ozareniche

Положи Бог ръката Си върху Египет и когато влезе Слънцето в знака Овен — роди се син на фараона. И нарекоха името му Мойсей, което значи Потомец на Водите, защото се роди край брега на голямата река Нил — реката над реките. Там се издигаше в онова време богатият град Тива, където живееше фараонът в разкошен и многоцветен дворец. Защото Тива бе столнина на обширната египетска земя. През нощта, когато се роди царският син, паднаха много едри звезди от небето — и народът каза, че тия звезди са ангели, слезли да се поклонят на момчето.
И когато възрасна в сила и мъдрост Моисей, надари го Бог с видение на пророк и пламенна реч на жрец му даде.
И научи Моисей словата на йероглифите, позна мъдростта на папирусните свитъци със златни главизни, възприе великите Тайни на Изида — и мина през Седемте Храма на Делтата.
И дванадесет годин прекара Моисей далек от света — в мълчание, съзерцание и подвизи на дух и воля, — за да пренесе страшните Четири Изкуса, за които говори в притча великата Книга на Тота.
И мъдростта му назря, ръката му закрепна, а сърцето му като сребърно огледало отразяваше в образи, картини и ликове страданията на цял свят.
И когато стана Моисей на тридесет годин, той мина огнения сън на Трите Деня — и лежа, затворен в саркофаг, додето Посветените пееха седемтях избрани химна на Озириса, Владетеля на Небе и Земя.
И стана Моисей жрец и тайноведец.
И просия духът му в сила и познание, за да възприеме подкрепата на Силите и на Онези невидими Мъже, които надаряват достойния с всички духовни могъщества, за да води народите, по Божия път. Моисей узна всичко, що можете да узнае човек в плът, хилядократно прероден и дал обет да служи на Всеобщото Благо и да забрави себе си.
И достъпни му станаха словата, писани върху страници от камък с позлатен резец — и спазени в кивота на светилището.
И затулените в мрака на пирамидите железни слова проумя: — словата на Сфинкса, за Светлината Озирисова и за Тайните на богинята Изида.
И укрепиха се очите му, като очи на орел, а мъдростта му стана мъдрост на змия.
И възсия в познание и дела Моисей над цял Египет, както Слънце възсиява над пустинята. И силен бе в пророчество и видение.
Та ето — яви се Бог Моисею в слава и блясък — и каза му да изведе Израиля из Египет. Защото в робия живееше Божият Народ — и не знаеха отдих синовете му. А ясни бяха небесните начъртания на съдбините — и те говореха, че в Избрания Народ ще роди Светлината Своя Син — Велик между Великите и Силен между Силните. Но Син Божи не може никога да бъде син на роб. Та затова трябваше Моисей да изведе Израиля.
И поведе с властна ръка и с желязна тояга жрецът на Озириса Божия Народ — през червени пясъци и тъмни бури го поведе натам, отдето изгрява Слънцето.
И минаха Червеното Море, та стигнаха в пустинята.
И лутаха се дълги години без път, защото никой не знаеше кой път води към Бъдещето.
И минаxa в падания и грехове големия кервански път, па стигнаха до една висока планина.
И повика Бог Моисея навръх планината— и с гръм и мълнен огън го срещна: както се среща цар през дни на бурна бран.
И видя Моисей чудесата на Божието Творчество — и чу думи, които никой не е чул, — и видя мощни знамения — и позна върховни тайни.
И зърна в пламъци душата си — светла като звезда и гневна като пожар, който лети към облаците, — сякаш се сили да погълне с огнени уста висините.
А видя и Бога — лице с лице.
. . .И повели Бог Моисею да вреже на камък думи от изреченията, издълбани върху златни таблици и пазени от архангели с огнен меч и сребърна броня.
И изряза Моисей скрижали.
