Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Търси в Портала

Showing results for 'ревност'.


Didn't find what you were looking for? Try searching for:


More search options

  • Search By Tags

    Въведи тагове разделени със запетая
  • Search By Author

Тип Съдържание


Форуми

  • За Учителя и Учението
    • За Учителя и Учението
    • Новини от братството и братския живот
  • Здрав Дух в Здраво Тяло
    • Здраве
    • Хранене
  • Взаимоотношения. Педагогика. Психика
    • Психология и психотерапия
    • Човешките взаимоотношения
    • Бременност и деца. Педагогика
  • Езотерика
    • Езотерика. Методи и Практики
    • Астрология. Нумерология. Таро
  • Природа. Общество. Изкуство
    • Екология. Природата. Планината
    • Общество. Богатство. Традиции
    • Изкуство. Кино и филми
  • Други
    • Други форуми
    • За форумите и сайта

Блогове

  • Блогът на Иво
  • Блогът на Ради
  • Донка- Блог
  • В тишината на хаоса..
  • Green Nature
  • късметче- Блог
  • Виктор- Блог
  • Клуб пресечна виртуална точка
  • ДиВен Блог
  • xameleona- Блог
  • Прозорецът на Багира
  • Приюти ме!
  • Валентин Петров- Блог
  • Лилиеви мисли
  • Ася_И- Блог
  • Росица П- Блог
  • Александра - Блог
  • selsal
  • hristo_vatev- Блог
  • Robin- Блог
  • БЕЗ ИМЕ
  • Блог
  • Аделаида- Блог
  • maggee - Блог
  • svetomir76- Блог
  • Деяна- Блог
  • „Безсмъртието е равновесие на нещата“
  • rasetyplit- Блог
  • xermes- Блог
  • парнар- Блог
  • В очакване на Учителя
  • Алморот
  • Майкъл ♥♪Джексън - Краля на поп музиката♥♪
  • Полъх с аромат на тишина
  • selin's Блог
  • Ariana111 Блог
  • Блог на Екипа
  • anhira's Блог
  • Bethedi
  • petia.p's Блог
  • Klaudia's Блог
  • Светлозарни Лъчи
  • yanushka's Блог
  • Аз и Отец - едно сме
  • alexstar1962's Блог
  • zilevw's Блог
  • 123456's Блог
  • една Българка's Блог
  • Златна's Блог
  • не...'s Блог
  • Гея.
  • Ескизи с молив
  • Мойте МОЛИТВИ
  • kexlibar's Блог
  • _edno_momi4e_'s Блог
  • kuki's Блог
  • rosario's Блог
  • Ники_'s Блог
  • Lifetime's Блог
  • charmedastrology.com's Блог
  • Питащия's Блог
  • Любовни притчи,приказки и снимки
  • Яспис's Блог
  • KirilChurulingov's Блог
  • Silviya's Блог
  • НелиТ's Блог
  • smehy's Блог
  • Роси Б.'s Блог
  • NedqlkoMitev's Блог
  • Inatari's Блог
  • Шампион
  • Законите на привличането
  • Билките - Здраве от природата
  • Светлина и Хармония's Блог
  • helen's Блог
  • Zita's Блог
  • Галатея's Блог
  • ElenaDuzh's Блог
  • dalia_d's Блог
  • gnorimies' Блог
  • Хармония
  • Колеж Омега
  • panicersclub's Блог
  • Надеждна's Блог
  • kapchica's Блог
  • Sil's Блог
  • Боцкащи мисли
  • stonetales' Блог
  • SilviyaP's Блог
  • Eshavt's Блог
  • Severen's Блог
  • erendil's Блог
  • ivail's Блог
  • inera888's Блог
  • aloevera
  • Силви С's Блог
  • Превоз на товари
  • Viva Caselli's Блог
  • По пътя към срещата
  • maniuni's Блог
  • rekvizit's Блог
  • obqvigo's Блог
  • vijme's Блог
  • Дамян's Блог
  • Stoyan_V's Блог
  • Стояна's Блог
  • Emmy's Блог
  • IGNI ET FERRO
  • izgrev's Блог
  • Лиула's Блог
  • Magi Lipeva's Блог
  • АлександърТ.А.'s Блог
  • _Маги_'s Блог
  • Блог на човекът наречен Кон
  • Vu
  • Блог

Categories

  • За Учителя и Учението
  • Паневритмия
  • Поучителни истории от Учителя
  • Поучителни истории. Притчи
  • Здраве и здравословен живот
  • Хомеопатия
  • Цветолечение. Есенциите на д-р Бах
  • Хранене. Вегетарианство
  • Музика
  • Планината
  • Бременност, майчинство и деца. Педагогика
  • Жената, мъжът, семейството
  • Психология и психотерапия
  • Себепознание. Езотерика
  • Астрология. Нумерология
  • Сънища
  • Филми
  • Изкуство
  • Екология
  • Идейни мостове
  • Богомилство и богомили
  • Поезия
  • Богатство
  • Разкази

Categories

  • Песни от Учителя
  • Братски Песни

Product Groups

  • Обзорни книги
  • Книги с беседи и лекции от Учителя
    • Неделни беседи
    • Лекции от Общият клас
    • Лекции от Младежкият клас
    • Съборно слово
    • Утринни слова
    • Други беседи
  • Тематични книги
  • Книги за Паневритмията
  • Книги с молитви и песни
  • Книги с правила и методи
  • Книги по астрология
  • Книги романи
  • Други книги
  • Списание Житно зърно
  • Списание Изворче
  • Вестник Братски живот
  • Календари
  • Аудио Дискове
  • Филми
  • Мултимедия
  • Книги на чужди езици

Категории

  • Аудио лекции от Учителя
  • Книги за Учителя и Учението
  • Книги с лекции и беседи от Учителя
    • Неделни беседи
    • Младежки окултен клас
    • Общ окултен клас
    • Съборни беседи
    • Утринни слова
    • Други
  • Книги с лекции и беседи от Учителя - издания до 1950 г.
    • Неделни беседи
    • Младежки окултен клас
    • Общ окултен клас
    • Съборни беседи
    • Утринни слова
    • Други
  • Музика от Учителя
  • Музиката на Паневритмията
  • Филми-концерти с музика от Учителя
  • Филми за Учителя и Учението. Филми за Паневритмията
  • Вестник Братски Живот
  • Списание Житно зърно
  • Списание Изворче
  • Книги и филми за Учението и Паневритмията на чужди езици
  • Още филми
  • Още книги

Find results in...

Find results that contain...


Дата на Добавяне

  • Start

    End


Дата на Последна Промяна

  • Start

    End


Filter by number of...

