L_i_a

Важно е подаръкът да е свързан по някакъв начин с човекът, за който е предназначен. Не харесвам тривиални подаръци, само колкото за "отбиване на номера". Винаги личи, когато подаръкът е избиран с мисъл за получателя си. За мен подарък без картичка е половин подарък...

Благодаря за отговора!

Много е прав Орлин! Психолог не се става в университета в никакъв случай! Не казвам, че можеш да станеш психолог, без да си учил това, но определено само със знания от университета няма да се получи... Опитът на човек наистина е водещ фактор, а може би и вътрешното усещане, че можеш и искаш да правиш точно това. Ако са налице последните две неща, изобщо не се замисляй и недей да се притесняваш за мнението на околните. С реализацията след като завършиш е малко сложно, но и това не бива да те притеснява. Всичко е въпрос на правилна насока, контакти, късмет... общо взето както с всяка друга работа.
Желая ти много успехи!

Децата не се раждат лоши! Това е факт!
Най-нормалното нещо е у едно малко дете да се появи агресията. То я носи в себе си и тя не е нещо лошо, тя не го прави лошо, опасно, неконтролируемо, ненормално и т.н. Още открай време в главите ни е набивано, че агресията и гневът са лоши и недопустими неща, а това не е така - когато изпитваме гняв, всичко е в реда на нещата и това не бива да ни плаши. Единственото, което трябва да направим е да се научим (а след това да научим и децата си) как да трансформират това усещане, за да не бъде деструктивно то.
Да, не е добре детето да измъчва животни или друго дете - разбира се. Но не е ненормално да се опита да го направи! Тогава трябва да се намеси родителя (най-вече със собствения си пример) и да покаже на детето как трябва да се справи с агресията в него, как е правилно да я изрази и как да я изкара от себе си по правилен начин. Относно споменатите начини - родителят може да фантазира и да измисли толкова много варианти. Децата имат нужда от "щури" игри. Нека къса хартии, нека скача в калта, организирайте му бой с възглавници... Така то приема агресията като част от себе си, научава се, че е правилно да я освобождава (а не да я затиска навътре в себе си) и как точно да прави това без да наранява.

Гледайте задължително филма: "Пролет, лято, есен, зима... и пак пролет", 2003 ("Spring, summer, fall, winter... and spring"). Страхотен е и чудесно илюстрира възпитанието на деца именно по отношение на агресията. Можете да го намерите в Замунда.

Не съдете такива дечица, които правят това, което сте описали. Те не знаят как по друг начин да го направят, защото друг има вина за това, че не ги е научил...

Децата не се раждат лоши! Това е факт!
Най-нормалното нещо е у едно малко дете да се появи агресията. То я носи в себе си и тя не е нещо лошо, тя не го прави лошо, опасно, неконтролируемо, ненормално и т.н. Още открай време в главите ни е набивано, че агресията и гневът са лоши и недопустими неща, а това не е така - когато изпитваме гняв, всичко е в реда на нещата и това не бива да ни плаши. Единственото, което трябва да направим е да се научим (а след това да научим и децата си) как да трансформират това усещане, за да не бъде деструктивно то.
Да, не е добре детето да измъчва животни или друго дете - разбира се. Но не е ненормално да се опита да го направи! Тогава трябва да се намеси родителя (най-вече със собствения си пример) и да покаже на детето как трябва да се справи с агресията в него, как е правилно да я изрази и как да я изкара от себе си по правилен начин. Относно споменатите начини - родителят може да фантазира и да измисли толкова много варианти. Децата имат нужда от "щури" игри. Нека къса хартии, нека скача в калта, организирайте му бой с възглавници... Така то приема агресията като част от себе си, научава се, че е правилно да я освобождава (а не да я затиска навътре в себе си) и как точно да прави това без да наранява.

Гледайте задължително филма: "Пролет, лято, есен, зима... и пак пролет", 2003 ("Spring, summer, fall, winter... and spring"). Страхотен е и чудесно илюстрира възпитанието на деца именно по отношение на агресията. Можете да го намерите в Замунда.

Не съдете такива дечица, които правят това, което сте описали. Те не знаят как по друг начин да го направят, защото друг има вина за това, че не ги е научил...

Аз съм благодарна за всичко което прочетох до тук. Извадих много ценни заключения за себе си и сверих часовника си както се казва. Наистина, благодаря Жул, че припомни за вече съществуващата тема.

Децата не се раждат лоши! Това е факт!
Най-нормалното нещо е у едно малко дете да се появи агресията. То я носи в себе си и тя не е нещо лошо, тя не го прави лошо, опасно, неконтролируемо, ненормално и т.н. Още открай време в главите ни е набивано, че агресията и гневът са лоши и недопустими неща, а това не е така - когато изпитваме гняв, всичко е в реда на нещата и това не бива да ни плаши. Единственото, което трябва да направим е да се научим (а след това да научим и децата си) как да трансформират това усещане, за да не бъде деструктивно то.
Да, не е добре детето да измъчва животни или друго дете - разбира се. Но не е ненормално да се опита да го направи! Тогава трябва да се намеси родителя (най-вече със собствения си пример) и да покаже на детето как трябва да се справи с агресията в него, как е правилно да я изрази и как да я изкара от себе си по правилен начин. Относно споменатите начини - родителят може да фантазира и да измисли толкова много варианти. Децата имат нужда от "щури" игри. Нека къса хартии, нека скача в калта, организирайте му бой с възглавници... Така то приема агресията като част от себе си, научава се, че е правилно да я освобождава (а не да я затиска навътре в себе си) и как точно да прави това без да наранява.