И слезе на Третия Ден долу.
. . .А Израил бе забравил и Бога и Моисея, който му говореше за Бога. Изваяния от мед бе излял той — и тям служеше с нечестиви песни и сластни танцове, навеяни от бесовете и от човешката похот пришъпнати.
Моисею се не понравиха ни звуците, ни игрите на Избрания Народ, защото клетва на бяс ревеше в тези песни — и чарования на зли духове съскаха в тези похотливи игри.
Че измамните провиквания на дъщерите на Моава бяха внесли буря в душата на Избрания Народ.
И видя ги Моисей: пред Белфегор и Ащарот се диво виеха сластни танцове — голи играчки тръпнеха в премалняло движение на знойна страст.
И гняв възпламени сърцето на Моисея, та удари в ярост скрижалите о канарата — и на късове ги разби.
И не даде закон на Израиля. Защото сластният и лъжлив и граблив народ нямаше нужда от Божи закон, а — от златно теле и от звънтеж на жълтици и от похотливи разтухи.
Но Божия клетва гонеше народа, защото бе забравил Оногова, Който му дари волност и му обеща нова земя. И болести налетяха людете, та мряха труп до труп. И тогава се сепнаха, защото сетиха върху тялото си отровната целувка на язвата — и върху челото си — тъмното допиране на Смъртта.
И цял народ припадна ничком — да се моли с трепет Богу — и да плаче.
Издигна тогава Моисей змия от мед, прикована на тривръх кръст. И каза, че който погледне змията, ще оздравее.
Но слепота закри очите на Израиля, защото Божията клетва отмъстяваше — и мрак падна, като гранитна стена, пред погледа на целия народ.
И само седмина души видяха змията — и се излекуваха. А другите измряха до човек — и сбраха се чакали и хиени на телата им.
. . .И бляскав Ангел на Смъртта пристъпи с мудни стъпки — и неговият поглед плачеше над участта на цял народ.
И поведе отново Моисей останалите седмина — и мълчаливо тръгнаха напред. И ето — път легна пред тях: път дълъг, непознат Моисею.
. . .И втори път извика Бог Моисея на Хорив — възлезе Моисей на планината, а седмината останаха чакат при подножието.
И рече им Моисей отгоре:
«Мълчете и на Бога се молете! Защото Господ слово ще говори! Защото Господ чудо ще твори!»
И седмината паднаха ничком и почнаха горещо да се молят и да удрят с лобове земята. И нищо си не говореха един другиму, а само гледаха нагоре — и на колене чакаха Моисея да се върне.
И рече Саваот Моисею:
«Дванадесет години огнени симуни въртяха в страшен кръг Избрания Народ. — Ти цял народ поведе да измре в лъчите на Земя Обетована!
В самотната страна на Мадиана ти води с Мене огнена беседа: — не трепна ли сърцето ти от страх? — Тоз, който види Бога — ще умре!
Години ти безумно дириш Бога: гласът ти е разкъртил всички канари. Но ето: иде твоят сетен ден: на твоя праг Смъртта те властно чака!
. . .Когато ти призва Израиля, преди години, ти рече на разпръснатите племена: — Поробени народи, съберете се! Мълчащият вам слово ще мълви!
И те се до един стълпиха, опити от мечтата по Земя Обетована!
Сепфора с плач те молеше да не отиваш, а ти й рече властна реч: — Далеко е родината ми, сестро — в пустинята влече ме стръмен път!
И тя замлъкна, щом я ти погледна: че в тъмната чърта на сключените вежди мощ властна, царствена личеше.
И Аз видях отпосле твоя посъх властно да дели вълните на Червеното Море. Ревниво ти упази Тайната на Бога — и свитъците на теургия ти в сноп запален изгори!
Пред златните керуби на свещения кивот ще падне скоро твоят труп. А твоята душа ще полети към Мене — и ти ще оковеш Нахаш — огромната Змия на златния Едем!
И ангели ще ти разкрият на Руа Елохим Аур!— И в шествията на небесни Посветени ти векове ще носиш сърмен ефод!