Joined

  • Start

    End


Group


AIM


MSN


Website URL


ICQ


Yahoo


Jabber


Skype


Местоположение


Интереси

570 резултата

  1. Аз съм смешен човек. Сега ме наричат луд. Това би било нещо като издигане на служба, ако не оставах за тях все тъй смешен, както и преди. Но аз вече не им се сърдя, сега всички те са ми симпатични дори когато ми се присмиват – и тогава са ми някак особено мили. Дори и аз бих се посмял заедно с тях – не толкова на себе си, колкото от обич към тях, ако не ми беше толкова тъжно. А ми е тъжно, понеже те не знаят истината, а аз зная тая истина. Ох, колко тежко е само ти единствен да знаеш истината! Но те не могат да го разберат. Не, не могат. По-рано много страдах, че изглеждам смешен. Не изглеждам всъщност, а съм. Винаги съм бил смешен, това го зная може би още от самото си раждане. Може би още от седемгодишна възраст съм знаел, че съм смешен. После учех в училище, после в университета, и какво си мислите – колкото по-дълго учех, толкова повече научавах, че съм смешен. Тъй че за мен цялата ми университетска наука накрая съществуваше, сякаш само за да ми доказва и обяснява, колкото повече се задълбочавах в нея, че съм смешен. Подобно на науката вървяха и нещата ми в живота. От година на година в мен растеше и крепнеше съзнанието за моя смешен във всяко отношение вид. Фьодор Михайлович Достоевски Присмиваха ми се всички и винаги. Но никой не знаеше, че ако на земята има човек, който най-добре знае, че съм смешен, това съм аз самият, и точно от това ми беше най-обидно – че те не знаят именно това, но тук си бях виновен сам – винаги съм бил прекалено горд и за нищо на света не исках да признавам пред никого тоя факт. С годините тая гордост растеше в мен, и ако се беше случило, че си бях позволил да призная пред когото и да е, че съм смешен, струва ми се, че веднага – още същата вечер – бих си пръснал черепа с револвера. О, колко страдах в детството си, че няма да издържа и някой път сам ще го призная пред другарите си… Но когато възмъжах малко, аз, макар с всяка следваща година да научавах все повече и повече за това мое ужасно качество, станах – не знам защо – малко по-спокоен. Да, именно „не знам защо“, понеже и до днес не мога да определя защо всъщност? Може би защото в душата ми растеше страхотна тъга по едно обстоятелство, което безкрайно надхвърляше моите разбирания – това беше сполетялото ме убеждение, че на тоя свят всичко навсякъде е все едно. Предчувствах го много отдавна, но със сигурност го установих през последната година и някак изведнъж. Изведнъж почувствах, че би ми било все едно дали тоя свят би съществувал, или никъде нищо няма. Започнах с цялото си същество да чувам и да чувствам, че в мен нищо няма. Отначало все ми се струваше, че затова пък по-рано съм имал съм имал много неща, но после се сетих, че и преди нищо не съм имал – само неизвестно защо така ми се е струвало. Постепенно се уверих, че никога нищо няма и да има. Тогава изведнъж престанах да се сърдя на хората и почти престанах да ги забелязвам. Интересна работа – това си личеше дори в най-незначителното – случваше ми се например да вървя из улиците и да се блъскам в хората. Дори не от занесеност – нямах за какво да мисля, тогава изобщо бях престанал да мисля – беше ми все едно. Поне да бях решил своите въпроси – о, не, не реших нито един от тях, а пък не бяха малко. Обаче ми стана все едно и въпросите отпаднаха. И ето че след всичко това разбрах една истина. Разбрах тая истина през миналия ноември, по-точно на трети ноември, и от тоя ден нататък помня всеки свой миг. Беше мрачна вечер, най-мрачната от всички възможни. Прибирах се вкъщи към единайсет часа и много добре си спомням как си помислих именно, че надали би могло да има по-мрачно време. Дори и във физическо отношение. Цял ден валя дъжд, студен и мрачен дъжд, ужасен дори, добре го помня, някак дори враждебен на хората, и изведнъж точно тогава, в единайсет часа вечерта, спря и стана ужасно влажно – по-влажно и студено, отколкото по време на самия дъжд, и всичко вдигаше някаква пара, всеки камък по паважа и всяка странична уличка – ако човек надникнеше от ъгъла нататък, в дълбочината ѝ. Изведнъж ми се стори, че ако изгаснеха газените фенери, щеше да стане по-приятно, а така – когато светят – на сърцето ти става още по-тъжно, понеже те осветяват всичко това. Почти не бях ял този ден и още от ранния следобед седях при един инженер – при него имаше още двама приятели. През цялото време мълчах и май им поомръзнах. Приказваха за нещо интригуващо и неочаквано дори се разпалиха. Но им беше все едно – виждах го – и те се горещяха просто ей така. И аз изведнъж им го казах: „Господа, казвам, та на вас ви е все едно.“ Не ми се разсърдиха, всички ми се изсмяха. Понеже им го казах без всякакъв укор и просто защото ми беше все едно. И те видяха, че ми е все едно, и им стана весело. Когато на улицата си помислих за газените фенери, погледнах към небето. Беше страшно тъмно, но много явно се виждаха разкъсаните облаци, а помежду им бездънни черни петна. Изведнъж забелязах в едно от тия петна звездичка и я загледах втренчено. Защото тая звездичка ми внуши една мисъл – тая нощ щях да се убия. Бях го решил твърдо още преди два месеца и колкото и да бях беден, си купих един прекрасен револвер и още същия ден го заредих. Но минаха вече два месеца, а той все си стоеше в чекмеджето – беше ми толкоз все едно, че ми се дощя да сваря миг, в който няма да ми е толкова все едно – защо – и аз не зная. И така през тия два месеца всяка нощ, връщайки се към къщи, си мислех как ще се застрелям. Все чаках мига. И ето сега звездичката ме подтикна към тая мисъл и аз реших, че това ще стане непременно още същата нощ. А защо звездичката ме подтикна към тая мисъл – не зная. И ето – докато гледах към небето, това момиченце ме хвана за ръката. Улицата вече се бе опразнила, нямаше почти никого. В далечината един файтонджия дремеше на капрата. Момиченцето беше на около осем години, само със забрадка и по рокличка, но особено ме впечатлиха мокрите ѝ дрипави обувки – още ги помня. Те ми се набиха в очите. То изведнъж ме задърпа за лакътя и ме завика. Не плачеше, но надаваше някакви откъслечни викове – не можеше добре да произнася думите, понеже цялото се тресеше от ситна треска. Беше ужасено от нещо и отчаяно крещеше: „Маминка! Маминка!“ Извърнах поглед към него, но не казах нито дума, и не се спрях, обаче то тичаше и все ме дърпаше и в гласа му звънеше оня звук, който у много наплашените деца изразява отчаяние. Познавам тоя звук. Макар и да не доизговаряше думите, разбрах, че майка му умира някъде или се е случило нещо друго и то е хукнало да повика някого, да намери нещо, което да помогне на майка му. Но аз не тръгнах след него – напротив – роди ми се мисълта да го пропъдя. Отначало му казах да потърси полицай. Но то изведнъж вдигна ръце като за молитва и хленчещо, запъхтяно, все подтичваше отстрани и не ме оставяше на мира. И тогава му тропнах с крак и го нахоках. То извика само: „Господине, господине!…“ – но изведнъж ме заряза и стремглаво се втурна през улицата – там се зададе някакъв минувач и то, изглежда, се беше затичало към него. Качих се на своя пети етаж. Бях наемател, имах си една стаичка. Беше бедна и мръсна, таванска, с полукръгла капандура. Имах едно канапе, тапицирано с мушама, бюро с книги, два стола и кресло за отдих, твърде старо, затова пък волтеровско, с висока облегалка. Седнах, запалих свещ и се умислих. До мен, в съседната стая, зад преградата не преставаше данданията. Караха така вече трети ден. Там живееше един капитан в оставка, бяха му дошли гости – шестима мизерници – пиеха водка и играеха на карти с едно старо тесте. Миналата нощ бяха стигнали до бой, доколкото зная – двама от тях дълго си скубали косите. Хазайката искаше да се оплаква, но ужасно я е страх от капитана. Освен нас двамата тук живееше само една дребна и слаба дама от провинцията с три малки деца, които вече успяха да се разболеят в нашия пансион. И тя, и децата ѝ безумно се страхуват от капитана и по цели нощи треперят и се кръстят, най-малкото от децата веднъж направо припадна от страх. Тоя капитан, знам много добре, понякога спира минувачите по Невски проспект и проси подаяние. Никой не го взема на служба, но колкото и да е странно (заради което всъщност разказвам всичко това), през целия месец откакто живее тук, капитанът нито веднъж не ме е подразнил. Разбира се, веднага се постарах да избегна сближаването между нас, пък и на него му доскуча с мен още от първия път, само че колкото и да викат те там, зад преградата, колкото и да са се събрали – винаги ми е все едно. Мога да седя цяла нощ и изобщо да не ги чуя – дотолкова успявам да забравя за тях. Има вече година, откакто седя буден чак до съмване. Цяла нощ седя в креслото до масата и не правя нищо. Книги чета само денем. Седя си и дори не мисля, просто ей тъй някакви мисли се мяркат, но аз ги оставям да се реят на свобода. Свещта изгаря докрай през нощта. Бавно се отпуснах пред бюрото, извадих револвера и го сложих пред себе си. И като го сложих, си спомням, че се попитах – „Е?“, и с пълна сигурност си отвърнах: „Да.“ Тоест – ще се застрелям. Знаех със сигурност, че през тая нощ ще се застрелям, но колко ли още ще седя пред бюрото – не знаех. И без съмнение щях да се застрелям, ако не беше онова момиче. ВТОРА ЧАСТ Разбирате ли – макар и да ми беше все едно, все пак чувствах болка. Например ако някой ме удареше, щях да усетя. Същото беше и в морално отношение – ако се случеше нещо много тъжно, щях да почувствам тъга, както и тогава, когато животът все още не ми беше безразличен. Че дори я и почувствах – поне на дете бих помогнал винаги. Защо тогава не помогнах на момичето? Заради една идея, която ме споходи тогава – докато тя ме дърпаше и викаше, пред мен неочаквано изникна един въпрос и не можах да го реша. Беше безсмислен въпрос, но се ядосах. Ядосах се поради извода, че щом вече съм решил да свърша със себе си тая нощ, то всичко на тоя свят би трябвало да ми стане още по-безразлично отвсякога. Тогава защо изведнъж почувствах, че не ми е все едно, и че съжалявам момичето? Спомням си, че много го съжалих, буквално до болка – до някаква странна болка, просто немислима в моето положение. За жалост не мога да предам по-добре тогавашното си мимолетно усещане, но то продължи и у дома, когато седнах пред бюрото, и аз бях много напрегнат, което не ми се беше случвало отдавна. Разсъжденията се сменяха едно след друго. Струваше ми се ясно, че щом съм човек и все още не съм нула, и не съм се превърнал в нула – значи живея и значи мога да страдам, да се ядосвам и да изпитвам срам от моите постъпки. Добре де. Но след като се самоубия, да речем – след два часа – какво ме интересува момичето и какво ме засяга срамът, и въобще всичко на света? Ще се превърна в нула, в абсолютна нула. И нима съзнанието за това, че след малко изобщо няма да съществувам, а следователно – нищо няма да съществува, не можа да окаже и най-малко внимание нито на чувството на жалост към момичето, нито на срама от извършената подлост? Та нали затуй се разтропах и се разкрещях на нещастното дете, че сиреч „не само жалост не изпитвам, но мога и да сторя нечовешка подлост – сега вече мога, понеже след два часа всичко ще угасне.