utnapishtim

Какво разбирате под експерт?

Хммм... Само не знам като почна да предсказвам, кой ще иска да ми чете предсказанията, че мойте са едни...

Когато отиваш на поход или покоряваш един връх, предварителната подготовка определя какъв път можеш или трябва да изминеш. Но това дали ще успееш зависи винаги от способността ти да се заредиш по пътя.

Тук изглежда разбираме понятията малко различно. Този смисъл на карма, който се вижда в първото изречение, е много общ. В по-тесен смисъл например се казва, че Христос не е внесъл със своите действия на земята никаква карма. Но тук въпросът е какъв смисъл се влага в понятието "карма". По отношение на Бога, обаче, мисля, че ако той не може да промени космичните закони, Той тогава не би бил всемогъщ. Аз по-скоро имах предвид, че Той държи космичните закони, в смисъл, че Той регулира кога те влизат в сила. Например, законът на кармата може да не е в сила, ако човек проявява Любовта в себе си. Т.е. има начини да се избегне кармичния закон, защото над него стои любовта. Мисля, че в една беседа, Петър Дънов споменава именно за това, че когато човек живее в любовта, той е извън кармичния закон, но така и не можах да намеря точно в коя. Ако някой се сеща - може да пиша. По принцип, законът е едно ограничение. А Бог ограничава себе си, но въпреки всичко той е безграничен, за него ограничения няма. Той ограничава себе си за да може да се прояви. Именно затова Той е над ограниченията. Това го пиша и защото законността не е единствената духовна категория. Закон, принцип, ред, това са малко различни категории. Духовна категория е и свободата, тя е може би по-скоро принцип. За да има порядък, не достига само закон, трябва и принципи, и свобода. Всъщност свободата е част от порядъка. В такъв смисъл, ако се каже, че светът е съставен от група закони, които го контролират, мисля, че такава представа не би била пълна. Ако от друга страна се каже, че значението на думата закон трябва да се приеме по-общо, тогава има опастност от един момент нататък това значение да остане съвсем недефинируемо, неконкретно. Все пак, ако се каже думата закон, обикновено хората имат нещо предвид и точно това исках да кажа - Бог е над един такъв закон. Добре, ти си разбрал под това, че Бог може да премахне законите. Аз по-скоро имах предвид едно такова разбиране, което да съвпада с думите на Апостол Павел: "умрях по закона, за да живея по Бога", където двете са разграничени. Но за мен дори и това Бог да премахне законите не е немислимо, макар да имам предвид, че той може да ги ограничи. Но ти казваш, че ако ги премахне, ще остане хаос. Това мнение е много интересно, защото струва ми се, не случайно древните гърци са смятали, че светът произлиза от Хаоса. За мен, те са имали представа за законите и така и не са могли да обяснят това, което ги произвежда. Не са могли да стигнат до понятие, което по-добре да обяснява това, което произвежда законите и са го нарекли хаос. Това е лично мнение. Това не означава, че задължително са стигнали до идеята за единен Бог, но че са имали предвид, че зад законите и ограниченията стои нещо друго, за което най-доброто понятие, което можели да използват, е това на хаоса.

Бог е над законите, защото Бог е над всичко конкретно. А дори и законите, дори нашата представа за закономерност, са нещо конкретно.

Пак трябва да попитам, може ли да обясните малко по-добре какво разбирате под "вътрешен глас", защото явно имате нещо по-конкретно предвид? Също така, цитирате Учителя, това всичко по негови думи ли се води, че е или имате предвид и някои други автори? Защото ето в този блог намерих, например, цитати, които би трябвало да са от Петър Дънов и един от тях е: Каквото и да мислите, чувствате и вършите, винаги се вслушвайте във вашия вътрешен глас. За почти всички други цитати мога да кажа, че съм ги виждал и друг път, така че са автентични. Естествено, това е взето само от контекста, но това, което пишете и това, което е написано там много трудно могат да се приемат за едновременно верни твърдения. Тук слагам и линк към страницата, защото ми се стурва, че много от цитатите са по темата и имат отношение към тези други цитати от предните постове. http://mikela.blog.bg/lichni-dnevnici/2007...-spodelia.35529 А що се отнася до това как да се говори, мисля, че тук става въпрос по-скоро за това във всички случаи да се запази едно и също отношение, т.е. да не поставяме високостоящите на по-високо място от другите. Конкретният тон, изборът на език, разбира се, трябва да бъдат според ситуацията, поне така ми се струва, защото иначе може да се стигне до сконфузни моменти. Това не противоречи обаче на идеята, например, човек да се държи по-отворено към децата и с нужното уважение. В действителност, известен елемент може да остане постоянен, но мисля, че това трябва да е в отношението, защото другото така или иначе е конкретно и може да се промени в зависимост от обстоятелствата, които също са конкретни.