Гледайте задължително филма: "Пролет, лято, есен, зима... и пак пролет", 2003 ("Spring, summer, fall, winter... and spring"). Страхотен е и чудесно илюстрира възпитанието на деца именно по отношение на агресията. Можете да го намерите в Замунда.

Не съдете такива дечица, които правят това, което сте описали. Те не знаят как по друг начин да го направят, защото друг има вина за това, че не ги е научил...

Децата не се раждат лоши! Това е факт!
Най-нормалното нещо е у едно малко дете да се появи агресията. То я носи в себе си и тя не е нещо лошо, тя не го прави лошо, опасно, неконтролируемо, ненормално и т.н. Още открай време в главите ни е набивано, че агресията и гневът са лоши и недопустими неща, а това не е така - когато изпитваме гняв, всичко е в реда на нещата и това не бива да ни плаши. Единственото, което трябва да направим е да се научим (а след това да научим и децата си) как да трансформират това усещане, за да не бъде деструктивно то.
Да, не е добре детето да измъчва животни или друго дете - разбира се. Но не е ненормално да се опита да го направи! Тогава трябва да се намеси родителя (най-вече със собствения си пример) и да покаже на детето как трябва да се справи с агресията в него, как е правилно да я изрази и как да я изкара от себе си по правилен начин. Относно споменатите начини - родителят може да фантазира и да измисли толкова много варианти. Децата имат нужда от "щури" игри. Нека къса хартии, нека скача в калта, организирайте му бой с възглавници... Така то приема агресията като част от себе си, научава се, че е правилно да я освобождава (а не да я затиска навътре в себе си) и как точно да прави това без да наранява.

Гледайте задължително филма: "Пролет, лято, есен, зима... и пак пролет", 2003 ("Spring, summer, fall, winter... and spring"). Страхотен е и чудесно илюстрира възпитанието на деца именно по отношение на агресията. Можете да го намерите в Замунда.

Не съдете такива дечица, които правят това, което сте описали. Те не знаят как по друг начин да го направят, защото друг има вина за това, че не ги е научил...

Децата не се раждат лоши! Това е факт!
Най-нормалното нещо е у едно малко дете да се появи агресията. То я носи в себе си и тя не е нещо лошо, тя не го прави лошо, опасно, неконтролируемо, ненормално и т.н. Още открай време в главите ни е набивано, че агресията и гневът са лоши и недопустими неща, а това не е така - когато изпитваме гняв, всичко е в реда на нещата и това не бива да ни плаши. Единственото, което трябва да направим е да се научим (а след това да научим и децата си) как да трансформират това усещане, за да не бъде деструктивно то.
Да, не е добре детето да измъчва животни или друго дете - разбира се. Но не е ненормално да се опита да го направи! Тогава трябва да се намеси родителя (най-вече със собствения си пример) и да покаже на детето как трябва да се справи с агресията в него, как е правилно да я изрази и как да я изкара от себе си по правилен начин. Относно споменатите начини - родителят може да фантазира и да измисли толкова много варианти. Децата имат нужда от "щури" игри. Нека къса хартии, нека скача в калта, организирайте му бой с възглавници... Така то приема агресията като част от себе си, научава се, че е правилно да я освобождава (а не да я затиска навътре в себе си) и как точно да прави това без да наранява.

Гледайте задължително филма: "Пролет, лято, есен, зима... и пак пролет", 2003 ("Spring, summer, fall, winter... and spring"). Страхотен е и чудесно илюстрира възпитанието на деца именно по отношение на агресията. Можете да го намерите в Замунда.

Не съдете такива дечица, които правят това, което сте описали. Те не знаят как по друг начин да го направят, защото друг има вина за това, че не ги е научил...

Да, дори са много! Отношението и съзнанието на хората в България към психотерапията бързо се променя! Променя се в приемане, оценяване по достойнство и уважение! За това допринасят ефективните, действени и успешни терапевти!




Както казва Пабло Пикасо, "Непрекъснато правя неща, които не мога да върша! По този начин успявам да ги направя!" Има друга известна мисъл, която чудесно обяснява тази на Пикасо: "Разликата между губещия и успяващия се състои в това, че вторият прави нещата, преди да е напълно готов за тях!". Никой не е напълно готов! Постоянно общувам с терапевти с 20 и повече години опит. Те са още по-малко "готови"! Колкото повече знаеш и можеш, толкова кръгът ти на допир с бездната от непознатото в безкрая на човешката душа става по-голям. Съответно разбираш, че нищо не знаеш. Казваш, че не си сигурна в себе си! А как мислиш ще си сигурна след 10 години работа каквото и да е, но не и на призванието ти? Ако сърцето провежда призванието на душата ти и то е психотерапия, послушай го! Всеки атом от битието ще бъде с теб! Увереност се гради при досега с и ползването на собствената неувереност! Тя е горивото на увереността! Разликата между страхливият и смелият е единствено в начина им на ползване на страха. Смелият си позволява да бъде бутан от него, докато страхливият бива смачкван от реакцията си на битка с него, бягане от него или на подчинение. Няма без-страшни хора, има смели хора!