“ Вярвайте ми – затова се развиках. И сега, пред бюрото, бях почти уверен в това. Изглеждаше ми несъмнено, че животът и светът сега сякаш зависят от мене. Може дори да се каже, че светът сега е измислен само заради мен – щом се застрелям и света няма да го има, поне за мен. Да не говорим пък за това, че може и наистина да няма нищо след мен и щом угасне моето съзнание, целият свят може да угасне начаса като призрак, като атрибут само на моето съзнание, и ще свърши, тъй като може би целият този свят и всички тия хора – това съм само аз. Спомням си, че както си седях и разсъждавах, аз обръщах тия все нови и нови въпроси направо наопаки и измислях съвсем трети неща. Мярна ми се например следното странно разсъждение – че ако бях живял преди на Луната, или на Марс, и бях извършил там възможно най-срамната и най-нечестна постъпка, каквато изобщо може да съществува, и бях поруган и опозорен така, както човек би могъл да си представи само понякога в кошмарен сън, и ако по-късно съм се озовал на Земята, и продължавам да запазвам спомена за това, което съм извършил на другата планета, и освен това знам, че никога и по никакъв начин няма да се завърна там – то дали би ми било все едно, ако гледах Луната от Земята? Дали щях да изпитвам срам за оная постъпка или не? Въпросите бяха празни и излишни, след като револверът вече лежеше до мен и аз разбирах с всичките си клетки, че това ще стане, и все пак тия въпроси ме тормозеха и аз побеснях. Вече не можех да умра, преди да изясня нещо. С една дума момичето ме спаси, понеже въпросите предотвратиха изстрела. Междувременно у капитана също стана тихо – бяха си доиграли картите, готвеха се да лягат, а засега кавгата гаснеше в мърморене. И точно в тоя миг изведнъж заспах, което никога преди не ми се беше случвало в креслото пред бюрото. Заспах съвсем незабелязано. Сънищата, както се знае, са извънредно странна работа – едни неща ти се явяват с ужасяваща яснота, с изпъкващи сякаш под микроскоп подробности, а други се прескачат, сякаш изобщо не ги забелязваш – пространството и времето например. Сънищата май ги ражда не разсъдъкът, а желанието, не главата, а сърцето. Та разсъдъкът ми е правил такива дяволии насън!… А в същото време насън с него се случват просто непостижими неща. Брат ми например почина преди пет години. Понякога го сънувам – той взема дейно участие в моите работи, и двамата сме много запалени, а в същото време аз през цялото време на съня напълно съзнавам и помня, че брат ми е умрял и е погребан. Защо тогава не ме учудва фактът, че макар и мъртъв, той е тук до мен и заедно с мен ми бере грижите. Защо моят разум допуска всичко това?… Но стига толкова по въпроса. Да минем към моя сън. Да, тогава го сънувах тоя сън – съня на трети ноември! Сега ми се подиграват, че било само сън. Но не е ли все едно дали е било сън или не, щом като тоя сън ми оповести Истината? Щом веднъж си узнал истината, видял си я – знаеш, че това е истината и друга няма, и не може да има – нито насън, нито наяве. Нека да е сън, добре, нека, но тоя живот, който вие превъзнасяте, аз исках да зачеркна със самоубийството, а моят сън, о, моят сън ми възвести един нов, велик, обновен, силен живот! Слушайте. ТРЕТА ЧАСТ Вече споменах, че съм заспал неусетно, сякаш дори продължавайки да разсъждавам за всички тия материи. Изведнъж сънувам, че вземам револвера и както си седя, го насочвам в сърцето си – именно в сърцето, а не в главата; а пък преди това бях решил да се застрелям в главата и непременно в дясното слепоочие. Насочих дулото в гърдите, изчаках секунда – две и изведнъж моята свещ, бюрото и стената пред мен се раздвижиха и разлюляха. Побързах да натисна спусъка. Насън понякога падате отвисоко или ви забиват нож, или ви удрят – никога обаче не чувствате болка, освен ако наистина не се ударите, въртейки се в леглото – тогава вече ще изпитате болка и почти винаги се събуждате от болката. Така беше и с моя изстрел – не почувствах болка, но ми се стори, че след моя изстрел всичко в мен се разтърсва и изведнъж всичко изгасва и наоколо става ужасно черно. Сякаш ослепявам и онемявам, и ето, че лежа на нещо твърдо, по гръб, изпънат, не виждам нищо и не мога да се помръдна дори. Наоколо стъпки и викове, хазайката пищи, капитанът басово дудне нещо – изведнъж нова пауза, а сега вече ме носят нанякъде в затворен ковчег. Чувствам как се клати ковчегът и си мисля за това, и изведнъж неочаквано за пръв път ме поразява идеята – та аз съм мъртъв, съвсем мъртъв, зная го без съмнение, не виждам нищо и не помръдвам, а пък в същото време чувствам и разсъждавам. Но бързо се примирявам с това и както обикновено насън приемам реалността без претенции. Ето че ме заравят в земята. Всички си тръгват, оставам сам, напълно сам. Неподвижен. Винаги преди, когато си представях как ме погребват, съм свързвал гроба със студ и влага. Така и сега усещам, че ми е много студено, особено ми мръзнат пръстите на краката, но нищо друго не чувствам. Лежа и – странна работа – не очаквам нищо, приемайки без спор обстоятелството, че мъртвият няма какво да очаква. Само дето е влажно. Не зная колко време се е минало – един час или няколко дни, или много дни… Но ето че изневиделица на левия ми клепач капва просмукала се през капака на ковчега вода, след минута – още една, след още минута – трета и тъй нататък, и тъй нататък, все през минута. В сърцето ми се разпалва отведнъж дълбоко негодувание и изведнъж изпитвам в него физическа болка: „Това е раната – мисля си – изстрелът, там е куршумът…“ А капките все тъй си капят през минута върху затвореното ми око. И аз възкликвам – не с глас, тъй като съм мъртъв, а с цялата си същност – към властелина на всичко онова, което става с мен: – Който и да си, ако те има и ако съществува нещо по-разумно от това, дето става сега, позволи му да огрее и тук. Ако ли пък това безобразие и нелепост на битието е възмездие за моето неразумно самоубийство, знай, че нито едно мъчение, което би ме сполетяло, никога не би могло да се сравни с презрението, което мълчаливо ще изпитвам, ако ще и през милионите години мъченичество!… Така възкликнах и млъкнах. Почти цяла минута продължи дълбокото мълчание и дори капна още една капка, но аз знаех, безпределно и непоклатимо знаех и вярвах, че сега нещо непременно щеше да се промени. И ето, не щеш ли, гробът ми се отваря. Всъщност не зная дали е бил разкопан, или земята се е разтворила, но някакво тъмно и неизвестно ми същество ме поема и се озоваваме в пространството. Проглеждам – цари дълбока нощ – такава тъма още никога, никога не е имало! Носим се в пространството далеч от Земята. Не разпитвах тоя, който ме носеше за нищо, гордо очаквах какво ще стане. Уверявах себе си, че не се страхувам, и замирах от възхита при мисълта, че не се страхувам. Не си спомням колко време сме летели и не мога да си го представя – всичко ставаше така, както насън прескачаш и времето, и пространството, и всички закони на битието и разума и спираш само на ония точки, за които копнее сърцето ти. Спомням си, че съгледах в мрака една звездичка. „Сириус ли е това?“ – не можах да се сдържа, макар че не исках да питам за нищо. „Не, това е оная звезда, която видя между облаците на път към къщи“ – отвърна ми съществото, което ме носеше. Знаех, че то сякаш има вид на човек. Странна работа – не обичах това същество, изпитвах дори дълбоко отвращение. Очаквах едно абсолютно небитие, затова стрелях в сърцето си. И ето ме сега в ръцете на това същество – не човек, разбира се, но го има, то съществува. „Значи и отвъд имало живот!“ – помислих си аз с непонятното лекомислие на съня, но дълбоко в мен оставаше цялата същина на сърцето ми: „И ако трябва отново да бъда – рекох си – и отново да заживея според нечия неотвратима воля, аз не искам да бъда победен и унизен!“ – „Ти знаеш, че ме е страх от теб, и затова ме презираш“ – неочаквано казах на спътника си. Не се сдържах да не задам унизителния въпрос, в който се съдържаше признанието, и усетих унижението в сърцето си, като убождане с игла. Той не ми отвърна на въпроса, но аз изведнъж разбрах, че не ме презира и не ми се присмива, и дори не ме съжалява, и че нашият път има някаква цел, неизвестна и тайнствена, свързана само с мен. В сърцето ми растеше страх. Нещо нямо, но мъчително усещах от мълчаливия ми спътник и то сякаш ме изпълваше. Отдавна вече не виждах познатите на окото ми съзвездия. Знаех, че в небесните простори има звезди, чиито лъчи достигат до земята чак след хиляди и милиони години. Може би пресичахме сега тия пространства. Очаквах нещо, обхванат от страшна, мъчителна за сърцето ми тъга. Ненадейно някакво познато и властно чувство ме разтърси – видях изведнъж нашето слънце! Съзнавах, че това не може да бъде нашето слънце, породило нашата земя, и че сме безкрайно отдалечени от него, но не зная защо цялото ми сърце ми подсказа, че това е абсолютно същото слънце, каквото е и нашето – негово повторение и двойник. Сладко призивно чувство зазвуча като възторг в душата ми – родната сила на светлината, същата като оная, която ме е родила, отекна в сърцето ми, и го възкреси и аз усетих живота – предишния живот – за пръв път след гроба. – Но щом това е слънцето, ако то е същото, както и нашето слънце – викнах аз, – къде е тогава земята? – И моят спътник ми посочи една звездичка, искряща в тъмата с изумруден блясък. Летяхме право към нея. – Но нима са възможни подобни повторения във вселената, такъв ли е природният закон? И ако това е земята – нима и тя е такава като нашата… същата нещастна, бедна, но скъпа и вечно любима, и пораждаща същата мъчителна любов към нея дори у най-неблагодарните нейни синове, както и нашата?… – възклицавах аз, разтърсван от неудържима, възторжена любов към оная предишна земя, която бях напуснал. Пред мен се мярна образът на бедното момиче, което бях обидил. – Ще видиш сам – отвърна моят спътник и в думите му прозвуча някаква печал. Но ние бързо наближавахме планетата. Тя растеше пред очите ми – вече различавах океана, очертанията на Европа и неочаквано едно странно чувство на велика, свещена ревност се разгоря в сърцето ми: „Как е възможно подобно повторение и за какво?“ Аз обичам и мога да обичам само оная земя, която оставих, на която останаха капки от моята кръв, когато аз – неблагодарникът – угасих с изстрел в сърцето своя живот. Но никога, никога не съм преставал да обичам оная земя и дори в нощта, когато се разделях с нея, съм я обичал може би по-мъчително от всякога. Има ли мъка на тая нова земя? На нашата ние можем да обичаме истински само с мъка, и само чрез мъката! Не умеем да обичаме другояче и не познаваме друга любов. Искам да се мъча, за да обичам. Искам, жадувам в тая минута, облян в сълзи, да целувам само оная земя, която напуснах, и не искам, не приемам да живея на никаква друга земя!…“ Но моят спътник вече ме бе изоставил. Тутакси, сякаш съвсем неусетно, стъпих на тая друга планета, облян от ярката светлина на слънчевия, прелестен като рая ден. Намирах се, струва ми се, на един от ония острови, които на нашата земя са в Гръцкия архипелаг или някъде по крайбрежието на континента, близо до тоя архипелаг. О, всичко беше досущ като у нас, но изглеждаше сякаш навсякъде сияе някакъв празник, някакво велико, свято, достигнато най-сетне тържество. Ласкавото изумрудено море тихо се плискаше в бреговете, и ги прегръщаше с явна, видима, почти съзнателна любов. Стройни прекрасни дървета се извисяваха в целия разкош на цветовете си, а безбройните им листенца – сигурен съм в това – ме приветстваха със своето тихо, нежно шумолене и сякаш нашепваха думи на обич. По моравата пламтяха ярки, ароматни цветя. Птичките на ята прелитаха във въздуха и без да се страхуват от мен, кацаха по раменете и ръцете ми и радостно ме пляскаха със своите мили, трепетни крилца. И накрая съзрях и срещнах хората на тая щастлива земя. Те сами дойдоха при мен, наобиколиха ме, прегръщаха ме. Деца на слънцето, на тяхното слънце – о, колко прекрасни бяха те! Никога на нашата земя не бях виждал такава красота сред хората. Може би само в нашите деца, и то в най-първите години от живота им, би могъл да се открие далечен, макар и слаб отблясък от тая красота. Очите на тия щастливи хора сияеха с ясен блясък. Лицата им светеха от разум и някакво спокойно съзнание, но това бяха весели лица; в думите и гласовете на тия хора звучеше детска радост. О, аз веднага, още от първия поглед към лицата им, разбрах всичко, всичко!