Интонацията е един от най-важните компоненти на вербалното въздействие-това е безспорен факт наистина!Дори и най-голямата истина,изречена без любов,осъжда(обрича) теб и събеседника ти на разруха,колкото и невероятно да звучи това. Друг е въпросът защо се смесва интонация и любов. Не е невъзможно човек да трябва да изрече нещо от любов без определена интонация. В края на краищата, има моменти, когато трябва да се мисли върху интонацията, а в други не това е смисълът - по-важно е да се мисли истината. Освен това, човек не може да знае винаги каква реакция ще произведе интонацията му. За мен лично, той трябва да мисли за това какво говори и дали наистина иска да го каже и защо, от там нататък интонацията идва. Интонацията трябва да е искрена и като такава няма защо да се доискосурява. Ако ние променим вътрешно себе си и мислите си, ако ние променим отношението си към това, което говорим, интонацията ще бъде правилна - в това няма защо да се съмняваме. Мога и по-сериозно да се обоснова защо е така.

Ами тогава интонацията (в случая настроението, отношението на пишещия) доста трудно може да бъде уловена, но не е невъзможно. Пишещият остава енергиен отпечатък върху текста точно отразяващ психо-емоционалното му състояние. Все пак това се отнася до оригиналния текст. Не знам какви са възможностите този отпечатък да се разпространява при масово тиражиране на текста или пък при разпространението му по интернет, но може би и това се случва. Тъй или иначе четящият даден текст, може да се свърже с оригиналния енергиен отпечатък и да почувства настроението на автора, такова каквото е било в момента на писането на текста. Тука разбира се навлизаме в областта на свръхсетивното възприятие. Ами да, обаче надявам се, че тук не се има предвид момента при който човека, четящ текста, може да си прави интелигентни заключения относно това как е могъл да се чувства другия, имайки предвид написаното, например. Тогава също може да се улови интонацията, макар да не говорим за свръхсетивно възприятие. Иначе за мен е въпросителна доколко свръхсетивното възприятие може да разчита, ако въобще може да разчита до някаква степен, на такива енергийни отпечатъци - защото със сигурност има свръхсетивно възприятие и за неща, при които такива липсват, поне ако се позоваваме на информация.

