Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Търси в Портала

Showing results for tags 'любов'.



More search options

  • Search By Tags

    Въведи тагове разделени със запетая
  • Search By Author

Тип Съдържание


Форуми

  • За Учителя и Учението
    • За Учителя и Учението
    • Новини от братството и братския живот
  • Здрав Дух в Здраво Тяло
    • Здраве
    • Хранене
  • Взаимоотношения. Педагогика. Психика
    • Психология и психотерапия
    • Човешките взаимоотношения
    • Бременност и деца. Педагогика
  • Езотерика
    • Езотерика. Методи и Практики
    • Астрология. Нумерология. Таро
  • Природа. Общество. Изкуство
    • Екология. Природата. Планината
    • Общество. Богатство. Традиции
    • Изкуство. Кино и филми
  • Други
    • Други форуми
    • За форумите и сайта

Блогове

  • Блогът на Иво
  • Блогът на Ради
  • Донка- Блог
  • В тишината на хаоса..
  • Green Nature
  • късметче- Блог
  • Виктор- Блог
  • Клуб пресечна виртуална точка
  • ДиВен Блог
  • xameleona- Блог
  • Прозорецът на Багира
  • Приюти ме!
  • Валентин Петров- Блог
  • Лилиеви мисли
  • Ася_И- Блог
  • Росица П- Блог
  • Александра - Блог
  • selsal
  • hristo_vatev- Блог
  • Robin- Блог
  • БЕЗ ИМЕ
  • Блог
  • Аделаида- Блог
  • maggee - Блог
  • svetomir76- Блог
  • Деяна- Блог
  • „Безсмъртието е равновесие на нещата“
  • rasetyplit- Блог
  • xermes- Блог
  • парнар- Блог
  • В очакване на Учителя
  • Алморот
  • Майкъл ♥♪Джексън - Краля на поп музиката♥♪
  • Полъх с аромат на тишина
  • selin's Блог
  • Ariana111 Блог
  • Блог на Екипа
  • anhira's Блог
  • Bethedi
  • petia.p's Блог
  • Klaudia's Блог
  • Светлозарни Лъчи
  • yanushka's Блог
  • Аз и Отец - едно сме
  • alexstar1962's Блог
  • zilevw's Блог
  • 123456's Блог
  • една Българка's Блог
  • Златна's Блог
  • не...'s Блог
  • Гея.
  • Ескизи с молив
  • Мойте МОЛИТВИ
  • kexlibar's Блог
  • _edno_momi4e_'s Блог
  • kuki's Блог
  • rosario's Блог
  • Ники_'s Блог
  • Lifetime's Блог
  • charmedastrology.com's Блог
  • Питащия's Блог
  • Любовни притчи,приказки и снимки
  • Яспис's Блог
  • KirilChurulingov's Блог
  • Silviya's Блог
  • НелиТ's Блог
  • smehy's Блог
  • Роси Б.'s Блог
  • NedqlkoMitev's Блог
  • Inatari's Блог
  • Шампион
  • Законите на привличането
  • Билките - Здраве от природата
  • Светлина и Хармония's Блог
  • helen's Блог
  • Zita's Блог
  • Галатея's Блог
  • ElenaDuzh's Блог
  • dalia_d's Блог
  • gnorimies' Блог
  • Хармония
  • Колеж Омега
  • panicersclub's Блог
  • Надеждна's Блог
  • kapchica's Блог
  • Sil's Блог
  • Боцкащи мисли
  • stonetales' Блог
  • SilviyaP's Блог
  • Eshavt's Блог
  • Severen's Блог
  • erendil's Блог
  • ivail's Блог
  • inera888's Блог
  • aloevera
  • Силви С's Блог
  • Превоз на товари
  • Viva Caselli's Блог
  • По пътя към срещата
  • maniuni's Блог
  • rekvizit's Блог
  • obqvigo's Блог
  • vijme's Блог
  • Дамян's Блог
  • Stoyan_V's Блог
  • Стояна's Блог
  • Emmy's Блог
  • IGNI ET FERRO
  • izgrev's Блог
  • Лиула's Блог
  • Magi Lipeva's Блог
  • АлександърТ.А.'s Блог
  • _Маги_'s Блог
  • Блог на човекът наречен Кон
  • Vu
  • Блог

Categories

  • За Учителя и Учението
  • Паневритмия
  • Поучителни истории от Учителя
  • Поучителни истории. Притчи
  • Здраве и здравословен живот
  • Хомеопатия
  • Цветолечение. Есенциите на д-р Бах
  • Хранене. Вегетарианство
  • Музика
  • Планината
  • Бременност, майчинство и деца. Педагогика
  • Жената, мъжът, семейството
  • Психология и психотерапия
  • Себепознание. Езотерика
  • Астрология. Нумерология
  • Сънища
  • Филми
  • Изкуство
  • Екология
  • Идейни мостове
  • Богомилство и богомили
  • Поезия
  • Богатство
  • Разкази

Categories

  • Песни от Учителя
  • Братски Песни

Product Groups

  • Обзорни книги
  • Книги с беседи и лекции от Учителя
    • Неделни беседи
    • Лекции от Общият клас
    • Лекции от Младежкият клас
    • Съборно слово
    • Утринни слова
    • Други беседи
  • Тематични книги
  • Книги за Паневритмията
  • Книги с молитви и песни
  • Книги с правила и методи
  • Книги по астрология
  • Книги романи
  • Други книги
  • Списание Житно зърно
  • Списание Изворче
  • Вестник Братски живот
  • Календари
  • Аудио Дискове
  • Филми
  • Мултимедия
  • Книги на чужди езици

Категории

  • Аудио лекции от Учителя
  • Книги за Учителя и Учението
  • Книги с лекции и беседи от Учителя
    • Неделни беседи
    • Младежки окултен клас
    • Общ окултен клас
    • Съборни беседи
    • Утринни слова
    • Други
  • Книги с лекции и беседи от Учителя - издания до 1950 г.
    • Неделни беседи
    • Младежки окултен клас
    • Общ окултен клас
    • Съборни беседи
    • Утринни слова
    • Други
  • Музика от Учителя
  • Музиката на Паневритмията
  • Филми-концерти с музика от Учителя
  • Филми за Учителя и Учението. Филми за Паневритмията
  • Вестник Братски Живот
  • Списание Житно зърно
  • Списание Изворче
  • Книги и филми за Учението и Паневритмията на чужди езици
  • Още филми
  • Още книги

Find results in...

Find results that contain...


Дата на Добавяне

  • Start

    End


Дата на Последна Промяна

  • Start

    End


Filter by number of...

