Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Ваня777

Участници
  • Общо Съдържание

    4
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  1. Аз прочетох тази книга "Рабиндранат Тагор - митичният страж" и мога да кажа, че освен подробно описание на посещението на поета в България по дни и часове, там е публикуван пълния текст на лекцията, която изнася в Народния театър в София, има негови непубликувани поеми с изключително въздействие и някой от беседите му с Айнщайн. Биографията му е разказана като няколко притчи - първо за превратностите на съдбата на предците му - станали основатели на 8-милионния днес град Калкута, после за бащата - нещо като Буда на Бенгалия, после за самия Тагор - наречен Повелителя на Слънцето. Той преминава през неимоверни трудности и лични жизнени драми, без да изгуби визията си за духовното тяло на човеците, затова поезията му е наситена с интензивна духовност. Ето няколко стиха от Песните на Кабир в нов превод от втора част на Митичният Страж 1. Свещенослужителю, къде ме търсиш? Виж! Аз съм до теб. Не съм нито в храма, нито в джамията. Не съм нито в Кааба , нито на Кайлаш . Нито в ритуалите и празничните церемонии, Нито в техниките на йога или пък в отричането от света. Ако си истински търсач, ти тутакси ще ме срещнеш още в този миг. Кабир казва: “О, садху , Бог е дъхът във всяко дихание.” 2. Към коя каста принадлежи ненужно е да питаме светеца. Свещеник, войн, търговец, всичките тридесет и шест касти търсят бога. Затуй лудост е да се запита светец за кастата му. Бръснарят търси Бог, перачката, тъкачът, дори Райдас беше търсач. Мъдрецът Свапача бе от кастата на кожухарите. До убежището, дето няма различия помежду им, достигнаха еднакво индуси и мюсюлмани. 3. О, приятелю, стреми се към Него, докато си жив. Познай и разбери, че освобождението е в живота. Ако не свалиш веригите си, докато си жив, каква надежда имаш, че ще ги премахнеш след смъртта? Напразно мечтаеш да се слееш с Него, щом тялото захвърлиш. Ако Го откриеш сега, ще Го познаваш и тогава. Ако пък не Го разпознаеш, ти просто ще си се преселил в града на смъртта. Ако си свързан с Него тук и сега, ще пребъдеш с Него винаги и навсякъде. Окъпи се в Истината, познай истинския учител, вярвай в истинското име. Кабир казва: “Духът на търсачеството ме подкрепя. Аз съм негов покорен слуга.” 4. Не отивай в цветната градина, приятелю! Не отивай там! В теб е цветната градина. Приседни сред хилядолистния лотос и там съзерцавай безпределната красота! 5. Кажи ми, братко, как да се откажа от илюзията ? Докато се опитвах да развържа връзките на дрехата си, още по-силно ги завързах. Като се отърся от страстта, у мене гняв остава, Прогоня ли гнева, желания ме обладават, успея ли да ги покоря, гордост и тщеславие у мене има. Умът, що се опитва да прогони илюзията, остава все тъй в нейния плен. Кабир казва: “Чуй ме, драги садху! Трудно се открива истинския път.” 6. Луната сияе в тялото ми, но слепи очите ми не могат да я видят. И луната и слънцето са в мен. Неудареният барабан на вечността в мен звучи, но ушите ми, оглушели, не могат да го чуят. Докато човекът надига глъч “това съм аз” и “това е мое”, безполезни са делата му. Откаже ли се от привързаност към “аз” и “мое”, работата на Бога той върши. Защото всяко дело няма друга цел, освен познание на божественото. Сдобиеш ли се с туй познание, няма значение какво работиш и къде живееш. Заради плода цъфти цветът, появи ли се плодът – цветът увяхва. Мускусът е в сърната, но като не го открива в себе си, тя го търси в тревата.
  2. България е едновременно во черво адово и рая на земята - зависи кой как живее. Най-голямото изпитание са грубите отношения на хората един към друг.
