SeekerOfAnswers

Lifetime ме подсети за едно мое наблюдение върху 9 жезли, но права .
Според мен тази карта касае психиката и начина на поведение на човек в определена ситуация от живота му, а и не само. Тя е страх огромен и пришпорване на нещата както пише Lifetime в темата за обърнатите карти. Но е и едно огромно упорство да се иска нещо, само че съдбата не е решила да го даде. Тя е упорство срещу оставянето на нещо старо, което е носело успехи и неприемането на новото. Човекът се е вкопчил в старите си лаври и чака отново да жъне успехи от тях. Упорство срещу оставянето на стереотипи на поведение, които вече са вредни и не носят нищо добро. Картата е дори и защита срещу новото, което дори и да не го искаш то си идва.

Хрумна ми да пиша за 5 чаши, тъй като нещо ми направи впечатление.

Една от най-саморазрушителните карти в Таро. Сещам се за следната аналогия, представете си една привидно устойчива сграда - физическата и социална част на личността, построена над подпочвени води - меланхоличните емоции и лабилната менталност, които не спират да подриват всичко останало. В един момент сградата просто рухва.

Продължителното влияние на 5 чаши довежда точно до това. За мен беше своеобразно малко откритие, да проследя влиянието на тази карта, именно по този начин. Тоест, тук тя не е просто апатия, обособена във времето. При по-продължителна поява тя дава резултати, тя предвижда нечий тотален срив, който е по-труден за преодоляване и от предшестващия го период - като плаващи пясъци, от които измъкване няма. Дори напротив.

Всъщност тази комбинация - 3 чаши, 9 пентакли, 2 пентакли - много ми намести някои изречения от езика на Таро. Въпросът ми беше ще получа ли нещо, без да поставям срокове. И го получих, но не в очакваните размери (2 пентакли наистина оказва, че полученото не е достатъчно). 3 чаши показва, че е уцелен точният момент. Но какво е мястото на 9 пентакли се чудех доскоро. Едва след това разбрах, че тя никак, ама никак не е случайно там. Тя показва моята увереност. Исках да играя играта докрай и бях възнаградена. Моралното удовлетворение, което получих е голямата победа за мен, материалното беше трохи, но то вече няма значение.

Ще се опитам и аз да ти тълкувам комбинацията.

И аз мисля, че неколкократно е имало преминаване през Кулата, но сега вече е друго.
Необходим за извървяване път, за да се стигне до там, че нещата да са сигурни, да знае човека какво прави, какво върши, да се даде изненадата в лицето на 9 пентакли и то точно от там от където тя се и очаква. Тук има човек, който е наясно какво прави. Лодката вече ще е на брега или е на него. Може би се чака момента на неговото спасение от дългото лутане в нищото, да иде там, където вече всичко е осмислено, всичко има смисъл.
Мисля, че рицаря е някаква връзка между два периода - между това да пазиш всичко за себе си, да криеш дори и да мислиш много и следващия да го дадеш, да дадеш всичко, което имаш, да го поднесеш, да отвориш пътя, вратата към нещо, какво ще е то обаче не знам, но трудният период е дотук, времето му е свършило, сега пътя е друг за рицаря. Дори си мисля, че той вече няма да е сам.
Казваш сърцето - тук мисля, че вече има стабилност, опование на него, че това което то иска, чувства или преследва е правилното.

3 меча - карта на личното сбогуване с нещо или някой. Падала ми се е тази карта преди, за определена ситуация.
Мъчили сме душата си и в един момент трябва да я освободим от мъчението, но ние не някой друг.
Не е ли карта на мъчещата се душа?

3 меча
Не съм споменала, че това е и картата на миналото, на тоталното осъзнаване - много повече от страданието и озлоблението на 5 меча и повече от незнанието и сковаността на 8 меча; това е карта на философското примирение и замисляне - какъв е смисълът от битието и изобщо дали дадено начинание има бъдеще.
3 меча е карта на Предела, на Сбогуването, отвъд които, не следва нищо, което е следвало преди.
3 меча е карта на неумолимото време и много повече от Колелото на съдбата е времева карта: сроковете са ясни - миналото е било, бъдещето, каквото се очаква, няма да се състои.

