Статии, посветени на Учителя и Учението
Статии от списание Житно зърно
сп. Житно зърно година ХХIII бр. 6 / 2000 г.
ДУХОВНОСТ И РЕЛИГИЯ
(Продължение)
Мария Кисова, д. ф. н.
Неуловимото е светлината.
Неразбраното е любовта.
Непостижимото е свободата
Освен в необикновената си широта, всеобхватност и толерантност, освен в общата постановка на проблема за същността на религията, разглежданото духовно учение се различава от традиционното (институционализираното) християнство и по някои конкретни положения: някои аспекти на отношението на човека към Бога; отношението към формите (към кръста, храма, ритуалите, към свещеното изобщо); отношението към природата; отношението на човека към себе си; някои аспекти на разбирането за характера и начините на познание на Бога. Тук ще бъдат само маркирани някои от тези различия.
Схващането за Бога
„Бог е Дух, и които Му се кланят, в дух и истина да Му се кланят“ - този ключов постулат от Евангелието, колкото и да изглежда ясен, може да бъде интерпретиран по различни начини. Има много материалистични идеи за Бога и много материалистични начини на отношение към Него. „Какво значи идеята за Бог в небесата? - възкликва Свами Вивекананда. -Това е материализъм. Бог, който седи някъде високо - това е материална идея, груба, телесна идея, сетивна идея.“ (2, с. 8) Бог е реалност, не е персоналност. Религиите, в традиционния им вид, са неизменно свързани с някакъв тип персонификация на Бога - било въплъщаването Му в човек, било изявлението Му в пророк. Този . факт има своята закономерност, значимост и красота, но той крие и редица опасности, защото е свързан с един погрешен ход и подход на човека към Бога - с „пресъздаването“ на Бога по „образ и подобие човешко“. Това важи в известен смисъл и за християнството. За Учителя обаче Христос, „Синът на Бога“, не е личност, той е „самата Любов“, той е космичен принцип, тип съзнание, „колективен дух“. „Днес хората делят Христа на „историчен“, „мистичен“, „космичен“ и пр. Ала Христос сам по себе си е един и неделим. (...) Защото и като историческа личност, и като мистично преживяване, и като космична същина Христос е и си остава най-съвършеният израз на Любовта.“ (1, с. 134-136) „Когато казвам, че Христос иде сега, някои мислят, че Той ще дойде отвън. Христос няма да дойде отвън, Той не ще дойде нито в човешка, нито в каквато и да е друга форма (...) Той ще дойде като вътрешна светлина в сърцата и умовете на хората.“ (пак там, с. 146-147). Така името Христос се превръща в основно понятие на един светоглед.
Доброто u злото
Съществено е различието между традиционното християнство и учението на Беинса Дуно в разбирането на злото. Според мен една от най-съществените и най-интересните черти на това учение е именно преодоляването, снемането на този вечен дуализъм, неизменно присъщ на всички класически религии; преодоляването му не в неговия нравствен, но в неговия метафизичен смисъл. Учителят е категоричен: „Никакъв дявол не съществува Аз отричам дявола като съществуваща реалност. Като обикновено същество, като относителна реалност дяволът съществува, но не и като абсолютна реалност.“ (3, с. 94-95) Преодоляването на дуализма между добро и зло прелива в снемане на дуализма между дух и материя. Реалността е една, при своето проявление тя се поляризира. „Духът и материята - това са двата полюса на Реалността, които вечно се проявяват. Мъжът и жената са двата полюса на Човека.“ (4) Доброто и злото се оказват също два полюса, естествено и необходимо съсъществуващи, макар и с различен статус на битие - едното е абсолютна, а другото е относителна реалност: „Злото - без него не може, всякога и във всякой человек трябва (!) да го има. Злото за душата има същото назначение, каквото жлъчката за тялото на човека.“ (5, с. 21) Злото ни учи, създавайки ни възможност да различаваме и да избираме между него и доброто, то ни провокира да мислим и да действаме; човек расте, осмисляйки страданията, които злото му причинява. „Злото е непроявено добро“, казва Учителят. И припомня така обнадеждаващите Христови думи: „Той заповядва и на добрите, и на злите“ (друг израз на идеята за единната, но поляризирана реалност).
