Jump to content
Порталът към съзнателен живот

парнар

Участници
  • Общо Съдържание

    32
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Всичко добавено от парнар

  1. парнар

    лист

    Нощта е скъсан лист. Със бялото. И падналите букви от минутите. Зад топлината и – сънят разражда късата река. На утрин. Нощта е скъсаният лист. От моето лице във тебе. Очакване – да завали. И този дъжд да е последен… Да завали…да бъде нощ… И всичко мое в теб да скрие. (Едничка моята душа не те погледна днес накриво). Каква баналност…Заваля… Пътеките избягаха. В две преки. В чадърите. И в тази самота набързо есента облече сенките… Уж хвърлих скъсания лист. А в някаква следа видях реката. От дълго чакане…да завали. И да осъмне плакал вятърът. Уж казах – вече съм безкрил… Днес няма в мен небе. И вярност. А то – в очите ти дъждът бе пръснал охрата. От лятото… Не те сравних със нищо в този миг. Съблечената нощ…и в тебе синьото. С останалите есенни звезди брегът бе коленичил. И безименен…
  2. Беше тъжна и скучна игра. Като в стара пиеса. С изтънелия глас на суфльора отпред. Със познатата празнично – жълта завеса, скрила в мене последния ред…. Мизансцен бе денят. Полусляп. С бутафорни криле. Или кръг от оловни минути. Прикован. Като целия есенен свят. Скъсал тънката връв на своето безумие. Някак в мен оцеля тази нежност. На кратките думи. Без подсказване зад парадния вход на деня. От цвета на завесата в нас. До заблудата лятна, че животът е всъщност една суета… Уж си хвърлих пътеките по вечерния вятър. И отдолу бе пропаст…празен край от света. Някак в мен оцеля. С тази приказна есен. Топлината на твоята малка ръка. Беше тъжна и скучна земя. Не разбрахме как от зимния край на нощта нашите устни и пръсти се сляха. С всички пътни посоки в света. После …в сън. Или само в следа от безкрая тишината бе пътник –от мене. До теб. С избледнялата, празнично –жълта завеса. Скрила къс топлина. На последния ред…
  3. Кръг Така ги бях оставил – точно там…в чертата между времето. И пътя. Студено е. Ръми мъгла. И в този свят, и в онзи се разсъмва… Безкраят е пшеничено зърно. На любовта ти храни двете преки. И няма мост между добро. И зло. А само дни, отминали в пътека. Така ги бях оставил –две лица. На дявола и бога, там…открая. Очите ти в студената мъгла да търсят брод. А пътя да не знаят… Вървя. Ако е рекъл бог, удавените мостове ще вдигам. Троха от хляб съм в тоя свят. И в онзи, дето някога ще стигна… Така ги бях оставил… Точно там. Пътеката е кръг от сън по минало. Вървя(ако е рекъл Бог )… в очите ти дано пристигна. Загуба по Л.Левчев Капят жълти чумави петачета в сламената шапка на нощта. Болно е това развиделяване – като име на мечта. Просто си забравих очилата. И не виждам в този свят. (В онзи капе още вяра- с есенния листопад…) Спрях до сън. И бяло е у мене. Със посоки от възли. Сляп съм, дявол да го вземе… Точно както и преди. Ще платя на някой вятър – вместо мен да те погали. На дъжда от тъмнината – да промива дни. И рани… Ще платя…на някой скитник. Вместо мен да те облича. С всички утрини. С листата, спрели в думата “обичам”… А отвътре – студ. И вятъра в мостовете се удавил. Падам в теб от всички спомени , очилата си забравил. рожден ден на Румяна Обещай ми днес лицето на съня. Да се върна - в старата си клетка. Сърцето ще ти бъде воден знак. (Сърцето е лирично. И проклето…) Обещай ми недовършен храм. С тебе в утро да пристъпя. По стените без тъга да ни среща есен. В пътя… Отвори вратата. С тях. В този кръг от миналото време да ме води твоята ръка. Твоята усмивка да ме вземе. Обещай ми днес една мечта. И небе на отлетели. Там сърцето е следа. Всички пътища са слепи… В този свят съм бил роден – без и кона, свещ и бяло. Пътник от изминал ден. После…в теб сърцето спряло. Импресия Лято е. Без да те питам, тръгвам… Посоката – зов. С всички залези в мене се скита старата дума любов. А един съсед по облаци ще търкаля до късно сенките. Бавно да втасва до жълтия синур хлябът на моята есен. ------ Юли. Полъхва на суша от пристана. Като от празен живот. Стъпках всички посоки в очите си. Без да те питам, любов… Картина Там някъде – до мен и теб, отвъд зелената мъгла на мрака, нощува юли. Сам. Като очакване. Забравен.