Статии, посветени на Учителя и Учението
Статии от списание Житно зърно
Строителите на храмовете на човечеството
Световната мисия на богомилите
Хари Салман
Роден е през 1953 г. в Холандия. Завършва философия и социални науки в Лайден. Преподавател е в Лайденския университет и в Карловия университет в Прага, гостуващ преподавател в Московския философски институт.
Посетил е десетки страни по света, което, заедно с десетте езика, които ползва, му дава възможност за глобално проникване както в
картината на съвременния свят, така и в духовни традиции, идващи от древността. От около 25 години изучава славянската култура и нейната история. Многократно е посещавал Чехия, Словакия, страните от бившия Съветски Съюз и Югославия. През 1999 година гостува за четвърти път в България. Българският език е петият славянски език, които изучава.
Светогледът му е дълбоко повлиян от антропософското учение на Рудолф Щайнер.
Има публикувани 10 книги на няколко европейски езика и множество статии върху духовни и социални проблеми. В последните 10 години е пътуващ лектор, изнася семинари и лекции, чиято основна тема е новото общество и новият социален живот като изявление на духовния импулс, който идва от древността и се съдържа в езотеричното християнство.
Специален обект на неговите задълбочени проучвания са традициите на западноевропейското езотерично християнство: келтското християнство, традицията на Светия Граал, тамплиерите, розенкройцерите, катарите в Южна Франция.
Синтез на тези проучвания може да бъде намерен в книгата „Изцелението на Европа", която е преведена на български език.
Катарите от Южна Франция добиват все по-широка известност в Централна Европа в последните десетилетия. Интензивните изследвания отварят отново достъп до тяхната духовност. Много по-малко познат е произходът на това движение, който намираме при богомилите в България. В крайна сметка той е част от голямото течение на Мани, съществувало от 216 до 276 година в иранската култура и осъществило духовна връзка между християнството и древната иранска религия на Заратустра.
Новият интерес към духовността на катарите е израз на историческия ритъм, чрез който движението на Мани се проявява в течение на вековете. В духовен план това може би е и инкарнационният ритъм на душите, които са били свързани с това течение. Началото на манихейството се проявява от трети век, преди всичко на изток, чак до Китай. След това то потъва за да се появи отново в България през 10-ти век. От там то се разпространява до Южна Франция, където изчезва при падането на крепостта на катарите Монсегюр.
До 20 век манихейството остава отново скрито, за да се появи под нова форма отново в България и в Западна Европа. В България духовният учител Петър Дънов /1864-1944/ основава през 1900 година ново духовно течение, което е във връзка с учението на богомилите и сега добива известност като учението на Бялото Братство. То не трябва да се разглежда просто като продължение на манихейството, но като независимо проявление на Духа, имащо родство също и с учението на есеите, школите на Орфей и Хермес. В Южна Франция проникването в учението на катарите се задълбочава благодарение на новите изследвания /например тези на Деода Роше/, а в Холандия Ян ван Рейкенборг търси определена връзка с езотериката на катарите в своята школа "Lectorium Rosicrucianum". Импулсът на манихейството може да бъде разпознат и в други взаимовръзки.
Школата на Мани
Самият Мани се е определял като пророк на Светия Дух. Изхождайки от своите непосредствени духовни знания, той е бил способен да говори за космичните измерения на християнството. Той е сложил основата на едно духовно течение, в което християнството е запазвало своя мистичен характер и е било път на просветление, докато в Европа то е ставало все по-повърхностно и е предлагало възможност за вътрешно развитие само на монасите. Мани е живеел в Духа и затова е могъл да бъде духовен учител за другите.
