Adams

Още малко Хайям за любовта. Това ми е от любимите : О, мъка, мъка във сърцето, останало за миг без страст, без пламенна любовна болка, без щастие, без весел час! Ден без любов е като облак, разсеян в кръглото небе, безплоден, замъглен и мрачен, неспуснал капка дъжд над нас.

Когато наистина обичаш някого, не е толкова трудно да намериш начин, тъй като тогава идеята е да го направиш щастлив. Поне аз не се чувствам жертва на чувствата си когато са истински, дори и несподелени. Ядосвам се обаче, когато някой използва "обичам те", за чисто егоистична си нужда (да не е сам или просто защото има нужда от мен). Имам усещането, че идеята за любовта много често се използва, за чиста проба манипулация - да те накара да си гузен, да се чувстваш зле от това, че не обичаш този човек. За манипулатора най-лесния начин да накара човек да се почувства виновен е да му каже "обичам те" . Равносилно е на "длъжен си ми". Ама това да Любов ли е ? Според мен, любовта не е нужда от чувствата на другия, а желанието да го направиш щастлив (и без да се чувстваш като жертва от това). И сега пак съм така - и ми е хубаво. Не бих си позволила да му го натрапвам или да го карам, да се чувства виновен...

Не ми е много ясна думичката. Къде е границата между привързанистта и фанатизма? И всеки ли, който отрича чуждите възгледи може да се нарече "фанатик"? Има ли разлика между "тясно скроените хора" (вманиачени само в собствените си възгледи за живота) и фанатизма?

Мона, тази ми действа по същия неземен начин като Аладин. Поздрав http://uk.youtube.com/watch?v=UddLOA-QoqM

Последно на Емил Димитров - Ако си дал А на тази плача от щастие -

Може би защото т.н. "лоши момчета" се водят от животинските си импулси. Излъчват някаква естественост - първосигналност, а това пленява жените. Там има повече страст. Галантните кавалери са разумен избор, не толкова импулсивен. Особено ако зад маската на галантността е скрита неувереност в мъжеството. Мисля си, че няма значение дали една жена е водена от разума когато прави своя избор за "галантен и умен мъж" или разчита на животинските си инстинкти и предпочита "лошите момчета". В крайна сметка желанието на душата и истинската любов са съвсем отделно нещо. Ако няма истинска любов всичко омръзва и доскучава. Нито страстта, нито разумността, не са душевно обвързване и цялостност Четох някъде, че тези животински импулси не трябва да се подтискат, ами да се провокират, а след това да се овладеят. Това вече било духовна зрялост готова за истинска любов. А докато узреем за истинска обич (за себе си говоря ), просто ще си избираме между страст или разум, между галантност и лошковци Така че все тая

Почвам с Трябва да е: Достатъчно силен, за да носи отговорност за живота и съдбата си Достатъчно осъзнат, за да разбира силните и слабите си страни. Да обича (в истинския смисъл) себе си, хората и живота си Да не живее в страх, да умее да рискува Действен, мислещ, твърд. Не трябва да е ... страхлив, хронично мрънкащ, пасивен ... женствен Май само това

Тази, май не я видях сред 100-те А не е за пренебрегване. Поздрав http://www.vbox7.com/play:ece01c40

Гледам на почивката като на пълно отдаване на мързела. Стремя се да имам ден в седмицата, в който не правя нищо, просто мързелувам, за да може през работните дни "мързелът" да не се опитва да ме събори. Просто организмът се научава кога може да си позволи да лешперства, без това да пречи на работоспособността или другите дейности. Ако не му отдам време на мързелуването, започва да се проявява в неподходящи моменти... Иначе за по-дълги почивки планината ми действа най-добре. Вълшебни места за зареждане са Кръстова гора и някой месности в Странджа Поздрави

Като правило ми е транзитна луна през сев. възел да ми се плаче за щяло и не щяло. Напоследък дори си определям ден за реване в зависимост от този съвпад. Действа много прочистващо Всъщност, която и планета да минава през възлите, се случва нещо. Например тр. Меркурий съвпад сев. възел - среща с интересен човек (май няма пропуск). Друго, като закономерност е тр. Венера в съвпад с южен възел - поява на човек към когото имам желание и невъзможност за любовна връзка И напоследък Марс ми се тътри из 12 дом доста преодоляване на предизвикателства, изплуват разни страхчета. Правя за пръв път през живота си много неща, от които съм бягала до сега. (летях със самолет за пръв път, срещах се с хора, от които бягах дълго време и др.) Уран ми е в 12-ти дом и една Луна през него е достатъчна, за да се изгоря, порежа или нещо такова...

