ягодка

Орлин, безкрайно ти благодаря за отделеното време, търпението, човечността, искреността! За всичко! Бъди жив и здрав!!!

Веднага отговарям: 1.Уча се да изразявам чувствата си. 2.Научих се да казвам не. 3.Уча се да се самоуважавам. 4.Правех досег с придружител. После започнах и сама, но синът ми беше свръзката, ако нещо не се получи. Първо пиех половин лексотан, изчаквах един час и излизах.Така един месец. Един ден добих кураж, не си пих хапчето, отдалечих се доста, и бурята дойде. И....дотам беше. 5.Промених храненето. 6.Почитам Бог. 7. Пробвах медитация, но не ми се получава. Ами това е. Да, желая литература, терапевт също, защото без него се убеждавам, че няма да станат нещата. Ще трябва да поговоря и с близките си за това. От Пловдив съм.

Здравей Орлине, Чета книгата на Едмънд Борн "Да се справим с тревожността и фобиите". Влизала съм и в Европея, и други сайтове, но там като че ли, има повече информация за симптомите. Четях и във форумите, но там се чувствам недобре, и вече почти не влизам.В смисъл чета понякога страхотии и обезкуражаващи неща там. Странното е, че аз, която имам проблем,от стола пред компютъра давам вяра, кураж и надежда, на хора като мен. С поздрав, и пожелание за лек ден.

Здравей Орлине, Позволявам си да се обърна така към теб, защото прочетох, че предпочиташ тая форма на обръщение. Но респектът и уважението ми към теб си остават. Добре си ме подредил.Много лоша и инфантилна ме виждаш. Майка ми има вина, но и аз имам.Прекалено чувствителна съм, лесно се обиждам,доста анализирам нещата,доста търпелива съм.Но, кой каквото сам си направи, никой не може да му го направи. Преди да се появи Пр в мен се бореха емоцията и разума.Емоцията ми казваше едно, разумът друго.А аз не можех да направя избор. Децата ми искат предишната си майка/вече не са деца де/, и аз го искам. Не искам никой да ми е длъжен. Искам помощ от тях, защото сама опитвам, но не мога.Беше ме страх да стоя сама в къщи-преборих се. Получавах кризи, пиех лекарства, казвах молитви на Дънов.Оставаха само няколко пъти при мен-после сама се справях.Сега няма и помен от страховете ми в къщи. Но с тоя страх от вън не мога сама. Нали за това сме семейство, да си помагаме.Когато те са имали нужда от помощ, са я получавали от мен. Сега аз имам нужда. Искам и сега да се справя.Да изляза от тоя капан. Да не се моля на никой да отиде да ми купи хляб. С вяра и уважение към теб.

