Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Kenaz_F

Участници
  • Общо Съдържание

    7
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Kenaz_F's Achievements

  1. Добре изтълкувано - пасва си, що се отнася до събитията до момента. Жалко. Благодаря.
  2. Имам още един въпрос (хехехе надявам се някой да ми отговори). На келтския кръст (по въпрос свързан с отношенията), когато хвърляш карти, какво значи последната позиция да ти се падне "Крал на мечовете"? Това, за което са хвърлени не е въпрос, на който може да се отговори с "Да" или "Не", а е въпрос, който да покаже бъдещо развитие като събития. Предходните са: преди Крал мечове,е Колесницата. Преди нея 2 меча. Преди 2 меча, е 6 меча, а преди нея 2 жезли и 6 жезли.
  3. Какво имаш предвид с това ? Звучи ми като "Каквото ти се падне от Тарото, то ще ти се случи като магия, която сам си правиш.", т.е. дори и да е имало възможност да не се случи така, хвърляйки Таро, картите, които се падат са като магия, която сам си правиш в дадения момент. Нещо такова звучи. Носейки всяка карта заряд.
  4. Здрасти Мона, имам 2 въпроса относно цитираното по-долу : ))) . 1. Ако 9 пентакли (или в други случаи монети) се падне с предходна карта Колелото на съдбата пак ли означава съдбовна голяма промяна (при келтския кръст Колелото на съдбата ми се падна на позиция 5 - тук не броя 1-та карта като 0-ва и тя е за изходите в настоящето или които ще са в бъдеще - така я дават... а 9-ка пентакли се падна след нея - бъдещето)? 2. 10 пентакли/монети ако ти се паднат, когато си гледаш за лични отношения - тогава?
  5. Знам, че много писах, но ми се иска да коментирам и това. При мен нямаше тунел. Само бяла светлина, навлизаща в стаята с всеки миг повече. Описах го даже с малко думи. Спестих доста от описанието, което с думи мога да дам - повече думи, много повече, чак не стигат. "Волята за живот" - нямах я по време на случилото се. Не исках да се връщам изобщо. По никакъв начин не исках, Бога ми, кълна се! Затова реагирах остро на майка ми. После помислих от нейна гледна точка. Нищо не ме задържаше, за да искам. Наистина, нямах никакво желание тогава да се върна, никакво, но майка ми ме върна (може би "е" писано, кой знае). Затова изпитах онова разочарование, че го е направила в първия момент - сякаш ми отне най-хубавото, най-, най-.. . После разбрах, че живота "тук" е ... "ЖИВЕЙ го!" и това е.. Но живей го красиво, до колкото можеш и с обич (обич в обич, обич в страдание, обич в сълзи, но истински и чувствено, без да изневеряваш на стойностното и онази красота в душата - истината). После не ме беше страх от смъртта, ни най-малко. Нито грам страх, буквално - толкова лекота изпитах, че не се боя вече, след това. Толкова лекота - освободена от страха от смъртта. Единствено се боя и искам да избегна болката от нея (н-на), а не самата смърт, макар че като се замисля и тази болка от н-на ще отмине за минути и край с нея. Промених се. Може би затова, майка ми, ми е казвала "Ти не си за този свят..." след това (понякога). Може би, заради това се замислям за доста неща в детайли и често. Май не ме е пускало, откакто ми се случи. Разбрах и как не ми трябва светски живот, а живот в хармония и любов, спокойствие и как се стремя към него. Как само то си струва... Под "то" имам предвид онова, което мисля, относно въпроса, но думите не стигат и е толкова много, че ще стане хаос, ако тръгна да го изказвам, а понякога е по-добре да спрем до 'тук', където се намираме да говорим. Другото понякога няма значение. Поздрави! Just A Perfect Day (Various Artists)
  6. Знаеш ли, имам .. не, имах приятел (вече е само познат от миналото като ни свързва спомена за приятелството преди)... който преди време ми беше казал, че веднъж си прерязал вените и чакал само да умре (за мен да сложиш сам край на живота си е като грях, защото живота ни е училище за духовно извисяване и ако напуснеш по собствена воля "далеч" няма да "стигнеш"). Каза, че не видял никаква бяла светлина - с него споделихме тези неща - моето и неговото, и че даже напротив, станало черно пред очите му и само чернилка - нищо друго, докато не се свестил след като оцелял. Поне това ми каза. Покрай тази негова история се замислих именно в/у думите ти за това, до колко всеки го вижда, но както вече споменах, според мен е като грях сам да "напуснеш у-щето на