Франсоаз Саган би я нарекла - Bonjour Tristesse
Габриел Гарсия Маркес - 100 години самота
Боеций - Утешението на Философията
Марк Аврелий - Към себе си
Достоевски - Записки от мъртвия дом

Важно е ние да й намерим име

Да, има и изключения: в този случай една неуморна упоритост, преследване на недостижимото, цел до звездите. На този човек не са му нужни помощници, нито съветници - той ги отхвърля и не ги зачита; той вярва в звездата си и знае, че няма да стане нищо скоро, макар, че го знае - смесица между еуфория и съмнения, между подем и падение, но целеустременост, на която всеки може да завиди.
Друг е въпросът дали има смисъл: в търсене на смисъла, много каузи рухват, но тази може и да успее, защото идва от сърцето.

Поводът е вчерашен разговор за определена комбинация от карти, където присъстваше и 9 чаши.
Та, освен всичките й значения, си спомних, че тя може да значи и още нещо и то нещо много съкровено за всеки човек. Пропуснала съм да го напиша преди ...
9 чаши е и карта на молитвата, символ на онези моменти в живота ни, в които отчаяно се молим и търсим спасение и се надяваме да бъдем чути от Небето.

Не съм съвсем съгласна и ще кажа защо. Много неща са присъщи на човека, но това да се страхува от любовта е по-скоро невротично и има проблеми изобщо с изразяването на чувствата. А хора, които се страхуват да се себеизразяват в любовта, са от губещата страна и те обикновено са склонни да се самосъжаляват, да "кършат китки" и да отлагат важните решения в живота от страх ... да не бъдат наранени. НО, така или иначе все са си наранени

С какво Таро може да бъде полезно и да помогне специално при любовни въпроси - да ни покаже пътя, какви са и откъде идват точно страховете ни, да ни помогне да се вгледаме у себе си и да разберем кои са важните неща за нас. Да ни даде сили да се преодолеем и да се опитаме да тръгнем по нов път, дори и да е труден. Но Таро не може от слабия и безволев човек да направи нито борец, нито нищо друго. Повечето хора са склонии да изтезават картите до полуда - ежедневно и ежечасно, задавайки едни и същи въпроси. Е, не!
Таро няма нито да ни замести в нашите действия, нито да отиде на среща, нито да звънне по телефона, нито да се ожени или омъжи вместо нас, нито да измине разстояние. Това ще го и можем да направим само ние!
Затова Таро не е панацея, то е един полезен спътник, учител и помощник, особено по въпросите свързани с любовни отношения. Но за умните хора (визирам емоционално интелигентните). За другите - капан, в който щракват уловени мечтите, илюзиите, самоизмамите и миражите.

Направих шеговит (и не толкова шеговит) анализ на комбинации от карти Таро, които са за 8 човека на брой. За всеки има по 2 комбинации, които касаят настоящето отношение към нещо и бъдещето му развитие напред.
Лично аз се поучудих от някои отговори, признавам си, че досега не съм правила подобен екперимент - да питам точно затова Но, днес имам време, отдавна не бях хващала картите и реших, че ще е полезно.
Освен това, ги и преведох на човешки език. Разбира се, тук няма да споделям подробности и имена.
 
Крал меча, Отшелникът, 5 жезли – настояще –
Съпротивлявах се, но мина време и сега, почнах сам да търся отговорите, не ми е лесно. Но се боря.
Ас меча, 4 пентакли, Паж меча – бъдеще –
Зациклям, въртя се кръг, но има кой да ми помогне, нали?
 
Висша Жрица, Императорът, 7 чаши - настояще –
Учех (имах усет), но изпаднах в заблуждение поради надменност и сега броя .. звездите.
9 пентакли, Звездата, Рицар жезли - бъдеще –
Очаква ме бляскакво бъдеще (така си мечтая), което бързо ще изгори обаче. Въпрос на две години време само.
 
Рицар жезли, Луната, Слънцето – настояще –
Не помня как се случи, сън ли беше, може би ... Имам силна интуиция, на нея се доверявам; усещам хората като цяло. Но мозъкът ми блокира, имам проблеми с паметта.
Императрицата, Дяволът, Паж чаши – бъдеще –
Аз съм една много красива жена и заслужавам повече, да не ми се правят другите ... Но пък, интелектът ми е слаб. Аз съм просто едно дете.
 