Здрявейте, г-н Баев! Благодаря ви, че се отзовахте. Отговарям на въпросите. 1.Детството. Безгрижно.Бях обичано дете. Срамежливо, свито, кротко, послушно. Имах малко приятелки, но ги обичах и държах на приятелството си с тях. 2.Възпитанието. Не съм възпитавана строго. Напротив. Майка ми не възлагаше големи надежди в мен и може би затова и не изискваше много. Достатъчно беше да съм добра ученичка. Не им създавах проблеми, бях си послушна по природа. Винаги са ми имали пълно доверие. 3.Изискванията на родителите ми към мен. Изискваха да съм честна към хората, скромна, порядъчна и спретната. 4.Отношенията помежду им : мисля, че се разбираха добре. Навсякъде ходеха заедно, всичко решаваха заедно, подкрепяха се, и то много, когато някой от тях се разболееше или имаше проблем. Баща ми обичаше да си пийва.Това ядосваше майка. Започваше да го навиква, обиждаше го. Той мълчеше. Всеки от тях е имал предишен брак. Съответно той имаше дъщеря, а майка - син. Брат ми живееше при нас, а сестра ми - при майка си. Моята майка не обичаше много сестра ми и й беше неприятно, когато тя ни гостуваше. Но това баща ми не го знаеше. Той пък обичаше брат ми като свое дете и не правеше разлика между трима ни. 5.Отношенията ми с брат ми и сестра ми. Със сестра ми много се обичаме и уважаваме. Щастлива съм, че я има. С брат ми не е така. Въпреки че израстнахме в една къща, винаги сме били чужди. Той е с шест години по-голям от мен. За него бях малка, смотана, задръстена... И досега съм такава за него. Позволяваше си дори и след като се омъжих да ме обижда пред съпруга ми, децата ми, приятелите ми. Търпях и преглъщах заради настояванията на майка ми - била съм по-малка, трябва да отстъпвам, без да се сърдя, той си бил такъв. Но от няколко години прекъснах всякакви контакти с него. Майка ми беше много против, но аз бях твърдо решена. 6.Привързаността ми към родителите. Като малка бях привързана и към двамата. Споделях само с майка си. Обичта към баща ми обаче надделя като пораснах. Беше ни достатъчно да седим в една стая двамата и да мълчим, или да четем. Разбирахме се без думи и бяхме щастливи. Според майка ми аз не можех почти нищо да правя, а исках да свиря на пиано - не можело, защото ми били къси и дебели пръстите...Исках да танцувам народни танци - била съм ниска и пълна. Казваше, че съм трътлеста, ниска, грозновата ( като баща си). Според нея не ме биваше за нищо. Бях много учудена, когато, започвайки работа сред други хора установих, че те ме приемат като равна и ме уважаваха и ценяха. Веднъж майка ми ми каза:"Ти можеш само деца да раждаш." Много се обидих,но й прощавах. Дори като се омъжих майка ми казваше, че съпругът ми ме е взел единствено заради жителството и жилището. Получих голяма доза увереност обаче след като в неговото семейство ме приеха нато своя дъщеря. Срещнах друго отношение. И си направих изводи. Лека-полека започнах да се отчуждавам от нея. За нея брат ми беше красив,умен, строен. а аз бях всичко, противоположно на него. Както казах, тя е имала друг брак преди този с баща ми. Споделяше ми като бях малка, че съжалява, че се е разделила с онзи мъж - щели да си живеят, да си гледат сина. А аз слушах и недоумявах защо ми говори така. Та аз съм родена, жива съм, дете съм й ?! Питах се не ме ли обича, не обича ли и баща ми? И двамата с баща ми са вече покойници. Баща си не мога да прежаля, често го сънувам и ми става леко на душата след това. За майка си не скърбя. След като почина баща ми, тя започна да се държи лошо към мен. Аз започнах да се защитавам и отношенията ни много се влошиха. 7.Отношенията на родителите ми към заобикалящия свят и хора, докато съм била малка. И двамата бяха честни към хората, всеотдайни в работата си, сериозни, морални. Баща ми беше затворен и не много общителен човек, а майка ми беше мнителна и с ниско самочувствие. Притесняваше се от мнението на хората. 8.Културата и ценностите им. Хора от работническата класа. Не обичаха показността, бяха скромни, сдържани. Баща ми породи в мен любов към книгите, научи ме да обичам животните и природата. Извинявам се за дългия пост. Благодаря за търпението. С уважение към Вас!

shelter, Три пъти гледах и слушах клипа.Може би това са чувствата, които изпитвам. Да, това съм аз в момента. Голяма част от картините ми се виждат страшни. Тези, които излъчват спокойствие са по-малко. Не знам. Объркваш ме. Благодаря ти за отзивчивостта.

Благодаря за окуражетелните думи. Все още имам надежда. Затова и пиша тук, след дълго колебание и нерешителност. Чета тук от доста време, научих полезни неща. Лек ден.

