Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Търси в Портала

Showing results for 'ревност'.


Didn't find what you were looking for? Try searching for:


More search options

  • Search By Tags

    Въведи тагове разделени със запетая
  • Search By Author

Тип Съдържание


Форуми

  • За Учителя и Учението
    • За Учителя и Учението
    • Новини от братството и братския живот
  • Здрав Дух в Здраво Тяло
    • Здраве
    • Хранене
  • Взаимоотношения. Педагогика. Психика
    • Психология и психотерапия
    • Човешките взаимоотношения
    • Бременност и деца. Педагогика
  • Езотерика
    • Езотерика. Методи и Практики
    • Астрология. Нумерология. Таро
  • Природа. Общество. Изкуство
    • Екология. Природата. Планината
    • Общество. Богатство. Традиции
    • Изкуство. Кино и филми
  • Други
    • Други форуми
    • За форумите и сайта

Блогове

  • Блогът на Иво
  • Блогът на Ради
  • Донка- Блог
  • В тишината на хаоса..
  • Green Nature
  • късметче- Блог
  • Виктор- Блог
  • Клуб пресечна виртуална точка
  • ДиВен Блог
  • xameleona- Блог
  • Прозорецът на Багира
  • Приюти ме!
  • Валентин Петров- Блог
  • Лилиеви мисли
  • Ася_И- Блог
  • Росица П- Блог
  • Александра - Блог
  • selsal
  • hristo_vatev- Блог
  • Robin- Блог
  • БЕЗ ИМЕ
  • Блог
  • Аделаида- Блог
  • maggee - Блог
  • svetomir76- Блог
  • Деяна- Блог
  • „Безсмъртието е равновесие на нещата“
  • rasetyplit- Блог
  • xermes- Блог
  • парнар- Блог
  • В очакване на Учителя
  • Алморот
  • Майкъл ♥♪Джексън - Краля на поп музиката♥♪
  • Полъх с аромат на тишина
  • selin's Блог
  • Ariana111 Блог
  • Блог на Екипа
  • anhira's Блог
  • Bethedi
  • petia.p's Блог
  • Klaudia's Блог
  • Светлозарни Лъчи
  • yanushka's Блог
  • Аз и Отец - едно сме
  • alexstar1962's Блог
  • zilevw's Блог
  • 123456's Блог
  • една Българка's Блог
  • Златна's Блог
  • не...'s Блог
  • Гея.
  • Ескизи с молив
  • Мойте МОЛИТВИ
  • kexlibar's Блог
  • _edno_momi4e_'s Блог
  • kuki's Блог
  • rosario's Блог
  • Ники_'s Блог
  • Lifetime's Блог
  • charmedastrology.com's Блог
  • Питащия's Блог
  • Любовни притчи,приказки и снимки
  • Яспис's Блог
  • KirilChurulingov's Блог
  • Silviya's Блог
  • НелиТ's Блог
  • smehy's Блог
  • Роси Б.'s Блог
  • NedqlkoMitev's Блог
  • Inatari's Блог
  • Шампион
  • Законите на привличането
  • Билките - Здраве от природата
  • Светлина и Хармония's Блог
  • helen's Блог
  • Zita's Блог
  • Галатея's Блог
  • ElenaDuzh's Блог
  • dalia_d's Блог
  • gnorimies' Блог
  • Хармония
  • Колеж Омега
  • panicersclub's Блог
  • Надеждна's Блог
  • kapchica's Блог
  • Sil's Блог
  • Боцкащи мисли
  • stonetales' Блог
  • SilviyaP's Блог
  • Eshavt's Блог
  • Severen's Блог
  • erendil's Блог
  • ivail's Блог
  • inera888's Блог
  • aloevera
  • Силви С's Блог
  • Превоз на товари
  • Viva Caselli's Блог
  • По пътя към срещата
  • maniuni's Блог
  • rekvizit's Блог
  • obqvigo's Блог
  • vijme's Блог
  • Дамян's Блог
  • Stoyan_V's Блог
  • Стояна's Блог
  • Emmy's Блог
  • IGNI ET FERRO
  • izgrev's Блог
  • Лиула's Блог
  • Magi Lipeva's Блог
  • АлександърТ.А.'s Блог
  • _Маги_'s Блог
  • Блог на човекът наречен Кон
  • Vu
  • Блог

Categories

  • За Учителя и Учението
  • Паневритмия
  • Поучителни истории от Учителя
  • Поучителни истории. Притчи
  • Здраве и здравословен живот
  • Хомеопатия
  • Цветолечение. Есенциите на д-р Бах
  • Хранене. Вегетарианство
  • Музика
  • Планината
  • Бременност, майчинство и деца. Педагогика
  • Жената, мъжът, семейството
  • Психология и психотерапия
  • Себепознание. Езотерика
  • Астрология. Нумерология
  • Сънища
  • Филми
  • Изкуство
  • Екология
  • Идейни мостове
  • Богомилство и богомили
  • Поезия
  • Богатство
  • Разкази

Categories

  • Песни от Учителя
  • Братски Песни

Product Groups

  • Обзорни книги
  • Книги с беседи и лекции от Учителя
    • Неделни беседи
    • Лекции от Общият клас
    • Лекции от Младежкият клас
    • Съборно слово
    • Утринни слова
    • Други беседи
  • Тематични книги
  • Книги за Паневритмията
  • Книги с молитви и песни
  • Книги с правила и методи
  • Книги по астрология
  • Книги романи
  • Други книги
  • Списание Житно зърно
  • Списание Изворче
  • Вестник Братски живот
  • Календари
  • Аудио Дискове
  • Филми
  • Мултимедия
  • Книги на чужди езици

Категории

  • Аудио лекции от Учителя
  • Книги за Учителя и Учението
  • Книги с лекции и беседи от Учителя
    • Неделни беседи
    • Младежки окултен клас
    • Общ окултен клас
    • Съборни беседи
    • Утринни слова
    • Други
  • Книги с лекции и беседи от Учителя - издания до 1950 г.
    • Неделни беседи
    • Младежки окултен клас
    • Общ окултен клас
    • Съборни беседи
    • Утринни слова
    • Други
  • Музика от Учителя
  • Музиката на Паневритмията
  • Филми-концерти с музика от Учителя
  • Филми за Учителя и Учението. Филми за Паневритмията
  • Вестник Братски Живот
  • Списание Житно зърно
  • Списание Изворче
  • Книги и филми за Учението и Паневритмията на чужди езици
  • Още филми
  • Още книги

Find results in...

Find results that contain...


Дата на Добавяне

  • Start

    End


Дата на Последна Промяна

  • Start

    End


Filter by number of...

Joined

  • Start

    End


Group


AIM


MSN


Website URL


ICQ


Yahoo


Jabber


Skype


Местоположение


Интереси

569 резултата

  1. Трябва винаги да помним, че единствено и само ние сме тези, които ПОСТАВЯМЕ ЕТИКЕТ върху това, което преживяваме, в момента. Затова, фокусирането трябва да бъде само върху нас самите и върху нашите преживявания, а не върху човека, за който сме си въобразили, че ни предизвиква и създава, у нас, дискомфорт на отрицателни емоции, защото, погледнато от една по-висша гледна точка – никой външен човек – няма нищо общо – с нашето лично неумение (т.е. с нашето невежество) – понякога, с години, да не съумеем да трансформираме известни наши негативни състояния, което – в крайна сметка – може и да ни разболее, физически. ~~~~~~~~~~~~~~~~~~ EvoLife.bg "Платформа за еволюцията на живота": „Страх, завист, гняв, злоба и ревност – едни от най-отвратителните [състояния], в душата на всеки човек. Когато ги забележиш в себе си, не се обръщай с погнуса – Природата не създава непотребни неща. Може би ще успееш да използваш енергията на тези емоции и да заредиш с нея най-прекрасната си мечта! На всеки от нас се е случвало в определени етапи от живота си да изпитва деструктивни чувства на завист, злоба, гняв, омраза, ревност. След като активния момент на преживяването ни отмине, обикновено човек се чувства изтощен, с чувство на вина, с горчилка в устата, като израз на физически реакции, очите парят, ръцете могат да потрепват, налице е сърцебиене, световъртеж и др. Всичко това показва, как тези емоции в проявите си изчерпват нашия организъм. За съжаление тяхната поява не е еднократна, а времетраенето им може да варира от няколко минути, до месеци и години. Тези непрекъснати вътрешни атаки неминуемо в един момент ще доведат до отключване на някакво заболяване – физическо и/или психическо. Завистта и злобата, омразата и ревността ни изсмукват в буквалния смисъл на думата, изпиват енергията ни и след тяхното преживяване ние се чувстваме крайно изморени, изтощени, замаяни. Всичко това показва, че тези чувства представляват енергия, която в този случай е деструктивна. Или по-точно казано ние използваме енергията си по деструктивен начин, тъй като в нашия организъм няма два вида енергия. Ци е само един вид, тя се заражда в първа чакра и протича по енергийните канали и меридиани на тялото достигайки главата. Там Ци прави завой и се връща отново в първа чакра. Именно в главата, достигайки мозъка и активирайки ума, ние поставяме етикет върху това, което преживяваме, в момента. Енергията е една и съща нейните наименования са различни. В зависимост от стимула, който е предизвикал форсираното протичане на Ци в организма, достигайки главата ние я етикетираме като: злоба, завист, любов, ревност, омраза, страх, гняв. Стимула активирайки интензивното форсиране на Ци е обекта или субекта от околната среда, който се явява някакъв дразнител предизвикващ положителните или отрицателни емоции. Обикновено са ни учили в такива моменти да проявим самоконтрол, но това не е най-доброто, което можем да направим, тъй като по този начин потискаме протичането на Ци, като използваме волята си. Потискането на Ци, чрез контрола и волята е възможно, но не за дълъг период от време, тъй като тя /енергията/ е мощна, жизнена, движеща сила, която в един момент ще преодолее нашите усилия и ще се отприщи с цялата си мощ. Тогава можем да преживеем панически атаки /силни пристъпи на страх/, тревожност, фобии, разрушителен гняв и необоснована агресия, които на пръв поглед нямат конкретна причина за възникването си, сякаш се появяват ей така от нищото. И наистина причина няма, но има натрупване на енергия, която няма къде да отиде, не е трансформирана и отработена. Разсъждавайки по този начин, ние разбираме, че изразходването на жизнената ни енергия за преживяване на деструктивни емоции като злоба и завист е крайно нездравословно, разрушително за организма . С едно изречение отрицателните емоции използват и изхабяват вътрешни ресурси, от които ние имаме нужда както за поддържането на тялото и ума си в добра форма и кондиция, така и за активното ни участие в семейния, професионален и социален живот на обществото. Терапевтичното предложение за трансформиране на деструктивните чувства, които ни обладават понякога е следното. Присъствайте изцяло и съзнателно в емоцията, която ви е обхванала в момента, насочете цялото си внимание към нея, концентрирайте се в преживяването, опитайте се да го увеличите. Вместо да използвате волята си и самоконтрола, за да потискате, опитайте обратния вариант, форсирайте. Когато енергията Ци е достигнала мозъка и вие поставяте етикета например „завист” , „злоба”, „ревност”, „гняв” веднага след първото етикетиране, поставете друго обозначение. Нека да наречем този етикет „динамична сила”, „динамо”, „жизненост”. Може да изберете и своя дума, но нека тя да бъде позитивна и конструктивна. Идеята е в това, че енергията е една и съща, различни са етикетите, които ние поставяме върху емоциите, които ни завладяват. Тоест Ци не може да бъде добра или лоша, зла или любяща, завистлива или хуманна, ревнива или любяща. Ци просто Е Енергия без положителна или отрицателна окраска. Украсяването и обозначаването и става чрез логически вериги в ума. А тези логически вериги не винаги са правилни, те представляват модели на поведение, на мислене, на чувстване, на реакции, шаблони и етикети, които са ни втълпени по един или друг начин от семейство, общество, наследственост и т.н. Следователно подлежат на реорганизация. И така разбирайки, че ние не сме безпомощни пионки, жертви на бушуващите в нас емоции, можем да ги осъзнаем, разберем и приемем като позитивни, градивни сили в нашия организъм. Сменяйки етикетите злоба и завист с етикет „динамична сила” ние разбираме, че в момента разполагаме с мощно средство, което можем да използваме по конструктивен начин. Избора какво да правим е наш. Можем да спортуваме, да работим в градината, да направим основно почистване на жилището си, да отидем на разходка или преход в планината, да пишем и да творим. Осъзнавайки, че в момента разполагаме с форсирана жизнена енергия, която не трябва да подтискаме ние я влагаме в градивна, активна дейност. Вие разбира се бихте могли да кажете: „Но дявол да го вземе, аз наистина завиждам, ревнувам, изпитвам гняв, злоба!” Да наистина изпитвате тези чувства, това е факт, но осъзнаването, че те са предизвикани и съществуват благодарение на жизнената енергия Ци във вас ви дава възможност да ги транформирате позитивно и да ги използвате в своя полза, вместо да ставате пионка в стихията на тези емоции, което в крайна сметка ще доведе до пълно изтощение и заболяване. Моята лична мъдрост в тези случаи гласи следното: „Злобата, завистта, омразата, гневът, ревността изхабяват вътрешните ми ресурси от енергия, жизненост, здраве и сила. И поради тази причина не си заслужава да потъвам в техния стихиен вихър. Трансформацията им в динамична, градивна сила ми дава възможност да превърна унищожителните емоции в здраве, радост, обич и щастие. „ Както видяхте в цялата статия никъде не споменах обекта или субекта, предизвикващ тези емоции, освен като стимул, който ги създава. Това трябва да ви подскаже, че въпросният стимул – няма нищо общо с нашите вътрешни енергийни процеси. От което следва, че фокусирането трябва да бъде върху нас самите и върху нашите преживявания, а не върху външния фактор, за който сме си въобразили, че ни предизвиква, създавайки у нас деградивни емоционални сили.“ Трансформиране на отрицателни емоции
  2. Здравейте ще се опитам да не пиша романи, но имам нужда да споделя...не искам да товаря близки и приятели... днес предприех една стъпка за която почвам да изпитвам угризения, но вече немога да живея така. накратко: от около 7 години сме заедно имаме дете на 4години, нямаме брак. всичко започна много хубаво и се развиваше чудесно. намерих наистина сродната душа, колкото и клиширано да звучи. интересите ни бяха почти еднакви, мисленето, желанията ни... в един хубав момент решихме да имаме и дете, много желано и от двамата! и от там насетне графиката на нашата връзка започна да прилича на фалираща компания. само надолу и само негативи... мога да разкажа моята гледна точка като не търся вина а по скоро обяснение... след като забременя започна да се променя, да ми държи сметка за разни работи, да се държи лошо със семейството ми, постоянна драма за всичко, ревност, обиди...все едно нещо се отключи в нея. имал съм няколко дълги връзки от които съм си взел доста поуки относно ревноста, потребностите и свободата. след като се роди дъщеря ни тя се вглаби тотално в нея. като се запознахме имаше нещо което знаех че ще стане проблем но се надявах че ще се промени. незнам защо но тя не общуваше с нейни приятелки, тоест липсваха изобщо такива. с моите приятели се разбираше чудесно и за мен беше много странно как едно младо интересно момиче няма нито един близък човек.... и така нещата почнаха постепенно да се влошават, започна да ми държи сметка колко кога да се виждам с приятели. тя почна да отказва да излиза с тях, даже и косурите почна да им търси. след това си измисляше разни истории че изневерявам....доста банални!!! аз съм от хората които обичат да имат спокоен личен живот и схемата с изневерите ми е натоварваща, а и съм кофти лъжец влизаше ми постоянно във фейсбук профила, телефона....и ок преодоляхме го този момент...имаше кратко затишие...после се почна към семейството ми...там на приливи и отливи...после да ме критикува като баща...общо взето като изгладим нещо веднага се фокусираше да търси нова драма! проблема е че един месец са добре нещата два месеца е ад....и така вече 4 години. сега вече взе и да прехвърля на детето, имаше проблем в детската градина и тя така се вкопчи в това...от нещо дребно стана нещо голямо....тоест вглаби разни неща на детето с постоянни разпити ... с времето и многото караници се отказах да противодействам, ходихме на семеен терапевт...не случаен!....но ефекта е 2-3 седмици и после се измисля нов проблем и се връщаме в изходна позиция.... покрай всичките тези караници изгубих доста приятели, хобита, реших че семейната кауза ми е по важна и дадох всичко от себеси с надеждата че нещо ще се промени но уви. днес събрах кураж и казах че е време да теглим някаква черта и тази агония да приключи. тези отношения са вредни за нас и за детето което и двамата много обичаме. решихме да се разделим уж временно но дали това е ок...? не искам да тормозим дъщеря ни, принципно и не искам да ги загубя но живота който живеем не е хубав....тайно се надявам на някакво чудо....