— Защото жаркият симун на толкова пустини опърли твоето лице — и твоят орлов поглед ще потърси и отвъд смъртта пътека към небесни върхове.
— Върни се при седмината избрани — и дай им новите скрижали на Господния Закон! А после — в мир дочакай своя сетен миг!»
И стоя Моисей шест деня на върха, а през всичките дни планината се разклащаше от основа. Гръм, пламъци и мълния изригваше върхът — и леден страх пълнеше пустинята наоколо, а хората чакаха в подножието с трепет своя вожд.
И не смееха глава да подигнат нагоре, защото се боеха да ги не порази огненият език на гнева Божи.
. . .И най-после, на Седмия Ден, слезе Моисей от планината — и беше пълен със сияние.
Очите му грееха като морета от пламък, лицето му заслепяваше погледа, а косите му бяха огнени змии.
И на челото му личеха знакове, писани с кръв — но не можете никой от седмината избрани да ги разбере.
И донесе Моисей нови скрижали — каменни скрижали донесе той, а всичките им страни бяха изписани с писмена.
И даде ги на избраните, за да прочетат словата на Господния Закон, да ги скрият в сърцето си — и да ги живеят.
И когато настъпи краят на времето, в бляскаво видение изпъкна пред очите на Моисея Ханаан, земята, обещана Израилю от Бога.
Но видя Моисей, че косите му са бели, а Вечерта наближава.
И — че не ще встъпи в Ханаан.
. . .И свика при себе си Моисей седмината, за да ги напъти, тъй като виждаше още слепи душите им — а стъпките им — плахи.
И рече Моисей на седмината:
«Близо е Нощта, която носи здрач за очите и мир — за сърцето. Близо е Нощта; моята Нощ, братя мои.
Ще стихнат гласовете, ще замре светлината — и сенките ще станат дълги. А по небето ще разпилеят кервани звездите — и моят Ден е близо!. . .
— Цял живот в себе си: това е много.
И — бих желал навреме да умра.
Но какво ще правите вие, като не можете още стъпи без мене? — За вас тъгувам — и дните на вашия живот чета: не дни на мъже, а дни на младенци.
В безумен вик към Божия Земя изляхте вие и народът ви от мед и злато свойте кумири. А вашата уплаха си не спомни Планината, навръх която Бог говори в мълнийни пожари!
Що да ви кажа, та да ви запазя от кумир и да спастря за светло време златния пясък на вашата почит? Що да ви кажа?
Силни бъдете, братя мои: —че силата е мост към Бъдещето! Радвайте се, като разберете, че расте вашата мощ— и веселете се, като видите, че вашата воля цепи планини!
Знамение ви давам — и личба ви соча: през трупове ще минете! Беди ви чакат — и войни, и кървави метежи, и мор, и глад, и чума. През трупове ще минете — ви казах. А слабият през трупа на своя баща не ще има сърце да мине. За вас няма бащи и майки, сестри и родни братя.
— Бъдете семе на Бъдещето!
Напътствие ви давам, братя мои — от буря се не плашете! Ни огнен дъжд, ни буря от сълзи не ще измокри крилата на буревестника!
Окови от желязо не могат стегна мишците на твърдия;— венци от цветя не могат обвърза сърцето на твърдия: смелостта е по-твърда от алмаз!
И още едно слово завещавам на сърцето ви, братя мои: пазете се от меки думи, които лъжат сърцето — добре се пазете! Не слушайте плъзгавите думи на жената и на винопродавеца, и на търговеца, и на лихваря! Не слушайте думите на ония, които живеят от чуждата кръв и мъка, и усилие!
Не падайте често на колене, братя мои! Твърде много богове — то е разпуснатост на сърцето. Твърде малко богове — то е теснота на сърцето. Само един бог — не го знаете кой е. Оня едничък Бог, Когото още не познавате, няма нужда от камили, падащи на колене, нито от чакали, които вият пред Него: «Господи, Господи, дай ми по-тлъста плячка!»