Здравейте, Влизам отвреме навреме тук и чета, но не се решавах да пиша и аз, и да споделя моите болки и проблеми. На 49г. съм. От 2008г имам диагноза: Паническо разстройство/ епизодична пароскизмална тревожност/. От есента на същата година се боря и с агорафобията. Тя е победител.От тогава почти не съм излизала сама навън.Правих опити, но след един неуспешен, отново се затворих, и изгубих надежда.Чета книгата на Е.Борн-Да се справим с тревожността и фобиите. Чета по сайтове, форуми.Разбрах доста неща. но вече гледам с други очи околните.Не съм същия човек,какъвто бях. Сега изпитвам чувства, които преди ми бяха непознати, и това ме плаши. Изпитвам завист към хората-за това, че са свободни да правят каквото искат. Намразих близките си. Изпитвам гняв към тях. Обидена съм, недооценена се чувствам. Като употребена и захвърлена в ъгъла. Аз, която поставях живота, желанията, интересите на семейството ми преди моите собствени-сега се чувствам изоставена. Може би не е точно така, но аз така го чувствам. Е, не са ме изхвърлили все още на улицата. Не искат да говорят за проблема ми, не искат да прочетат нищо за болестта ми. Не ме питат как съм, какво искам, как се чувствам. нали нямам вече пан. атаки-всичко за тях е ОК. Не се сещат сами да ми предложат да излезем навън- все аз трябва да си искам. по цял ден съм затворена в къщи. Чистя, готвя. нямам никаква цел. Преди правех всичко за да зарадвам близките си. Сега го правя машинално и по задължение. Усещам вече и физическите симптоми на застояването в къщи. Болки в костите и ставите, скованост, изтръпване на пръстите, шум в ушите. Психиатърът при който ходех ми каза, че излекуване от тази болест няма. На молбата ми за психотерапия отвърна, че няма смисъл. Помолих и личната лекарка, но и тя каза същото. Изписва ми лескотан, който да пия при нужда. И така. Знам, че трябва сама да се справя, но ми е много трудно. В началото не можех дори до входа да изляза даже с придружител. с часове се подготвях да идем до близкия магазин, а там се появяваха ПА. Но това вече е минало. Остана агорафобията. Искам да съм си предишната, но не мога. Вече не искам да правя нищо за близките си. Обидена съм им. Защо да се грижа за някой, който не го е грижа за мен. Станах егоист. Защо изпитвам тези чувства? Плаша се! докъде мога да стигна така? Или е нормално? не смея да говоря с близките си за психотерапия-нямам кой знае какви странични доходи. Ще съм им в тежест. Дано не съм ви досадила. Тъжна съм, и много самотна.

Ходих там миналата година. Много е хубаво. Преди обед беше облачно и имах чувството, че облаците са малко над главата ми. После изгря слънце. Там изпитвах огромно спокойствие. Още като спряхме на паркинга от очите ми потекоха сълзи. Нямам обяснение за това. Просто ми се плачеше. Аз страдам от агорафобия, но там нямах никакъв страх. Е, не бях сама, но все пак толкова далеч от дома. Освен "биволско спокойствие" аз друго не усетих. Мъжът ми като се допрял до една скала на пътя към аязмото, усетил някакви вибрации и боцкания по ръката. Това много го беше впечатлило. Има желание да отидем там с преспиване. Живот и здраве това лято ще отидем. Стояхме само два три часа на Кръстова гора, за мое голямо съжаление.Хората намираха камъчета и казваха, че виждали кръстове на тях. Аз така и не можах да видя нищо. Сигурно трябва силно въображение да има човек, за да види кръст. Хубаво е на Кръстова гора. Човек се усеща по близо до Бог и до небето.

Ако позволите, искам да попитам за себе си. Имам агорафобия. Страхувам се да излизам сама навън. Дали капките ще помогнат и на мен? И каква комбинация. Чела съм за спешни капки-те какви са?

Ще си позволя да се включа и аз. Алкохол почти не употребявам, въпреки, че откакто съм омъжена, в къщи постоянно има алкохол домашно производство. В сериозни количества. И вино и ракия. Освен мъжът ми, никой друг не го и близва. Което може само да ме радва. Аз си позволявам от време на време по една бира, или чаша бяло вино.Това може да е два три пъти в месеца, а може и въобще да не пия. И винаги в къщи, защото се опивам. Не нося на алкохол. За мен е вреден, когато се прекалява с количествата. Една капачка ракия дори е полезна-свекърва ми така правеше и живя до 86г.

Здравей Linki, Мисля,че сънуваш приятелката си,защото не искаш да се примириш със смъртта й.Защото постоянно мислиш за нея,даже и да не го съзнаваш.Моят баща почина преди 11г и повярвай,не съм спряла да го сънувам.В началото го сънувах почти всяка нощ и се събуждах щастлива,че съм била с него.Беше ми леко на душата след такива сънища.Той обикновено мълчеше, но беше при мен.Когато бях болна сънувах на два три пъти,че ме придружава до лекаря.Когато оперираха майка ми от рак,същата нощ го сънувах в нейната болнична стая,как спи на съседното легло.Всичко мина благополучно и тя оздравя.Вярвам,че тия сънища не са случайни.Вярвам,че той ни помага.Аз и баща ми имахме много силна духовна връзка.Тези чести сънувания ги приемам нормално не се плаша,напротив радвам се.Явно още не мога да го прежаля и да се примиря,че го няма.Много пъти сънувам,че се връща като жив при нас.Преди няколко месеца загубих и майка си и нея сънувам,но по рядко. Сънуваме нашите близки починали,защото мислим за тях,защото ги обичаме и защото не искаме да се примирим,че ги няма до нас. Ти си мислиш,че твоята приятелка е починала насилствено и това не ти дава мира.Затова я сънуваш в такива ситуации.А пък кой знае може и тя да иска да ти каже нещо с тях.Посъветвай се със някой специалист ако искаш.Дано да намериш отговор и да се успокоиш.Успех.