  3. Интересно, което ми попадна във фейса (интересен поглед и от енергийно ниво на интересна тема): Ревността е признак за така наречената в психологията "несигурна привързаност" или "емоционална недиференцираност". Такъв човек през детските си години най-вероятно не е получавал достатъчно обич и безрезервна вяра в силите си. Ревността е признак за слабост, зависимост и неувереност. Привлечи другия със силата и спокойствието си, с вътрешния си баланс и увереност. Само това ще задържи човека до теб. Ако ревнуваш, ако постоянно търсиш грешките му, ти проектираш в него собствената си неувереност и дисбаланс. Колкото и да те обича човекът до теб, все някога ще му омръзне и ще избяга, или поне ще се отдръпне емоционално! Моето мнение: Последното за ревността ми хареса - само последния абзац. Избягвам да чета "психологически" разсъждения, защото много често са откъснати от индивидуалността на човека и са прекалено "сухи" и безпочвени и безмислени. От това само последния абзац май ми хареса, защото дава идеи - идеи от които мога да си избера и да са ми полезни някои. Има и някакви редове за енергийно ниво и невроза - затова човек трябва да обича себе си и по-малко да си пълни главата с такива глупости от нета... А това надолу - е тооооолкова дълго :3d_146: :3d_146: Ето и цялото: Психология на Ревността 28.09. 2009г. Психична централа на България Орлин Баев Спомням си, преди време майка ми се възхищаваше на кученцето ни пуделче и казваше: "Ето, виж го, то е съвсем като човек, само не може да говори!" Кученцето "обичаше", тоест имаше силна привързаност и "плачеше", когато нямаше никой в къщи, ревнуваше когато някой прегръщаше стопанката му, защитаваше територията си когато се хранеше както хората защитават територията си във вид на приятел/ка, бизнес и т.н. Тогава аз се замислих - кой на кого прилича всъщност? Дали животното на човека или по-скоро обратното? Дали чувства като ревността, завистта, привързаността, приемана за любов, агресията в поведението, териториалният инстинкт, инстинктът за самосъхранение, сексуалното чувство и пр., са чисто човешки чувства и въобще човешки ли са? Дали знаем кое е човешкото в нас? Според парадигмата на интегралната психология, ние като хора, сме сглобени от две части - човек в развитие, поставен в тяло на бозайник. А това тяло на свой ред носи всички по-долни вълни на проява на живота в себе си - като мозъчни структури и емоционални подтици и нагони. Ние сме принудително свързани с животното - поставени сме на гости вътре в него - това са телата ни! Ревността като Обсесивно Компулсивно Разстройство Понякога на човек му се случва да стане свидетел на пристъпи на силна неконтролирана ревност, която стига до там, че се превръща в агресия както към изпитващия тази емоция, така и към ревнувания и третия обект, от който той е ревнуван - бил той реален или напълно хипотетичен... Агресия, която няма нищо общо с Любовта (висшата), дори и с любовта (човешката). Това е едно силно потискащо и угнетяващо всички чувство, буквално обсебващо изпитващият го и опитващо се да обсеби ревнувания обект също така. По естеството си то представлява чисто и директно енергетично нападение към ревнувания обект и който е по-сензитивен, го усеща, дори и през разстояние. Снощи си мислех за ревността и я сравних с обсесивно компулсивното разстройство (натрапчивата невроза) - същият механизъм на действие! Нетрансформираният сексуален нагон (нетрансформиран в по-висши прояви и стремежи) бива изтласкван в подсъзнанието, където образува устойчив комплекс, едно алтер его, което има свой собствен живот, несъобразяващ се с разума и независещ от интелигентността, образованието, културата... Този чисто животински по естеството си комплекс, така изтласкан, придобива многократно по-голяма сила, защото действа от сферата на подсъзнанието, обикновено неосъзнавана от средния човек. Какво представлява този комплекс? Силен нагон, превърнал се в типичното животинско териториално чувство - защита на собствената територия - и тази защита не се съобразява с никакъв морал или етични положения - тя е чиста агресия, желание за разкъсване на съперника/цата, за най-грубо и нямащо нищо общо с човещината налагане на своята територия! Във всеки отнас животното живее и има своето място и роля. Това, което е важно, е да умеем да поставим юзди на това животно, да впрегнем импулсите му, да ги сублимираме към по-висшите им еквиваленти. Не да се борим с тях, а да ги пренасочим и изтънчим като ги прекарваме през сублимиращият механизъм на самосъзнанието и ги насочваме към свръхсъзнанието си, към истински човешкото в нас! Ревността и Свободата На всеки му е приятно да бъде ревнуван до известна степен - това е проява на внимание, грижа, присъствие на другия с мисъл и тяло...но това е до известна степен. Когато ревността се превърне в неконтролирана, болезнено компулсивна страст и агресия, присъстваща като постоянна характеристика на партньора ни, тогава обсебващата и сила и депресиращата и потискащост стават очевидни. Тогава тя се превръща повече или в по-малка степен в болестно състояние. Поначало присъща на всички ни и играеща определено добра роля в приятелските и семейни отношения, поддържаща морала и единството в двойката, ако е в нормални граници, надхвърлила ги, тя се превръща в опасно бреме и тежък товар и за двамата. Човек не може да затвори партньора си в килия без прозорци или на върха на някоя кула (макар че често се е случвало в човешката история ), не може да му забрани да общува и комуникира, да се развива професионално, да поддържа приятелски взаимоотношения с хората... Решението според мен е именно сублимирането на ревността. Когато човек е вътрешно центриран, нещата коренно се променят. Тогава, когато сме развили вярата в живота, тоест в самите Себе си, когато сме се доближили поне мъничко до този вътрешен център, тогава ние автоматично проектираме тази вяра и към партньота си. Как да вярваме на партньора си? Като повярваме в Себе си! Колкото повече се опитваме да ограничим някой, толкова повече той ще се стреми да се освободи от контрола ни ! За да сме в добри взаимоотношения с някого, трябва да го оставим свободен, да му вярваме безпрекословно - тогава той ще ни обича от все сърце, ще ни бъде верен и искрен с нас!!! Ако една птичка стои при теб, защото е в клетка, тя вярна ли ти е? Пусни я на воля! Ако се върне, значи наистина си принадлежите един на друг! Ако ли не – значи тя никога не е имала тази вътрешна нишка на обич и доверие, която да ви свързва. Една История Аз съм изгарял от ревност - и е имало защо... Преди време исках само да спя с жената и щом го получавах, не ме интересуваше много много ако го прави и с друг. Така де, и аз самият го правех. После с времето започнах да се променям и да държа на физическата вярност. Бях със същата жена, имах дълга многогодишна връзка с нея. Когато поисках от нея да си бъдем верни, това което тя направи беше, че външно се съгласи и не ми даваше никакви поводи за ревност, но зад гърба ми изневеряваше когато и се отдадеше възможност. Точно възможност - за спорта - за да не изтърве случая...! Но, в интерес на истината, и на мен ми се случваше понякога. Най-неприятното за мен беше криенето - не обичам да крия и да бъда лъган - предпочитам Истината - каквато и да е тя. Но хората не разбират това! По-късно известно време работих на кораби - там жените бяха по-малко. За пръв път тогава промених отношението си към жените. До преди това имах изключително високо мнение за жената по принцип - след три години на корабите и контакта с тези жени, мнението ми се промени към противоположното. Идват на кораба - нито хубави, нито умни - но само след месец вследствие на огромното внимание към тях, носа им се вдига до тавана. Започват да избират – естествено, предпочитат офицерите! А аз не бях такъв - имах въпиюща нужда от нежност, която понеже не получавах, се преобърна в ненавист... Беше ми голям урок. От тогава отношението ми към жените е много по-реално и адекватно - виждам ги в реалната им светлина, без воала на богини, който им бях поставил преди! После живях за около две години на духовно място, където се уважаваше целомъдрието – беше ми много тежко, но разбирах ценността на такъв живот и не се отказвах. Там завързах връзка с едно момиче, което ми беше на гости, за две седмици. Влюбих се в нея като ученичка - хлътнах с двата крака. Като си отиде, поддържахме телефонна връзка, и-мейл, всеки ден, дълги любовни писма. След втория месец обаче, писмата намаляха... Тя ходеше на салса дансинг - и танцуваше с черните момчета - казваше ми да не я ревнувам, защото няма защо - само се забавлява, просто е щастлива, да се радвам за нея... Една нощ не спах въобще - чувствах я ясно, усещах я там долу, буквално физически и енергийно, мъчеше ме жестока ревност, разкъсвах се на части и се самобичувах, че не мога да прекося границата и да ида при нея, планувах да го направя нелегално, през нощта, през планините. Добре че се отказах - не си струваше. На следващият ден и се обадих и я питах как е, какво е правила предната вечер? Тя казва – “а, нищо, имах гости - едно момче от Аризона - специално дойде да се видим - запознахме се на салсата... е, направихме го, голяма работа, какво толкова... той беше един такъв стегнатичък, и интелигентен.'' Тя ми говори, аз се преструвам че нищо не е станало... После дни наред се мъчих като в адски огън, ходех в гората да викам и ритам борчетата. После това при нея се повтори с този същия, после с втори, с трети... аз горях ли горях - защото я обичах лудо - въпреки всичко. Трябваха ми месеци, за да се оправя - но това беше на мястото си - за да надживееш нещо, трябва да го изпиеш до дъно! Имунизирах се сериозно - и оттогава реших - никога повече - не искам да ревнувам повече - каквото и да става - човек е свободен, не е наш роб! Аз лично ревнувам само когато е намесена сексуалност - действие или дори само чувство. Ако съумеем да преживяваме сексуалността качествено различно, на по-силно и фино ниво, като Любов - ако тя бъде трансформирана в Любов към цялото, Любов като принцип, тогава ревността повече не съществува - ти си над нея! Няма смисъл да обвиняваме никого - преди всичко причината за ревността е в нас! От сега нататък в своя живот съм решил да не изневерявам, да бъда Истинен на всяко ниво - и тъй като водя такъв живот, очаквам да ми бъде отвърнато със същото!!! Генетиката и възпитанието в залагането на предразположеност към ревност Има цели народи, за които се знае, че са ревниви и отмъстителни. Култивирани поколение след поколение, тези качества стават част от генома на нацията! Ревността най-често се предава по семейна връзка, с едиповото отношение, тоест чрез възпитанието на децата, но най-вече директно телепатично, тъй като родителите и децата са силно свързани енергетично! Когато родителите - единият или още по-лошо двамата, се ревнуват силно, имат скандали, излъчват тази гадост в пространството, децата директно попиват всичко, дори и да не чуват физически! Всичко чувстват на фин план! Това им създава една емоционална матрица на поведение, която несъзнателно прилагат през живота си - стремят се да преповтарят действията, чувствата и жизнените ситуации на родителите, прародителите и дори още по-назад. Дори нещо повече - мислите и емоциите на родителите се материализират и уплътняват при децата - усилват се!!! Ако са светли - стават по-светли, ако са тежки и низши, още по-грязни и на едно ниво слизат до тялото, соматизират се и се превръщат в болест при децата. Мислите на родителите се превръщат в действия и физически дадености при децата! Защото децата са техни плодове! Ревността, между другото върви ръка за ръка с изневярата - самият ревнуващ бива каран от ревността си да изневерява - като отмъщение. Както и подтиква ревнуваният от него към изневяра - така ревността процъфтява и се подхранва! Ревността директно разболява ако е силна и продължителна - най-често самият ревнуващ се разболява, а ако е по-силен, болестта се прехвърля върху ревнувания обект - защото тя е директна агресия и енергийна атака срещу Любовта - любовта между двамата и Любовта по принцип. Ревността сама по себе си е натрапчива невроза. При по-силна форма на ревност, въображението се превръща в халюцинации и разликата между тях и реалността в съзнанието на ревнуващия се размива! Освен това, ревността може директно да "удари" сърцето или бъбреците, или черния дроб, или жлъчката... зависи къде е слабото място на ревнуващия или обекта му - ако той поеме удара енергийно! Наскори говорих с едно момиче - тя ми сподели как след силна ревност към приятеля си - той само и казвал как я обича и запазил спокойствието си - и след час тя едва можела да стане от бюрото си от слабост, причерняло и, почувствала се лошо и тежко. Приятелят и не е приел енергийната атака и тя се стоварила върху нея самата. Ревността наистина няма нищо общо с Любовта и е добра само в хомеопатични дози - по един милиграм - колкото да знаем, че сме и животни - но дали в живота става точно така?!?!?! Ревността като следствие от неувереността в себе си Нима човек трябва да се постави в клетка и да не общува? Нима не трябва да работи? Нима трябва да общува само с хора от своя си пол? Ревността - ако е в малки дози, е нормална - тя е част от животното в което живеем. Но, ако е прекомерна - това значи, че това животно язди човека, а не обратното! Много често ревността съществува предимно благодарение на предразположеността на притежателя си към нея! По този начин тя само трови живота и на ревнуващия, и на ревнувания! И го подтиква към изневяра, тъй като това чувство се проявява амбивалентно, едновременно изисквайки верност, и едновременно тлаксайки към изневяра - чисто енергийно и мисловно! Това е един вид магия - изпращаш на някого много мощна, подплътена със силни страсти (ревност) мисъл! Ти си представяш как той/тя ти изневерява, виждаш го в съзнанието си! И съответно тази мисъл се стоварва върху адресанта си и го подтиква несъзнателно към внушаваното действие, излъчвано от съзнанието ти! Ревността е признак за така наречената в психологията "несигурна привързаност" или "емоционална недиференцираност". Такъв човек през детските си години най-вероятно не е получавал достатъчно обич и безрезервна вяра в силите си. Ревността е признак за слабост, зависимост и неувереност. Привлечи другия със силата и спокойствието си, с вътрешния си баланс и увереност. Само това ще задържи човека до теб. Ако ревнуваш, ако постоянно търсиш грешките му, ти проектираш в него собствената си неувереност и дисбаланс. Колкото и да те обича човекът до теб, все някога ще му омръзне и ще избяга, или поне ще се отдръпне емоционално!
  4. Това е шаблон и означава , че някой е повлиял на нечие мислене . Единствения начин да намалим външното влияние , е като разглеждаме фактите и свързващите ги отношения с най малки подробности . При което достигаме до възможно най всеобхватно виждане за съответния факт .Друг важен момент е представата за човека , за неговото мислене и поведение . Реално човек възприема света чрез шаблоните , които е попил от средата и тези които е займствал от възпитателите . Реално човек около ,,двадесетата си година "г. започва усилено да преосмиля и променя внесените в него стереотипи , чрез съпоставянето им с това което вижда . Процеса продължава цял живот .Тези неща е важно да се помнят заради друг един факт . Човек може да се докосне до божественото и преживее вдъхновението и екстаза , за кратко . Причина че мисленето ни е все още през , егоистичния ,,Аз" . Всички сме в това положение , Трябва ни постоянство , ( ....в православието го наричат ,,ревност") в стремежа към истината . Прекрасно ! Това е любов . Да виждаш различията и те да са повод за размисъл . Защото Бог е цялото и не може да се побере в нечие лично мнение . Неговата истина е във всички мнения . Проява на любов е да я търсим с доверие , че е там . Това го разбирам като освобождаение извършено чрез лично израстване на разбирането , съпътствано от съществуващото предишно конкретно разбиране . Като двете не си противоречат . Те се допълват в една по всеобхватна картина .
  5. И още една извадка от статия: Aстрални създания: измерението, което отразява физическата реалност, но не на материално ниво. Или същество – живо или мъртво, което няма или се е отделило от своята физическа форма. Човешкият вид може да е жив или мъртъв /според определенията на физическия Живот/. Живи са хората, които все още се намират във физ. измерение, но в момента са напуснали телата си.- Обикновено нощем при сън. Може да се натъкнем и на мисловни форми, които се държат сякаш са същества, но всъщност не са. Най-голямо объркване поражда онова което познаваме като нисши астрални създания.те обитават места където се отдават на долни и вулгарни навици и поведения. от рода на наркотици, алкохол, пушене, сексуални оргии, сектите и други. Проблем с такива същности може да имат хората с лошо здраве, чиято аура е лишена от жизненост заради по горе ги описахме. При по-силен и вибриращ от енергия човек, никое прилепване или обсебване не може да издържи повече от няколко часове или дни. Винаги се намират хора които хвърлят вината за личния си дисбаланс и проблеми на нисшите астрални създания, в/у дявола или някаква друга сила задължително извън тях самите Дразня се и от друго. Редът, който съм подчертала. Почти навсякъде едва ли не се тръби , че ако имаш горе-споменатите пороци, едва ли не ще си обсебен от такива същества. Хайде , моля ви се. Точно в сектите приказват подобни неща и точно в сектите всяват такива страхове, и точно в сектите ги гонят уж тези същества, а тук пише, че от там се прихващат. Дайте да се изясним кой крив, кой прав? Демек, всичко , което обществото или моралните ценности налагат за лошо, едва ли не е почвата на астралните същества. Еми малко като за деца ми звучи това и приказката за Торбалан. Значи аз не съм нито от пиещите, нито от пушещите, нито от приемащите наркотици. Оргии не правя, макар че нямам нищо против да се включа в подобно вълнуващо преживяване. Не знам защо, но хората свързват оргиите с низши , долни индивиди, а там енергията всъщност е много сексуална, женска и мъжка, но никой не ги разглежда като нещо хубаво, освен хората, ко ито участват в тях, и които изобщо не страдат от страхове за вампири и просототии, просто защото са себе си. Аз това мисля, другото е просто чешене на езиците и защитни механизми от хора, които ги е страх. Обсебвания: разликата с прилепванията е, че вече прикачилата се структура налага своеобразен поведенчески модел на човека, които може да доведе до лудост, депресия, ревност, самоубийство, престъпления, блудства и какво ли не още. И как точно води до лудост и промяна в поведението. Как нещо ще движи твоите неврони? Или до лудост води натрапливата мисъл, която постоянно е смразила съзнанието ти? Колко хора сте виждали доведени до лудост, защото са пили, пушили или правили повечко секс? Че те тогава алкохолиците, наркозависимите и порно актьорите всички трябва да са луди , ревниви, самоубиийци и какво ли още не. Странни и нелогични са ми тези обяснения, макар че съответстват едно към едно на моето чвуство и страх, които изпитвам, макар че аз не правя нищо от тези неща, освен , че съм била в секта, но там те уж бяха много чисти и ги гонеха тези същества. Основен извод: когато поддържаме добро здраве, хармония и здравословни навици, но имаме и едно на ум, никога няма да имаме какъвто и да е проблем с такива неща. Един вид, хайде слушкайте да не ви напляска дяволът.
  6. Здравейте. Радвам се, че открих такъв форум.Имам нуйда от помощ.Мисля че съм в депресия и не знам как да се справя.става въпрос за следното. В момента съм в Испания при съпруга ми, който от две години работи тук. През цялото това време той си идва в България,аз ходя в Испания и така си живеехме що годе добре.Той работи,аз работя и гледам децата и никакви проблеми.Един ден обаче тук в Испания, той забравил скайпа си включен и идва съобщение.Аз понейе в моя скйп имам регистриран потребител със същто име си помислих че аз съм на линия и отварям. Ужасена бяж от това което видях" Как си коте". затворих и го оставих. Когато се прибра от работа поисках ояснение. Отговора му беше че всичко е минало и нямало какво да ми каже, след което излезе. По– късно като се прибра каза че всичко било само поскайпа и нямало за какво да се тревожа. Аз обаче на другиа ден му погледнах хронологията и не сам убедена че всичко е било забежки по скайпа. Сега не говорим на тази тема, защото той не иска и да чуе. Имаме две деца и 13 години брак. Не мога да зачеркна всичко.Иска ми се да му вярвам,но не мога.Искам да запазя семейството си.Всеки път обаче като го погледна се сещам за глупостите, които четох. Сега не мога да спя, не се храня нормално я често плача.Кажете как да си помогна. Искам да се оттърва от това, искам си предишния живот.
  7. query

