Търси в Портала

имам проблем с психиката,от 1.5 се затворих в себе си и вкъщи не контактувам с никой моля помогнете ми запо4нах да пия опитвам се да спра алкохола защото здравето ми е застрашено

Здравейте, МОЛЯ ЗА СЪВЕТИ И ПОМОЩ. На 22 години съм от град Бургас. Датата беше 7ми декември 2016 получих силен стрес, докато шофирах сама с колата си, щях да катастрофирам жестоко с друг автомобил, но слава богу реакциите ми бяха светкавични. Стресът отмина уж в същия ден отидох да ми леят куршум и всичко изглеждаше нормално. На следващия ден беше 8ми декември и тъй като съм студентка тръгнахме да пътуваме с приятели до Варна за празника. Всичко беше нормално бях в много добро настроение, чувствах се превъзбудена и щастлива. И по-средата на пътуването нещо се случи изневиделица с мен, получих силна тревожност, сърцебиене, натрапчивост, стана ми усилно, ужасно притеснено и най-вече силен страх от социална тревожност, затова че мога да получа внезапен изблик да ходя до тоалетната по голяма нужда, а това по завоите на пътя Бургас-Варна беше доста трудно, тъй като почти няма места за спиране дори и аварийно. Последваха спирания над 10 пъти, треперене, скованост на крайниците и изобщо луда история. Не знаех какво се случва с мен. После ходихме на заведение където когато седнех на масата и имаше хора около мен получавах нещо като натрапчивост исках да съм на въздух сама или просто да си седя сама и спокойна в тоалетната цял живот без да се притеснявам, че някъде мога да се изложа и т.н. Взех валидоли и капки мента, глог и валериан и на следващия ден се върнахме наобратно като аз бях в сравнително надрусано състояние от всички тези успокоителни и тогава нямах проблеми. Но от случката преживяна от предния ден се зароди в мен един огромен страх и в момента състоянието ми е такова, не ходя никъде с хора ако знам, че няма тоалетна, не пътувам с други хора в колата си, защото ми става ужасно усилно и нервно да не получа отново подобно нещо. Притесня ли се за нещо, веднага ми се получават позиви да ходя до тоалетната, осъзнавам, че това е изцяло на психиката, защото когато съм сама или в обстановка, с хора, с които общувам всеки ден, нещата са различни чувствам се спокойна и уверена, но какво се случва с мен, цяло лято пътувахме по 4-5 човека в кола постоянно нанякъде, не ми е идвало и на ум да имам такъв страх от изхождане, пътувала съм с кола около 1500км в посока с още 3-ма души. Искам да си върна предишното състояние и осъзнавам, че имам нужда от помощ изчаках 2 месеца, но нещата не се закрепиха особено. Въпреки че правя опити и шофирам с близките си от време на време, за да се изправям срещу страха си, но МОЛЯ НАСОЧЕТЕ МЕ ОТКЪДЕ ДА ЗАПОЧНА. Аз съм младо момиче искам да обиколя света, пълна съм с мечти, а не мога да пътувам от страх и до София с някой друг в кола. Като си представя, че пътя е дълъг и може да съм в капан и безизходица. Благодаря Ви от сърце на всеки един, който ще откликне на моя призив.

Здравейте! Реших да ви пиша защото напоследък се чувствам много подтисната. Имам нужда от подкрепа и разбиране, от утеха и приятел. Живях тежък и труден живот още от малка, никога не съм имала много приятели, а и дори да имах, те често ме предаваха, разочароваха и забиваха нож в гърба. Винаги съм била с добро сърце и често са се възползвали от това, раздавала съм се за другите а те накрая ме използваха и злоупотребяваха с доверието и добротата ми. Винаги аз съм била тази която се е раздавала повече и в приятелствата и във връзките. Така и не успях да намеря своята сродна душа както в приятелствата така и в любовта вечно се чувствам самотна. Всеки разбира нещата по свой начин, всеки е с теб до време а после те забравят и зарязват. Така се случва и с мен постоянно и не мога да разбера защо. Наскоро имах приятел който уж много ме обичаше аз също го обичах, но имахме доста проблеми и несходства в характерите, често се карахме, но любовта държеше връзката ни. Докато той не реши да ме предаде и изостави без дори да ми даде адекватни причини и обяснения, просто му омръзнах и егото му надделя над чувствата и ме изостави, градяхме мечти и бъдеще заедно, но той заряза всичко. Избра да се забавлява и гледа своят живот. След него се опитвах да завързвам нови запознанства, но съм много разочарована, защото почти не останаха свестни хора които биха могли да разберат човека отсреща и да не се възползват от добрината му и да мислят егоистично. Имам проблем и с гневът, стресът и може би нещата, които са ми се случили в животаа ми дойдоха в повече и някак усещам че не мога вече да общувам нормално с другите, постоянно усещам че ме провокират и отношенията ни не завършват добре. Можете ли да ми дадете някакъв съвет и да ми помогнете. Може ли някой психолог или психотерапевт да ми даде имейл за някакви онлайн безплатни консултации, имам нужда да поговоря с някого.