Три дена го мисля какво ми прави впечатление Май... всичко. Стига да е себе си човек, всичко е интересно и впечатляващо. И най-вече дали се чувстваме добре заедно

Демокрацията е народовластие. И може да я има реално само при наличие на свободни хора т.е. Личности. Със собствено мислене, идеи и способни да поемат отговорност за собствения си живот. Способни да разполагат със свободата си. За мен това е гражданско общество, без което демокрацията е само красива фасада на диктатурата. Не може да има реална демокрация, когато цялото общество се стреми да размаже личността. За съжаление в България са малко хората, които носят отговорност за собствения си живот, да не говорим за обществения. Докато болшинството виждат демокрацията като прехвърляне на топката у другите, ще е много трудно да се изгради гражданско общество. Изумявам се от хъса да се бяга от проблемите, вместо да се търси решение. Яд ме е и на нихилизма и липсата на воля за промяна на хората. А няма кой да ни даде демокрация, дадена ни е свобода, с която трябва да се научим да разполагаме - ама не някой друг, а ние. Вяра и воля! Та с една дума гражданско общество може да се формира, само когато има повече Личности, които поемат отговорност за себе си и за другите. Т.е. хора със силен дух - способни на любов и свобода... Думата „демокрация“ произлиза от древногръцки език: „demos“ означава „хора“, а „kratein“ — „управлявам“. Съответно буквалното значение на днешната дума е „управление на хората“. Така пише

Здравей, благодаря ти

Есенно съвършенство? Идеалната земя, без дупки, без неравности, идеалния цвят. Всичко е покрито със съвършенство. Грапавата повърхност на земята се е скрита под златната завеса на листата. Покрито е всичко, което не искам да виждам. Иска ми се да вярвам, че това, което сега виждам е всичко. И то се превръща във всичко. Мога да го снимам, да му се радвам, да го преживявам мислено. Само не мога да тръгна на вътре по златната пътека, защото стъпвайки по нея, усещам долните неравности, усещам, че покривката не е всичко. Стоя далеч и от високо гледам златната гора, цяла и съвършена. И не смея да тръгна, не смея да погледна навътре, защото идеалният образ на есента ще си замине. На моменти вятърът разчиства листата и ми нашепва, че под съвършенството се крие неидеална земя. Казва ми, че тази покривка не е вечна. Затварям очите си и да чакам снегът да смени листата. Чистотата на снега да покрие грозотата, дупките, камъните, боклуците...А после? Няма ли да тръгвам на някъде? Всъщност не е ли по-лесно да си поразчистя пътя и от листата, а после и от камъчетата, които ме препъват? Дали е толкова страшно и грозно от долу? И какво толкова ако падна ? Или просто ще си стоя със затворени очи докато падне поредната идеална покривка над земята.

......няма "когато"........без условия.... "Обичам" си е "обичам", стига човек да е достатъчно смел да приеме света ... и себе си