По отношение на егото, има цяла тема. Аз там бях решил да пиша - не знам дали ще го направя, защото толкова много неща се изписаха. Аз лично не виждам проблем точно в аз-а, а в неправилното му проявяване, но тъй като тук много хора под его разбират други неща, близки до егоизма, не мога да кажа, че ако се разбира това, твърдението е грешно. Всъщност, ако разбираме под его това, което е заето централно именно с миналото и бъдещето, а не с настоящето, бих се съгласил. А по отношение на вътрешния глас, Петър Дънов е дал следното - има сърце, душа, ум и дух. Това, което трябва да се слуша, са душата и духът, сърцето и умът може да подведат, ако не са в хармония с тях. Проблемът за слушането на вътрешния глас е сложен, защото има нещо в нас, на което не е необходимо да се поддаваме, но същевременно е трудно да се каже дали гласът, който трябва да слушаме е вътрешен или не. Струва ми се, че темата е твърде сложна за засягане. Най-малкото, не може да се каже, че гласът на Любовта, например, се възприема като външен глас. Това не го казвам като критика, а само за да не се получи някакво объркване от горния пост. Естествено, ако има различни мнения по въпроса, пишете. Петър Дънов също споменава, че трябва да се научим да разпознаваме различните духовни влияния върху нас. Според Ориген, например, ако попаднем под влияние, например, за това с какъв тип дух сме се свързали можем да съдим донякъде по това дали той ни дава възможност да изберем да направим това, което правим, като свободно действие. Един добър дух дава свобода на действие по такъв начин, че той всъщност никога не ни заставя да направим това, което правим, а ни го дава като един възможен избор. С други думи, доброто винаги ни поканва, но никога не ни заставя. Никой не може да ни застави да бъдем добри. Ние сами трябва да си го изберем. От друга страна, това не бива да намалява нашата решителност. Бих желал да дам следния цитат: "Свободата е порядък - никога не безпорядък и човек трябва да има пълна свобода, както външно, така и вътрешно; без свобода няма яснота; без свобода не можете да обичате; без свобода не можете да намерите истината; без свобода не можете да надскочите ограниченията на ума. Трябва да имате свобода, трябва да я желаете с цялото си същество. Когато направите това, ще разберете какво е порядък - а порядъкът не е следването на определен модел или форма, той не е резултат от никакъв навик. Без свобода има само безпорядък." Дж. Кришнамурти По същата логика, мисля, че най-важно е не само да се търси свободата - в никакъв случай обаче не да се изисква - а и тя да се дава на другите. Именно затова пътят към нея не минава през нейното изискване, защото изискваме ли от другите, заставяме ли ги за нещо, ние отнемаме тяхната свобода. Това е лична добавка. Да, мисля, че това да поставят вътрешното душевно изживяване над това, което може да се прочете е добър съвет. Не знам дали това ще е от полза на когото и да било, но ако мога да кажа едно нещо в добавка, то е да не се съмняват в това, в което вярват. Не винаги знаем точно до какво води, но понякога, дори и да ни се струва, че то не ни е завело в правилната посока, това не е така. Ако посоката не е правилна, това е по други причини, защото явно са се намесили повече фактори. Лично аз в каквото съм вярвал винаги е давало добър резултат. Много често - във форма, която известно време съм възприемал като отрицателна. Чак след известно време съм оценявал това. Мисълта ми е да не се отказвате преждевременно от това, което следвате. Петър Дънов казва, че ние ядем плодът, който не можем да консумираме, защото сме счупили черупката му и че всъщност можем да продължаваме да ядем от този плод, но не трябва да се препъваме в черупката - да не търсим доказателства. Това за яденето на плодът може би не задължително важи винаги за децата индиго, струва ми се, но това за черупките може би важи - защото най-малкото не бива да се препъвате в черупките, които другите са ви оставили. А за това трябва да сте сигурни в собствените сили.