Joined

  • Start

    End


Group


AIM


MSN


Website URL


ICQ


Yahoo


Jabber


Skype


Местоположение


Интереси

15 резултата

  1. Ето едни мои размисли, които много ме разстроиха по повод на търсенията ми за устройството и смисъла на вселената. Пребродих пълната гама на махалото - от дълбоки християнски секти до атеизъм, но не мога да намеря отговори на доста въпроси, нито в едното, нито в другото, да не говорим, че се разстройвам по пътя на търсенето: Много съм разстроена по въпроса, че вселената е бездушна, и просто ни е създала да съществуваме и не й пука за нас. Бахти тъпата вселена, просто ни е изсрала там като едни лайна и да се оправяме, ние сме продукт. Ако ни е ок , хубаво, ако не , се пържим в ада и това е. Къде е смисълът? Откакто започнах да чета за това, всичко започна да ми се струва безсмислено, дори себеобичането. Вселената ако не те е създала с любов, за какво те е създала тогава? Разбирам, че все още стискам разбирането за родител, който да се грижи за теб, но е толкова успокояващо да знаеш, че има ня кой, особено когато си слаб. Но на този етап, след като вече съм прозряла толкова много неща ми е невъзможно просто да си кажа да вярвам в това. Все едно да си кажа, абе ще вярваш, че дядо Мраз наистина влиза през комина и носи играчките. Не става. Говорих с Митко, но съм толкова разстроена, че и на него му говорих напук и той не ми помогна. Той ми говори за някакви негови методи, особено този на съзерцанието, но когато съм толкова напушена не ми е до съзерцание. А и какво да съзерцавам – пустотата в душата си ли? Трябва ми нещо по-силно, но чарковете така са ми разбъркани в момента, че аз няма на какво да се опра. Да се обърна към себе си и какво? Там има една мизерна вселена, която ни е изсрала тука без никакъв смисъл. Къде е успокоението в това? От друга страна на мен ми трябва един модел. Казах и на Митко. Ние не знам какво е любовта, но ако там някъде има една любов, коя то е на склад, която е голяма и ние може да ходим да си взимаме от нея, някак си ще ми е по-спокойно. Но... аз това си го измислям, не знам дали това е така, съответно не мога да му се доверя. По-лесно ми е да спазвам модел. Затова вероятно ми е по-лесно да се хлъзна към религиите, защото там има система, която постоянно се подхранва и допълва и ти нямаш нужда да мислиш. Еми аз малко се уморих от мисленето честно казано. Да, свърших огромна работа. Разграничих религия и Исус от любовта. Не мисля, че мога да намеря любовта повече там в тези анимационни герои в книга пълна с догми и противоречия и само противоречаща се. Но къде е любовта? На мен днес не ми се обича. Аз съм произлязла от нещо, съответно то трябва да ме обича. Днес искам някой да ме обича и аз да си почивам. Писна ми всеки път като ми е кофти аз да се напъвам да се обичам. Ми то от много напъване ще ми излезе пришка на задника, ама за любов не съм сигурна.
  2. Здравейте! Момиче на 20 години съм, което търси съвет! Имам приятел, с когото сме години вече с него и доста близки. Той е доста манипулативен, но аз заради дългите ни отношения винаги си мисля, че просто си измислям. Наскоро започнах да общувам с едно друго момче, което много ми допадна. Приятелят ми ме видя, когато си комуникирахме и, естествено, реакцията не беше удовлетворяваща. Нн ми даваше да си общувам с него, казваше ми, че иска просто секс от мен. В началото разговорите ни бяха много приятелски, той знае, че си имам гадже. Но наскоро гаджето ми започна да не е удовлетворява, не чувствам възбуда към него, чувствам го като даденост. Това пе подтикана да върна контактите си с доугото момче, писах му и си пишем вече от многш време. Нкщата започват малко или много да клонят към флирт. Забравих да спомена, че той живее в друг град - премести се). Започна да ми говори как искал заради мен да дойде, да се видим и тем подобни. Пишем си много интересни работи и не ми дава причина, да мисля, че иска само секс. Приятно ми е с него, но се чувствам виновна пред приятеля ми. Макар и аз да не подхождам с флирт към другото момче, все още съм във връзка и гледам да запазя приятелските отношения. Чувствам се виновна, какво да правя? Объркана съм много зе се радвам да получа отговор!
  3. Днес, всички говорят за Подсъзнанието и неговия скрит потенциал. За подсъзнателни най-често се считат процесите (емоции, настроения, чувства, мисли, думи и действия), които остават извън обхвата на нашето Внимание (например, поставени в една и съща ситуация, реагираме по един и същ начин, не се чувстваме добре от това, но никога не си задаваме въпроса “Защо правя така?”). Подсъзнателните действия, ментални и/или физически биват забелязвани главно, когато техните следствия са оценявани от нас като негативни. Поради това, стремежът да се изследва и опознава собственото Подсъзнание е Ключ към постигането на желани психо-физични състояния, въпреки че често самият той е подсъзнателен... Вижте цялата статия ТУК!
  4. Изабела Белева