Поставяш каруцата пред коня. Пари привличаш с количеството и качеството емоционална стойност, която можеш да дадеш на другите! Икономическият контекст се интересува именно от опита и добрия ти ум и качества, които няма как да присъстват във финансовото уравнение на живота ти без опит!


Защо чакаш някой да ти дава работа? С какво този някой е повече от теб и защо се поставяш по-ниско в мислите си от който и да е? проблемът не е толкова в държавата, а в мисленето. Дори в богата държава, такова подчинено и лишено от решителност мислене би довело само до изпълнителска дейност, не и до актуален предприемачески мениджмънт на собствения живот! Пиша това, за да те провокирам! Защото чувствам в теб ум, сила и потенциал! Позволи си да ги отключиш смело! Повярвай си!



Благодаря ти!





Психотерапевти, хирурзи и адвокати... В челната тройка на натоварващи професии - интересно! Но ако това е мисията ти, трудността се превръща във вдъхновено изкачване на красив планински склон, пълен с предизвикателства, но и с опияняващите аромати на сърдечното възнаграждение на душата ти!

Благодаря за разбирането! Вчера например имах 11 човека. Напоследък обичайно приемам по 8-10 човека на ден. Когато е след уикенд, два-три дни такова натоварване ми е о'к. Но последните дни от седмицата се трупа една обща умора, лек срив на психичната енергия - а именно тя е ядро в терапията, около анализа, осъзнаването, методите и техниките и нея човекът чувства директно и оценява. Все пак съм само от няколко години в терапията, нов съм и влагам доста усилия, старая се. А това някъде към осмия човек на ден поизчерпва. Вероятно след време ще работя по-леко, с по-висш пилотаж и работата ми ще бъде като дишането. Засега обаче се уча на това. Аз и не оставям време между сесиите, а директно приемам следващия и превключвам на неговите преживявания, характер, основни когнитивни параметри и движения. Често прескачам за минута да наплискам лице. Или в началото на сесията затваряме очи за 1-2 минути и оставаме в нулево състояние, което дава един силен рестарт. Но, когато спра работа само за седмица, започва да ми липсва. Обожавам работата си! Обичам я! Обичам и партньорите (това е една по-добра думичка от клиент или пациент според мен), с които работя, фокусиран в общата ни цел - психичното им благосъстояние и щастие! Обаче знам колко много и много имам да уча и се усъвършенствам. Просто ме гори отвътре, не ми дава мира тази жажда за принципни и практически знания и умения. Осъзнавам, че сега, в сравнение от преди две години, съм примерно 30% по-ефективен и фокусиран в постигане на целите на терапията. Но е малко. Познавам потенциала си и знам, че имам още много за разкриване - с помощта на опита на школи и други терапевти и собствения ми опит! Опитвам се да не се надхвърлям - когато видя, че с даден човек няма да бъда ефективен, просто го препращам към колега.




Като гледам някои мнения, не съм много сигурен, че на всички е ясно. Наистина всяка професия е ценна и заслужаваща подобаващо уважение. Относно психотерапията в България: просто и предстоят още десетина годинки, докато си намери точното и подобаващо и място. Сега един масаж е по-скъп от час психотерапия... - това ще се промени със сигурност!

Така е!


Преди четири години в същия този отдел в София психоложката беше излязла в майчински. Ходих на интервю, одобриха ме, дори вадих един тон документи и се ужасих и отвратих от държавната бюрокрация. Нали съм наивен, дори не попитах за заплащането - нали това е престижен държавен отдел, работата е интересна и отговорна, изискваща и натоварваща. Предполагах по презумпция, че поне един свръхминимум за такава работа от поне хиляда евро е нормален. И то свръхминимум, без да говоря за реално заплащане. Според мен то понастоящем е над 4000 евро за Европа, а за Б-я поне 2000 евро - към този момент и ако си на работа при някой си. В един момент попитах между другото за парите и се изумих - като се махнат осигуровките и всичко друго, 280 лева... Да, но аз живея в София на квартира в двустаен, чиято цена е доста повече от тези 280 лева... Отделно консумативи,парно, храна, ежедневни разходи, транспорт, лизинг за кола, зъболечение... Понастоящем плащам два наема и с всичко, което току що изброих, месечно съм длъжен да имам 2000 лева. Това са 2000 лева единствено за наеми за жилище и кабинет, лизинг и т.н. 2000 лв. на минус всеки месец, за да си позволя удоволствието да работя в столицата... Та, 280 лева месечно - супер интересна и вдъхновяваща работа, но със заплащане абсурд. Абсурд идващ от политическите абсурди, течащи от 22 години - не желая да ги коментирам. Разбира се, отказах позицията! Извън чисто битовия и практически план, аз по съзнание съм жител на планетата и Вселената. Бил съм в над 50 държави. Искам или не имам огромна база за сравнение и веднъж яздил кон, ходът на куцото магаренце България въобще не ме задоволява по много параметри. Обаче знам за какво съм тук и колко време възнамерявам да съм тук. Затова единственият ми изход се оказа свободна практика! С удоволствие бих работил за някой, но при адекватно уважение към работата ми, която наистина е една от най-тежките възможни! Пиша това, защото темата е за пари-психотерапия и просто споделям. Ако не зависех от икономическия контекст, изключително бих се радвал да работя без пари, на принципа на една духовна и сърдечна съобщност! Но съм потопен в икономическия контекст на капитализма и ми се налага да се съобразявам с неговите далеч от човечността правила. Знам обаче, че тази икономическа система, лишена от хуманност, е обречена и вярвам в един различен живот на братство и сърдечност!