Крал чаши, Ас меча, 2 чаши – настояще –
Ще излекувам света, защото умът е над всичко, по-скоро ... неясните ми желания. Ммхмх.
Ас чаши, Кралица меча, 9 жезли – бъдеще –
Освен да се окайвам, че съм силна, в крайна сметка, само се зъбя на света, но все пак – ще видите вие!
 
Паж чаши, 8 жезли, Глупакът – настояще -
Обичам да се подценявам, но такава ми е играта: нека ме мислят за глупаче. Обичам да се лиготя, отива ми на външността.
Кралица жезли, Кралица пентакли, 3 пентакли – бъдеще -
В крайна сметка, онова не беше важно, сега ще  бъда важна,важна госпожа, като другите. Моите приятелки ме гледат накриво, ама май аз така ги гледам.
 
Глупакът, Ас жезли, 10 меча – настояще –
Как се случи не знам, но онова, което за кратко време научих, ме накара да преосмисля много неща.
Луната, 3 жезли, 6 пентакли – бъдеще –
Сега не знам на кой свят съм, дори не знам и какво искам, но ще се случи. Води ме съдбата.
 
Паж меча, Кралица жезли, Папата – настояще –
Дълго търсех това, повярвах си, открих Учител.
9 меча, 5 пентакли, Паж пентакли – бъдеще –
След както намерих, отново се изгубих и пак съм на нулата, в началото.
 
10 жезли, Ас меча, 4 пентакли – настояще –
Този товар е просто още едно притежание без особен смисъл.
10 меча, Глупакът, 7 пентакли – бъдеще –
Покупко-продажбата е въпрос на време. 

Пускам ви една интересна комбинация - Крал меча, 9 чаши, 9 пентакли
Няма да я анализирам, но натрупването на 9-ки (и то завършваща е 9 пентакли) след Крал меча само по себе си е пробив, в която и да е система.
Нещо, като -- в началото бе Словото ...
 
Би трябвало подобни комбинации да развиват сетивата и усета за Таро, да отворят собствените ни прозорците и навътре, и навън, и ако през прозореца се вижда Зимата, то психическата реалност казва "така го виждат другите, но не е".
Отстояването на собствената истина (по Крал меча) винаги ще изведе до единствената истина - 9 пентакли по интуитивен път - 9 чаши. И така нататък ...

Дори, насочи се към добър терапевт, с който да обсъдиш проблемите си на живо.
Тук, в този форум, основно валят наставления - какво трябва да се направи, каква би трябвало да бъдеш, по какъв начин следва да се чувстваш и т.н...
За мен няма по-добър специалист за това как се чувстваш от самата теб. Няма смисъл да се бориш насила със собствените си чувства и да се опитваш да променяш реакциите си с някакви съзнателни техники, които чувстваш чужди. Чувстваш се зле от това че те третират само като сексуален обект и това в крайна сметка е в реда на нещата и касае теб, твоите чувства. Не бива да се цензурираш, да се опитваш да се чувстваш по друг начин, независимо какъв авторитет ти го казва това. Виж, за самооценката, няма как да не се съглася: добре е да работиш над нея. Като цяло голяма част от човешките проблеми все пак идват именно от неумението си да обичаме себе си.
 
 
Пиша това мнение, защото въпреки добронамереността на господата по-горе, оставам с впечатлението, че не се чувстваш разбрана, и то с право. Лесно е да се напише нещо в стил "self-help", мотивационно надъхване, както и подкани да се "препрограмираш". То това не става толкова лесно - първо; и второ - няма емпатия там (или поне не може да се почувства качествено), където има наставления, поуки и неглижиране на собствените ти чувства. "Не, не се чувствай така, всичко си ти е наред". Важно е как се чувстваш.. важно е да се изследват тези неща в дълбочина, с потупване по рамото надали ще се оправиш. Затова - повече психотерапия, по-малко форуми и искане на съвети... Истината е в теб, там лежи познанието и се надявам да я откриеш за себе си.
 
 
Пп. Няма да се учудя ако този коментар не бъде публикуван, както се случи и предния път, когато написах далеч по-ползотворен и емпатичен коментар в темата на едно момиче. Ще се надявам този да бъде публикуван, защото не е заядлив, нито хаплив, но е просто различен. А ако не се публикува - това би било срамно. Форум за духовни уж хора (Бяло братство) да налага цензура

редно, нередно, трябва, не трябва...
познати са ми тези разсъждения и въпроси, но ако беше въпрос за умуване, досега да си го измислила!
истината, според мен,... не се разбира, тя се преживява, чувства.
понеже ти не си особено свързана със самата себе си, не можеш да си разпознаваш чувствата, кое е твое и кое не.
 