    Изабела

    Не знам как да започна цялото нещо, което искам да споделя в момента и да помоля за съвет. И мисля, че ще стане много дълго и хаотично. Изключителна смелост ми бе нужна, за да склоня да споделя това. Защото не знам дали има смисъл, защото вероятно всичко ще звучи глупаво само по себе си, защото не съм единствената с подобен проблем, но явно една от малкото, които просто тотално се сгромолясват в подобна ситуация. Но ще започна, колкото и тъпо да смятам, че ще прозвучи всичко, което евентуално ще прочетете. Не съм го споделяла с никого преди това, защото нямам човек, който ще ме разбере и ще е възможно да ме посъветва. И всичко, което ще напиша, ще е сякаш го споделям на най-добър приятел.Аз съм един изключително объркан човек, намиращ се в объркана ситуация, която го обърква още повече (едва ли има повече накъде, но все пак) и най-вече, която го съсипва емоционално. И така, става въпрос за любовно терзание – нищо ново под слънцето. По особеното в случая е, че става дума за виртуална връзка. Тук ще споделя, че съм на 33 години, а той на 29. Всичко започна преди три години и половина. Аз от България, а той….. от Русия. Не от Кюстендил или Панагюрище, а ЧАК от Русия. Не знам защо ни беше нужно да се захващаме с това, но се захванахме и ей на – вече 3,5 години така. Аз в началото проявих скептицизъм в цялата тази работа, защото, бога ми, Русия е толкова далеч… и как евентуално ще се виждаме, как ще сме заедно на едно по-сериозно ниво… Той си беше загубил ума едва ли не и беше сигурен, че аз съм Човекът. До степен, че чак успя да ме убеди, че наистина аз съм неговият човек и съответно той моят… Това с моето убеждаване отне време де, вероятно година и повече, през което той полагаше неимоверно усилие и търпение да ме увери в реалността и сериозността на всичко. И така, като всяка любовна приказка – в началото цветя и рози. Разбира се, с леки спорове, които са неизбежни за всяка връзка, но които никога не са разрушавали целостта на отношенията ни. И все пак дойде и въпросът за срещата помежду ни – в реалния свят. Стигнахме до извода, че най-добрият вариант е аз да отида при него, защото той беше с нагласата, че след като се видим – край, всичко ще продължи ever after, няма смисъл от някакви опознавателни date-ове, и защото все пак за него ще е по-добре да се грижи за евентуално бъдещо семество бидейки там, на своя земя, отколкото тук в България – от финансова гледна точка. За мен беше малко абсурдно – да отида и да остана, и да се омъжа евентуално дори, и айде всичко е шест… но си казах – ок, нека да е така – аз ще отида, искам го, желая го, така ще направя. Но не можех да реша кога точно ще съм готова за това. И така, оставихме нещата на времето, като той много често ме подканваше да го направя и да не се колебая, да спра да се измъчвам в България (бях безработна тогава, имах изключителни затруднения с намирането на работа и буквално оставах без пари). По едно време излезе една добра възможност за чужбина. И аз трябваше да реша Русия или UK. Не знам защо избрах UK, може би защото исках все пак да имам нещо спестено зад гърба си, за всеки случай, човек никога не знае, а и не исках да лежа изцяло на неговите плещи. И заминах. Той не беше особено очарован от факта и по-скоро ми казваше, че няма смисъл да ходя и да се хабя там, като мога да съм добре в Русия, с него. Но все пак ме подкрепи. Заминах с уговорката, че отивам там за известен период само и после се връщам и се събираме. И през цялото време, в което бях в чужбина(година и половина), той не спря да ме подкрепя и да се грижи за мен както може. Дори ми звънеше всяка сутрин, за да ме събуди за работа, понеже имам огромен проблем със ставането. Всяка сутрин – понякога и по 30 повиквания буквално. Виждайки цялата тази всеотдайност от негова страна, все повече се убеждавах, че това е ТОЙ и никой друг. За жалост, докато бях там, бях толкова погълната от работа и недостиг на време, че почти нямах време за него. Често бях изнервена заради напрежението, което трябваше да понасям от работата, хаоса на големия град. Чаках с нетърпение моментът, в който ще се завърна, защото чувствах, че ако продължа да живея по начина, по който се налага човек да живее в град като Лондон, ще се съсипя. От умора, самота и нерви. Често прехвърлях личното си напрежение върху него, а той търпеше. После му се извинявах, защото наистина съм ужасна, когато виждам света около мен такъв. Казваше ми да зарежа всичко и да отивам при него. Аз обаче не. На него това му идваше в повече, тия буреносни облаци, които носех със себе си и сякаш охладняваше към мен малко по малко. Често сме стигали до конфликти, в които той се е отказвал от мен и направо ме е триел и дори блокирал от социалните мрежи. Или пък си трие профилите, или просто спира да ми говори и потъва в забвение. Съответно аз издържам два-три дни без да го търся и после го намирам отново, и нещата се оправят. И така много пъти. Поне 10, ако не и повече. От които аз съм била тази, която го е търсила в 98 процента от случаите. Това, което винаги ме е дразнело най-много е това поведение на бягство в него в подобни ситуации. Вместо да говорим и да изясним положението. Но той започва да се чувства ненужен, неоценен и си тръгва. И ако аз не го потърся, не съм убедена, че той ще се върне. Даже много се съмнявам, познавайки го. Но все пак винаги стигахме до консенсус след един такъв катаклизъм и нещата тръгваха отново по чудесен начин. С трепет за момента, в който ще сме заедно. Но колкото повече време минаваше, толкова по-чести ставаха неразбирателствата ни, съответно изтриванията от фейсбук. Той знаеше, че аз съм човек, който един ден иска да има дете. Така винаги съм си представяла щастливо и сполтено семейство, докато при него тази ценност беше нещо, което не може да си представи за себе си. Да бъде баща… абсурд. Но някак изведнъж започна да го иска. И не, не съм го убеждавала за това, той сам така си реши. Бях изненадана. Но дотук с това за децата. И така, дойде моментът, в който аз изпълних мисията си в чужбина и трябваше да се връщам. Междувременно съм го питала кога да отивам към Русия, той отговаряше – ‘’ами малко след като се прибереш, просто няколко дни да си починеш от всичко, и идваш, нямам търпение’’. В нощта преди полета ми реших, че искам да го чуя по телефона. Рядко ми оставаше време, в което да седна и да си поговоря с него ей така, дори за 20 минути само. А и ми ставаше малко тъжно от факта, че даже и той не проявяваше инициатива да звънне, пък даже и за съвсем кратко да е. Да не говорим, че видео разговорите загинаха тотално, докато преди бяха ежедневни и много продължителни. И така, обадих му се. Не знам защо, но започнах малко агресивно. Споделих му, че не усещам особена загриженост за връзката ни от негова страна напоследък и че го усещам, че се опитва да се отдалечава от мен. Да, бях много заета и погълната от работа, но въпреки че причината беше по-скоро в липса на време от моя страна, някак усещах дистанция. Той не беше особено словоохотлив. Той по принцип не обича да говори особено, често е мълчалив, лаконичен и тих. И така, в разговора ни той ми каза, че вероятно е по-добре да не отивам при него, че често си е мислел, че ми губи времето, защото не знае какво иска, защото заслужавам нещо по-добро, защото той всъщност не може да ми сбъдне ‘’мечтите’’ за семейство, защото се чувства незрял да поеме отговорност за неща като връзка и всичко, което произлиза от нея, и че едва ли не се чувства по-добре да живее безгрижен живот, да се събира с приятелите си, да се забавлява. Но аз не съм и помисляла да го ограничавам в това да се забавлява с тях, както досега. Трябва да спомена може би, че не пие никакъв алкохол, колкото и да е странно това за един руснак. Т.е. не е това начинът, по който се забавлява. Отказа го преди повече от година. А това, което го провокира да го направи е разводът на родителите му, който също беше преди година, и причината за който беше алкохолизмът на баща му. И така, да се върна на разговора ни по телефона… казвайки ми всички тези неща, аз бях като застреляна, защото наистина не го очаквах… А и това с деца и семейство… Дори не знам дали наистина го искам, защото изобщо не се виждам в ролята на майка, а по-скоро го виждам като задължение. Но осъзнах, че не на всяка цена искам да бъда майка. И не заради неговата промяна в решението, а защото наистина се боя от тази отговорност. Каза ми още, че дори и да се получат нещата между нас, то ще дойде момент, в който аз ще поискам дете, и това няма да има как да се случи, и ще трябва да е причина за раздялата ни. Но казвайки му, че не държа на това на всяка цена, сякаш не ми повярва и продължи да мисли, че го казвам, само за да го задържа. Усещах охладняване от негова страна през последните ми месеци в чужбина, но чак да не иска дори да се видим след всичкото това време и енергия която заедно вложихме… Аз му казах, че не трябва да гледа на нещата по този начин, защото дори не е сигурно, че когато се видим, ще си допаднем и на живо, и че въпреки всичко си го дължим един на друг…това бяха почти четири години, как така трябва да свърши по този начин, че ще е редно поне да се видим, да усетим допира един на друг… Той каза, че съм права. Аз все още изтръпнала от шока, започнах да се успокоявам. Но нещо вътре в мен започна да се съмнява силно в него и в намеренията му спрямо мен. И започнах да се оплитам във въпроси като ‘’защо изведнъж се отметна’’, ‘’дали наистина ме обича’’, ‘’дали не е спрял да ме обича’’… В главата ми настана хаос. Не исках мечтата ми да го срещна да се изпари след всичко, което преживяхме, пък макар и виртуално.И така, върнах се в България. Той продължи да проявява загриженост за връзката ни въпреки всичко, продължи да ми казва, че ме обича /както и аз на него/, но сякаш предпочиташе все повече да се усамотява или да прекарва времето си с приятели. Докато аз вече имах цялото време на света и можех да му го дам всичкото. Ставаше ми тъжно, започнах да си мисля, че е срещнал друга, започнаха филми в главата ми… Страхът до толкова ме облада, че започнах да проявявам неконтролируема ревност. И преди я проявявах, но в поносими количества, които той успяваше да понесе. Но започна да става патологична. Започнах да го ревнувам от една негова близка приятелка, която някак си изневиделица се появи в кръга му от приятели и му стана доста близка. Той ме увери, че са само приятели, и аз съм склонна да му вярвам, но това е само за кратко. Докато не ме обладаят отново вътрешните ми демони. А тя всъщност – момичето, започна връзка с един от неговите най-добри приятели, на който я е предствавил и тя се влюби ужасно много в него. Тоест, не ми изневерява с нея, но тази близост, която проявява към нея все още ми се струва съмнителна. Започнах да си мисля, че той всъщност е нямал късмет и тя е избрала неговия приятел. Той започна да се дразни от поведението ми много. Започна да си мисли, че съм обсебена, че съм човек, който иска да го контролира, че иска да му отнеме свободата. Не ми го е казвал с думи, но усещах, че от това се страхува. А моят страх да не го загубя ставаше все по-голям. Конфликтите ставаха все по-чести, тишината помежду ни все по-честа, преустановяването на контакт помежду ни чрез бягство от фейсбук (от негова страна) все по-честа. Всеки месец по веднъж през последната половин година, в която съм си вкъщи. И аз не издържам повече от ден-два, и пак го търся… Той никога. Аз го правя. Но го разбирам защо постъпва така - просто прекалено много се съмнявам в него и това го задушава, и решава, че бягството му от мен е най-доброто спасение. Не му казвам открито, че не искам да прави ''това и това'', не го обвинявам в нищо, просто ставам дистанцирана, цинична, и той усеща, че поведението ми се дължи отново на тъпата безпочвена ревност... Толкова много пъти ми е казвал, че няма никаква причина да се съмнявам и че това е нещото, което наистина не