Доколкото знам в Отдел закрила на детето се трупа богат опит (а аз в момента търся и това). Това беше причината да опитам и там. Началникът на отдела, който провеждаше интервюто, ми обясни какво представлява работата, каза как често се налага да работиш извънредно (понякога до 20:00 ч. вечер!), как трябва да разполагаш с цялото време, което имаш и да си готов да реагираш по всяко време... Обясни ми също така колко много хора се отказват веднага след като чуят колко "скъпо" се заплащат всички тези жертви от твоя страна. Каза ми обаче също така, че и нейната заплата не е голяма, но има нещо, което я привлича в тази работа и тя я върши с много желание...

Ще приемат детето... Но само защото наистина майката е потърсила правата си. А защо винаги трябва да се процедира така?! Родителите на дете с проблем имат да разрешават достатъчно други важни дела, вместо това да ги размотават от една към друга институция и да усложняват още повече живота им... :-( Уф... думи нямам просто. Пък реакцията на този т.нар. "ресурсен учител" съвсем ме довърши...
Мила родна България... мили родни картинки...

Общувам с доста колеги, психиатри, които работят в главните психиатрични клиники в София. Разбира се, умишлено избягвам да цитирам кой и къде. Ето едно примерно случване в здравната ни и болнична система: "Вчера имаше медицински съвет между директора на болницата и началник клиниките, на които директора е казал новите простотии измъдрени от любимата здравна каса и от министерството. Тежко и горко на хората ако се разболеят ако нямаш пари и то хиляди левове, кучета те яли и те хвърлят на бунището. Шефът каза, че здравната каса е въвела строго лимитиран бюджет на болницата. До определен брой болни носят приходи на болницата. След като и ако надвишиш тази бройка на приети болни не само не ти се заплаща за него а дори те наказват и въвеждат глоби. Така че болниците като търговски дружества няма да имат интерес да приемат болни над тези делегирани бюджети и ще връщат хората. А ни прави впечатление че хората не са станали по здрави...". С други психиатри обсъждаме и споделяме как същат аздравна каса, пионка на политическия ни варварски антисоциален и геноциден абсурд, лимитира лекарствата, престоя в болниците и какво ли не... Някъде в темата за "ще я бъде ли България" Станимир беше писал едно много хубаво определение за подобен тип псевдодържавици като това пространство, в което сме: "Държавите са факт. В началото те са се образували на расова и етническа основа, а в момента това не е съвсем така, но държавите все пак си остават преди всичко друго инструмент, чрез който определени управляващи кръгове експлоатират населението, преобладаващо за своя лична изгода."
Искам само да кажа, че има и нормални, социални държави, в които правителството наистина е просто функция на добруването на нацията. Например Канада, Австралия, Нова Зеландия, Скандинавските държави, Дания, Холандия.

Имам доста познати психиатри... Преди време си мислех, че психиатърът има предимство пред психолога. Сега не мисля така.

- Първо, психиатърът-психотерапевт не е учил психология и познанията му за психиката са преди всичко от ученето му на някоя школа по психотерапия. Тук въобще не споменавам психиатрите, които си позволяват да практикуват без поне едно 5 годишно обучение в няколко школи по психотерапия - те по мое мнение са просто търговци на хапчета. Говоря за психиатрите, които се отнасят сериозно към професията си и са отделили 5-10 години за учене на школи по психотерапия.

- Второ, пациентите масово предпочитат психолог-психотерапевт поради известен страх от етикетирането на диагнозите при посещение при психиатър психотерапевт. Разбира се, тук страховете са по-скоро субективни и излишни - но са факт.

- Трето, колкото повече работя психотерапия, толкова повече осъзнавам че не лекарствата, а именно добрата психотерапия са важните за изхода от лечението и че лекарствата често дори пречат (тоест имат ограничено приложение за актуалното лечение извън свръхраздутата им от търговията употреба). А какво правят психиатрите освен изписване на хапчета?!?

- Четвърто и изключително важно - в психиатриите в Б-я това, което наистина има стойност в дългосрочен план инаистина променя и помага, а именно психотерапията, практически не се практикува! Какво се практикува тогава - замайване с хапчета! При психозите антипсихотиците си имат мястото, безспорно, но без психотерапия, психотренингм психообучение пациентът няма как да има реално развитие в живота заедно с психозата си, във вещото боравене с нея и живеене с нея - а оттам и подобряване в състоянието, живота и в крайна сметка, в психичното здраве!
Психиатриите се ръководят засега от много ретроградно мислещи кадри, с много тесногръдие. някой може ли да си представи, че на 4-ти километър например няма и един психотерапевт?!?!?! А би трябвало да са десетки и десетки! Това за мен си е гавра с пациента, идваща от невежество, ограниченост и крайна закостенялост на мисленето на ръководителите на менталните заведения!!! Стоя зад думите си!