(Или забранен – под купчината думи за сбогуване). Под стъпките,оставени от някакъв… от някой в нас - живее юли. Там… някъде – до мен и теб, където са пътеките от минало, аз раната зарових като ден, от който никой в другия не е пристигал. Там . Някъде. Забравил есента. В брега. От сребърното копче на луната. Отвъд зелената мъгла… Сънува юли. Своето лято. ---- Прибоят е развързан вик от тялото на нощния удавен. С осъмнали по вятъра звезди живее юли. В други двама… Хипербола На сушата лежат очите му. Полузатворени. Безпомощни. И сиви. Лежат и лъжат, и си вярват, че времето е в тях. А мракът – минал. Напуснал своя земен мит. Без ден. И сляп. Забравен. Върви след двете си очи. Да зърне птица . В края… Наколен храм е този свят. От скелето на кораб правен. Далеч от суша. Сред вода. И с някой Ной. За спомен. Усещане Брегът е в мен. Завоят – също… Мъглата… Стъпките в леда. Парчетата завърнало се утро, осъмнали след нощната мечта. Брегът ме вика. С две платна. В останалите дни – с една пътека. С една сребриста пелена. В зелените очи на тази вечер. Аз бързам…дните да ловя. Непредпазлив мираж у мен е пътя. Надвиснали почернени скали живеят в него. С камъните думи. Аз бързам. Стръмен е брега. От вечерната сянка на водата подава твоята ръка една пътека. За нататък… Наоколо потъват дни. В заседнали на дъното мълчания. Лица от есенни реки Потеглят. С бавната камбана… ----- Брегът е тук. Дошъл е да ме раздели. От теб. И всеки миг, във който съм обичал. Брегът на двете ти ръце. Със сто измислени самоубийства. Разстояния Далеч е горната земя. И само този мокър мрак из дългия ти път със теб препуска. А тялото е вик. Жадува светлина. И още дни …преди да те напусне. Пазачът в теб е уморен. Намазъл на филия лято, прелиства вечерните ветрове. И търси най – добрия вятър. По него да ти прати зов. По него – птица бързокрила. И тъй от нощната следа до горната земя да стигнеш… А тялото така гори, достигнало стената. Пълзи по каменния зид. Наднича в родовата памет. Не виждаш вече своя път – плашилото добро от слама е скрило всички рамене. И всички шапки с вярност. Безстрашните орачи бдят – да няма път нататък. И в този кон от самота сърцето се разтапя… Далеч е горната земя. А тялото ти –вик откъснат. Пазачът на миражи ослепя. И в тебе търси свещ. Докъсно… Посвещение на Румяна Приюти ме в колиба без покрив. Без стени и без праг. Без прозорци, а само с пътека. Аз ще бъда следата от теб. И след миг ще ме няма – в сянка твоя преминал, оттекъл… Ослепява светът, щом отдавна облича в тополите още мрак с празнотата на своето его. Този, който с утрото чакаш да дойде, в тебе спи. С камък вечност затиснал сърцето. Приюти ме в колибата твоя от думи. Без стреха и без покрив. А само с надежда. Аз оставам в следата от теб. В нощ такава безлунна… всички пътища да заченат. От твоята нежност. вечерно писмо на Румяна Спри го този старец в мен. И му избоди очите. Всичко вече е видял. В пътищата сити… Спри го…или отведи до ръба ронлив – скалата. Дето искаше преди да говори. С твоя вятър. Думите му съблечи. Никой в теб да не открие. И от всичките си дни направи колиба. Скрий го там – като сакат, надалеч в тълпата. С риза от мъгла. Без цвят. И без път обратен. И за всичко му прости - в късна тиха вечер. Някога ще легне в теб - сянка от крилете…
