iti

Това което описваш е банална истина в която е затънал всеки т.н. "успешен" брак. Защото неуспешният е, да си изживееш тая "голяма" "любов", и след това едно "голямо" нищо... И ти ясно си осъзнавала това чрез изборът който си направила навремето. Но едно е да знаеш, друго е да можеш, а трето и четвърто да го направиш дето има една българска приказка. С това не казвам, че има нещо лошо в начинът по който се чувстваш и трябва да се упрекваш за това. Но илюзията, че любовта се "търси" идва от холивудските филми и женските списания, не от реална психология. Любовта която се "търси" рядко е тази която си се надявал да "намериш". Мое лично наблюдение е, че жените като цяло не познават мъжете с които са. Опознават само някакъв битов, външен образ, който бързо се изтърква, какъвто и да е. Ако не познаваш някого в дълбочина, не можеш и наистина да го обичаш в дълбочина. Генерален проблем и на мъжете от край време е, че те не са склонни да говорят за себе си и да споделят, тъй като това се възприема като слабост (дори и от жени които на съзнателно ниво не си го представят така). На повърхностно ниво си оценила някакви качества у мъжът си, но никога не си оценила самият него, никога не си видяла в него нещо което искаш да обичаш. Не си видяла какво стои под тези качества на повърхността, защото не си и гледала. Но мога да те уверя, че ако не си успяла с него, още по-малко ще успееш с друг. Напротив, ще "търсиш" други повърхностни "качества", които ще се "изтъркат" дори още по-бързо... Може да си получиш "дозата" "любов", но знаеш какво следва след като наркотикът свърши - той си взема наобратно всичко което уж ти е дал... Едно решение е, да отделиш лично време през което наистина да си с този мъж, да махнете битовите роли, и да говорите и споделяте наистина като приятели. Да постигнете истинска близост. Не подценявай приятелството, има множество градации и там. Има приятелство и приятелство... Едно може да е основано на взаимна полза и интереси (каквото е бил по същество бракът ти), друго може да се гради на истинско познаване на другия и усещане на силна връзка с него. Кое от двете ще е, зависи от твоето собствено отношение към хората. Според мен, повечето хора имат нещо заради което да бъдат обичани. Не е ли така? Особено след 15 години съвместен живот и дете... Но ето ти парадоксът на човешката "любов"...

" къде в природата има същество, което не знае за какво служи, " Винаги ми е била странна тази човешка необходимост да се "служи" на нещо. Предполагам идва от усещането за собственото ти несъвършенство, а от там и желанието да идеализираш нещо извън теб чрез "служене". Далеч по-сложното естествено се оказва да се научиш да "служиш" на себе си... И ето пак се върнахме на причините за преноса... Даже втори път.. "Защо е живо, какво предназначение има? " Търсейки това "предназначение", си търсиш фасада... За твоето противоречие, потърси противоречие в това което съм писал, отговорил съм ти... Просто не искаш да го приемеш, защото не е и лесно за приемане. Да, има граница между вътрешният истински свят, и материален илюзорен свят. Опитвал съм се да я преодолея, защото и за мен източният път ми изглеждаше по подобен начин, въпреки че винаги силно съм го уважавал (поне повече от западният). Поне проваленият ми опит доказа хилядолетна традиция... Както писах, това не значи, че всеки може или трябва да извърви този път на аскетизъм докрай. Примерно харесвам модерните течения на живот в минимализъм (като Tiny House Movement). На запад се заражда сред съвсем нормални хора които осъзнават, че външната среда всъщност започва да ги натоварва, и всичките тия материални неща с които се затрупват никога не ги задоволяват, а причиняват само стрес. И хората разкарват от живота си всичко без което могат да живеят. Бих казал, че такава "хигиена" е нужна и спрямо т.н. приятелският кръг. Без някаква философска подготовка и мъдрене, усещат че така се живее по-добре... Това е просто пример, само с мислене не се решават тия въпроси, трябва живеене, за да се убедиш в някои неща. Изпадането в прекалено интроспективни състояния си е също доста опасно. Особено в тези от тоя тип - какъв е смисълът, какво ми е предназначението... За съжаление можеш или да си отговориш грешно, или да не си отговориш въобще, зле и в двата варианта ако го вземеш прекалено навътре. Нещо по-дълбоко си задава тези въпроси без отговор и това е Аз-ът. И ако се замислиш, това са естествени въпроси за него, но те са само това - въпроси. Той самият не се крие в тях, а съществува просто защото Е. И това е важна част от източният мистицизъм според мен, за да се освободи този Аз от "фасадата" която той създава за себе си.