понася в мен. Но аз се укротявам за известно време, и после пак започвам по същия начин. До степен, че чак следя приятелите му в мрежите, съответно те разбират за това (а аз дори не знам, че разбират) и му казват... Бяхме решили да отида да се видим сега, пролетта. И чакахме този момент. Или по-скоро аз го чаках, той не знам дали… През последните месец-два-три е доста тих. Говори малко и почти винаги само когато аз говоря, през останалото време действа със ‘’фейсбук стикери’’… Или просто прекарва времето си зает с нещо – с приятели, разходки и прочее, и все по-малко с мен. Казах му, че това ме кара да се чувствам сякаш не съм желана и обичана вече, сякаш му е все тая дали ще сме заедно или не. Той ми каза, че греша и това, че е тих, не значи, че не се нуждае от мен. Че си въобразявам грешни неща, че съм подозрителна без причина. И че просто се чувства комфортно да остава сам и да не говори много. Да, но на мен всичко това ми е странно, предвид факта, че преди не ставаше от компютъра или не си прибираше телефона, само и само да е в близост до мен и нямаше никакъв проблем с общуването. Но някак си това се промени през последната една година… Година, която беше тежка за него, заради развода на родителите му и пропадането на баща му. Но и година, в която се появи въпросната му близка приятелка. Не знам, това второто може да е съвпадение. Мъчно ми е, че така се развиха нещата и той стана по-резервиран. И ревността ми ме убива… Не знам дали е основателна или не. Нямам интуиция, нямам нищо, имам само страхове и объркване… В момента пак си отиде. Не ме изтри, не ме блокира, просто изчезна от фейсбук. Вече седмица така… И не знам какво да мисля, не знам дали има смисъл да мисля, не знам ще се върне ли. Но вероятността да се върне е малка, ако аз не направя крачка към него… Но дори и да я направя, мисля, че може би този път му дойде вповече. Защото предния път, когато си отиде, ми каза, че не знае какво изпитва към мен, че явно не е от хората, които могат да бъдат дълго време с някого, че не е обсебен от идеята да не бъде сам в живота и да е задължително във връзка… след които думи аз се ядосвах и казах, че всъщност за да говори така, явно наистина не ме обича. И сега не знам какво да предприема. Може би отново чака да го потърся. Или пък просто е време да го пусна да си иде, въпреки че само преди седмица ми каза, че има нужда от мен, че ме обича, уж… Не мога пак аз да го търся, и не мисля, че е заради его, а защото искам да видя желание от негова страна. Иска ми се този път той да направи тази крачка и тогава наистина ще успея да се убедя, че съм му нужна – аз, а не някоя друга. В последния ни разговор не се скарахме. Отново проява на ревност от моя страна, но не изразена чрез обвинение, а просто с дистанцираност. Казах му, че забелязвам, че той сякаш повече се радва на компанията на своите приятели и приятелки, отколкото на моята, че заемам една съвсем малка част от живота му очевидно, при все че в последните дни комуникира с мен само с 5-6 стикера на ден… че имам нужда от здрава комуникация по между ни, а неговите думи бяха, че явно след толкова години на много разговори, интересът се е изгубил, и тва е нормално, и няма проблем, и че сме свикнали да е по този начин. Но аз не съм свикнала като че ли. Не искам отношенията ни да бъдат task, нещо, което просто трябва да направиш, защото така трябва и защото другият така очаква. Не съм му поставяла ултиматуми ‘’или/или’’, не съм го правила никога. И не искам да отнемам свободата му, но искам да усещам, че съм важна за него. Но не го усещам, както преди. Това, което усещам е, че ме удостоява с вниманието си, когато намери някакво свободно време за мен. Как да отида при него в такъв случай? Та той сякаш не го иска дори или пък му е все тая вече. И въпреки всичко ми казва, че съм важна за него и има нужда от мен. Но ако е така защо отново си отиде, защо се предаде пак... Аз защо съм неуморима и се мъча да се боря за него? Не отричам своята вина за това отблъскване – чрез ревност, мнителност от моя страна, но действам така несъзнателно, от несигурност и защото искам да заемам по-голяма част в живота му. Сега не знам дори дали е взел решение за себе си, за нас. Мисля, че поне това заслужавам да ми го сподели ако е така, от уважение поне. Защото в момента не знам дали трябва да започна да го забравям, или да се надявам, че ще се престраши да се гмурне още веднъж тая бъркотия между нас, ‘’защото съм му важна’’ (както казва). Или трябва пак аз да го потърся?! Но ако е решил да си отиде, защото не иска да го безпокоя, да се натрапвам повече и най-лесно е излизайки изцяло от фейсбук – без обяснения, без ‘’чао’’?! Тогава какъв е смисълът да се опитвам да го върна?! Всеки път си потъпквам достойнството, правейки го. И може пък затова да не съм му интересна вече, щото вижда, че съм му вързана в кърпа. Но когато обичам, се боря докрай. Вероятно дори знае колко се разкъсвам в момента, но не прави нищо. И знам, че както се казваше – не е нужно да чуеш трясъкът, за да разбереш, че вратата е затворена. Трябва ли да се предам вече, или трябва да чуя здравия трясък, за да се откажа от надежди и мечти… Но виждайки липсата му на интерес напоследък, все повече губя надежда, че има някакъв смисъл да се боря за каквото и да е. Може би просто иска да го оставя на мира. Може би отново намери удобен момент, в който да се отърве от връзката ни… Моля за съвет. Страх ме е да го търся пак...
  5. Романът "Безсмъртната любов" на Дук де Помар: представяне на езотерични идеи в художествена форма. "В една прекрасна юлска нощ, когато луната осветяваше с меката си светлина старинния дом на моите предци и атмосферата бе тежка и задушна като пред буря, аз очаквах радостно събитие, което пораждаше у мен едновременно сладостен възторг и мъчителна тревога. Преди две години се бях оженил за Конхита Варгас, по народност испанка, която със своята ангелска доброта, със своите възвишени качества превърна кратковременния ми живот с нея в рай. Обичах я пламенно, както в първия ден на женитбата си. И тази любов би продължила завинаги, ако съдбата не бе ми я отнела. В онези часове една мисъл упорито се натрапваше в съзнанието ми: всеки кръг, който описваше стрелката на часовника, ме приближаваше все повече до съдбоносната минута, в която щяха да се осъществят нашите най-хубави мечти и нашият съвместен живот щеше да се изпълни с още по-голяма радост. Чувствах се безкрайно щастлив, че Бог благоволи да ми даде още едно щастие: след няколко часа, може би след няколко минути аз вече щях да стана баща. Нощта бе ясна и очарователна, но скоро започна да помрачава. Тъмни облаци се трупаха над главата ми, предвещавайки буря. Но може би тази буря ще бъде избегната!? Силен вятър духаше от запад и тук-там големи тъмносини пространства показваха отделни частици от блестящото небе – златен рояк от милиони светове. И луната, приятелката на всички, които се обичат, продължаваше да осветява небето над главата ми. Тя постоянно се показваше иззад тъмните, като че ли разгневени, облаци, като разливаше меката си и приятна светлина върху дърветата и кулите на готическата постройка. Но ето че внезапно изчезна под тъмните облаци, които я обгърнаха като с погребален саван. През тази нощ аз дълго се разхождах по двете тераси, които обгръщаха двете крила на старото здание. Измъчваше ме непреодолимото желание да я видя. Исках да вляза в стаята, в която моята Конхита, моята любов и надежда, страдаше цял ден, но треперех от ужасната мисъл, че тази, от която зависи моето щастие или нещастие, може би ще напусне жилището на праотците ми за едно по-далечно място, от което никой се не връща. Този ужасен страх ме измъчваше постоянно. Тази мисъл изпъкваше и с голяма сила заглушаваше другите. Опитвах се да я отстраня от уморения си мозък, но тя отново ме завладяваше – всеки път с по-голяма яснота и сила. „Да не би това да е някакво предчувствие?“ – си помислих още по-уплашено аз и сърцето ми се сви. „Но това е невъзможно, това не може да бъде! – провикнах се аз. – Лекарят преди половин час ме увери, че болната се чувства добре и че няма нищо опасно освен очаквания критичен момент, причина за всичките ни безпокойства и страхове... Но може би това няма да е тъй страшно!... Бог не ще отнеме моето блаженство... Сега, когато всичко в нашия живот е хармония... Сега, когато душите ни се сляха в свято единство... Сега, когато тя ще стане майка!...“ С измъчена душа седнах на каменния стол на терасата, заледен от тежка мъка, както мрамора, на който се опирах. Внезапно почувствах – защото не бе възможно да чуя с ушите си заради далечното разстояние и затворените врати – почувствах, казвам, или чух с вътрешния си слух един сподавен глас, който изпълни сърцето ми със страх и ужас. Един глас, който ясно ми представи всичките страдания на последната предсмъртна агония. При това този глас бе тъй тих, тъй приятен и мил – като ромона на поточетата, лъкатушещи през обгърнатите с гигантски липи поляни на имението Белшас. Вън от себе си, скочих като пронизан от електрически ток и обезумял, се затекох към дома. В един миг стигнах пред мраморната стълба, която водеше до нашите стаи и там срещнах лекаря. – По-добре е, нали? – извиках запъхтян. Той не ми отговори нищо. Само тихо се препречи пред старинната врата, като че ми казваше: „Не бива да отиваш при нея.“ В тази минута луната се показа и го освети. Дрехите му бяха в голям безпорядък, лицето му бе неспокойно и бледо. Той стоеше мълчалив и отчаян и аз веднага разбрах страшната истина. – Конхита! Конхита! – провикнах се и паднах в безсъзнание. ІІ Моята любов, моята мила другарка, моята незаменима съпруга бе престанала да живее. Изгубих я завинаги!..." (https://www.janua-98.com/книги/други-автори/product/137-bezsmartnata-lyubov). По - долу, снимка на първото българско издание (от края на 19-ти век). Дело на спиритическо дружество "Милосърдие". От пояснението към представеният в knizhen-pazar.net екземпляр излиза, че той е бил собственост на княгиня Мария Луиза (майката на цар Борис III). Преди не съм предполагал, че в България по онова време е бил издаден езотеричен роман... Преводът от френски е на Анастасия д-р Желязкова от Варна. Популяризирането на книгата първоначално е било под формата на брошури: http://petardanov.com/index.php/topic/19384-№57-петър-дънов/#gsc.tab=0. Снимка №2. Издание на изд. "23 декември", Севлиево. Снимка №3. Показва издание от "б.г." (това е написано в една обява там, където трябва да е посочена годината). Предполагам изданието е от началото на 90-те години на миналия век (тази корица ми допада най - много). Корица №4 (2006 г.). Днес за втори ден чета любовно-езотеричния роман "Безсмъртната любов" на Дук де Помар. Някъде прочетох, че четивото е написано в началото на 19-ти век. Кога точно - не знам. Не намерих информация. Който знае повече за автора и неговата творба - моля да сподели. Попаднах на романа уж случайно (една вечер наскоро разглеждах езотерични книги в сайта за стари книги и видях обяви за едно от изданията). В книгата за съжаление липсва предговор... До мястото до където съм стигнал - никъде не се посочват и дати. Но от разказаното съдя, че действията се развиват през 19-ти век. Стигнал съм до стр. 117 и намирам книгата за добра. Не лоша - в никакъв случай. Но не ми изглежда поне към момента като четиво, което ще заеме челно място в сърцето ми и смятам, че логично не е сред най - популярните книги в света. Не е лоша, но не е и велика (струва ми се). Дава се в увлекателна форма езотерична информация (най - ценната и страна). За момента като цяло не срещам нищо ново за мен, но ми е приятно да я чета и смятам, че и след като завърша последната и 318-та страница ще продължавам да смятам, че е достатъчно добра, за да бъде препоръчана в сайт този. Намирам я за особено подходяща за хора, които сега навлизат в езотеричните обяснения за живота и Вселената. Навремето лечителият Петър Димков е дал на дъщеря си Лили Димкова (тогава около 14-годишна) да прочете именно тази книга. На книжното тяло, което си закупих вчера (снимка №4, изд. "Жануа`98) и което е от 2006 г. пише "второ издание", но това реално е четвъртото издание на книгата в България! Първото е било през далечната 1895 г. във Варна! "Кой е Дук Де Помар? За него няма страница в онлайн енциклопедията Уикипедия, в българския и чуждестранен интернет не пише почти нищо за това име, осве свързаните с него няколко книги.