- Пето, психиатричните клиники в България са наистина образец за абсурд и трагикомедия. Буквално всички психиатри, които познавам и работят в психиатр. клиники, се оплакват от:

- ниските, нищожни заплати, които понякога и не получават или се бавят с месеци.
- Ужасно остарялата база в болниците - техника и т.н.
- абсурдните ограничения относно срока на лечение на пациенти с тежка симптоматика, налагани от държавна бюрокрация далеч от спецификата на психопатологиите
- също толкова абсурдните налагани от същата министерска бюрокрация избори на лекарства - това, както и срока на "лечение", се дуктуват не от актуалната специфика на заболяването, а от ... икономически причини, от липсващия бюджет в тази сфера...

Аз практикувам клинично насочена психотерапия. Но не желая да работя в психиатрия. И не само поради антитезата психолог и психиатър.
Майки на мои пациентки са ми разказвали за ужасните, дори травмиращи личността и унизяващи условия в психиатриите в София, както и за понякога изключително грубото отношение на персонала... А развиващите психоза са млади хора около двадесет - и далеч не всеки от тях губи интелекта си(въпреки налудностите), а още по-малко личностовото си достойнство. А то именно бива потъпкано от условията в психиатриите, от поведението на персонала, който получава мизерни заплати и му е все тая...

Както и да е - такава е ситуацията към днешна дата! Аз вярвам, че скоро психиатричните ни клиники ще повишат стандартите си до световните!
.........................

Има чудесни психиатри, изключителни специалисти в областта на човешката психика. Хора достатъчно интелигентни, за да усвоят сами психологичните теории, да се обучат в няколко модалности на психотерапията, да бъдат наистина хуманни лечители! Много има да се прави за българските психиатрии - както и за цялата ни държава...
Психиатричните клиники са нужни при работа с психозите, детоксикацията на наркоманиите и др. Ако сравня някоя Канадска психиатрия с 4-ти километър, сякаш имаме разминаване във времето. Сякаш тук сме 50-на години назад... Затова въпросните настоятелства биха свършили чудесна работа!

Работя невероятно натоварващата, но и изключително вълнуваща професия на психотерапевт вече четири години. Преди тези 4 години имах един период от около година, в който постоянно отговарях на писма в интернет и по скайп. Дълги писма, които пишех с часове - безплатно, разбира се. И сега продължавам да отговарям на хора, малко по-фокусирано, структурирано и кратко, но го правя. Когато започнах психотерапия, таксата ми беше ... 5 лева/ час. Имах само двама трима пациента, като с всеки срещите ни продължаваха с часове. Тогава работех изцяло аналитично, постоянно се ровехме в миналото, в сънищата, в родословното дърво дори. Когато обаче човекът ме попиташе КАК да променя нещата, си нямах идея как да му помогна. Чакахме чрез самото осъзнаване да се случи промяна. После осъзнах, че да, осъзнаването е много важно, но то само по себе си индуцира едва 10-20% от търсената цялостна промяна. Останалото са когнитивни и поведенчески стъпки, директно фокусирани в справяне, в цел! След около шест месеца видях, че работата не е лека и започнах да работя за 10 лева на час. Пациентите ми се увеличиха. С повечето работех по два три часа на сесия. Започнах да работя и с визуализация, тоест т.н. хипноза, да включвам поведенчески експерименти. Имах малко пациенти и можех да отделя голямо внимание и много време на всеки един от тях. На всеки му правех когнитивна карта на психиката му на компютъра, сътворявах лична молитва и т.н. Пациентите обаче започнаха да се увеличават. Тогава увеличих таксата си на 20 лв./ 90 мин. или 13 на час. Така около година и половина. Пациентите отново станаха доста, започнах да работя по-конвейрно, което не е добре според мен. Отново вдигнах таксата, на 20 лв/час. Така досега, около година и половина. Обаче пациентите се увеличиха от 3-6 на ден, до 6-10 на ден. Тъй като работя до десет вечерта, докато се върна вкъщи и докато "смъкна" натоварването, ми трябват поне два три часа преди лягане. Това пък променя дневния режим... Освен това, от опит установявам, че приемът над максимум шест човека на ден в психотерапията вече е прекаляване със собствената психична издръжливост. Освен ако не работиш изцяло "замазващо" (това е официален термин), тоест само хипноза, само шаблонно. Тогава десет човека са о'к. Но аз работя интегрално... Освен претоварването от работата с много съдби, ниската такса има и други минуси. Например, привличат се и хора с ниска мотивация за справяне. Не само такива, разбира се, идват и прекрасни, мотивирани клиенти. Идват и много хора на по една заплата... Но, ниската такса допринася за привличането и на подобна социодинамика по отношение на психотерапията... Отношение към терапията като към "ето аз съм тук, завинти ми гайките". Или силни вторични ползи от проблема и ползването на терапият акато инструмент за поддържане на тези ползи - в този случай е подходяща психоанализата - не защото ще разреши проблема, а именно защото ще го поддържа, а пациент и терапевт с години ще са доволни един от друг ! Ниската такса привлича и пациенти "туристи", които са обиколили маса терапевти, бягайки от всеки след няколко срещи, обвинявайки го. Обвинявайки го, а всъщност захранвайки проблема си, който несъзнавано силно желаят. В този случай проблемът често е в свръхкритиката. Тя е бягане от "подводни' страхове, но кой да види това, да посика да се задържи при някой на терапия и да разреши страховете си... Изоставянео на критиката, превръщането и в разтворена толерантност, състрадание и обич всъщност се явява ключ за щастие при такива хора, но психиката им силно се е вкопчила в проклетията на критиката и с все сили си я държи. Аз наричам психодинамика от подобен сорт първична полза - защото се случва на съзнавано или предсъзнавано психично ниво.