Мани е бил роден 8 една епоха, която е пазела жив спомена за древноиранската култура / от 5 и 4 хилядолетие преди Христа/, основана от Заратустра. В онези древни времена е било много силно съзнанието за космичната битка между светлината и мрака, която има отражение и на Земята. Светът на светлината бил светът на слънчевия бог Ахура Мазда, много почитан от иранците. В света на мрака действувал Ариман, господарят на мрака, чиито разрушителни сили се отъждествявали с набезите на степните народи от Туран. В учението на Мани противопоставянето между доброто и злото също е поставено като централен принцип. Хората трябва да бъдат очистени от злото, което навсякъде е примесено с доброто, чрез духовна работа, за която те би трябвало да са развили необходимите способности. В манихейството това е била задача на един просветлен елит, чиито членове са били ръководители на общностите. Една общност се състои от три групи: първо - слушатели, които са имали интерес към учението и живота в общността, второ - вярващи, които вече са поели известни обязаности по отношение на своя живот, и трето - просветлени /наричани още съвършени/.
Просветлените са обучавали ученици от групите на вярващите като са ги подготвяли за посвещение.
Мани изработил своя литургия, много силно повлияна от изкуството.Той е имал голяма дарба за изкуство и е известно, че е рисувал религиозни картини и е съчинявал прекрасни псалми и химни. Религиозните събори на манихейците са били съпроводени с много песни, вероятно са били изпълнявани и култови танци. След намирането на древните манускрипти в пустинята Гоби в началото на двадесети век, става известна непосредствената връзка между религия и изкуство при манихейците.
Душевната нагласа на българите
Манихейството, след като в известна степен е проникнало на запад в Римската империя, потъва вследствие на преследванията, за да се запази в планините на Армения. Късни манихейски импулси отново идват от там към Европа във втората половина на 8 век. Това е свързано с няколкото депортирания на арменски павликяни към България, предприемани от византийските императори. В павликянството намираме определени елементи от учението на Мани, но е възможно последните да са проникнали и по други пътища в България. Едната хипотеза е, че прабългарите са били предварително в досег с манихейството в своята средноазиатска родина през 3 и 4 век , а втората, че то може да е донесено от други племена от Средна Азия в България.
Рудолф Щайнер обяснява отвореността на българите за манихейството по друг начин. В една лекция от 11 юли 1924 г. той описва, че в 5 и 6 век в южните и средни области на Европа са живеели хора, преживяващи дълбоко в душата си противопоставянето между доброто и злото. В своята душевна нагласа те виждали себе си дълбоко въвлечени в борбата между добрите и лошите сили. Щайнер описва, че те са били по-силни на изток и че хората с тази душевна нагласа са били наричани в средните векове в Западна Европа „българи". Това вече не е било етническо определение, а духовно, идентично с определението „богомили".
Богомилското движение е било основано в първата половина на 10 век от манихейски посветени, въз основата на древните религиозни традиции. Официалната история смята за негов основател българският поп Богомил от Македония, но според Петър Дънов това е бил Бениамин, най-малкият син на българския цар Симеон, известен под името Боян Магът. Получил образованието си във византийския двор, той е бил един от най-образовани-те хора на своето време.
За кратко време множество българи се обърнали към богомилството. Това се дължало преди всичко на душевната им нагласа, но е във връзка и с факта, че те са приели християнството от своя враг Византия, което винаги е създавало напрежение между богатата гръцка църква и българския народ. По време на византийския император Алексий I през 1110 г. са започнали първите гонения на богомилите във Византия, достигнали големи размери при император Емануил през 1143. През 1211 година българският цар Борил също провежда преследване и прогонване на богомилите от царството си. Те са преследвани и на запад по същото време. Зад атаките и изгарянията на богомили застават и ортодоксалната, и католическата църква със своята инквизиция, която е искала да изтръгне знанията на богомилските посветени.
Задачите на посветените
Посветените от богомилите са били големи пътешественици. Те постоянно са били на път, в помощ на своите общности. Били са няколко хиляди В страните на Европа, между тях е имало и жени. Живеели са в безбрачие , били са вегетарианци и са нямали лично имущество. Те са били учители на своите общини, водели са религиозните събрания, съхранявали са богомилските светини, разрешавали са конфликтите в социалния живот, систематизирали са кармичните взаимовръзки между хората, основавали са комуни и са лекували болните.
В религиозния живот разпределението на длъжностите между вярващите е ставало под ръководството на посветените /които не са били свещеници в църковен смисъл/,като на върха е стоял първосвещеник. Но това не е пораждало църковна йерархия като в Рим и Византия. Решаваща за определянето на различните санове е била „вътрешната светлина", която е сияела от душата на посветения.