… Това беше земя, неосквернена от грехопадението, на нея живееха несъгрешили хора, живееха в оня рай, в който според преданията на цялото човечество са живели и нашите съгрешили прародители, само с тая разлика, че тук цялата земя навсякъде беше рай. Тия хора, радостно засмени, се тълпяха около мен, и ме милваха; те ме поведоха със себе си и всеки искаше да ме утеши. О, те нищо не питаха, те сякаш вече знаеха всичко – така ми се стори, и всички искаха страданието да изчезне час по-скоро от лицето ми. ЧЕТВЪРТА ЧАСТ Все пак видите ли – добре де, нека това е било само сън!… Но усещането за обичта на тия невинни и прекрасни хора завинаги остана у мен и аз чувствам, че тяхната любов и сега се излива върху ми оттам. Аз сам ги видях, опознах ги и се убедих, обичах ги и по-късно страдах заради тях. О, начаса, още тогава разбрах, че много неща никога няма да ми станат ясни; като гнусен петербуржец и съвременен руски прогресист, смятах неразрешимо например, че те, знаейки толкова много неща, не притежават наука като нашата. Но бързо разбрах, че тяхното познание се изпълва и подхранва от друго вдъхновение, различно от нашето на земята, и че техните стремежи също са съвсем различни. Те не желаеха нищо и бяха спокойни, не се стремяха да опознават живота, както правим ние, понеже техният живот беше пълнокръвен. Но знанието им беше по-дълбоко и по-висше от нашата наука, защото науката търси да обясни какво представлява животът, стреми се сама да го осъзнае, за да научи другите да живеят, докато те и без наука знаеха как трябва да живеят – и това разбрах, но не можах да разбера тяхното знание. Те ми показаха своите дървета и аз не можех да си обясня оная степен на обич, с която те ги гледаха – те сякаш приказваха със себеподобни същества. И знаете ли – може би няма да сбъркам, ако кажа, че те разговаряха с тях! Да – бяха открили техния език, и съм сигурен, че дърветата ги разбираха. По тоя начин те гледаха на цялата природа, на животните, които мирно живееха с тях, не ги нападаха и ги обичаха, победени от тяхната любов. Те ми сочеха звездите и нещо ми приказваха за тях, което аз не можех да разбера, но съм убеден, че те сякаш се докосваха някак до небесните светила не само с мисълта си, но и на живо. О, тия хора не се домогваха да ги разбера – те ме обичаха бездруго, затова пък аз знаех, че те никога не ще ме разберат, затова и не говорих с тях никога за нашата земя. Само целувах пред тях оная земя, на която живееха те, и без думи обожавах самите тях, и те го виждаха и позволяваха да ги обожавам, защото самите те бяха изпълнени с обич. Те не страдаха заради мен, когато понякога им целувах нозете, тъй като в сърцата си радостно усещаха с каква силна любов могат да ми отвърнат. Понякога учудено се питах как съумяха те през цялото време да не оскърбят такъв човек като мен, и да не възбудят у такъв като мен чувство на ревност и завист? Много пъти се питах как така аз – лъжец и самохвалко – можах да не им разкажа за моите познания, за които те, разбира се, не са имали никакво понятие, как не пожелах да ги смая с тях или от любов към тях? Те бяха пъргави и весели като децата. Скитаха из своите прекрасни гори и дъбрави, пееха своите прекрасни песни, ядяха лека храна, плодове от техните дървета, мед от техните гори, мляко от животните, които ги обичаха. За храната и дрехите си те се трудеха твърде малко и от време на време. Те познаваха любовта и раждаха деца, но нито веднъж не забелязах у тях онова жестоко сладострастие, което на нашата планета спохожда почти всекиго, да, всекиго и всички и служи като единствен извор за почти всички грехове на нашето човечество. Те се радваха на появяващите се сред тях деца като на нови участници в тяхното блаженство. Сред тях нямаше кавги и нямаше ревност – те не разбираха дори какво значи това. Децата им бяха деца на всички, понеже всички представляваха едно голямо семейство. Там почти нямаше болести, макар и да имаше смърт, но старците умираха леко, заобиколени от хора, дошли да ги изпратят, сякаш заспиваха, благославяйки, усмихвайки се и сами напътствани от светли усмивки. При това нямаше скръб и сълзи – виждах само една любов, израсла сякаш до възторг, до един спокоен, пълен, съзерцателен възторг. Човек можеше да помисли, че те не скъсваха със своите мъртви дори и след смъртта им, и че земното единство между тях не се прекъсваше от смъртта… Те почти не ме разбираха, когато ги питах за вечния живот – изглежда бяха интуитивно убедени в неговото съществуване дотолкова, че то не представляваше въпрос за тях. Нямаха храмове, но пък имаха някакво насъщно, живо и неразривно взаимопроникване с целостта на Вселената; нямаха религия, но затова пък твърдо знаеха, че когато земната им радост израсне до пределите на земната природа, тогава те – и живите, и мъртвите – ще се слеят още повече с целостта на вселената. Очакваха тоя миг с радост, но без да бързат, без да страдат за него, сякаш имаха вече някакво предчувствие за него в сърцето си и си споделяха тия предчувствия. Обичаха вечер, преди да легнат, да пеят в стройни и съгласувани хорове. В тия песни те предаваха всички усещания, които им беше предоставил отминаващият ден, славеха го и се прощаваха с него. Прославяха природата, земята, морето, горите. Обичаха да съчиняват песни за други и се хвалеха един другиго като децата; песните им бяха най-обикновени, но се изливаха от сърце и се вливаха в сърцата. Пък и не само в песните – сякаш целият си живот те прекарваха да се любуват един на друг. Това беше една влюбеност в другия – всеобща, всецяла… Другите песни – тържествени и възторжени – не можех да разбера изобщо. Разбирайки думите им, така и не можах да вникна напълно в тяхното значение. То си оставаше все тъй недостъпно за моето съзнание, но сърцето ми сякаш инстинктивно се изпълваше все повече и повече от тях. Често споделях, че отдавна съм предчувствал всичко това, че цялата тая радост и слава съм изпитвал още на нашата земя като зов на някаква тъга, достигаща понякога до непоносима скръб; че съм предусещал всички тях и тяхната слава в същината на сърцето си, и в мечтите на своя разум, че честичко на нашата земя не съм могъл да съзерцавам без сълзи залеза на слънцето… Че омразата ми към хората на нашата земя винаги е съдържала тъга – защо не мога да ги обичам, без да ги мразя? Те ме слушаха и личеше, че не могат да си представят онова, за което говорех, но аз не съжалявах, че съм им казал всичко това – знаех, че те разбират цялата ми мъка по ония, които съм оставил. Да, когато върху ми спираше техният мил, обичлив поглед, когато чувствах, че сред тях и моето сърце става също тъй невинно и правдиво, както и техните сърца, аз не съжалявах, че не ги разбирам. Дъхът ми секваше от усета за пълнокръвен живот и аз мълчаливо се молех за тях. О, сега всички ми се присмиват в очите и настояват, че дори и насън не могат да се видят такива подробности, каквито аз предавам сега, че в съня си съм видял или усетил само едно чувство, породено от бълнуването на сърцето ми, а подробностите съм си досъчинил, когато съм се събудил. И когато им открих, че може и наистина така да е станало – господи, как ми се смяха в очите и какво веселие им доставих! О, да, разбира се, бил съм победен от впечатлението на тоя сън, и само то е оцеляло в кървящото ми сърце – затова пък същинските образи и форми на моя сън, тоест това, което наистина видях в самия час на моето съновидение, бяха тъй хармонични, толкова обаятелни и прекрасни и дотолкова истински, че след като се събудих, аз, разбира се, не бях в състояние да ги въплътя в нашите безсилни думи, тъй че те нямаше как да не угаснат в съзнанието ми, та може би наистина несъзнателно съм бил принуден да съчиня впоследствие подробностите и, разбира се, съм ги изопачил – особено предвид страстното ми желание колкото може по-бързо някак си да ги пресъздам. Но как бих могъл да не вярвам, че всичко това е било наистина? Че е било и може би хиляди пъти по-хубаво, по-светло, по-радостно, отколкото го разказвам? Нека да е сън, но всичко това не може да не е съществувало. И знаете ли, ще споделя една тайна – всичко това може би изобщо не е било сън!… Понеже се случи нещо такова, нещо толкова ужасяващо истинско, че не е възможно да съм го сънувал само. Дори и единствено сърцето ми да е породило моя сън, но нима сърцето ми само е смогнало да роди и оная страшна истина, която ми се случи после? Би ли могла тя да бъде измислена, или да се предвиди от сърцето ми? Нима моето жалко сърце и моят капризен, нищожен ум биха могли да се извисят до такова откровение на истината?! Съдете сами впрочем – досега го криех, но днес ще доизкажа и тая истина. Работата е там, че аз… ги развратих! (продължава)
  2. Здравейте, от около 6 месеца излизам с едно момиче, преди няколко дена случайно попаднах в един форум в една тема в която ставаше въпрос за BPD. И като се замислих, приятелката ми има някой от симптомите на BPD. Как мога да разбера дали просто е с по-труден характер или наистина има BPD? Може би да дам някой факти за да можете да придобиете по-ясна представа. Намерих един онлайн тест относно БПР и резултатът беше, че е възможно да има. Но нека да споделя част от симптомите: 1. Прави драми за глупости от малки и незначителни неща + лесно се обижда 2. Честа смяна на настроенията и на решенията си 3. Понякога самоубийствени мисли 4. Ревност 5. Наивност 6. Трудно придвидими реакции 7. Чувство на празнота 8. Депресивни настроения - може би депресия 9. Неудоволетворение от живота си 10. Малко или почти никакви контакти, освен тези в семейството си 11. Ниско самочувствие 12. Страх от обвързване, раздяла и емоционално нараняване 13. Приемане на света и околните само в черно или бяло Но пък от друга страна има и нетипични за БПР неща като: 1. Само две предишни връзки 2. Малка употреба на алкохол, никаква на наркотици, медикаменти и цигари. Дали това е типичен случай на БПР? Благодаря много предварително! Поздрави,
  3. Доста сексистко изявление. Все едно аз да кажа, че има и жени, които да са хора. Чисто рационално погледнато - с кого изневеряват мъжете? С жени. Значи тези жени участват в изневярата..... Смятам, че проблема на ревнивия (мъж или жена) си е лично негов проблем. Той винаги ще ревнува независимо от поведението на половинката си. Да се замисли над частно-собтсвеническите си настроения или над фалшивите си идеали за живота. Perfectionist, в семейството на майкат ти и баща ти има ли изневери или ревност? Много вероятно е това да не е твое чувство, а унаследено. Мисля, че няма.
  4. Доста сексистко изявление. Все едно аз да кажа, че има и жени, които да са хора. Чисто рационално погледнато - с кого изневеряват мъжете? С жени. Значи тези жени участват в изневярата..... Смятам, че проблема на ревнивия (мъж или жена) си е лично негов проблем. Той винаги ще ревнува независимо от поведението на половинката си. Да се замисли над частно-собтсвеническите си настроения или над фалшивите си идеали за живота. Perfectionist, в семейството на майкат ти и баща ти има ли изневери или ревност? Много вероятно е това да не е твое чувство, а унаследено.
  5. Version