  4. накрая… на Георги Накрая на света, където свършват мъките. И всички правила. И всички празници… И само леденият вятър препуска сит в дъжда, чадърите… По пяната. Оставам част от теб, приятелю. Накрая на брега, където отвчера вече те изпраща неделната милувка на морето. (А лятото отплува тихо, тихо във всичките сезони от лицето ти…) Там нощната мъгла потегли. На юг. С останалите живи звуци. Но в някой сън( или във ден отминал) животът ти все още в мене куца... ….. Пристигнал си. В последния завой ... Наблизо е Лодкаря. И Реката му. И този звук от плясък на вода, облякъл тялото на мрака. А в теб душата храни сън. Остави част от нея в това безлуние. От края на света, където чакат (и в теб … и в мен) неделните тела на думите. обещание по Иван Пейчев Да се завърна. В късен бряг. При някого. Една спокойна нощ да ме посрещнат в лазурната пътека на луната ръцете ти…ръцете ти горещи. Да се завърна в този сън, където зелените минути още тичат в очите ми, сънували очите на толкова обичани момичета. Да се завърна … В себе си понесъл на нечий късен ден печата. Една самотна лодка да пресича брега ми. С твоето очакване. А там да бродят в пясъка очите ти. И стъпките, и тихия копнеж на устните. След матовия блясък на ракитите да капе още есента на чувствата. - - - - - Ще се завърна. Някога. Отнякъде. При някого. Във нечий сън. Или по памет следата ми ще те открива само в разсъхналия лик на лятото. А ти отдавна ще си минало. Изгубен лист от бялото на мрака. Посоките ще бродят край скалите, привързали завинаги телата… Неделен диптих “ Ти само с намеренията си тръгни.” Иван Пейчев Просто потъва в дъжда твоето нежно “обичам те”. Всички прозорци и пътища сякаш окрадоха дните ни. Или е спряла земята своето кармично движение. Вълшебна. И мъничка , свята… Само ти …само ти си до мене. 2 Някак светът охладня. Без усмивката жарка на лятото. Някак умря в есента този лъч от сребро по водата. Само ти си до мене сега. Само ти … не отивай далече! После как ще съм жив за света. В тази зимна неделна безбрежност... Моментно фото Лазят бавно…бавно се сгъстяват вечерните сенки по водата. Двата бряга сякаш онемяват, наводнили дните ми от лятото. А пък тя е в стаята . Очаква с възпалени слънчеви очи в огледалата песента на това пристигане. Там, до линията на водата. Няма нощ… С конвулсии от звуци. С къс луна. И клюн на жадна птица. Бавно се сгъстява есента ми. До ръждиво. В сухите зеници. Всичко, до което се докосне тя облича. В нощното ми тяло. Стари пристани, щастливи стъпки. Пъстрите очи на късен пътник… Зимното небе разтваря. В сън. По линията на водата. Тя расте – една раздяла. Само кадър в сетивата… прощаване с пролетта С вик на птица идва пролетта. Облича суетата си в тополите. Дъхът на нощната върба откъсва. И поема край реката. Надолу, в младата вода, се къпе бавно. И с наслада отпива сънените капки по восъчната си ръка. А после прекосява облак. И рови в него със пети протрити. Лудува в обедния вятър. И мокра, жадна, ненаситна кърви – една зелена рана в очите ти. И вечерния залез. По тъмно е копнежна. Тиха… И капе с лунен прах в една пътека. Там пръстите и още пазят за твоя смях потънала монета. равносметка Колко тихи надежди и мигове, колко есени крия сега - неизменно и днес приближава побелялата вярна луна. Колко празни гнезда по небето на отдавна умрели звезди. В светлината им бавно угасваме – без преструвка, без поза и вик... Колко скъпи ръце помежду ни. Колко обич изгубих сега. Неусетно от днес приближавам долината на тихия сняг... сетивно Лятото бе с влажна кожа. Помня, разхождаше се по небцето и дъха ми дива жаждата . Растяха скрити паяците на нощта, повиващи гласа от теб или вятъра в невероятните си леки мрежи. Как лепнеше по кожата на въздуха там нощното ти тяло… на разсъмване. При първите мъгли останах. И в очертанията на деня, отново ще пробуждам твоите зеници, ръка, тяло, форма, запомняща се рима. Или топлата капка очакване забравена върху стъклото на душата ти. От нощният дъжд... Ад интеро Изтръгваш ги от собственото тяло – забити гвоздеи. Цял живот. По- праведен не ставаш. Нито сит. Ни по-свободен. И само повече гноят на воля раните открити. А в тебе кръстът нов ще търси знак – пътеката със кръстове . До хълма. Когато се родиш най - после сам. Естествено и просто. Като вятър. Като дъга от тялото на птица. Като трева от сухо коренище.