    Изневяра ли е?

    Понеже сиджей така и не добави допълнителна информация относно конкретния случай, ние така да се каже се упражняваме в свободни разсъждения и риторика. Пиейки кафе, си мисля, как стигнах до усещането, че е изневяра. За мен важното е в този случай /доколкото е дадено по него/ е реакцията на жената. Мислех си, да тя ревнува. Но дали е основателно? Каква и е ревността- от тази, дето е ненормално силна или е най-нормана ревност, която всички изпитваме. Според мен, нейната е нормална ревност. Защото първо, ако беше от тази ревност, дето задушава отношенията между двама души, нейния мъж едва ли щеше да излага на показ отношенията си с друга жена. /разбира се има и вариянт, той да го прави нарочно с цел прекъсване на тези отношения/. Личните ми наблюдения са, че когато единия партньор е ревнив прекалено, това води до повече.. творчество от страна на другия с цел да избягва сцени на ревност. И когато сиджей каза, че нейната приятелка обмисля да се разделят, това засили моето първо мнение - болезно ревнуващия човек не се разделя доброволно с обекта на своята ревност, а продължава да му трови живота Щом ревността на жената не е ненормална, значи за нея има повод. Има ли жена, която не си познава мъжа?! Не е ли възможно да се вплетат интуиция и обективни факти /реални телефонни разговори и т.н./ и да се стигне до истината? Или за всяко нещо си трябва снимков материал или СРС-та? Моите наблюдения са, че всяка жена знае кога мъжът и се е отплеснал в друга посока. Относно това, което споделят didi и Диана- да, има такива хармонични отношения между партньорите. Но нека си зададат въпроса- какво биха направили ако мъжете им проявят ревност и започнат тежки разговори? Как биха постъпили те, въпреки, че знаят, че няма причина за ревност. Свободата е важна, разбира се. Но малко е само на теория, според мен. Опре ли се до реална ситуация пътищата са много, но вече не са същите отношенията между двамата, каквито са при наличие на доверие. Обаче какво прави нашия "лиричен герой"- той продължава и не си променя линията на поведение. Тук съм съгласна с някои идеи на Пламъче и @Юля@, но понеже наистина малко е информацията ще се въздържа от анализ П.С. Знаех си, че прекалявам с гледането на филми с Еркюл Поаро и кафетата .....
  8. Здравейте, бих искала да разбера какъв е шанса за преживяване и връщане обратно в "емоционалната действителност", при положение че във всеки един етап от съзряването е имало грандиозна неадекватност неадекватност плюс допълнителни усложняващи фактори? Накратко (доколкото е възможно) личната история, в която осъзнатостта за момента изглеждаща "желязна", сигурно е "хартиена", че и с дупки, е осиновено момиченце-8 месечно, от семейство, което дълго време е опитвало да се сдобие с наследство...без успех и доста съпротиви срещу осиновяването. В крайна сметка след 15 години се решават... До 12 годишна възраст момиченцето се чувства щастливо, въпреки огромния си срам успява да не се затвори и превърне в аутсайдер... Радва се на живота и безкрайно обича МАМА и тати, а и те него, държат го да спи в бебешката кошара в тяхната стая до 10 11 годишна възраст. Мама му казва че е най-умното, най-кадърното и то донякъде вярва, но не съвсем, щото мама му казва и че е мършолячка, и че грам срам няма, също така ако не спре да прави бели, ще го върне с полиция в дома, от който го е спасила да не стане циганска курва и наркоманка (а че е осиновено разбрало уж от бабата, но то няма такъв спомен), и все пак обича повечето хора около него и се радва на живота дори го излседва... Мама влиза в климактериум, но решава че има рак, дори го вярва... И споделя само на "отдушника" си който много обича, а и той нея, та то такъв дълг как се изплаща ако не с безусловна любов... А и то отдушничето си е отдушниче, а мама вечната жертва на несправедливия свят, защо на бъдни вечер(тук впоследствие разбрана ирония) да не му каже, че тя или то ще умре тая вечер, докато тати е на работа.. И то кво да прави на 11 години, гледало е спешно отделение- цяла нощ мери пулс и следи за дишане. Мама е живааа, но пък черната мисъл че има рак не го напуска, нито вижда изход, а мама на лекар не отива и то невижда как може да се стигне до квалифициран лекар.. ама и на него как да се вярва като всяка една институция лъже мама и татии. За пръв път дупката е много черна и продължителна и само ходенето в учишище успява да изгони натрапилата се мисъл, в моменти на забравяне и радост от взаимоотношението със съученици, ама изведнъжжж бам по главата ти се радваш, ама още малко и няма да имаш майка, а приятелчетата ще имат и ще останат радостни...какви гадове.Май хората наистина са много лоши, няма смисъл и да им споделим мъката, та нали ни бях казали някъде далеч в миналото, че само ще се радват ако им разкажем за проблемите вкъщи.. Минава се тоя черен трап, мама казва на тати, за съмненията си и отиват на преглееед. Супееер, ама не точно, когато мама се скара с тати или с почти пубертетното отдушниче-момиче, ракът магически се връща, щото нали пък искаме да се отървем от най обичния ни човек...Този филм вече минава лека полека, но идва другия...Влизане в пубертета, сменя се селото, с голям град и момичето преживява лек стрес, ама то пък при повечето "зайци" има стрес... И то си казва че ще свикне... Е да, ама не. То започва да осъзнава че го имат за "смотано" , а вътрешно си спомня че лесно се сприятеляваше, доскоро време.. Единственият приятел остава мама, и така постоянни разговори как нищо няма смисъл, огромна празнота, блян по детството, почти невъзможна комуникация.. Пълен аутсайдер... Ама не баш, вътрешно някакво гласче не иска да е, все пак кой да знае кой е силният аз. Вземаме телефона и говорим с мамааа, ама никой не знае, все пак трябва да се правим на несмотани, а как да стане седейки от чина и само анализирайки.. Лошо, лошо.. 8 клас Димчо завръщащият се в бащината къща, как да се скрият сълзите..Ще се стегнем.. Казваме на мама че не можем да говорим с децата, тя казва от чина няма как да стане, а и с "отчаяната муцунка", върви при децата... Е отиваме, ама какво да кажем, как да ги накараме на ни харесатт, как да скрием сълзите и прискръбната физиономия, нали никой не ги харесва тия хора... Толкова отчаяна тинейджърка... Не иска да е сред смотаните.. не че и с тях знае какво да си каже.. И така 5 години свръх мислене,сравняване с "готините" макар че виждаш в тях поредица от дупки... Ама пък са готини и ги харесват, а и са щастливи, пък и мини девианти, а от детството белята беше супер еуфория... Някак си ги преживяхме, дори и гадже си хванахме... И секс правихме.. Ама защото това са годините за това... А защо не си харесваме гаджето, защо гледаме че се държат гадно с него и се подиграват с него, нищо че е с класи по умен.. Сравнения, мисления въртящи се в кръговрат.. Почнахме а иззлизаме.. Дискотека.. Ама как всички се забавляват и си говорят а ние.. Отчаяни, сигурно ни имат за смотани, а и със смотаното гадже..в колата с гаджето.. Незнайно как телефона е звъннал на мама, звъни тя и казва веднага да се прибирам... Тя не знае че има гадже, а и как.. Огромен срам, въпреки заповедта ВЕДНАГА, след 30 мин... И кого да видим на улицата... -Аз казах ли ти веднага, това синът или бащата беше?! Ученическите години така минаха.. Спираха се момчета при мен, ама щото им се чука.. Да не съм лесна как ще дам... ПРАВИМ се на несмотани, дисфункцията още да не знаем какво да си говорим с хората е там.. Но я преглъщаме по лесно кат8о просто постоянно задаваме въпроси..Амфетамин за пръв път.. Нищо.. Амфетамин и алкохол... Ехааа какъв човек излезе, говори си с хората дори му е приятно, дори сам ходи да търси контакти с тях..а и те го харесват.. Рязко допамин долу... Свръх критичността на степен 10.... Сън.. А пак съм си смотаничката ама ще си се правим на и тересни..Бал- огромен срам.. Та аз със почти никого от випуска се нямам.. Външния ми вид... За пръв път се почувствах красива.. И сега как красиво момиче пък смотано.. До кого да застане с кого да симулира че говори.. Как да изглежда че се забавлява.. Съученици идват за снимка.. Ехее те ме харвсват.. 1 мин. Минава заминава.. Висше идва.. Тук няма да се чувстваме както в училище, но пак ниско самочувствие.. Се тая... И може би повратния момент в живота.. Афера с момиче... Секс.. Ами след това сега какво да си говорим ужасен срам.. Но момичето продължи с малко по интимно държание... Съранно но е хубаво... Но пък няма какво да си говорим.. И все пак не си тръгнах както от момчетата. Лесбийка ли съм?! Прерастна във връзка.. Влюбих ли се?! А как да я задържа?! Сцени, ще се правим че не ни пука много, чували сме от някъде.. Че това вървяло... Минаеа месец.. Нещо се случва... Подобна безтвгловност както в училище, изчезвща само с мацката... Кво става? Не ми пука, не искам да се чувствам зле.. Болезнена ревност, желание за притежание.. 1ва работа.. Заедно.. Изкараните пари давам на наще.. Да ми ги пазят.. Не ми изглежда нередно.. Много алкохол, в това състояние по слабо съм обсебена от момичетоо занимавам се с мъже.. Безброй ирационални драми, преживени като най огромната болка.. Оставя ме мацката... Пълна загуба на мен, преди нея не че се имах, но не болеше така.. Нищо неправвне, огромна депресия, филма стана че не съм искана, но не ме и пускат..по добре за мен.. Ще търпя да ме отхвърлят, но ще има и нежност, единстяеното нещо в главата ми беше тая нежност... Разумът опъва... Емоциите вече топка дълбаеща... Най големия ужас.. Месец, два, три, повече... Не минава.. Ходене в чужбина за работа.. Пак със "единствената енергия" която ме движи.. Обратно в българия.. Парите пак е наще..решаваме ще се правим че приключваме с момичето, ама как като боли..Амфетамини.. Помагаха, но само в правенето, но пък нещо я нямаше болката, беше попритихнала.. И някак си дори и без тях ми вървяха разговорите.. Имах самочувствие.. Привличах доста хора.. Харесваше ми, помогнаха ми леко да вляза в амфетаминова психоза.. Но някак си я контролирах... И точно тази психоза въпреки с огромната си изкривеност ми показа че съм 1 зависим човек.. Обърнах се крайно севщу родителите си.. Разбрах че мацката е няква шибана проекция на майка ми.. Разбрах и че цял живот съм била манипулирана.. Спрях дрогата бях пак в чужбина дори не съобщих на родителите си.. Мразех ги..спрях контакт и с момичето.. Беше ми добре...До момента в който се върнах в българия.. Отново си сложих каишката с родителите ми.. С разликата че сега искам да се държа добре с тях, но просто от мен излизат само обвинения към тях иизбягеане...на 22 съм казвам им че няма да се прибера.. Рев и "както искаш" В безкраен обръч съм.. Не искам да ги обвинявам а да ги приема, но бълвам само лайна срещу тях... И после пак вина.. Пак влязох в лабиринта на разума и пълна липса на себеусещане.. И емпатия.. Спя по цял ден.. Ставам в 8 вечерта чувствам се. Ужасно самотна, въпреки че ме търсят хора.. Отхвърлям се преди човек да ме е отхвърлил, не им врвам че се чувстват добре с мен.. Спряг да ходя на лекции.а тази година трябва да завърша.. Но го чувствам неяъзможно.. Абсолютно невъзможно.. Пак продрусах.. Само това ме кара да мисля чв има перспвктива.. Виждам я, на трезв мозък зациклям в пасивността и избягването.. В чувството на пълна некомпетентност..не знам как да заявя себе си.. На крачка съм от зависимост.. От самоубийството поне ме спира "какво ще кажат хората" . исках да е кратко, но се запалих и буквално това е историята на живота ми, която е влязла в разума ми... В момента завършвам цикъла на избягващия тип.. Въпросът ми трябваше да е кратък... Как да стигна до емоцията и да пренапиша тая интелектуализация.. Или по точно има ли начин.. Или трябва да се примиря с бъдещо личностно разстройство и роля на жертва..
  9. Здравейте, търся мнение и съвет за здравословното си състояние,което вече съм объркана какво е, към днешна дата.Ще се опитам да съм максимално конкретна и изчерпателна ,за да разполагате с цялата информация за проблема ми.Надявам се да не досъдя! От ранна детска възраст имам проблемни взаимоотношения с майка ми и най-вече баща ми,със сестра ми се карахме и биехме доста.Баща ми е доста груб ,много нервен,командващ човек,военен обичащ заповедите,а майка ми е кротка,послушна жена,свикнала да е без глас,изпълняваща нарежданията и исканията му.Никога не съм била съгласна с тяхно мнение в какъвто и да било план.Аз бях доста палаво,енергично и любознателно дете и не слушах “нареждания“,ето защо баща ми често ме биеше и наказваше с „методи „от казармата.Най-ранният ми спомен за наказание е от 5 год.възраст,когато ме наби понеже не исках да се кача в колата.Нямам спомен ,родителите ни да са ни прегръщали и целували,това бяха лиготии,и те не го правеха по между си,сцени с целуване дори по тв не се разрешаваха.Татко постоянно ни повтаряше , че нищо не можем да вършим,че не ставаме за нищо,никога не беше доволен,казваше , че може да ни обича само ,ако имаме 6-ци в училище.Когато по- малката ми сестра не слушаше ме насърчаваше да съм я биела.Не го разбирах, защосе дървеше такаи не ме обичаше ,не знаех какво да направя да е доволен и ме нараняваше поведението на майка ми,която постоянно вдигаше ръце за безпомощност , не можеше ,не знаеше.Накрая казваше само,какво да го правим ,ще си го търпим ,такъв е.Детството ми с всяка година ставаше все по самотно,затварях се в себе си,отбягвах децата, а и те мен . В гимназията нещата се промениха там попаднах сред момичета,които много харесвах и те мен,имах много приятелки,които ме предразположиха към себе си,приеха ме такава каквато съм и светът ми се промени,те ме прегръщаха и целуваха,споделях с тях , излизах,искаха компанията ми,имах гадже и се научих да обичам другите, да се отворя пред тях,да споделям,станах позитивен и много усмихнат човек.От този момент видях един нов свят и чаках възможността да завърша и да отида някъде далеч да уча и работя и семейството ми да не са близо до мен.Так и стана отидох максимално далече,естествено баща ми възроптя ,с тежки думи ме плашеше, че без него съм за никъде и ,че той вече не ми е баща,отказва се от мен.Така си изкарах студентството,работех,учех,справях се както мога и завърших.Родителите ми така и не ме посетиха,за да видят къде и с как живея ,звъняха ми рядко за по 2 думи и аз почти не се връщах, празници не се празнуваха,имаше само саркастични подмятания по мой адрес,и естествено никаква фин.помощ. През 2009 г. започнах да живея с гаджето си ,с което имах доста проблеми,караници, майка му се месеше постоянно,веднъж ме удари заради нея,това беше голям шок за мен,така минаха 3 години с доста голям психически тормоз, но тогава си мислех, че го обичам много и, че рано или късно нещата ще се променят.Не се,и не само това, но и последната година взех да имам доста здравословни проблеми,бъбречна криза,появиха ми се кожни проблеми, станах много нервна, взеха да ме дразнят звуци,,станах доста негативна,плачех доста,не можех въобще да спя, да ходя до тоалетна,пълнеех ,отслабвах,но най-вече психически се чувствах безпомощна, рухнала.Доста доктори лекуваха всеки здравословен проблем поотделно с хапчета,но мине единия и се появи нещо друго и така постоянно.Реших че в един момент ще полудея и потърсих психиатър, който ми каза да взимам хапчета за главата по специална схема,после друг ми каза , че имам разтройство на периферната нервна система,взимах предписаните медикаменти кратко, защото те ме правеха зависима ,без тях не бях на себе си и реших, че те не ме лекуват , а само поддържат състоянието ми , но до кога и какво е то! Така приключих през 2012 г. връзката с този човек,махнах се от работата, която ме напрягаше също,смених града и намерих доктор по холистична медицина, които ми откри високи нива на хистамин,пропускливи черва и глутенова непоносимост, той ми каза , че здр, ми проблеми идват от там.Започнах веднага лечение, процедури и съвсем различен начина на хранене,спорт и литература.Следващите 3г. отдадох само на здравето си,работех работа , така, че да се движа из страната,различни хора,беше ми интересно,открих начин на хранене , който ме кара да се чувствам добре,вегетарианство,открих спорта за мен и общо взето взех да чета доста литература по проблемите си ,спрях да пуша,спрях кафето ,започнах да търся себе си. На 4 г. реших да се прибера в родния си град и да се „ помиря и разбера „ със семейството си,тези наши отношения,които с всяка година все повече ми тежаха.Така извиках сестра ми да живеем заедно като за начало,чувствах се длъжна да и помогна да се махне от родителите ми, за да има шанс за по-добър живот,чувствах го като изкупление.В началото се карахме , спорехме, но постепенно нещата се промениха взехме да разговаряме , на моменти бях доста откровена с нея за неща които „не беше позволено „ да се казват преди ,някой път плачеше,но след няколко месеца връзката ни взе да се променя,станахме по вежливи една с друга,чувствахме се една друга като упора,защитавахме се пред нашите ,звъняхме си и се оказа ,че много сме си липсвали.Междувременно отново разгневих баща ми като му взех„един от робите,„ и още повече след като видя, че можем без него.Това се оказа мисля повратна точка,защото той взе да „омеква “ и да ни търси ,и пита дали да ни помогне с нещо.Когато осъзна , че можем напълно без него взе да ни кани да гости, а някой път взе да пазари и да ни носи продукти просто така.Аз си говорех с него и с майка съвсем открито,казвах им какво мисля и така да се каже, полека лека се опитвах да се опълча на “режима“.За мое голямо очудване те ме случаха и не възроптаваха , а се съгласяваха.Стигнах до там , че им посочвах гласно някои от методите на възпитание, които не одобрявах преди и им давах съвети как да си гледат здравето.Един ден татко се разплака пред мен по време на разговор,през цялото време си мислех ,че ще го съжаля,не можах,стоях като камък.Повтори се и той ми каза , че му било жал за мен , затова плачел.Аз му отговорих ,че аз съм добре,живея живота, който аз си избрах и се справям, да не ме мисли.Не знам какво стана ,дали и аз пораснах,те остаряха, но той се промени - не ми говореше с силен заповеднически тон,звънеше ми да ме пита как съм, имам ли нуЖда от нещо,започнахме да празнуваме празници ,дори си подарявахме подаръци,ходихме си на гости,това за мен беше много.Дори веднъж татко ми сподели случки от живота си , които са го наранили,тогава за първи път изпитах съжаление и разбиране към него и поведението му.Сякъж нещо в мен го оправда.И така продължих да разнищвам себе си. Преди година срещнах човек,който ми вдъхна много сили,оптимизъм,и който всекидневно ме кара да разбирам части от себе си, които до сега не можех сама.Положих много сили да стана човек,какъвто искам да срещна и да заслужа такава личност, която исках да бъде до мен..И стана.Имах проблем с доверието,но той ми показа , че мога да му се доверя,че мога да разчитам на него и най-вече че ме прие такава каквато съм,а аз имах още проблеми -изпитвах силна ревност необяснима,но с него това го няма,с него се чувствам много сигурна и защитена и разбрана,чувствам се толкова обичана ,че го няма страха от това да не ме изостави,а от друга страна ме кара да си вярвам толкова в собствените качества ,че да шярвам , че мога и без него и пак ще съм си аз,по нчкакъв начин маха преградите и ограниченията ,а това ми носи чувство на свобода и лекота,Той е много спокоен човек и всеки път щом се ядосъм или изнервя ми обяснява колко безмислено е това поведение и как то не променя изхода на ситуацията,всеки ден виждам колко спокойно реагира на разл.ситуации и се старая да разсъждавам и аз така спокойно. В началото на връзката ни аз започнах нова работа,на която много се напрягах и изнервях и всички тези емоции започнаха да предизвикват странни болки в цялото ми тяло ,много силни,сякаш мускулите и костите ми гниеха,плачех от нервно напрежение и не можех да ходя по гол.нужда по 7 до 10 дни, изпитвах силен страх и напрежение на кризи ,отвътре ми идеше да крещя,не можех да спя,много бях уморена, не можех дори да се концентрирам да чета,забравях.Разбира се аз споделях с него и той намери един билколечител и човека ми каза , че според него имам страхова невроза и ми даде екстракти от билки за 3 месеца,които да кажем отстраниха ,поне аз така си мисля,проблема да кажем към 95%,за болките в тялото взех да си правя масажи с вендузи,които доста ми помогнаха,както и един екстракт болков за деб.черво, който на 20-тия ден ми отстрани проблема.Забелязах , че в момента в който проблемите ми с корема се оправиха псих. ми състояние взе да се нормализира,на мозъка ми сякаш му олекна, на нервите ми също. Сега спя нормално,нямам никакви болки в тялото,не съм ревлива,не изпитвам умора,имам отново настроение,ходя на йога, на фитнес.До тук добре , но концентрацията и проблемите с кожата,петна и пъпки не се премахнаха от тези лечения и минах през доста козметици , дерматолози,кръв.тестове,изследвания за щит.жлеза,ендокринолози,изследвания за нормите на витамини в тялото, акопунктури,акопресури,озонови процедури.Стигнах до хомеопатията,там сред преглед доктора ми каза ,че проблемите ми идват от психиката отново и когато изчистя проблемите от детството си ,свързани с контрола и вината, която изпитвам към родителите си ,проблемите като концентрация, трудно мислене,акне,кожни петна -ще изчезнат.И ми обясни , че ми дава хапчета,които да предизвикат психиката , тези подтиснати проблеми да излязат навън.Само ,че пробвах 3 месеца на лечение ,но не издържах,психиката ми беше на краен предел,изнервена,потях се,ставаше ми лошо,виене на свят,жажда,силна емоционалност,пристъпи на паника,отново не ходене до тоалетна,и започна едно силно дразнене от звуци - капки,мляскане,чистене на зъби,чоплене на слънчоглед,тиктакане,различни.Започнах да се чудя защо, веднъж отидохме на вечеря в нашите и тогава ме задразни татко ,как яде,сестра ми как си пили ноктите,в асансора как дъвчат дъвка,беше ужас.Много мислих защо се дразня толкова,отсях мляскането с дъвка като най- силен дразнител,който не мога да изтърпя и секунда,и други като чоплене,тиктакане като такива , които мога да слушам около 10 до 15 мин.без да ме дразнят и ,ако дразнителя се махне за мен няма последици.Все едно нищо не е било.После забелязах ,че другите хора ме дразнят повече от приятеля ми, защото тях съм принудена да търпя , а на него като му кажа,че ме дразни и той ми се извини , и да не спре с мляскането например, нивото на дразнимостта спада.Освен това това мляскане го свързвам, ако се замисля в детството си ,с майка си.Понеже думата ,с която мога да опиша звука от мляскането е погнуса и отвръщение,с това мога и да опиша реакцията или по скоро липсата на такива от нейна страна , когато татко ни тормозеше,наказваше,биеше,и това чувство и изражението и на безпомощност и ненамеса ме отвращават.И си я спомням ,как стои,цъка през зъби и понеже друго не предприема, изказ на мнение,че не е правилно,че не трябва да се държи така с децата си,да ни защити,нещо,Не !Тя се подпираше на плота и почваше да си чисти зъбите или да дъвче дъвка сякаш това беше най- правилното и адекватно действие и решение от нейна страна.Това ме побъркваше и звукът отекваше в главата ми, не можех да стоя в една стая с нея и това така безпроблемно и леко мляскане,сякаш нищо притеснително не е станало.След като престанах да живея с тях съм имала такива проблеми със звуци,когато се карах много с приятеля ми през 2009 г,,но когато се махнах от там проблемите със звука спряха.Явно наистина стари проблеми се провокираха да излязат чрез хомеопатията сега. Мисля, че виня майка си за това и поведение като родител,,което не разбирам и сега ,не и ли беше мъчно поне малко....!?Нея не мога да я разбера явно.Другото което излезе като проблем към днешна дата е , че все по рядко изпитвам желание за секс,Разбирам се повече от прекрасно с приятеля ми,казах му за проблема,той е в течение на всичко,не ме кара да се притеснявам.Освен това напуснах работа ,за да се поуспокоя.Чувствам го много близък, но не изпитвам почти никакво желание за секс.А когато рядко имам такова ,и се чувствам отпусната, и не мисля за друго,и не се притеснявам за нищо, пак не мога да свърша,нищо не чувствам.Забравих да кажа че не пия хомеопатия ,откакто получих тези проблеми.Нищо не взимам-силното напрежение,потенето ,виенето на свят,жаждата,пристъпите на паника,не ходенето до тоалетна спряха , но другите- дразненето от звуци, нежеланието за секс, трудното концентриране,контрола ,кожните проблеми по лицето,не са.Те все още са проблем и с тях не знам как да се преборя ,заради което и пиша тук и вярвам, че ще можете да ми дадете мнения и съвети ,и насоки за ситуацията ,в която съм.Вярвам ,че има вариант да премахна проблемите с ваша помощ, да разбера къде са корените им и как да се преборяс тях! Благодаря искрено на всеки!
  10. Казваш, че не е краен, а наричаш връзка отношения без интимност. Аз не го правя това заради вярата само, а защото на мен ми харесва да бъда с различни мъже. Аз искам да си имам съпруг и него да с правя секс. Когато не съм женена не се чувствам спокойна и не ми допада това. Интересно ми е, как би реагирала, ако човекът до теб е алфа мъж. Такъв понякога си разнообразява сексуалното меню - не защото е женкар или лош, а просто защото е в природата му. Ако на този естествен факт реагираш с ревност, проявяваш агресия против Бога, създал нещата каквито са. Няма как човекът до мен да е алфа мъж, защото такъв тип мъж не би се интересувал от жена като мен. Дори и хипотетично да имам такъв съпруг и да не ревнувам не смятам,че едно такова поведение би било подходящо за възпитание на деца, ако приемем че се съглася той да си прави секс с други, а аз дори и в такъв случай бих била отново вярна, защото това си е част от характера ми. Чини ми се, че поставяш задушевните розовички чувства, идващи от човешкия морал, над любовта. Не поставям нищо над любовта. Вие също в едно предаване казвате,че влюбването е като виното,което те опива за кратко..Кое вие наричате любов, която слагам над нещо,това,че предпочитам да не влизам във връзка,когато има сексуално привличане и влюбване ли. Еми какво да направя за да избера любовта?
  11. Орлин Баев

    Страхове

    Казваш, че не е краен, а наричаш връзка отношения без интимност. След 70г. целувките може да минават за такава, но дотогава... Интересно ми е, как би реагирала, ако човекът до теб е алфа мъж. Такъв понякога си разнообразява сексуалното меню - не защото е женкар или лош, а просто защото е в природата му. Ако на този естествен факт реагираш с ревност, проявяваш агресия против Бога, създал нещата каквито са. Чини ми се, че поставяш задушевните розовички чувства, идващи от човешкия морал, над любовта. Защото тя е нещо по-голямо - включва и хубавичкото моралничко, но и нелесните житейски уроци. Както писа Георги по-горе, има религия, има и духовност. Първото е човешко произведение - понякога резонира с духовността, но по-често не. Религията подтиква към идеалистична чистота. Духовността вижда, че от калта пониква лотосът!
  12. Здравей Веси, може би ще те изненадам, но ревността е противоположност на любовта. Когато имаме силно изразено чувство на ревност, това е индикация за проблем с чувството на притежание. Желанието за притежание или контрол от своя страна е сигнал за силно подтиснат страх. От какво? Това вече е въпрос на доста по - обстойна работа с психологическото състояние. Този който обича не ревнува, а се грижи. Другото често срещано объркване е вярването, че "който ревнува, значи обича". Малко са хората, които умеят да обичат в дълбокия смисъл на тази дума. Преплита се любовта с романтичното увлечение, любовта - страст, любовта - привързаност, много често тази "любов" се проявява в ревност. Когато стигнем до този момент много често, дори страстта си е отишла. Проявата на ревност в никакъв случай не спомага за верността в партньорството, напротив много често се стига да влошаване на отношенията. Корените на ревността не са в любовта, а в различните типове проблемно поведение - страх от провал, желание за привличане на вниманието към себе си, борба за власт и желание за надмощие и т.н. От една страна те са се зародили в емоционалния свят в ранното детство или тийнейджърство и в по - зряла възраст се трансформират в различни видове "проблемно поведение". От друга страна, ревността си има и своите корени в инстинктите и тя е тип поведение възникнало много преди разума, още в света на животинското начало. Където пазенето на самеца или самката са били ключов момент за запазване на гена и чистотата на поколението. Ето защо, когато проблемите в емоционалния свят доведат до развитие на чувството за ревност, те засилват това чисто инстинктивно поведение и преборването с това състояние става изключително трудно. Преди всичко е добре да помислиш - От какво се страхуваш?
  13. Ще ти отговоря на всеки акцент с части от една невероятна книга - "Как да се справим с безпокойството и да си живеем живота" на Дейл Карнеги. Там има отделен раздел специално за критиката. Мисля, че ако си я купиш и прочетеш, ще промениш отношението към себе си доста бързо. Най- малкото ще получиш достатъчно алтернативи. Та... "приемам критиката твърде сериозно" , това наистина е голям проблем, защото това означава, че приемаш хората срещу теб твърде сериозно, а те не го заслужават. Сериозните хора /както казва Алексей / умират от инфаркт. Има хубава поговорка по този повод - "Никой не рита умряло куче." Щом те ритат и критикуват, помни, критикуващият се смята за важен. Също така това е ясен признак, че си ПОСТИГНАЛ нещо, което заслужава ВНИМАНИЕ . Принцът на Уелс, който по - късно става крал Едуард, е бил много тормозен във флота. Той не е казвал докато не му е проличало. Когато един от офицерите го вижда събира всички момчета и търси причината - кой и защо тормози принца. След доста разпит, се разбира, че всички са искали да го тормозят и ритат, за да могат един ден когат опостъпят в кралската армия да се хвалят, че са ритали краля. Хората не мислят за нас и не ги е грижа какво говорят за нас, всички мислим само за себе си. Помни, че несправедливата критика, често е прикрит комплимент. Слушай я много внимателно и търси пхвалата в нея. И винаги благодари. Вероятността да ти зададт нова гледна точка е много голяма. Проблемът тук не е дали те критикуват или ти дават оценки, а ти дали си сигурен в сърцето си, че си пров за себе си. Никой не може да се постави над теб, ако ти не се поставиш под него. Това е твой личен избор. Когато се почувстваш тъпо си спомни това, и си дай пет минути тъпота. " Елбърд Хъбард казва: "Всеки човек е пълен глупак поне по пет минути на ден. Мъдростта е в това да не надхвърляш петте минути." Не можем да се учим от хората, които само ни се възхищават и са съгласни с нас. Най - големите ни учители са най - големите ни критици. Ако умеем да ги слушаме правилно, ще надградим много в себе си. Избягваме ли ги, ще стоим на едно ниво. Ето ти една гледна точка, за моментите, в които се страхуваш, че ще си критикуван: " когато във вас се надигне гняв, защото ви се струва, че са ви охулили несправедливо, спрете се и си кажете:" Чакай малко, ... Аз съвсем не съм съвършен. След като Айнщайн признава, че греши деветдесет и девет процента от времето, може би аз греша поне в осемдесет процента. Може би заслужавам тази критика. Ако е така трябва да съм благодарен и да извлека полза от нея." Ето и в кратце стъпките за спокойно приемане на критика: 1. Несправедливата критика често е прикрит комплимент. Тя не рядко означава, че сте предизвикали ревност и завист. Помни - никой не рита умряло куче. 2. Направи най- доброто на което си способен. После си отвори "чадъра" , за да не стича "дъжда" във врата ти. 3. Записвай си глупостите, които си правил и се отнеси критично към себе си. След като знаеш, че не си съвършен, последвай примера на Линкълн - настоявай за обективна, добронамерена и конструктивна критика.
  14. Какво да правите? Радвайте се - имате нормален мъж. Ако не се заглежда, би бил безтестостеронов льольо. Ако искате такъв, намират се... То остава и да не се заглежда. Въпросът е да не го прави твърде очевидно пред вас - тогава вече би било проява на липса на такт. Но като цяло, ако не се и заглежда, би бил или на Буда първи братовчед или вписващ се в характеристиката на гореползвания термин. Въпросът тук е не толкова относно неговото слюнкоотделяне ( ) по красивите цветя - жени, на които е нормално да се възхищава като прекрасни Божии творения. Въпросът е за вашата ревност - дали е натрапливо болезнена агресия, или имате да осъзнавате и стапяте подлежащите я страхове, това е фалшива дилема. Пътят е психотерапевтичен. А за по-широко тълкувание на ревностната, страхлива агресия, почетете книгите и погледайте видеата на Сергей Николаевич Лазарев. Успехи!
  15. Слънчева