    115 тегления

    Възможни неща МОК, Година VIII, 1928-1929 г. Всяко нещо, допустимо за човешката мисъл, може да се реализира; не слагай в ума си мисълта, че може нещо да не се реализира днес или утре, но кажи си: "Всичко в живота е възможно и постижимо". Думата "невъзможно" внася в човека обезсърчаване и обезсилване. На каквато и мъчнотия да се натъкнеш, кажи си: "Всичко е възможно!". Съдържание 1. Дейност и почивка, 24.08.1928 2. Гордост и ревност, 31.08.1928 3. Мъртвата точка, 7.09.1928 4. Външни и вътрешни влияния, 14.09.1928 5. Възможни неща, 21.09.1928 6. Обхода към себе си и към Природата, 28.09.1928 7. Творческа линия, 5.10.1928 8. Закон за постижения, 12.10.1928 9. Развиване на дарбите, 19.10.1928 10. Единият, 26.10.1928 11. Най-високото място, 2.11.1928 12. Главният фактор, 9.11.1928 13. Не противи се на злото, 23.11.1928 14. Дейност и замисъл на Природата, 30.11.1928 15. Хигиена на живота, 7.12.1928 16. Учене и прилагане, 14.12.1928 17. Методи за наблюдения, 21.12.1928 18. Пречупване на светлината, 28.12.1928 19. Наблюдение и интуиция, 18.01.1929 20. Смяна на енергиите, 25.01.1929 21. Значение на смените, 1.02.1929 22. Магическата пръчица, 8.02.1929 23. Силата на движенията, 15.02.1929 24. Закон за действие и противодействие, 22.02.1929 25. Наука и знание, 1.03.1929 26. Отворени форми, 8.03.1929 27. Периодичност в живота, 15.03.1929 28. Азбуката на Природата, 5.04.1929 29. Истинска опора, 12.04.1929 30. Живите линии на съзнанието, 19.04.1929 31. Преводи в Природата, 26.04.1929 32. Външни и вътрешни методи, 3.05.1929 33. Добрата дума, 10.05.1929 34. Единство в живота, 17.05.1929 35. Закон на доволството, 31.05.1929 36. Естественото състояние, 6.06.1929 37. Леснопостижими и мъчнопостижими неща, 14.06.1929 38. Светът на ограниченията, 28.06.1929 39. Обикновено и божествено съзнание, 5.07.1929 40. Специфичната светлина и топлина, 12.07.1929 41. Верният образ, 26.07.1929 42. Мълчание и говор, 2.08.1929 43. Абсолютна и относителна реалност, 9.08.1929 44. На планината, 16.08.1929 Обяснителни бележки Речник на редки, остарели и чужди думи Теми Задачи, упражнения, опити, методи за работа Автор: Учителя Петър Дънов Издателство: "Бяло Братство", София, 2012 г. ISBN 978-954-744-177-4
  6. Искам да споделя едно мое наблюдение за Паж меч. Тази карта е индикатор за състояние в много силни емоции - страхове, завист, много голяма неувереност, съпътствано от чувството, че си недооценен и пренебрегнат, откъдето идва и чувство на силна ревност. Тук се нарежда и скритият гняв и склонността, заради всичко изброено, към подлост и интриги.
  7. Здравейте! Омъжена съм от 3 години, с детенце. От известно време между мен и съпруга ми се появиха търкания, предизвикани от... отношенията ни със сестра му. Въпросната роднина още от първия път, когато се срещнахме (уж случайно в парка, но връщайки се назад мисля, че вероятно беше уговорено предварително), се държи дистанцирано и бих казала, пренебрежително, към мен. Тогава, на тази първа среща, тя през цялото време не свали слънчевите си очила (дори когато се представяхме една на друга - не знам как е за вас, но за мен това е признак и на невъзпитание, и на пренебрежение) и общуваше само с брат си, сякаш аз не бях там. Реших, че това е защото не се познаваме и че нещата ще улегнат с времето. Да, ама не! Когато обявихме датата за сватбата (съвпадаше с няколко поредни празнични дни), първата й реакция беше, че те мислели на тази дата да ходят на планина, и това бе заявено по такъв начин, сякаш нашето събитие им осуетява плановете. В крайна сметка дойдоха. В ритуалната зала тя и майка й не спряха да приказват, бяхме в тесен семеен кръг, а беше по-шумно, отколкото ако присъстваха 100 човека; после - в ресторанта сестра му рева, незнайно защо. Когато съобщихме, че чакаме бебе, мъжът й беше по-развълнуван от нея, започна да пита в коя седмица е бременността ми, как се чувствам; тя и дума не обели! Последното тенденциозно изпълнение беше преди няколко седмици, когато празнувахме рождения ден на детето ни. Естествено, и те бяха поканени, съпругът ми й съобщи 2 седмици предварително, както е нормално, отговорът беше, че имат резервирана екскурзия в чужбина и няма да присъстват. Обади се да честити празника на детето едва след като се върнаха, сякаш не може да се свърже от чужбина. После изведнъж стана жизненоважно да се поднесе подарък; мъжът ми (тъй като нямаме разменени телефони с нея, комуникацията се урежда между брат и сестра) започна всеки ден да повтаря, че трябва непременно да се видим, защото сестра му искала да направи подарък на детето. Заявих му, че ми е омръзнал начинът, по който тя се отнася с нас и че не желая подаръци от нея, защото празникът е минал и който е имал желание, го е уважил. Естествено, аз излязох най-черната в цялата история, той каза, че съм поставяла забрани да се вижда детето; че щом сестра му няма да го вижда, няма да се срещаме и с моите роднини; че съм завиждала (!) на сестра му, че ходила на екскурзия... Най-интересното в цялата история е, че ако попитате който и да е мой познат, едва ли някой би ме определил като зла, заядлива, злобна и свадлива. Според съпруга ми съм параноичка, но имам чувството, че сестра му, подтиквана от ревност или не знам какви други чувства, умишлено се държи така, за да провокира. Лично аз предпочитам да не общувам с подобни негативни хора и винаги съм избягвала такива контакти, но в случая според него трябвало да поддържаме комуникация, защото сме били семейство. Е, за мен да бъда част от семейство, означава да общувам нормално с хората, да мога да споделям емоциите си и празниците си с тях, а не да се държат така, сякаш не същуствувам. Попитах го какво е за него семейството - отговорът беше - роднинска връзка; и това ме задължава автоматично да се срещам с тях. А защо, щом искаме да имаме семейни отношения, не се държим като нормално семейство??? Болно ми е, че той не ме разбира, че създаваме напрежение вкъщи, а най-много - че детето ни става свидетел на скандали, и то за глупости. Сега започнаха предложения да ходим у сестра му на гости. Аз не желая, предложих, въпреки че не ми е приятно, ако иска да ги покани, да се видим на неутрална територия у родителите им, или да се разходим в някой парк (което е върха на компромисите, които мога да направя), не, не можело; явно виждането трябва да стане както и когато тя поиска, иначе - НЕ, но контрата остава у мен, защото съм повдигнала въпроса за нейното отношение! Вече не знам какво да правя, идва ми да му поставя директно избора - да запази новото си семейството, или да си остане сам, на разположение на сестра си, винаги, когато тя пожелае.
  8. Няма да ги надживееш. Деяна и ansisi, са ти дали добър личен опит и мнение, които обаче не се отнася до проблемът "ревност". Казвам "проблемът", защото идва един момент, в който това състояние се превръща в проблем и дори професионалната помощ трудно го повлиява, но дава насоки за неговото облекчаване. Обърни внимание на това, което съм ти написала, ако успееш поработи сама, ако не успееш консултирай се с психолог.
  9. Vessy.K, не съм толкова глупав, че да ти давам съвети. Все едно да показвам изгрева на сляп по рождение. При теб ревността е крайна, може би иманентна. Просто се обърни се към психолог ако искаш да си здрава, свободна и щастлива, заедно с него ще работите върху емоциите и чувствата. С негова помощ би трябвало, ако не да се освободиш от чувството за ревност, то поне да го озаптиш. Избери си психолог
  10. Да и аз се надявам след време тези емоции да ги надживея Но за момента нищо не помага...факт са и това е... даже преди час-два се случи! Пак имаше крясъци,блъскане! Не мога да се контролирам! Не знам...дано сте прави момичета! Дано след време всичко отшуми и да сме наред! Много искам този аз да свърши вече и този проблем да го надживея...ужасно ми е! Не мога да ви опиша как ме боли сърцето от ревност просто! На мен това че се прибира в къщи не ми е достатъчно! Аз трябва да знам че е само мой...но за жалост не мога да му вярвам...винаги се съмнявам!Със или без основание съмнявам се! Не знам как да се науча да вярвам.... Ще чакам...да видим дали ще дочакам това да отшуми! Благодаря за съветите,но за сега не знам как да се справя/..дано сте прави,дано след време мине...! ;(
  11. Ето едно кратко, но практическо предложение: Ревност Ревност – желание за еднолично владеене на партньора, желание да се получава от него внимание повече, от колкото получават всички останали. Ревнуващият иска да бъде винаги в центъра на вниманието на партньора си и реагира остро винаги, когато не получава това. Ревността е много разпространено чувство. Една от нейните разновидности е детската агресивност. Децата често ревнуват своите родители: „ Ти ме целуна само един път, а него два пъти. Ти обичаш сестра ми повече от мен.” Приятелката ревнува своя приятел от другите му приятели. Жената ревнува мъжа от работата му, а мъжа ревнува жена си от нейната майка. Ревност – това не винаги е лошо. Красивата ревност в малки дози и в ръцете на умен човек е „вкусна” прибавка към близките взаимоотношения. Друго нещо е мрачната , тежката ревност, която задушава и която всъщност е най – разпространена. Ревноста е антипод на любовта. Ясно е, че в сравнение с безразличието на партньора, дозата ревност е за предпочитане, но истинската любов предполага отдаване, а ревноста е по – скоро потребителко поведение.Този който обича, не ревнува, а се отдава. Друг въпрос е, че обичането се разбира погрешно, често то се обърква с романтичната любов, със страстта и с привързаността. Когато е налице такова заместване, често се стига до проява на ревниво отношение към партньора. РЕВНОСТ В СЪПРУЖЕСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ Какво може: - обсъждане и разговори, за да може от рано да се разгледа ситуацията и да се направи споразумение - играйте на ревност, ако на партньора ви му хареса ( става въпрос за позитивната и весела страна на ревността : „ Аз искам да бъда с теб, имам нужда от теб”) - изпитвайте ревност в положителната и форма, ако тя работи добре за вашите отношения Какво не може: - да нарушавате споразуменията - да проявявате ревност в нейната негативна форма, и с това да карате партньора си да страда - агресивна, зла ревност, ревност с истерии - да търсите факти за изневяра, за да доказвате недоверието си Ако ревността не се появява от нищото, отново и отново, е добре от рано да се разгледат трудните ситуации, да се формулират споразумения и да се запишат. КАК ДА НЕ РЕВНУВАТЕ - погледнете на ситуацията от втората позиция на възприятията – през очите на вашия партньор - формулирайте от рано взаимни договорености и не ги нарушавайте - Когато изграждате отношения на доверие, не забравяйте, че го правите заедно с – добър и достоен човек. - Разсейвайте се с работа - Определете личните си територии, в които всеки един от вас може сам да решава с кого може да общува, от рано определете техните граници, стигайки до тях с взаимно решение. - Практикувайте вътрешна нагласа „Добро!” и позитивното възприемане на света. А следващия материал е по - скоро позитивно разглеждане на едно от теориите за това от къде възниква ревността. Основи на ревността Забележителният австрийски етолог ( етология - наука за поведението на животните) Конрад Лоренц, написал забележителната книга "Агресия", в която става въпрос не толкова за агресията, колкото за различните типове поведения и дори чувства. В предисловието, автора предупреждава, че не трябва да се правят аналогии между животинското и човешкото поведение, но ние все пак ще ги вземем под внимание. Ето ги и любовта, приятелството и ревността....Да, ревност. Знаете, как някои животни прогонват самците от своите партньори. Шимпанзето, например, е в състояние, дори да прогони малките си, ако не приличат на него или не миришат така..... Птички, рибки, дори бълхичките...И при тях - Шекспир, Молиер, Бомарше и Лопе де Вега , взети заедно. Шекспир всъщност ще го зачеркнем. Дездемона е удушена от Отело не толкова от ревност , а от обида, че е бил излъган от коварния Яго, независимо от това венецианския мавър остава символ на благородната ревност, тъй като при другите автори ревнивците изглеждат в повечето случаи смешни. Човекът до неотдавна е бил много близо до животинския свят, така че има шанс ревнивото поведение да не е прищявка или проблем на мозъка, нещо много по - дълбоко. Естественият подбор не винаги работи така, както се приема - оцелява най - силния. Основното в подбора е да се съхрани генетическия материал в потомството. Основно да се размножи. Подобно на животните и при човешкия начин на размножаване има два основни варианта това да се осъществи. Първият - да оплоди, който му попадне при всеки удобен случай. Вторият - да отделя време не за преследване, а за охрана на избраната женска от други самци. Разбира се, чист вид на двата варианта не съществува, но като цяло е трудно да се съчетаят и едното и другото. Поради отделеното време за търсене на нови връзки, първия тип не успява да отдели време за пазене, но от това не следва, че верния мъж е много ревнив. Допълнително свидетелство за естествената природа на ревността се явява и нейната неуправляемост. Разумът е сравнително млад, на фона на еволюцията, ето защо все още не се е затвърдило умението да управлява древните мъдри инстинкти в помощ на съзнателната воля. Единици са тези и то напреднали езотерици и духовни учители, които са в състояние да предизвикват и да прекратяват желаните чувства по свое желание, обикновено зад израза " владея своите чувства" се крие единствено способността, да скърцаш със зъби или да се въздържаш от демонстрация на преживяното. Ако ревността я има, можеш да я изразяваш или да не я изразяваш, но не можеш да се скриеш от нея. Така че, класикът на научния комунизъм Ф. Енгелс, се е заблуждавал в идеалистическите си представи за общи жени. При него явно е било развито поведението от първия от описаните типове поведение - донжуанското. Развиването на идеята за общи жени е просто венец в развитието на човешките отношения. Той не е помислил за Отеловското в човека. Съществували са и съществуват различни видове семейства и комуни, но не като правило, а само на доброволни начала. Съществуват такива отношения и при животните, така че не може да се каже, че такъв тип семейства са ненормални. По - скоро е малко