Ами да, и аз оставам с това впечатление. Освен това, участниците в дискусията се спират предимно на проблема какво да правим с егото и какво отношение да имаме към него, което е разбира се тяхно право, но е само една възможност. Като за начало, това, което много от вас разбират под его съвсем не съвпада с представите, които аз съм си изградил, да кажем от четене. Това, което всъщност ми се струва малко проблематично е и това, че като че ли някои искат да покажат какво трябва да се прави с егото чрез някаква концептуалност, някаква схема на действие, която би трябвало да действа във всички случаи или по-точно да се отъждествява с това, което ние бихме искали да приемем за наша задача или от което можем най-малкото да се интересуваме, да кажем, християнско отношение като цяло. Добре, но като за начало, аз не съм съгласен, че с една такава концептуалност ще постигнем особено много. Защото всички концепции, които имаме, така или иначе, се дължат на интелектуализирането на наш опит, в един или друг вид. Всички концепции са резултат от нашия опит, всичко, което разбираме в чисто интелектуален вид се дължи на нещо, което сме разбрали в нашия опит. И в такъв смисъл, с такива концепции за това как "трябва" да се отнасяме към егото, ние не можем да надскочим себе си, защото макар концепцията да изглежда като нещо ново, тя всъщност е в най-добрия случай една нова комбинация от концепции, които познаваме в стар вид. Говоря за концепция, която може да бъде интелектуализирана, не задължително за някакво откровение, което така или иначе не можем да обясним добре и обясняваме само с някакви сравнения или приближения. А ако имаме опит с това как да се отнасяме с егото, то тогава точно такива концепции ни трябват дотолкова, доколкото можем да ги съчетаем с обяснения върху този опит. До момента, такова нещо не усещам в повечето мнения, усещам, да кажем, известен опит в позицията на Венцислав. Освен това, съвсем като че ли не се обръща внимание на факта, че например себеотрицанието може да бъде истинско само когато е свободно извършено, т.е. ако ние се опитваме да убедим някого да се отрече от себе си, или да контролира себе си, защото той така ще се спаси, той може да го направи, но и заради (егоистичните) си желания. Това исках да го кажа в смисъл, че ако направим правило от това, което трябва иначе да бъде свободна възможност, не мисля, че ще стигнем до където и да било. А ето аз какво разбирам под аз - човек има седем тела на този етап, физическо, етерно, астрално, аз и още три тела, най-общо известни като духовни тела. Според Петър Дънов, има още пет тела, така че стават общо дванадесет. Този аз има различни съставни части, първата от които е т.нар. аз-ово съзнание, което всъщност все още се причислява към душата. Това различава животните от хората. От там нататък аз-ът вече се свързва с различни способности, най-напред мисловни, след това творчески и т.н. Тук трябва да прибавим, че някои автори говорят и за един космичен аз, който е безсмъртен. Всъщност, от аз-а започва и това, което някои автори водят като проява на човешкия дух и което се развива и в следващите тела. Едно време хората са имали едно чувство за аза, но тогава те са усещали предимно безсмъртния космичен аз. От друго страна, той се е проявявал тогава много по-слабо. Честно казано, това което ми се струва е, че в сегашната дискусия понятията за аза се преплитат твърде много с други понятия, на първо място с тези за егоизма, което е разбираемо, имайки предвид, че ние всъщност много рядко, ако и въобще, имаме едно ясно усещане за това какво точно е аз-ът и какво е нещо друго, например егоизма. Във връзка с това, бих желал да попитам хората, които смятат, че трябва да се контролира егото (а не егоизма, например), доколко смятат твърдението за общо. Защото, не случайно дадох пример с творчеството. Там, струва ми се, не може да се каже точно, че човек трябва да се контролира, да контролира своето его. Защото той трябва да го изрази, има нещо, което в творчеството е израз на това его. Това нито е лошо, нито е нещо, изискващо предварително съзнателно отношение, в смисъл на отношение към самия контрол. Не човек задължително контролира всичко в творчеството си, защото той така никак няма да надскочи себе си, и по-точно своята съзнателна част, а тя е твърде малка, за да може да свърши работа. Ще кажете, че искаме да живеем съзнателен живот. Да, но това не означава, че искаме да живеем живот, в който всеки процес е контролиран. Защото и Петър Дънов е казал, че отношението свобода към закономерност е 1:1. Освен това, това със контролирането не мисля, че работи много добре винаги при творчеството, но без творчество съвсем бихме загазили. Така че това твърдение за контролиране на егото всъщност на мен не ми изглежда като твърдение за контролиране на егото, а като контролиране на себе си в един съвсем друг смисъл. Точно понятието аз тук ми се струва не на място, а иначе твърдението само за себе си има смисъл. Но съвсем не мисля, че трябва да се пренесе към аз-а като твърдение, само защото се казва на егоистите обикновено, че имат голямо его, а от там се прави извода, че имат голям аз и че това трябва да разбираме под тази дума. Това, че тя се употребява в такива случаи, бих казал, не на място, съвсем не означава, че точно тук тя трябва като че ли да потвърди това повърхностно значение, с което се е сдобила. Доколко ако някой, който чете това, хване понятието "аз" и реши да се задълбочи в работата си с него така, както му се препоръчва тук, но с едно допълнително разясняване на понятието аз от други източници, доколко това разбиране и тази информация наистина ще го ползва - това трябва много повече да ни интересува. Защото, че е казано да контролираме змията, това няма какво да спорим, но щом присъства в темата за аз-а, аз лично ако четях това, щях да си направя изводи, за които вече не съм сигурен доколко биха били верни. Един въпрос и към Станимир, за да не помислите, че взимам само една страна. Относно противоположностите, не мисля, че излизаме от тях като усилим който и да е полюс, но може би не разбирам точно какво имате предвид. Мисля, че осъзнаването на равнината, в която стоят тези противоположности може да помогне много повече - защото тогава тази равнина може да се съпостави с нещо, различно от нея и така се излиза от противоположностите. И така - това усилване все пак не смятате ли, че не винаги е възможно или най-малкото удачно?

