Jump to content
Порталът към съзнателен живот

парнар

Участници
  • Общо Съдържание

    32
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  1. парнар

    писмо

    Прибери се по светло… от деня – в своята вечерна къща. И от стая на стая подреди в чекмеджета минутите. После думите скрий. И на раклата в пазвата остави да потънат следите от твоите сънища. Прибери се по светло – не замръквай в дъха на върбите. И при лунната сянка не спирай. Не прекрачвай ти мрака и никога. Само сън е водата без бряг. И без вятър от билото. Преминава през теб. И изтрива следи на преминали… Прибери се по светло. Тази нощ ще изгоним от раклата думите. Остави есента да жълтее до прага…там, където пресича лицата си пътят. Аз не знам докога ще е жива водата в мен. Докога ще говори. Докога ще рисувам със думи лицето ти вечерно. Аз ще зная за теб… ще усетя дъха ти от стръмното. Как пресича в мен мрака. И разпалва телата на нощните въглени… Прибери се по светло…Само с миг ни разделя завоят. И замръква в следи моето тяло, нататък…след черното. Прибери се по светло. В някой ден.Там…от края на времето. Оцелелите стъпки те чакат до прага ронлив на съня ми.
  2. парнар

    диптих

    Очите ти всичко ми казват. Косите... ръцете. И устните... С пътеката късна. За двама. Откриваме дните си - в другия. Откриваме дъхави утрини, безсънни тела, скитен вятър. Поникнали есенни думи за дневния битов театър... В пътеката късна- за двама... притихнало бяло мълчание. Очите ти всичко ми казват. И тръгвам във теб. От началото... 2 Светът е от морска пяна, запомнила твоето тяло. Докосвам дланта ти и зная, че ти си в мен. Част. Или цяло... Че ти си водата и хляба от двете страни на небето. (Животът разражда в лицата следи от семейни недели…) Животът е сън от безкрая. Усещане в теб, че ме има. Една късна птица с начало на бяла и трудна зима... ---------------- Очите ти всичко ми казват. В пътеката късна - за двама. Поникналото мълчание е равно почти на измяна...
  3. парнар

    вятър

    на Румяна В теб са нощували – сенки и сънища… минали дни. Аз съм оня, вечерният вятър… топъл и тих. Есен съм минало, пролет- начало… ручей в снега. Късче от облак, нощем летяло… в твойта ръка. Стъпката в пътя, с пясък зарита… тайна следа. Зими от листи, скитници думи… крия в леда. ……… Капките сън по твоите мигли… с утрото гоня. Аз съм оня – без път. И посоки… в теб проговорил.
  4. парнар

    писмо до мама

    Всяка есен след тебе сбирам думи- листа. В стъпки кал се превръщам. И в бръшляна раста. В мен с пътеката зимна още птиците спят. Още с твоите зеници пазя песен. И цвят… Всяка есен след тебе губя твоя следа. Като в пръстен живея. Като в снимка със сняг… А брегът е далече, късен вятър довял. (Овдовелите вечери още бродят. След два…) Как полека угасна… в тази зимна мъгла. Всяка есен след тебе крия твоя сълза. А брегът е далече… имам път да вървя. Бяло, бяло облече паметта на снега…
  5. парнар

    сеанс

    Ако много дълго гледаш към реката, тя ще се превърне в синя сламка. После с нея ще спасиш в небето пътя на отминалото ято. Птиците при тебе ще се върнат. И ще носят песни под крилата. В твоя глас ще се засели вятър – много дълго ще е лято… Облаците ще превърне в слама. Сламките – в река… и тъй нататък.(Ако много дълго гледаш.В себе си. Или в реката…) …Само трябва още днес (полека) да измислиш сън, небе. И вечер. Иначе и тебе ще засели някоя река. На дълго гледал…
  6. парнар

    улично

    Толкова улици скитат в сърцето ми. Някъде. С твоя глас. Знам, не обличам с дъха си лицето ти. И…не сънувам мечта. Толкова улици… С дните. И думите. С летния вятър. И мрак. Спят, кадифени от погледи, пейките. С гарата. С нощния влак… Още горчи от толкоз завръщане сухият делничен хляб. В хорските погледи, сити от къшея, търся за думите праг. Есенни улици…С охра под стрехите. Плочник. И стар тротоар. Някъде…Някога… В няколко преки там разпилях младостта.
  7. парнар

    знахар

    Пропяха и в мене чужди петли. А сърцето ти тука остана. Старо, глупаво…нежно. Още боли. Още с раните в утрото ставам. Още билката сутрин по навик варя. И (по навик) превързвам си дните. Само в стъпки прохожда у мене сънят. А пък пътя му води заникъде… Тази сенчеста болка отляво вали (като стара езическа песен). В самотата на всички отминали дни. Или в прашните улични кестени. Ослепял съм…не помня. Не познах онзи ден песента на щуреца у мене. Нито ярката, светла и топла луна. Като копче от дреха вечерна… Само раната днес ни разделя…Нали. А сърцето ти билето чака. В този кръгъл часовник- без посоки. И дни… Някак още затискам мрака.
  8. парнар