живота". Според мен той е търсил лесното и затова не го е видял, защото не е достигнал, заслужил или нещо друго такова. Според мен зависи какъв човек си - душата, независимо колко грешки си направил. Ако става дума аз като малка (първите класове ..1-4) убих с голи ръце едно пиле - удуших го, след което много плаках и не се понасях - как съм могла да го направя и още не съм го забравила. Важното обаче е било .. душата ми - сълзите, обвиненията сама към себе си. Не си намирах място, за което. Имам и много други прегрешения, но след повечето (дали всяко не знам, защото е сложна и много комплексна тема) се чувствам виновна, съвест, мъка, с последвало я извинение или постъпка, говореща за него - тип извинение без думи и тип осъзнаване на моята вина в случая. Преоценка. Урок. След години се случи една котка да нападне едно врабче. Когато видях това, отидох и разкарах котката от него (изплаших я, за да се махне и да го остави). Взех врабчето в ръцете си. Гледах очите му, кръвта му, дишането му и плаках. Накрая умря в ръцете ми. Същото се случи с едно коте - малко, което енди момчета ритаха като футболна топка в стената на един блок. Една жена се разкрещя на тях, а аз отивах към тях да взема котето, без значение дали ще ме бият или не. Когато избягаха, взех котето в ръцете си (много сладко беше и измъчено, пребито). Седнах на входа си с него в ръце. Мъчеше се много, а аз пак ревах и исках да помогна, но не знаех как. Беше смазано. Накрая се наака и напишка, и умря. И още много смърт на животни в живота ми, както и на 2-ма от семейството. А, един път моя приятел щеше да умре в дома си - бях на гости и много се забави, при което умах усещане, че нещо не е наред, притеснение и отидох да видя какво прави, и го видях да лежи на една кушетка, все едно спи (така си помислих, но видях един скъсан фас цигара до него и сметнах, че нещо не е наред). Погледнах го пак и забелязах, че ставаше мораво-син (това преди 2 години). Отидох, пипнах го за врата и китката за пулс, дали диша - пулс изключително слаб, дишане - почти никакво. Устата му беше оплюнчена, заради което започнах през носа да му правя изкуствено дишане. После отидох и викнах сестра му от съседната стая да се обади на бърза помощ, а тя първо на майка си се обади и говореше първо с нея. Дойдоха лекари, линейка и ме разпитваха, а аз шах - не знам какво става, какво е станало с него - нямах идея. После лекарите му инжектираха нещо, аз чаках долу на входа, държейки вратата. Той се беше свестил, гледаше, но сякаш не виждаше и повтаряше името ми. Линейката не ме изчака - бях без значение за тях, дали искам да съм с него. Качих се горе стоях и не знаех как да реагирам след това, макар по време на инцидента да бях абсолютно хладнокръвна, заради което не се паникьосах и направих това, което трябваше. После осъзнах какво става и се разревах. Обадих се на майка ми и й казах "не знам какво да правя - майка му изпадна в истерия и ме питаше какво сме направили, аз не знам какво става, не се чувствам на място, искам да се изпаря.. какво да правя...!!!??!?!" Тя ми каза да ида в болницата и да питам, и да чакам. Направих го. Бях объркана. Ревах пак. Лекарите му казали, че минута само закъснение и щял да е мъртъв и че в момента живее втори живот, заради навременна намеса и че трябвало да е благодарен. Той питал за момиче (мен), но закарали майка му, защото нали тя беше в линейката и беше отвън залата, преди мен, а той питал за мен, после ми каза...Мина се много време и когато стана на въпрос за случката, както до преди беше благодарен и го оценяше, ми каза "вече не съм сигурен, че го дължа на теб" .. хах.. Нищо. Когато обичаме, прощаваме. Всяко нещо с времето си. Извода: живота е училище и всичко се връща по 1 или друг начин, с невинни или не, с различни обстоятелства и случки, различни поуки и т.