Съгласен съм с Таня, но това, че човек трябва да търси щастието в себе си не изключва това да се опита да реагира правилно на обстановката, в която се намира. Предполагам, добре е, че досега само жени са отговаряли, защото, честно казано, те сигурно Ви разбират по-добре, отколкото аз или някой друг мъж би могъл да Ви разбере (може би ако изключим някой специалист, макар че и това не е задължително така). Но, все пак, ако мога само да добава нещо, или по-скоро да уточня - все пак има различни видове щастие. Някои неща няма смисъл да се правят, ако не водят до добри резултати. Естествено, трябва да има търпение, за да се преценят. Но, все пак, съжителството и още повече бракът между двама души предполага някакво сходство в разбиранията. Ако се касае само за съжителство, може би не задължително, но ако нещата станат по-сериозни, тогава все пак идва въпросът до това доколко хората имат общи цели, общи разбирания. Не е задължително да имат изцяло общи разбирания, а и не е задължително тези разбирания да се изявяват по един и същ начин. Например, познавам едно семейство, където мъжът има изцяло материалистични разбирания, той дори е учен, а жената има по-духовни стремежи. Но всъщност мъжът е много щедър и има желание да помага на другите, т.е. той има желание да свърши и духовна работа, стига да работи от позицията на собствените си разбирания. В това семейство има известна хармония, доколкото мога да преценя, независимо от разликата във възгледите. От друга страна, все пак трябва да се опитате да видите доколко наистина има нещо общо във възгледите. Има нещо тук, обаче, че много често е трудно да се прецени, защото предварителните представи и нагласи, които имаме често затрудняват много преценката. Докато имате вътрешни противоречия и не се чувствате удобно в новата обстановка, тази преценка може да не е много обективна. От друга страна, само обективното също не е достатъчно, тъй като все пак не става въпрос за предмети, а за хора с нагласи, възгледи, разбирания, поведение и т.н., т.е. тук дори обективността може да бъде само относителна. Но именно затова, когато Вие усетите за подходящо, опитайте се да се отърсите от грижите и притесненията и да прецените ситуацията отново. От друга страна, трябва да се опитате да намерите най-доброто решение. Питайте се не само какво е добро за Вас, а също така какво е добро и за него. Казвате, че му му се чувствате длъжница. Ако заради това искате да го напуснете, помислете все пак как най-добре можете да му се издължите, как отношенията между вас трябва да останат най-балансирани. От друга страна, попитайте го той иска ли нещо, липсва ли му нещо и т.н. Така както описвате ситуацията, може би и той не се чувства добре в нея. Все пак трябва да си изясните дали това е така или всъщност за него нещата много малко ще се променят, ако го напуснете. Може би последното не е вярно, но ако не сте достатъчно спокойна и не се оттеглите вътрешно от притесненията, които имате, смятам, че по-трудно ще може да прецените. А и също това дали той е подходящ за Вас, дали може да съградите нещо заедно, дали всъщност си помагате и как трябва да подходите, за да се случи това. В този смисъл не искам да опонирам на другите мнения, съвсем не, а по-скоро да спомена, че може би трябва известно време, през което да преоцените нещата, но задължително - със известно спокойствие, с известно отдръпване от притесненията (тук съвсем не искам да кажа, че трябва да придобиете какъвто и да е непукизъм, обаче), но и с ясната представа, че е добре да имате предвид и основни духовни гледни точки - както общите ви цели и разбирания, така и това все пак как би било правилно Вие да постъпите към него, след като се опитате да обхванете ситуацията. Но като последен коментар - Вие най-добре знаете, в края на краищата, какво трябва да направите, ако трябва да се доверите, трябва да се доверите най-много на себе си и собствената си преценка, много по-малко на други съвети (и сигурно най-малко на моя, особено защото съм мъж, с изключение на това, което написах в това изречение, само не бързайте.