Благодаря ти Точно

..... да се намеря, разбера и поправя ... по-бързо

Свободата на гората. Там винаги получвам отговори на всичко. Дори и да не съм готова за тях. Взирам се в необятната горска библиотека и тя отзивчиво ми посочва нужното познание. Но колкото и да се старае да ми помогне, пътувайки към мен това познание се сблъсква с канарата на човешката ми ограниченост. Гората ми показва, колко му е лесно да на дървото да се отдели от листата си. Нещата, които са се срастнали с него, били са неразделна част от съществото му, сега естесвено си изкапват. Всичко излишно пада, сякаш никога не е било едно цяло. Възхищавам му се и тайничко завиждам, за лекотата , с която всичко това се случва. Без напрежение, без привързаности, без напрежение. Просто си падат. Кога ли и аз ще мога така? Кога ли без да мисля, обмислям, разчитам, пробивам, ще успея да отделя от себе си, нещата, които на са на мястото си? Без напрежение, без предразсъдъци – с лекота. Просто ей така, защото му е дошло времето. Ако и аз съм част от цялата тази природа, защо толкова упорито се вкопчвам с старите си листа и не ги пускам да се отделят, когато знам, че след това всичко ще е по-чисто, по-свежо и необременено. Защо се съмнявам, че на мястото на старите ми листа, ще цъфнат хубави цветчета, които ще бъдат още по-хубави и още по-полезни? Та нали всичко това си е природа, нещата просто се случват ако се остави човек? Ако можеха старите вредни навици, мисли, нагласи да окапват като листата през есента, до пролетта щах да съм готова за нов живот... Ех, ако бях дърво! Но съм човек, зашила съм си старите ненужни възгледи и не позволявам на новите да пробият. Защо хората винаги усложняваме нещата до безкрайност, когато природата го е направила толкова просто?

И аз благодаря за топлото, свежо и силно посрещане

Силата на добрите хора ме омагьоса отново. Става въпрос за тези, които успяват да премахнат всички бариери и цялото усещане за отделност. Вълшебството им е толкова могъщо, че успяват да ти покажат, че си част от нещо голямо и безкрайно.. Като че ли имат ключ за душата ти. Mагьосниците успяват да я измъкнат, да и дадат живот и въздух. Само една среща, само един поглед, един разговор е достатъчен да те превърнат във всичко Магията им строши оковите, размаза бариерите! Пропука се обвивката и излетях. Спуснах се по навлажнената трева, докосвах я и се изпълвах със свежест .Усещах как се сливам с аромата на чистота. Докоснах изкрящо жълтите полета и вземах от цвета им и им давах от своя. Погледнах към високия връх на планината. Беше толкова хладен и гладък заради снега. Спуснах се по кафявата кристална повърхност на планината. Леки тръпки налазиха дланите и раменете ми. От дясно на пътя билото на планината беше съвсем различно. Дърветата бяха покрили всичко - изглеждаше като цял жълто-червен облак. Прегърнах цялата тази красота. Изпълних се с живот. Първо усетих лек гъдел от трепета на листата. После ме прониза някаква огромна топла сила и остана в мен. Загледах се в един слънчев лъч, който беше пробил между две облачета. Толкова ярък и наситен беше. Гмурнах се в него. За момент изгубих представа, кое съм аз, кое е лъча. Дали аз минах през него или той през мен?! Взех част от въшебната му сила и топлина. Разхладих се когато се потопих в процепа на плътносиньото небе. Но за малко...После погледнах наоколо и се видях навсякъде. Бях дори зад хоризонта, зад планината и от двете страни. Бях малката мокра тревичка, цветът на цъфналото ябълково дърво, бях планината, небето. Бях хората, въздуха...Слях се с всичко или то се смеси с мен. Когато се събрах отново се почувствах някак по-лека, по-изчистена и свежа. Усетих в себе си аромата на пролетните цветя, топлината на лъча, силата на планината, свободата на хоризонта, свежестта на поляната....................

Както каза Мона, субективно си е. Но когато не знам как да се представя (каква маска - аватар ) да си сложа, си го свързвам с трудност да си намеря мястото... Все пак мисля, че аватара - това е начинът, по който искаме да ни възприемат. Например ако си сложа картинка на "лошко", значи се отбранявам, слагам бариери. Ако след това нещо/някой ме провокира да съм добра и да се отворя към хората, въпросният "страшен" аватар няма да съответства на поведението ми (мненията). Ще изглежда фалшиво...май

Зачудих се какви са ми аватарите и си дадох сметка, че действително честата им смяна символизира непостоянството ми. Всъщност се старая аватара да изразява моментното ми състояние Случвало се е по картинката да симпатизирам на човек, но по-скоро е като вътрешно усещане, не толкова рационално/осъзнато... Позрави за темата

Много силно и уверено. Хареса ми А какво слагаш на тяхно място, когато ги "извадиш" ? Поне за мен, там е сложното Поздрав и усмивки