Дук Де Помар е псевдоним, казва Учителя Беинса Дуно. Псевдоним на забележителния френски астроном Камий Никола Фламарион, който е основател на френското астрономично общество и основател на обсерваторията в Жювизи, край Париж.В своята книга "Безсмъртна любов", той изтъква реалността на духовното и несъстоятелността на материализма. Ето и някои избрани цитати:"Аз бих искал да знам дали след някой бал или вечеринка, изморени от удоволствия, хората идват до съзнанието да си зададат въпроса, защо живеят на този свят. Коя е целта на тяхното съществуване? Защо се живее и защо се умира? Какво ще стане с тях след смъртта? Погледни тези звезди, които като безценни камъни обсипват мантията на нощта. Всички те са населени светове. Навсякъде кипи живот. Няма нищо бездушно или мъртво във вселената. Там, в греещите от светлина светове, цари живот, който не може да се сравни с нищо земно и който ние с нашите слаби човешки умове, с нашето ограничение не сме способни да разберем. Обаче тези светове, този възвишен, чист и съвършен живот очаква нас. Там е нашето бъдеще.Нашата еволюция няма да спре. И когато стигнем до пълното земно съвършенство, когато научим всички уроци и придобием всички опитности, които земята може да ни даде, когато след редица прераждания завършим с успех това велико училище, в което се намираме днес, ще бъдем свободни да продължим нашия живот и нашето усъвършенстване по другите светове, които блестят сега пред очите ни в безкрая на нощта и които пазят за нас такива богатства, „които ухо не е чуло и око не е видяло“.Ние ще се променим – ще станем други. Ще дойде ден, когато ще гледаме на сегашното си състояние, както сега аз гледам на моето състояние във формата на Ананда.Единственото, което никога не ще изчезне, е златната нишка на нашата любов, която ще продължава завинаги от живот в живот, от прераждане в прераждане, от един свят в друг, ще променя своите форми, ще се издига и усъвършенства. Защото истинската любов е безсмъртна! И тя никога и по никой начин не трябва да се смесва и отъждествява с временните увлечения и чувства, продиктувани от плътта, които обикновено хората изпитват един към друг. Любовта е нещо друго. Любовта е изчезнала връзка на душите, а не привличането на телата. Любовта няма начало, нито край. Любовта е свещеният огън на душата, който никога не изгасва." (https://portal12.bg/publikacii/duk-de-pomar-lyubovta-e-sveshteniyat-ogan-na-dushata). И още (стр. 108 на последното издание): "Оттогава, Викторе, от този царски дворец, започва връзката между нашите души, между мене и тебе. Може би ще бъдеш неприятно изненадан, като ти разкрия, че отначало сме били врагове, после в последователните си съществувания малко по малко ставаме приятели и любовници, докато най - после идваме до сегашното положение да се чувстваме неразделни и свързани завинаги въпреки преградите на смъртта."
  6. Привет на всички! Попадам тук за първи път и сядам да опиша на кратко опитностите си от последните години по съвет на Орлин Баев, който ми помогна много в процеса на себеоткриване. След седем години боледуване от хронична умора, мизофония и фибромиалгия (през последните три), най-сетне мога да кажа, че съм се изклекувал израстнал от преживяното. Всичко започна след 20тия ми рожден ден, когато след изключителен емоционален шок започнах да се уморявам лесно. До тогава имах атлетично тяло, спортувах всеки ден (тичане, фитнес, набиране и т.н.). Не след дълго след подскачане от един лекарски кабинет в друг, започна да се заформя диагнозата хронична умора (неврастения, нервно изтощение), съпътствана от безсъние и липса на концентрация. Също така по-това време се изостри и мизофонията, която носех със себе си от дете, а по-късно се появи и фибромиалгията (хронични болки в сухожилията). Белите престилки в най-добрия случай не помагаха изобщо, бях млад и ми се живееше много. Започнах да търся алтернативни методи на лечение, които постепенно ми отвориха очите за духовното. Така започна пътя ми към себепознанието. Попаднах на добър психотерапевт (Орлин), който ми даде безценна насока и по-късно се запознах с изключително напреднал лечител, Рейки терапевт и Чи Гун майстор, който ме посвети в Рейки и ми предаде даоски практики и други оздравителни техники. Занимавам се също така с йога от дете, в последствие открих и Учителя Беинса Дуно и неговите молитви и беседи. Но всичко това не даваше голям резултат, въпреки желязната дисциплина - все още бягах от нещо и не бях готов да се срещна със себе си. Квантовия скок в оздравяването и изчистването дойде, когато започнах да си отварям сърцето за Божествената Любов. Всички медитации, практики, молитви, пречиствания, вегетарианства, постове и т.н. са изпразнени от смисъл и съдържание, когато се правят със затворено сърце, лишено от любов. От този момент започна изключително тежък период на прочистване на емоционални травми от детството, самозаблуди, паразитни мисловни форми от колективното несъзнато една по една започнаха да отствъпват. Най-тежкото продължи шест месеца по 6 часа практики на ден (повече от 1000 часа) прекарани в пълно усамотение и тишина - гнева и тъгата ме поведоха на едно пътешествие към своето минало и към отдавна забравените кътчета на душата ми. За емоционалната енергия няма време - това, което е заседнало в нас в детството е винаги готово да бъде излекувано, стига да имаме правилните методи. След всеки изблик на гняв или пристъп на тъга, изчистен чрез любов и медитация се чувствах все по-лек, отпуснат, енергичен и с повече любов в сърцето - за да се почувстваме обичани трябва просто да се освободим от това в нас, което не е любов. Най-простата техника за отваряне на сърцето е като усетим нещо като носле/уста, която вдишва любов и светлина в областта на гърдите, точно в средата, малко по-нагоре от областта на сърцето. Много е важно да усетим със съзнанието си това вдишване на любов и отваряне, а не да си го представяме с ума - любовта не се мисли, а се живее. Спираме мисълта и вдишваме дълбоко, като си изпълваме гърдите с любов. Същевременно можем да се отправим мислено към Бог като му благодарим и му кажем, че го обичаме. Ще споделя една техника, която си измислих сам - визуализация на вътрешното дете. За целта си представяме себе си на 1-2-3 годинки или на такава възраст, в която сме усещали най-голяма липса на топлина и любов. Можем да вземем наша снимка (от бебешки или съвсем ранни детстки години), за да ни помогне с визуализацията. Нека проектираме образът вътре в нас, вместо пред нас - най-добре в нашия дантиен (хара). Започваме да вдишваме любов през сърцето и да прегръщаме това дете. Да му казваме, че няма страшно, да му даваме любов, че е защитено, че е божествено и прекрасно. Не е нужно да мислим точно какво ще кажем или как ще протече самата практика - важно е единствено колко сме искрени в сърцето и намерението си. Любовта малко по малко сама ни учи как да я полчваме и как да живеем, как да прощаваме и да бъдем себе си! Живеем в такава епоха, че почти всеки от нас е трябвало да си затвори сърцето като съвсем малък, за да се предпази от болката, която е стигнала до нас през десетките поколения турско робство, комунизъм и човешки егоизъм. Така живеем половинчат живот - неусещайки лошото, ние също се лишаваме и от Любовта... а сърцето именно е трансформатора, който преобразува гнева, тъгата и страха в любов. Всъщност негативните емоции сами по себе си не съществуват - те са само симптом на липса на Любов. За да се преборим с тях просто трябва да включим отново сърцето Тук се провалят и много религиозни институции, които учат хората как да правят обреди, да се обличат, какви молитви да четат и т.н, но не ги учат да дишат астрално, отваряйки се към Любовта и Бога чрез собственото си сърце. Тоест, Любовта бива догматизирана, условна и мисловна, вместо божествена и безусловна, идваща от външния свят (остарели форми и обреди, вместо от вътрешния свят - сърцето). Всъщност самото сърцето е божествения храм - колкото и да се опитва човек да измайстори свой храм (джамия, църква или пагода), никога няма да успее да замести съвършения Божи храм. След интензивния период на прочистване, който преживях през последната година, мога с ръка на сърцето да кажа, че повечето хронични заболявания и душевни разположения идват при нас заради неотработени емоционални травми от детството, които се прояват първоначално като енергийно блокажи в астралното и енергийно тяло и по-късно се манифестират (соматизират) като болест. За да се справим с тях трябва да сме честни със себе си и достатъчно смели да се сблъскаме с деформациите, които сме преживели като деца - онези прояви на не-любов, които са фрагментирали душите ни когато сме били съвсем малки. Тези неща са подсъзнателни (до 2-3 годишна възраст нямаме фактологична памет, а само емоционална такава и всичката преживяна болка се запечатва директно в неосъзнатото). Колкото и да не ни се вярва и иска, точно това е начинът кармата да стигне до нас от предни превъплащения - за да не трупаме още карма и неприятност трябва да се освободим от травмите и да простим, да поемем лична отговорност за себе си. Достатъчно е дори нашите родители да са имали болезнени преживявания като деца (изоставяне, потиснат гняв, страх и т.н.), за да ни предадат тези неща като неосъзната потисната енергия. Можем да сме родителни на нашите деца до толкова, до колкото сме излекували и обикнали детето в себе си. Много важна част от целия процес беше за мен и умението да боравя по-разумно със сексуалната си (творческа енергия). На човек е даден огромен творчески потенциал - той може да се пилее безцелно, чрез безразборен секс и стимулация или да се сублимира в творчество и дори да се използва за лечение. От нас зависи дали ще изберем пътя на животното или на Духа. Но сексуалната енергия не бива да бъде и блокирана, както се случва в много манастири и църковни институции - това води до блокиране на канала на черния дроб и твърде много огън в сърцето. Така човек става догматичен, критичен, гневен и дори маниакален и често оправдава поведението си с една религиозна доктрина или друга. Потисната енергия също може да доведе до проблеми със сърцето или простатата. Синдромът на хроничната умора според мен се причинява от потисната агресия и понякога тъга. Потиснатия страх също може да изиграе голяма роля, ако детето не се е чувствало прието от майката в съвсем ранна възраст и дори преди самото раждане. Според даосите (китайските лечители и мъдреци), всяка емоция (гняв, страх, тъга, радост и притеснение) засяга определено орган на енергийно и по-късно на соматично ниво. - потиснатия гняв спира гладктото протичание на енергия в черния дроб и жлъчката (жлъч - гняв). Почти всички болни от фибромиалгия и хронична умора имат стегнат слънчев сплит - точно там се намира и черния дроб, който на енергитично ниво контролира диафрагмената област. Мускулите и фасциите около органите се стягат подсъзнателно, когато се отричаме от гневът си, защото например като деца той е бил неудобен и посрещан с наказания или изоставяне. Така енергията и кръвта не протичат през областта и емоциите си остават заключени вътре в органите, на много тежка цена (понижена функция на органите и ниска жизненост). Фибромиалгията според опитът ми се причинява от блокиран енергиен меридиан на жлъчката, която според китайската медицина контролира и обнява сухожилията. Веднъж след кат стигнем до този блокиран гняв и го преживеем, тялото и сухожилията се отпускат, болките спират, имаме жизненост и безкрайна енергия - тъгата блокира каналите на белите дробове и дебелото черво. Астми, проблеми с дишането и с дебелото черво (колити, синдром на раздразненото дебело черво и т.