J.Doe, не разводняваш темата, защото фалшивата идентификация е важна част от този вид патологична за мен любов. Само че е сложна (особено изглежда за някои) тема. Една елементарна част от тази фалшива идентификация е примерно силната полова ориентация. Колкото по-силно се възприемаш като определен тип "жена", толкова повече и възниква нуждата от определен тип "мъж". И обратното естествено. Т.е. ако се върнем на несъвършената ни природа, тя е естествено там, физически обусловена в лицето на тялото ни. Но е там някъде и баланса между половете, защото е също добре известен факт, че сме уникална комбинация на мъжкото и женското. Дори само този прост пример е елементарно доказателство защо не съществува такова нещо като "пълноценност" тук. Физиката прави нещата черно-бели, крайни, човек трябва да се изразява по краен начин обусловен от физико-социалната си роля (особено чрез "очакванията" на другите). Душата има ли пол обаче? Няма, тя е баланс (макар и с някаква уникалност) подобно на самият ни Създател. Този баланс, 50-50 има ли как да стане тук? Риторичен въпрос, отговорът е пределно ясен за този който не се идентифицира с тялото си... И това се отнася за много, много неща... Така че пак с този прост пример, какво е "трансформацията". Не в някаква промяна на "аз-а" който е отдолу, не е дори неговата пълна реализация, а е донякъде в борбата на тези две същности. Едната е истинската, или Божествено заложената, "ядрото", а другата е физическата, привидната, желанието, изживяването. Пак не въвеждам концепция, която е непозната за всеки дори "casual" християнин. С това не твърдя, че самото тълкуване на тази концепция от християнството е кой знае колко правилно. Тълкуването трябва ти да си го направиш. Трябва ти да го "усетиш", и няма защо да се лъжем, до голяма степен това става точно чрез изживяването на илюзии, крайности, физическият опит. Този процес който изживяваш, не е нищо по-различно от опит за самоидентификация. Всеки физически опит който изживяваме реално е именно такъв - процес на самоидентификация, защо в себе си съдържа този неизменен конфликт на двете различни природи на човек - истинската и привидната. Това преживяване ни е дадено, за да намерим истинската си същност и отделим фалшивостта, фарса, претенцията, слабостта, грешните представи за собствената ни природа, а от там и живота. Как разбираш, че това се получава? Не знам, но знам как определено не можеш да го разбереш - чрез някой/нещо друго... Това е нещо което трябва да постигнем сами, и това е смисъла на индивидуализма който ни е даден. С което стигане до последният ти въпрос, който може да се разглежда пак със същото изконно противоречие на човешката природа между същност и фасада. Взаимоотношенията които хората изграждат помежду си са почти изцяло на ниво фасада, защото те имат такова отношение към самите себе си, и очакват другите да подкрепят този им образ. Така че е повечето от нормално, разрушавайки собствената си фалшива фасада, да виждаш все повече тази у другите, а те да започнат все повече да те отритват, защото не поддържаш тяхната. Това е другата страна на тезата, че човек създава собствената си реалност, т.е. един вид той става сляп за всички останали... Има ли нещо противоречиво в това? Ако успяваш да смилаш това което пиша, не. Висшата форма на духовност (което е познаване на себе си), е аскетизмът, и той присъства под някаква форма в абсолютно всяка истинска духовна практика. Това е напълно естествен процес на съзряване, което е най-висшата форма на доказателство за сила и самодостатъчност (естествено в рамките на ограничената ни природа). Слабият човек, напротив, търси другите (пак в оня патологичен смисъл, не като естествен съзнателен стремеж). За съжаление като цяло изградените взаимоотношения са базирани на споделени слабости и нужди (които при това не винаги съвпадат, и се получава тази несподеленост). Иска ми се да кажа, че хората могат да бъдат заедно заради истинската си същност, да общуват истински, да работят заедно, да има такова нещо като "истинска" любов, не произтичаща от човешки слабости и фалш. Предполагам е постижимо в някаква степен, но е доста рядко... Опитвал съм се да си го обясня, и единственото което се сещам е силната привързаност на човека към илюзиите му. Човек изпитва най-силната си любов към собствените си илюзии, а онази "другата" е доста на заден план. Илюзиите се изживяват много силно, физически, разтърсващо, задължаващо. Така че ето ти и обратната страна на монетата. Ако осъзнаеш егоистичният начин по който ти с и склонен да "обичаш", би ли искал ти да бъдеш "обичан" по същият начин? Истинският процес на самопознание, е бавен, болезнен, самотен. Зависи до къде искаш и можеш да стигнеш. В днешният бурен и хаотичен свят, аз лично не мога да намеря място за себе си някъде "по-средата". Така че не мога да говоря за нея, един психолог би бил много по-подходящ за тази цел, тъй като такава му е и работата. Като цяло търсенето на подходяща среда е до голяма степен въпрос на проби и грешки, в която е важно да се научиш да отстояваш себе си и търсиш хора които ти импонират. Повечето хора правят обратното обаче - влизат в среда която ги моделира по определен начин, за да им създаде "поза".