  5. Старица Там, от края на пътя. И лятото. Тя сънува под слънцето камъка, хлътнал в трюма и пълен със храсти. (Сякаш легнала котва на дъното.) В слепотата си някак пораснала. ( Там … на пътя. От края на лятото.) Стара къща. Без покрив и ясла. Своето тяло сънува. По памет… Аз оставам до нея. И с поглед я прегръщам … старицата моя. Ветрове в мен. И зими изпращала. А сега – без очи. В щир и лобода. Като майка е в мене. И зная – всички хубави дни тя ми пази. И дори да живее накрая ( а в небето да гледа душата и…) Ще е там тя. През всичките зими. И през всички лета – тази къща. Диша в нейното тяло света. С топла дума. И път. За навръщане… сетивно ...И ни захлупи делникът отвред. И слънцето замаяно посърна. Строши се нещо - между мен. И теб. Изскърца мрака – да си тръгна... Мълчанието легна – между нас. Разстла се – грапаво и хладно. Погълна живия иконостас. И прати сянка. По водата. Осъмнал спомен. За любов. Описа името ти. В спомен. Превърза лятото. В обков, изгубил своята икона… В посърналия словоред доволно легна самотата . Изскърца мрака – бучка лед, останала след твоя вятър… Потегли делникът…А днес обличам чужди дни. За спомен. Пътува странникът у мен. И търси своята икона. Бедуин Наизустил от чужди дни следи . Все по-навътре в себе си пристигнал. На друг огнището затрил. Покъсал и миражите от истини… Отшелник. В пясъчника спрял минутите на синьото безвремие. От всички ереси изпил надеждата ,че ще прогледне… --- Дълбоко, някъде към 3, в потъналите угари на мрака, звездите са оставили следи. От бялото по паметта ми… И как потъват в тази нощ копнеж и страст - осъмнали пустини… Дали пък бедуин проклет не е сърцето ми. Щом ражда твоето име. зависимост Когато си пред мен едно очакване- за пролет, вятър…нощни снегове. И без посока тръгнала през лятото събираш новите ми брегове. Ти търсиш някаква пролука - бразда, посока, сън , следа… Преди да се е съмнало напълно. И в нощ да е облечена смъртта… Когато си пред мен. Едно очакване… И в тихото привличане на стъпките потъва вечерния пясък. Аз зная…Няма да ти стигнат за мене всички пътища на синьото. От този сън - до края на душата ...Когато си пред мен. В едно очакване. Писмо до Одисей За теб на всеки пристан, всяка гара ще се намери по една жена. Да те посрещне. Да те стопли. Да те изпрати…след това. Навярно ще тъгува после. За твойте устни. Твоят глас… Ще те сънува. Ще жадува в съня си южната ти страст… От пътя жив, покрит с надежда, тя ще те връща. В своя ден. Осъмнал там – невиждащ, жертва. Затворен в нежния и плен… Накрая…знам – в далечен делник, загърбил вятър и крила, един сгрешил от страст отшелник – ще срещнеш вярната жена. Ще те попита. Мълком. Бледа. Разбрала всичко. Без слова. За прошка в нея коленичи! И в двете си деца… Раждане Като сянка преминах съня на реката. Като лист, отлетял по следите ти нощем. Зад лицето остана прощалното “сбогом”. Моят ден е удавник – без любов той не може… На шега казах “ край”. А ето ме – в мрака. Аз превърнах живота си в сън. По реката. Днес съм пътникът в тебе. И безкрилата сова. Зад лицето ти зъзна. Край прощалното “ сбогом”… ….. Още малко е светло. До граничната зона. Виж – тунелът е близо, с черно тяло. И някак спират думите в мене. За ръцете ти чакам. Аз – безкрилата сова от лицето на мрака. Още малко е светло… Като сън си отивам. И дотам, дето живите срещат умрелия, ще вървя по водата. И на нейното било ще рисува светът мойта първа неделя. Фреска Нощта е втренчила око. От третата Валкирия на Вагнер. Докосвам гола топлина – очите ти след сън . По памет… Когато те създавам. С този сън. Свещта изтръпва в тялото ми будна. И танцът и по голите стени в потайни стъпки дните ми завръща. Не вярвам в празните слова. Обичам пълнотата на живота. На чашите, на женските гърди. И на площада. В късния следобед. Свещта се гърчи. И пращи. Разбягва сенки в нощните октави. Изгаря всички лоши дни, в които любовта ми се повтаря… А днес пробуден, изтрезнял – си спомням: някой в мен е плакал. Смъртта изгуби в мене път. От третата Валкирия на Вагнер… Аритмии Две успоредни линии сълзят – лъчи от изтърбушената лампа. Дъждът се свлича покрай тях. И чака мълчаливо. С мен. На рампата. Часовник стар – от кръговратните години. Потънал в прах. Несмазан. Бърка времето. И пази сянката ти още жива. Осъмнала под вечерните кестени. Дъждът пониква в есента. Безгрижен шут –разбърква посрещачите. Кръвта е вино –някъде след два. И стъпки хранят бялото в душата ми… С едно око отворено клечи там някъде пазачът сляп на спомени. Светът обича в него да мълчи. И днес сменил надеждата с ирония. Каква щастлива самота – с две успоредни линии от лампа… Нощта се свлича. Като край. Облякла мен. И теб. С раздяла. разговор Виж, след нощните отблясъци на близост и поредната раздяла, сякаш са удавници ръцете ни. И по навик сутрин все се търсят… А пък утрото е тънко. В мен прохожда. Като лист от дните (всички болни). Някак си, повито в стих за вяра, устните ти чака да докосне... ….. Може би животът има смисъл, ако някога опитам в него надалеч от ятото да бъда... Сам да съм си и крило, и вятър. Стълб и сеновал. Стреха. И дъжд насъщен. И да чакам преболял. На пътя. Нощем стъпките ти в мен да се завръщат… накрая… на Георги Накрая на света, където свършват мъките. И всички правила. И всички празници… И само леденият вятър препуска сит в дъжда, чадърите… По пяната. Оставам част от теб, приятелю. Накрая на брега, където отвчера вече те изпраща неделната милувка на морето. (А лятото отплува тихо, тихо във всичките сезони от лицето ти…) Там нощната мъгла потегли. На юг. С останалите живи звуци. Но в някой сън( или във ден отминал) животът ти все още в мене куца...
