SeekerOfAnswers

Абе и на мен би ми било гадно да гледам как някой се мъчи така, ама с времето се научих, че няма как да помогнеш на НИКОГО, ако той не поиска помощта ти. Затова просто гледай отстрани. Според мен е приемливо да изкажеш един път мнение, и дотам. Всичко останало първо ще е безполезно, второ наистина може и да я проява на желание за контролиране и манипулация/власт. Иначе мога да те разбера. Фрустриращо е някой на когото държиш да се измъчва така, често се чувствам безпомощна като ставам свидетел на такива случки, но това е животът!

Дори, насочи се към добър терапевт, с който да обсъдиш проблемите си на живо. Тук, в този форум, основно валят наставления - какво трябва да се направи, каква би трябвало да бъдеш, по какъв начин следва да се чувстваш и т.н... За мен няма по-добър специалист за това как се чувстваш от самата теб. Няма смисъл да се бориш насила със собствените си чувства и да се опитваш да променяш реакциите си с някакви съзнателни техники, които чувстваш чужди. Чувстваш се зле от това че те третират само като сексуален обект и това в крайна сметка е в реда на нещата и касае теб, твоите чувства. Не бива да се цензурираш, да се опитваш да се чувстваш по друг начин, независимо какъв авторитет ти го казва това. Виж, за самооценката, няма как да не се съглася: добре е да работиш над нея. Като цяло голяма част от човешките проблеми все пак идват именно от неумението си да обичаме себе си. Пиша това мнение, защото въпреки добронамереността на господата по-горе, оставам с впечатлението, че не се чувстваш разбрана, и то с право. Лесно е да се напише нещо в стил "self-help", мотивационно надъхване, както и подкани да се "препрограмираш". То това не става толкова лесно - първо; и второ - няма емпатия там (или поне не може да се почувства качествено), където има наставления, поуки и неглижиране на собствените ти чувства. "Не, не се чувствай така, всичко си ти е наред". Важно е как се чувстваш.. важно е да се изследват тези неща в дълбочина, с потупване по рамото надали ще се оправиш. Затова - повече психотерапия, по-малко форуми и искане на съвети... Истината е в теб, там лежи познанието и се надявам да я откриеш за себе си. Пп. Няма да се учудя ако този коментар не бъде публикуван, както се случи и предния път, когато написах далеч по-ползотворен и емпатичен коментар в темата на едно момиче. Ще се надявам този да бъде публикуван, защото не е заядлив, нито хаплив, но е просто различен. А ако не се публикува - това би било срамно. Форум за духовни уж хора (Бяло братство) да налага цензура

Отиди, никога не е излишно, а особено при дискомфорта, който изпитваш!

редно, нередно, трябва, не трябва... познати са ми тези разсъждения и въпроси, но ако беше въпрос за умуване, досега да си го измислила! истината, според мен,... не се разбира, тя се преживява, чувства. понеже ти не си особено свързана със самата себе си, не можеш да си разпознаваш чувствата, кое е твое и кое не. защо не пробваш психодрама - преживелищен метод, сякаш на игра откриваш много истини за себе си... и индивидуална психотерапия също напоследък почвам да се убеждавам, че единствено себепознанието (да се свържеш със себе си и най-дълбоките ти ценности) оправя другите "външни" неща като стрес, кофти отношения с околните и т.н. ... така че, ключът е в теб..

Може ли да обясниш това? Наистина ми стана интересно. Ако, разбира се, можеш да споделяш професионален опит и това което си видяла. Мерси.

Звучи ми ужасно човек да живее така. Сигурна ли сте, че не можете да се опитате с разум да пресечете симптомите? Напр. колкото и да ви е страх, да гледате телевизор, да слушате радио и просто да видите, че няма какво да стане и няма как да чуете брат си. Аз, разбира се, съм просто един потребител и нямам психологическо образование (все още), но наистина ми стана тъжно като прочетох поста ви. На мен ми звучи това като работа за аналитик Но аз съм си пристрастна по начало ...харесвам психоанализата. Към тоя момент може да опитате най-базисното отново и отново - пълноценен сън, добра храна (направо хранителен режим, не яжте боклуци), спортувайте и си доставяйте удоволствие - нови дрехи, масажи.. Заетост да има. И не се вкопчвайте в симтпома толкова, на страха очите са големи и всичко се изопачава, когато мислиш за него непрекъснато. Друго, което ми мина наум, е просто да си пуснете телевизора и да си наложете едно 30 мин да го гледате и слушате. Да се борите с импулса да претичквате като чуете радио или телевизия, даже напротив - помъчете се да се заслушвате. Ако успеете може би ще ви стане малко по-добре като видите, че няма как да чуете брат си. И повтарям отново, аз съм просто един любител психолог - към момента...