  3. Ваня777

    Чистотата

    За мен чистотата това е да умееш да виждаш и преживяваш божественото във всеки един човек. Преди време срашно ме впечатли едно величествено преживяване на поета Рабиндранат Тагор, което не го напукса през целия му живот и което му помага да преодолее неимоверни оскръбления и житейски драми. Въпреки всичко той умира с думите: "Да се усъмниш в човека е голям грях и аз няма да се опетня с него." Пожелавам на всички нас да достигнем такава чистота. Предавам ви тук неговото преживяване, което прочетох навремето в неговата автобиография на англ., а сега е пуликувано в книгата "Рабиндранат Тагор - Митичният страж", която излезе в края на миналата година. “След като известно време живяхме до реката, брат ми Джотиндранат купи къща в Калкута на Съдър стрийт 215, близо до музея. Останах при него. Докато продължавах да пиша романа и “Вечерни песни”, се случи много важен прелом вътре в мен. Веднъж късно следобед крачех на терасата на нашата къща. Блясъкът на залеза се смеси с бледия здрач, така че придаде на приближаващата вечер особено очарователна привлекателност. Дори стените на съседната къща сякаш красиво блестяха. Чудех се дали това издигане от баналността на всекидневието се дължи на някакво вълшебство във вечерната светлина? Не! Веднага разбрах, че влиянието на вечерта беше влязло в мен. Нейните сенки бяха заличили усещането за “аз”. Докато “азът” беше необуздан през блестящия ден, всичко, което усетих сега, “аз” беше на заден план, можех да видя света в истинския му вид, в който няма и капка баналност. Той беше изпълнен с красота и радост. Тогава получих дълбоко прозрение, което продължи през целия ми живот. Това състояние се повтори още веднъж. Дръвчетата в двора на училището на края на Съдър стрийт се виждаха от къщата ни. Една сутрин стоях на верандата и гледах в тази посока. Слънцето тъкмо изгряваше над разлистените дървета. Докато продължавах да се взирам съсредоточено, изведнъж сякаш падна покривало от очите ми. Открих света, окъпан във великолепно сияние, погълнат отвсякъде от вълни на красота и радост. В един момент това сияние прониза гънките от тъга и безнадеждност, които бях събрал в сърцето си и го потопи във всеобхватна светлина. Още същия ден избликна поемата “Пробуждането на водопада” и се изсипа като истински водопад. Докато пишех поемата, нито за миг не спусна завеса над радостния вид на Вселената. Хората и предметите, макар познати, не ми се струваха банални или неприятни. Това, което се преживях на следващия и на по-следващия ден, ми се стори особено изненадващо. При мен често идваше един човек, който имаше навика да задава всякакви глупави въпроси. Един ден ме беше попитал: “Господине, виждали ли сте Бог със собствените си очи?”. И след като признах, че не съм, той твърдеше с голяма увереност, че го е виждал. Попитах го:“Какво видя?”. Отговори ми: “Кипеше и трептеше пред очите ми!”. Можете добре да си представите, че не е приятно да бъдеш въвлечен в неясни дискусии с подобна личност. Още повече, по това време бях изцяло погълнат от писанията си. Но тъй като той беше безобиден човек, не исках да засегна неговата чувствителност и така го търпях, колкото можех. Когато дойде в онзи знаменит следобед, аз наистина се радвах да го видя и го посрещнах сърдечно. Мантията, която го покриваше и ви го показваше като чудат и глуповат, изглежда се беше изхлузила и аз толкова се радвах да го видя. Поздравът, който отправих към него, беше поздрав към истинския човек, който по никакъв начин не смятах за по-низш от мен. Нещо повече, почувствах, че съм близко свързан с него. След като не открих и следа от отегчение в себе си, нямах дори чувството, че пропилявам времето си, докато разговарях с него. Напротив, бях изпълнен с огромна радост. Освободих се от някаква тъкан от илюзия, която ми създаваше чувството, че той е непотребен или че аз изпитвам нежелани тревоги и притеснения.