Ще кажа нещо друго, което както винаги няма да се хареса на мнозина, въпреки че е заложено в уж официалната религия която изповядваме. Човек е изконно несъвършено същество разяждано от слабости. Повечето се опитваме да работим над тях, но тези слабости, в някаква степен винаги присъстват. В християнството този живот ни е даден не за да щракаме с пръсти, да "търсим щастието", да се "величаем", а един вид покаяние и осъзнаване на собствените ни слабости. Истинският живот е "някъде другаде", в "царството небесно". Аз съм от хората които предпочитат да мислят, не да вярват, и въпреки това съм стигнал до същия извод. Това е важно, защото не по-малко пагубно е да си изграждаш нереална представа за това което можеш да постигнеш. Много хора се самозаблуждават, че са тук на Земята като на пикник, че това е "тяхната" планета... Не е така, това е планета на изгнанието, на която човек се бори да се "завърне" към света който наистина Създателят му е отредил, но той още не е готов за него. Така че като хора, винаги ще изпитваме страх, нужди, егоизъм... Въпросът е наистина до колко болезнени, до колкото неосъзнати. Аз съм скептичен, че човек реално може да стане нещо корено "различно", наистина да се "промени". Но може да придобие ново разбиране и виждане за това което се случва около и с него. Може също да развие качества в себе си, които е имал, но е игнорирал заслепен от нещо друго. Примерно много хора не мислят, защото имало кой да мисли вместо тях... Това "отваряне на очите", наистина води до "трансформация". Но тя трябва да е насочена към това което човек наистина е, не към това което му се иска да бъде. Според мен, по-добрата нагласа не е да се питаш по-добре ли ще се чувствам, или какво ще постигнеш, а - "това ли е истинският ми аз?", "в тази ситуация, наистина ли съм аз?", "към какво наистина се стремя?", "какво реално се случва?". Вярно, няма "утре" да си отговориш на тези сложни въпроси, и вече да имаш "решение" за живота си в "преследване на щастието". Но Създателят , и какво той иска от теб, е единствено в теб. Няма как някой друг да ти го каже. Затова и самотата е важно нещо. Не, няма как да станеш "самодостатъчен", защото не такава ни е природата, и всяко нещо си има цена. Без да платиш цената, не можеш да оцениш и стойността му. И обратното, зависи ти как оценяваш нещо, за да го избереш пред друго. Човек винаги плаща някаква цена накрая, и никога не може да се чувства 100% пълноценен... Затова и започнах с погледът на християнството за човешката природа.

Относно противоположностите (т.е. дуалността), на мен винаги ми помага като мисля за редицата на Фибоначи и златното сечение което е отношението на два последователни члена от тази редица когато те клонят към безкрайност. Малко аналитично може би, но е добре познато че този принцип е силно разпространен в природата и имаме естествен усет за него. Интересното в тази концепция е, че този процес е безкраен. Нито е започнал вчера, нито ще завърши утре. Така че човек трябва да си дава време, малко или много живота е лутане в някакви крайности, чийто амплитуда постепенно намалява. Балансът е преди всичко стремеж (златното сечение е имагинерно число), но по-често психиката ни е в състояние на крайности (подобно на крайните числа от редицата). Такова нещо като напълно балансиран човек няма. А относно какво точно е ("влюбването"), според мен хората се вкарват в капана да търсят наличие на нещо у другия, като всъщност то е липсата не нещо в тях самите. Затова и говорих за нуждата от баланс, като единственият интровертен начин да се запълни тази липса. Интензитета няма как да намалее, защото липсата стои и ти не можеш екстровертно/експериментално да установиш, че дори и чрез друг, тази липса няма да си отиде. Целта е проста - баланс, само че не така както повечето хора си го представят в детските си фантазии. Напротив, в този процес е намесена една изключително неприятна сила - Кармата. Затова и има такова понятие като "кармична любов". Тя за мен е тежката форма на "влюбването". Но е процес през който човек трябва да мине, за да постигне емоционална зрялост. Самото осъзнаване, че тази любов настъпва по дълбоко егоистични подбуди и липса на интегритет на собственият ни характер, трябва да запали някаква лампичка някъде. Както писах, иска се силно сърце, за да се преодолее. Иначе всеки има чувства, всеки го боли... Изчерпването с това не стига...

Така като чета, сама си наясно какво е, и че знанието е само една от крачките, другата е воля. Магическа техника надали са измислили, и ако има бърз ефект, то най-вероятно е фалшив... Хората които заблуждават - чети това, чети онова... Не, реалността за това което става е много проста, и човек с малко образование и самонаблюдение може да си даде сметка за нея. Другото е собствена воля, ако щеш медитация, време сам със себе си. Става дума за наистина сериозни и дълбоки неща, дори на повърхностно ниво да ги виждаш колко глупаво изглеждат. DilianaD го е описала добре според мен. Когато балансираш себе си, ще се освободиш от любовта като фикс-идея, като дисбаланс и обреченост. Всъщност тази любов, която Холивуд издигна в култ, но в същността си е диагноза... Иначе, един терапевт... Трябваше да говори открито с теб по този въпрос и да те прехвърли на друг. Но аз бих ти казал - радвай се от положението си. Защото имаш шанс да преодолееш нещо, за което едни 95% от хората дори не си дават сметка, че им е проблем. Хора със слаб акъл, и слабо сърце, така и не стигат до това директно да се конфронтират с тези демони. Карат го по повърхността, и не научават кой знае какво нито за себе си, нито за живота...