Честно казано, не очаквах, че стилът ми и гледната ми точка ще Ви раздразнят, но няма проблем - ще ги сменя, след едно уточнение. И всъщност имате известно право, в смисъл, че наистина е възможно човек да се оплете в едно разглеждане на материята чрез различни понятия, без така или иначе тези понятия да се свържат с нещо реално, нещо разбираемо или нещо, което да може да функционира на определено ниво. Но аз все пак не смятам, че съм написал само глупости по-горе и затова ще дообясня мнението по малко по-различен начин. Ами, да кажем, в случай, че няма да разглеждаме нещата като теоретични понятия въобще (макар да не е сигурно, че с това работата ни става по-лесна) това за дефинирането на различните понятия отпада. Но грешката е моя, тъй като не исках толкова да насоча вниманието към дефиниции, колкото именно към това в какво се изразява това его, как можем да разпознаем реално егото, а не само неговите проявления. Защото, още веднъж трябва да спомена, че това, за което често се говори тук е по-скоро егоизмът или в най-добрия случай нисшето его. Наскоро ме светнаха (който знае, знае за какво става въпрос), че нисшето его се наричало също его, а висшето всъщност по-често се нарича висш аз и тъй като темата е за егото, тогава може би коментарите Ви са си на място. Но, струва ми се, повечето хора, четящи тук не използват точно това разграничение. И тъй като не искам този път да потъвам в дефиниции, преминавам от теоретичната страна направо към практичната. С две думи, съществуват достатъчно много автори, които говорят за този "аз", че в него е заложено нещо божествено, както казва и Станимир. Да, но тогава излиза, че в аз-а има нещо творческо, има една способност да твори, както има заложени и други способности. Но някои от същите тези автори освен това твърдят, че тази творческа заложеност може да влезе в действие при даването й на свобода, т.е. необходимо е да се направи свободен избор, а не контрол. Но някои от мненията по-горе споменават идеи като тази да се контролира аз-а, в други мнения се твърди, че той търси само своето си, което по-скоро съвпада с разбирането ми за егоизма, но не и за аз-а като цяло, в трети мнения се споменава идеята, че той трябва да служи на по-висшето, но някак именно в това има нещо схематично, защото така и не се стига до конкретното, до проблема за това как аз-а трябва да изразява висшето като едновременно с това евентуално му се дава и свобода на действие. С други думи, горкият аз в някои мнения минава за какво ли не, което трябва да бъде контролирано, научено да се съобразява с други неща и т.н., но стигнем ли до това този аз да се прояви, в немалко от мненията де факто се твърди, че това е проява на егоизъм. И във връзка с това ми се иска да освежа малко темата, която май започва да кръжи около едни и същи въпроси, без да се намира правилната позиция, от която да се погледнат. А именно, това, което исках да попитам е следното - да вземем поезията на Димчо Дебелянов и тази на Иван Вазов, например. Защо различаваме едното от другото и по какви начини? Виждаме ли проявление на аз-а там, в различното творчество? По-точно, това творчество, според вас, творчество на аз-а ли е? Ако да, няма ли нещо положително тогава в проявленията на този аз? Доколко е свободно творено това творчество? Да, то е израз на божественото, но при това творчество няма никакъв смисъл най-малкото да се отрича аз-а (ако приемем предишните твърдения за верни) или да се контролира, защото на него трябва да му се даде свобода на изява. И все пак, това не може в случая да се нарече егоизъм. Чак сега, разбира се, си дадох сметка, че ако под его бях разбирал само нисшия аз, първото ми мнение може би щеше да е по-различно, но все пак, защо трябва да ограничаваме всичко само до там? Както казах, едва ли повечето хора разбират това под его. Ако греша, това за висшия аз отпада като идея, но не виждам защо трябва да се стига дотам. Пък и без това и други споменават, че темата се е поизчерпала. И така, само още три въпроса - ако се казва, че трябва да намерим Бог вътре в себе си, къде точно е това и каква връзка има то с аз-а? И второ, ако Учителят казва, че човек не бива да ограничава себе си, в смисъл на това да не ограничава Божественото в себе си, това не променя ли някои от гледните точки за контрол над аз-а? С други думи, тук досега все се говори за това как аз-а трябва да се подчини на Божественото. Но не е ли той връзката с Божественото и тогава не трябва ли да му се даде свобода, вместо да се приведе към подчинение на нещо извън него? Мисля, че този път съм се изразил ясно. От друга страна, не очаквам "разрешение" на проблема или пълна яснота по въпроса, защото най-малкото ми се струва, че пълното разбиране и по-точно разбирането на проблема по същество е доста сложно нещо, което не задължително може да бъде постигнато на този етап. И все пак, не става въпрос за нищо извън практичното, както надявам се, съм показал - защото какво друго е въпросът ми за творчеството като проявление на аз-а, ако не пренасяне на проблема от един схематизъм в практичното? И без да се защитавам твърде много, струва ми се, че освен идеята за проявлението на егото в егоизма, това е втората практична идея, която може да се прочете в тази тема. В смисъл, че докато всички мнения, отнасящи се до практичното имат отношение досега предимно към егоизма, то аз бих желал да насоча вниманието към нещо друго - към проявленията на аз-а, евентуално на личността, казано иначе, в творчеството. А в отговор на горното мнение на Багира - от тази гледна точка, не мисля, че говорим за диагноза и за болестно състояние. Ако приемем отново, че его=задължително проявяваща се в егоизъм част от човека, тогава нещата са по-близки до това, което е написано там, но отново, не виждам защо трябва да се търси божественото извън аз-а. Казвате, че така не се отрича Божественото начало в човека, но ми се струва, че искате да го намерите където и е да е, само не в егото. Но къде точно е това, ако не там (тук под его разбирам "аз" като цяло, включително и висшия такъв)? Това всъщност вече питах веднъж.