Почитайте Незнайното, но с презрение свивайте уста, щом ви се говори за нещо или за някого с очи към земята, а с пръст — към небето! Истина, истина ви казвам: не вярвайте в едрата лъжа, която мами погледи и сочи пръст, откак свят светува!
Не оставяйте писани слова! — На злато пише Слънцето, на камък — пророкът, на папирус -- жрецът.
А силният пише — на огън.
Не говорете ясно! — Езикът ви да бъде притча, а словото ви — видение! Не сте родени за учители на стадо, ни за тълмачи на сънища, ни за търговци на евтини скрижали. Скъпа е късата истина: тя струва дълъг живот! — Пастрете своите къси истини, както се пастри едър бисер, който е купен с цената на цяло царство: не ще бъдете вечно царе!
Презирайте онези, които не могат да гледат инак освен през мрежа! Светът е хубав наистина за онези, що нямат свои очи. Те казват: «Купихме си истина», както съседите им думат: «Купихме си крава.» И те без умора кретат след продавача на изживени истини, които са се превърнали на лъжи. Тъй дреха, дълго носена, се превръща на пробита мрежа. Хубав е светът, когато се гледа през тая мрежа.
И още ви мълвя: презирайте търговиите на кумири! Не виждате ли, че светът е препълнен с изваяния — и човек не може за миг да възправи снага, защото на всеки завой някой кумир го кара да пада ничком? И не виждате ли още: Жената е погрозняла от това, че изваянието на Жената е много по-гиздаво от Нея?
Сетни съвети ви давам, малки мои братя: от сърце жалете онези, които цял ден кадят благовония пред своя собствен истукан: деца са те — смешни деца, които ловят морето в шъпа. . .
И когато видите жена да носи алабастрова съдина с многоценно масло и със скъпа украса по съдината, ако съзрете, че очите й блестят от възторг, а тя трепери от страх — да не изпусне съдината, — ударете с жезъл нейното съкровище, та го счупете на черепки!
Като слона бъдете спокойни, мъдри и силни; защото — когато слонът се разгневи — от него се боят и тигри, и лъвове. И от мравката вземете пример, а от скакалците — поука! Каква велика притча е цял свят!
И тогава ще закрепнете — и в душата ви ще се родят звезди!
— Защото на силния е земята!»
А после скръб обори Моисея, като видя седмината, които трябваше да остави сами. Защото си спомни, че скоро ще издъхне.
И рече им с треперлив глас:
«Не знам, не знам кому да ви оставя, малки братя!. . . Оставям ви на Великото у вас: нека възрасте — и нека пази от съблазън душите ви!
Гласът на Елохима обжегна моя дух: угаснал въглен е душата на Моисея. . . Защото — който види своя Бог, умира!
. . .Той каза ми преди години: Снеми, безумче, своите сандали: свещена е земята, дето ще преминеш! — И ето — бос дойдох през пламъци при вас!
Години в мрак ожидах огнени преображения в полите на Тавор: — и доживях до сетното преображение; плътта ще изгори, а тленното ще стане — дух.
. . .И нека аз умра навръх на Планината — там, дето в трепет чувах Божиите стъпки!
В Града на Палмите ме занесете, братя мои — аз искам Обещаната Земя да видя!
. . .Прощавайте — настъпва моят час!. . . Прощавайте — — настъпва моята дълга — дълга Вечер! — —»
И когато свърши словото към избраните, Моисей им посочи пътя към Ханаан, а сам се върна на Планината.
И щом възлезе на върха, разтръбиха ангели дохождането на жреца — и мълнии обсипаха пътя му.
И мина Моисей по път от пламъци.
— — И, застанал на върха, видя Моисей Ханаан -
всичкото величие и гиздост на Ханаан. И съжали избраните, които отиваха там:
«Тежко им, ако се не върнат, преди да влезат! — — » И като каза това, обърна се към Слънцето, сърцето му почна да студенее — и той умря.