Та, по-високата такса редуцира в някаква степен:

- пациентите с ниска мотивация, очакващи терапевтът механично "да ги поправи', сякаш са автомобил.
- пациентите оплаквачи, несъзнавано силно желаещи всъщност да поддържат проблема си, вместо да го разрешат и бягащи от терапията, ако започнеш да ги тласкаш към решение. Както писах, тази извадка от пациенти е подходяща за психоанализа - поради пълната липса на каквото и да е развитие и поддържането на вторичните им ползи, което тя прави с "метода' си!
- пациентите туристи, задоволяващи критиката си от един та на друг терапевт. Или туристи от любопитство - последните са рядкост, за разлика от първия вид и са нещо нормално.

Като сравни човек дохода на един психотерапевт и примерно един програмист, има разлика. Програмистът обикновено печели поне два пъти повече. програмирането на компютри обаче е с пъти по-детерминиран и механичен процес от програмирането на мозъци, при това през словото, а не директно през неврологията. Ако сравним професията на психотерапевта с тази на предприемача, доходите му са неизмеримо по-малки, ученето е до живот, умът освен хитрост и пробивността на предприемач е нужно да бъде и сърдечно разтворен и провеждащ нещо повече... Но, психотерапията е призвание, не просто професия...! Да сравним ли психотерапията по доходност с примерно офицер на кораб. Офицерът печели 4-6 и повече хиляди евро месечно, при това като обикновен трети, втори капитан или капитан. Занаят, който се учи за по-малко време и изисква доста по-малко когнитивен ресурс от психотерапията. Ако сравним психотерапията с професията на политика, разликата в чисто финансов план (темата е за това), е голяма. В политика са фокусирани властта, оттам и икономическите ползи са огромни. А за да бъде човек политик, не е нужно да ползва кой знае какъв когнитивен капацитет - просто е житейски избор. А какво относно строителния предприемач - в момента този бранш е в застой, но не за дълго... Или за професията на хирурга! Честно, многократно по време на сесия в ума ми е проблясвала мисълта: "Ех, колко хилядократно по-лесно е да бръкнеш директно в мозъка... ". Ако кажете, че професията на хирурга е трудна, ще сте прави! Но ако сте на предната огнева линия на психотерапията от години, силно ще се замислите, коя от двете професии е по-трудна и изискваща личностови качества... А за парите, сравнение не може дори да се направи - хирургът по презумпция печели повече, при това с пълното съгласие и мълчание на обществото. Общество, което безропотно робува на огромните такси на болниците и дори събира помощи, за да помогне на хора в нужда да заплатят изисквания от болниците рекет - примерно за трансплантация. Общество, което обаче роптае за 'огромната" такса на психотерапевта от 25 или 50 евро... А психотерапията променя животи, спасява животи, внася светлина, дарява радост, чисти тръгнали да се овеществяват психосоматики, през душата лекува и тялото. Ето поради подобно отношение повечето способни български психотерапевти предпочитат да емигрират в държави с друго отношение към професията им! Държави, в които професията им е наравно като уважение и просперитет с тази на соматичния лекар, юриста, дентиста. Мда, дентиста... Познавам зъболекари, които приемат нормален брой пациенти на ден, по-малко от мен примерно, които обаче редовно почиват на хаваите, спестяват по 10-15 хиляди на месец и т.н. Защо тази разлика? Защо психотерапевтът в Б-я печели по-малко, докато на запад е на равно с гореизброените професии? Не поради естеството на работата му във всеки случай - работа, която често надхвърля по трудност и умения много, много други професии! Защо като отиваме на зъболекар или на операция някъде или като си купуваме жилище плащаме огромни суми и си мълчим, а таксата на психотерапевта ни е голяма? Аз не мисля, че ще е така винаги!

Психотерапевтът, по някаква странна причина има доста глобално мислене. Понякога дадената територия и нейното мислене му става доста тясна. Психотерапевтът също работи в социалния контекст, в който работи и дентистът и хирургът и политикът и юристът и т.н. Психотерапевтът също има нужда от почивка, понякога дори извън безумно малката територия на локалната племенна структура. Психотерапевтът също влиза понякога в магазина и също плаща сиренето със същите финансови средства. психотерапевтът също понякога има желанието да налее бензин в превозното си средство, да си заплати наема. Или "греховното" желание да спре да плаща наеми з ажилища, кабинети и какво ли не и да работи и живее по-спокойно, в собствен кабинет и жилище... Тоест, психотерапевтът е поставен в същата икономическа среда както всеки друг. разликата е, че психотерапията е професия, изискваща много, много квалификации, много обучения, много личностови качества, психична енергия в огромни количества и в добро качество...