В общностите на богомилите от различните страни не е имало единно учение. Дуализмът между добрите и лошите сили е бил интерпретиран различно.
Във Византия например е било възприето абсолютно противопоставяне между двете космични сили, в което можем да разпознаем старото учение на павликяните.
Българските богомили са застъпвали един умерен дуализъм, в който Бог и Сатаната не са били вечни врагове, и Бог е бил по-силният.
Особена задача на посветения е било освобождаването от злото. От традицията на катарите е известно, че той е трябвало да преценява със своя ум мненията на хората. Той ги е възприемал, отделял истината от лъжата, трансформирал лъжата в душата си и от устата му излизала истината. При дишането си той е вдишвал смесения въздух, отделял доброто от злото, преобразувал злото от въздуха и издишвал чист въздух. И в своята храносмилателна система той разделял доброто от злото в храната и превръщал лошите субстанции в добър субстрат за нов живот. Така със своето мислене, чувства и воля той участвувал в преобразуването на злото.
В социалния живот посветеният е имал задачата да изгражда нов обществен живот. Богомилите са споделяли всичко, което са притежавали и животът в техните комуни е носел духа на ранното християнство. В една лекция от 11.11.19112., посветена на манихейството, Рудолф Щайнер говори за социалната мисия на манихейството, състояща се в развиване на нови форми, в които да се излее бъдещият християнски живот. Човешките общности трябва станат чисти съдове, които да поемат присъствието на духовни същества между хората. Христос ще живее между хората, в социалните храмове, които те изграждат заедно. С работата на манихеите ще бъде изграден храм на човечеството, необходим за присъствието на Христос между хората. Според Щайнер това е била задачата на различни манихейски течения в древността / като богомилите, катарите, тамплиерите/, това е и задачата на съвременните манихеи.
В този смисъл богомилските посветени са работели за една нова социална структура. Те се грижели за обществения живот, те били съдии и съветници в комуните на италианските градове и основали конвенти в Южна Франция. Това са били общности, в които катарите са живеели заедно и с общи молитви и песни създавали една мистична нагласа, при която е можело да бъде усетена близостта с висшите същества. В общностите на катарите и тамплиерите са били приемани и външни хора, които са търсели нови морални импулси и са искали да поправят живота си.
В общностите на богомилите всяка сутрин е било посрещано Слънцето, с осъзнаване на лечебната сила на слънчевите лъчи, така както е било и в религията на Заратустра, и в школата на Орфей в Тракия, сега България. Вероятно е да са били изпълнявани и ритуални танци.
Семената на богомилството
Принудени от гоненията, богомилите се пренесли към Сърбия и Босна и по-нататък, към Италия и Франция. В Босна богомилството е било особено влиятелно, преди всичко защото с него е било обвързано политическото ръководство на страната. В Херцеговина и в Босна има хиляди надгробни плочи от 15 век, носещи символите на езотеричното христянство, които много изследователи свързват с богомилите.
Началото на богомилското движение в Южна Франция се простира в периода 1140-1170 година. В кратък срок възниква народното движение на катарите / думата означава „чисти" /. В началото на 13 столетие католическата църква и кралят на Франция организират кръстоносни походи, които за няколко години съсипват плодородната земя на Южна Франция и унищожават катарското движение.
От потушеното движение на катарите поникват много нови семена на богомилството. Във френския град Лион още в края на 12 век възниква движението на валдинзерите, което се разпространява в Средна Европа. Както много подобни на него движения, то е движение на бедните, което се стреми да осъществи импулсите на ранното християнство. Дуализмът и космологията на манихейстВото отстъпват на заден план, за да дадат място на една нова християнска социална философия, върху която да могат да бъдат изградени социалните и духовни предпоставки за истинския християнски живот.