н.) много често идват при нас като резултат от непреживяна скръб. - страхът поврежда канала на бъбреците и пикочния мехур (от там идва рефлексът за напикаване при силен страх, нощното напикаване при децата също произлиза от подсъзнателни страхове). Според китайската медицина бъбреците са основата на жизнената ни енергия, затова самия страх може толкова силно да парализира и да ни отнема енергията. Ще кажа нещо накратко и за мизофонията (нетърпимост и пристъпи на гняв към определени звуци). При много хора това е нетърпимост към мляскане, при други към определени потропвания. Характерно е, че човекът, който преживява мизофонията не само има дискомфорт при тези външни стимули, но дори изпада в изстъпление когато ги чуе. На пръв поглед нелогично и абсурдно, това всъщност са опитите на подсъзнанието да ни препрати към момент в миналото (нашето ранно детство или дори в пренаталния период), когато сме преживели нещо неприятно, което е било съпроводено от същите звуци. В много случаи например родителят (най-често майка или баба) храни на сила детето и налага волята си над него, точно в периода между втората и четвъртата година, когато в малкото се заформя собствена воля и чувство за агресия на правата/територията. Представете си потиснатия гняв, който се интернализира на фона на мляскане, тропане на лъжици и хранене... Или пък още по-малкото сукалче, което не успява да бъде кърмено колкото и когато му е необходимо - детенцето се ядосва на несправедливостта, то примлясва, за да покаже, че иска да суче, но външния свят (майката) не реагира или я няма. Ето още един пример за потиснат гняв свързан с рефлекса на мляскане и поемане на храна през устата. Ето и няколко златни правила, които биха ни помогнали да се справим с всяка болест или неразположение на душата: - Проблемите, здравословни и душевни, са наши приятели. Болката е тук, за да ни научи (на смирение, любов към Бога и към божественото ядро в нас). Когато започнем да гледаме на болестите и смущенията като на наши учители, вместо като на наказание, тогава идват прозренията за начините да се справим с тях. Нещо по-важно - болестите са сигурна мотивация да работим над себе си и сигнал за това, че не живеем от сърцевината си, от своята божествена индивидуалност. - Няма нищо, което идва отвън като заплаха! Ние сами отваряме вратичките си за проблемите и външните влияния - сега, или в предно превъплащение, по пътя на кармата. Правим го осъзнато или най-често неосъзнато чрез неизлекуваните в нас същности (изоставеното дете, неприетото дете, контролираното дете, предаденото дете и т.н.). Единствения шанс да се справим трайно с проблема е като поемем пълна отговорност за него. - Всичко се оправя с Любов. Но не тази умствената любов, която бие на морал и нравствени мерила (умът може да имитира всичко, дори и любов). Не и любовта на вкопчването, в която гоним хората да им "помагаме" и се раздаваме за тях, със скритото, подсъзнателно намерение да получим нещо (Любов) в замяна. Става въпрос за сърдечната любов, която идва от любящото и отворено сърце. Това е от мен - всички тези знания ми помогнаха да се освободя от самозаблужденията си, от травмите си и от най-различни болести. С Любов, смирение, медитации и практики, укрепвайки връзката си с Бога и с много дисциплина се превърнах от болен и преуморен млад човек с разбита нервна система в някой, който живее от вътрешната си същност и сътворява сам живота си. В момента имам прекрасна работа, занимавам се с изкуство и дизайн и желанието ми да изследвам себе си и да давам път на Духа в мен расте с всеки изминал ден. Надявам се споделеното от мен да стигне до когото трябва Любов и Светлина!
  7. Здравейте! От скоро имам връзка с един мъж. В началото, докато той беше по-обран в емоциите си към мен, аз бях много влюбена... ,постоянно мислех за този човек и нямах търпение да го видя. Всичко беше взаимно.Той е невероятен, винаги съм си мечтала за такъв мъж. Галантен, добър, мил, грижовен, интелигентен, добре изглеждащ, имаме общи интереси, имаме сходни мечти, семейството му е прекрасно, приятелите му са прекрасни, той се раздава много за всички. Във връзката ни той е взел ролята на романтика. Постоянно ми прави подаръци, които винаги съм искала, прави ми изненади, подарява ми цветя, ухажва ме, прави ми вечеря, казва ми непрекъснато колко е влюбен, колко ме обича, как аз съм най-великата любов, която му се е случвала. Направо ме боготвори. Грижи се винаги да съм добре и ако имам някакъв проблем, веднага тича да ми помогне и винаги е на разположение. Зарязва всичко, за да се видим. Не мога да опиша защо аз спрях да харесвам този мъж, спрях да му се възхищавам, спрях да го искам и започнах да се отдръпвам. Аз съм по-студената, по-дръпнатата във връзката, по-независимата и се чувствам виновна от това , защото той не заслужава такова отношение. Чувствам се все едно ме задушава и обсебва, а не знам дали наистина е така или просто аз не съм наред. Какво ми има?? Защо не мога да обичам този невероятен мъж? Как мога да променя ситуацията? Иска ми се всеки от нас да дава 50 на 50 в тази връзка, а не да има такава доминация от негова страна. Това ме кара да съм пасивна и апатична. Моля за съвет! Благодаря!
  8. Здравейте, благодаря предварително за помощта. Аз съм момиче на 22 години. Тревожи ме един въпрос - къде са границите между любовта и приятелството? Притеснявам се, че изпитвам чувства към човек от моя пол. Не съм имала връзка до сега. Имам нуждата да чуя, че е нормално да изпитвам дадена приятелка по-близка от другите и да искам да и опра глава на раменете или да я хвана за ръката - в крайна сметка го виждам постоянно и навсякъде. Но само към нея изпитвам такава нужда. Не ме привлича сексуално - сякаш изпитвам емоционална връзка с нея. Но това ме плаши, защото изпитвам вина към нея за това, което ми се върти в главата. Не го смятам за нормално. Често се хващам да мисля за нея. Изпитвам вина и към родителите си, защото ако наистина се окаже, че харесвам момичета, сякаш никога няма да ги зарадвам както всеки друг родител се радва - дъщерята да си намери приятел ( и евентуално да си имат дете) . Не се приемам такава. Когато връщам лентата назад, се сещам, че детската ми любов беше момче. Допадали са ми 2-3 момчета през живота ми. Силни приятелства с момичета също около 2-3 пъти съм създавала ( в смисъл, че пак съм усещала такова привличане). Проблемът ми е, че не мога да се приема и да се разбера. Не знам харесвам ли момичета, харесвам ли момчета. Никога не съм имала връзка, та дори и нямам опит, върху който да разсъждавам. Отчайвам се с всеки изминал ден, защото тази вина расте. Сякаш трябва да разбера каква е реалността, а после да я приема. А не мога....
  9. Здравейте, не съм сигурен дали е за тук темата, но ще я пусна. Искам да попитам за мъдър съвет и за мнение от страни как изглеждат нещата. Историята е следната запознах се с момиче преди година, веднага осетихме сериозно привличане един към друг. Известно време не бяхме сигурни дали искаме да сме заедно, но се виждахме често. След 3 месеца котка и мишка и двамата бяхме на етап, че искаме нещо сериозно и то един с друг. Впуснахме се с пълна сила във връзката, аз и бях първия и т.н. След около 6 месеца започнаха много сериозни караници, една вечер адски много я разочаровах, че не изслушах много съкровенна нейна история. Тя беше трудна за мен и не успях да издържа да я чуя, причината беше, че беше прекалено тежка. Аз показах с това, че си погледнах телефона, за да се разсея, не съм я спирал да говори или нещо от сорта, просто ми беше трудно. От този ден всичко се промени, тя искаше да се разделим. 2 седмици не се чухме. След това започнаха разговори, че иска да сме приятели, че не иска да е повече с мен. Малко време след това опитахме отново, започнахме да спим заедно, да се целуваме и т.н. Всичко се подобри и след месец пак рухна, пак се скарахме, тя ми каза, че е осъзнала, че не съм човека за нея. От тогава ми каза, че е взела крайно решение да сме просто приятели. Но какви приятели... седмици наред се виждахме всеки ден, държахме се като преди, само дето не се целувахме, но всичко друго си продължи - прегръдки, спане заедно и т.н. Аз се успокоявах, защото се чувствах сякаш сме заедно. След като се разбрахме да сме приятели започнахме да си казваме обичам те все по-често. Явно аз в един смисъл, тя в друг. Продължи привързването, но преди 2 дни отново разговор, че няма никога да сме заедно, че трябва по някакъв начин да спра да имам чувства към нея, което е невъзможно, когато се виждаме. Отново се свалих на земята и потънах в размисли. Получава се една задъдена улица, защото аз я обичам и искам да съм с нея, същевременно тя не иска да ме загуби и иска да сме приятели(има ме като за най-добрия си приятел) и никой не иска да пусне. Аз също имам страх да не я загубя и искам цял живот да е покрай мен, но това ми създава адски тревоги и често изпадам в депресивни състояния. Тя съшо има страх да не ме загуби. Нямам мотивация за нещата, не ми се прави нищо, плача понякога. От месеци наред се чувствам като глупак. Дайте малко мъдрост и кажете според вас какъв е най-добрия изход от нещата, защото не мога да издържам вече така.
  10. Здравейте, не съм сигурен дали е за тук темата, но ще я пусна. Искам да попитам за мъдър съвет и за мнение от страни как изглеждат нещата. Историята е следната запознах се с момиче преди година, веднага осетихме сериозно привличане един към друг. Известно време не бяхме сигурни дали искаме да сме заедно, но се виждахме често. След 3 месеца котка и мишка и двамата бяхме на етап, че искаме нещо сериозно и то един с друг. Впуснахме се с пълна сила във връзката, аз и бях първия и т.н. След около 6 месеца започнаха много сериозни караници, една вечер адски много я разочаровах, че не изслушах много съкровенна нейна история. Тя беше трудна за мен и не успях да издържа да я чуя, причината беше, че беше прекалено тежка. Аз показах с това, че си погледнах телефона, за да се разсея, не съм я спирал да говори или нещо от сорта, просто ми беше трудно. От този ден всичко се промени, тя искаше да се разделим. 2 седмици не се чухме. След това започнаха разговори, че иска да сме приятели, че не иска да е повече с мен. Малко време след това опитахме отново, започнахме да спим заедно, да се целуваме и т.н. Всичко се подобри и след месец пак рухна, пак се скарахме, тя ми каза, че е осъзнала, че не съм човека за нея. От тогава ми каза, че е взела крайно решение да сме просто приятели. Но какви приятели... седмици наред се виждахме всеки ден, държахме се като преди, само дето не се целувахме, но всичко друго си продължи - прегръдки, спане заедно и т.н. Аз се успокоявах, защото се чувствах сякаш сме заедно. След като се разбрахме да сме приятели започнахме да си казваме обичам те все по-често. Явно аз в един смисъл, тя в друг. Продължи привързването, но преди 2 дни отново разговор, че няма никога да сме заедно, че трябва по някакъв начин да спра да имам чувства към нея, което е невъзможно, когато се виждаме. Отново се свалих на земята и потънах в размисли. Получава се една задъдена улица, защото аз я обичам и искам да съм с нея, същевременно тя не иска да ме загуби и иска да сме приятели(има ме като за най-добрия си приятел) и никой не иска да пусне. Аз също имам страх да не я загубя и искам цял живот да е покрай мен, но това ми създава адски тревоги и често изпадам в депресивни състояния. Тя съшо има страх да не ме загуби. Нямам мотивация за нещата, не ми се прави нищо, плача понякога. От месеци наред се чувствам като глупак. Дайте малко мъдрост и кажете според вас какъв е най-добрия изход от нещата, защото не мога да издържам вече така.
  11. SimonNaa

