Лъчезарна

Благодаря!

На Земята сме, в поредното прераждане, и - отново - сме недоволни.
Недоволни, поради гордост и тщеславие.
Недоволни сме, защото кармичните ни дългове тежат, а трябва да си спомним за тях и със съзнание да ги разплатим.
Когато не участва съзнанието ни, разплащането е тежко и трошещо нашите вкостенели, моделирани от чужди въздействия разбирания.
Законите на Природата няма да се изменят, защото ние сме поискали. Ние трябва да се изменим, за да преодолеем недоволството си.

Докато, обаче, се научим на това - колко още хора ще нагрубяваме и засягаме. Включително нас самите - трупайки си нови кармични дългове.
Но да се оправдаваме само с кармата - не става. Ако поне мъничко проявим воля, да се въздържим и наместо кал, подадем слънце,
Слънце ще засвети в нас самите. Вътрешната Радост ще ни обгърне...

Иска се търпение. Особено от тези, в чиито Души първите лъчи на Любовта засияват.
Защото лесно могат да се окалят и да загубят светлинката.
Иска се и Вяра. Бог работи винаги в наша полза.
Това, че не го разбираме - и за него ще дойде време.

Нека от сърцето ми, Любов жива да блика

Най-трудно е да се приеме, че думите към другите, че действитя ни,
реално, са насочени към нас самите.

А още по-трудно се проумява, че пътят към другите започва от пътя към нас самите.
Започва от приемането не само на положителното, но и на отрицателното.

За това се иска откритост и безпристрастност.
Иска се откровеност към собствените ни дълбини.

И много топлина, да приемеш грешките.
Да простиш, да си простиш...
За да продължиш.

Благодаря, СЛЪНЧЕВА!

Точните думи освобождават човека.
Дано повече от нас, да са готови да приемат
реалната свобода.

Картина на Мориц Ешер - 1; Картина на Мориц Ешер - 2; Картина на Мориц Ешер - 3

Щастието спохожда този чието Ухо е отворено за Тихия глас и чието сърце е отворено за Любовта. Такъв човек не гони щастието защото то само го следва. Поздрави!

Материала,който съм записала в блога си под името "Чаша кафе" ми попадна случайно един ден.Не знам кой е автора.
Намирам го за съдържателен и доста верен.Аз дописвам списъка с нещата ,на които следва да обръщаме внимание така:

1. Живей просто.

2. Обичай щедро.

3. Желай от сърце.

4. Говори мило и приятелски.

5.Бъди благодарен за всичко,което имаш.

6.Върши малки неща,но с много любов.

7.Винаги давай най-доброто от себе си.

Пак ги докарах до 7.Ами какво да се прави това число ми е любимо и все до него стигам.

Например любимата ми еврейска поговорка е :"От всяка ситуация има минимум 7 изхода"

Поздрави

Как тихо ми е до прозореца сега.
В очакване да слея белотата
на моята последна зима
с цветята по пътеката от лотоси.
Красива вкаменелост от коси
бездъхни съм.
... и коренни ръце.
Как тихо е,
когато с тях не мога да те имам.

А Каллас пее...
Ангели се сливат
по крайчеца на уличните фотоси.

******

За идеалната жена...

Желанието да поставим в центъра на координатната система себе си, а Бог да е наоколо, води до страх от загуба на контрола. Идеализмът, в някаква степен, тук на земята, придобива форма на свръхконтрол - ще се старая да съм идеален и така никой не може да ме помръдне от създаденото и фиксирано - свръхточно местенце... Страхът да загубиш контрола, е липса на отдаване. Ако не отдадеш себе си Богу, ако не поставиш в центъра на координатната система Бог, а ти да си наоколо, не би изпитал пълнотата на всепроникващата Любов. Защото координатната система се осмисля от центъра, а околностите са следствие от него.
Виж, ако се придвижваш към центъра, това вече си е себепресъздаване.

За пеперудите...

Ако трябва да изживея живота си отново, не бих сменила нищо. Колкото и каквото да се е трошило у мен, точно то, днес, ме прави по-смислена в очите ми. Изпитанията са ни нужни за себенамирането. Без тях, без усещането на границите, щяхме да сме безволеви. Не толкова на външен план (и това си е необходимост), колкото на вътрешен. Вече нямам спомен какво е да се живее без опити за себеопознаване, съграждане, размишление, приемане и проявяване на заложеното у мен. Вярно е, че има сивота и мъгла - в дадени моменти. Но и те, в общия поток, са необходимост. Радостта, че мога да усещам скритите от обикновените очи неща, тъгата, че се чувствам захвърлена някъде, където нищо не ми говори за мой дом... И двете състояния са добри и смислени... Дори когато осъзнавам, че греша и не успявам да се спра на време... И тези моменти са част от пътеката. Доброто и злото са частни стойности за нас, но нямат нищо общо с Божественото. Когато за миг успея да надникна зад тази граница на дуалност... ...когато отново се осъзная тук, остава едно усещане за единение и всепроникване...

За пеперудите...

Ако трябва да изживея живота си отново, не бих сменила нищо. Колкото и каквото да се е трошило у мен, точно то, днес, ме прави по-смислена в очите ми. Изпитанията са ни нужни за себенамирането. Без тях, без усещането на границите, щяхме да сме безволеви. Не толкова на външен план (и това си е необходимост), колкото на вътрешен. Вече нямам спомен какво е да се живее без опити за себеопознаване, съграждане, размишление, приемане и проявяване на заложеното у мен. Вярно е, че има сивота и мъгла - в дадени моменти. Но и те, в общия поток, са необходимост. Радостта, че мога да усещам скритите от обикновените очи неща, тъгата, че се чувствам захвърлена някъде, където нищо не ми говори за мой дом... И двете състояния са добри и смислени... Дори когато осъзнавам, че греша и не успявам да се спра на време... И тези моменти са част от пътеката. Доброто и злото са частни стойности за нас, но нямат нищо общо с Божественото. Когато за миг успея да надникна зад тази граница на дуалност... ...когато отново се осъзная тук, остава едно усещане за единение и всепроникване...

За идеалната жена...

Желанието да поставим в центъра на координатната система себе си, а Бог да е наоколо, води до страх от загуба на контрола. Идеализмът, в някаква степен, тук на земята, придобива форма на свръхконтрол - ще се старая да съм идеален и така никой не може да ме помръдне от създаденото и фиксирано - свръхточно местенце... Страхът да загубиш контрола, е липса на отдаване. Ако не отдадеш себе си Богу, ако не поставиш в центъра на координатната система Бог, а ти да си наоколо, не би изпитал пълнотата на всепроникващата Любов. Защото координатната система се осмисля от центъра, а околностите са следствие от него.
Виж, ако се придвижваш към центъра, това вече си е себепресъздаване.