си болна от пневмония, да започваш един антибиотик, да го пиеш един ден да го смениш с втори, след ден с трети и т.н..

Нищо не става и проблема не е само в това, че ги сменяш бързо. Проблемът е, че дори и един антибиотик, приеман достатъчно време, той може изобщо да не е за този вид микроб, който прави пневмонията.

Обърни внимание! Повече от 15 години работя психотерапия. Мисля, че никъде в този раздел не давам конкретна техника на даден човек. В другите теми по хипноза и психотерапия съм описвал разни техники, но тук на въпроси на хората не го правя.

Причината е проста: ти си различна от всеки един друг. Няма и да има друга като теб. Ти използваш мозъка си по различен начин. Така че без да те видя, без да определя как ти мислиш, аз не знам какво да ти препоръчам и на какво да те обуча, за да може да се справиш със страховете си. И това се отнася за всеки. Проблемът е, че от десетките или дори стотици техники, които има не само в този сайт, за теб, за твоят тип мислене, са подходящи не повече от 2 -3. Така че аз, а и който и да е, няма как да знаем кои са тези две – три техники, за да ти ги препоръчаме.

Ето тук пита един моряк с натрапливости, какво да прави. Орлин му даде много и страхотни техники, но след месец морякът писа, че нещата не стават. Няма как да станат. Трябва първо да се разбере структурата на мисленето което без реален контакт е невъзможно и тогава да се даде точната техника.

Този сайт е само за това - да ви покаже, че може да се отървете от почти всички проблеми, но за да стане това бързо и трайно, трябва реална работа със специалист.

При ограниченият брой дни, които сме на тази земя, всичко друго е губене на време.

Наистина ме е яд когато някой отлага решаването на проблема си с години. Такива хора живеят сякаш са безсмъртни или ще са живи поне 700 -800 години от които 20 -30 могат да си позволят да бъдат депресирани и тревожни, отчаяни и тъжни.

Уви не е така. Живеем понякога толкова кратко, че всеки нещастен час е един пропилян час.
Успех!

Здравейте!
Предварително се извинявам за дългия постинг.
Попаднах на този форум след като започнах да търся информация за този тип зависимост, която вече установих, че е проблем в нашето семейство.
Със съпруга ми сме на 37 г., заедно от 16, женени от 8 г. със син на 5 г. Имали сме по няколко връзки преди това и двамата мислим, че сме намерили идеалната половинка - и като разбирания, и като сексуални отношения.
В годините, когато бяхме несемейни сме имали хармонични отношения и хубав секс без притеснения и задръжки, вкл. използване на секс облекла, играчки, еротични смс, които и на двамата ни харесват.
Съпругът ми пътува с корабите и вече е на отговорна длъжност, в която хаби много нерви и емоции.
По времето, когато е на рейс практикуваме виртуален секс - смс, чат и телефон.

Проблемът възникна, когато не успях да забременея първите 2 години и сексът в голямата си част стана самоцел. По време на отпуските му - аз бях на работа, той си почиваше вкъщи и не сме имали големи разногласия.
После след като се роди синът ни (мъжът ми замина като бях бременна в 3-тия месец и се върна на 8-мия ден след раждането), като че ли отговорността на бащинството му дойде в повече. Беше се събрал с колега на кораба, с когото излизанията и през деня на по чашка, и вечерно време - в т.ч. посещение на Плейбой клубове станаха ежедневни. Като разговаряхме по темата ми е казвал, че не толкова заради момичетата ходи, колкото до това, че там е много мъжко място и му харесва да пийва, разпуска. Ние преди това 1-2 пъти сме ходили и заедно, така че съм нямала някакви притеснения и скрупули. Освен това още от началото на връзката ни обича да си пийва, първите години в количства да се натряска, постепенно отчасти и заради мен само в случай, че е в компания, а иначе ежедневно употребява поне 200 г концентрат и вино или бира. Като цяло е по-инертен и слабоволев, лесно се отчайва.

Аз бях твърде ангажирана с бебето, но това не ми е пречело да искам да сме заедно. той постоянно се дърпаше - първо беше, защото съм била с операция, после - нямал желание заради постоянните разправии и т.н. А те произтичаха ( и все още) от това, че като си е вкъщи обича да играе на компютъра, да гледа филми и това до малките часове, а после по цял ден спи и не мога да го накарам да направи нищо без уговорки.
Отчасти си вършеше задълженията - да помага при къпането, да помогне с количката, но гледаше веднага да се затвори в стаята с компютъра или да излезе.
Това, че ме отбягваше ме накара да съм мнителна и да почна да следя какво се случва. Аз съм аналитичен човек и усещам, че не може просто току -така да няма желание. Не може мъж в разцвета на силите си, който като е бил на рейс ми е казвал колко ме желае и т.н. в следващия момент със седмици да не се сети за секс или да се дърпа.
Установих, че гледането на порнофилми и снимки, сайтове, включително и платени с камера запълват голяма част от времето. Казах му в прав текст, че знам за това, че не ми е приятно. Първоначално отказваше, но като му казах реални факти обеща, че повече няма да се случва.
Само че нещо се пречупи в мен - човекът, който казваше, че ме обожава, че му е страхотно с мен, че мечтае да съм майка на прекрасните му деца ме лъже. Продължихме като е на рейс да имаме виртуален секс, а тук с изключение на първите 1-2 седмици си продължаваше по старому.
Аз пак му казах, че знам че продължава да гледа и да мастурбира и да не се интересува от мен като жена. Убеждава ме, че гледал, но не мастурбирал, за да му се прииска да го прави. Открито му заявих, че не му вярвам! Като е на кораба постоянно ме залива с еротични съобщения и е доста активен. Става на моменти агресивен и злобен, ако откажа или го отблъсна. След последната отпуска, през която пак продължи по старому, му заявих, че повече не искам като е на кораба да пишем за секс. Нещата придобиха друго измерение - сега ми казва, че понеже съм го отблъсквала, той като се върнел съвсем не искал.
След поредния скандал по телефона аз вече достигнах до фазата, че не искам да продължаваме заедно и че въпреки прекрасния син, финансовите възможности и т.н. не сме щастливи. Аз искам до себе си човек, на който да отдам душата и тялото си. Не искам постоянно да се боря с компютърните игри, спането до обяд, порноизпълненията, апатията. Много ми е трудно. Твърде дълго време съм самотна, за да продължавам и той като е тук да е така - всеки по стаите.
За мен основния проблем е гледането на порно и т.н. и отбягването ми като жена. Това ме кара да се чувствам със смачкано самочувствие, а напоследък ме отвращава. Оттам ставам заядлива, неактивна или поне опитвам, и като видя, че няма активност и от негова страна, се отказвам, гледам си детето и сме в омагьосан кръг.
И двамата искаме страст, топлина, обич - а очакваме от другия.
В момента ме уверява, че е готов на всичко заради мен/нас. Това е навярно последния шанс. Искам да си запазя семейството.
Бихте ли ми посъветвали на фона на описаната ситуация, какво бих могла да направя.
ПП. Уточнявам, че през годините трети реален човек е нямало. За виртуални - със сигурност, но не знам колко.
Когато все пак правим секс - ни е много хубаво и на двамата.