"Какво точно искаш да ни кажеш, твърдейки че липсва "детерминираност" темата да бъде реално дискутирана? " Ще ти отговоря с това което ти пишеш: " означава ли обезателно, че то е невярно " Означава: " да прецениш до колко валидно е мнението " Как да дискутираш нещо, когато хората се опитват да опростят всичко казано до просто си бинарното мислене и вярвания? Означава ли че било "невярно", псевдоезотерика ли бил Дънов... Да, всеки поне малко интелигентен човек, трябва си задава И тези въпроси. Не на да ги задава на мен, а на себе си... Да, според мен огромна част от журналистиката и публицистиката е пропаганда и има скрити цели, така че съм силно нащрег. Да, според мен голяма част от нещата на Дънов са псевдоезотерика. Дънов е отрчечен от църквата, от религията която се предполага че изповядваме като нация. Знаеш ли този факт? Беше писал в темата за индивидуализма и единството. Ми да речем, че аз съм ревностен християнин. Какъв език бих имал с хората от този форум тогава? За какво единствено си говорим? Нещата са "малко" по-сложни от това ниво на разсъждения, не мислиш ли? Има само едно нещо което ни обединява и то е реалността в която съществуваме, истината за това което сме. А това е гарантирано нещото което няма да намериш НИКЪДЕ в чист вид. Интелигентният човек който иска да стигне до истината за нещо, не трябва да се спира на "аз вярвам в това, и потоп да стане". Знам, че мразиш да се чувстваш тъп, всеки е така... Но е необходимият елемент човек да научи нещо ново. Който не си признае че е тъп (поне вътрешно, щото е ясно че всеки има огромно его), никога няма реално да поумнее... ФАКТ. " Добре би било впечатлението да се подкрепи с факти - имаме пълна библиотека с беседите и книгите на Учителя и теми със специални извадки. " Съжалявам, но моите източкици са в научните среди, философията, логиката и доказано човешкото знание като цяло. Не се ограничавам до беседите на конкретна персона, която да идолизирам като върховното познание. Аз съм духовен човек който вярва в Бог, и не приемам никакви човешки посредници между мен и него. Нито Дънов, нито Исус от Назарет, нито Мохамед, нито Буда. Бог е моят създател, не те. За бинарно мислещите - не, това не значи че ги отричам, значи че ги смятам за хора като мен, а не за идоли, пред които да се кланям, което от моя гледна точка е възможно най-голямото Богохулство. Тъжно е, че най-широко разпространените вярвания са изградени като култ към личността на някой друг. Това според теб черта на интелигентен човек ли е или точно обратното? А за сексуалното влечение между половете, както писах - това е магнетизъм. Магнетизмът е фалшивата любов. Точно както и идолопоклоничеството е фалшивата духовност. И двете са по-лесни от истинските им еквиваленти, затова хората ги предпочитат. Цялата ти тема изглежда е провокирана от това, че искаш да вярваш в "нещо повече". Тя не е провокирана от търсенето на истината. Какво бил казал някой си друг по темата не е дискусия. Дискусия е ти какво наистина знаеш по темата, от твоя личен житейски опит, от твоето интелгектуално ниво, от твоите емоционални преживявания и безсънни нощи. Или смяташ, че всичко това може да бъде заместено с накълваното от "учителя". На какво те учи тоя "учител" - да бъдеш себе си или него?... Ако хората имаха качествата да се чувстват тъпи, щяха да са далеч по-интелигентни...