Но каква е по-дълбоката причина човек да прави това? Аз се познавам до голяма степен в поста на авторката и на мен примерно пост, обясняващ ми какво правя, не би ми помогнал - ясно осъзнавам това, но не разбирам механизма на задействане на подобно поведение. Примерно.. в психологията не ни е достатъчно да кажем Това Е еди-какво-си. Или пък Това става така, ЗАЩОТО... не е ли по-важно да знаем КАК?, за да пресечем механизмите. Иначе когнитивни грешки, ниско самочувствие и тн. са си стандартни отговори и сигурно и авторката е наясно с тях, както е и наясно, че поведението й не е от най-удачните.

Психотерапия и пак психотерапия.

Според мен има и мъже, дето не изневеряват. Пример отскоро - момчето (или пък мъж, не мога да преценя възрастово) Х, има лек флирт между нас, от моя страна имаше повече внимание и даже сякаш бях по-напориста. При него - само флирт. Не ми се обади веднъж, когато трябваше да го направи, и после чак след седмица писа някакъв заспал смс, колкото да не го забравя. Едно такова странно поведение, че хем не ме ебава за слива (с извинение!), хем обаче като ме види си показва, че ме харесва. А и от какъв зор ще ми напомня, че съществува? Ненадейно го намерих все пак в социалната мрежа и се оказа, че е обвързан от 2 години. Човекът просто не е искал да изневери и се е ограничавал до флирт. Много ми се издигна в очите както го псувах само доскоро, че се държи като играч. Да не говорим как в профила му изобилстват снимки на момичето, обяснения в любов (публични) и как я е завел къде ли не в Европа.. Така че свестни мъже със сигурност има, които не изневеряват! Сега какви качества трябва да има жената, за да може такъв мил и романтичен мъж да я хареса, не знам, но ето - давам ти една малка надежда, че свестни мъже ИМА!

Разликата според мен е, че повечето терапевти са толкова научно-ориентирани, че пропускат екзистенциалността на всяка една криза. А и аз възприемам моите проблеми като проблем от едно такова естество - страх срещу любов, обезверение срещу вяра, и въпреки че осъзнавам това ми е трудно да се измъкна. От терапевти сякаш ми е писнало, въпреки че вече се свързах с един аналитик и започваме от четвъртък (този) да ми дълбаем подсъзнанието. Духовният водач е този, който вярва, и който без много термини и теоретизации, ти показва пътя към духовно освобождаване. Лудост за мен е да се отрича чисто духовното измерение на всички човешки страдания. Аз самата съм голям идеалист и виждам във всичко някаква форма на смисъл и екзистенциален проблем (по ирония обаче за себе си не мога да приложа мъдрост). Предполагам един отец/християнски свещеник е добър пример за духовен водач. Така намирам приликите и разликите

А към аналитик ли да се обърна или към духовен водач? Мисля си, че проблемът ми с омразата и озлобяването са неща по-скоро на духовна, отколкото на терапевтична основа и затова имам големи чудения. Принципно не съм религиозна и ме е страх от секти, но може би трябва все пак с духовен водач да се срещна.. не знам как да отключа доброто в мен, само плача, защото се чувствам блокирана. Как да се залея с любов, себе си и другите, да прощавам и да обичам!

Ще помогнат за уравновесяване, за да не се сривам от най-малкото нещо възможно. Просто не вярвам, че мога да се променя. Може би и не искам, защото го чувствам несправедливо. Сякаш трябва да заслужавам любовта на хората, променяйки се да отговарям на шаблон какъв трябва да е човекът, за да го обичат. Не може да ме обичат и такава, проклета ... или пък ако не може да приемам че съм за психиатрия и да си живея с диагнозата

но и така като се оплаквам и още повече не се харесвам, заради факта, че го правя, вместо да стана и да си продължа напред и да съм силна. и почват да ми се въртят мисли в ума от сорта "сега защо се оплакваш, нормален човек няма да занимава цял форум и приятелите си с това нещо", и се самообвинявам, че съм такава и още повече не се харесвам и е някакъв ад, не мога да избягам от мислите и чувствата си! ядосвам се и се осъждам че все искам някой да ми помага и да ме подпира, ужасно е. да,такава съм!!!явно за да го променя трябва да го приема, но как.. баси майката