От балкона наблюдавах минувачите и открих, че походката, фигурата и обликът на всеки, който и да беше той, ми изглеждаха толкова невероятно прекрасни. С всеки един от тях прииждаха вълни от морето на Вселената. В детството си бях гледал само с очите си, сега започнах да виждам с цялото си съзнание. Преди това, когато наблюдавах двойка усмихнати младежи безгрижно да вървят по пътя, не виждах, че това е един малък момент, през който можех да виждам неизмеримите дълбочини на вечния извор на радост, който разпръскваше безбройни пръски от смях. Никога преди не бях обръщал внимание на играта на крайниците и чертите на лицето, които винаги съпровождат дори и най-малкото човешко действие. Бях очарован от разнообразието от жестове, които възприемах не като отделени от себе си, а като част от удивително красив по-велик танц, който продължаваше в този определен момент чрез всеки човек, чрез неговия дом, чрез неговите разнообразни интереси и занимания. Приятели се шегуваха, майка галеше детето си, крави бавно вървяха една до друга и едната ближеше другата. Неизмеримостта зад всичко това разтърси ума ми почти с оттенък на болка. Тогава написах: “Не зная как изведнъж захвърленото ми сърце отвори вратите си и остави тълпата да нахлуе в него. Хората се поздравяваха в душата ми.” Това не беше поетично преувеличение. По-скоро аз нямах силата да изразя това, което чувствах. За известно време останах в това алтруистично блажено състояние. Поетът приема обет никога да не измени на Господаря на живота: “Живот на собствения ми живот, аз ще се мъча да опазя тялото си винаги неомърсено, като знам, че живото ти докосване е върху всички мои членове. Ще се старая винаги да не допускам никакви неистини до мислите си, като знам, че ти си онази истина, която запали светлината на разума в ума ми. Ще се старая винаги да гоня всяко зло далече от сърцето си и да запазя любовта си в цвят, тъй като знам, че твоят трон е скрит в най-съкровената светиня на сърцето ми. И винаги ще се стремя да те направя явствен в своите дела, тъй като знам, че твоето могъщество ми дава сили, за да действам. (Гитанджали. 5.) Не случайно прозрението осенява поета не в Хималаите, а на малка уличка в Калкута. Защото нему е съдено да открие “музиката на Безгласния” не в тишината на отшелническото съзерцание, а на “здрачната майчица Земя”: “Потокът на живота, който ден и нощ тече през вените ми, тече и през света обширен и танцува в ритмични стъпки. Това е същият живот, който избликва възторжено в безброй треви през наслоения прах на земята и се разбива в грохотни вълни от листи и цветя. Това е същият живот, който се люшка в морето в люлка на рождението и смъртта от прилива до отлива. Чувствам как цялото ми тяло засиява, докоснато от тази вселена на живота. и гордостта ми е от животворния пулс на епохите, който танцува този миг в кръвта ми.” Впрочем към това преживяване публикувах и анкета във форума Общуването
  4. “След като известно време живяхме до реката, брат ми Джотиндранат купи къща в Калкута на Съдър стрийт 215, близо до музея. Останах при него. Докато продължавах да пиша романа и “Вечерни песни”, се случи много важен прелом вътре в мен.Веднъж късно следобед крачех на терасата на нашата къща. Блясъкът на залеза се смеси с бледия здрач, така че придаде на приближаващата вечер особено очарователна привлекателност. Дори стените на съседната къща сякаш красиво блестяха. Чудех се дали това издигане от баналността на всекидневието се дължи на някакво вълшебство във вечерната светлина? Не! Веднага разбрах, че влиянието на вечерта беше влязло в мен. Нейните сенки бяха заличили усещането за “аз”. Докато “азът” беше необуздан през блестящия ден, всичко, което усетих сега, “аз” беше на заден план, можех да видя света в истинския му вид, в който няма и капка баналност. Той беше изпълнен с красота и радост. Тогава получих дълбоко прозрение, което продължи през целия ми живот. Това състояние се повтори още веднъж. Дръвчетата в двора на училището на края на Съдър стрийт се виждаха от къщата ни. Една сутрин стоях на верандата и гледах в тази посока. Слънцето тъкмо изгряваше над разлистените дървета. Докато продължавах да се взирам съсредоточено, изведнъж сякаш падна покривало от очите ми. Открих света, окъпан във великолепно сияние, погълнат отвсякъде от вълни на красота и радост. В един момент това сияние прониза гънките от тъга и безнадеждност, които бях събрал в сърцето си и го потопи във всеобхватна светлина. Още същия ден избликна поемата “Пробуждането на водопада” и се изсипа като истински водопад. Докато пишех поемата, нито за миг не спусна завеса над радостния вид на Вселената. Хората и предметите, макар познати, не ми се струваха банални или неприятни. Това, което се преживях на следващия и на по-следващия ден, ми се стори особено изненадващо. При мен често идваше един човек, който имаше навика да задава всякакви глупави въпроси. Един ден ме беше попитал: “Господине, виждали ли сте Бог със собствените си очи?”