Това е много интересна тема, но за съжаление липсва умственият капацитет и детерминираност тя да бъде реално дискутирана. Хората обичат фантазиите, не реалността. Мога да дам няколко насоки. Първо - писано от жена, още по-лошо на любовна литература, още по-лошо - журналистка. Само това ти стига да прецениш до колко валидно е мнението и за гледната точка на мъжа. Само че това за което пише не е плод на собствената и фантазия, а социално програмиране идващо от много места. В същността си е една голяма илюзия която се държи на това че всеки човек като цяло води дълбоко самотен и неразбран за другите живот. На повърхността се случват много неща, но те не могат да променят този факт. Затова и идеята за "романтичната" "любов" е толкова популярна, та дори се пренася на ниво псевдо-езотерика с термини като "сродни души" и т.н. Човек има нужда от нея, за да се пребори с чувството на самота и усещане за нищожност, но дали такава съществува, е отделен въпрос. Биологичната реалност е, че дори в моногамни връзки, противоположните полове се събират главно когато трябва да правят потомство. Като цяло странят един от друг, нямат други допирни точки. Т.е. там нещата не звучат добре, за да търсим някакви корени на "романтичната" "любов". С раждането на цивилизацията, се появява необходимостта на "единствената" "любов" обаче. Там е коренът и на "романтичната". Цивилизацията преди всичко се крепи на приемането на някакъв ред, и редът по който се извършва размножаването, е един от основните. Моногамността има множество предимства пред полигамията - озаконява се кой ще се грижи и издържа децата, кой ще наследява родителите, дава се на всеки мъж - жена, така че той да стане работоспособна част от обществото издържайки семейство. Последното е доста важно, тъй като при полигамията, женските отиват при доминантните мъжки, при което остава огромен брой "некачествени" мъже които не допринасят за обществото, напротив - могат да създават само конфликти. Това са традиции които са оформяли социалният ни светоглед с хилядолетия. Така че това влияе на това в какво човек "вярва". Втората фаза, е т.н. холивудска любов, която се развива след разпада на патриархата и избирането на партньор от родителите. Хората се чувстват вече свобдони, и идеята за "единственият/единствената" се видоизменя в личен избор и т.н. серийна моногамност (защото естествено тоя избор се мени, понякога и с полъха на вятъра). Хората имат нужда да вложат нещо в тоя личен избор, нали? Повечето внасят меркантилност, но си е твой изборът, можеш да вложиш каквото искаш. Друга голяма част влагат инстинкт, т.е. билогично са привлечени, но има често и кармични причини (точно това става за секудни, като в Холивудски филм, програмата прещраква). Само че тези хора не искат да знаят защо са привлечени точно в тоя човек (а винаги има причина, за съжаление нелицеприятна), трябва на съзнателно ниво да приемат нещо, да "вярват" в нещо "красиво". Та затова Холивуд и останалата машина за пропаганда работят толкова добре. Те не могат да променят инстинктите на човек, но могат да променят разбирането му за тях. С всичко това не иска да кажа, че няма любов, просто че хората като цяло не знаят какво е. Като цяло и не е нещо което е съвместимо с физическият ни живот. На много елементарно и ограничено житесйко ниво само може да бъде осъществена, но мнозинството, и това не реализират поради ред причини.Една от тях е тази идея за "романтичната" "любов" зад която се крият съвсем други неща от тези които повечето хора предполагат. Не, няма "единствената/единственият". Тя/той най-вероятно няма да те привлекат като магнит (т.е. чрез противоположност), а ще трябва бавно да ги опознаваш сравнявайки ги със себе си (т.е. по сходство). Ако не познаваш себе си, ако си безхарактерен, ако нямаш цели, интегритет, балансирано виждане, ако се отдаваш на някакви пороци, илюзии, патологични състояния, ще задействаш магнита. Той също създава тази идея за "единственият/единствената" защото е кармичен урок и кармата е определила чрез кой да се задейства. Точно както на биологично пък ниво инстинкта се задейства. Здравият човек притежава нещо наречено собствен избор и ум, така че сам преценява как да води животът си. Другият има усещането за съдба и обреченост.

" може ли да бъде по-добра версия от своите родители " - с подобна теза изказваш крайно материален възглед, че човек е единствено гените и средата си, т.е. едно дете не притежава собствено съзнание, а е поредна генетична версия на родители си. Така поставен въпросът - как може нещо отрицателно да се преработи в положително? Ми не може. Затова в природата има задънени генетични пътища. Отрицателните качества предадени от родителите водят до загиване на генетичната линия. И това малко или много в живота го има дори днес с всичките житейски улеснения, защото и сексуалният нагон прави селекция на качествата, хората имат определени идеи за физически и психически нормално/красиво. Ако допуснем, че човек притежава собствено съзнание което не е 100% определено от генетичната информация и социалната среда, то изпадаме в неопределена територия. Защо нечия душа е избрала да се инкарнира в тяло с дадена генетична и кармична програма? След като сме допуснали че тя притежава собствено съзнание, то и причините за подобно нещо сигурно са лични, и не търпят обобщения. Може наистина причината да е това съзнание да иска да преработи негативите идващи от тази родова линия. Може да е избрало родителите заради нещо друго, но да трябва да се изправи и пред този проблем. Може просто да иска да го изживее и види какво е. А може да е част от кармичният му път. Кой знае... Остава му да се уповава на Бог (ама истинският, не фалшивият на който хората се кланят), и да вярва, че животът му, с всичките проблеми, ще му помогне за личното му израстване и по-добро осъзнаване на живота като цяло. Всички търсят житейско щастие на тая планета, но реалността е, че тя е създадена за нещо коренно различно...