защо не пробваш психодрама - преживелищен метод, сякаш на игра откриваш много истини за себе си... 
и индивидуална психотерапия също
 
напоследък почвам да се убеждавам, че единствено себепознанието (да се свържеш със себе си и най-дълбоките ти ценности) оправя другите "външни" неща като стрес, кофти отношения с околните и т.н. ... така че, ключът е в теб..

Абе и на мен би ми било гадно да гледам как някой се мъчи така, ама с времето се научих, че няма как да помогнеш на НИКОГО, ако той не поиска помощта ти. Затова просто гледай отстрани. Според мен е приемливо да изкажеш един път мнение, и дотам. Всичко останало първо ще е безполезно, второ наистина може и да я проява на желание за контролиране и манипулация/власт.
 
Иначе мога да те разбера. Фрустриращо е някой на когото държиш да се измъчва така, често се чувствам безпомощна като ставам свидетел на такива случки, но това е животът!

Не прочитам тя да е искала помощта ти! В случая не питаш за нея, а за реакцията, която тя и поведението и правят в теб. Непоисканата помощ се явява манипулация през псевдо-грижа. Възможна е, но аз лично няма намерение да подхранвам подобно поведение. Запитай се, зад рационализациите, какво те кара да мислиш толкова за нея и да искаш да се месиш там, където си непоканен?! 

Тук се съдържат отговорите на всичките ти въпроси. Това е част от цял курс на тема "Отровните родителски модели, които променят качеството на живота ни" , който при всяка среща, замисля и дава отговори различни от стандартните на много хора.
 
 
Не е необходимо да прощавате Сега сигурно си задавате въпроса: „Като първа стъпка не трябва ли да простя на родителите си?“. Моят отговор е „не“. Това може да ви шокира, разгневи, озадачи и обърка. Повечето хора са се оставили да им внушат, че прошката е първата стъпка към изцелението.
Истината е, че за да се почувствате по-добре и да промените живота си, не е необходимо да прощавате на родителите си!
Давам си сметка, че това твърдение противоречи на повечето най-почитани религиозни, духовни, философски и психологически принципи. Според юдейско-християнската етика: „Да се греши, е човешко, да се прощава, е божествено“. Давам си сметка, освен това, че за много специалисти в областта на психологическата помощ прошката е не просто първата стъпка към душевния покой, а единствената. Аз изобщо не съм съгласна с това твърдение.
В началото на професионалната ми кариера аз също вярвах, че да простиш на хората, които са те наранили, и най-вече на родителите си, е важен етап от процеса на лечение. Често окуражавах пациентите си — някои от които много сериозно малтретирани да простят на жестоките си родите ли. Освен това повечето от тези пациенти предприемаха лечение, твърдейки, че вече са простили на „отровните“ си родители. Аз обаче открих, че прошката в никакъв случай, не им е позволила да се чувстват по-добре. Те продължаваха да се чувстват зле. Те продължаваха да проявяват обезпокоителни симптоми. Прошката не беше довела до никакви значими или трайни промени. Всъщност някои от тях се чувстваха дори още по-неадекватни. Те казваха неща от рода на: „Сигурно не съм простил достатъчно“, „Моят свещеник казва, че не съм простил от сърце“ или „Нищо не правя като хората“.
Аз обмислях концепцията за прошката много дълго и много обстойно. В един момент се зачудих дали прошката не възпира напредъка, вместо да го улеснява.
Стигнах до извода, че прошката има две лица: отказ от потребността за отмъщение и освобождаване от отговорност на виновната страна. Идеята за отказ от потребността за разплата не ме смущаваше. Отмъщението е съвсем нормална, но много негативна реакция. Тя засмуква личността в тресавището на маниакалните фантазии за ответен удар, който ще й донесе удовлетворение, предизвиква безсилие и нещастие и освен това вреди на емоционалното благополучие. Колкото и сладко да ни се струва за момента отмъщението, то подклажда емоционалния хаос между детето и родителите и пилее ценно време и енергия. Отказът от потребността за отмъщение е труден, но несъмнено е стъпка към по-доброто душевно здраве.
Другата страна на прошката обаче не беше така ясна. Имах чувството, че безусловното освобождаване от отговорност е нещо нередно — особено когато ставаше въпрос за тежко малтретиране на невинно дете. Защо, по дяволите, трябва да прощавате на бащата, който ви е тероризирал и пребивал, превръщайки детството ви в ад? Как да „простим и забравим“ факта, че едва ли не всеки ден е трябвало да се прибирате в една къща със спуснати завеси и да дундуркате пияната си майка? А наистина ли трябва да получи прошка бащата, който е изнасилвал дъщеря си от седемгодишна възраст?
Колкото повече размишлявах, толкова по-ясно осъзнавах, че опрощението всъщност е различна форма на отричане, или: „Ако ти простя, можем да се преструваме, че случилото се не е толкова страшно“. Осъзнах, че този аспект на прошката всъщност пречи на хората да вземат живота си в ръце.
 