как малодушието да стане силнодушие.. а не да изпадам в кризи от елементарни житейски ситуации като това, че някакво момче те е отрязало. а аз съм като в истерия цял ден, рева, не се успокоявам, а се озлобявам и агресирам и не мога да го преживея, чувствам го като голям провал. живея наистина много нещастно, не мога да се справям с живота. дали да не започна да приемам хапчета. как да стана СИЛНОдушна

Aма някои неща са истина.. как да променя примерно това, че се обиждам лесно, че се озлобявам. Това си е малодушие и слаба психика.Ето сега примерно момче което дори не го познавам добре не ми се обади, при все че аз бях доста инициативна, и сега ми е обидено, криво, и имам чувството че месеци ще го преживявам. Обидата, че ме е отхвърлил, агресията, която сега трупам към него и др. и др. Как да не съм толкова лабилна? Антидепресанти ли да почна :< Защото ми е много обидно и рева дори за такива неща, при все че нищо не сме преживели. Ето това ме навежда на мисълта че може да имам характеропатия. Живея прекалено трудно, ежедневни неща ме сриват :<

Забравих да отговоря на какво съм обидена. Обидена съм от живота сигурно, не знам. Че не ми се е стекъл добре, че съм била отхвърляна, и че нашите ми се караха само. Майка ме критикуваше за всяко нещо толкова остро и злобно, че дори не ми ставаше ясно каква да бъда, за да ме харесват хората ("Какво ще си помислят хората???" - редовно го чувах). Знаех само каква да НЕ бъда - себе си. Убиваха всякаква моя спонтанност в караници и "добро възпитание". Бяха студени и необичливи и взискателни и зли. Научих се да бъда перфектното възпитане дете, надраснало възрастта си и държащо се като възрастен. Пред приятели само мигах и се оправдавах за всичко, наплашена бях отвсякъде, да не сбъркам някъде. Баща ми ме е бил няколко пъти само, но пък запомнящо се и още някак не мога да му простя тая жестокост, въпреки че той казваше, че съм много капризна и несъобразителна. Може наистина да съм била невъзможна, защото вече не си спомням причините. Като тийнейджър бях отвратителна, обиждах родителите си и ги кълнях даже. Де да знам и аз на какво съм обидена вече. На света все едно съм обидена, на Бога, в когото отдавна спрях да вярвам. А все пак осъзнавам че никой не ми е виновен ама продължавам да се глезя. Емоционален инфантил съм явно, жертва, хистеричка, кой знае! Надявам се да е лечимо. Искам само да благодаря между другото за човешкото ти отношение и колко спокойно ми пишеш без да ме съдиш.