Друг прост пример - човек създава ли любов или я търси? Аз поне твърдя че я търси. Това което наистина търси, е външна проява на този свой вътрешен образ/идеал, който реално изживява на индивидуално, лично ниво. По същество, това е илюзия, защото той си е представял че търси и прави нещо външно, но всъщност е опознавал единствено себе си. Външното за него винаги е било феномен, т.е. никога не е го е познал като това което наистина е, а единственото субективно, по неговият ефект върху себе си. Или по друг начин казано - човек реално не е способен наистина да обича друг. Всичко се върти около собствените му представи, които не го надхвърлят, което е и обяснението на горното, и по-горното. Достатъчно дълбоко ли ти е... Иначе могат и да се съберат децата, просто момчето трябва да се държи мъжки, а не да запълва празното пространство само... Аз лично подкрепям момичето, най-съкровенните и чувства са най-ценното което една жена може да даде на един мъж. Друг е въпросът колко е реално да очаква взаимнотност, и то вероятно от прекалено млад човек. Т.е. само по себе това си не значи, че авторът е "лош", само защото не е подготвен да приеме тези чувства. Но до такива ситуации води човешката природа...

Всъщност точно тия "повъхностни" неща са най-дълбоки, защото човекът е повърхностно същество. Колкото и да го анализираш, една жена е или влюбена, или не. "Любовта" обикновено е към някакъв вътрешен образ, идеал, който или откриваш у някой, или не. Затова и се стига до такива ситуации на усещане за обреченост когато нещата се разминават. Човекът не е комплексно същество, та да седне, да настрои нещо, да научи нещо, да каже нещо и ситуацията да се промени. Това може и да стане, но по естествен път, чрез много житейски опит, след 20-30 години, кой знае... Човекът е като цяло същество което открива себе си в живота, не такова което наистина създава живота си. Лично за мен много тъжно наблюдение, но факт...

Тя те държи около себе си, защото не си е намерила нещо по-добро. В нейното съзнание ти не си това което тя си представя, че търси. Не се залъгвай, че тя изпитва същият страх да те загуби. Стига да се появи нова тръпка, жените много бързо преживяват старата любов. Не са като мъжете да запазват чувства. Бъди мъж, извини и се че не си я изслушал с нужният респект и гледай да оценяваш правилно кои са важните за нея неща. Ако не може да ти прости или не можеш да го постигнеш, си продължавай по пътя. Иначе ще те ползва докато не намери следващият и не те изрита окончателно...

Намирам я за типична мисъл която можеш да чуеш по телевията... Аз не гледам телевизия...

Философия е доста сериозно понятие, аз не бих го ползвал в тоя случй. Това е просто реакция към човешко поведение, една реализация че е проблемно и трябва да се избягва. Но нещо солидно като философияюпсихология аз не виждам. По-скоро е въпрос на филосогия на какво се дължи това човешко поведение, и то не е сведено просто до проблем с умението да се живее в настоящит момент, но и проблем с оценката и анализът на миналото, както и стремеж и изграждане на настоящето. Ако се замислиш, повечето хора нямат умението да работят нито с миналото, нито с настоящето, нито с бъдещето. Те живеят просто във фантазиите си, в емоциите си подклаждани от спомени, не в реалността. И всеки човек с малко научно мислене, а не с дуални представи за грешно и правилно, би предположил, че това поведение е дълбоко свързано със самата природа на човека, а и физическият свят като цяло (чийто проява е той) . Това вече е въпрос на философия.И тя естествено не е от вчера, а се дъвче от хилядолетия. В основата и са желанията и неспособността на човек да ги задоволи. Те са като яденето, около което се върти практически целият ни живот, но когато се заситим, не усещаме "положителното", просто сме постигнали неутралност. Това е истинската причина за това човекшко поведение на бягане от реалността и "страдание", ако използваме представи от източната философия. Физическото желание никога не може да бъде удовлетворено, защото то няма положителни качества. Зад желанието, всъщност се крие нуждата, която е негативно качество, можеш само да спреш да усещаш негативните му прояви. Този въпрос е разискван от Шопенхауер, но много малко хора го приемат, тъй като смятат много неща в живота за положителен характер, докато реално отдолу винаги стои нещо с негативен характер. Положително и негативно не в субективен, а в логически смисъл. Това е и причината за човешкото поведение да се избягва живеенето в настоящия момент. Този момент не съдържа удовлетворението, емоцията, желанието. Той е изпразнен не само от нуждата, но и от желанието. Човешката психика инстинкивно търси удовлетворение, но то е имагинерно, защото съществува само чрез нуждата, и веднъж постигнато, то се изпарява. Една садо-мазохистична комбинация, която повечето хора осъзнават до някъде, но много трудно могат да се откажат от нея, защото по същество това представлява животът, или Самсара. Няма такова нещо като "нищоправене". Духовните практики са за преодоляване на човешките желания, доколкото е човешки възможно. Но това не е "решение" на проблем, още по-малко популярно такова. Това е дълбока реализация за това какво представлява човешкият живот и желание за откъсване от него. Хората които са го практикували, а може да има и малцина които го практикуват наистина и в днешно време, не правят нещо кой знае колко по-различно в живота си, разликата е в нагласата с която го правиш. Това е непостижимо за повечето хора, защото те са емоционални роби на желанието. Това да не изпитват страдание е също един вид жаление етествено, което по ирония ги тласка към някакви духовни практики които няма как да разбират. Но пък ако дори в своето неразбиране постигнат някакво по-балансирано съществуване, защо не... Принципно религията навремето е играла тази роля на смирение на желаният. Живеем във времена където консумеризмът, желанието, фантазиите са издигнати в култ, балансът е силно изгубен... Проява на този баланс е примерно минимализмът който не е много популярен, но стои най-близо до същността на духовните учения и е реална философия как човек да се справи наистина с този проблем. Защото един вид той си е практикуване на духовно учение, но в по-лек и осъществим за повечето хора вариант.