разпространен вариант на нормата. Рано е за ревнивците да си правят извод от подобни материали и да дават сила на своята отеловска същност, тъй като нещо, което е естествено в природата , не е безобразно. В първия случай - не всичко което е естествено в природата се допуска и в обществото. Много често се налага да се сдържаме, понякога силно да се сдържаме и само в краен случай сконфузено да се извиним. Да и то не винаги успешно... Във втория случай всичко е добре, когато е с мярка. Да, доза мъжка ревност помага на жената да се убеди, че мъжа я припознава като своя, че тя му е мила, че е готов да я защити от посегателството на готови за потомство самци и така нататък. Но израждането на ревността до вариант, в който е нужен психиатър е скучен и противен. Освен това, дори средно интелигентна жена, може да заблуди умен мъж. Не знам защо така се получава , но в стремежа да постигнат своето, дамите са в състояние да преминат бариери със забележителни висоти и сложности. Препращам съмняващите се към "Хиляда и една нощ". Слушайки и наблюдавайки хората, мога да заявя, че към този момент жените не само не са изгубили своята хитрост, но са я и усъвършенствали. До степен, в която измаменият рогоносец, дори се оказва виновен. Ако се върнем към животните, трябва да съобразим, че ако разглеждаме ревността като инстиктивно поведение, едва ли то трябва да се задейства в момента на съвкуплението с предмета на ухажване, тогава вече е късно. Трябва да има други по - меки, предупреждаващи , пускови механизми. При някои птици, строящи гнезда близо едно до друго, пусков механизъм може да бъде приближаването на произволен самец до определено разстояние. А у стадните и стайните? При човека например? Докосване? Намигване? Интимни намеци? Всичко това може да бъде много разнообразно и в същото време много индивидуално. Преди всичко защото хората не са животни. Като отключващ подобен механизъм , може да служи сексуалното поведение. В определени култури, дадено поведение на човек може да се определи като сексуално. Даже не е задължително да е сексуално, а да е просто предизвикващо, привличащо внимание, проявено от или към обекта. Съответно и произтичащата от тази ситуация агресия, като противодействие е насочена към инициатора. Често срещано. Но когато мъжът не може да се накара на по - силния или на стоящия на по - високо положение съперник, се кара на жената, за това, че тя "кокетничи", "държи се нескромно" или "дава повод". Или напротив, когато няма влияние над нея, да си го изкарва на околните. (Това, впрочем, се отнася не към ревността, а към психологичната защита - изместване) От това не следва, че ако жената не дава причина на мъжа за ревност, тя може да я избегне. Щом съществува такава потребност тя трябва да се удовлетвори. Такъв е физиологичния закон...Това означава, че колкото по - малко поводи за ревност има ревнивеца, той толкова повече започва да ги търси. И напълно възможно е в един момент да започне да ревнува дори от стълбата, ако няма от кого друг. Освобождаването на удовлетворяването на желанието може да бъде многократно по - бурно. От казаното до тук може да се изведе един практически съвет, който смело може да се даде на жените на ревниви мъже: има смисъл внимателно да се стимулира и насочва мъжката ревност, към обекти, които са "безопасни" - певци, актьори, спортисти. Бъдете внимателни, тъй като виждайки интереса на жена си към определен обект, мъжа може да започне да му подражава, при това по начин, който съвсем да не се нрави на жената. Ако всичко бъде направено добре, правилно и с мярка, нуждата от ревност на мъжа може да бъде удовлетворена и няма как да пострадат невинни хора заподозрени като "опасни". Тъй като, ревността зависи от реалната опасност за получаване на "чуждо потомство" (инстинкта не познава контрацепцията) в различните култури съществуват различни забрани на жените да контактуват с различни мъже. Някъде по - леки, някъде много строги. В някои мюсюлмански страни, например, се счита за нормално жената след брака си да не вижда никакъв мъж освен своя. Дори не отговаря на телефона, защото отсреща може да се обажда мъж. В някои страни в Африка, все още се практикува генитално осакатяване на жени в детството. Така е най - надеждно. Добре е да се знае, че има два типа ревност: някои мъже могат да простят случайна връзка на жената, но не могат да понесат мисълта за постоянен любовник, който се явява потенциална конкуренция. Други обратно, ще уважат и приемат спокойно факта, за любовно увлечение, но ще приемат остро повърхностното поведение, което според тях омаловажава тайнството на любовта, преминаващо в интимно споделяне на съпружеската спалня. Няколко думи за женската ревност. При дамите инстинктите за възпроизводство са малко по - различни. Намирайки мъжкаря, тя се опитва да го задържи на разстояние по - дълго, за да може да пази и храни семейството. Разбира се, страничните самки, предизвикват страх за семейното благополучие и съответно предизвикват реакция у жената да пази своя мъжки и да не го пуска никъде. Със сигурност можем да кажем, че у почти всеки мъж ще се появи ревниво безпокойство, ако забележат в очите на любимата си възхищение към друг мъж. Мили дами, колкото и глупаво да звучи, вашият мъж трябва да има безрезервното ви възхищение. За него е важно да знае и да вижда, че в него вие сте намерили най - добрия избор за мъж. Това не е вредно, а дори полезно - от време на време да показвате възхищението си от него, което е много важно за неговите постижения. Същото може да се каже и за мъжете. Жената се нуждае да вижда и усеща вашето обожание и преклонение. Възхищавайте се един на друг. Може да се каже, че това е едно от условията за щастливо семейство. Най - важното - това е щастието, нали?
  12. Не можеш да го преодолееш, можеш да го трансформираш. За целта, се преминава през осъзнаването на страховете и тяхната несъстоятелност. Това изисква промяна на гледната точка и възприятията за света. Което означава работа с някои от емоционалните дефицити, които вероятно съществуват. А всичко това е процес и той не може да стане изведнъж. Надявам се, че разговаряш със съпруга си за това. Ключовата дума при теб е "контрол". Страховете, които си изброила са свързани със загубата на контрол, ситуацията, която засилва чувството ти на ревност е свързана с липсата на контрол от твоя страна, самата емоция, която те влудява е свързана с това, че губиш контрол над себе си. А да контролираме емоциите е нещо много трудно, преди всичко е свързано с тяхното разбиране, правилно преживяване или преминаване през тях.
  13. Здравей Веси, може би ще те изненадам, но ревността е противоположност на любовта. Когато имаме силно изразено чувство на ревност, това е индикация за проблем с чувството на притежание. Желанието за притежание или контрол от своя страна е сигнал за силно подтиснат страх. От какво? Това вече е въпрос на доста по - обстойна работа с психологическото състояние. Този който обича не ревнува, а се грижи. Другото често срещано объркване е вярването, че "който ревнува, значи обича". Малко са хората, които умеят да обичат в дълбокия смисъл на тази дума. Преплита се любовта с романтичното увлечение, любовта - страст, любовта - привързаност, много често тази "любов" се проявява в ревност. Когато стигнем до този момент много често, дори страстта си е отишла. Проявата на ревност в никакъв случай не спомага за верността в партньорството, напротив много често се стига да влошаване на отношенията. Корените на ревността не са в любовта, а в различните типове проблемно поведение - страх от провал, желание за привличане на вниманието към себе си, борба за власт и желание за надмощие и т.н. От една страна те са се зародили в емоционалния свят в ранното детство или тийнейджърство и в по - зряла възраст се трансформират в различни видове "проблемно поведение". От друга страна, ревността си има и своите корени в инстинктите и тя е тип поведение възникнало много преди разума, още в света на животинското начало. Където пазенето на самеца или самката са били ключов момент за запазване на гена и чистотата на поколението. Ето защо, когато проблемите в емоционалния свят доведат до развитие на чувството за ревност, те засилват това чисто инстинктивно поведение и преборването с това състояние става изключително трудно. Преди всичко е добре да помислиш - От какво се страхуваш?
  14. Здравейте...Имам огромен за мен проблем,прочетох много дискусии,теми и какво ли не но все пак не мога да намеря решение на проблема ми... Надявам се тук да успея.. Страдам,болна съм,изяждам се от ревност към мъжа ми.Аз съм женена,имам дете...! Но не мога да преодолея този страх и това ужасно чувство което ме обзема,когато само си помисля за мъжа ми и негова колежка примерно! Изпадам в състояния в които имам чувството че съм способна на всичко... Блъскам чупя,като по-малка имах проблемен пубертет-тогава съм посягала и на живота си... Много искам да се справя с тези мои чувства и емоции,понякога осъзнавам че в момента когато съм изпаднала в такова състояние съм неконтролируема...забравям коя съм,какво правя,.. Обичам семейството си ... не искам да го развалям,а знам че ако това продължава няма да мога да се справя-аз ще откача а с мен и съпруга ми ...и за него знам че е тормоз,..но НЕ ЗНАМ КАК ДА ГО ПРЕОДОЛЕЯ! Искам съвет как да се справя с ревността-как да я преживявам по леко,по лесно,как да вярвам на хората....как! Нямам нужда да се дискусира патологичната ревност! Изчела съм достатъчно за нея! Искам решение! Помогнете...
  15. Ами много му се е насъбрало на детето, това е. Премествания, дълги и тежки пътувания, болест (и лекари, които му причиняват допълнително болка с инжекции и др. под.) За него е било огромен стрес всичко това, което е преживяло. Нещо повече, на 2 години детето вече не е бебе, всичко забелязва, чува, разбира и ... съответно преживява и страда. Имам предвид, ако вие, родителите също сте били притеснени, разтревожени, угрижени с тези промени в живота ви. А раждането на братчето, дори при никакви други промени и стрес, се изживява като ревност, съвсем нормално. Ето, пишеш, че им отделяте внимание по равно - първо, то е невъзможно да е така, защото бебето е много по-безпомощно и съвсем естествено е то да получава повече време и грижи и второ - ами голямото дете до скоро не е делило с никого вниманието и обичта ви, всичко е било само за него, а сега наполовина, нали При нас се случи нещо подобно - голямата дъщеря беше на 2г. като се роди сестричката и тя започна да пишка и ака също като нея, в гащите. А преди това отдавна беше се научила и се справяше дори сама с тоалетната. Също така отказваше да се храни сама, при условие, че преди чудесно се справяше и с това. Аз прецених, че тя преди е била сама с двама възрастни, опитвала се е да прави като тях; след това се появява още един член на семейството, който много повече прилича на нея (те, децата, са различни от нас, възрастните) и това бебе пишка и ака тъкмо в гащите, не се храни само, а плаче и мама тъкмо в тези моменти се спуска към него, говори му и го обслужва (= обръща му внимание), следователно, мисли си тя, и аз ще правя така. Нещата наистина ще се разрешат постепенно. От това, което прочетох, мисля, че вие му давате достатъчно внимание. Хубаво е да прецените как приема детската градина - нека не е като нещо, което нарочно го дели от мама, за да бъде тя на разположение само на братчето. Повече спокойствие и уют у дома, дано няма скоро някакви други екстремни обстоятелства в живота на семейството, това ще е достатъчно, за да преживее стреса.
  16. Да, това е типично поведение за тази, може да се каже, първа възрастова криза - "бебешки пубертет". Щом сте се интересували вероятно ви е ясно, че той се характеризира с отхвърляне на новостите, командване, желанието за самостоятелност, честа смяна на настроенията, изпадане в крайности, неочаквани избухвания, Всичко това се дължи на преходната възраст от бебе към малко дете, която си е един вид първото сблъскване с откриването на индивидуалност. Детето иска да заяви себе си, това се прави най - често, чрез отхвърляне. Много родители, си задават въпроса: Защо, чрез отхвърляне? От момента, в който детето проходи, то започва да се изследва света, много плахо и несръчно, но с голямо любопитство, първите реакции, с които е посрещнато всяко негово действие обикновено са "Не там, не пипай това, не прави така, ....." Това е характерно, дълбоко заложена в нас реакция, която съвсем естествено детето копира. Заявяването на авторитета на родителя се случва, чрез "не", в първия възрастов преход, то прави същото. Какво е важно тук. Има два момента, тази негова амбиция да се самозаяви може да бъде подтисната, чрез по - строг контрол и подтискане на всяка негова изява, чрез наказание или забележка или да се реагира, чрез различни техники на приемане или участие в това негово поведение. При първия вариант, ако той се практикува дълго и настоятелно, рискуваме да превърнем детето си от бунтар и самозаявяващ се човек в плах и несигурен такъв, който се отдалечава от самостоятелността. Този момент е много специфичен, защото родителят трябва едновременно да бъде толерантен, но да не изгубва авторитета пред детето си. Нещо, което изисква доста усилия и нови умения. В тази възраст е лесно да накараме в името на мира и тишината детето да ни се подчини, но дали сме готови да рискуваме бъдещата му самоувереност в името на настоящата дисциплина? Това всеки родител сам го решава за себе си. Казвате, че в детската градина, тези проблеми ги няма, което е ясна индикация, че това е отношение към вас, "Виж ме аз съм голям, признай ме." С уринирането : независимо дали е изградил навика и е направил регрес или просто не желае да покаже, че го може фиксацията над този момент не е препоръчителна. Информирайте се как реагира спрямо уринирането и ходенето по нужда в детската градина. Целия този процес "бебешки пубертет" може да е засилен и от напълно естествената детска ревност, така характерна за първите деца. Но това не е агресия или психично заболяване, а съвсем естествен възрастов преход. Относно страха, не разбрах, все още ли има страх или вече няма нещо от което да се страхува? Ако все още има страх, пишете конкретно към какво. Има много приятни и лесни упражнение, с които двамата ще можете сами да го отработите.
  17. Диана Илиева