Здравей Диди, задаваш въпроси ето и отговорите:Да искам да се развеждам,но веднага няма да стане.Материалното не ме блазни особенно.В нашия дом всичко,което сме купували е на името на мъжа ми.За мен няма значение фактурите на чие име са,та нали го купуваме за нас двамата.Дори жилището е на негово име с моето съгласие.Имаме го от 20г.За мен думите "мое твое" в едно семейство винаги за звучали много грозно.За мен всичко би трябвало да е общо на всички в семейството.И аз имам принос в тоя дом.Така с лека ръка ли да го отстъпя за друга жена?Няма да стане.Не е честно.Няма да искам нищо в повече само това,което ми се полага.Въпросът дали съпругът ми играе роля на баща никак не ми харесва.Мислиш си че седя в къщи с отворена човка и чакам да ми я пълни.Макар и да не работя имам принос в семейния бюджет,взимам приличен наем от жилището,което притежавам.Имам 15г трудов стаж и още 2 3г такъв без осигуровки.Виждаш,че не съм била цял живот на негова издръжка.Последно спрях да работя края на 2007г.Приех много тежко това напускане,защото се чувствах много добре на работното си място,но това е.После месеци наред сънувах как отивам на работа.Изживях го тежко.След това не можах веднага да си намеря друга работа,дойдоха здравословни проблеми,семейни проблеми и като капак паническото разстройство.Сега съм в дупка.Казваш да живея сама и да ги посрещам като гости.Ми няма как да стане това. На тоя етап не се виждам да живея сама.Трябва ми помощта на близки хора.Опитвала съм сама да се справям,да излизам сама но не става.Който не е имал пристъпи на паника не може да ме разбере.Направих си много изводи,отворих си очите за много неща.Обмислям си стратегия.Сега трябва да мисля първо за себе си и после за другите.Досега беше обратното. Да признавам,че за мен приоритет винаги е било семейството после работата,сега горчиво съжалявам.Чувствам се жертва,използвана,употребена и сега вече ненужна.Истина е,че жените работят и поддържат домакинството едновременно.Аз правих това,което е по силите ми.Няма нужда да ме унижаваш и да омаловажаваш труда,който съм полагала в дома си. Защо си мислиш,че съм се вторачила в съпруга си?Значи,когато той е бил болен и е имал нужда от помощ я е получавал от мен,а сега когато аз имам нужда от такава-моля да си вървя по живо по здраво така ли?Нали семейството е за това,да се подкрепя в хубави и лоши моменти. Нямам инвалидна пенсия и не искам и да имам.Единственото ми желание сега е да оздравея и да се махна от тоя дом. Някои от въпросите ти ме обидиха,но се постарах да отговоря на всичките. Благодаря на всички хора,които взеха отношение по моя въпрос.Всеки един от тях ми даде по нещо,отговорих си на много въпроси,отворих си широко очите и видях неща за които преди бях сляпа.Благодаря ви от сърце мили хора.Благодаря и на теб Диди за отделеното време.Успех и лек ден.

Мила Ася,съвсем не се обиждам,напротив.Думите ти ме накараха да се замисля и да се погледна отстрани.Да такава съм-жена,която е допуснала да се обезличи.И за децата си права.Наистина ако са загрижени трябва да поговорят с баща си.А не да ми казват:Ами майко това са си ваши неща между вас.И да не смеят дума да му кажат.Но са добри деца,може да се страхуват да не се обърне и срещу тях.Не знам.Ще търся варианти,ще се съветвам,ще мисля.А истината трябва да се казва.Не е приятна,но ако си я прзнаем-отваря очите,показва ни грешките,отрезвява ни.С това"Аз мога"ще ми е най-трудно.Доста съм изчела за тая пуста страхова невроза и съм се опитвала да следвам съветите,но досега-резултати почти никакви.Надявам се Бог да е с мен,но знам,че той е горе ,а аз съм тук долу и съм нищожна прашинка.Знам,че Той няма да ми реши проблема,но се надявам да ми даде сили и вяра най-вече.Благодаря на всички вас,които взимате отношение по въпроса,всяка една от вас ми помага с нещо.

Здравей Късметче,ще се постарая.Ще си позволя и аз да ти пожелая Светлина Сила и Любов.И нека Бог да е с нас!