За мъж на 30 години, доста тъп въпрос... Жената ти е това кое е. Видял си я, приел си я, обикнал си, оженил си се. След като е минала началната еуфория във връзката ви, са взели явно да надделяват сексуалните ти мераци и се чудих как да я промениш, че да живееш с този *твой* избор. Направил си каквото зависи от теб, говорил си с нея, тя е откликнала, но явно не и е по вкуса. Проблемът е твой как да направиш някакъв компромис с тези си мераци, или да хващаш пътя. Ако се съсредоточиш върху истинският проблем, може и да го решиш...

Ще се съглася с г-жа Колева, че проблемът ти е корени в страхът от отхвърляне. Никой стремеж към нещо, не е безпричинен, включително и този да си "добър". А реалността е до голяма степен такава, че отразява собствените ти страхове. Хората усещат собствената ти несигурност и я отразяват. На какво ниво са тези взаимоотношения е друг въпрос. В крайна сметка всеки е егоист и има представа за това колко иска да даде в дадена връзка. Можеш да изискваш от себе си някакво поведение на "доброта", но не можеш да го изискваш от никой друг. И това е някакъв вътрешен конфликт над които трябва да помислиш. Човек може само да приеме чуждото поведение и да действа спрямо него. Т.е. - в крайна сметка и ти да го отразяваш. Да се опитваш да го променяш, или да нарушиш баланса давайки повече, според мен винаги създава проблем.

Разчети се из форумите, пълно е с такива които се възприемат по този начин. Съберете се и си общувайте. Имам подозрението, че ще продължите да пеете същата песен обаче... Това е един от страничните ефекти на егоизмът - да възприема болезнено всички останали около себе си като егоисти. Човек който е приел и балансирал егото си, приема и своя и чуждият егоизъм, без да се изживява като жертва. Когато отхвърляш собственият си егоизъм (т.е. си представяш, че не си такъв), отхвърляш и този на останалите (само че изпитвайки го на собствен гръб, не можеш да си затваряш очите). " човекът който няма да ме предаде и в най-трудните и тежки моменти. " Звучу много идеалистично, нали... Но ако наистина се замислиш, това е проява на егоизъм в най-чист вид, защото мислиш всъщност само за себе си. В крайна сметка другият има право на избор, включително и да те предаде (особено от твоя гледна точка). Точно и както и ти би го предала при определени обстоятелства. Това на което можеш да разчиташ е другият да те цени достатъчно, което е въпрос на доказване в практиката и от двете страни, постоянно. Когато по една или друга причина това го няма, какво очакваш от другия (а следователно и от себе си)? Сродна душа няма как да намериш докато не познаваш реално себе си, и не познаваш реално другият...

Примерът с цигарите е доста показателен по очевиден начин за човешката природа. Деструктивна, егоистична, ригидна, и при все това въпрос на свободен избор, който страничен наблюдател може само да приеме. Порокът е личен избор, и нищо странично не може да го промени, никакви доводи, насилие или любов, нищо. Така че колкото и негативно да изглежда за страничен наблюдател, това е поне доказателство за силата на личният избор. Хората обожават да се оплакват, че са жертва, и друг им е виновен, но видиш ли силата на волята с която някой защитава порокът си, се убеждаваш колко са фалшиви оправданията им. Иначе, ако си говорим разумно, не али бали, човек се изправя пред изборът да остана с този човек и приеме пороците му, или да го остави, защото не иска да бъде част от тях. И двете са форма на любов, само нещо "средно" е болестно състояние...

Това е наистина много тъпо човешко поведение, но е напълно типично - коментар за теглото. Всеки като те види ще каже или че си напълнял, или че си отслабнал. Но все ще има някакъв коментар. И това си има просто обяснение - представи си че две маймуни се срещнат, какво може да им направи най-голямо впечатление освен колко голяма/пълна или дребна/слаба е другата. Та така и с хората, да кажат нещо.... Поне това им се кефя на западняците - фалшив поздрав, и минават нататък. Тези коментари... "от сърце" по нашите ширини карат много хора да се чувстват зле, не си само ти. В тая държава, просто трябва да се нуачиш да не ти пука, иначе няма да оцелееш. Гледай си здравето, другите неща идват след това...

Ако си на 22, по-естествено отношения няма как да имаш и то идва да ти покаже, че ти е време да си самостоятелен. Не са ти те проблема, напротив - по-скоро мотиватор да започнеш да се бориш сам и водиш свой живот. Изглежда обаче не го осъзнаваш, щом се фокусираш изцяло у другата страна. Спор няма, тя също има проблем, и може да те съсипе психически. Но както писах, не можеш да го промениш, можеш единствено да контролираш собственият си живот.