    monYy

    Здравейте. Имам ужасен проблем вече 1 година... Имам връзка с едно момче от 3 години , в началото всичко беше добре докато не ми изневери с бившата си приятелка, както и да е..върна се отново при мен и аз го обикнах страшно много от тогава, но всичко стана много различно..аз започнах да го ревнувам от всичко и всички, не му вярвам за нищо, дори не искам да се прибира при родителите си.. разбирам, че държанието ми е ужасно, но мисля че постоянно ме лъже и че ми изневерява, когато не е с мен. Разделяхме се всяка седмица по 2 пъти в продължение на тази 1 година , според мен той имаше много едновечерни връзки ... а аз имах кратка връзка с едно момче за 2 седмици.. просто исках да го забравя и си мислех че това щее начина .. но уви.. нищо не се получи .. Отново се събрахме и сякаш всичко беше идеално, но той разбра за онова момче ... сега ме нарича к****а ... не иска да ме вижда .. вдига ми телефона много рядко и само ми крещи ... Аз знам, че той може би ме обича от части .. но не мога да разбера в действителност какво чувства наистина към мен И не мога да спра да мисля за него, побърква се ... имах ужасни здравословни проблеми преди точно за това .. беше ми минало не се тревожех за нищо... но сега започва отново .. искам да говоря с човек, който ме разбира и може да ми помогне
  12. SimonNaa