    Изневяра ли е?

    Ok, разбрах горе-долу какво имаш предвид. Аз също не апелирам към драматизиране, а към открити и честни отношения и продължавам да твърдя, че прикритата изневяра е вредна за една връзка, откъдето и да го погледнеш. Всеки човек има право да прекрати една връзка, която в някакво отношение е неподходяща за него. Но една връзка, в която има изневяра, сериозна връзка ли е според теб? Съгласна съм, че проблем има този, който изневерява - той наистина явно се чувства неудовлетворен, на него му е некомфортно в текущата връзка и затова търси друг човек. Между другото такова неудовлетворение може да има и без да е намесен трети човек, поне все още. Какво е тогава честното взаимодействие между партньорите - ами точно това, което пишеш и ти: свиква се "оперативка" и на въпросния разговор се коментират открито кой, какво и защо. И това да става преди да се пристъпи към каквато и да е изневяра (защото тя може да е не само физическа). Затова и не съм съгласна с твърдението, че прикриването ставало с цел да не нараниш партньора. Напротив - прави се от страх за самия себе си, да не си навлече гнева, ревността или прекратяването на връзката от страна на досегашния партньор, докато все още не е решил с новия ли е по-добре да бъде, със стария ли да остане. Факт е, че в момента, в който прикрито изневеряващия е взел решение да прекрати старата връзка, той спокойно разкрива изневярата си. Що така изведнъж престава да го е грижа за стария партньор? Това искам да кажа пък аз - не говоря за виновни и невинни, за жертви и не знам какви, няма смисъл от ревност, истерии и др. подобни, просто изневярата не се вмества по никакъв начин в едни сериозни и честни отношения. Такива отношения, според разбиранията на партньорите, могат да включват т.нар. отворен брак например, но всичко да става открито, без лъжа и по взаимно съгласие.
  18. Диляна Колева

    Изневяра ли е?