Така понятието „его“ се принизява в максимално възможна степен и изцяло се излиза извън първоначалния му смисъл влаган в древността. За да предотвратят това, някои учения въвеждат разделение на Висше и нисше его, (също на Висш и нисш аз,) защото чувството за „аз“ е погрешно да се приравнява към егоизма и не противоречи на неограничеността и свободата на човешкото съзнание, а точно обратното – без него съзнание въобще не може да съществува. Известно е, че противоречията се раждат, от влагане на различно съдържание в едно и също понятие...Това е аксиома. Известно е също така, че понятията (думите), имат функцията единствено и само да ни доведат до СМИСЪЛА на нещата... Когато смисълът се схване, думите стават излишни...Това също е аксиома. Бих желал да попитам от къде точно взехте тези аксиоми? Защото по отношение на първата, не съм съгласен, ако трябва да важи за всички противоречия. В крайна сметка, нещата имат форми (в случая формите се изразяват в понятия), имат и съдържание, а освен това имат и смисъл и не мисля, че тази връзка между съдържанието и формата е единствената възможна, за да се получи противоречие. Какво ще кажете, например, ако различни съдържания трябва да се маскират временно в една и съща (или достатъчно подобни) форма, или да кажем понятия? Защото не смятам, че хората са намерили достатъчно много понятия, за да изразят различни съдържания. Под едно понятие един разбира едно, друг понякога друго. Но сега ако след това човек мисли известно време с едно понятие така, че да използва едно от съдържанията, което е там, а след това продължи да мисли със същото понятие, но вече използва другото съдържание, тогава не би ли могло да се стигне пак до противоречие (не задължително във всички случаи, но искам да кажа, че това е друг пример за причина за противоречие, така че възможностите са повече). Казвам последното специално и по повод на написаното по-горе - струва ми се, че под вашето понятие за его вие разбирате нещо, което в някои случаи напомня моето понятие за его, а в други случаи моето понятие за егоизъм. В този смисъл, аз лично бих ги разграничил. Ако трябва да схващаме нещо-то като функция на ограничения човек, аз бих нарекъл това нещо егоизъм. Нима свободният човек няма его? А по какво го разграничаваме (по какво разграничаваме свободния човек от другите хора)? И ето така може да се стигне до следното противоречие. Ако някои хора са казвали: търсете Бог вътре в себе си, то тогава къде е това вътре, ако егото е нещо, което не е реално? За мен лично това, което вие наричате его, е предимно нисше его или дори на места проява на егоизъм. Затова е добре да се съглася със Станимир, че трябва да се прави разлика между висше и нисше его. Разбира се, стига човек да е готов да приеме такава разлика, но това зависи малко от неговите разбирания и дори от това, което чете. Интересна е идеята да се описва егото по геометричен път, но като начало, не съм убеден, че може да се достигне достатъчно точно описание, така че то да има смисъл, т.е. да има смисъл да се използва заедно с обясненията. Също така, някои части на чертежа може да се окаже, че не трябва да се взимат под внимание. За мен остават някои въпроси относно избора на чертежа. Например, защо кръгът е затворен? Всъщност, кръгът самото его ли описва или по-скоро сянката на егото, неговите проявления. Под проявления на егото аз не разбирам само егоизма. Ако проявленията на егото са само това, което хората обикновено мислят за егоизъм, тогава защо поезията на Иван Вазов се различава от тази на Димчо Дебелянов, защо имаме Пикасо, Верди и т.н. Те всички се различават от другите, но тяхното творчество егоизъм ли е? Или ако кажете, че то е изцяло създадено по универсални принципи, все пак не се ли забелязва и личността в това творчество? В будисткото изкуство границите на личностното са почти незабележими в повечето случаи. Но не такъв е случаят със западната традиция - там за его ли става въпрос, за егоизъм или за универсални по-висши принципи? За мен, първото. В такъв смисъл, не знам дали бих затворил кръга, не съм сигурен дали той всъщност означава егото или само проявление на егото. Не съм сигурен дали е необходим втори кръг, за да се изобрази егоизма. За мен и един затворен кръг за това стига. И в крайна сметка - това е начин на изобразяване. Реалната ситуация е такава, каквато е. Ще ми е интересно да разбера дали смятате, че трябва понятията да се доуточнят. Висше его, нисше его, проявления на егото, егоизъм - за мен това са различни неща. Въпрос е и дали нисшето его е реално и в какъв смисъл. Ако някои от понятията се доуточнят, бих се съгласил с повече твърдения, но засега като че ли подкрепям позицията на Станимир.