Преди, когато чуех, че таксата на Мадлен Алгафари е 50-70 евро, на Петър Василев 30-40 евро, а на много други колеги по 20-30 евро, това ми се струваше ... как да кажа, комбинация между наглост и ограбване! Сега започвам да им се възхищавам за това, че ценят труда си!

http://www.youtube.com/watch?v=yq-OB66XgvU

Какво ще кажете за това?

Ще приемат детето... Но само защото наистина майката е потърсила правата си. А защо винаги трябва да се процедира така?! Родителите на дете с проблем имат да разрешават достатъчно други важни дела, вместо това да ги размотават от една към друга институция и да усложняват още повече живота им... :-( Уф... думи нямам просто. Пък реакцията на този т.нар. "ресурсен учител" съвсем ме довърши...
Мила родна България... мили родни картинки...

Виждам, че темата е позабравена, но... реших да я извадя отново! :-)
Съгласна съм с Орлин. Психологията е професия, която изисква много средства, много време, влагане на много лична енергия, много упоритост... всичко, което е изброил! В никакъв случай останалите професии не са за подценяване и никой не ги е дал за пример с тази цел - ясно е.
Колкото до спасяването на живот, определено психологът също спасява животи - в пряк и преносен смисъл!
Иска ми се да дам един "топъл" пример от миналата седмица - бях на интервю за социален работник (да, не е психолог, но все пак...) в отдел Закрила на детето. Заплата - 370 лв., без удръжките. Изискваха човекът да е завършил висше образование в съответната област. Няколко дни по-късно чета обява за свободна позиция на касиер в някаква фирма (мисля, че дори не е кой знае колко престижна фирмата). Заплата - 600-650 лв., изисквания - средно образование. Давам смело този пример, тъй като съм работила като касиер и ми е пределно ясно какво представляват описаните в обявата задължения. Зная (от части) каква е работата и на социалния работник. Е няма логика в цялата работа - никаква! Отново не искам да подценявам никоя професия, но сравнение между двете не може да има!
Упорствам все още, имам огромното желание да работя това, което аз искам, търся си работа като психолог, но в крайна сметка ако скоро нещата не се променят, ще бъда принудена още N на брой години да работя каквото и да е без желание и само заради парите. Най-малкото защото, както пише по-горе Орлин - налага се да влизам отвреме-навреме в магазина, да плащам сметки и ми се ще да отида някъде като бял човек, за да си взема времето, което се полага на всекиго за почивка...

НелиТ, филмът за Темпъл Грандин наистина е много хубав. Благодаря за препоръката! Препоръчвам го и аз - още веднъж...
Винаги е представлявало интерес за мен това "заболяване" (аз лично предпочитам да го наричам феномен).
Имам познати, чието детенце страда от аутизъм, но доколкото ми е известно, те не предприемат нищо. Не зная каква точно е причината за бездействието им, а и не съм достатъчно близка с тях, за да се намеся с мнение... Факт е, че съдбата на такива дечица е много тъжна (имам предвид децата, чиито родители загърбват, пренебрегват или подценяват проблема). Няма такъв проблем, който да се разрешава с неговото скриване. Науката е достигнала ниво на развитие, което поне улеснява живота на хора с аутизъм или дори подобрява състоянието им значително. Ако си наясно с това, какъв е смисълът да причиняваш на детето си това, което правиш със своето бездействие?! Не мога да разбера, наистина...

Важно е подаръкът да е свързан по някакъв начин с човекът, за който е предназначен. Не харесвам тривиални подаръци, само колкото за "отбиване на номера". Винаги личи, когато подаръкът е избиран с мисъл за получателя си. За мен подарък без картичка е половин подарък...

Здравейте!
Вече се чудя с кого да говоря и какво да предприема, затова реших да споделя терзанията си и с вас Ако някой има идея, съвет, предложение или просто опит, който да сподели по темата, ще бъда наистина много благодарна.
Имам бакалавърска степен по психология и семестериално съм завършила магистратура по Юридическа психология. Винаги съм обичала психологията и съм я учила с идеята, след това да работя това нещо, не просто да имам дипломи по... нещо си. Сега работя от 3 години нещо, което не ме удовлетворява по никакъв начин, но другият вариант е да стоя вкъщи. Настоящата ми работа няма нищо общо с психологията. Започнах да преглеждам редовно сайтове с обяви, които уж са много ефективни за хора, които търсят работа, но... Единственото нещо, което е свързано с психология от предложенията там, това е длъжност в сфера - човешки ресурси. И познайте... навсякъде първо изискване е минимум 3-4 години стаж в областта. Откъде обаче да натрупам този стаж? Ясно ми е, че току-така няма да вземат човек без опит на висока позиция и с голяма заплата - аз и не търся това в момента. Въпросът ми към вас е по-скоро да ме насочите къде бих могла да опитам? Къде евентуално имам шансове ако кандидатствам? Става дума за София. Реших, че големият град е решение и ще ми бъде по-лесно да намеря нещо, но уви - не знам дори накъде да се насоча...
Наскоро една позната, която учи в Германия ми обясняваше как по време на обучението в университета им осигуряват стаж по специалността, който е с продължителност от 2 години! Не ми се иска да коментирам за България...
Нормално е, когато учиш нещо с желание, да излизаш с ентусиазъм от университета, с амбицията, че искаш да го работиш и да се развиваш в тази област. А в България този ентусиазъм е в състояние да се изпари още веднага щом започнеш да разучаваш как стоят нещата с току-що завършилите психолози (и не само)... Казали са хората, че надеждата умира последна, и моята е жива, но наистина смятам, че е време да започна да върша нещо, с което ще бъда полезна както на самата себе си (тъй като ще получавам емоционално удовлетворение от това, което правя), така и на околните.
Благодаря ви, че изслушахте словоизлиянията ми!