  6. сравнение Като белег в душата е болката. С дъх на билка от нощната чаша. Пада тихо. В снега. И в прозореца оцелелите думи изпраща. После – вкус на горчиво от камъка, дето прагът във теб е затиснал. Капе шумата – жива. И огнена. Моята дневна и нощна орисница. Само свещи надничат из двора – пожълтелите зъби на мрака. Лудият в мен се е ококорил. С трескав поглед навярно те чака… А пък ти си измисли неделя. Без леда. Сивотата. И шумата. И до ланшната и постеля търсиш моите обли думи. Като белег в душата е болката. Нощем бледа. Ревнива. И мрачна. Пада тихо снега. Аз в прозореца оцелелите думи ти пращам… Графит по Цв.Убинова Остани със мен, любов! Не мисли за никой! Запомни, че няма съмване в моето ” обичам”… Само мъничко постой! В тази вечер бяла. Топлото ти тяло как искам да узная… Някъде далеч. Отвъд. Твоят дом те чака. Забрави за миг света! С мен бъди! Оттатък… Зная, после…няма път. Няма лодка. В края. Тази нощ ще съм мъжът, в другата останал. Молба по Цветанка Убинова Все така в мен вали… Покрай белия облак в тополите не разбрах как осъмна без сините слънчеви дни. Омагьоса ме капката пролет в очите ти. Не потегли денят. И остана у мен да горчи… Все така в мен вали. И не зная, любима, ще се съмне ли някога в този ден неприбран. Затова позволи ми насън да те крия. В самотата на моята длан. Робинзон Пожелай ми късмет. И…земя. За накрая. След морето. И нощните бури. С бряг като този, от който сега дните си с тебе напускам. Пожелай ми сега ветрове. С имена от забравени някога вечери. С мирис на прясно сено. И коса, по която лудяха ръцете ми… Пожелай в мен обратния път. За насам. От дъгата на дните преминали. Аз съм пътник , нечакан във тебе. И знам – този праг е брегът на мечтите ми… Пожелай ми късмет…Сякаш двете страни на сърцето в мен още са цели. Знам, по пътя до другия бряг ще боли. Ще се лутам в годините слепи. Но какво пък…Потеглил веднъж. За натам. Немечтан. Неразбран. Неразкаян. Зад лицето си скрих сто луни самота. А в гласа на щуреца останах… Пожелай ми късмет…И земя. Ветрове. С имена на разлюбени птици. В този свят аз съм скитник от чуждо море. А пък ти – моята нощна зорница. Дете Мое мъничко слънце разлистено. Моя бяла вселена. От истини. Как потръпва в ръцете ти Времето. Как е всичко без тебе измислено. Днес гризе ме ядосано разумът. Утре свива гнездо в мен надеждата. И вървя през тревата на дните си. Все на запад, на запад. Към залеза… Мое малко дете. В тебе вярвам. В твойта слънчева, нежна богиня. Мое слабо дете. Моя истина. Как е всичко без тебе измислица. Сън по мама В мен един по един си заминаха дните от лятото. Само в стъпки остана пътеката вън да ме помни. И преди да прекрача браздата на зимното бяло, аз дочувам как шепнат в мен нощните клони… А домът е далече – потънал в лицето ти, мамо. Нямам път за навръщане в тази делнична сива еднаквост. И си спомням на детството в пъстрата стая как цветята подреждаш. Когато съм болен… Отлетяват годините- тези прелетни птици. Но понякога твоят глас в мен нощта ще довежда. Ще сънува детето ти, щом потъне луната, как ръцете ти в него безкрая подреждат… След ( в памет на невинно загиналите в Охридското езеро) Корабът е синкав. Или в бяло. Като призрак в този полумрак. Някъде косите на мъглата давят и последната душа. Всички дни от трюмът му препълнен всъщност са обречени мечти. С нещо гнило от изтърканите улеи, с нещо грапаво Смъртта пълзи… Там,където никой не живее, страшно бързо корабът лети. Дъното на Ада е във бяло. Като храм с потънали мечти. Никога не ще пристигне Оня- пролетния,пълноводния. Вятърът на упокоя тук е прекосил сезоните. Няма да ги върне Горе – дъното лежи изтръпнало. Земното си наметало в езерото хвърлил Пътят… Мъката е побеляла пръстите. И наднича от зениците. В тихото на тази вечер, още не прерязали въжетата, камъчета стискат шепите. В сън по Охридското езеро… Морфин В тази вечер, спрял за малко