Отношението на човека към Бога
Различията тук произтичат естествено и отново от преодоляването на метафизичната бездна между Бог и човек, между Висшето, Абсолюта, Твореца и нисшето, нищожното, творението, между Небесното и земното. Представата за Бога като за върховен Повелител и Господар, който изисква и наказва, предполага и поражда отношение на страх и подчинение. „Бой се от Бога, почитай царя“... В учението постановката е различна. Истинското, естественото отношение на човека към Бога е не от страх, а любов. „В Писанието е казано, че и бесовете вярват в Бога и треперят от Него. При това пак са бесове. Вярата им не ги спасява. Онази вяра, която внася в човека страх и трепет, а не внася в него истинско разбиране (!) за живота, не е вяра.“ (6, с. 132) Бог е същината на всяко битие. Той е в светлината, в хляба, във водата. Той е нашата „жизнена среда“ - Бог служи на хората, а не заповядва. Отношението е взаимна любов. Безпорядъкът, който наблюдаваме в живота, е резултат на свободата, която Бог е предоставил на всички живи същества; Той „взима живо участие във възстановяването на хармонията, но не като господар и диктатор, а по пътя на пробуждане на човешкото съзнание.“ Тоест, Бог присъства и се проявява отвътре.
Това е основна идея в учението. Бог е вътре в нас, небето и адът са вътре в нас, Истината е вътре в нас. Това значи: обърнете се навътре към себе си и там ще намерите Реалността. По този начин вътрешният свят на човека се разширява и обогатява неимоверно. „Духовният свят е свят на разширение“, казва Учителят. Подчертаното и последователно акцентиране върху вътрешното не означава отричане, отхвърляне на външното, напротив: това, което е външно спрямо мен, си има също своето вътрешно измерение и аз ще бъда по-близо до истината, ако съзнавам това и се опитвам да надникна в него; тогава ще се окаже, че вътрешният свят - и моят, и на всичко около мен - е един и същи свят. Настояването върху вътрешното е по-скоро отговор на една културна задача: да се възстанови равновесието, нарушено от прекомерното „овъншняване“ на знанията, на вярата и вярванията, на отношенията, на ценностите - онова, което наричаме отчуждение. Вярата е вътрешен процес, поклонението пред Бога е вътрешен процес, служението на Бога е вътрешен процес - това е лайтмотив. От него се извеждат още няколко съществени постановки, характерни за учението: Връзката с Бога е индивидуална, без посредници. Тя е индивидуална работа, индивиду ално постижение. „Между Бога и своята душа не допускай никого.“ Това, което може да бъде предадено или внушено отвън, може да бъде информация, познание, чувство, преживяване, но не знание, не вяра, не мъдрост. Те могат да бъдат резултат само на твоето собствено усилие, на твоя опит, на твоя подвиг. В това е достойнството на човека - да направи това усилие, да изстрада този подвиг, да извърви сам Пътя. Почти винаги има нужда някой да ти покаже този Път, но никой не може да го извърви вместо тебе. От тук следва отношението към църквата и свещениците, които всъщност изпълняват тази посредническа роля: „Кога се яви религията? След падането на първия човек. Тогава започнаха да строят църкви, в които да служат свещеници и владици. Казваш: Ще вървя по пътя на свещениците. Чудно нещо! Защо не вървиш след Бога, а ще вървиш след свещениците? Вие сами ги създадохте и казвате, че Бог говори чрез тях. Лъжете се. Бог не говори чрез платени хора.“ (7, с. 256-257) Разбира се, в по-широк контекст картината на нещата е по-сложна, определенията и отношенията не са така еднозначни. Но идеята е, че религията, в нейния традиционен вид, предполага и поражда една пасивна, „потребителска“ позиция на човека, воден от един „отец“, пастор или гуру към собственото си „спасение“ (традиционно разбираното спасение не е нищо друго освен „потребление“ на страданието, подвига и саможертвата на друг). Докато духовното учение предполага и стимулира една активна, индивидуална, самоотговорна, творческа позиция на човека, за него спасение значи самоусъвършенстване, а самоусъвършенстване значи не просто знание, чувстване, разбиране, преживяване, а преди всичко правене, работа, усилена, постоянна, без прекъсване работа.
А най-важната, най-съществената, работа е молитвата. Тоест, тя престава да бъде молба, прошение, искане, „хленчене“, тя е „настройване“ на съзнанието спрямо високите полета на реалността, превръщането му от ограничено, лично в космично съзнание. Това е собственото значение на думите „връзка с Бога“. В една от най-обичаните формули, дадени от Учителя, се казва: „Винаги се радвайте. За всичко благодарете. Духа не угасвайте. Непрестанно се молете.“ Ясно е, че под молитва не се разбира непрестанното редене на думи и текстове; това е състояние на съзнанието, което човек може да се опитва да постига независимо от това какво прави, с какво се занимава, това е състоянието на единство със съществуващото.
И така, важно е какво знаеш, какво мислиш, какво чувстваш, какво искаш, към какво се стремиш, но най-важно е какво правиш. И следващата крачка, за да се приближим до духовността: важно е не толкова какво правиш, а как го правиш. Всяка работа, която вършиш с любов, концентрирано и всеотдайно - е свещенодействие... На въпроса на един от последователите си „Кое, все пак, е най-важното нещо в живота“, Учителят отговорил: „Най-важното е как живееш“.