Здравейте!
Вече се чудя с кого да говоря и какво да предприема, затова реших да споделя терзанията си и с вас Ако някой има идея, съвет, предложение или просто опит, който да сподели по темата, ще бъда наистина много благодарна.
Имам бакалавърска степен по психология и семестериално съм завършила магистратура по Юридическа психология. Винаги съм обичала психологията и съм я учила с идеята, след това да работя това нещо, не просто да имам дипломи по... нещо си. Сега работя от 3 години нещо, което не ме удовлетворява по никакъв начин, но другият вариант е да стоя вкъщи. Настоящата ми работа няма нищо общо с психологията. Започнах да преглеждам редовно сайтове с обяви, които уж са много ефективни за хора, които търсят работа, но... Единственото нещо, което е свързано с психология от предложенията там, това е длъжност в сфера - човешки ресурси. И познайте... навсякъде първо изискване е минимум 3-4 години стаж в областта. Откъде обаче да натрупам този стаж? Ясно ми е, че току-така няма да вземат човек без опит на висока позиция и с голяма заплата - аз и не търся това в момента. Въпросът ми към вас е по-скоро да ме насочите къде бих могла да опитам? Къде евентуално имам шансове ако кандидатствам? Става дума за София. Реших, че големият град е решение и ще ми бъде по-лесно да намеря нещо, но уви - не знам дори накъде да се насоча...
Наскоро една позната, която учи в Германия ми обясняваше как по време на обучението в университета им осигуряват стаж по специалността, който е с продължителност от 2 години! Не ми се иска да коментирам за България...
Нормално е, когато учиш нещо с желание, да излизаш с ентусиазъм от университета, с амбицията, че искаш да го работиш и да се развиваш в тази област. А в България този ентусиазъм е в състояние да се изпари още веднага щом започнеш да разучаваш как стоят нещата с току-що завършилите психолози (и не само)... Казали са хората, че надеждата умира последна, и моята е жива, но наистина смятам, че е време да започна да върша нещо, с което ще бъда полезна както на самата себе си (тъй като ще получавам емоционално удовлетворение от това, което правя), така и на околните.
Благодаря ви, че изслушахте словоизлиянията ми!

Здравейте!
Вече се чудя с кого да говоря и какво да предприема, затова реших да споделя терзанията си и с вас Ако някой има идея, съвет, предложение или просто опит, който да сподели по темата, ще бъда наистина много благодарна.
Имам бакалавърска степен по психология и семестериално съм завършила магистратура по Юридическа психология. Винаги съм обичала психологията и съм я учила с идеята, след това да работя това нещо, не просто да имам дипломи по... нещо си. Сега работя от 3 години нещо, което не ме удовлетворява по никакъв начин, но другият вариант е да стоя вкъщи. Настоящата ми работа няма нищо общо с психологията. Започнах да преглеждам редовно сайтове с обяви, които уж са много ефективни за хора, които търсят работа, но... Единственото нещо, което е свързано с психология от предложенията там, това е длъжност в сфера - човешки ресурси. И познайте... навсякъде първо изискване е минимум 3-4 години стаж в областта. Откъде обаче да натрупам този стаж? Ясно ми е, че току-така няма да вземат човек без опит на висока позиция и с голяма заплата - аз и не търся това в момента. Въпросът ми към вас е по-скоро да ме насочите къде бих могла да опитам? Къде евентуално имам шансове ако кандидатствам? Става дума за София. Реших, че големият град е решение и ще ми бъде по-лесно да намеря нещо, но уви - не знам дори накъде да се насоча...
Наскоро една позната, която учи в Германия ми обясняваше как по време на обучението в университета им осигуряват стаж по специалността, който е с продължителност от 2 години! Не ми се иска да коментирам за България...
Нормално е, когато учиш нещо с желание, да излизаш с ентусиазъм от университета, с амбицията, че искаш да го работиш и да се развиваш в тази област. А в България този ентусиазъм е в състояние да се изпари още веднага щом започнеш да разучаваш как стоят нещата с току-що завършилите психолози (и не само)... Казали са хората, че надеждата умира последна, и моята е жива, но наистина смятам, че е време да започна да върша нещо, с което ще бъда полезна както на самата себе си (тъй като ще получавам емоционално удовлетворение от това, което правя), така и на околните.
Благодаря ви, че изслушахте словоизлиянията ми!

Ето затова съм съгласна, пък и говорех в предния си пост за него. За останалата част... признавам, че вероятно си по-запознат от мен и няма да споря