    Личност и душа

    Съвременните хора искат да бъдат силни, лесно да се справят с мъчнотиите си. Обаче силата на човека не се крие във външните условия, но в условията на неговата душа. Силата на душата пък не е в човешката личност. Личността е нещо променчиво, преходно, временно. В това отношение тя представя живота на физическия свят. Физическият живот е най-малката, най-ограничена проява на целокупния живот. Следователно малките неща не разрешават въпросите. Те са условия само за проявяване на живота, началото на който не трябва да се търси в миналото, но в настоящето. Съвременните хора още в настоящия момент трябва да си отговорят, дали са личности, азове или души. Животът наличността се отличава по това, че в него има радост и скръб, омраза и любов, завист и съревнование. Този живот е изтъкан от контрасти. Дойде ли до проявите на личността, човек трябва да знае, че се намира на най-ниското стъпало на живота. Произходът на личността се крие в съзнанието. То е майка на личността. Аз-ът пък е баща на личността. Значи съзнанието – низшето себе, и аз-ът – висшето себе, представят двойката, която е родила личността. Над тази двойка стои Божествената монада. Над Божествената монада – Божествената душа, а над Божествената душа – Божественият Дух. Окултната наука, в своето развитие, е достигнала вече до разбиране проявите на Божествения Дух. Над тези прояви има още много, които тя не познава и не разбира. Много хора не разбират себе си даже като личност. Да разбира и да познава човек себе си, в пълния смисъл на думата, това значи да се владее. Ако не е господар на своята личност и не може да се владее, човек още не владее себе си. Да се сърди, това е проявя на личността. В сърденето, като проява на личността, се крие известно благо за нея. Ако не се сърди, ако не скърби личността, ще умре; ако не се радва, тя пак ще умре. Следователно личността живее само когато се радва и когато скърби, когато люби и когато мрази. Тъй щото това, което е добро за личния живот, не е добро за съзнателния. Други са положенията за съзнателния живот. Значи качествата на сина се определят от майката и от бащата, а не от сина. Синът не определя качествата на своите родители. Понеже се е родила от съзнанието, личността се е заблудила в своя път, вследствие на което и досега не е разбрала живота. И действително, личността не разбира живота: тя се сърди и примирява, тя обича и мрази, тя се радва и скърби и т.н. Защо се сърди, и тя не знае. Обаче сърденето показва, че липсва нещо на човека. Детето се сърди на майка си. Защо? То иска от нея 5 ореха, а тя му дава 4. То ги взима, хвърля ги на земята, сърди се и казва: „Дай ми 5 ореха!“ Защо детето иска непременно 5 ореха? Защото са малки. Ако орехите бяха големи, то щеше да иска от майка си само един, но понеже са малки, то иска повече. Значи, колкото повече предметите се намаляват, толкова по-голям брой ще иска детето. И обратно: Колкото повече предметите се увеличават, толкова по-малко ще иска детето. Ако детето иска диня от майка си, то ще иска само една, а не 5; то знае, че дините са големи и не може да се справи с 5 дини. Дори когато иска една диня, ще иска малка. Хората на личния живот са малки деца. Желанията им са подобни на орехи, на лешници и т.н. Човек трябва да се изучава, да прави анализа на живота си, да види колко е извървял досега от своя дълъг път и как го е извървял. Той трябва да види до кой клас е достигнал. Първият клас на великата житейска школа е животът на личността. Той е подготвителният клас на училището. След него иде втори, трети, четвърти, пети клас и т.н. Как се учи, как разбира живота, учителят има думата по този въпрос. Всеки човек има свой вътрешен учител, който го напътва и коригира в живота. Анализът и самоанализът са два метода, които се прилагат в училището. Когато започне да яде, едновременно с това човек прилага методата на анализата: той анализира от какви елементи са съставени оризът, житото, маслините, хлябът, ябълките. След това проучaва на какви места са расли всички тия продукти, кой ги е сял, отде са купени, кой ги е варил, на какъв горителен материал – въглища или дърва и т.н. Тия неща указват влияние върху храните и дават своите добри или лоши резултати. Това е една от великите задачи на съвременния човек. Въпросът за храненето, във физическо и духовно отношение, е интересувал човечеството още в миналото, интересува го и днес. Въпреки това този въпрос не е напълно разрешен. Днес всички хора се намират пред изтичане на старата година и влизане в новата. Какво правят търговецът и банкерът пред настъпване на новата година? – Баланс. Те преглеждат своите приходи и разходи, проверяват състоянието на своите капитали. По същия начин всеки човек трябва да направи баланс на своя живот, да направи вътрешен отчет на всичко, което е спечелил и изгубил през изтеклата година. За да направи равносметка на своя живот, човек трябва да е живял на земята, да е имал взимания и давания с хората, да е преживял радости и страдания. Като прави баланс на своя живот, той вижда, че добрите сметки се обуславят от знанията му. Колкото повече знания е имал и колкото по-умело ги е приложил, толкова по-добри са резултатите на неговия живот. Който има знания, той сам оправя сметките си, сам се лекува. Ако ръката му е болна, той ще постави здравата върху болната и ще се излекува. Няма ли знания, той ще се принуди да търси външна помощ; ако няма такава, ще се намира под влиянието на болната ръка: ще страда, ще плаче, ще се моли за помощ. Той не е свободен човек. Свободен човек е онзи, който има знания и който може да ги прилага. Някой минава за учен, за човек с големи знания, а като се намери пред известно страдание, не може да си помогне. Знание, което не може да освободи човека от страдания и мъчнотии, или не е положително, или още не е приложено. Който разполага с положителната наука, той трябва да се лекува с нея и сам да плаща дълговете си. Истинско знание е онова, което човек всякога носи със себе си и прилага на всяко време. Новороденото дете носи известни знания със себе си и щом отвори устата си, то знае вече какво да прави. Кой учи новороденото дете да яде, да сучи от майка си? Кой учи току-що излюпеното пиленце да кълве? Следователно, като живее, човек трябва да се стреми към придобиване на знания, които ще му послужат през всички времена и епохи. Това знание наричаме Божествено. Време е вече да отворите път на Божественото в себе си, да приемете Божествения живот. Този живот е на степени, вследствение на което се проявява по различен начин. В личността той се проявява по един начин, в съзнанието – по друг, в душата – по трети начин, в духа – по четвърти начин и т.н. В това, именно, седи разнообразието на Божествения живот, който се проявява в различни форми и по различни начини. Божественото живее във всички форми, от най-малките до най-големите. Докато една форма живее по начин, специфичен за нея, и изпълнява законите, по които е създадена, тя всякога е жива. И като умре, тя пак продължава да живее. Наруши ли законите, по които е създадена, тя умира. В това се заключава философията на живота. От гледището на тази философия човек казва: „Докато Бог живее в мене, и аз живея. Престане ли Бог да живее в мене, и аз умирам“. Дръжте в ума си мисълта: „Бог живее навсякъде и Неговата воля трябва да се слуша“. Щом Бог е създал света, трябва ли да оставим малките същества да го управляват? – „Защо е създаден светът?“ – Това е Божия работа. Щом е създал света, Бог е имал някаква велика цел. Нашата задача не се заключава в разрешението на въпроса, защо светът е създаден, но да разберем защо сме дошли на земята. Хората задават този въпрос и различно си отговарят. Някои казват, че човек е дошъл на земята да яде и да пие. Отчасти този отговор е прав, но яденето и пиенето не са единствената цел на човешкия живот. Ако нямаше ядене, малцина биха дошли на земята. Без ядене животът на земята е невъзможен. Едно от великите неща на земята е яденето. Чрез ядене хората се примиряват. Чрез ядене те разрешават противоречия в живота си. Значи яденето определя смисъла на живота. Въпросът за яденето, за осигуряване на храната е един от важните социални въпроси на днешния век. Той стои на масата на съвременния човек като пръв и най-важен за разрешаване. Като се разрешава този въпрос, трябва да се има пред вид неговото трояко значение: физическо, духовно и умствено. И тъй, всеки човек трябва да направи баланс на своите капитали, да знае с какво разполага през всяка нова година. Като има пред вид крайния резултат на своите сметки, той ще знае причините на този резултат, ще знае защо печели и защо губи. В този случай човек не се интересува толкова от резултата, колкото от причината, която го произвежда. Богатството и сиромашията са резултат на правилната или неправилна деятелност на човешкия ум и на човешкото сърце. Не е достатъчно само човек да бъде богат, но богатството трябва да бъде за него благо, да се чувства доволен от него. Ако богатството е правилно разпределено между хората, богатият би се чувствал доволен. Днес богатите хора не са доволни от положението си. Защо? Има нещо неправилно в тяхното забогатяване. Те стават богати за сметка на много хора, вследствие на което носят тяхното неразположение. Богатството трябва да бъде така разпределено между хората, че едновременно да бъде благо за всички. Злото в света се ражда по причина на това, че благата на живота не са еднакво разпределени между всички хора. Всеки човек има право да се ползва от благата на живота. Обаче ако има злато, а няма хляб, той пак ще бъде недоволен. Значи златото е нужно на човека само като средство за доставяне на хляб. Няма ли хляб, противоречията неизбежно го следват. Къде има най-малко противоречия? В живота на личността. Тя заема най-високото място в човека. По-горе от човека тя не може да отиде. Засега господарка на човека е личността. Видите ли, че някой се обижда, ще знаете, че той се проявява като личност. Съзнателен ли е, човек трябва да се качи по-високо от своята личност, да не се обижда. Можете ли да обидите силно разгорялия се огън, като му сипете няколко капки вода? Можете ли да обидите океана, като черпите от него вода? Можете ли да обидите с нещо Хималаите? Човек се обижда, когато не е зачетена неговата личност, когато са пренебрегнати някои нейни права. За да бъде почитан, човек трябва да почита другите. Докато човек прави разлика между хората, докато поставя своята личност над личността на всички хора, той никога няма да бъде почитан. Съвременните хора не признават личния елемент на животните, вследствие на което не им отдават нужното внимание и ги третират като безлични същества. И животните имат личен елемент, само че личността на човека седи най-високо, като цар на всички личности. Мнозина предават на личността Божествен произход. Ако наистина Божественото начало е в човешката личност, никаква дисхармония не би трябвало да съществува в света. Докато в човешкия живот съществуват ред отрицателни прояви, Божественото не е проникнало още в личността. Човек не познава още своята личност. Разбере ли я веднъж, той ще ѝ даде нужното място и ще се освободи от противоречията и страданията в живота. Двама души се сдружили и тръгнали заедно на път. Единият от тях бил дребен, нисък по ръст, а вторият – едър, здрав, силен човек. Първият взел за път няколко хляба, а вторият, понеже не обичал да носи много товар, взел само един хляб. Той турил хляба си в торбата на първия. За колко време ще им стигне този хляб? Вторият, като едър, силен човек, още в началото на пътуването изял своя хляб и започнал да яде от хляба на другаря си. Това негово поведение породило недоволство в първия. Пътят им бил дълъг, вследствие на което хлябът щял скоро да се свърши. За да запазят добри отношения, вторият пътник трябвало да вземе два пъти повече хляб от първия. Какво представляват двамата пътници? Първият пътник представлява Божественото в човека – а вторият – човешката личност, която живее за сметка на Божественото, което предвижда нещата. Дребният, малкият човек знае, че му предстои дълъг път, и взима повече хляб в торбата си. Грешката е там, че този човек се е сдружил с голям и физически силен. Божественото може да върви паралелно с личността, но да не се сдружава с нея. Ама личността била голяма, богата, разполагала с много знания. Който много знае, той много трябва да прилага. Богатият трябва да дава повече, а сиромахът – по-малко. Малката цев пуща малко вода, голямата цев пуща много вода. Такива са законите на физическия свят. В Божествения свят, обаче, законът е обратен: малкото ражда голямото. От малкото житно зърно се раждат великите неща в света. Житното зърно ражда великите хора: таланти, гении, светии. Ще кажете, че житното зърно е мъртво, не може да създава велики хора. И през воденица да мине, и в пещ да се пече, житното зърно всякога остава живо. Божият Дух живее в житното зърно и показва на хората, че роденото от Духа дух е и никога не умира. Дойдете ли до живите неща, използвайте ги; дойдете ли до мъртвите, тях погребвайте в земята. Христос казва: „Който не яде плътта ми и не пие кръвта ми, няма живот в себе си“. Личността в човека представя живота на плътта, а Божественото – живота на духа. Когато духът вземе първо място в човека, плътта трябва да остане на последно. Вземе ли плътта първо място, духът отстъпва. Дето духът живее, плътта умира; дето плътта живее, духът умира. Защо? Храната им не е еднаква. Духът не може да поддържа живота си с храната на плътта. И плътта не може да живее с храната на духа. Ако плътта живее при духа и не умира, това показва, че тя живее по свой начин, независим от този на духа. Ако и духът живее при плътта, без да умира, това показва, че той живее свой собствен живот. Тази е причината, поради която виждаме два различни живота в един и същ човек. Тези два живота, именно, създават борбите и противоречия в човека. Човек ще се справи с противоречията си само когато животът на плътта се подчини на живота на духа, т.е. когато личността се подчини на Божественото начало в човека. Днес хората мислят върху въпроса, защо духът не живее в съгласие с плътта и защо плътта не живее в съгласие с духа. Много естествено. Те са разменили местата си. Един ден, когато всеки отиде на мястото си, плътта и духът ще бъдат в пълна хармония и единство. Често хората имат крива представа за себе си, вследствие на което се мислят по-учени, по-силни, по-духовни, отколкото са в действителност. Обаче когато изпитанията дойдат в живота им, те виждат истинската си стойност. Може ли да се нарече силен човек този, който от една дума се обижда? Може ли да се нарече дълбок извор този, който от най-малкия дъжд се размътва? Ако от най-слабото земетресение водата на извора се губи, това показва, че той няма голяма дълбочина. Следователно, в пълния смисъл на думата, духовен човек е онзи, който остава неизменен при всички изпитания. Каквито бури и ветрове да срещне на пътя си, каквито сътресения да го сполетят, той всякога остава тих и спокоен. При обикновените земетресения земята се разтърсва на дълбочина най-много 5–10 километра. При големи земетресения, които рядко се случват, земята се разтърсва на по-голяма дълбочина. Земята представя млада мома, която се движи около своя възлюбен – слънцето. Когато земята се разиграе силно, както при земетресенията, това показва, че като млада мома, тя се е хванала на хоро и играе. Застои ли се дълго време на едно място, без да тропне на хорце, земята започва да остарява: от млада мома тя постепенно отива към стара баба. Има страни, в които не стават никакви земетресения. Те се намират в положението на баби, които си почиват. Като се казва, че земята е млада мома, мнозина искат да се докаже това по научен начин. И да се докаже, ако не е истина, пак недоказано остава. В сегашната наука много неща са доказани, но всички не са истинни. Изучавате един, втори, трети факт, виждате, че са доказани, но между тях пак няма никаква връзка. Каква наука е тази, която не може да свърже всички факти в едно неразривно цяло? Можете ли да наречете научни факти тия, между които не съществува никаква зависимост? Един научен факт е добре обоснован, когато между него и близките факти около него съществува известна зависимост, както между живачния термометър, външната температура и подобряването или влошаването на времето. Например видите ли, че живакът в термометъра се повдига, вие знаете, че външната температура се увеличава; ако живакът в термометъра слиза, температурата се понижава. В зависимост от подигането и падането на температурата се определя времето, дали ще бъде топло или студено. Зависимостта между тия факти е не само външна, но и вътрешна, т.е. психическа. Тези факти указват влияния върху характера и темперамента на човека. Например, ако едно дете е заченато в момент, когато живакът в термометъра се е изкачвал, в характера на това дете ще има възход. То ще е любвеобилно, с открита душа. Ако пък е заченато в момент, когато живакът в термометъра е спадал, то ще бъде студено, затворено, хладнокръвно – ще минава за философ. Това е научен факт, за доказването на който се изискват ред наблюдения. Как ще се докаже факта, че баща и син, които са родени в един и същ град, имат нещо общо в характера си? За да се докаже този факт, вие трябва да изучавате характера на бащата и на сина и да видите дали си приличат. Ако си приличат, да разберете на какво се дължи приликата. Не само това, но ако бащата и синът са заченати в момент, когато живакът в термометъра се е изкачвал, и двамата ще имат едно и също количество калории топлина и еднакъв род енергии. Сега, като изучавате зависимостта между характера на човека и външните условия, вие си задавате въпрос, съвпадение ли е това, или действителност. Ако е действителност, вие искате да знаете, външните условия ли създават характера или характерът указва влияние на външните условия. Когато посетите приятеля си през някой студен, зимен ден и намерите стаята му добре отоплена, какво означава това? Това показва, че приятелят ви има добро разположение към вас. Той ви очаква, затова е изчистил стаята си добре, отоплил я, иска да ви посрещне сърдечно. Ако този ден, именно, приятелят ви не е добре разположен към вас, той нарочно оставя стаята си нечиста, неотоплена. Този ден той не иска да ви приеме, затова не ви е създал добри условия. Следователно заварите ли стаята на приятеля си или на вашия познат нечиста, неотоплена, не влизайте вътре. Студът показва, че този ден не ви приемат на гости, и вие трябва да останете у дома си, да размишлявате. Растенията разбират този закон и разумно го прилагат. Щом вън е студено, те не излизат никъде. Те не подават главата си вън от своята стая. Нищо в света, както и в цялата природа, не е случайно. Следователно не е случайна и зависимостта между външните условия и човешкия характер. Представете си, че от върха на една планина, като връх на триъгълник, извират две реки, които текат в две различни посоки и образуват двете страни на триъгълника. Едната река тече към юг, другата – към север, вследствие на което произвеждат два различни резултата. Първата река е по-топла и производителна, втората – по-студена и по-малко производителна. Ако двете реки представят краката на човека и ако при движението си с левия крак той възприема някаква отрицателна мисъл, в скоро време сърцето му ще изстине. Какво трябва да направи в този случай? Единственото спасение се заключава в това, да продължава движението си. Втория момент той ще дигне десния си крак. Ако съзнанието му е будно, той трябва да образува повече топлина в организма си, с която да компенсира изразходваната. Не може ли да направи това, в него ще се яви желание да се върне назад. Този закон съществува и в природата. Следователно човек не може да направи една след друга две стъпки, при които да става подигане или спадане на живака в термометъра. Ако при първата стъпка температурата се подига, при втората ще спада. И обратно: ако при първата стъпка температурата спада, при втората ще се подига. Изобщо, ако някъде в природата или в живота става подигане на температурата с единица, на противоположния полюс някъде става понижаване на температурата с единица. Това наричаме закон на смени в природата. Който разбира този закон, той разбира и своите състояния. Като преживее някакво високо, подигнато състояние, той знае, че неизбежно предстои понижаване на състоянието му. Като ученици, вие трябва да наблюдавате проявите на човешкия живот и да ги изучавате. Например, виждате, че един човек се гневи. Вие се приближавате при него и започвате да му говорите, че не трябва да се гневи. Това е неразбиране на живота. Оставете човека на свобода. Докато живее в личността си, той не може да не се гневи. Ако не се гневи, той ще умре; ако не се радва и не скърби, той пак ще умре. Човекът на личността може да живее само при правилна смяна на състоянието, т.е. когато ту се радва, ту скърби. За да живее този човек, причината на това се дължи на факта, че при минус един градус той получава отрицателна, потенциална енергия, а при плюс един градус – кинетична, или положителна, вследствие на което става трансформиране на неговите енергия. Следователно, ако в десния си крак не даде ход на своята положителна или кинетична енергия, а в левия – на отрицателната или потенциална енергия, човек е осъден на страдания и болести, на смърт. Това показва, че енергиите в човешкия организъм трябва правилно да се сменят, да се движат от десния крак в левия и от левия в десния. Ако искате да знаете дали този факт е научен, направете следния опит: разделете нивата си на три части. В едната част посейте жито в пълнолуние, във втората част – във време, когато луната се празни, а в третата – когато слънцето е в своята най-висока точка. При пълнолуние се забелязва възход, подигане на температурата; при изпразване на луната – понижаване на температурата. Проследете какви резултати ще имате при трите случая. Направете още един опит съзнателно да вложите положителна енергия в десния си крак, отрицателна – в левия, и с тази мисъл обиколете нивата си сейте. Резултатът на този опит ще бъде различен от резултата на първите опити. Всички промени в природата, в нейните външни и вътрешни условия, говорят за деятелността на висши, разумни същества. Подигането и спадането на температурата не се дължи на човешката деятелност. Подигането на температурата, топлото време показват, че разумните същества имат добро разположение към хората и по този начин им помагат. Рязкото и ненавременно понижаване на температурата показва, че хората са нарушили някакви природни закони. Благоприятните условия в живота са израз на Любовта и разположението на разумните същества към човека; неблагоприятните условия са израз на неразположението към човека, по повод на някаква негова погрешка. Значи погрешката на човека е била от такъв характер, че води към нарушаване на някой природен закон. Често религиозните хора изпадат в заблуждение, като мислят, че щом е благ, Бог трябва да бъде снизходителен към човека, независимо от това, дали живее правилно, или не. Ако е вярно, че Бог всякога трябва да бъде благ, защо човек умира? При това, казано е в Писанието, че Бог не съизволява в смъртта на грешника. Не е въпрос, защо грешният или праведният умира, но защо човек умира преждевременно. Когато умира преждевременно, човек сам предизвиква смъртта си, сам се лишава от ония условия, при които животът му може правилно да се развива. Всяка преждевременна смърт е равна на самоубийство. Моментът, в който личността помисли, че е свободна, самостоятелна, напълно независима и може да прави, каквото желае, смъртта настъпва за нея. Човек живее, докато мисли, чувства и постъпва правилно. Личността трябва да има предвид, че не живее за себе си. Тя е свързана със съзнанието, а то – с висшето аз. Значи между подсъзнанието, съзнанието, самосъзнанието и свръхсъзнанието съществува непреривна връзка. Самосъзнанието е живот на личността, свръхсъзнанието – живот на душата. Следователно личността може да живее повече или по-малко, в зависимост от това, доколко е в услуга на душата. Душата се нуждае от други източници, а не от тия, от които личността черпи своя живот. Продължителността на земния живот на човека зависи от отношенията, които той е създал с душата си: ако обича душата си, животът му се продължава; не я ли обича, животът му се съкращава. Невъзможно е човека да живее изключително за личността си и да стигне до дълбока старост. Дългият живот е в зависимост от любовта на човека към душата. Колкото повече душата изявява своя живот, толкова по-издръжлив е човешкият организъм. Иска ли да се лекува, човек трябва да потърси лекар и лекарства в душата си. Тя лекува по вътрешен път. Обаче не може човек да се лекува, ако не обича душата си. Който обича личността повече от душата си, той е осъден на смърт. Защо? Защото качествата на личността са: страх, омраза, ревност и т.н. Казано е в Писанието: „Който мрази, той е осъден на смърт“. Същото се отнася и до останалите отрицателни качества. Кой човек мрази? Който няма Любов към Бога. Има ли Любов към Бога, човек е придобил вечния живот... https://triangle.bg/books/1929-12-25-19.1998/1930-01-01-05.html
  16. Промяната