Не знам каква е моята личност, честно казано. Не знам коя съм. А дали искам НАИСТИНА да се променя - мисля, че да! Според терапевтката (която спрях да посещавам, защото изгубихме доверие една в друга), не съм била искала, но това ми звучи нелогично! Освен ако нямам подсъзнателна съпротива да се променя, т.е. имам някаква емоционална, скрита за мен печалба, от състоянието си (между другото аз уча психология но очевидно не се справям със себе си) Обичам обсебващо, сливащо се... а понякога даже се чудя мога ли да обичам. Май не мога да обичам. Май само искам да се върна в детството и да изживея сигурност наново. Нямала съм успешни връзки досега, винаги провалям всичко от несигурност и тревожност, и вечна неудовлетвореност. Много често аз приключам връзките, но емоционално преживявам, че мен са ме изоставили, че са ме захвърлили. Така се чувствам, въпреки че осъзнавам че няма начин да е така. Ето това ми е голям проблем - яси неща за съзнанието ми не могат да достигнат на душевно равнище и да се отработят. Като някакво малко дете съм, незряла и емоционално глупава. А иначе в университет, работа и др. се справям отлично и даже ме хвалят, колко зряла съм била. Смешното е че никой не подозира че аз емоционално съм някаква развалина, незряла, малка и глупава. Интелектът компенсира. Имам трудност да създавам близки връзки с хората, а особено с мъжете. Сигурно защото съм много рационална и само мисля, а същевременно съм с лабилна ми психика и лесна емоционалност. Просто не знам тази хладнина и празнота как се връзва с постоянното ми реване и чувство на неудовлетвореност. Не знам коя съм, какво искам и какво представлявам. Озлобявам се, когато ме отхвърлят, и когато в живота не става на моята и не ми върви, но сякаш ми е писано да съм неудачничка, да привличам негативна енергия, защото аз съм негативна, но не знам как да стана позитивна. От много неща ме е страх в тоя ред на мисли - от отхвърляне, от това да не се изложа, от това да не ме приемат, от това да ме наранят, да изгубя контрол. Не си спомням някога съзнателно да съм завиждала на някого - може би подсъзнателно да го правя обаче... За мен другите са просто хора. Отношението ми не е нито добро,нито зло към тях, откъснала съм се сякаш от хората ис ъм далеч от тях чисто емоционално, студена съм станала, капсулирах се. Май от малка се получи така, защото не съм играла с децата, отбягваха ме бог знае защо. Изобщо... не знам какво става с мен. Трябва да спра да се оправдавам с детсвото и семейството, знам! Това са само оправдания! Но имам чувството че те ме увредиха толкова и се капсулирах и затворих и станах студена и дръпната и уплашена и парализирана. Сякаш дълбоко в мен има нещо добро и нещо което иска да обича и да бъде нормално, но не може да се прояви. Всичко в мен е някак накриво. Например "обичам" обсебващо. Моите идеи за любовта звучат болно на другите - пълно сливане, без аз и ти. Просто да умра в любовта, метафорично казано. Баси майката... май наистина аз не съм наред. Имам чувството че просто в мен има болна ядка и каквото и да правя, ще си седя такава и ще се тровя. Вече се чудя и защо писах тук, не знам как може да ми се помогне. Може би трябва да ми се кажат някои неудобни истини и да не ме жалите, да ми се скарате, знам ли и аз. Уж трябвлао да обичам себе си, но няма какво да си обичам, защото се чувствам различна от другите и то по лош начин, все едно съм лоша, все едно съм психопатка. Дали нямам личностово разстройство и лекува ли се то? И извинявайте за дългия и объркан пост, но пак пиша под афект и не виждам изхода, откачих вече напълно.

Как да променя своята цялостна личност, да бъда друг човек... Възможно ли е това да стане, защото май това искам? Да бъда изцяло различен човек... да не се трогвам от миниатюрни неща, да не избухвам в плач за най-малкото и най-вече да не се озлобявам. Толкова се тровя.

Как тогава да спра да бъда такава комплескарка. Най-вече за да не измъчвам себе си... Защото в мен действително има изключително много злоба насъбрана, омраза, агресия и други, които насочвам към себе си, а едва удържам да не насоча към други хора. Понякога си мисля, че духовен водач ми трябва, а не психотерапевт.. Не знам. Наранено ми е. Искам компенсация. Не знам как да се справя с това чувство, че съм вечно неудачна...и ми е трудно да не търся справедливост, защото си мисля за всички причини, които ако бяха по-различни, нямаше да съм това, което съм днес. Едно трудно и изискващо дете натоварва, факт. Никой не обича изискващи личности. Но те за да са станали такива, си е имало причина. Още повече пък децата, които се раждат невинни... А и нали човекът е създаден да търси смисъл, в кръвта му е. Аз не намирам смисъла да бъда харесвана само в разцвета на силите си, когато ми върви. Защото моята истинска същност е на дълбоко тъжен, нещастен, комплексиран и може би донякъе озлобен човек. И какво? Не заслужавам обич ли? Моето истинско аз не заслужава обич, трябва да е друго, за да бъде приемано и харесвано от околните. Това просто много ме натъжава, но и не само. Аз самата не се харесвам, но не мога да определя какъв точно ми е проблема - защо живея толкова нещастно, защо съм толкова неуравновесена? Да не би да имам характеропатия... не знам какво да направя за да се чувствам по-добре и може би затова пиша тук. Може би ще получа някакъв съвет, омръзна ми да живея така, нещастно Д-р Първанов, много ви уважавам, но тези генерични отговори не ми помагат. Self-help литературата никога не съм я харесвала, защото не гледа дълбоко на нещата и само промива мозъци. Позитивното мислене не е "мислене"... Споделям това мнение - http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1703032

Ама това не са ли пак условия... за да бъда обичана, трябва да не търся, защото иначе "ставам грозна и непривлекателна". Навсякъде е пълно с условие. Ако си нещастен, не те обичат. Трябва да си щастлив и самоуверен, да не търсиш, да си си самодостатъчен и т.н.; Ами ако ти си слаб в момента, имаш нужда от протегната ръка? Такава, както и любов, ти се дава само тогава, когато не я искаш, защото тогава си "привлекателен". Това просто не е справедливо.