н. За едни часа е настъпил, за други не, защото за тях има още.. и могат да понесат още.. защото са силни, въпреки болката - продължават, но не забравят. Защото биват изпитвани. С времето се насъбира и се питаш колко още можеш да издържиш, защото вече усещаш как става прекалено много, но за твое учудване разбираш, че можеш още ... макар да се питаш "Колко, Боже?" и се питаш "Колко грешки, колко болка, колко злини?!", а в същото време и "Колко е красиво, Боже, колко е красиво......." в дадени моменти, когато можеш да видиш и красивото, и дори когато страдаш, защото самото страдание в един такъв случай, е породено от любов. И да ти кажа - от малка мисля за живота и смъртта. От много малка, наистина (като се сетя, че 4 пъти съм щяла да умра). Може да се каже, че мислех като по-голяма като малка - гледах реакции, слушах думи, мислех, плачех, усмихвах се, преценях, тук-там говорех и когато говорех се оказвах права. Сега не толкова (Защо ли?), но не е и никак рядко да се окажа права (последен пример с приятел, с който говорим за неговата - казвам му така и така... и той казва "оказа се права пак", а аз от своя страна му казах последно "ех, май съм родена да помагам, както мога, според ситуацията, но ми се ще и на мен някой да помогне поне в тази сфера хехехехе" шегувайки се, разбира се, до някъде - сложна работа). Бе, много случки и различни, както с много хора става така.. Хубавото от всички ситуации, е, че се научаваш на самоконтрол и до някаква степен хладнокръвие в такива моменти (поне на първо време, постъпвайки до някаква степен правилно, докато не се отприщи след това 'другото'). Макар понякога в моменти, когато са ставили примерно масови боища (без важна причина), съм се ужасявала и съм се чудила кому е нужно, мислейки си, че не искам да виждам такива неща и че в повечето пъти нямат смисъл - не и по този начин - самоунищожение. Макар че, когато гледам да ритат някого в главата (по ТВ или наживо, както съм гледала) и в корема, съм се смайвала на цялостта - причината за боя, следователността - ударите и травмите, че и отнемане на живот, заради едно нищо - 1 юмрук, пада и си удря главата в плочки => смърт, заради тъпотия.
  7. Здравейте! Нов потребител съм, но когато търсих нещо в гугъл, попаднах на тази тема, която стана повод да се регистрирам и да пиша в момента в нея. Имам такова преживяване и исках да ви го споделя. Дали съм била в клинична смърт - не знам, понеже не бях в болница, а у дома. Тук имаше мнение, в което пишеше, че вижданията ни, ни се променят след една такава "среща" и човека, който го написа е абсолютно прав! Също така каза, че когато го разкажем на хората, много от тях ни мислят за луди или лъжци - тук също е много прав/а и мога да кажа само колко е обидно и боли, когато смятат така за теб след споделеното, а ти си бил истински открит и просто си искал и другите да разберат, да се докоснат и най-накрая да повярват - тези, които не вярват, тези, които не са се докоснали и прочие, защото е Истината и цялата Истина, Любовта (висшата, най-красивата, най-, най-... нещо, което го няма "тук долу", само може да се доближава, но никога прекалено, нито напълно), Мира, Цялостта, Завършеността, Блаженството и Щастието. При мен случилото се, което ще разкажа, беше преди 6-7 години. Първо ще кажа, че нямам проблеми с дихателните пътища, никакви и че след случката майка ми ме беше закарала на лекари, но никой от тях не установи причина за него. Само аз предполагам за какво е било, може би. Както всичко беше наред и настана период, в който започнах да се задушавам нощем, по време на сън. Периода беше от 6 нощи. През първите 5, изкачах от леглото, поради липсата на въздух, стресната, събуждайки се с тази липса от сън - можете да си представите какво е. Стоях седнала на леглото, с леко наведена глава към пода, мъчейки се да си поема капка въздух. Това траеше 1-2 мин., след което успявах и когато се уверявах, че вече дишам нормално, лягах отново. През цялото време майка ми ме е усещала, понеже тя спи леко, а тогава спахме в една стая. Каза ми, че се задушавам все в един и същи часови период - между 4 и 6 сутринта. На 6-тата нощ - пак същото. Този път, обаче не можах да си поема въздух. В първия момент, когато изкочих от леглото, поради същата причина видях, че този път майка ми е станала, а тя става 5-6 сутринта винаги или поне се събужда тогава, ако не е станала. Стоях пак седнала на леглото, мъчейки се 2 минути сама да си поема въздух, но този път не успях. Реших да отида в кухнята при нея да ми помогне. Правех й знаци с ръце, махайки с тях към устата си, че не мога да дишам, да ми помогне. В този момент просто видях как тя се ококори с очи, уплашена, а преди това стоеше спокойно, решавайки си кръстословица. Видях, поне така ми се стори, че изпадна в шок и седнах на стола в близост. Ръцете ми бяха на краката отпуснати. Започнах да не