    Безкраен страх

    Като се замисля влязах в това състояние преди 3 години като започна от страх от плудяване ,страх от живота дали ще се справя с него ,много се притеснявах за майка ми да не й направи нещо баща ми ,общо взето една постоянна тревожност отново с паник атаки ,хипохондия ,депресия и мисли за самоубийство ,когато аз реално завърших училище ,когато съм преминала един етап от живота ми и в същото време тогава се задълбочи тормоза на баща ми към майка ми и мен ,иначе цял живот съм живяла в страх и тормоз от баща ми ,а като се върна още повече назад аз съм се родила в 7-я месец ,и след това са ме държа ли 1 месец в кувьоз далеч от майка ми ,a бременноста не и е била лека поради стрес отново от баща ми. Почувствах ,че трябваше да кажа всичко това. Още от малка 7-ми клас съм имала моменти в които ми е ставало зле и сега разбирам ,че са били паник атаки а като още по-малка съм имала също и ритуали ,страх от заспиване страх от преглъщане страх да не углошея, мислила съм си ,че съм била луда ,защото не съм знаела какво се случва. Всичко това сега разбирам какво е. Реално имам чувството ,че целия ми характер ми е обременен и нищо не ми е наред ,буквално имам нужда от прераждане на мирогледа ми ,защото аз съм имала почти всички тревожни разстройсва ,паники и т.н. Сега характера ми е ужасен - гняв ,страх ,злоба ,ревност ,постоянен контрол над всичко ,страх от мнението на хората от които също съм имала тормоз почти винаги ,искам всичко да става на моята. Единственото нещо което харесвам в себе си е това ,че обичам природата и животните ,за сметка на това имам злоба към хората ,трудно ги приемам. Трудно се разкривам пред тях ,докато на едно улично куче мога да дам цялата си обич. Имам нужда от масова промяна ,която въобще не знам дали е възможна ,всичко това е прекалено много за мен. Много ми тежи или просто да приема ,че ми е такава съдбата. Като съм била горе съм си избрала такова семейство. Надявам се един ден като аз имам семейство да не го проваля както моето се провали..
  17. Аз съм смешен човек. Сега ме наричат луд. Това би било нещо като издигане на служба, ако не оставах за тях все тъй смешен, както и преди. Но аз вече не им се сърдя, сега всички те са ми симпатични дори когато ми се присмиват – и тогава са ми някак особено мили. Дори и аз бих се посмял заедно с тях – не толкова на себе си, колкото от обич към тях, ако не ми беше толкова тъжно. А ми е тъжно, понеже те не знаят истината, а аз зная тая истина. Ох, колко тежко е само ти единствен да знаеш истината! Но те не могат да го разберат. Не, не могат. По-рано много страдах, че изглеждам смешен. Не изглеждам всъщност, а съм. Винаги съм бил смешен, това го зная може би още от самото си раждане. Може би още от седемгодишна възраст съм знаел, че съм смешен. После учех в училище, после в университета, и какво си мислите – колкото по-дълго учех, толкова повече научавах, че съм смешен. Тъй че за мен цялата ми университетска наука накрая съществуваше, сякаш само за да ми доказва и обяснява, колкото повече се задълбочавах в нея, че съм смешен. Подобно на науката вървяха и нещата ми в живота. От година на година в мен растеше и крепнеше съзнанието за моя смешен във всяко отношение вид. Фьодор Михайлович Достоевски Присмиваха ми се всички и винаги. Но никой не знаеше, че ако на земята има човек, който най-добре знае, че съм смешен, това съм аз самият, и точно от това ми беше най-обидно – че те не знаят именно това, но тук си бях виновен сам – винаги съм бил прекалено горд и за нищо на света не исках да признавам пред никого тоя факт. С годините тая гордост растеше в мен, и ако се беше случило, че си бях позволил да призная пред когото и да е, че съм смешен, струва ми се, че веднага – още същата вечер – бих си пръснал черепа с револвера. О, колко страдах в детството си, че няма да издържа и някой път сам ще го призная пред другарите си… Но когато възмъжах малко, аз, макар с всяка следваща година да научавах все повече и повече за това мое ужасно качество, станах – не знам защо – малко по-спокоен. Да, именно „не знам защо“, понеже и до днес не мога да определя защо всъщност? Може би защото в душата ми растеше страхотна тъга по едно обстоятелство, което безкрайно надхвърляше моите разбирания – това беше сполетялото ме убеждение, че на тоя свят всичко навсякъде е все едно. Предчувствах го много отдавна, но със сигурност го установих през последната година и някак изведнъж. Изведнъж почувствах, че би ми било все едно дали тоя свят би съществувал, или никъде нищо няма. Започнах с цялото си същество да чувам и да чувствам, че в мен нищо няма. Отначало все ми се струваше, че затова пък по-рано съм имал съм имал много неща, но после се сетих, че и преди нищо не съм имал – само неизвестно защо така ми се е струвало. Постепенно се уверих, че никога нищо няма и да има. Тогава изведнъж престанах да се сърдя на хората и почти престанах да ги забелязвам. Интересна работа – това си личеше дори в най-незначителното – случваше ми се например да вървя из улиците и да се блъскам в хората. Дори не от занесеност – нямах за какво да мисля, тогава изобщо бях престанал да мисля – беше ми все едно. Поне да бях решил своите въпроси – о, не, не реших нито един от тях, а пък не бяха малко. Обаче ми стана все едно и въпросите отпаднаха. И ето че след всичко това разбрах една истина. Разбрах тая истина през миналия ноември, по-точно на трети ноември, и от тоя ден нататък помня всеки свой миг. Беше мрачна вечер, най-мрачната от всички възможни. Прибирах се вкъщи към единайсет часа и много добре си спомням как си помислих именно, че надали би могло да има по-мрачно време. Дори и във физическо отношение. Цял ден валя дъжд, студен и мрачен дъжд, ужасен дори, добре го помня, някак дори враждебен на хората, и изведнъж точно тогава, в единайсет часа вечерта, спря и стана ужасно влажно – по-влажно и студено, отколкото по време на самия дъжд, и всичко вдигаше някаква пара, всеки камък по паважа и всяка странична уличка – ако човек надникнеше от ъгъла нататък, в дълбочината ѝ. Изведнъж ми се стори, че ако изгаснеха газените фенери, щеше да стане по-приятно, а така – когато светят – на сърцето ти става още по-тъжно, понеже те осветяват всичко това. Почти не бях ял този ден и още от ранния следобед седях при един инженер – при него имаше още двама приятели. През цялото време мълчах и май им поомръзнах. Приказваха за нещо интригуващо и неочаквано дори се разпалиха. Но им беше все едно – виждах го – и те се горещяха просто ей така. И аз изведнъж им го казах: „Господа, казвам, та на вас ви е все едно.“ Не ми се разсърдиха, всички ми се изсмяха. Понеже им го казах без всякакъв укор и просто защото ми беше все едно. И те видяха, че ми е все едно, и им стана весело. Когато на улицата си помислих за газените фенери, погледнах към небето. Беше страшно тъмно, но много явно се виждаха разкъсаните облаци, а помежду им бездънни черни петна. Изведнъж забелязах в едно от тия петна звездичка и я загледах втренчено. Защото тая звездичка ми внуши една мисъл – тая нощ щях да се убия. Бях го решил твърдо още преди два месеца и колкото и да бях беден, си купих един прекрасен револвер и още същия ден го заредих. Но минаха вече два месеца, а той все си стоеше в чекмеджето – беше ми толкоз все едно, че ми се дощя да сваря миг, в който няма да ми е толкова все едно – защо – и аз не зная. И така през тия два месеца всяка нощ, връщайки се към къщи, си мислех как ще се застрелям. Все чаках мига. И ето сега звездичката ме подтикна към тая мисъл и аз реших, че това ще стане непременно още същата нощ. А защо звездичката ме подтикна към тая мисъл – не зная. И ето – докато гледах към небето, това момиченце ме хвана за ръката. Улицата вече се бе опразнила, нямаше почти никого. В далечината един файтонджия дремеше на капрата. Момиченцето беше на около осем години, само със забрадка и по рокличка, но особено ме впечатлиха мокрите ѝ дрипави обувки – още ги помня. Те ми се набиха в очите. То изведнъж ме задърпа за лакътя и ме завика. Не плачеше, но надаваше някакви откъслечни викове – не можеше добре да произнася думите, понеже цялото се тресеше от ситна треска. Беше ужасено от нещо и отчаяно крещеше: „Маминка! Маминка!“ Извърнах поглед към него, но не казах нито дума, и не се спрях, обаче то тичаше и все ме дърпаше и в гласа му звънеше оня звук, който у много наплашените деца изразява отчаяние. Познавам тоя звук. Макар и да не доизговаряше думите, разбрах, че майка му умира някъде или се е случило нещо друго и то е хукнало да повика някого, да намери нещо, което да помогне на майка му. Но аз не тръгнах след него – напротив – роди ми се мисълта да го пропъдя. Отначало му казах да потърси полицай. Но то изведнъж вдигна ръце като за молитва и хленчещо, запъхтяно, все подтичваше отстрани и не ме оставяше на мира. И тогава му тропнах с крак и го нахоках. То извика само: „Господине, господине!…“ – но изведнъж ме заряза и стремглаво се втурна през улицата – там се зададе някакъв минувач и то, изглежда, се беше затичало към него. Качих се на своя пети етаж. Бях наемател, имах си една стаичка. Беше бедна и мръсна, таванска, с полукръгла капандура. Имах едно канапе, тапицирано с мушама, бюро с книги, два стола и кресло за отдих, твърде старо, затова пък волтеровско, с висока облегалка. Седнах, запалих свещ и се умислих. До мен, в съседната стая, зад преградата не преставаше данданията. Караха така вече трети ден. Там живееше един капитан в оставка, бяха му дошли гости – шестима мизерници – пиеха водка и играеха на карти с едно старо тесте. Миналата нощ бяха стигнали до бой, доколкото зная – двама от тях дълго си скубали косите. Хазайката искаше да се оплаква, но ужасно я е страх от капитана. Освен нас двамата тук живееше само една дребна и слаба дама от провинцията с три малки деца, които вече успяха да се разболеят в нашия пансион. И тя, и децата ѝ безумно се страхуват от капитана и по цели нощи треперят и се кръстят, най-малкото от децата веднъж направо припадна от страх. Тоя капитан, знам много добре, понякога спира минувачите по Невски проспект и проси подаяние. Никой не го взема на служба, но колкото и да е странно (заради което всъщност разказвам всичко това), през целия месец откакто живее тук, капитанът нито веднъж не ме е подразнил. Разбира се, веднага се постарах да избегна сближаването между нас, пък и на него му доскуча с мен още от първия път, само че колкото и да викат те там, зад преградата, колкото и да са се събрали – винаги ми е все едно. Мога да седя цяла нощ и изобщо да не ги чуя – дотолкова успявам да забравя за тях. Има вече година, откакто седя буден чак до съмване. Цяла нощ седя в креслото до масата и не правя нищо. Книги чета само денем. Седя си и дори не мисля, просто ей тъй някакви мисли се мяркат, но аз ги оставям да се реят на свобода. Свещта изгаря докрай през нощта. Бавно се отпуснах пред бюрото, извадих револвера и го сложих пред себе си. И като го сложих, си спомням, че се попитах – „Е?“, и с пълна сигурност си отвърнах: „Да.“ Тоест – ще се застрелям. Знаех със сигурност, че през тая нощ ще се застрелям, но колко ли още ще седя пред бюрото – не знаех. И без съмнение щях да се застрелям, ако не беше онова момиче. ВТОРА ЧАСТ Разбирате ли – макар и да ми беше все едно, все пак чувствах болка. Например ако някой ме удареше, щях да усетя. Същото беше и в морално отношение – ако се случеше нещо много тъжно, щях да почувствам тъга, както и тогава, когато животът все още не ми беше безразличен. Че дори я и почувствах – поне на дете бих помогнал винаги. Защо тогава не помогнах на момичето? Заради една идея, която ме споходи тогава – докато тя ме дърпаше и викаше, пред мен неочаквано изникна един въпрос и не можах да го реша. Беше безсмислен въпрос, но се ядосах. Ядосах се поради извода, че щом вече съм решил да свърша със себе си тая нощ, то всичко на тоя свят би трябвало да ми стане още по-безразлично отвсякога. Тогава защо изведнъж почувствах, че не ми е все едно, и че съжалявам момичето? Спомням си, че много го съжалих, буквално до болка – до някаква странна болка, просто немислима в моето положение. За жалост не мога да предам по-добре тогавашното си мимолетно усещане, но то продължи и у дома, когато седнах пред бюрото, и аз бях много напрегнат, което не ми се беше случвало отдавна. Разсъжденията се сменяха едно след друго. Струваше ми се ясно, че щом съм човек и все още не съм нула, и не съм се превърнал в нула – значи живея и значи мога да страдам, да се ядосвам и да изпитвам срам от моите постъпки. Добре де. Но след като се самоубия, да речем – след два часа – какво ме интересува момичето и какво ме засяга срамът, и въобще всичко на света? Ще се превърна в нула, в абсолютна нула. И нима съзнанието за това, че след малко изобщо няма да съществувам, а следователно – нищо няма да съществува, не можа да окаже и най-малко внимание нито на чувството на жалост към момичето, нито на срама от извършената подлост? Та нали затуй се разтропах и се разкрещях на нещастното дете, че сиреч „не само жалост не изпитвам, но мога и да сторя нечовешка подлост – сега вече мога, понеже след два часа всичко ще угасне.“ Вярвайте ми – затова се развиках. И сега, пред бюрото, бях почти уверен в това. Изглеждаше ми несъмнено, че животът и светът сега сякаш зависят от мене. Може дори да се каже, че светът сега е измислен само заради мен – щом се застрелям и света няма да го има, поне за мен. Да не говорим пък за това, че може и наистина да няма нищо след мен и щом угасне моето съзнание, целият свят може да угасне начаса като призрак, като атрибут само на моето съзнание, и ще свърши, тъй като може би целият този свят и всички тия хора – това съм само аз. Спомням си, че както си седях и разсъждавах, аз обръщах тия все нови и нови въпроси направо наопаки и измислях съвсем трети неща. Мярна ми се например следното странно разсъждение – че ако бях живял преди на Луната, или на Марс, и бях извършил там възможно най-срамната и най-нечестна постъпка, каквато изобщо може да съществува, и бях поруган и опозорен така, както човек би могъл да си представи само понякога в кошмарен сън, и ако по-късно съм се озовал на Земята, и продължавам да запазвам спомена за това, което съм извършил на другата планета, и освен това знам, че никога и по никакъв начин няма да се завърна там – то дали би ми било все едно, ако гледах Луната от Земята? Дали щях да изпитвам срам за оная постъпка или не? Въпросите бяха празни и излишни, след като револверът вече лежеше до мен и аз разбирах с всичките си клетки, че това ще стане, и все пак тия въпроси ме тормозеха и аз побеснях. Вече не можех да умра, преди да изясня нещо. С една дума момичето ме спаси, понеже въпросите предотвратиха изстрела. Междувременно у капитана също стана тихо – бяха си доиграли картите, готвеха се да лягат, а засега кавгата гаснеше в мърморене. И точно в тоя миг изведнъж заспах, което никога преди не ми се беше случвало в креслото пред бюрото. Заспах съвсем незабелязано. Сънищата, както се знае, са извънредно странна работа – едни неща ти се явяват с ужасяваща яснота, с изпъкващи сякаш под микроскоп подробности, а други се прескачат, сякаш изобщо не ги забелязваш – пространството и времето например. Сънищата май ги ражда не разсъдъкът, а желанието, не главата, а сърцето. Та разсъдъкът ми е правил такива дяволии насън!… А в същото време насън с него се случват просто непостижими неща. Брат ми например почина преди пет години. Понякога го сънувам – той взема дейно участие в моите работи, и двамата сме много запалени, а в същото време аз през цялото време на съня напълно съзнавам и помня, че брат ми е умрял и е погребан. Защо тогава не ме учудва фактът, че макар и мъртъв, той е тук до мен и заедно с мен ми бере грижите. Защо моят разум допуска всичко това?