    акварели

    Гласовете си бавно събирахме. В листопада сребрист на ноември. Тишината внезапно свършваше. С бреговете на твоята усмивка. И събудени, тука изстиваха всички спомени от мастилото. Или късните думи в шепа зад завоя, останал след зимата… 2 Самотата си тръгваше. С лятото. Зад смокините. Кея. И залеза. Гласовете ни бавно се спускаха с мокри стъпки. В студения пясък. А косите ти спряха в картината цветовете на всички посоки. Бяха тъмни и топло ухаещи. Бяха някакво мое очакване… 3 Двойна вечер. Реалност… и минало. Ти си две измерения вплетени. Или след вятър прибрала тържествено всички букви от платното на слепия… 4 Гласовете ни бавно заглъхваха край висящия мост на умората. (А навън самотата прелиташе.) От очите на нощните хора дорисувах съня в твоето име... или тихо си казахме ”сбогом”.
  9. парнар

    следобедна гара

    Дъвчат следобеда старци в бастунчета. Гълъби пърхат – в трохи. И по клончета. Голи красавици светят в цигарите. Влажни от погледи. Токчета. Токчета… Гарата дреме в сън по момичета. Или във къс от следобед. Слънце и смях от перона надничат. Като от детско фото. Цигани с кестени топлят в небето си ято оклюмали врани. Влакът пониква сънливо от изток. С погледи влакът се храни. Като присъда е точен часовникът. Кръгъл от рамене на раздели. Няма те в тези разсърдени токчета. И не наднича зеленото… Старчета местят с бастуните времето – вятър от хълма ми тича. В погледи. В подлези. В стъпки… И стъпкано. Моята любов се изрича…
  10. парнар

    алхимия

    Побеляват лунните гнезда. И тихо изгрява над птиците. С разкованата в мен самота търсят нова пътека зениците. А пътеката бяга от мен в стъпки , в полет на влюбени думи. Знам, ще съмне и този ми ден - стара болка гори помежду ни… От оттеклите в зима стъкла ще се стича на звуци дъгата. Слънчев лъч ще остави следа. После…после ще свърне. По вятъра. Само ти в този никакъв ден ще ме чакаш. Накрая на пътя. В този праг от преминали дни колко още недели пристъпят… Побелява навън този свят. В жълто - сиво вали есента ми. Скърцат бодро с пъртините сняг… чужди думи. От мене те пазят. А лицето ти , сгушено в мен, (зад изтеклата зима в завоя) в този студ, в този никакъв ден тихо шепне :” отново съм твоя”…
  11. парнар

    метафорично за Икар

    Наесен дните ми потичат бавно. И косо някак преминават… С оранжеви, протрити дрехи. Надничат в старомодните пространства очите им. С далечни пътища… С лица от клони, мъх. И минало. В ресниците на слънчогледа наесен дните са роднини. Пред прага вечер ме очакват. И палят нощната камина телата им, попили вятър… Тогава някъде…у мене един щурец такъв, окъсан… събира недопети песни. И с тях камината покръства. Щурец, от лятото дотичал, размеква восък. От мечтите. И аз, забравил за крилете, в безкрая падам. На очите ти…
  12. парнар

    сън по лятото

    …И когато поспре тишината в моята празна неделна къща. Сред стените с отминало време. А денят с рязко щракване свърши. И заключи остатъка думи. В непотребния слънчев пясък от брега запустял на чувствата… И когато засипе вятърът изтънелите диги на залеза. С нощен мрак…отлежал. И безпаметен. И когато преде в самотата своята зимна студена риза… Аз за теб ще измоля от лятото късче синьо, дъга…сянка близка. …Този миг, в който крие сърцето ми самотата на нощния пристан…
  13. парнар

    репортаж

    …Още пият виното. Със поглед. И трепери браздата в очите им. Вечер бога във себе си молят – да нощува при тяхното име… Вместо поздрав те мерят със дума – колко струваш…И колко изтекла е през душата ти раната Време. И дали ще им станеш побратим. (Или само за сянка те вземат…) А нататък… отдавна е минало. В ситни възли сега са ръцете. И треперят по чашата вино. Като лист на ранено цвете… Още пият…Аз там ги оставих – посред нощното вино. И мрака. Вън фенерът, надвесен в прозорците, чака господ да палне луната. После с бялото от лицето и, до последната улична преспа, ще удавят. Осъмнали. Слепи… Своята селска изплакана есен…
  14. парнар

    навярно...

    “За любовта отсъствието и смъртта не са едно и също нещо.” Мишел Деги Навярно в някой ден ще се събудиш. С олекнало сърце. Без път и гърбица. И ще повярваш в немислимото. До вечерната ти врата пристъпило. Ще хвърлиш в него своята тъга. В задрямалата сянка на листата ще бъде близо лятната луна. Лицето и в очите ти ще капе… По камъчето в твоето сърце една зелена вечер ще се спусне. Наметката и вятъра ще спре. И няма да те стряскат моите стъпки… А после…сигурно ще завали. Зад мокрото чело на мрака ще се размият всички дни. На твоето само очакване… С дъждовно сини ходила до тебе ще лежи мъглата. Когато се събуди. В моя стих. Олекналата ти душа. По вятъра…
  15. парнар

    трактат

    Сред бялата постеля на мъглата Дървото е настръхнало, безмълвно. С една корона. И гнезда от вярност. Или от някога звъняла пролет… Осъдено дърво. С един щурец, събрал във него летните си песни. Дърварите замахват…И навред потъва в тишина самата есен… Дъждът връхлита бялата мъгла. Накацалите птици разпилява. Високо, нейде над света, осъмва в себе си мълвата… Дърварите замахват…И една Пътека с тях поема. За нататък… Дървото –днес изсъхнала кора- попива нощем стъпките ти млади. А някъде, край сеновала на света, зелената идилия на нравите разлиства дните. В мъртвите гнезда. И спомени от тях си прави…
×