времето, сипеят на болката търкаля каменните късове у мене. И подрънкват костите на сенките… Заливът по тъмно става мигла. За око. Или прощална вечер. Сипеят е заблудил и вятъра. С късове от обич. Или вечност… И започва да се разчленява – в крайници и кожа. В кръв. И звуци. Болестта търкаля ешафода. С кръгове от своята каруца. “Виа долороза ет пердута”… (С някой грешник в миналото гледам.) Капе нощем. Или в чуждо утро. Сянката ми. С тялото от тебе… Зная че след три, когато всичко в нас е вече разделено, Идва лудостта – по гласни възли. И хрипти в гръкляните и времето. После изравнява свойта плътност. В малки часове – от мен. До тебе. Изтъняват каменните късове. И заспива в скута и неделята… диря Сляпа е тази последна неделя… А реката в мен бавно съблича синята си лятна дреха. Гъвкавите пръсти на върбата я зашиват в падналите капки. Върху паяжината на мрака. Или във сандъче пясък. Сляпа е…Светлите рани сякаш прегарят очите. С пътя от кал – в мен невидим. Или направен от нищото. Сляпа - прегръща дворове … Празнично кръгли. Напуснати. Като потънали в хората дни, светлини. И чувства. Паякът тича в Отвъдното. После се връща. За дрехата. В сянка, узряла по стръмното. Нейде с реката . И месецът. Мракът потърси брега ми. Грохнал развърза минутите. Бавно натъпка ръкави. С минали в пясъка утрини. Тихо загърна реката. В шала от летните думи. После отмина. Нататък. В двете лица. Помежду ни… Минори Може би защото световете изравняват своите години, утрото е само възвишение, удължило мрака в мен. И виното… Съмва се над тази локва време, пълна с незалезли хоризонти. В есени от стара кинолента младостта е сняг. И спомен… Слушам с тялото на тишината – някъде в гръбнака жив на пътя, как от обедния вятър се размива в сенки лятото. О, не знам дали съм бил в празничната стая на съня си. Или там нощта е крила само върволица чувства. И кого ще продължи тялото ми щом премине сянката на този ден. И престана да те имам. ---- Може би е сън света – чак до дъното на сетивата вдишвам пролетна мъгла с мокрия безплътен вятър… Обедно кафе Беше тихо. И сънено – топло твоето меко неделно лице. Сякаш спряла бе в него дъгата. И блестеше на зимния вятър. В чаша обедно черно кафе… В този свят анонимен. И болен. Електрически светъл. Без бяло. Със закрити уютни прозорци. С избледнелите сенки. От рая. Изведнъж любовта ме погледна – закачлива и лятна. Вълшебна… както казах (на кой ли?...не зная) с чаша обедно черно кафе… После някак внезапно си тръгна този есенен дъжд по телата ни. И лъщеше печално паважът, капки охра оставил. От лятото. Нещо шепнеха долу брезите (като сън за отдавна обичали) в чаша обедно черно кафе. Между моите устни. И теб… Табун Каква огромна тиха есен… Ръми неделята в пръстта. А пътят е кафява нишка, попила късните стада. От хълмите надзърта вятър. И гали кървави листа. С милувка влажна, непозната. Копнееща за свобода… Мъглата шие свойта риза – от моите очи си взе. С далечен звън нахлу у мене табунът с летните коне. И цял, изранен от копита, сънят ми спря. В една жена. Косите и до днес разплитат угасналата тишина. Каква неделно- тиха вечер… Тополи. Мрак. И листопад. Знам… летните коне са сенки. От речна плачеща върба. улицата Късна улица. С фамилно име. С гълъби, накацали комините. С празнично изписани години. По стрехи. И в сънените зидове. В стъпки от босилек през дворовете вечер се завръща месечината. Гълъбите спират в нея времето. И на глас потича виното… Къса улица. С фамилно име. С тишина в ръба на синьото. Сляпа, вечерна. Без изход. С дъх на роза и смокиня. Тиха улица…От друго време. В мен потекла. С есенната стая. С утрини от златно и зелено тялото ми в нея се повтаря. Сякаш съм роден в начало. И сънувам стъпките и минали. Каменните зидове са памет. В празнично изписани години… Аз такава я запомних – с бягащият калдъръм към пристана. Заливът с отворената чаша още в нея коленичи… прощаване с