Така богомилството става фундамент на европейските ереси. От една страна, индивидуалният човек се пробужда за своята духовна задача и католическата църква стъпка по стъпка загубва възможността да контролира съзнанието на хората. От друга страна, пробуждат се и социалните импулси, необходими за изграждането на съзнателен социален живот. Тези две сили повлияват модерното съзнание чрез три зони на концентрация, а именно в Англия, Холандия и Бохемия. В Англия от богомилството възниква движението на лолардите. В Холандия в края на 14 век Герхард Гроте основава „Братството на общия живот". В Бохемия и Моравия под влиянието на Ян Хус, ректора на Пражкия университет, възниква хусисткото движение, което основава общностите на едно ново християнство. От тях произлиза Бохемско-моравското братство, което по-късно разпространява по цял свят идеалите на богомилите. Те основават колонии и в Русия, заедно с така наречените менонити. През 20 век наследниците на тези заселници са известни като волжските немци.
Така течението на богомилите, след като прави пълен кръг в Западна и Централна Европа, се връща отново към тези духовни кръгове в Русия, които са били едни от неговите източници. В Русия несъмнено е било разработвано едно почти незабележимо богомилско течение. Още в началото на 11 век го намираме в Киев, при синовете на княз Владимир, Борис и Глеб. Знае се, че техният природен брат Святополк през 1015 г. изпраща при тях убийци и те се оставят да бъдат убити без съпротива. Този акт на несъпротива е типичен за богомилите и тъй като майка им е българска принцеса, можем да предположим, че те са били свързани с богомилството.
Начинът, по който мотивът за противопоставянето между добрия и лошия свят е представен в много руски апокрифи, духовни песнопения, приказки и разкази, свидетелствува за същата духовна нагласа, която са имали и древните българи. Посветените на богомилите, които са дошли в Русия, са засилили тази нагласа. Подобни мотиви съдържат и „Историята за невидимия град Китеж, разказ за Пъотр и феврония от Муром", и операта „Девицата феврония и невидимият град Китеж" от Римски-Корсаков. От 17 век нататък наследството на богомилите живее сред старообредниците, клистите, по-късно духоборите и други. Техните общности, някои от които в сърцето на Сибир и Кавказ, носели Христовия дух и се борели със силите на мрака. В Русия тези сили трябва да бъдат трансформирани в още по-голяма степен за в бъдеще.
От духовна гледна точка следващата, шеста културна епоха на славянството е повторение и довършване докрай на втората древноиранска епоха. Затова можем да разглеждаме богомилството в Европа като подготовка за тази бъдеща работа.
Новите богомили
През двадесети век богомилското движение достигна ново стъпало в своето развитие. Стотици хиляди души в миналите си животи са били свързани с него, много от тях са отново на Земята. В началото на 20 век българският духовен Учител Петър Дънов възобновява богомилството, като под формата на „Бяло братство" създава основата на едно движение, обхващащо целия свят. Той е бил роден В семейството на свещеник, завършил е теология в Америка, при това е бил надарен музикант. Неговата духовна мисия е започнала в 1900 година и е била съпроводена с няколко христови откровения. При смъртта му през 1944 година братството наброява около 40 000 души. По време на комунизма то е било забранено, но от 1990 година е отново активно.
Петър Дънов е отдавал голямо значение на лечебните сили на природата и особено лечебния ефект на слънчевите лъчи, които са най-силни един час преди изгрев слънце. Той е препоръчвал часовете на слънчевия изгрев, най-вече през пролетта и лятото, като време, особено подходящо за молитва и медитация, защото тогава слънчевите лъчи повлияват най-силно духовното и божествено тяло на човека.Най-добри за тази цел са високите места на Рила планина, в която преди 3000 години са се намирали храмовете на Слънцето и селищата на посветените от школата на Орфей. След изгрева на Слънцето се изпълнява танцът „Паневритмия", даден от Петър Дънов през 1933г., един синтез на движения, музика и песен. Паневритмията обрисува космичните закони, като същевременно хармонизира здравето на участниците, тъй като свързва човека със силите на Слънцето и Земята.