чувствам тялото си, сякаш ставах по-лека с всеки миг, докато накрая не усетих, че съм по-лека и от въздуха буквално, защото след едно такова преживяване разбираш, че и въздуха е тежък, дори най-чистия планински въздух. Гледах масата, дивана, цветята, стената - всичко, но явно съм го гледала с духа ми, а не с тялото, защото бях изключила от него вече. Гледах ги и се възхищавах как от билиардни микро частици е сътворено нещо толкова мащабно и си казах "Красота!", сякаш виждах тези частици. После цветовете ставаха все по-наситени, ярки и пак си казох "Боже, колко е красиво!". После погледнах тялото си и все едно гледах чуждо тяло, а след това сякаш започнах да ставам от стола, но тялото си стоеше на място - като все едно се носиш, летиш, но без милиграм тежест и натоварване. После погледнах пак цветовете на всичко около мен и продължаваха да стават все по-ярки, докато от яркост, не започнаха да губят цвета и да избледняват - побеляваха. После започна в цялата стая да навлиза бяла светлина, която с всеки миг ставаше повече и повече. Беше ярка и чисто бяла, но очите не ме боляха от нея, ни най-малко. Колкото повече ставаше тази бяла светлина, толкова повече се чувствах спокойна, истински щастлива, чак не можех да повярвам на това щастие - все едно ставаш едно Цяло с Красотата и Любовта. Знаех, че умирам, но не ме беше страх и грам и не ме интересуваше, че умирам, защото онова, което усетих беше съвършенството и щастието, което винаги съм търсела, и сякаш отивах на мястото си (както някой беше споменал у Дома). Усещането за тази бяла светлина беше, сякаш е Всичко, сякаш е Жива, сякаш е едно "същество" и в същото време един Цял Свят (може би зад нея, но зад нея не отидох) от най-хубавото, което може да има - максимума, и в същото време с Разум. Даже и тези думи не ми стигат да го опиша. Спомням си, че не изпитвах никаква липса, никакви нужди, защото имах всичко, от което имах нужда - абсолютно всичко като висши и красиви усещания. Сякаш се усмихнах. После просто усетих нещо, като завъртане, някакво действие, след което някаква тежест минавща през гръкляна ми и след това все едно паднах от 100000000 м. височина, след което усетих тялото си тежко, все едно с тонове. После всичко се върна по старо му. Това, което е станало, е, че майка ми ми е завъртяла главата, направила ми е изкуствено дишане и...съм се "върнала" . Първата ми реакция беше да й се разкрещя с думите "Защо го направи?!?!?! За първи път в живота ми бях истински щастлива.. Мразя те за това! Защо го направи!?" и се разревах, затворих се в стаята си. Послед, минути след това осъзнах и отидох и й се извиних - беше първосигнална реакция. Реакция от стрес - минаване от единия свят към другия и обратно. Тогава разбрах, че думата "Блаженство" е единствената присъща за "там" и който, и когато да я използва за чувства, които изпитваме "тук", ще бъде абсолютно погрешно използвана и ще е като грях, макар да я използваме като средство да опишем красива емоция, удовлетворяваща ни. После описах всичко на майка ми, което съм видяла и защо така съм реагирала. За мен беше минало 30 мин. - 1 час време, а тя ми каза, че били минали само 2 минути някъде, което говори, че времето тече различно (поне при мен така беше) и че съм стояла без въздух около 4-5 минути сигурно, но не знам дали е било клинична смърт, защото не се чувствах мъртва, а напротив - по-жива и щастлива от всякога и до този момент. Също така й казах, че за мен тя беше изпаднала в шок, замръзнала, заради което седнах на стола и само чаках часа си, а тя ми каза, че се стреснала от вида ми, че съм била мораво-синя, с ококорени очи, все едно да изхвръкнат, но е било за минута... Радвам се, че го видях, радвам се страшно много, защото така се убедих. Това ми промени виждането за живота, за "там", за много, много неща. Но имам чувството, че повече започнах да страдам, може би, заради по-голяма чувствителност, сякаш си подложен на изпитания. И както един потребител каза, още като се сещам за тази случка с бялата светлина ми се насълзяват понякога очите и изпитвам силни чувства, но и е нещото, което понякога ме успокоява, връщайки се към усещанията и видяното - никога няма да го забравя и ще ме крепи до край. Радвам, когато мога да разкажа за това, защото искам и другите да го знаят, заради "там", заради другите, заради...
×
×
  • Добави...