    Според това което съм написала правителствата променят законите и това е факт. Никъде не съм писала, че променят морала и етиката. Иначе и преди и сега не е етично да изневериш на нещо/някого. Точно за това става дума, че изневярата погрешно се спряга като насочена към някого. Всъщност няма такова нещо. И за да не бъда голословна, ще цитирам един голям мой авторитет в тази област: "Никога не можете да предвидите как обичаният от вас човек ще се отнесе към друг човек. Ако реши да прояви към него преданост или любов, ревността ще ви завладее само ако смятате, че неговите решения имат нещо общо с вас. Изборът зависи от вас. Ако партньо­рът/партньорката ви обича друга/друг, той/тя не е „не­честен/нечестна", а просто е такъв, какъвто е. Ако ока­чествите поведението му/й като нечестно, накрая сигур­но ще се опитате да разберете коя е причината. Отличен пример за това е моя пациентка, която бе вбесена, защо­то съпругът й имаше любовна връзка. Обзе я силно же­лание да разбере коя е причината за това. Непрекъснато питаше: „В какво сбърках?", „Какво ми липсва?", „Не бях ли достатъчно добра за него?", и си задаваше други подобни въпроси, които показваха, че й липсва самоувереност. Хелън не преставаше да мисли колко несправед­лива е изневярата на съпруга й. Идваше й наум дори също да си намери любовник, за да възстанови равнове­сието. Плачеше често и гневът й се сменяше с униние. Погрешният начин на мислене, който е причина за нещастието на Хелън, се корени в желанието й за спра­ведливост. То я задушава във взаимоотношенията с мъ­жа й. Избора на мъжа й да поддържа извънбрачна лю­бовна връзка тя използува като причина да се разстрой­ва. Същевременно използува поведението му като по­вод да извърши нещо, което вероятно отдавна й се е искало да направи, но не е направила, защото нямало да е честно. Стремежът на Хелън към абсолютна спра­ведливост предполага, че ако тя първа започне извън­брачна връзка, съпругът й ще трябва да отвърне със съ­щото. Емоционалното състояние на Хелън няма да се подобри, докато не реши, че мъжът й е взел своето ре­шение независимо от нея и че той може да има хиляди основания — нямащи отношение към нея — за извън­брачните си сексуални опити. Може просто да е искал да изпита нещо различно, може да е обичал друга жена освен съпругата си, да е искал да докаже мъжественост­та си или да отдалечи настъпването на старостта. Как­вато и да е причината, тя няма нищо общо с Хелън. Хелън може да приеме връзката му и като отношения между двама души, а не като заговор срещу нея. Дали ще се разстрои, зависи само от нея. Тя може да продъл­жи да се наранява със самобичуваща ревност, в която поставя мъжа си и любовницата му по-високо от самата себе си, а може и да осъзнае, че нечия любовна връзка няма нищо общо със собствената й самооценка." Уейн Дайр А относно последния ти абзац - какво имаш предвид под етикети? ЕТИКЕТЪТ КАТО „БИ ТРЯБВАЛО" Етикетът е чудесен пример на безполезно и нездраво приобщаване към дадена културна среда. Припомнете си всички безсмислени правила, които са ви карали да възприемате само защото Емили Поуст, Ейми Вандер-билт и Абигейл ван Бурен[3]дават този съвет. „Гризете царевицата от кочана така, винаги изчаквайте домаки­нята да започне да се храни, мъжът бива представян на жената, заставайте в тази част на църквата, когато сте на сватба, дайте бакшиш за това, носете онова, изби­райте тези думи. Не се допитвайте до себе си, проверете го в някоя книга." Макар добрите маниери да са нещо уместно — просто защото засвидетелствуват внимание към околните, — около 90% от всички препоръки на етикета са безсмислени правила, произволно съставени в някакъв момент. За вас не съществува подходящ път, а само това, което вие решите, че е добро за вас, при условие, че не затруднявате живота на другите. Вие мо­жете да решите как да представяте едни хора на други, за какво да дадете бакшиш, как да се облечете, как да говорите, къде да застанете, как да се храните и така нататък, като изхождате от желанията си. При всяко хлътване в капана на „Как би трябвало да се облека?" или „Как би трябвало да направя това?" Вие сякаш гу­бите частица от себе си. Не искам да кажа, че трябва да бъдете социален бунтар, тъй като това би било форма на стремеж към одобрение чрез неподчинение. Смятам, че човек трябва да е насочен към самия себе си, а не към другите, когато урежда всекидневието си. Да бъдете верен на самия себе си, означава да не изпитвате потреб­ност от външни опорни механизми. От същия автор.
  19. Какво означава за теб " критика"? Какво мислиш за т.нар. градивна критика? А можеш ли да видиш "критиката" като съпричастност и помагане? Ще ти напиша откъс от една книга, който е блестящ пример, за това колко полезна може да бъде критиката. Мисля, че ще ти бъде много полезен. ".....когато във вас се надигне гняв, защото ви се струва, че са ви охулили несправедливо, спрете се и си кажете: "Чакай малко.......аз съвсем не съм съвършен. След като Айнщайн признава, че греши 99% от времето, може би аз греша поне в 80%. Може би заслужавам тази критика. Ако е така, трябва да съм благодарен и да извлека полза от нея." Чарлс Лъкман, бивш президент на компанията "Пепсодент", ..... той не поглежда хвалебствените писма, но държи да прочита критичните. Знае, че от тях има какво да научи. Компанията "Форд", толкова силно иска да разбере какво не е в ред в управлението и начина и на функциониране, че провежда проучване на мнението на работниците и ги приканва да критикуват компанията.. Познавам един бивш търговец на сапун, който дори молеше за критични бележки. Когато започна да продава сапун за "Колгейт", заявките вървяха бавно. Той се притесняваше да не загуби работата си. Понеже знаеше, че сапунът и цената са добри, реши, че грешката трябва да е в него самия. Когато не успяваше в някоя сделка, често обикаляше квартала, мъчейки се да разбере къде е сгрешил. Не е ли бил достатъчно ясен? Може би му е липсвал ентусиазъм? понякога се връщаше при търговеца и казваше: " Не се връщам да се опитвам да ти продам сапун. Дойдох да ви помоля за съвет и критични бележки. Бихте ли ми казали какво не направих както трябва, когато се опитах да ви продам сапун преди малко? Вие сте много по - опитен и напреднал от мен. Моля , помогнете ми с критиката си. Бъдете искрен. Не ми спестявайте нищо." Този подход му спечели много приятели и безценни съвети. Какво мислите, че стана с него? Издигна се до президент на "Колгейт Палмолив Пийт" - една от най - големите фирми производителки на сапун. Само големите хора са способни на това. И сега когато сте сами защо не се погледнете в огледалото и не се запитате дали мястото ви не е сред тях. Ето трите правила за спокойно приемане на критика:; 1. Несправедливата критика , често е прикрит комплимент. Тя не рядко означава, че сте предизвикали ревност или завист. Помнете - никой не рита умряло куче. 2. Направете най - доброто на което сте способни. После отворете чадъра, за да не се стича дъжда ( критиката) във врата ви. 3. Записвайте си глупостите, които сте направили, и се отнасяйте критично към себе си. След като знаете, че не сте съвършен, последвайте примера на Литъл - настоявайте за обективна, добронамерена и конструктивна критика.
  20. Не си болна, ти си много, много наранена. Това което описваш са следродилни класически състояния на двамата родители. За съжаление малко се говори за това и не се обръща внимание на време и нещата преминават в този неприятен стадий. Както жените, така и мъжете си имат своите специфични състояния след раждането на детето. Някои се справят с тях , преживяват ги, преминават. При други се развиват в негативната линия. Права е била свекърва ти, това е вид мъжка ревност, за да видиш че не си сама в тези преживявания http://www.moetodete.bg/razvitie/kogato-tatkoto-revnuva.html В тази ситуация, аз бих препоръчала да останете сами, за да можете заедно да влезете в новия режим, който е определил новия член на семейството. За съжаление това е знание, което в момента вече е ненужно, Искаш детето да живее без викове. Това може да се случи само когато се справиш с крясъците, които са останали в съзнанието ти. Те са твоето безсилие. Ти си нервна и викаща, защото към този момент нямаш посока, липсва ти цел, не виждаш перспектива в положението в което се намираш. Първото което е добре да направиш е, да определиш какво точно искаш да промениш, в кратки и точни няколко точки. Вероятно в главата ти е хаос, а през него трудно се вижда, време е да го понаредиш. Когато си напишеш какво точно искаш да промениш, разгледай много добре списъка и прецени от коя точка можеш да започнеш, това което виждаш като най - постижимо и имаш възможност да се заловиш за него веднага. Определи посоката и тръгни по нея, целите сами ще се подредят пред теб. Малко помощ, ето ти няколко отправни въпроса: - какво би искала да промениш в следващата 1 седмица - какво би искала да промениш в следващите няколко месеца - а след пет години - какво искаш радикално да промениш в живота си - какъв е смисъла на твоя живот Това е като най - обща насока, конкретните действия ще определиш сама, вярвам много по - точно.
  21. Здравейте, моля за помощ, отчаяна съм, животът ми е пълна каша. Преди 3 години забременях, имах връзка с бащата на детето ми (БД) от доста време, около 7 години. Когато разбрах, че съм бременна бях много щастлива, исках го, но в същото време ме беше страх. Той предполагам също се е чувствал така, но ми даваше сили. Той винаги е показвал любовта си повече от мен, аз винаги бях по-студената, по-грубата, по-емоционалната. Израснала съм в семейство, в което постоянно си викат, обиждат и винаги съм знаела че не се обичат. Сестра ми е по-голяма тя ме е предпазвала от това до колкото може. Споменах това защото като казах по-емоционална може би не бях точна, аз крещях правих скандали а той (БД) не е такъв, той не обича викането, мрази да спори. Живяхме 7 години заедно и се обичахме но със скандали, мислех че е нормално. Когато разбрах, че съм бременна реших да се опитам да не избухвам и да не крещя. Мисля, че се справих, но той почна да дълбае там където аз толкова се опитвах да пренебрегвам и незабелязвам. Детето беше на 3 месеца когато започнах отново да викам и обиждам. Когато родих и се прибрахме в къщи той беше изморен от тичането по магазини, подготовката за детето, на работа и в болницата. А аз бях изживяла някакъв кошмар в болницата и нямах търпение да се приберем. Но когато се прибрахме той поседя малко при нас, после отиде в другата стая и седна на компютъра. Аз останах с майка му, и така 1 месец докато тя беше при нас. Той стоеше при нас за малко и после отиваше в другата стая да почива, тогава поне спеше с нас. Но след като другата стая се освободи лека полека се изнесе под предлог, че не се наспива, а на другия ден е на работа. След това почна да се сърди, че не му обръщам внимание, че не правим секс, че не се грижа за него, не съм го била изгладила, не съм сготвила. Свекърва ми все ми повтаряше, че това е за него много труден период, и че това е вид ревност, че се чувства по-изоставен и че трябва да го разбирам. Живеехме в София, а и двамата не сме от там, нямахме роднини на които да разчитаме, а бебчо искаше много внимание. Той спеше малко, нямах достатъчно кърма от първия ден, дохранвах. Кърмих, дохранвах и след това се цедях, уж да се стимулирам и това на всяко хранене. Чувствах се отвратително, на третия месец отказа да суче от гърдите ми и за да получава кърма се цедях. Беше ми много трудно, а за него (БД) беше нещо незначително и не толкова задължително. Обиждаше ме факта, че не виждаше колко ми е трудно, а все не му беше подредено или сготвено. Аз станах нетърпима крешях, обиждах и един ден го изгоних. Не съм го искала в действителност но него го е заболяло, просто исках да го оплаша исках да баде повече време с нас да ми помага в домакинството както преди, защото той много ми помагаше.Не се разделихме, но при него нещо се е пречупило, а аз не съм разбрала, че така е станало. Секса беше приключил доста отдавна. Когато малчо стана на годинка си мислех, че минаваме през криза и че ще се справим. 7 месеца по късно една нощ влезнах инцидентно в стаята, в която той спеше и той се стресна веднага и прибра телефона си. Стана ми много странно не можах да заспя и отидох и взех телефона, намерих смс кореспонденция между него и колежка. Тогава откачих станаха куп нечовешки скандали, и той приключи връзката ни. Опитахсе да бъда друга да си дадем шанс но бях и съм още много наранена. Не можах да спра да викам, и да тъпча на едно място. И сега го правя. Не искам да крещя, но го правя, сега живея с родителите си и малчо, върнах се в родния си край, безработна съм. Тук няма много работа и незнам дали ще намеря, карам се постоянно с родителите си, обвинявам ги за това което стана. Сестра ми е с БАР, разболя се преди 6 години. Тогава мислехме, че ще се оправи бързо и все търсех алтернативни методи за лечение. Аз исках да и помогна и я взех при нас, но беше грешка, не и помогнах но аз станах по нервна. Така сега когато се изнервя крещя, майка ми казва че я плаша в такива моменти. Опитвам се да замълча когато съм ядосана да изчакам да ми мини, но то ме яде отвътре. Докато не си изкажа всичката гадост неспирам. А най-лошото е че казвам нещата няколко пъти, но по различен начин. Не мога да разбера защо го правя, не мисля че все аз съм права, но постоянно се опитва да давам акъл. Побърквам се! Сега искам поне детето ми да живее без викове, а не мога да го постигна, не мога всеки път да се овладея. Искам детето ми да не вижда това мое лице и да бъда спокойна и да мога да се спирам в такива моменти и да ги забравям. Понякога си мисля, че съм болна.
  22. ,,,преди това да пробвам да му повлияя по някакъв начин, за това моля ако можеш дай ми съвет за някакво поведение,,, Купуваш си един пистолет и цял живот го държиш опрян до слепоочието му, със заплахата-при най-малкият израз на ревност, натискаш спусъка.При това положение, най-вероятно ще спре да показва, че те ревнува, но отпуснеш ли се дори за миг..... Другият път е, той да узрее и потърси психотерапевт, но няма гаранция,че терапията ще е успешна. Наистина ли не разбираш, че нищо не зависи от теб?
  23. veva, ще потвърдя казаното и от мои наблюдения за подобни ситуации - жените или страдаха цял живот от това, или се развеждаха след известно време, като в един от случаите неприятните натяквания, ревност и дори физическа агресия се пренесоха и върху родилата се дъщеря; напълно нелогично, ясно е, че това е малко дете, но всевъзможни разсъждения от типа, че тя, ето, момиче е, следователно ще бъде също като майка си, с много връзки и т.н. От психическия и физически тормоз, детето се напишкваше вечер до гимназията някъде, когато майката най-накрая реши да се разведе. Такъв мъж няма да забрави, нито да прости; е, възможно е, разбира се, то всичко е възможно, но само ако той самия пожелае и направи много сериозна личностна трансформация, което е съмнително - в смисъл той е убеден, че е прав и така и трябва да бъдат нещата. Нещо повече - дори и да нямаше този проблем, казваш, че е ревнив, но ти не му даваш повод. Е, бъди сигурна, че след няколко години, той ще започне да си измисля поводи, дори и ти да не го провокираш по никакъв начин. Колегите ти на работа, съседите, персонала в близкия магазин или кафене и т.н. - всички ще са потенциално заподозрени, но пешкира ще изпираш ти. Така че хубаво се замисли, държиш ли да си с точно този човек.
  24. Деяна

    Таро за начинаещи 4

    Не знам кои какво чувства и как ще се развият нещата, но по Императрицата, Паж пентакли обърнат, Кралица Пентакли обърната и Паж Чаши обърнат виждам една истерия на единия, но няма да се изненадам ако и двамата се държат по този начин. При всичките карти няма нормална комуникация между тях. Няма зрялост, няма стабилност. Особено с 5 меча обърнат, това е страшна ревност и гняв. Големи глупости могат да се сътворят когато си до такава степен истеричен. А това Справедливост с Паж Чаши направо е върха. Причината не е трети човек, нито клюки или сплетни. Ти спомена, че става въпрос за двама мъже, а няма нито един крал. Само Кралици, та ... държат се като истерички. Видиш ли Паж чаши особено обърнат имай едно на ум. Това е винаги много несериозна ситуация и поведение И така. Това е мнението ми за картите ти.
  25. Аз си мисля, че е изпитал чувство на ревност .
×