… Но стига толкова по въпроса. Да минем към моя сън. Да, тогава го сънувах тоя сън – съня на трети ноември! Сега ми се подиграват, че било само сън. Но не е ли все едно дали е било сън или не, щом като тоя сън ми оповести Истината? Щом веднъж си узнал истината, видял си я – знаеш, че това е истината и друга няма, и не може да има – нито насън, нито наяве. Нека да е сън, добре, нека, но тоя живот, който вие превъзнасяте, аз исках да зачеркна със самоубийството, а моят сън, о, моят сън ми възвести един нов, велик, обновен, силен живот! Слушайте. ТРЕТА ЧАСТ Вече споменах, че съм заспал неусетно, сякаш дори продължавайки да разсъждавам за всички тия материи. Изведнъж сънувам, че вземам револвера и както си седя, го насочвам в сърцето си – именно в сърцето, а не в главата; а пък преди това бях решил да се застрелям в главата и непременно в дясното слепоочие. Насочих дулото в гърдите, изчаках секунда – две и изведнъж моята свещ, бюрото и стената пред мен се раздвижиха и разлюляха. Побързах да натисна спусъка. Насън понякога падате отвисоко или ви забиват нож, или ви удрят – никога обаче не чувствате болка, освен ако наистина не се ударите, въртейки се в леглото – тогава вече ще изпитате болка и почти винаги се събуждате от болката. Така беше и с моя изстрел – не почувствах болка, но ми се стори, че след моя изстрел всичко в мен се разтърсва и изведнъж всичко изгасва и наоколо става ужасно черно. Сякаш ослепявам и онемявам, и ето, че лежа на нещо твърдо, по гръб, изпънат, не виждам нищо и не мога да се помръдна дори. Наоколо стъпки и викове, хазайката пищи, капитанът басово дудне нещо – изведнъж нова пауза, а сега вече ме носят нанякъде в затворен ковчег. Чувствам как се клати ковчегът и си мисля за това, и изведнъж неочаквано за пръв път ме поразява идеята – та аз съм мъртъв, съвсем мъртъв, зная го без съмнение, не виждам нищо и не помръдвам, а пък в същото време чувствам и разсъждавам. Но бързо се примирявам с това и както обикновено насън приемам реалността без претенции. Ето че ме заравят в земята. Всички си тръгват, оставам сам, напълно сам. Неподвижен. Винаги преди, когато си представях как ме погребват, съм свързвал гроба със студ и влага. Така и сега усещам, че ми е много студено, особено ми мръзнат пръстите на краката, но нищо друго не чувствам. Лежа и – странна работа – не очаквам нищо, приемайки без спор обстоятелството, че мъртвият няма какво да очаква. Само дето е влажно. Не зная колко време се е минало – един час или няколко дни, или много дни… Но ето че изневиделица на левия ми клепач капва просмукала се през капака на ковчега вода, след минута – още една, след още минута – трета и тъй нататък, и тъй нататък, все през минута. В сърцето ми се разпалва отведнъж дълбоко негодувание и изведнъж изпитвам в него физическа болка: „Това е раната – мисля си – изстрелът, там е куршумът…“ А капките все тъй си капят през минута върху затвореното ми око. И аз възкликвам – не с глас, тъй като съм мъртъв, а с цялата си същност – към властелина на всичко онова, което става с мен: – Който и да си, ако те има и ако съществува нещо по-разумно от това, дето става сега, позволи му да огрее и тук. Ако ли пък това безобразие и нелепост на битието е възмездие за моето неразумно самоубийство, знай, че нито едно мъчение, което би ме сполетяло, никога не би могло да се сравни с презрението, което мълчаливо ще изпитвам, ако ще и през милионите години мъченичество!… Така възкликнах и млъкнах. Почти цяла минута продължи дълбокото мълчание и дори капна още една капка, но аз знаех, безпределно и непоклатимо знаех и вярвах, че сега нещо непременно щеше да се промени. И ето, не щеш ли, гробът ми се отваря. Всъщност не зная дали е бил разкопан, или земята се е разтворила, но някакво тъмно и неизвестно ми същество ме поема и се озоваваме в пространството. Проглеждам – цари дълбока нощ – такава тъма още никога, никога не е имало! Носим се в пространството далеч от Земята. Не разпитвах тоя, който ме носеше за нищо, гордо очаквах какво ще стане. Уверявах себе си, че не се страхувам, и замирах от възхита при мисълта, че не се страхувам. Не си спомням колко време сме летели и не мога да си го представя – всичко ставаше така, както насън прескачаш и времето, и пространството, и всички закони на битието и разума и спираш само на ония точки, за които копнее сърцето ти. Спомням си, че съгледах в мрака една звездичка. „Сириус ли е това?“ – не можах да се сдържа, макар че не исках да питам за нищо. „Не, това е оная звезда, която видя между облаците на път към къщи“ – отвърна ми съществото, което ме носеше. Знаех, че то сякаш има вид на човек. Странна работа – не обичах това същество, изпитвах дори дълбоко отвращение. Очаквах едно абсолютно небитие, затова стрелях в сърцето си. И ето ме сега в ръцете на това същество – не човек, разбира се, но го има, то съществува. „Значи и отвъд имало живот!“ – помислих си аз с непонятното лекомислие на съня, но дълбоко в мен оставаше цялата същина на сърцето ми: „И ако трябва отново да бъда – рекох си – и отново да заживея според нечия неотвратима воля, аз не искам да бъда победен и унизен!“ – „Ти знаеш, че ме е страх от теб, и затова ме презираш“ – неочаквано казах на спътника си. Не се сдържах да не задам унизителния въпрос, в който се съдържаше признанието, и усетих унижението в сърцето си, като убождане с игла. Той не ми отвърна на въпроса, но аз изведнъж разбрах, че не ме презира и не ми се присмива, и дори не ме съжалява, и че нашият път има някаква цел, неизвестна и тайнствена, свързана само с мен. В сърцето ми растеше страх. Нещо нямо, но мъчително усещах от мълчаливия ми спътник и то сякаш ме изпълваше. Отдавна вече не виждах познатите на окото ми съзвездия. Знаех, че в небесните простори има звезди, чиито лъчи достигат до земята чак след хиляди и милиони години. Може би пресичахме сега тия пространства. Очаквах нещо, обхванат от страшна, мъчителна за сърцето ми тъга. Ненадейно някакво познато и властно чувство ме разтърси – видях изведнъж нашето слънце! Съзнавах, че това не може да бъде нашето слънце, породило нашата земя, и че сме безкрайно отдалечени от него, но не зная защо цялото ми сърце ми подсказа, че това е абсолютно същото слънце, каквото е и нашето – негово повторение и двойник. Сладко призивно чувство зазвуча като възторг в душата ми – родната сила на светлината, същата като оная, която ме е родила, отекна в сърцето ми, и го възкреси и аз усетих живота – предишния живот – за пръв път след гроба. – Но щом това е слънцето, ако то е същото, както и нашето слънце – викнах аз, – къде е тогава земята? – И моят спътник ми посочи една звездичка, искряща в тъмата с изумруден блясък. Летяхме право към нея. – Но нима са възможни подобни повторения във вселената, такъв ли е природният закон? И ако това е земята – нима и тя е такава като нашата… същата нещастна, бедна, но скъпа и вечно любима, и пораждаща същата мъчителна любов към нея дори у най-неблагодарните нейни синове, както и нашата?… – възклицавах аз, разтърсван от неудържима, възторжена любов към оная предишна земя, която бях напуснал. Пред мен се мярна образът на бедното момиче, което бях обидил. – Ще видиш сам – отвърна моят спътник и в думите му прозвуча някаква печал. Но ние бързо наближавахме планетата. Тя растеше пред очите ми – вече различавах океана, очертанията на Европа и неочаквано едно странно чувство на велика, свещена ревност се разгоря в сърцето ми: „Как е възможно подобно повторение и за какво?“ Аз обичам и мога да обичам само оная земя, която оставих, на която останаха капки от моята кръв, когато аз – неблагодарникът – угасих с изстрел в сърцето своя живот. Но никога, никога не съм преставал да обичам оная земя и дори в нощта, когато се разделях с нея, съм я обичал може би по-мъчително от всякога. Има ли мъка на тая нова земя? На нашата ние можем да обичаме истински само с мъка, и само чрез мъката! Не умеем да обичаме другояче и не познаваме друга любов. Искам да се мъча, за да обичам. Искам, жадувам в тая минута, облян в сълзи, да целувам само оная земя, която напуснах, и не искам, не приемам да живея на никаква друга земя!…“ Но моят спътник вече ме бе изоставил. Тутакси, сякаш съвсем неусетно, стъпих на тая друга планета, облян от ярката светлина на слънчевия, прелестен като рая ден. Намирах се, струва ми се, на един от ония острови, които на нашата земя са в Гръцкия архипелаг или някъде по крайбрежието на континента, близо до тоя архипелаг. О, всичко беше досущ като у нас, но изглеждаше сякаш навсякъде сияе някакъв празник, някакво велико, свято, достигнато най-сетне тържество. Ласкавото изумрудено море тихо се плискаше в бреговете, и ги прегръщаше с явна, видима, почти съзнателна любов. Стройни прекрасни дървета се извисяваха в целия разкош на цветовете си, а безбройните им листенца – сигурен съм в това – ме приветстваха със своето тихо, нежно шумолене и сякаш нашепваха думи на обич. По моравата пламтяха ярки, ароматни цветя. Птичките на ята прелитаха във въздуха и без да се страхуват от мен, кацаха по раменете и ръцете ми и радостно ме пляскаха със своите мили, трепетни крилца. И накрая съзрях и срещнах хората на тая щастлива земя. Те сами дойдоха при мен, наобиколиха ме, прегръщаха ме. Деца на слънцето, на тяхното слънце – о, колко прекрасни бяха те! Никога на нашата земя не бях виждал такава красота сред хората. Може би само в нашите деца, и то в най-първите години от живота им, би могъл да се открие далечен, макар и слаб отблясък от тая красота. Очите на тия щастливи хора сияеха с ясен блясък. Лицата им светеха от разум и някакво спокойно съзнание, но това бяха весели лица; в думите и гласовете на тия хора звучеше детска радост. О, аз веднага, още от първия поглед към лицата им, разбрах всичко, всичко!… Това беше земя, неосквернена от грехопадението, на нея живееха несъгрешили хора, живееха в оня рай, в който според преданията на цялото човечество са живели и нашите съгрешили прародители, само с тая разлика, че тук цялата земя навсякъде беше рай. Тия хора, радостно засмени, се тълпяха около мен, и ме милваха; те ме поведоха със себе си и всеки искаше да ме утеши. О, те нищо не питаха, те сякаш вече знаеха всичко – така ми се стори, и всички искаха страданието да изчезне час по-скоро от лицето ми. ЧЕТВЪРТА ЧАСТ Все пак видите ли – добре де, нека това е било само сън!… Но усещането за обичта на тия невинни и прекрасни хора завинаги остана у мен и аз чувствам, че тяхната любов и сега се излива върху ми оттам. Аз сам ги видях, опознах ги и се убедих, обичах ги и по-късно страдах заради тях. О, начаса, още тогава разбрах, че много неща никога няма да ми станат ясни; като гнусен петербуржец и съвременен руски прогресист, смятах неразрешимо например, че те, знаейки толкова много неща, не притежават наука като нашата. Но бързо разбрах, че тяхното познание се изпълва и подхранва от друго вдъхновение, различно от нашето на земята, и че техните стремежи също са съвсем различни. Те не желаеха нищо и бяха спокойни, не се стремяха да опознават живота, както правим ние, понеже техният живот беше пълнокръвен. Но знанието им беше по-дълбоко и по-висше от нашата наука, защото науката търси да обясни какво представлява животът, стреми се сама да го осъзнае, за да научи другите да живеят, докато те и без наука знаеха как трябва да живеят – и това разбрах, но не можах да разбера тяхното знание. Те ми показаха своите дървета и аз не можех да си обясня оная степен на обич, с която те ги гледаха – те сякаш приказваха със себеподобни същества. И знаете ли – може би няма да сбъркам, ако кажа, че те разговаряха с тях! Да – бяха открили техния език, и съм сигурен, че дърветата ги разбираха. По тоя начин те гледаха на цялата природа, на животните, които мирно живееха с тях, не ги нападаха и ги обичаха, победени от тяхната любов. Те ми сочеха звездите и нещо ми приказваха за тях, което аз не можех да разбера, но съм убеден, че те сякаш се докосваха някак до небесните светила не само с мисълта си, но и на живо. О, тия хора не се домогваха да ги разбера – те ме обичаха бездруго, затова пък аз знаех, че те никога не ще ме разберат, затова и не говорих с тях никога за нашата земя. Само целувах пред тях оная земя, на която живееха те, и без думи обожавах самите тях, и те го виждаха и позволяваха да ги обожавам, защото самите те бяха изпълнени с обич. Те не страдаха заради мен, когато понякога им целувах нозете, тъй като в сърцата си радостно усещаха с каква силна любов могат да ми отвърнат. Понякога учудено се питах как съумяха те през цялото време да не оскърбят такъв човек като мен, и да не възбудят у такъв като мен чувство на ревност и завист? Много пъти се питах как така аз – лъжец и самохвалко – можах да не им разкажа за моите познания, за които те, разбира се, не са имали никакво понятие, как не пожелах да ги смая с тях или от любов към тях? Те бяха пъргави и весели като децата. Скитаха из своите прекрасни гори и дъбрави, пееха своите прекрасни песни, ядяха лека храна, плодове от техните дървета, мед от техните гори, мляко от животните, които ги обичаха. За храната и дрехите си те се трудеха твърде малко и от време на време. Те познаваха любовта и раждаха деца, но нито веднъж не забелязах у тях онова жестоко сладострастие, което на нашата планета спохожда почти всекиго, да, всекиго и всички и служи като единствен извор за почти всички грехове на нашето човечество. Те се радваха на появяващите се сред тях деца като на нови участници в тяхното блаженство. Сред тях нямаше кавги и нямаше ревност – те не разбираха дори какво значи това. Децата им бяха деца на всички, понеже всички представляваха едно голямо семейство. Там почти нямаше болести, макар и да имаше смърт, но старците умираха леко, заобиколени от хора, дошли да ги изпратят, сякаш заспиваха, благославяйки, усмихвайки се и сами напътствани от светли усмивки. При това нямаше скръб и сълзи – виждах само една любов, израсла сякаш до възторг, до един спокоен, пълен, съзерцателен възторг. Човек можеше да помисли, че те не скъсваха със своите мъртви дори и след смъртта им, и че земното единство между тях не се прекъсваше от смъртта… Те почти не ме разбираха, когато ги питах за вечния живот – изглежда бяха интуитивно убедени в неговото съществуване дотолкова, че то не представляваше въпрос за тях. Нямаха храмове, но пък имаха някакво насъщно, живо и неразривно взаимопроникване с целостта на Вселената; нямаха религия, но затова пък твърдо знаеха, че когато земната им радост израсне до пределите на земната природа, тогава те – и живите, и мъртвите – ще се слеят още повече с целостта на вселената. Очакваха тоя миг с радост, но без да бързат, без да страдат за него, сякаш имаха вече някакво предчувствие за него в сърцето си и си споделяха тия предчувствия. Обичаха вечер, преди да легнат, да пеят в стройни и съгласувани хорове. В тия песни те предаваха всички усещания, които им беше предоставил отминаващият ден, славеха го и се прощаваха с него. Прославяха природата, земята, морето, горите. Обичаха да съчиняват песни за други и се хвалеха един другиго като децата; песните им бяха най-обикновени, но се изливаха от сърце и се вливаха в сърцата. Пък и не само в песните – сякаш целият си живот те прекарваха да се любуват един на друг. Това беше една влюбеност в другия – всеобща, всецяла… Другите песни – тържествени и възторжени – не можех да разбера изобщо. Разбирайки думите им, така и не можах да вникна напълно в тяхното значение. То си оставаше все тъй недостъпно за моето съзнание, но сърцето ми сякаш инстинктивно се изпълваше все повече и повече от тях. Често споделях, че отдавна съм предчувствал всичко това, че цялата тая радост и слава съм изпитвал още на нашата земя като зов на някаква тъга, достигаща понякога до непоносима скръб; че съм предусещал всички тях и тяхната слава в същината на сърцето си, и в мечтите на своя разум, че честичко на нашата земя не съм могъл да съзерцавам без сълзи залеза на слънцето… Че омразата ми към хората на нашата земя винаги е съдържала тъга – защо не мога да ги обичам, без да ги мразя? Те ме слушаха и личеше, че не могат да си представят онова, за което говорех, но аз не съжалявах, че съм им казал всичко това – знаех, че те разбират цялата ми мъка по ония, които съм оставил. Да, когато върху ми спираше техният мил, обичлив поглед, когато чувствах, че сред тях и моето сърце става също тъй невинно и правдиво, както и техните сърца, аз не съжалявах, че не ги разбирам. Дъхът ми секваше от усета за пълнокръвен живот и аз мълчаливо се молех за тях. О, сега всички ми се присмиват в очите и настояват, че дори и насън не могат да се видят такива подробности, каквито аз предавам сега, че в съня си съм видял или усетил само едно чувство, породено от бълнуването на сърцето ми, а подробностите съм си досъчинил, когато съм се събудил. И когато им открих, че може и наистина така да е станало – господи, как ми се смяха в очите и какво веселие им доставих! О, да, разбира се, бил съм победен от впечатлението на тоя сън, и само то е оцеляло в кървящото ми сърце – затова пък същинските образи и форми на моя сън, тоест това, което наистина видях в самия час на моето съновидение, бяха тъй хармонични, толкова обаятелни и прекрасни и дотолкова истински, че след като се събудих, аз, разбира се, не бях в състояние да ги въплътя в нашите безсилни думи, тъй че те нямаше как да не угаснат в съзнанието ми, та може би наистина несъзнателно съм бил принуден да съчиня впоследствие подробностите и, разбира се, съм ги изопачил – особено предвид страстното ми желание колкото може по-бързо някак си да ги пресъздам. Но как бих могъл да не вярвам, че всичко това е било наистина? Че е било и може би хиляди пъти по-хубаво, по-светло, по-радостно, отколкото го разказвам? Нека да е сън, но всичко това не може да не е съществувало. И знаете ли, ще споделя една тайна – всичко това може би изобщо не е било сън!… Понеже се случи нещо такова, нещо толкова ужасяващо истинско, че не е възможно да съм го сънувал само. Дори и единствено сърцето ми да е породило моя сън, но нима сърцето ми само е смогнало да роди и оная страшна истина, която ми се случи после? Би ли могла тя да бъде измислена, или да се предвиди от сърцето ми? Нима моето жалко сърце и моят капризен, нищожен ум биха могли да се извисят до такова откровение на истината?! Съдете сами впрочем – досега го криех, но днес ще доизкажа и тая истина. Работата е там, че аз… ги развратих! (продължава)
  18. д-р Тодор Първанов