лятото В няколко житейски стръка търси зрънцето любов спасение. Лятото прегаря с охра кърпените облаци на времето. И пътуват в нишките си утро моите осъмнали пътеки. Черква е светът – до залез ще са богомолци дните в него. После ще отвърже някой всички вечери от прага. Нощниците на ливадите влюбени тела ще чакат. А с един еленов поглед топлите очи на мрака ще потънат. Като рана. В отлетялото ми лято… Кръг на баща ми – в памет Камбаната бе краят. И началото. И бавното и биене следобед напомняше за тленността на тялото. И това, че вместо тебе идат спомени… А жаден бе животът в този ден. Не искаше от тебе да умираш. Започваше и свършваше. Във кръг. И криеше в лицето ти годините. Свещиците, запалени край теб прегаряха сълзите си в житото. С прощалния църковен словоред до името ти стигаше босилека. От края на дъждовната трева надничаше останалата вяра- с дъха на пресните цветя бе някой лятото ти в мен забравил…
  7. status quo Привечер, от неговото някъде когато напусне дневното си тяло мракът. И стане тяло на вълната. А само жълтото око от фара се скита в мен. Като пътека, разделяща небето от земята… Там – привечер, където бдят открити сигналните огньове на душите. И никой никъде от мен не си отива… Ограждам в себе си кръга – от Път, Вода. И Светлина. И в тебе тихо се повтарям. Привечер…там, където мракът от неговото някъде е паднал… Рисунка Ще се завърна. В някой ден. При себе си – спокоен , тих … като море без вятър. Пред прага на едно сърце до късно ще събличам самотата. Отляво метрономът ще мълчи. Ръцете ми клавишите ще галят. В дъха на миналите дни (между небето и земята) забравения път в една любов отново и отново ще повторя… 2 Ще се завърна. Някога. Отново. В дома без праг. И без звезди. Без думи. С лятната умора от миналите в мен следи. Като разсъхнало корито, от външния до вътрешния кръг, събрало океаните на дните. А днес – изхвърлен на брега… И само в нощи като тази един щурец между дъските (С мен пропътувал самотата. И с мен забравил този свят…) ще търси в старото корито изгубен лък ( дано намери…) За нова песен до сърцето на своята сама любов. разказ Когато всичко се повтаря със глас от нощно ехо. Небето в мен е сиво. И сърдито. Навлякло чужда дреха. …… Кога са зидали стените? След мен. Не срещнат… Малък… Никой. Без хляб и болка. Онемял… Обикновен . И път изминат. Пред белоснежните стени на дневната човешка ситост между дете и старец скитам. С една сълза .И късно име. 2 Кога са зидали стените…Навярно всичко се повтаря. Мъглата - с вечерната дреха. Животното - у мен пребито. Кога са зидали стените?... Сърцето ми отвън остана. Така не срещнат…късен…Някой. До тялото на самотата. Между дете и старец скитам. Из хляба кокален на мрака. И белоснежните стени. Обикновен. Като водата… сравнения Далече - като в сянката по вятъра, остана този сетен ден - небето от съня ми по ръката ти. Петимната за дъждове река от лятото… И сянка след една дъга, чертала вечер в самотата ми. Запален кръг -от есен. И листа, потекли нейде…след реката. Безкраен - като водопад… с обратното броене наднича в края на нощта и в топлият ти поглед часа на белите листа…Далечно - като хляб от минало- с жадувалата дъждове земя, едно сърце проклина лятото. На новата си тишина. Накрая… Накрая на ръцете ти (където свършва сивото) е пъстрата ливада на моят сън отминал. Накрая на съня ми (по тебе още дишащ…) светлее късче минало, в което нощем пиша… В косите на нощта живее тя, любимата. Жената , по която нощем си събличам мислите… Там , с края на деня - щастлив избраник. И паднал плод от чуждата градина. Целувам устните и . В нечий залез. До утрешния сън, от мен заминал… Когато … Когато си пред мен едно очакване- за летен вятър… С нощни снегове. И без посока тръгнала. В мечтата ми. По новите си брегове. Ще търсиш някаква пролука. Навътре в мене да потеглиш. Преди да се е съмнало от бялото. В очите ми , към нощ потекли… Когато си пред мен едно очакване. И бавното събличане на стъпките по пясъка ронлив на самотата. Аз зная, че ще оживея…за теб щом всички пътища ни чакат. Но май ще си разминем дните от края вечен на душата... Вечеря … И са горчиви думите. Солени. Едно следобедно море. След опита ми денем. За летене. И ти зад тях стоиш, любима. С лице. За пито. И платено… А масата е кръг. От вино . И неизтекли в мене залези. Приседнал днес до любовта си, да дишам уча се...