    monYy

    Здравейте. Имам ужасен проблем вече 1 година... Имам връзка с едно момче от 3 години , в началото всичко беше добре докато не ми изневери с бившата си приятелка, както и да е..върна се отново при мен и аз го обикнах страшно много от тогава, но всичко стана много различно..аз започнах да го ревнувам от всичко и всички, не му вярвам за нищо, дори не искам да се прибира при родителите си.. разбирам
  13. Здравей Орлине, това звучи малко като теза за дисертация по теолого-психология J но всъщност е плод на много работа с моето мозъчно поле и базисни страхове. Работих доста с вината и отхвърлянето в моя живот, детство и различни ситуации, което ме е довело до сектата и зависимостта ми към намиране на сурогатна любов, ‘приемане’, ‘одобрение’ и въприемане на тяхни правила като ‘правилни’ за да fit in, дори и по този начинда вървя срещу себе си. Ти беше споменал , че в Библията има много психология и въобще в религията, вярата и т.н. Зависи кой с какви цели го използва. Има както много освобождаващи, така и много заробващи практики. Прошката е един добър пример. Учихме се как да даваме прошка, което е освобождаващо, но всъщност не сме наблягали толкова много как да искаме прошка, осъзнах, че това също е много трудно и тежко. Осъзнах, че по тоиз начин ти търсиш и молиш да бъдеш приет, а не отхвърлен. Поне с моите родители е така, и съм се заела да им поискам, както и да им дам, защото само тогава те ще разберат , че са ме отхвърляли и наранявали, особено в тийнейджърството, когато имахме много проблеми. Естествено те са с последици за мен, като липса на самоувереност, вяра в себе си и т.н. Един втори стадии от живота ми, в който не съм се почувствала подкрепена, след стадия на деството, в който бях дисциплинарно възпитавана и бита. На семинарите осъзнах Божията любов, която идва от мен, от моето висше Аз. И се запитах какви са каналите за намиране на тази висша любов, и се запитах за религията като толкова важен източник на тази любов или информацията за нея. Този голям авторитет, който не мога да пренебрегна, защото не съм научена да вярвам на себе си, не съм подкрепяна, но винаги трябва да се сравнявам с авторитетите и да си подравнявам мисленето според тях, защото виждаш ли това е безопасно. Моите родители са ме възпитавали със страх, какво да се прави. Те самите са страхливи. Такива са си. Та си казвам намерих Бог в себе си, във всяко мое начинание, порив, приемане на моите силни и слаби, добир и лоши черти, макар че това беше най-тежкото нещо да проумея. Църквата и сектата искат да се кланяш на един стерилен Исус, който е перфектен, 'безгрешен', да чакаш любовта ти да дойде отвън, от там, и за да го достигнеш, видиш ли, ти също трябва да си стерилен и безгрешен, а това означава да зачеркнеш половината и повече от половината от себе си и да вървиш против себе си, а това значи против волята Божия за теб. И когато става въпрос за твоето собствено Аз, да наложиш себе си в дадени ситуации, взаимоотношения, виждам че когато обичаш себе си и си даваш, то тогава, когато ти е най-свободно около врата, не си подтиснат от бариери , граници и др. убващи личността предрасъдаци, тогава ти си най-щастлив, най-щедър, обичаш безкористно и можеш да даваш. То ва е красивата Божия любов, това е смирението. И сега тук идва въпросът ми относно Исус като ролеви модел за тези неща. Искам да открия истинския Исус, а не този който описват като култов модел на стерилност. Има нещо really cool about Jesus, the ordinary man Jesus, the prophet and the Son of God, син божи, като всеки един от нас, но зареден с тази енергия на любовта. Искам да го опозная по този начин. Значи стерилинят Исус върви и прави чудеса и проповядва да си оставиш всичкото богатство да тръгнеш след него и проповядваш учението му. Той проповядва да си обърнеш и другата буза като те ударят. Това за мен е тотално потъпкване на Аза и тотално отваряне към всички, които искат да те наранят да го направят. Ти ще го направиш от любов към него, но това вече не е healthy. Казва нямай его, бъди празна кратуна. А привилното казва бъди справедлив към себе си и другите. Давай когато имаш и искаш, но отстоявай територята ти когато те нападат, бори се себе си, имай агресия. Най-много ме кефи сцената, в която Исус отива в храма и разпърчидосва всичките сергии, които продават неща за облага. Тук се вижда по-човечният Исус, който пази това, в коеот вярва. Не е 'обърни си бузата да те шляпнат' когато не са прави. Не дйестваш като куха лейка, в която наливат вода от едната страна, за да я излееш от другата. Той пази територията си, пази това, което е негово и на небесния му Баща. Исус е безстрашен. Той не се бои от мнението н а хората, от тяхното отхвърляне, той е иноватор и прорязва собствената си мощ и убеденост в учението си, при което го последват хиляди. Това е което аз чувствам , че нося в себе си и мога да направя с живота си, лидер, иноватор, който не се интересува от мнението на хората и може да постигне стойностни и градивни неща с идеите си, но пусто , тези лични травми, които убиват и възпират толкова много от тази жизнена сила и енергия, като вярата в себе си най-вече. Ето този Исус искам да отркия в Библията, защото от другия, който са ми инжектирали в главата, постоянно се чувствам отхвърлена, а чувствам, че има каквко да науча от него, че мога да го обичам, да му се кефя и да изпитвам респект към идеите му. Смирението, за което учим по семинарите от Исус ли е взето? Това е висша форма на Божия любов, аз го изпитах. Но тук идва пак един малък конфликт. Азът и себеутвърждаването, себебичането малко се разминават от 'стерилния' Исус и също така това смирение, в което трябва да махнеш егото, това някак си идва да ти каже, да имай Его, но не забравяй, че материалните неща от света не са токова важни, което пак влиза в един denial и някак си вина да и искаш, или пък да се откажеш от тях , за да се чувстваш добре,но пък да се чувстваш неудовлетворен, че не постигаш достатъчно в живота си. Мисля, че усях да изразя конфликта си отностно Исус, дано съм успяла. Имам нужда от малко повече examples about that cool Jesus, и как той те приема , а не отхвърля с неговото учение. Например още един такъв example е, че Исус викаше проститутките или поне тази Мария –Магдалена да седи с него, и той я приемаше, макар и обществото да я отхвърляше. Той я приемаш с любов като равна, друг е въпросът обаче дали той искаше тя да се промени, ‘за да взлезе в царството Божие’. Ето тук идва условността и това ме притеснява. Освен да се има в предвид, че освобождавайки се от тази неприятна практика тя ще бъде по- щастлива, но тук има място за лични спекулации. Има и други места в библията където се появаява стерилният Исус, не м ога да цитирам точно кои са, но са свързани с ‘не прави това или онова’. Ето тези два опозициониращи се образа на Исус ме объркват и не ми дават мира. Кой всъщност е бил Исус? И всъщност важно ли е нашето себеприемане, любов и възприятие към света и удовлетворение от живота да зависят от това кой е бил Исус и как той ни възприема? Това от моя страна е търсене на още един безусловен авторитет . Или когато получим в себе си едно добро себевъзприемане и усещане, и любов към себе си няма да ни е толова важно кой авторитет как ни е приема, по-скоро ще виждаме такива авторитети като един ролеви модели, които по собствено желание можем да следваме или да вземем от техния пример, това, което ни приляга, обогаява ни и ни прави по-добри.
  14. Има непривлекателни хора, които някак успяват да се съберат и да са щастливи заедно. Но аз, както и доста мои познати на около 30 години, жени и мъже, искаме да не сме сами, но си стоим сами на практика. Наблюденията ми са, че се "целим", т.е. харесвме все хора, които нямат интерес към нас. Но как в крайна сметка да си с някой, към който не изпитваш привличане? Каква е формулата да успееш да харесаш някой себеподобен?
  15. no_self

    Въпроси

    Каква е разликата между вяра и съзнание? Между това да вярваш в нещо и да си съзнателен за него разликата е огромна. Ако си осъзнат, няма нужда от вяра. Тогава знаеш, а не вярваш. Вярването в нещо е непотърсена истина. Духовното търсене е търсене на истината и изпитване на вярата. Вярно ли е това, в което вярвам? Истина ли е? Ако не е истина, защо да вярвам в него, ако е истина отново защо да вярвам в него - то Е, такова каквото е - независимо дали вярвам в него или не. Въпроса не е имаме ли достатъчно вяра. Въпроса е защо вярваме в точно определено нещо, а в друго не? За какво ни е вярата? За да можем да живеем ли? Но всичко това опира до нашето егоистично желание да живеем по-добър или не дай си боже вечен живот. За какво ни е да вярваме, че можем да бъдем по-добри или, че можем да направим другите по-добри? Защото не можем да приемем нещата такива каквито са, Бог такъв какъвто е, без да се надяваме на неговата милост знаейки, че той е милостив по презумпция. Търсенето на любовта в каквато и да е форма за получаване на собствена изгода, не е духовно търсене. Отдаването на всичката любов, която имаме е духовна практика и за нея не е необходима вяра.
×