    Самоубийство

    Човекът, който не вярваше в любовта Искам да ви разкажа една много стара история за човека, който не вярваше в любовта. Това беше един обикновен човек като вас и мен, но това което го правеше специален беше неговото мислене. Той смяташе, че любовта не съществува. Разбира се, той притежаваше голям опит в търсенето на любовта, и беше наблюдавал хората около него. Голяма част от живота беше прекарал в търсене на любовта, само за да открие, че тя не съществува. Където и да отидеше този човек, беше свикнал да казва на хората, че любовта не е нищо друго, освен изобретение на поетите, изобретение на религиите, за да манипулират слабото човешко съзнание, за да имат контрол над хората, за да ги накарат да вярват. Той казваше, че любовта не е реална, и ето защо няма човек, който би могъл да открие любовта, дори когато я търси. Този човек беше високо интелигентен и много убедителен. Беше прочел много книги, беше завършил най-добрите университети и беше станал уважаван учен. Можеше да застане на всяко обществено място, пред всякакви хора и логиката му беше много здрава. Той казваше, че любовта е просто като дрогата. Може да те издигне много високо, но създава и силна необходимост. Може да силно да се пристрастиш към любовта, но какво става ако не получиш своята дневна доза любов. Просто както и при дрогата, ти се нуждаеш от твоята всекидневна доза. Той обичаше да казва, че повечето любовни взаимоотношения са като взаимоотношенията между наркомана и доставчика на дрога. Този, който има по-голяма нужда, е като наркомана, а този, който има по-малка нужда, е като доставчика. Този, който има по-малка нужда, той контролира взаимоотношенията. Можете да видите тази движеща сила съвсем ясно, защото обикновено във всяка връзка единият обича повече, а другият обича по-малко и се възползва от този, който дава сърцето си. Можете да видите начина, по който те взаимно се манипулират, техните действия и реакции, и ще откриете, че те са точно като доставчика и наркомана. Зависимият, този, който има по-голяма нужда, живее в постоянен страх, че може би няма да получи следващата доза любов или дрога. Зависимият казва: “Какво ще правя, ако тя ме напусне?” Този страх предизвиква у него силно чувство за собственост: “Това е мое!” Зависимият става ревнив и изискващ заради страха да не би да не получи следващата доза. Доставчикът може да контролира и манипулира този, който се нуждае от дрогата, давайки му по-големи дози, по-малки дози или като изобщо не му дава никакви дози. Този, който има по-голяма нужда, напълно се предава и ще направи всичко каквото може, за да не бъде изоставен. Човекът продължаваше да обяснява на всеки защо любовта не съществува. “Това, което хората наричат любов, не е нищо друго освен взаимоотношения на страх, базирани върху контрола. Къде е уважението? Къде е любовта, която претендират, че имат? Няма любов. Младоженците при представянето им пред Бог, пред техните семейства и приятели дават много обещания един на друг - да живеят заедно завинаги, да се обичат и почитат едни друг и обещават, и обещават. Забавното е, че те наистина вярват в тези обещания. Но след брака, една седмица по-късно, един месец по-късно, няколко месеца по-късно – можете да видите, че никое от тези обещания не е удържано. Това, което виждате, е война за контрол - да се определи кой кого ще манипулира. Кой ще бъде доставчикът и кой ще бъде пристрастеният. Ще видите, че няколко месеца по-късно, уважението, за което са се заклели, че ще изпитват един към друг е изчезнало. Можете да видите негодуванието, емоционалната отрова, как се нараняват един друг. Малко по малко негодуванието расте и те не разбират кога любовта свършва. Остават заедно, защото се страхуват да бъдат сами, страхуват се от мнението и обвиненията на другите. Страхуват се също от собствените си обвинения и мнения. Но къде е любовта?” Този човек претендираше, че е виждал много стари двойки, които са живели заедно 30, 40, 50 години заедно и са горди, че са живели толкова дълги години заедно. Но когато говорят за взаимоотношенията помежду си, казват: “Ние съхранихме брака”. Това означава, че единият се е предал на другия. В даден момент тя се е предала и е решила да устои на страданието. Този с по-силна воля и по-малка необходимост е спечелил войната, но къде е този пламък, наречен любов? Те се отнасят един към друг като към притежания. “Той е мой. Тя е моя.” Човекът продължаваше да говори за всички причини, поради които смята, че любовта не съществува и казваше на другите: “Минал съм вече през това. Никога повече няма да позволя на никой да манипулира съзнанието ми и да контролира живота ми в името на любовта.” Неговите аргументи бяха доста логични, и той убеди много хора с думите си. Любовта не съществува. После един ден човекът си вървеше в парка и тук на една пейка седеше красива жена, която плачеше. Когато я видя да плаче, го загложди любопитството. Седна до нея и я попита дали може да й помогне. Попита я защо плаче. Можете да си представите каква беше неговата изненада, когато разбра, че тя плаче, защото любовта не съществува. Той каза: “Това е изумително – жена, която вярва, че любовта не съществува!” Разбира се, той искаше да разбере повече за нея. “Защо казвате, че любовта не съществува?”, попита той. “Ами, дълга история”, отговори тя. “Омъжих се, когато бях много млада, с цялата си любов, с всички илюзии, изпълнена с надежда, че ще споделя живота си с този мъж. Заклехме се един на друг в лоялност, уважение и почит и създадохме семейство. Но скоро всичко се промени. Аз бях преданата съпруга, която се грижеше за децата и за дома. Съпругът ми продължи да развива своята кариера. Неговият успех и имидж извън дома бяха по-важни за него отколкото семейството. Той загуби уважението си към мен и аз към него. Наранявахме се един друг и в един момент аз открих, че нито той ме обича, нито аз него. Но децата се нуждаеха от баща и това беше моето извинение да остана с него и да го поддържам. Сега децата пораснаха и ни напуснаха. Нямам повече извинения да стоя с него. Няма уважение, няма доброта. Знам, че и да открия някой друг, ще бъде същото, защото любовта не съществува. Няма смисъл да се оглеждам за нещо, което не съществува. Ето защо плача.” Разбирайки я много добре, той я прегърна и каза: “Права сте, любовта не съществува. Ние търсим любов, отваряме сърцата си и ставаме уязвими, само за да открием егоизъм. Това ни наранява, дори да не смятаме, че ще бъдем наранени. Няма значение колко взаимоотношения сме имали, винаги се случва едно и също. Защо тогава да търсим любовта?” Те толкова си приличаха и станаха най-добрите приятели. Беше чудесна връзка. Уважаваха се взаимно и не се упрекваха. С всяка стъпка, която правеха заедно, бяха щастливи. Нямаше завист и ревност, нямаше контрол, нямаше притежание. Взаимоотношенията продължаваха да се развиват. Обичаха да са заедно, защото много се забавляваха. Когато не бяха заедно си липсваха. Един ден мъжът беше извън града, когато му хрумна странна идея. Той си помисли: “Хм, може би това, което усещам към нея е любов. Но то е толкова различно от това, което съм изпитвал досега. Не е това, което поетите казват, не е това, което религията казва, защото аз не съм отговорен за нея. Аз не искам нищо от нея. Не се нуждая от това, тя да се грижи за мен. Нямам нужда да я обвинявам за моите трудности и да й предавам своите драми. Най-добре се чувстваме, когато сме заедно, забавно ни е. Уважавам начина, по който тя мисли и чувства. Тя не ме безпокои, не ми досажда изобщо. Аз не изпитвам ревност, когато тя е с други хора. Не изпитвам завист към успехите й. Може би любовта съществува, но тя не е това, което хората смятат за нея.” Едва чакаше да се прибере вкъщи и да говори с нея, да й каже за странната си идея. Веднага след като започна да говори, тя каза: “Знам точно за какво ми говориш. Имах същото усещане от много време, но не исках да го споделям с теб, защото знаех, че не вярваш в любовта. Може би любовта съществува, но тя не е това, което мислим.” Те решиха да станат любовници и да живеят заедно и удивителното беше, че нещата не се промениха. Те все още се уважаваха, подкрепяха се един друг, а любовта растеше все повече и повече. Дори най-простите неща караха сърцата им да пеят с любов, защото те бяха толкова щастливи. Сърцето на мъжа беше толкова изпълнено любов, че една нощ се случи велико чудо. Той гледаше звездите и откри най-красивата, а любовта му беше толкова голяма, че звездата започна да пада от небето и скоро падна в ръцете му. След това се случи второ чудо и душата му се сля със звездата. Той беше крайно щастлив и едва чакаше да отиде при жената и да сложи звездата в ръцете й, за да докаже своята любов. След като той постави звездата в ръцете й, за миг тя изпита съмнение. Любовта беше поразителна, но в този момент звездата падна от ръцете й и се счупи на милиони малки части. Сега има един възрастен мъж, който обикаля света, който се кълне, че любовта не съществува. Има също красива възрастна жена, която седи вкъщи, чака мъжа и рони сълзи за рая, който някога имаше в ръцете си, но за един миг на съмнение, тя го изпусна. Това е историята на мъжа, който не вярваше в любовта. Кой сгреши? Искате ли да познаете какво не беше наред. Грешката беше от страна на мъжа, защото мислеше, че може да даде на жената своето щастие. Звездата беше неговото щастие, и грешката му беше, че постави своето щастие в нейните ръце. Щастието никога не идва отвън. Той беше щастлив заради любовта, бликаща от него, тя беше щастлива заради любовта, извираща от нея. Но в момента, в който той я направи отговорна за своето щастие, тя разби звездата, защото не можеше да бъде отговорна за неговото щастие. Няма значение колко го е обичала жената, тя никога не би могла да го направи щастлив, защото тя никога няма да разбере какво той има в съзнанието си. Тя никога не би разбрала какви са неговите очаквания, защото не познава мечтите му. Ако вземете своето щастие и го сложите в ръцете на някой друг, рано или късно той ще го разбие. Ако оставиш щастието си в ръцете на друг, той винаги може да го отнесе. Следователно щастието ви може да дойде само отвътре в резултат на любов и вие сте отговорни за своето щастие. Никога не можем да прехвърляме на друг отговорността за нашето собствено щастие, но когато отидем в църквата, първото нещо, което правим е да си разменим пръстените. Поставяме звездата си в ръцете на другия, очаквайки че той ще ни прави щастлив и ние него. Няма значение колко обичате някого, вие никога няма да бъдете това, което другият очаква от вас. Това е грешката, която повечето от нас правят още в началото. Основаваме щастието си на другия и нещата не вървят по този начин. Правим всички тези обещания, които не можем да удържим и предварително се проваляме.
  19. Здравейте...Имам огромен за мен проблем,прочетох много дискусии,теми и какво ли не но все пак не мога да намеря решение на проблема ми... Надявам се тук да успея.. Страдам,болна съм,изяждам се от ревност към мъжа ми.Аз съм женена,имам дете...! Но не мога да преодолея този страх и това ужасно чувство което ме обзема,когато само си помисля за мъжа ми и негова колежка примерно! Изпадам в състояния в които имам чувството че съм способна на всичко... Блъскам чупя,като по-малка имах проблемен пубертет-тогава съм посягала и на живота си... Много искам да се справя с тези мои чувства и емоции,понякога осъзнавам че в момента когато съм изпаднала в такова състояние съм неконтролируема...забравям коя съм,какво правя,.. Обичам семейството си ... не искам да го развалям,а знам че ако това продължава няма да мога да се справя-аз ще откача а с мен и съпруга ми ...и за него знам че е тормоз,..но НЕ ЗНАМ КАК ДА ГО ПРЕОДОЛЕЯ! Искам съвет как да се справя с ревността-как да я преживявам по леко,по лесно,как да вярвам на хората....как! Нямам нужда да се дискусира патологичната ревност! Изчела съм достатъчно за нея! Искам решение! Помогнете...
  20. Благодаря, прекрасна беседа! ...Разбира се, това са символи, алегории; те не се отнасят до вас, понеже ние говорим за миналото, не говорим за настоящето. Настоящето ще бъде, когато Любовта дойде в света и всички хора се разбират. Как ще се разбират? Какво разбирателство може да има човек с един враг? Разбирателство ще имаш, и пранги,* и букаи** на краката, гривна и белегчета на ръцете си, въже на врата си, може и някоя дупка по тялото. Това е оправия, изходен път няма. Как може да се справи една овца със своя враг? Вие ще приведете стиха: "Любете враговете ваши". Тогава приложете туй Христово учение на овцете и вълците. Има лесни задачи в света, които малките деца разрешават, но я се опитайте вие да разрешите квадратурата на кръга. Защо досега не е разрешена? Понеже кръгът е една незавършена форма. Всички незавършени форми не могат да се разрешат. Следователно ти не можеш да разрешиш един процес, докато той не се завърши. Какво заключение може да извади един съдия, когато процесът не е завършен, наполовина е разгледан? Трябва да се разгледа целия процес, за да може да се произнесе съдията. Квадратът е завършена форма. Следователно, ако вие искате да изчислите, точно на какво се равнява един кръг, не ще можете, понеже все ще намерите едно малко отвърстие, един малък остатък. Туй, което не се разрешава, е един нов път, който трябва да се извърви. Ако вие живеете в една форма на кръг, трябва да знаете, че имате дълъг път. Ако живеете в един квадрат, трябва да знаете, че в четирите кьошета има по един враг. Туй правило не е една аксиома. Тогава кажете ми, всички ония, които живеят в квадрат, живеят ли в мир? Може да е едно съвпадение, може да е една случайност, но всякога казват, че къща, в която хора живеят, без дим не можело, без враг не можело. Та казвам: трябва да знаете, че на всяко едно кьоше има по един враг. Онзи, който изучава квадратурата, той трябва да знае местата на тия врагове и да вземе предохранителни мерки. Не събуждайте врага си преждевременно. Защото, ако ти събудиш своя враг, той иска като теб да живее. Понеже едно същество на крайните, охолни процеси не обича работа, то като се събуди, непременно ще те изяде, нищо повече. Не знаете ли онзи анекдот, дето един човек освободил един лъв; лъвът му обещал, че няма да му прави никаква пакост, ще му бъде признателен. Но след като го освободил, казва: "Обещах ти да не те изям, но какъв смисъл има разрешаването на такава задача? В капана щях да умра, сега като си ме освободил, пак ще умра, от глад. Поне като направи добро, направи го докрай, дай да те изям." Питам сега: има ли право човек да прави добро на един лъв, който е хванат в капан? Едни ще кажат, че има право, друга категория хора ще кажат, че няма. Може да направиш добро на лъва, може да освободиш лъва от капана, но ще му отрежеш ноктите, ще му извадиш зъбите. Ако той се съгласи да му извадиш зъбите - всичките; да му отрежеш ноктите, тогава отвори капана и го пусни. Но питам: кой лъв ще се съгласи да му отрежеш ноктите и да му извадиш зъбите? Това са форми, алегории, които са вътре в живота. Имаме ние нещо, което ни мъчи. Всеки човек има безброй врагове, с които трябва да се справи. Нещастието в живота, във всички негови форми, се дължи на тия врагове, които са разумни. Някои от тях са микроскопични, не им обръщаш внимание, но са крайно хитри и лукави. Вземете враговете на охтиката: много малки са, микроскопични, не можеш да ги видиш; когато се заселят някъде, живеят си, изяждат дробовете на човека на общо основание. Лекарите идват, какви ли не церове се препоръчват, а те - по малко, по малко ядат, и както таралежът, като хване някоя змия - изяжда я, така, погледнеш, и човекът свършил. Той най-първо се смееше, но тия врагове се умножиха, изпоядоха го. Имаш някой малък враг, хване те за крака, за коляното. Най-първо, усещаш едно малко бодване, нищо не е, но като се минат една-две години, то е свършено; съвършено не можеш да станеш от кревата. Казваш: "Този ставен ревматизъм мъчно се лекува." - Врагове дошли вътре. Този ставен ревматизъм ще се пренася, докато дойде в сърцето, и тогава, взема в него всичкото наследство, вземе ти живота, пък тебе пуща на хаджилък. Някой казва, че го пратил при Бога. Когато един съвременен апаш обере някой богаташ, той туря парите в банката, без някой да знае. Ако един ден се окаже, че са откраднати, тогава може да го открият. Онези врагове, които обират на общо основание, са толкоз хитри, че турят парите в Божествените банки, докато не се узнае, че някой е извършил престъпление. Ти можеш да плачеш, колкото искаш. Когато дойде такъв неканен гост у тебе, по няколко пъти викаш, не излиза от къщи; понеже онзи закон, за гостоприемството, не позволява да изпъдиш госта си, трябва да му покажеш, че не е гост. Аз съм виждал хора, които страдат от ревматизъм по две-три години, не могат да докажат, че не са приятели с ревматизма. Седи той по закона, а според закона - щом е гост, има право да седи при теб месец, два, три, година, две, три - ти ще го храниш на общо основание. Щом се окаже, че е враг, изпъди го веднага навън! По някой път, докато докажеш това, ще минат 4-5 години, и 10 години по някой път. А лекарите, които се явяват, те следствие правят, да докажат, че ревматизмът е враг, неприятел. Следователно лекарите ги викат да докажат, че болестите са врагове, неприятели. Онзи лекар, който може да открие, че известна болест не е приятел на човека, той може да изпъди болестта. Туй е в преносен смисъл казано, защото ние, по някой път, може да разглеждаме болестите като резултат. То е така, както разглеждаме дупката, която е образувал един нож - тя е един резултат. Но причината на онова нещастие, което е произведено, е разумна. Има някой път неразумни причини, но в повечето случаи, разумни са причините. Да кажем, ти се качваш на планина, имаш амбицията да се качиш на някой висок връх, да вземеш някое цвете, да пишат вестниците, че друг турист като тебе няма. Паднеш някъде, счупиш си крака на тия камъни. Ето резултатът на твоята глупава амбиция. Трябваше ти този алпийски цвят, ти доби слава, но си счупи крака. Казваш: "По невнимание се плъзнах, ако не бяха тия камъни, ако да беше вода, нямаше да си счупя крака." Но се случи, че не беше вода. Та, всеки един от вас, при нещастията е като тоя турист, който ходи по високите върхове от амбиция да откъсне някое рядко цвете. Някои от вас сте мореплаватели, направили сте двадесет крачки в морето, но искате да се покажете, да отидете няколко километра навътре, да кажат хората, че сте голям плувец. Тогава ви завари някое нещастие. Някои от вас сте работници, искате да се покажете, че сте много работни, не искате да работите по два-три часа, но работите по 10 часа, копаете много - осакатявате ръцете си. Някои сте лозари, отивате да режете лозето, погледнете - отрязали сте си пръста. Казвате: "Тия лози да не бяха"! Не, не, будно съзнание е нужно! Сегашното предназначение на живота ви е: да живеете в съгласие с онези вътрешни закони, които са установени. Коя религия е дала досега, ония съвършени закони на държавата, при които, нейните поданици да са свободни от болести? Нито една държава няма такива закони. Не, че държавата е виновна. Коя религия е дала закони, при които онези, които вярват, да не страдат? Всички вие вярвате в Бога, но страдате. Разрешавате един въпрос неразрешим. Вие може да обясните страданието, може да обясните резултатите на страданието, но не причините. Произходът на злото ние не знаем, откъде е дошло и как ще се завърши. Знаем, че един ден човечеството ще се освободи от сегашното свое нещастие, но откъде е дошло злото, къде ще иде, това не знаем. Има една психологическа проява: вие обичате някого, който и да е от вас, млад или възрастен, но дойдете до една фаза на вашата обич, дето у вас се заражда едно чувство на ревност; вие искате този човек да ви бъде приятел само на вас. Ако го видите, че той има приятелство с други, става ви криво, започвате да се дразните, считате, че той ви е изменил. Питам: Откъде се пръкна туй чувство? У вас, най-първо, имаше едно хубаво чувство, след туй се яви ревността. Откъде иде тя? Ревността е обща в цялото органическо царство, не само между хората, но и между много по-напреднали същества от хората. Произходът на ревността откъде е? Факт е, тя съществува. Как трябва да се справиш с нея? Ако две тела се приближават много наблизо и са в движение, ще има търкане. Щом има търкане, какво ще се образува? Ще се образува електричество. Но при търкането има и изтъркване... ...Интересно е, когато болният започва да лекува болен. Аз разбирам, когато здравият лекува болен, както и да е, но когато болен те лекува, това е смешно... Освободени
  21. На мен ми е помогнал много Лазарев и неговата техника за непрекъснато усещане на безусловна любов. Учителя също много е говорил за това. Накратко в момента, в който усетим вътре в себе си ревността, вместо да се борим с подозренията, приемаме ги... с любов. Истинска е любовта към някого само тогава, когато е ВЪПРЕКИ всичко, а не заради нещо. Но това се постига постепенно. Отначало си представяте съвсем леки ситуации, които предизвикват ревност и се опитвате да осъзнаете какво означават вашите чувства в този момент. Общо взето всички водят до обсебване свободата на човека, когото обичате и ревнувате, и поставянето на своята личност в центъра на неговия живот. Истинската любов към някого се отличава от егоистичната по това, че истински обичащият иска само едно - обичаният от него да БЪДЕ ЩАСТЛИВ - където и да е, с когото и да е.... Постепенно се изчистват с осъзнаване и довеждане на емоцията до безусловната любов все по-тежки ситуации. Накрая се изчиства ситуацията, че обичаният от нас е щастлив БЕЗ нас в живота си, а ние го обичаме и се радваме на неговото щастие. И да напомня - любовта и съвместното съжителство никак не са синоними.
  22. Здравей, скъпо форумче! Вманиачила съм се по нещо, което изсмуква силите ми всекидневно. Превърнала съм се в един енергиен вампир, както за самата мен, така и за приятеля ми. Заедно сме от около половин година, аз го обичам и може би точно това ми пречи да преглътна неговото минало. По един, или друг начин аз намесвам неговата бивша приятелка, което ме изкарва извън релси и често се караме. От три дни почти не си говорим точно заради това. Ежедневно му говоря за това, как те са били заедно, как той все още изпитва нещо към нея и как едва ли не се опитва да намери нейна заместничка. Според мен това не е дошло току-така, тъй като още в първите дни от нашата връзка те си бяха писали. Не беше нищо мило, точно обратното. Дори ми показа чата им. Писал й е, че знае, че тя си има нов приятел (но в началото се криеха) и не е нужно да се крие от него, а да си излизат нормално, че я бил знаел каква е и т.н. Не знам, може и да греша, но за мен това е изблик на ревност. Преди три дни ги е видял на центъра хванати за ръка и изведнъж започна да ми говори за новия й приятел и как, ако го чуе да казва нещо против него щели да стават разправии. И точно тогава, докато обсъждахме това, той се обърна към мен и ме нарече с нейното име. Смути се, притесни се, опита се да замаже положението (да излъже), но в крайна сметка си призна. Почувствах се много унизена. Разплаках се и си тръгнах, той ме гони по улиците да ме моли да му простя, казвайки, че е било неволна "грешка на езика", тъй като точно тогава сме говорили за нея и приятеля й. Не му простих и вече три дни сме така. Той е идеалът ми за момче. Държи се с мен като принцеса, прави ми романтични изненади, постоянно ми се радва, милва ме, повтаря ми колко съм важна за него и колко ме обича, държи се така и когато сме навън с приятели, обсипва ме с внимание, запозна ме с цялото си семейство, говори ми как един ден ще заживеем заедно и ще бъдем семейство. Но защо? Защо не мога да преглътна предишната му връзка? Нормално ли е това, да ме нарече с нейното име? По някакъв начин се чувствам в състезание с нея, без дори да го искам. Все си мисля и премислям, дали той не я обича още, дали ако тя го потърси той няма да отиде при нея. Не искам отново разбито сърце! Да, и аз не съм права, че постоянно му говоря за нея, но той също някак загуби доверието ми. Това направо е мания. Дори, когато всичко е наред и сме си легнали например да гледаме филм и изведнъж нещо ми прищраква и започвам да му говоря за нея и как той не спира да я иска. Не мисля, че е някакъв комплекс, защото съм я виждала, а и знам по характер каква е, но просто самата мисъл, че тя е била с него ме влудява. Дори го разпитвам за това какъв секс са правили, правила ли е нещо по-различно от мен и т.н. А не мога без него... Никой не се е държал с мен, както той. Никой не ме е правил по-щастлива. Но тя къде е в картинката? Благодаря Ви много предварително!
  23. Диляна Колева