Факт е, че се изживявам като жертва, и с това си поведение явно несъзнателно (но вече е достъпно и за съзнанието ми) искам да избягам от отговорността. Терапевтката, при която ходих ми каза, че съм в комфортната си зона, нищо, че аз никак не се чувствам комфортно - непрекъснато страдам, измъчвам се от мисли, поставям си диагнози, и се мразя. Току-що ми се случи гадно нещо - не получих обаждане, за което чаках, и което бях натоварила с огромни очаквания. Сега всички ме потупват по рамото, но никой не ме съжалява. Осъзнавам, че искам да се влача. Имам нужда МЕН да ме обичат, някой да ми помогне, да ме гушка, не искам аз да си помагам. Защо да го правя, цял живот съм била сама и не заслужавам ли веднъж аз да се отпусна и мен да ме обгрижват и обичат? Факт е, че много афектирана пиша това, но винаги ми се е въртяла тази идея в главата. Вбесява ме, когато ми казват "Помогни си сам, за да....". Не искам да си помагам сама. Не искам аз да се обикна. Не съм виновна, че цял живот съм расла в гадно и отвратително семейство. Искам аз да получа любов веднъж, на мен да ми се помогне, а не сама да се справям, при положение, че имам толкова дефицити. Да, и това е оправдание и отказване да поема отговорност. Факт е. Но душевно се терзая и не знам вече какво да направя... свръхтревожно ми е, постоянно се бомбамдирам с мисли, много често се самообвинявам и дори искрено, много искрено се мразя. Най-накрая почвам да си мисля,че макар и с голямо его, ще се наложи да посетя психодоктор, защото не издържам живота. Аз се влача, аз не живея. Непоносима ми е идеята да се обичам, да се ценя, да си градя самочувствие и прочие. Искам веднъж мен да ме обичат, искам любов от вън!!!! Не от мен си! Искам от вън, както е нормално да става. Както на малкото дете първо му дават любов от вън (мама, тати, дядовци) и то само се обиква и после има ресурс да обича себе си и да дава любов. А аз се чувствам толкова окаяна. Не знам какъв ми е проблемът, нито как да си помогна.

Добре де, д-р Първанов, вие не бяхте ли с когнитивно-поведенческа насоченост? Аз все се лутам... как се решават проблемите? Като оправим подсъзнанието или като оправим поведението? Тези въпроси толкова ме тормозят, че не знам.

Прави сте... осъдихме човека, преди да се е изявил даже. Но е трудно да се постигне мъдрост когато си млад и несигурен, нали? Благодаря за отговорите ви. Помогнаха!

Интересни карти. На въпрос какви са намеренията на Х към У? (Х е момчето, а У е момичето и е една моя много близка приятелка), се случи следното: Крал чаши /залепнал/ Асо чаши обърната 2 чаши обърната 5 меча права Пояснения + моя коментар: Ех, че странно. Господинът е доста shady по принцип и приятелката ми има куп съмнения относно неговата сериозност, посветеност, както и дали не е свръхсексуален, вятърничав и подобни. Докато размесвах картите, задълбочена във въпроса й, постоянно ми се набиваше картата Дяволът. Наистна я виждах много често и направо щеше да е прекалено, ако се беше паднала, но според мен не е случайно, че я виждах на няколко пъти, докато размесвах. Както и някакви мечове, които не запомних. И все пак не мисля, че картите ми дават кой знае каква информация за намеренията на човека, а по-скоро за чувствата на съмнения и песимизъм (несигурност) на приятелката ми. Моето мнение е, че въпросният човек е Кралят чаши, т.е. не много лош типаж, но определено обвит в мистерия (той е водна зодия, но с доста интересна натална карта.) Възможно ли е всичките тези негативни карти (обърнатите чаши, мечовете) да е просто отражение на притесненията на приятелката? Как мислите вие?

Гледам на една приятелка - наистина не е за мен. Чудим се над картите й. Въпросът е иска ли Х да бъдат заедно. Те имат доста странни отношения. Император, Обърната Сила, 7 чаши. Бих споделила моето мнение по-късно, но след като чуя вашето.