В близост до София Петър Дънов основава през 1927г. комуната „Изгрев", където се установяват членовете на Братството, за да могат заедно да медитират, да се молят, да пеят, да се хранят и да слушат неговите лекции.Животът на „Изгрева", който е бил изграден върху истинските човешки взаимоотношения, е трябвало да бъде образец на бъдещия социален живот. Всеки от членовете на общността е бил свободен да следва своите религиозни предпочитания. В тази общност намираме продължение на живота на богомилите и се вижда нещо от общностите на бъдещето, когато хората ще живеят заедно като братя и сестри.
„Ако някой иска да изучава живота на богомилите, той трябва да види нашия живот" е казал Дънов.
Навсякъде се раждат хора с импулс на богомили. Отличителните им черти са първо -грижата за другите, за нуждаещите се от помощ, второ - превръщането на негативното, на злото в добро, и трето - усилията да дадат израз на нови социални форми, в които може да се живее и работи по истински хуманен начин. Често те се намират В трудни ситуации, от които заВиси много и негативните сили доминират. Те често са социални работници или терапевти и съпровождат другите по пътя им в нови социални професии.
С антропософията Рудолф Щайнер също е искал да развие един манихейски импулс, за да свърже членовете на своето движение, групирани около него, в едно истинско духовно общество. Те би трябвало не само да четат заедно текстове, но и по човешки да се грижат един за друг и да свързват съдбите си. Този социален импулс още не е получил истински живот и това прави съвместната работа сред антропософите не така лесна. Но навсякъде сред тях намираме хора с дълбоки социални импулси и със способността да внасят светлината на Христос в мрака на човешкото съществувание.
Социалният храм
Световната мисия на богомилите се свързва с обединяването на човечеството в една голяма общност на любовта. Свързването между хората върху основата на любовта започва от малкото и при това винаги е необходимо да бъдат трансформирани силите на мрака вътре в душата и между хората. Постепенно кръговете на обединение се разширяват. В средните векове богомилите са изградили такива общности, които оттогава са станали общности, определящи съдбата на индивидите в тях. През 20 век богомилските импулси са активни навсякъде, техните носители са преродени и работят в други цивилизации и култури. По този начин се създава едно ново съзнание на човечеството.
Така между двама души, които се срещат и се свързват един с друг, се създава един малък храм, където Христос присъства между тях.Така могат да се образуват по-големи храмове, които обхващат повече хора, докато цялото човечество бъде обединено в едно всемирно братство. Тогава, без външна църква, то ще живее по християнски.Човешката общност сама по себе си вече ще бъде една невидима църква.
Точно това е бил смисълът на така наречената "руска идея", разработена от писателя Достоевски и философа Соловьов в края на 19 век. Цялото човечество ще бъде обединено със словото на примирението, което предстои да бъде произнесено от руската култура В бъдеще. То ще се обедини В една църковна общност без Външна структура/ руската дума „собор"/, на основата на любовта. Това слово на примирение е словото на богомилите.
Библиография:
Bojan Boev „Misijata na bogomilstwoto" 1937
Arno Borst, Die Katharer, Fraiburg 1991
Rudolf Kutzli, Die Bogumilen, Stuttgart 1977
Katja Spasov, Chisten oder Ketzer - Die Bogomilien, Stuttgart, 1983
Deodat Roch, Die Katharerbevegung, Stuttgart, 1992 Eugen Roll, Ketzer zwishen Orient und Okzident, Stuttgart 1978
Yuri Stojanov, The hidden tradition in Europe, London 1994
За cn. „Новалис"/ непубликувана/
Превод от немски: д-р Светла Балтова
Истинската същност и характер на богомилското учение все още не са достатъчно проучени. Изучавали са го / и то не винаги обективно/ предимно в два аспекта: като религиозно течение и като социално движение. Но дълбините му измерения на духовно явление, което формира, а после и трансформира в определен смисъл и посока европейската култура, са още почти недокоснати. Списание „Житно зърно" ще отдели място на становища или информация, засягащи именно този аспект на богомилството. Защото това, което в момента става и ни предстои, е отново духовна и културна трансформация. Надяваме се, че ще бъде интересно като начало да предложим на читателите една различна, „странична" гледна точка, за да се разшири и обогати смисловия хоризонт, върху който разглеждаме това сложно явление./ б. ред./