Значи за кавга с приятелка - на ксанакс и золофт... Недай си боже човек със сериозни проблеми да им попадне... Всичко което трябва да прочетеш и приемеш е, че всеки сам избира какъв да е в този живот. Както ти избираш собственото си поведение, така и приятелката ти избира нейното. Типичният проблем, е че човек не може да приеме чуждото поведение, затова и се чувства като скачен съд за някой друг, без да осъзнава. От там и не осъзнава, че може да определи единствено собственото си поведение, и в това трябва да се фокусира, не в другия. След това започва и приемането като жертва, което може да доведе и до появата на нейният антипод - т.е. насилник... А нещата са толкова безумно прости... поне логически, сложно е единствено практикуването им... В крайна сметка както казваш, става дума за накърнено его и доверие. Как можеш да знаеш, че следващият няма да постъпи по същия начин - не можеш, това е негов избор. И ето защо човек не иска да приеме този прост факт - че другите сами правят изборите си и можем единствено да ги приемем... Иначе, ако щеш, дори най-висшиата проява на приятелство е когато нещата станат дисфункционални, да си кажете поне временно чао, с което показваш че приемаш изобрът на другия, независимо дали го смяташ за добър или лош, но от теб зависи дали искаш или не да участваш в него. Тия приказки за самораздаване, самопотискане са митове - всичко е до его и до неприемането на нещата за които пиша, защото те накърняват собственото ти его и достойнство. Ще живееш с тоя проблем, докато не преглътнеш това накърнено достойнство, голяма вина за което имаш и ти, защото изглежда си търпяла повече от здравословното. Не, търпението към другия не поправя нищо, само го прави по-нагъл както си видяла... Това е да не кажа, направо природен закон...

Надали е случайно, може да хвърлиш едно око на астрологията, и по-специално транзити. Животът е на цикли, и надали има неща които можеш просто да оставиш зад гърба си. Остава ти само опитът от предишният път чрез който по-лесно да се пребориш следващият. Животът е непрекъснато себедоказване, не можеш да се скриеш. Не познавам хора с този страх, нито аз го имам. Но чисто теоретично, хората се страхуват от това което не познават и не искат да приемат. По-добро лечение от това да опознаеш, за да приемеш страхът си надали има. Аз примерно имам определена доза страх и неприемане към хора. Така че доста време съм пропилял (главно несъзнателно) за да ги опозная и приема. Смъртта и като цяло нещастията които спохождат хората, си е също дебела тема по която може да се учи много. Всеки си има ниво на разбиране, така че не мога да препоръчам какво да четеш. Това е тема силно залегнала даже в самото християнството, но в днешно време, колко ли хора се интересуват, дори така повърхностно.

Такива са някои родители. Фиксират се към децата си защото с тях се изчерпва живота им. Мисли, че можеше да е по-зле - да не се интересуват изобщо от теб. Надали ще ги разубедиш (самите те най-вероятно имат родители които все още не могат да убедят че са порастнали), въпрос на време е да се отделиш от тях и започнеш да бъдеш самостоятелен и намериш правилната дистанция.

Факт е, че човек трябва да е изпитвал тези състояния за да може и да ги лекува. Но точно в тях си проличава, кой какъв е. Дали те ще те подтикнат да се опитваш да помагаш на другите, спасявайки се по този начин от собствените си демони, или напротив - да търсиш все по-голямо и голямо внимание от другите, изпадайки още по-надълбоко в собствената си черна дупка защото те ти се връзват да я поддържаш. Това го казвам и за тях, не само за теб, защото и те може да се окажат в ролята на пишман помощници... Наистина ли бързо съм те преценил Pramatarova? Може, но нито е трудно, нито какво ще правиш с живота си за мен е по-важно от какво правят останалите 6 милиарда с техния... За теб е важно, защото е твоят живот. Така че не ми казвай как мога и не мога да преценявам след като не си ме наела и не ми плащаш да мисля ден и нощ за проблемите ти... Времето което ти отделям е на добра воля, без гаранции, и пак е доста повече от това което ти си отделила за мен, нали?

Аз бих заминал за Германия. Жените са това което виждаш, нещата няма да се променят и няма да станат по-лесни. Никога няма да станеш готов ако така си мислиш. За мен двата пола са несъвместими, но човек трябва да е надмогнал полярността на собственият си пол за да види това. Като цяло мъжът има много малко облаги от брака, така че твоят случай е някакво изключение. По-добра оферта надали ще получиш. Брак и любов принципно имат малко общо. Без да я видиш тая жена и поживееш с нея няма как да прецениш. Пък и развода, като не става, в днешно време е стандарно нещо. Алтернативата е да се оправяш сам, което по това което пишеш съмнително да се получи. Вярвай, всички търсим нормален човек, но положението е такова, че такива не останаха, дори и сред тия дето се мислят за нормални...