. И след като признах, че не съм, той твърдеше с голяма увереност, че го е виждал. Попитах го:“Какво видя?”. Отговори ми: “Кипеше и трептеше пред очите ми!”. Можете добре да си представите, че не е приятно да бъдеш въвлечен в неясни дискусии с подобна личност. Още повече, по това време бях изцяло погълнат от писанията си. Но тъй като той беше безобиден човек, не исках да засегна неговата чувствителност и така го търпях, колкото можех. Когато дойде в онзи знаменит следобед, аз наистина се радвах да го видя и го посрещнах сърдечно. Мантията, която го покриваше и ви го показваше като чудат и глуповат, изглежда се беше изхлузила и аз толкова се радвах да го видя. Поздравът, който отправих към него, беше поздрав към истинския човек, който по никакъв начин не смятах за по-низш от мен. Нещо повече, почувствах, че съм близко свързан с него. След като не открих и следа от отегчение в себе си, нямах дори чувството, че пропилявам времето си, докато разговарях с него. Напротив, бях изпълнен с огромна радост. Освободих се от някаква тъкан от илюзия, която ми създаваше чувството, че той е непотребен или че аз изпитвам нежелани тревоги и притеснения.От балкона наблюдавах минувачите и открих, че походката, фигурата и обликът на всеки, който и да беше той, ми изглеждаха толкова невероятно прекрасни. С всеки един от тях прииждаха вълни от морето на Вселената. В детството си бях гледал само с очите си, сега започнах да виждам с цялото си съзнание. Преди това, когато наблюдавах двойка усмихнати младежи безгрижно да вървят по пътя, не виждах, че това е един малък момент, през който можех да виждам неизмеримите дълбочини на вечния извор на радост, който разпръскваше безбройни пръски от смях. Никога преди не бях обръщал внимание на играта на крайниците и чертите на лицето, които винаги съпровождат дори и най-малкото човешко действие. Бях очарован от разнообразието от жестове, които възприемах не като отделени от себе си, а като част от удивително красив по-велик танц, който продължаваше в този определен момент чрез всеки човек, чрез неговия дом, чрез неговите разнообразни интереси и занимания. Приятели се шегуваха, майка галеше детето си, крави бавно вървяха една до друга и едната ближеше другата. Неизмеримостта зад всичко това разтърси ума ми почти с оттенък на болка. Тогава написах: “Не зная как изведнъж захвърленото ми сърце отвори вратите си и остави тълпата да нахлуе в него. Хората се поздравяваха в душата ми.” Това не беше поетично преувеличение. По-скоро аз нямах силата да изразя това, което чувствах. За известно време останах в това алтруистично блажено състояние. Поетът приема обет никога да не измени на Господаря на живота: “Живот на собствения ми живот, аз ще се мъча да опазя тялото си винаги неомърсено, като знам, че живото ти докосване е върху всички мои членове. Ще се старая винаги да не допускам никакви неистини до мислите си, като знам, че ти си онази истина, която запали светлината на разума в ума ми. Ще се старая винаги да гоня всяко зло далече от сърцето си и да запазя любовта си в цвят, тъй като знам, че твоят трон е скрит в най-съкровената светиня на сърцето ми. И винаги ще се стремя да те направя явствен в своите дела, тъй като знам, че твоето могъщество ми дава сили, за да действам. (Гитанджали. 5.) Не случайно прозрението осенява поета не в Хималаите, а на малка уличка в Калкута. Защото нему е съдено да открие “музиката на Безгласния” не в тишината на отшелническото съзерцание, а на “здрачната майчица Земя”: “Потокът на живота, който ден и нощ тече през вените ми, тече и през света обширен и танцува в ритмични стъпки. Това е същият живот, който избликва възторжено в безброй треви през наслоения прах на земята и се разбива в грохотни вълни от листи и цветя. Това е същият живот, който се люшка в морето в люлка на рождението и смъртта от прилива до отлива. Чувствам как цялото ми тяло засиява, докоснато от тази вселена на живота. и гордостта ми е от животворния пулс на епохите, който танцува този миг в кръвта ми.” Този цитат предавам от книгата за Р.Тагор, която излезе миналата година "Рабиндранат Тагор - Митичният страж" от авторката на "Притчите на Изтока - Психотерапия на ежедневието". Тагор вече Нобелов лауреат е посетил България през 1926 г. В книгата има негови снимки в София и пълния текст на лекцията, която е изнесъл тогава в Народния театър.
×