    Проблем с ревността

    Ревността към партньора е следствие на страх, който човек е развил в други отношения. При момичетата най- често са с бащата. Сама казваш, че едно твое вярване за щастливо семейство се е сгромолясало и се е превърнало в лъжлива илюзия. Това е огромно разочарование, което в момента носиш със себе си. Сприятелила си разочарованието със страха и си се запознала с онова усещане, което наричаме ревност. За да се разделиш с него ти е необходимо да преразгледаш концепцията си за връзките, партньорствата, да разшириш гледната точка. Да си позволиш да разбереш и приемеш причините порати които човек стига да смяна на партньорите, за успееш да разбереи и приемеш постъпките на родителите си. Всичко това ще те освободи за винаги от подобни усещания. Ще добиеш силата, самоуважението и здравата самооценка през себепознанието. Препоръчвам ти една чудесна книга за партньорството - "Да се обичаме с отворени очи" на Хорхе Букай
  24. Здравейте! Имам ОКР и паническо разстройство, съчетани с леки депресивни симптоми. Още със събуждането ми сутрин потокът от негативни мисли ме върхлита. Опитвам да се боря, но незная точно как. Много е трудно да си бъдеш сам на себе си психотерапевт. От обсесивните мисли ми става ужасно лошо. Получавам световъртеж и немога да дишам. И това е почти през цялото време. Живея в северна страна и немога да си намеря подходящ терапевт. Ходих на терапия една година, но не помогна. Не съм взимала антидепресанти, въпреки че ми бяха изписани. Взимам 5-хидрокси триптофан, които повлия депресивните симптоми, но не и обсесиите. Черните мисли са от различен характер. Като цяло параноични. Започващи от страх от болест и завършващи до болезнена ревност. Понякога вярвам, че зъбите ми се клатят и ги проверявам с часове. Имам нужда непрекъснато някой да ми доказва , че това не е така.. Понякога вярвам че съм гнусна , грозна и гадна, а на следващия ден това ми изглежда ужасно смешно и нелепо. Изпитвам толкова силна ревност към партниора си , че вече ме е страх да излезна на улицата с него, защото ми се струва че гледа по жени, та дори и деца. Ревнувам го от приятелите му дори. Непрекъснато ме е страх че някой би ми навредил, та дори отровил. Понякога дори не смея да взема вода от втори човек. Когато нямам натрапчивости, появява се страхът от това каква ще бъде следващата ...Преди около година си мих ръцете до кръв и проверявах всичко по стотици пъти. След като прочетох книгата "Обсебен мозък" тези състояния почти изчезнаха. За съжеление не е така лесно справянето с обсесиите. Всяка следваща изглежда като най-важното нещо на света, докато автоматично не се замени от следващата. Всеки поглед и жест могат да ме изкарат извън контрол. Това е просто кошмар! Опитвам всевъзможни методи срещу това, но нищо не помага. Моля ви дайте ми съвет как бих могла да намаля поне малко тревожността. Има ли изобщо изход от този кръговрат?
  25. Здравейте, на 25 години съм, и се нуждая помоща Ви. Чувствам се безсилна.Чуствам се зависима от любовта вниманието на приятеля си, за да бъда спокойна и продуктивна и от там щастлива,както и от това дали ми харесват хората.Не мога да се контролирам... Излязохме с едно момче и не след дълго започнахме връзка с това момче,беше се влюбил в хубавото и оправно момиче ,което работеше и учеше на всичко отгоре добро стойностно скромно и възпитано. След 1година започнахме да обмисляме възможността да живеем заедно.До този момент живях с брат ми.Чуствах се страхотно имах мои занимания и нямах особена нужда да прекарвам времето си с приятеля ми. От друга страна той си правеше каквото иска когато поиска не изпитвах нито нужда нито желание да му се бъркам. Заживяхме заедно колкото и да искам, понеже аз неисках бяхме го планували да но неисках,защото знаех какво ще стане ще се привържа много ще го обичам много той ще ме приеме за даденост, ще спре да ми обръща внимание и т.н. И така и стана. Тази година завършвм и лятото бях решила да работя много да спестявам и после да се отдам изцяло на образованието си поне последната година , на държавния си изпит на курсове по английски, а когато не ми стигат парите брат ми и майка ми щяха да помогнат.Приятеля ми знаеше това казах му няма да внасям толкова пари колкото него, а той едва ли не ми обеща, че ще прави всичко само той дори и домакинските неща, стига само и само да живея с него.Той работеше учеше и тренираше спорт.Но всичко това без особена цел. Със връзката си с мен той се промени много. Започна повече да цени времето си послуша ме като му казвах да отделя повече време за семейството си отколкото на приятелите си като ходи на село, като тренира да не тренира така безцелно а да отиде на състезание , че е хубаво да човек да учи да се развива.... С времето той започна да се развива започна да приема времето си с мен за даденост, това че живеем заедно, да не ми обръща толкова внимание , и най-лошото е ,че моята несигурност и неувереност личеше и това го правеше той да се чуства още по сигурен и спокоен виждаше , че имам нужда от него и от любовта му е беше спокоен с времето все повече и повече го обичах и при него започнаха среднощните събуждания , събуждах го и се мръщех защо не ме прегърнал, ставах от леглото и стоях будна държах и него буден дори и да беше на работа на другия ден, дори и аз да бях на лекции ,и ако не му мрънках беше готов да заспи,нищо че ме няма нищо че не ме е прегърнал, имах нужда от любовта му от вниманието му от това да ме кара да се чувствам специална, той го знаеше и се развиваше с пълна сила , аз също но с много по голяма трудност. И дори в ранната утрин той успява да заспи. А аз плакала и заспала много след него и почти неспала, се събуждах след като излезе и продължавах да плача и да се тревожа.Със подути и болящи очи се опитвах да се стегна и да уча. Но не се получаваше нито можех да се състедоточа нито състоянието на главата и очите ми позволяваше. На другия ден дори и да се оправим , аз лягам и стегнат е будят през нощта , и ставам рано с идеята да уча , но не съм пълноценна, от безъсънието си се чуствам изморена и напрегната, а да легна да спя отново не мога понеже собствената ми съвест не ми дава спокойствие, мисля как трябва да направя това и това и да науча това и онова... Викам,блъскам хвърлям...от яд от безсилие ,че не мога да му влияя, че може аз да не съм това за него каквото той за мен, че той не жертва това което жертвам аз.Убиждам го и всеки път му казвам, че не мога да го гледам....а неискам да е така.. ОСНОВНИЯ ПРОБЛЕМ напоследък е , че не мога да примиря когато нещо във връзката ми или с близките ми не стане както искам, или както съм очаквала,съседите сигурно са вдигнали ръце от мен.Вдигам скандал , ако не ме е прегърнал ,ако не ме е целуннал за лека нощ, ако не ми се е обадил дълго време през деня, да не говорим за без почвената ми ревност ниската ми самооценка и неувереност в себе си ме карат постоянно да се представям някакви неща... Като съм на лекции нямам търпение да се прибера и да се гушна в него, защото и без това те не са минавали особено весело, а на него пък казвам ,че е било весело, за да изглежда все едно се забавлявам и имам приятели...след като се прибера искам с часове да стоя така с него. ПОЛУДЯВАМ ОТ ФАКТА ,ЧЕ ТОЙ Е НЯМАЛ НУЖДА ОТ ТОВА. Че може да заспи и без мен.Че може да си прекара деня и без мен, че всичко приема нормално, че тренира редовно, дори и скарване с мен не му пречи, че се развива а аз стоя и дърпам назад, и съм добре само когато той е вкъщи. Стигнала съм до там аз да го карам да ме целува,..... всяка вечер му казвам а целувка за лека нощ? .... ако не ме е прегърнал и целуннал не мога да заспя. Търся в интернет неща с които да помогна на връзката си а той търси в интернет идеи за бизнес развитие... преди не отваряше учебник, сега както стоим сам ми казва че ще учел, и все учи, или тренира, или работи дори като е на работа се занимава с малък семеен бизнес който имат, и вкъщи като стане това му е първата работа като стане. Не е да си поговорим да изпием кафето си заедно. Вижда, че ме ядосва, че ме ранява и пак го прави. Нервите ми са опънати максимално. Не мога да спя. И със всеки изминал ден се чуствам по непълноценна. А той само стои и ми повтаря че искал да се развивал да учил, дори и толкова колкото го правел не му стигало. Проблема е че вече се ядосвам от най малките неща, а той остава видимо спокоен и ,освен че се ядосвам за най-малките неща , незнам какво правя не мога да се контролирам блъскам удрям чупя.... виждам го че ме гледа с ококорени очи и че го отблъсквам..... та аз му диктувам всяко нещо казвам му че трябва да ми пише когато го няма казвам му дори какво казвам му като се караме какво трябва да ми каже за да ме успокои ... ,че ме обича и др такива.. да не говорим комплимент от кога не съм чувала... всички тези мои крясъци скандали мисля, че идват от миналото ми и незнам какво да правя... Държа се точно като майка си вкъщи викам за най-малкото неконтролируема съм, искам всичко да става по моя начин , а навън не смея да погледна хората в очите,говоря на нисък тон и дори понякога ме питат какво. В Университета съм фалшива, и се опитвам да се включа в разговорите но все казвам някакви глупости. Боли ме глава често и дори още със събуждането си и понякога като се сетя, за нещо което е направил приятеля ми или по точно не усещам стягане в гърдите. Опитвам се да уча да уча и чужд език и да тренирам, но случи ли се нещо във връзката ми стоя отчаяна и докато нещо се оправи нищо не правя, а само деградирами. Завиждам на приятеля си , че може без мен, че дори и сега на работа учи , а аз нямам никакво желание за това, че моята продуктивност зависи от него, от това дали той ще ме направи щастлива и спокойна.Завиждам му, че докато аз го гледам лошо той ми се усмихва.... и ме пита със съвсем нормален и моята или тон какво има? Завиждам му, че е оптимист ,че е доволен от живота зареден с позитивизъм и желание и хъс за развитие още повече, че успява.. Седя в банята гледам се в огледалото и плача. Незнам какво ми става ще кажеш дявола се вселява в мен. Казвам си няма да му казвам какво да прави и как да се държи с мен , ще му оставя възможност както иска да си прекарва времето,и се побърквам когато предпочита повече да учи тренира отколкото да стои с мен. Не излизам с никой нямам приятелки единствено на майка си споделям че се караме. Работи само той защото моята програма в университета е такава, че не мога а и не искам исках да отделя времето си да изкарваш добри оценки. Убиждам го и той все повече ми натяква, че ходи на работа и той внася парите тоест като ходи не може да прави нищо вкъщи.Въпреки че ми помага доста в домакинската работа но и това се е случва когато аз му кажа... Излиза така, че стоя и чистя и мисля за него и се тревожа, и водя един посредствен живот, а той не ги мисли тези неща и върви само напред. Преди когато казавах че си тръгвам ме спираше. Веднъж сама си тръгнах докато беше на работа.Само ми звънна няколко пъти.Дори не дойде при мен въпреки че бях през един блок, а по телефона ми даде да разбера , че лесно може да продължи без мен. След разговор с родителите му понеже те ме харесват дойде и ми взе куфари и аз се прибрах. И сега като се скараме ме пита щом не доволна защо се върна при мен... и аз със изгубеното си достойнство незнам какво да отговоря и се оправдам с родителите му , той естествено знае ,че защото го обичам, въпреки колко пъти ме е карал да плача. Преди се криех, сега вече нямам сили и за това. Благодаря Ви! ****ПРЕДИСТОРИЯ Като малка израснах без баща, най вероятно това е причината да търся във всяко момче до себе си внимание защита и загриженост,живях с майка си, която често се караше с баба ми, до 17 години не бях виждала никога бащата си. Истината е, че майка ми беше получила много удари физически и психически и малтретиране от майка си от мъжът си ( баща ми който вече почина ) имам и брат, който е останал при него и майка ми от страх не се опитвала да ни събере и не е правила повторни опити да си го вземе,благодарение на молбата за развод,съдът реши , че брат ми трябва да живее при нас, с него се запознах на 13,14 и това е най хубавото нещо...отначало бяхме като непознати .. беше толкова странно аз го обичах и исках да се сближи, цял живот мечтаех за батко който да ме защитатава, а той странеше от мен, беше изключително трудно отношенията ни да станат такива каквито са в момента. Да се върна на майка ми, през живота си и колкото и да не искаше малтеретирането ниското самучуствие неувервността мълчанието когато някой я засегне и това да не се защитава го предаваше и на мен. Докато бях по малка бях облечена като от корица, отличника, живеех с крещенето на майка ми и караниците между нея и баба,симпатична съм с приятна външност, въпреки всичко не можех да си намеря приятели и да разговарям хората свободно, момчетата от класа ми малтретираха дърпаха ми косата и ми се подиграваха когато си носеха сандвичи от вкъщи, почти всеки ден докато се прибирахме от училище едно момче сядаше до мен и ми удряше главата в прозореца....нямах баща , а ако имах брат той най вероятно щеше да е приятел с момчетата и те да ме уважават,нямах на кого да се оплача а и дори да бях се оплакала майка ми единствено можеше да говори с родителите му и до там, но действително на тях не им пукаше и нищо не се променяше.Започнах да уча средно преместих се в града бях на общежитие и нямах много възможности за дрехи и такива неща и всичко се повтори само, по болезнено и още по унизително ,с съученички, докато вървяхме в коридора ми дърпаха косата плюеха и се смееха , и други такива подиграваха ми се и ме коментираха с другите и се смееха, с никой от класа си нямах смелост да говоря , пропуших за да стана част от тях , накараха ме да опитам и ги почнах... но нищо не се промени.. защото все пак аз не бях като тях, ( благодаря на Господ, че успях да поема контрол над това нещо и сега не пуша) .. с времето започнах да не ходя на училище а толкова исках да уча беше ми исключително интересно , болеше ме че не го правя , стоях в общежитието събуждах се стоях по цял ден вкъщи , имах вече много натрупани отсъствия майка ми ми се караше звънеше учителката ме притискаше директорката и тя .. на никой не можех да призная проблема си , беше ме срам ,а й на тях не им пукаше. Запознах се с едно момче и отидох да живея при него, не исках да се връщам вкъщи отодохме да живеем при баба му и дадо му но много скоро се примесрихме в друга къща без ток и вода щяхме да се оправим някак си стояхме на студено и си варяхме ориз...Негов приятел му каза че ще ни намери работа в София. Намерихме пари и тръгнахме за София ден два три .. в един хотел неговия приятел не ни помогна, напуснахме хотела два три дни спахме в един ъгъл в едно изоставено училище,ядяхме сливи и пиехме бульони, в крайна сметка с помоща на роднина се прибрахме в нашия край , и се върнахме при дядото и бабата майка ми звънна един ден и каза че са намерили баща е в нас със рак със разсейки последен стадий, ... брат ми беше съсипан виждах за пръв път тпзи човек изпитвах огромна душевна болка когато охкаше и виеше от болка.. върнах се вкъщи в крайна сметка минах на индивидуална форма 11 и 12 клас, с нас вече беше и брат ми който също беше сменил училището си понеже дойде да живее при нас след развода, учех много и се подготвяхта сама. През цялото време майка ми мрънкаше и викаше че ни издържа че сме стояли на ръцете и т.н , когато и отговорех ми посягаше ,и през цялото ми детство също както и баба ми.. нищо че от малка до голяма помагах в домакинството, и винаги съм била работна честна и чиста в действията си ,периода в който бях голяма вече на индивидуална форма , отново скачаше да ме бие , знаех че ме обича но виждах колко е нервна яростна и със деспотично държание , единственото което правех стоях и се молех да завърша и се измъкна от там толкова ме болеше неисках да се караме неисках да страда , разкъсвах се отвътре след всеки спор ако я чуех да плаче, молех се на Господ да ми прости че съм отговорила или че съм се оправдала за нещо за което ми се е скарала, въпреки всичко се молех да и мине бързо и да не страда. Треперехме когато се прибираше от работа очаквахме поредния скандал, малко са били вечерите в който съм заспивала без сълзи.. толкова пъти нарочно не е купувала хляб и сме стояли гладни , а тя за нея си е купувала храна и тайно съм ставала и съм яла за да не се за яде като ме види, брат ми не говореше много с нея двамата имахме само една цел да завършим и да се махнем. През летата работихме на полето за да изкараме пари за изпитите си и за първични нужди , за пътя си до там.. помощ получих единствено от него майка ми не ми помагаше, не и се сърдя нямаше и големи възможности но.. само ни упрекваше че сме стояли на ръцете и убиждаше ни и мен ме биеше ,когато порастнах се опитвах да се защитатавам като единствено я отблъсквах от себе си излизаше едва ли не че се бия с нея .. трепереше цялата от яд от безсилие аз също .. не разбирах какво да направя. По късно брат ми завърши с отличен разбира се въпреки неспокойната обстановка вкъщи завърших и аз разбира се с много добра диплома , напук на всички пречки подигравки и невяра на хората в нас, Един ден брат ми, отиде на морето (бургаско) с 30 лв, нищо неможеше и никой не познаваше, но успя намери си работа като строител след време започна да праща и на мен,понеже майка ми освен за вкъщи за нищо друго не ми даваше,образованието си плащах с помоща на брат ми и с това че лятото работих в студ и жега на полето и давах пари дори на мама. Обещаваше ми ,че ще ми намери работа и ще ме извика, при всяко обаждане се надявах да чуя това, един ден брат ми каза, че ми е намерил работа , мама беше тъжна аз също , обичах я.. част от мен не искаше да я оставя, въпреки всичко обичах я безусловно, но трябваше да поема по пътя си. ***Към настоящия момент отношенията с майка ми са много различни много топли, никога не съм спирала да я обичам както и тя мен, и да я подкрепям и да и помагам с каквото мога,разбирам я и знам, че и на нея не и било трудно. Към момента с нея споделям повечето неща от ежедневието си, помага ми както финансово така и морално.* Пристигнах на морето , с брат ми живяхме в една изключително тясна стая с едно легло,а в другите стаи имаше други хора, щях да бъда продавачка в новооткрищ се магазин за алкохол и цигари, с още едно момиче (30г) което щеше да бъде отговорник, чистех и подреждах прашасялата стока толкова старателно колко и за себе си бих го направила, не бях работила досега друга работа освен на нивата, но бях готова да се науча, винаги съм била отговорна и работлива и бърза.Самочуствието ми и неувервността обаче бързо са проличали явно, защото момичето ми каза , че не ставам и за такива работи трябва отракани хора с опит... След това почнах в един хотел, отново си вършех работата съвестно и бързо, но отново не можах да се сприятеля с другите момичета и със отговорниката и тя скоро започна да ми се подиграва, а бяхме в една стая, когато се разхождах из града когато я срещнах поемах в друга посока от страх. Напуснах работа.Един ден брат ми каза ,че нямат повече работа тук и че трябва да отида на село, докато положението се стъбилизира, неисках да се връщам там, неисках да се въртя в омагьосан кръг, питах в града разпитвах и хората ме препратиха към квартал извън града отидох сама с малко багаж едни хора ме за караха и до там , отидох в едно заведение и едно момиче каза на шефовете си ето намерих Ви човек. Започнах там не се разбирах с готвачките, всички дори и шефа харесваха повече другото момиче. По междувременно нито за миг не бях се отказала от това да продължа образованието си бях учила и положила с отличен приемен изпит в университ във Варна. Бяха ме редовно приели в специалността която искам. На морето се запознах с момче (М.) ,което имаше магазини и реши да ме последва във Варна ,понеже баща му имаше апартамент в който не живееше, изцяло той плащаше разходите аз давах за вкъщи това което брат ми ми даваше, който вече също беше във Варна. След време реши , че трябва да се върнем през майка му и да се занимава с магазините, бях редовно и в продължение на месеци пътувахме Варна-Бургас, и обратно и той непрекъснато ми натякваше това ,както и други неща карахме се за различни неща имах нужда да си говорим, плачех доста често, заради пренебрежителното му държание и заради дребнавостта исках да си говорим ,а той все искаше да спи. Не можех да заспя ако не беше ме прегърнал.Ставах събуждах го карахме се излизах навън всичко с надежда да ме спре да ме прегърне да каже, че ме обича... Един ден казах, че трайно ще остана във Варна, тогава брат ми работеше отново в Бургас. Отидох за пръв път сама във Варна. Не познавах града понеже досега бяхме ходили само с кола и в случайни стаи за нощувки. Справих се някак.Когато реших лятото да се върна в Бургас нещата бяха охладнели въпреки че подържахме връзка по телефона. М. все се оправдаваше и отлагаше своите идвания в града да се видим , и отхвърляше моите под претекст ,че е болен и не в града, . През лятото докато работех виждах снимки как с едно момиче което не беше от неговия кръг все излизат заедно и в общи компании , а от преди винаги съм знаела , че не я понася защото въпросното момиче излизаше с най добрия му женен с деца приятел защото той се предстви за собственик на магазина, чийто собственик действително беше моя приятел,и не до пуснах мисълта че след като е разбрала кой е истинският собственик на магазините е направила всичко възможно да го приласкае докато ме няма. След семестъра отидох в Бургаско, но си намерих работа на при Приятеля ми, а в населено място близо до неговото. ( Само да вметна,че не съм работила на неговите магазини защото се притеснявах от него, с времето той стана много дребнав , не показваше любовта си и просто не ме позволяваше да бъда себе си). През цялото лято само обещания за това, че ще дойде да ме види. Накрая на лятото дойде, след това отидохме в тях , каза че отново може да е както преди, но да се преместя задочно, за да мога да работя , брат ми също се съгласи. Това беше най голяма ми грешка. Докато бях във Варна сама, изградих контакти с колегите ми бях се поотпуснала малко,въпреки че още бях срамежлива и с ниско самучуствие и си говорех само с някои, но все пак намерих някакви приятели, минах задочно и изгубих всичко,... минаха очните ми и аз реших да се върна в Бургас при приятеля ми. Тогава получих удар в гърба. Казах му казвах че се прибирам при него. И се започна, .. казваше ми отново ,че не е в града, или че е болен и аз му вярвах притеснявах се мислех за него, плаках казвах му , че имам нужда от него защо го прави питах молех се , неспях неядях само с телефона в ръката стоях, нищо.. ,след няколко дни видях щастливи снимки с новата му приятелка..същата онази... Бях срината естествено както всеки случило ми се такова нещо, бях му вярвала минах задочно... нещо което душата ми не искаше, тревожех се за него като казваше че е болен, исках да го видя да се погрижа за него, споделях му колко ми е трудно без него.. а те са стояли и са ми се подигравали в лицето, онази е нямала търпение да провъзгласи отношенията им за да ми покаже ,че аз вече съм никоя и той я е подкрепил. Незнаех къде се намирам месеци наред.Полагах усилия да се съвзема и да уча през това време виждах щастливия им живот. Знаех ,че идва сесията и, че трябва да се подготвя, защото нямах богати родители и освен на образованието си нямах на какво друго да раз читам, беше трудно, пишех си темите и сълзите ми течаха с времето болката отшумяваше остана ми малко време до изпитите отидох на село там нещатата се бяха попроменили , нощи наред не спях и се подготвях усилено, накрая взех изпитите си с отлични оценки не е нещо кой знае какво,но най- голямата гордост за мен тогава. Но... смисъл никакъв нямах вече колеги с който да говоря , приятели.. не работех , брат ми получаваше достатъчно, но истината беше че нямах смелост да си потърся работа защото бях смачкана и без самучуствие. Отчаяно исках да излизам да ходя в университета, но нямах какво да правя сега там , слагах си слушалките и излизах си сама , говорех си с уличните кучета и котки на тях се радвах, обикалях дори когато трябваше по магазините сама, сърцето ми се късаше като виждах другите момичета с приятелки или групи момичета които се смееха отворени красиви щастливи.Душата ми плачеше. Запознах се с едно приятно момче , за разлика от повечето, които отрязвах той изяза доста упорит с което ми се доказа че може да му отделя време, стори ми се малко донжуан , но успя да ме накара да бъда естествена, да се почуствам харесвана като излязохме, харесах го, но опарена от предната си връзка не исках нищо сериозно или поне не бързах. Месеците минаваха аз все повече го харесвах виждаме се само в тях обаче. Той не веднъж искаше да дойде в нас, но аз живеех с брат си във квартира с хазяйка... Докато не бях влюбена държах всичко под контрол, отношенията ни бяха страхотни и т.н. Беше ми безралично дали ме харесва или не. С времето аз все повече хлътнах и започнах отново с моята неувереност със това да пристъпвам принципите си да прощавам , спрях да бъда естествена и да не ми пука в един момент се отдалечихме. Той от своя страна беше супер продуктивен завършваше беше приет да работи в голяма международна фирма. Живееше в собствен апартамент.Аз до него се чуствах нищо. Реших, че трябва да започна работа и да се върна редовно,по правилник това беше забранено , ходих струвах говорих с деканата с ректора ,върнах се , но.. нещата вече бяха различни нямаше и спомен от приятелствата които бях създала през първите години. Имаше нови колеги в групата много по отракани много по отворени от мен бяха винаги в центъра на вниманието , мен вече никой не ме забелязваше,аз така и така нямах самочуствие сега още повече.Работих ,карах стаж по маркетинг в една фирма, и учих едновременно.Междувременно отношенията ни с онова момче бяха се възтановили и аз се бях влюбила още повече.Докато един ден докато се прибирах от работа не го видях с бившата му приятелка да излизат от тях. Историята с изневярата се повтори добре че беше лято и не бях в сесия.Молех и се унижавах и пред него.( Естествено след време ме потърси от ново но късно) Исках да имам поне човек до себе си , но вече нито имах време нито пък с кого и къде да излизам за да го срещна.Имах регистрация в сайт за запознанства, получавах много съобщения ,но на почти на никого не отговарях. Нищо интелигентно и стойностно не намирах в хората, бяха ми прозрачни и изпразнени от съдържание. Излязох един два пъти ,но нито един не ми допадна. До момента в, който не излязах с настоящия ми приятел. Quote this
×