Аз също съм съгласен с това твърдение и не виждам нещо от написаното от мене да му противоречи. А Багира дали е съгласна с това, че „човек не трябва да отрече по-низшата си природа, а да я приеме и овладее“? Добре, но по-горе пишете (пишеш, май тук ти-формата е по-популярна): Не мога да разбера какво разбираш под "пресичане на всички импулси за действие", което да не води до отричане на нисшето его. И аз си представям, че ако се пресекат импулсите, идващи от там, то тогава ние всъщност бихме отрекли това его. И е на място въпроса за какви импулси точно може да става въпрос - ето, например, ако имам желание да изям определена храна, това от низшето его ли се води, че произлиза (по-скоро да, очевидно) и за да се въздържа от нея, това означава ли, че трябва да спра да мисля въобще за нея и да не я изям (а това включва ли пресичането на "всички" останали импулси от това его, например като това да си представям вкуса на храната, въпреки че не я изяждам)? Също така, в случая мога ли да бъда сигурен и доколко, че наистина това е резултат само от желанията на низшето его? Нали от друга страна чувството трябва да води човека към това каква храна да си избере? Ако той може да разграничи едното чувство от другото, добре, но аз лично не смятам че двете са винаги лесно разграничими. Естествено, понякога са по-лесно разграничими, ясно е, че ако човек изяжда две опаковки шоколад сутрин, това едва ли идва от усещането за правилно хранене, но има по-трудни ситуации за определяне, при които не искам да споря дали става въпрос за низше его или нещо друго, но най-малкото отричането на волевите импулси не би било толкова удачно. Какво да кажем за случаите, когато те са смесени с други импулси или когато не можем да определим дали действията ни се водят по-скоро от низши или от други импулси за развитие. Понякога, може да се определи чак след време. И какво точно се има предвид под отричането на такива импулси - аз лично смятам, че трябва да се занимаем рано или късно с тази низша природа, но ако заниманието представлява само едно отричане, не бих се съгласил особено, а и е въпрос на кой етап точно трябва да се направи, както и дали и как трябва да се подготви. А ако например низшите импулси се канализират и подчинят на някои по-висши, това не би ли било също приемливо? Според вас, тогава има ли въздържание, защото мисля, че тогава също може да се говори за такова. Всъщност, даже мисля, че е много важно от какви импулси произлиза самото въздържание, т.е. какъв смисъл виждаме в него. Също така, смятам, че всеки трябва да приложи въздържанието, като има предвид и индивидуалното си развитие. Тук особено имам предвид и това доколко той може да разграничи своето низше его, защото както казах, не винаги нещата са толкова лесно разграничими. И общо взето мога да споделя някои виждания на Венцислав по темата.

Съгласен съм и аз с Багира. На едно място в беседите на П.Дънов се казва, че човек не трябва да отрече по-низшата си природа, а да я приеме и овладее.