Не съм сигурен, от къде да започна и как да издържа написаното, така че да бъде максимално разбираемо за всички ... Израснал съм в семейство на алкохолици (баща и майка), където насилието (физическо и емоционално), униженията и тормоза са били ежедневие. Няма да навлизам в детайли, защото не смятам, че е нужно. Ще кажа само, че честотата и степента на тормоза са били много високи, с бликаща злоба и омраза. Още в тези детски години знаех, че нещо не е съвсем норнално с мен. Започнах да формирам различни нервни тикове, псувах и в съзнанието ми се бяха появили мисли, твърде непривични за дете. С годините, проблемите и болката, които прикривах растяха и бях сигурен, че в даден момент маската ще падне .. но тогава не съм и мислил толкова над това, а и не се притеснявах особено, защото бях запазил вярата в себе си и знаех, че няма нещо с което да не мога да се справя. По това време, все още не проявявах никакви симптоми на асоциализация и депресия, дори напротив - живеех всеки ден. Всичко за мен изглеждаше добре, всички проблеми изглеждаха преодолими и всички мечти постижими, до завършване на гимназията. Тогава, като от нищото, за няколко кратки месеца животът ми се преобърна напълно. Формирах неразрешим за мен вътреличностен проблем, изгубих напълно вярата в себе си, самочувствието и идентичността си, а с тях и социалния и интимен живот. Гледайки назад към този период (грубо 4 годишен), ми е трудно да повярвам ... през какво съм минал и какво съм позволил да ми се случи - пълна деградация на личността. В края на този цикъл някак успях да събера сили, за да се изправя на крака и да продължа с живота си, но вече не бях същия човек. Тъгата, гнева, неудовлетвореността, самосъжалението и всички други негативни чувства и емоции, които изпълваха и даваха до някаква степен смисъл на дните ми, бяха започнали да избледняват, а на тяхно място се появи ново, непреодолимо и смазващо състояние - анхедония. Нищо от нещата, които някога ми бяха носили емоции, не беше в състояние да ме зарадва, никой и нищо не ме интересуваше, нямах вече цели, амбиции и дори елементарни желания. Живеех единствено под "натиска" на обществото и на неговите очаквания, което правеше всеки ден, безкрайно труден и дълъг. Логичното се случи и в крайна сметка напуснах работа (работа и позиция за която почти всеки на 25г би ми завидял). Не го направих, за да търся ново предизвикателство или по-добра работа, а защото просто не издържах. Представете си по цял ден да правите нещо, което не Ви доставя удоволствие .. е за мен всяко нещо е такова. Сега, на прага на 26, седя и мисля предимно за смъртта. Нямам и никога не съм имал система за подкрепа, родителите ми са трайно и крайно деградирали, нямам приятели, защото никой не ме познава и не знае, кой съм всъщност, нямам собствен дом, нито приятелка (истината е, че такава не съм имал никога), не знам що е любов, нито що е щастие и честно казано не вярвам, че някога ще разбера. Със сигурност знам, че не съм способен да сложа край на живота си, защото вътрешно изгарям от желание да живея, но ако можех да избирам, бих предпочел да съм мъртъв, още днес. Използвах последните месеци, за да рационализирам и погледна обективно (не през призмата на болното ми съзнание) случилото/случващото се с мен и истината е, че нещата са много по-сложни от колкото съм мислел и са до голяма степен непреодолими за мен. Моля без клишета и присъди .. Не знам, какво ще правя от тук нататък и до кога ще успея да задържа фронта. Не търся съвети, а разбиране. Благодаря.

Здравейте,преди седмица ходих на психотерапия,психоложката беше младо момиче на около 25 години,каза ми да не чета нищо в интернет,каза,че според нея нямам паническо разтройство,а някаква депресия(при симптоми : замайване,сърцебиене,плач без причина,сухота в гърлото,лесна умора,страх ме е да излизам от къщи,страх ме е да не полудея,натрапчиви мисли,нервно ми е...).Също така каза,че ще се консултира с колеги и ще ми се обади на 7 май да ми каже кога ще бъде следващата ни среща.ОБЪРКАНА съм още повече.Мисля,че ми има нещо наистина сериозно,за да се чъвствам постоянно зле и постоянно да ми е замаяно... Вече нямам надежда,че ще се оправя,че ще бъда нормален човек.Чувствам се безполезна.Незнам при кого и къде да отида,незнам какво да направя...