 
Капанът на прошката
Една от най-опасните особености на прошката е, че тя ликвидира способността да излеете натрупалите се емоции. Как ще осъзнаете гнева си спрямо родителя, на когото вече сте простили? Отговорността има само два адресата: външен — човекът, който ви е наранил, или вътрешен, тоест вие самите. Затова можете да простите на родителите си и в замяна на това неизбежно да намразите себе си.
Другото, което забелязах, беше, че някои мои пациенти бързат да простят, за да избегнат болезнената работа по време на терапията. Те вярваха, че прошката е краткият път към душевния мир. Много от тях „простиха“, прекъснаха терапията и потънаха още по-надълбоко в депресията и тревогите си.
Повечето от тези пациенти се бяха вкопчили във фантазията „Трябва само да простя, и ще се излекувам, душевното ми здраве ще цъфти, всички ще се обичат, ще се прегръщат и ще бъдат щастливи“. Пациентите твърде често откриват, че обещанието за прошка им донася още по-големи разочарования. Някои постигат известно подобрение, което обаче е съвсем краткотрайно, защото не е имало никаква промяна нито в чувствата им, нито в семейните отношения.
Спомням си един особено покъртителен сеанс с пациентка на име Стефани. Нейните изживявания са чудесна илюстрация на типичните проблеми, възникващи след преждевременното даване на прошка. Когато се запознахме, тя беше на двадесет и седем години и беше изключително ревностна „новопокръстена“ християнка. На единадесет години Стефани била изнасилена от втория си баща. Той продължил да я насилва още една година, докато майка й не го изгонила (поради други причини). През следващите четири години Стефани била тормозена сексуално от многобройните любовници на майка си, след което на шестнадесет години избягала от къщи и станала проститутка. Седем години по-късно била пребита почти до смърт от свой клиент. Докато се възстановявала в болницата, я посетил някакъв религиозен пропагандатор, който я убедил, че трябва да започне да ходи на църква. След няколко години Стефани се омъжила за същия пропагандатор и родила син. Тя била твърдо решена да построи живота си наново, но въпреки семейството и новата си религия, продължавала да бъде нещастна. В продължение на две години посещавала психотерапевт, но депресията й не отзвучавала. Тогава дойде при мен.
Разпределих я в една от групите ми от жертви на кръвосмешение. Стефани ни увери, че е постигнала душевен мир и е простила както на втория си баща, така и на студенокръвната си неадекватна майка. Аз й казах, че ако иска да се отърве от депресията, може да се наложи за момент да оттегли прошката и да даде воля на гнева си. Тя настоя, че вярва дълбоко в прошката и че гневът нямало да подобри състоянието й. Убеждаването протече доста мъчително и причината беше отчасти в това, че исках от нея да извърши нещо болезнено, а от друга страна, защото религиозните й убеждения противоречаха на психологическите й потребности.
Стефани свърши работата си съвсем прилежно, но отказа да даде воля на гнева си. След това обаче започна на моменти да го излива върху други хора. Например една вечер прегърна друг участник в групата и му каза: „Твоят баща е чудовище. Мразя го.“
След няколко седмици собственият й потискан гняв най-накрая излезе наяве. Тя крещя, руга и сипа обвинения към родителите си, че са унищожили детството и са осакатили зрелите й години. Накрая се разрида и аз я прегърнах. Усетих, че тялото й се отпуска. Когато се успокой, реших да я подразня незлобиво: „Що за поведение от една добра християнка?“ Никога няма да забравя отговора й.
„Предполагам, че Господ предпочита да ми е добре, отколкото да простя.“
Тази вечер тя изживя преломен момент.
Човек може да прости на „отровните“ си родители, но това трябва да стане в края на емоционалното „пролетно почистване“ — а не в началото. Човек трябва да излее гнева си за всичко, което е изживял. Той трябва да скърби заради факта, че никога не е получил родителската любов, за която е копнял. Той трябва да престане да пренебрегва и омаловажава вредата, която му е била причинена. Прекалено честото да „простиш и да забравиш“ означава да се преструваш, че нищо не е станало.
Друго мое убеждение е, че прошката е уместна само когато родителите направят нещо, с което да я заслужат. „Отровните“ родители, и най-вече насилниците, трябва да осъзнаят станалото, трябва да поемат отговорността и да демонстрират желание да поправят нещата. Ако вие едностранно прощавате на родители, които продължават да се отнасят зле с вас, които отричат действителността и собствените си чувства и които продължават да проектират вината върху вас, прошката може да се окаже сериозна пречка за емоционалната работа, която ви предстои. Ако единият или двамата родители са мъртви, вие все още можете да излекувате пораженията, като простите на себе си и се освободите от тяхната емоционална мъртва хватка.
Възможно е и е логично в този момент да се чудите дали ако не простите на родителите си, няма цял живот да изпитвате горчивина и гняв. Всъщност ще се получи точно обратното. През всички тези години видях, че емоционалният и душевен мир идват като следствие от освобождаването от контрола на „отровните“ родители, без да е необходимо да им прощавате. Но това освобождаване се постига само след като сте работили върху натрупания гняв и тъгата и след като сте прехвърлили отговорността върху техните рамене, където в крайна сметка й е мястото.