Те пееха за Сватбата на Царския Син.
И аз ги слушах.
То бе музика на богове — и тъмни, звънтящи слова на сфинкс.
И аз ги слушах.
Николай Райнов, Богомилски легенди
Трудно човек може да си представи сурови и строги богомили с тамбура в ръка, залисани в песни, музика и танци.
Всъщност музикалните упражнения и свещените песни заемат важно място в духовните школи, като тяхната главна цел не е забавление и веселба, а развиване на качествата и способностите на ученика или послушника.
Богомилите не правят изключение – за „танци и бесовски песни” при тях споменава и любимият им презвитер – Козма, а една от народните легенди за Боян Мага го обрисува като омаен певец и свирач.
За него през 1849 г. Юрий Венелин пише:
А Боян, по-малкият от тях (от другите синове на цар Симеон – бел. авт.), предпочете да живее като честен човек. Като приемаше колкото доходи му се падаха, той се предаде на своята склонност (в която подражаваше на покойния си баща) към науката и словесността, а най-много на поезията и на музиката.
В руския епос „Слово о полку Игореве” от XII век, той е наречен славей на старото време и внук на Велес – славянският бог на плодородието и магията. В “Задонщина” от XIV век се казва следното:
Да си спомним за старите времена, да отдадем прослава на мъдрия Боян, на прославения киевски гуслар. Защото мъдрият Боян, като докоснеше с бързите си пръсти живите струни, възпяваше подвизите на руските князе.
Като изключим фактът, че Боян е киевски гуслар толкова, колкото аз съм руски помешчик, двата документа ясно споменават за музикалния талант и занимания на първия сред богомилите.
Княз Бенеамин вплита музиката като основна част в богомилското учение, и освен като практика и упражнения, тя заема ключово място в символиката, езотериката и мистиката на школата.
В богомилския апокриф „Видението на Исайя” четем:
После ме възведе на онова, което е над твърдта и което е първото небе…Онези, които седяха отдясно, имаха друга слава и пееха с един глас, а онези, които бяха отляво, пееха след тях и песента им не беше като на десните. Запитах ангела, който ме водеше: “Кому е отправена тази песен?” И като ми отговори, рече: “За великата слава на бога, който е на седмото небе, и на неговия любим син, отгдето аз съм изпратен при тебе.”
И пак ме възведе на второто небе… Видях там, както и на първото небе, отдясно и отляво ангели и песента им бе по-възвишена от тази на първите…
И възведе ме на третото небе… А песента, която пееха, и славословието на седящия и ангелът бяха по-големи от втория… И отново ме възведе на четвъртото небе… И там пак видях престол и отдясно, и отляво ангели. И тези пак пееха… И възкачих се на петото небе. И там също видях безчислени ангели, а тяхната слава и песен бяха по-славни, отколкото на четвъртото небе… И пак ме възведе на въздуха на шестото небе. И видях там слава по-голяма, отколкото онази, която видях на петото небе: видях ангели в голяма слава, делата на техните сили почетни и възвишени, песента им беше света и чудна… И възведе ме на шестото небе… И даде ми се и аз да пея с тях, аз и ангелът, който беше с мене, пяхме със слава като тяхната… След това чух глас там и чух песни по небето, възхождащи до седмото небе, и всички славеха тогова, чиято слава аз не можах да видя. Песента на всичките седем небеса не само се чуваше, но и се виждаше…
За финал не мога да не споделя твърдението на изследователя на българската история и култура Христо Маджаров, че Учителя Петър Дънов успява да възстанови стара богомилска песен, наречена “Духай, ветре!”:
Божието Слънце грее днес.
Божието Слънце грее днес.
Божието Слънце грее днес.
(два пъти)
Духай, ветре, тихо духай,
Тихо духай, мило гледай,
Тихо, духай, листе развий!
Лист развявай, цвят разтваряй,
Цвят разтваряй, плод раздавай,
Цвят разтваряй, плод раздавай.
Хай ди ди ди ди, да си иди.
Хай ди ди ди ди, да се учи;
Да се учи, да получи,
Да получи, да се учи.
(два пъти)
Хай ди ди ди ди, да си иди.
Да си иди, добро да види.
Божието Слънце грее днес.
Божието Слънце грее днес.
Божието Слънце грее днес.