Отношението към формите
Учението на П. Дънов се отличава от традиционното християнство също и в разбирането и отношението към кръста, към храма, към ритуала, към свещеното изобщо. За да се разберат, тези различия трябва да се проследят и осмислят внимателно, тук само бегло ще ги набележа.
Кръстът е символ на страданието и разпятието на Христос, на неговата смърт. Почитането на кръста е израз на преклонението пред страданието и саможертвата на Христа. Но защо да се покланяме на дървото, на което е бил измъчван най-великият и най-невинният?! Освен това кръстът символизира страданието и смъртта, а най-великото и най-същностното в явлението Христос е неговото възкресение. Освен това разпънат бе „историческия“ Христос, умря личността-Христос, т. е. Исус, а принципът-Христос, духът-Христос, съзнанието-Христос е самото отрицание на смъртта, самата същина на живота! „Христос не носи докрай дървения кръст, казва Учителят. Той го носи само до известно място и после го хвърли на земята. Хората мислят, че го е хвърлил, защото е изнемогвал под неговата тежест. Не, Христос не беше слаб човек (...) Той искаше да каже: „Аз мога да нося кръста на страданията на живите хора, но да нося дървен кръст, не искам!“ Ала днешниme християни Все още носят и целуват дървения кръст, презрян от самия Христос(1, с. 145) Презирайки „дървения кръст“, Христос презря физическото страдание, болката на тялото върху разпятието. Неговата истинска болка остана в душата му, истинското му страдание беше безлюбието на хората. Това безлюбие е, което и сега, и всякога, когато се проявява, разпъва вътрешния Христос, независимо от носенето и целуване-то на дървения или златен кръст...
По повод на кръста Райнер Мария Рилке споделя в едно писмо следните мисли: „Христос сигурно е искал същото - да сочи (пътя към Бога). Но... вместо да продължи пътя си от кръстовището натам, накъдето е сочел пътепоказалецът, издигнат високо в жертвената нощ, вместо да поеме пътя нататък от това кръстовище, християнството се е заселило в него и ни уверява, че там слива живота си с Христос. Но всеки, който указва пътя, предлага жест, а не убежище.“ (8, с. 302)
Подобно е отношението на учението и към храма. Бог е навсякъде. Сътвореното от него - природата, Земята, вселената, човешкото тяло - не е веднаж сътворено и отчуждено от Него, то Го носи, Той се съдържа в него, затова е живо. Животът е Свещеното. Затова храм на Бога е цялата вселена, космосът, както и микро-космосът, човекът. Понеже „Бог е Любов“, всяко действие, извършено с любов, е свещенодействие. Поливането на едно цвете, когато душата му има нужда от това, е равнозначно на литургия. „Навсякъде в света да виждаме Бога, който работи, и да защитаваме Неговото дело. Да пазим свещено това Дело, да не се опетнява. Това е религия.“ (9, с. 21). Това е един опит за радикално снемане на всекидневността, за възможно най-цялостно сакрализиране на живота, на пространството и времето. Основната цел и смисъл на този порив е освобождаването на човека от рамките на делника, от чертата на храмовото „вещество“, от механизма на фиксираното време и закованата с гвоздеите на нормата и догмата традиция. Така и ритуалите губят смисъл, защото в ритуал се превръща цялостното поведение на човека. Така той се приближава може би най-плътно до своята истинска мисия - както го прави във всяко творчество: да одухотвори материята и да материализира духа, да срещне и съчетае небесното и земното - така, както те са съчетани от Реалността. „Да поемеш земното в ръце с безкрайна нежност, с удивление - това, да си го кажем простичко, е великото Божие предписание за приложението (на вярата). Тъкмо него е смятал, че записва свети Франциск Асизки в песента си към Слънцето. На смъртния одър то е било за него по-свято от кръста, който е съществувал единствено, за да сочи към Слънцето.“ (8, с. 302-303)
Библиография:
1. Б. Дуно, „Учителят говори“, съст. Г. Радев, С. 1941
2. Вивекананда, „Веданта как религия будуще-го“, СПб. 1981
3. „Мисли за всеки ден, 1994-95“ С. 1994
4. Беседи, печатани във в-к „Братство“
5. Учителя, „Ходете във виделината“, С.1994
6. Учителя, „Абсолютната истина“, С. 1949
7. Учителя, „Новият човек“, С. 1947
8. P. М. Рилке, „Мелодията на нещата“, С. 1993
9. Учителя, „Видяхме славата“, Съборни беседи, 1932 (цит. по неизд.)