Да дишам… Но въздухът така горчи. От устните ти в мен потичат- следи от дневните трохи. На делнична семейна ситост… 2 Кърви подхвърлената самота- с отхапан залък. Дави в мене кучето. До утре ще съм в есента – следа . И пътник. (Според случая.) Ad intero Ако от себе си побегнеш- по нишката на своето сбогуване. До дъното на ветровете вечерни. Или до края на едно потъване… Говори снежният човек. У теб – най- неподвижния. И най- покорния. На пролетните ветрове, понесли покриви. От спомени… Ако във себе си побегнеш. А любовта е сън. И вечност. И търсиш в нощната вода часа и – минал. И далечен… До утре в твоя стръмен бряг ( с прохладния и влажен пясък) ще прибере една вълна останалите дни по плажа… Приятелят по Жак Превер Ако някога един сред другите се надигне от пръстта. И стане мой приятел. Много чист човек. Един. От другите… Много дързък. И без път –мечтател. Доста луд – преминал хоризонта. Като мен – загърбил несполуките… Като мен – хралупа за отшелници. После…в сто лета посял разлъката. Някой, дето гледа през годините… (Няма моята чернилка да го стресне в капките горчива земна злоба.) Като мен очаквал да се съмне. А в нощта си бил от обич болен. Някой. Някога…Един от другите. Дето все край мене отминават. Някъде в следа от моя корен. В час. Или частица от живота. Може би ще го усетя с полета. До последния си бряг отронен… попътно Къде започваш ти? Къде започваш… И път ли си…Или дъждовна сянка. На вятъра вечерните мъгли и в тебе ли съня ми днес посяха? Ти – праг за моето лице. Или черта от бяло в мрака. Къде започваш? И какво далеч от тебе аз очаквах… В небето те откривам. И в листата. В гласа на закъсняла нощем птица. На ручея в зелената позлата. Потънали звезди когато видя… Къде започваш? И къде съм…Никой. Накрая на летата си попаднал. Свят, в който наизуст вървях. Без някога да съм препускал .Насаме – със вятъра… Едно начало. Или край. Далечно ехо в ударите на сърцето. От глухата забрава на деня, където равнините още кърмят. Там пътищата носят твоя знак. А моето тяло зимата превърза. С оголен камък. В къс въже над жаден за дъха ми бързей… Къде започваш…И къде отивам аз. Обичам ли…Или напусто, откъснал сън по твоя глас, засищам вечерната лудост… преброяване Колко са потъналите в мен дни от стъкленото детство. Скитникът във тях краде слънчева вода. От преспа. Колко ли са - зад една минала по залез вярност – стъпки на смешник, клошар. В уличната сянка. Колко…там от всеки стих – рай за блянове и вятър – думи вечерни. И зли. Дето в мене бягат. Дето все бодат очи… Сякаш в чужда есен. Сбръчканият плод горчи. Късно. Късно. Плесен… Няма да ги преброя – стъпкан път на други. В чужди залези от прах егото се труди… Парамнезия Като невярващ бил. Пред тебе. Протегнал двете си ръце. Един от тези, неродените. За кръста. В твоето сърце. Като невярващ бил – една молитва от дните си не можел да отрони. На пристана прошепвал само името. И късал дневните окови… Един от другите, готов за теб да хукне. Сред тълпата. И в уличния послеслов гласът ти да омеси. С вятъра… Неверник знаеш…Лош човек. Осъмвал прав. Не падал на колене. Все бил обратната страна. За някое потекло време. Та тоя, казвам ти, умря… Едва от вчера кръстен. Потъна в нежната тъма. На твоите пръсти… ..... Сега спомни ли си…(Навън бе късче лято. Останалият в мене сън живя. От обичта ти.) Надолу мъртвите вълни люлеят думи. Написана хартия. Дни- в лицата помежду ни…
×
×
  • Добави...