Като изключим Йеремия, т.е. поп Богомил, Василий Врач е може би сред най-популярните имена на богомилски водачи. Живял почти два века след появата на Богомилството,
Василий е изключително влиятелен, словата и делата му привличат широк кръг от хора – достатъчно широк, че да притесни сериозно византийския император Алексий I Комнин.

Разбира се, съдбата му отрежда същия край като на почти всички апостоли на школата – клада. Епископ Василий Врач е изгорен през 1111 година на арената на големия хиподрум в Константинопол.

Събитието е описано от дъщерята на императора – Анна Комнина, в похвалното й слово за баща й, озаглавено “Алексиада”. Както се досещате, багрянородната историчка не е била член на фен клуба на богомилите.

Ето и откъс от 15-томното й произведение:

Надвеси се грамаден облак от еретици. Това бе нова ерес, непозната по-рано на църквата, а именно учението на богомилите. Както изглежда, то е съществувало и преди баща ми, но тайно. Славата на богомилите се бе разпрост­ранила вече навсякъде.

Някой си монах, на име Василий умееше най-изкусно да проповядва безбожието на богомилите. Той имаше дванадсет ученици, които наричаше апостоли, а беше увлякъл след себе си и няколко ученички, съвсем извратени жени.
Злото се разпространяваше с бързината на огъня, бе проникнало и в най-знатни къщи, страшната напаст бе заразила голямо множество хора и опустоши много души.
Тогава душата на императора не можеше вече да по­нася това и той се зае да разследва тази ерес, която със своите отстъпнически замисли беше насочена против държавата.

Веднага изостави грижите си за Изтока и Запада и насочи вниманието си към духовните въпроси, а именно: да измъкне богомилската ерес като змия от дупката й, като възложи на мнозина да издирят този проклет Васи­лий.
Бяха изловени множество богомили и доведени в двореца. Един от тях, на име Дивлатий, първом не желаеше, но след като бе подложен на изтезания, издаде споменатия Ва­силий и неговите апостоли. Те също бяха заловени и докара­ни в двореца.

Архисатрапът Василий беше човек в монашеско облекло, с изпито лице, без брада, твърде висок на ръст. Импера­торът стана от трона да го посрещне и го покани да седне и да сподели с него дори трапезата, като му каза:
- Почтени отче, аз се удивлявам на твоята добродетел и искам да позная проповядваното от твоя почтеност учение, понеже нашите дела от само себе си са негодни и не водят към никаква добродетел…
Отначало Василий се преструваше и не даваше ухо на казаното, но все пак се възгордя от похвалите и най-сетне избълва догмите на ереста си.

Тогава императорът захвърли маската си и дръпна завесата зад себе си: там бяха скрити целият синклит, воен­ното съсловие и висшето духовенство, а писарят записваше всичко, което се говореше.
Василий не се и опита да отрича, но веднага пристъпи към защита и заяви, че е готов да посрещне огън, удари и всякаква смърт и остана непреклонен спрямо увещанията на императора да се отрече от нечестивото си учение.
Всички еретици – и корифеят, и хорът – бяха осъдени на изгаряне. Самодържецът заповяда да запалят на хиподрума голяма клада. Беше изкопана извънредно голяма яма и голямото количество дърва от високи и наредени дървета приличаше на планина.