Хората са такива каквито са. Най - важното те са всякакви други но НЕ И КАТО НАС.. Това е едно от основните грешки във взаимоотношенията, когато се опитваме да премерваме хората спрямо нас, да ги сравняваме с нас и да очакваме да са като нас. В следствие на тази грешка идват и основните и постоянни разочарования. 
Ако си представим едно общество с еднакви хора, с еднакви идеи, еднакво мислене и еднакви постъпки, ако поживеем известно време в такова обкръжение много скоро ще разберем, че липсва нещо много важно - развитие. В подобни взаимоотношения, няма развитие и креативност. Затова различията в хората са от изключителна важност за напредъка в духовното и емоционално развитие.
Това се приема много трудно от хора, които имат нарушена връзка със своя вътрешен център и ползват взаимоотношенията си като огледало за доказване на собствената си доброта или постижения. Очаквайки да се докажем, чрез одобрението и разбирането на хората около нас ние им даваме правото да ни наранят, обидят, разочароват и да се държат грубо с нас. В същото време ни пречи да се научим да ги уважаваме. 
Контакта ни с всеки човек е част от нашите емоционални потребности. Ако другият не ги задоволи ние се чувстваме "прецакани", а всъщност това не е така.
Ако не се обичаме, ние не можем и да обичаме. Но имаме дефицит имаме нужда от обичане. Когато се съберем с партньор, в този случай, нашето обичане се превръща в сделка - аз го обичам толкова много, той трябва да ме обича поне колкото мен и даже повече. И ако той посмее да обича себе си повече от мен, аз вече имам голям проблем. Получава се едно вкопчване в този вид взаимоотношения от което единия задължително ще иска да избяга. Любовта не признава кантари, сметки, справедливост и равновесие. Да се разтвориш в една любовна връзка означава да обичаш защото на теб така ти харесва, а не защото очакваш другия да те обича по същия начин.
Същото е и в отношенията от друг характер. Поддържаш отношения с един човек, защото на теб ти харесва, а не защото очакваш да получиш нещо в замяна. Даваш толкова колкото ти е приятно, прекратяваш в момента, в който изпиташ дискомфорт, но с уважение към различията на другия. Защото никой не е длъжен да задоволява нашите дефицити и никой не е съвършен, за да премерва точния баланс на нужното ни равновесие.
Консултация с психолог или психотерапевт се прави в момента, в който човек усети, че не може сам да се справи със своя дискомфорт. Както отива на лекар, когато не може сам да излекува корема си. Така че, ако състоянието продължава повече от месец без визия за справяне, време е за консултация.