Търси в Портала

И така справедлив ли е животът. Често този въпрос ме вълнува не от моята гледна точка, а от голбална. Ако си роден прав, здрав общо взето можеш да направиш нещо с живота си. Но ако си роден с тежко генетично заболяване, безпомощен, то тогава малко или много си зависим от другите. Често се чудя какво мислят тези хора за живота. Не че няма пирмери от тях са чудесно приспособяване към него. Но защо не започваме всички от един и същи старт? И често се чудя кое е по-тежко, да си роден обезобазен и недъгав или по-късно в живота си да станеш такъв. В единия случай няма да знаеш какво е от другата страна, а във втория случай ще знаеш и ще бъде още по-тежко. Може би тези чуденки, които са всъщност безсмислени, са базирани на дълбок мой страх дали ще се справя с подобно нещо. А от къде идва страхът, не знам. В този ред на мисли прераждането като феномен би звучало съвсем на място тук. Тогава просто бихме казали, това проявление на живота за тези хора се е случило по този нчин този път, нищо имат и други шансове, нека направят най-доброто от това, кое то им е дадено този път. Тук също така може удобно да навлезе и кармата като феномен. Аз лично не виждам кармата като наказание, а като урок. Примерно ти се се надсмивал или третирал лошо недъгави хора, или нарочно си наранявал някой да бъде недъгав. В следващия ти живот ти се дава възможността да изживееш това от първо лице. Но това са само теории , а ние нямаме доказателства за тези теории. И тук идва интересното със самоубийците. Ако наистина има прераждане, то тогава не се ли, един вид, стимулира самоубийството като shortcut към следващия живот. Този нещо не те кафи и хак! Би ставало много лесно. Кое ще спре хората? Да, ние имаме механизма инстикнт за замосъхранение, но ако нещата станат нетърпими?? И може би това е хубаваото, че не знаем с точност има ли прераждане или не, защото може би имаш следващ шанс, а може би не, а а ко го имаш той може да е след хиляди години.

Никога до сега не съм осъзнавала колко ценен компас носим ние в себе си, който ни е вграден от природата или от Вселентата така да се каже и той се нарича емоционална система за орентиране. Когато локиката те предаде, когато въпреки всички логични прдпоставки да се чувстваш добре, ти се чувстваш зле, означава, че някъде, невидимо за твоето око нещо куца. Днес това го осъзнах натъквайки се на много страра погрешна информационна схема (ПИС) или с други думи стар мой страх, граничещ с фобия. Докато медитирах сутринта исках да си представя , че денят ми ще е прекрасен, че ме очакват само хубави неща, но не, не можах. Страх ме беше да си го представя, защото ние не знаем какво ни носи бъдещето. Ставаш сутринта , тръгваш до някъде и не се връщаш, в най-лошия случай или пък се увреждаш до живот. И така този страх , тази фобия ме заваладява и аз не смея да мечтая и да очаквам хубавото, вместо това постоянно се прпиготвям да посрещна лошото, ако то се появи. Постоянно се приготвям за зима и пропускам лятото. ОНзи ден четох, че смъртта не е най-лошия изход, в ня кой случай тя е избавление или по-скоро преминаване от едно състояние в друго. Особено много се боя от наранявания , инвалидизация, постоянен дискомфорт, с който трябва да живееш. Но псоле си казах, аз съм прав , здрава човек и от 20г живея с една травам, която постоянно ме сковава, причинява ми неимоверна болка, макар че е само в ума ми и ми пречи на пълноценния живот. Та една инвалидна количка ли ще спре някой да се чувства пълноценен или да прави всички неща, които поиска. Освен това ме е страх, че ако очаквам неизвестното , мога да си предизвикам или поканя инцидента, защото сякаш допускам, че той може да се случи, отколкото ако не допускам по никакъв начин. Малкото ми съзнание казва, ако постоянно се моля на Вселената и не допускам това да се случи, може би тя ще ме чуе, нали ме подкрепя? От друга страна самият страх от това какво ще правя ако ми се случи и самото вглъбяване в т ази мисъл, мо же да предизвика то да ми се случи, за да ми докаже нагелдно какво ще стане и как ще се справя. Гррррр, страшничко! И си казах, вероятността нещо да ти се случи е 50/50. Значи имаш 2 варианта: Или да не правиш нищо с живота си, очаквайки, че нещо може да ти се случи,да затаяваш дъх, да живееш в страх и ужас какво ще бъде ако или когато дойде това, да се опитваш да си го представяш, да видиш дали ще устоиш психически. Или да приемеш, че това може никога да не се случи и , че вярвайки в теб и във Вселената можеш да посрещаш всеки един ден с любопитство и очакване на неизвестното, за да видиш колко и с какво ще се обогатиш в този хубав ден. Но сега виждам колко стар и колко тлъст е този страх и как трябва да го изстържа от съзнанието и подсъзнанието си, защото много, ама мноооого ме спъва. И затова емоционалната ми система за ориентиране много ми помага. При вас така ли е? Имате ли подобен страх или страхове?

Здравейте, Макар и странна, искам да споделя тази тема, защото понякога страдам от неосновани страхове. Всъщност, моите страхове си имат история, но странното е , че ме плашат не неща от реалността, ами все такива фантасмагории. Гледах един клип на поп песен и там имаше един, който правеше вуду кукла, с която да контролира една жена. Замислих се, колко е истинско наистина вудуто и колко е опасно. Във филмите повечето е драматизирано, подсилено и често плод на режисьорск умение, както и екзорсизмът. Между двете има нещо много общо, някаква нечиста сила, която контролира човека и той е някак си безпомощен. Ето тази безпомощност ме притеснява. Това, разбира се, е асоциация от травматичното ми пребиваване в секта за кратко време, както и mind control, който упражняваха там. Сега вече когато започнах наистина да обичам себе си, разбрах, че моята връзка с Бог е неприкосновена и никой не може да ми попречи на нея. Но има ли наистина хора, които с енергията си могат да контролират други хора до такава степен? А и другите хора да не могат да се предпазят по никакъв начин? Дали е защото другите хора не осъзнават и са 'отворени' към това? Най-дразнещото е, че отнякъде се присещам за подобни неща и започвам да се страхувам от тях, без дори да има причина, а това влияе на нормалния ми живот. Какви са вашите мисли по темата?