След като кладата бе запалена, голямо множество хора започна да се стича на арената на хиподрума и по стъпалата [този хиподрум побирал 100 000 зрители - б.а.] и всички очакваха това, което щеше да се случи.
На другата страна бе забит кръст – на нечестивеца бе даден избор, ако някак се уплаши от кладата и промени мне­нието си, да отиде при кръста, за да бъде след това освобо­ден от огъня. Присъстваше и тълпата от еретици, които гледаха вожда си Василий.

А той гледаше с пренебрежение и докато бе далеч от кладата, се надсмиваше и викаше, че ангели ще го грабнат от огъня.
Но когато усети огъня и видя издигащите се пламъци, трещящи като гръмотевици, изхвърлящи огнени езици, висо­ки колкото гранитния обелиск, стърчащ в центъра на хиподрума, тогава този смелчага се смути. Започна да извръща очи, да пляска с ръце и да се удря по бедрата.

При все това и тази гледка не можа да го разколебае, нито огънят смекчи железния му дух, нито изпратените до него увещания на самодържеца го промениха.
И понеже се разнасяха много приказки и басните за него се носеха от уста на уста, палачите се уплашиха да не би по Божие опущение да стане някакво необикновено чудо и хора­та да видят нечестивеца да излиза невредим от огъня и да се яви после в някое многолюдно място, та по този начин ереста да стане по-страшна отпреди, хванаха го, вдигнаха го високо и го хвърлиха сред кладата заедно с дрехите и обувките.

Пламъкът, сякаш разлютен, погълна нечестивеца така, че не се почувства никаква миризма, нито димът се промени, появи се само една бяла ивица посред пламъка…
Аз, най-уважаваната от багрянородните и първа от децата на Алексий – Анна, имах желание да изложа тук цялата богомилска ерес, но ме възпира срамът, както казва някъде хубавата Сафо, а пък и това, което се носи от уста на уста, по-добре е да се премълчава…

Радислав Кондаков

През пролетта на 928 г. в подземието на манастира Св. Параскева се събират деветима, за да поставят началото на богомилството. Сред тях са българският княз Бенеамин и патриарх Стефан, презвитер Йеремия, Симеон Антипа, Василий Византиец, Гавриил Лесновски, дошли да се срещнат с двама непознати сирийци.

Странниците им носят свещени книги, писания и предмети, сред които непромененото от църквата Евангелие от Йоан, богомилското таро, „Легенда за Стефанит и Ихнилат”, стар Пентаграм с изобразени дванадесетте Зодии. Дават благословията си, приемат клетвата им и напускат България.

Още в началото на следващата година, водачът на движението княз Бенеамин, известен повече като Боян Мага, изпраща първите апостоли на проповед. Негова дясна ръка е Йеремия, останал в нашата история като поп Богомил и погрешно считан за първенец в школата.

Основната цел на богомилите е била да приложат истинското християнство, непокварено от църква, велможи и властолюбци – така, както са го разбирали първите християни. Живеели са и в братски комуни, и сред хората, като усърдно са помагали, напътствали и лекували. Чистият живот, делата и словата им били мощен магнит за душите и все по-голяма част от народа и болярите се обръщали към богомилството.

Богомилите практикували посрещане на изгрева на Слънцето и възприемали природните сили като живи и лечебни. Качвали се на планините за зареждане, познавали тайните на билките и в менюто им не присъствало месо. Магичната им музика и песни запленявали, а символичното тълкуване на Писанията разкривало непознати хоризонти пред хората. Непрестанно се молили, често до преумора. Не убивали, не крадяли, не лъжели.

Но в мащабната им дейност нямало и помен от хаос – прекрасно организирани и следващи йерархичната си структура, богомилите градяли общини и църкви не само в царството ни, но и из цяла Европа, че и отвъд нея.

Архиепископ и водач на движението бил Боян Мага, освен него с този ранг били и двамата му помощници – Богомил и Гавриил Лесновски. След тях идвали епископите, които оглавявали църквите, подпомагани от своите презвитери и верни. Епископите и Архиепископите били известни още като Съвършени богомили – посветени в тайните и мъдростта на учението, те разполагали с големи знания, сили и способности.

Средната степен – верните, доказали своята преданост към делото, имали за задача да се пречистят и да добият духовен морал, да намират нови оглашени и да ги подпомагат в пътя им.

Оглашените били най-широкият, външен кръг на школата – главно слушатели и симпатизанти на учението, те проявявали жив интерес, но тяхната вярност не била още изпитана.

Реакцията не закъсняла – голямата активност на богомилите, тяхната непримиримост към лъжата, фалша и охолството на духовно-светската власт, огромната подкрепа сред хората, родили силни врагове – и вътре, и вън от държавата.

Около 40 лета след създаване на движението настъпват кървавите години на гонения и ужас – държавата става палач на най-видните си синове. Хиляди са затваряни, измъчвани, посичани, изгаряни. Водачите са сред тях.

И въпреки че при цар Самуил богомилите отново са в разцвет, учението напуска пределите на царство България, за даде своите плодове на Европа чрез креациите си – катари, патарени, бугри, духобори, чешки братя, розенкройцери и др. Именно от средите на тези школи се разгаря факела на Ренесанса, осветил жадувания път към свобода и творчество.

Радислав Кондаков

Текстът е публикуван в списание Оренда, бр. 6.

Може би сте чували за княз Святослав – палил, клал и грабил в България, добре мотивиран с византийско злато? Може би пък не сте, но по-интересното е, че няколко сериозни исторически версии приписват на киевския владетел български корени. Майка му – княгиня Олга Киевска – канонизирана от руската църквата за светица, е – според мнозина изследователи и историци, Садоке – Елена, дъщеря на Владимир Расате и чиста българка. Според други е от българите, живеещи в Азия.

В някои исторически документи намираме следните пасажи:

- В “Летописец руских царей”:

“Приведоша ему (на Игоря) жену из Плискова, именем Олгу, остроумицу и корен и основание вере християнской и наш вожд.”

- В “Родословец на руските князе” :

“Игоря же (Олег) жени в Болгариях, поят за него княжя именем Олгу. И бе мудра велми.”

Няма да ги превеждам, продължаваме нататък.

След като Святослав е принуден от печенегите (които нападат Киев) да напусне родината ни и да спасява столицата си, Олга горещо моли сина си да отложи втория си поход и да не напада България. Поне докато е жива. Скоро след това, точно след смъртта й, славянският княз отново повежда войските си към Дунава. Няма кой да спре повторното му нахлуване в българските земи, но аз спирам с бойните му подвизи дотук, за да се върна там, където Олга Киевска е още жива.

Една интересна подробност от живота й е, че бъдещата княгиня е свързана с братовчед си княз Бенеамин (известен и като Боян Мага) не само по кръв, но и по дух – тя е ревностен последовател на богомилството. Не само това, но на Олга е възложена и изключително важна мисия във връзка с разпространението на богомилското учение в Русия.

По инициатива на Симеон Антипа и Петър Осоговец, през 956 г. Олга е покръстена във Византия лично от императорът – богомил Константин VІІ Порфирогенет. Този ход не е бил случаен, а целта е била една – да могат богомилите да работят в Русия, преди официалната църква да я стисне в костеливата си длан и да скове духовния живот в сухите си форми.

След завръщането си в Киев, тя изцяло се посвещава на тази задача, но въпреки усилията на новопокръстената Олга – Елена, християнството е прието официално чак при внука й – Владимир I Велики, а синът й, княз Святослав остава езичник.

Радислав Кондаков

Изображение: Св. Олга Киевска, ескиз за мозайка, Николай Рьорих

Използвана литература

1.Княгиня Олга и Реймският псалтир, Гина Джиджева

2.Български хроники, том 1, Стефан Цанев

3.Богомилство и богомили, Николай Райнов

4.Уикипедия