Краят - Редакционна история

НадяД: /* КРАЯТ */

2010-06-16T14:56:18Z

‎КРАЯТ

Ани: Нова страница: Николай Дойнов - И очите ми видяха Изгрева == КРАЯТ == В началото на месец декември 1944 година …

2010-06-15T15:33:00Z

Нова страница: Николай Дойнов - И очите ми видяха Изгрева == КРАЯТ == В началото на месец декември 1944 година …

Нова страница

[[Николай Дойнов - И очите ми видяха Изгрева]]
== КРАЯТ ==

В началото на месец декември 1944 година бях в село Орешак, Троянско. С това селище, прикътано в полите на Стара планина, населено със способни и предприемчиви за¬наятчии, поддържах добри търговски връзки и често ходех там. Между другото производство те украсяваха с пирогра-фия дребни дървени изделия. По това време нямаше нищо по-сериозно като обект на търговска дейност. Привърших работата си, за която бях отишъл, тръгнах без посока из се¬лото да се поразходя. На една от уличките гледам сравни¬телно просторна за това село кожухарска работилница. Вед-нага ми блесна в ума, дали тук не би могло да осъществя търговска сделка. По това време някаква модна вълна беше заляла хората, да носят кожуси, простичко направени, със или без ръкави. Организирането на едно такова производст¬но би било много сполучлива работа, още повече, че се за¬даваше зима. Влязох в работилницата и насреща ми един приветлив човек - собственикът. Чертите на лицето му по¬казваха природна интелигентност и предприемчивост. Това ме окуражи да пристъпя направо към целта на моето посе¬щение. След като му изложих своя план, той отговори: "Да, всичко това, което предлагате - да се организира едно прои¬зводство на кожуси е много добре, но в момента нямам нито подходящи работници, нито материали." Явно нямаше условия за голяма сделка. В този момент, както седях на стола, в мен се породи смътна тревога, че Учителя изстива и няма топла дреха, с която да се предпази от студа. Тогава се обърнах към занаятчията и го запитах дали няма поне един готов кожух. "Да - отговори ми той, - имам. Един много хубав, с кожи от гъста козина, готов е, остава само да му прикача ръкавите. Ако почакате до половин час, ще ви го приготвя." Разбира се, останах. След уреченото време ко¬жухът, с обагрени в кафяво меки агнешки кожи, беше готов. Платих и се понесох на велосипеда си по обратния път към Габрово. Тревогата за съдбата на Учителя дълбоко легна в сърцето ми и ме караше с.все сила да натискам педалите по дългия седемдесеткилометров път. От Габрово, без да губя време, още същата вечер тръгнах за София. Пристигнах сут¬ринта на Изгрева и помолих една сестра да предаде кожуха на Учителя. Разбрах, че Той го приел и го облякъл пред нея с голямо удоволствие. В онези години всякога бързах, живе¬ех в едно трескаво и непрекъснато напрежение. В София не се задържах за дълго. Чак към края на декември бях отново на Изгрева. Чух, че Учителя не бил нещо добре, но на тези приказки не обърнах внимание. Продължих да живея с ми¬сълта, че големите изненади и събития са само в историята, но не и около нас. Една нощ, не мога да кажа дали това беше сън или нещо друго, гледам Учителя идва при мен, много официално облечен и ми казва: "Няма смисъл, Нико¬лай!" От начина, по който ми каза тези думи, от израза на лицето Му, аз разбрах, че за Неговото дело и работа в Бъл¬гария, условия повече няма да има и затова по-нататъшното Му престояване тук е без смисъл. Впоследствие, това напъл¬но се оправда. След тези думи Той се обърна и тръгна с енергични стъпки към една вада, по която течеше мътна вода. Над вадата беше проснато едно дърво за мостче, тако¬ва каквото селяните поставят над пенливите рекички в пла¬нините. На тясното място седяха двама души един зад друг, облечени съшо с такива дрехи, каквито Учителя носеше. Първият беше по-висок, а другият зад Него, на ръст колкото Учителя. Предният подаде ръка на Учителя, който вече беше стигнал до мостчето, и тримата минаха на отвъдния бряг. Събудих се, в този момент вратата на стаята, в която бях легнал, се отвори и влезна по-големият ми брат, посър¬нал. Аз го погледнах тревожно и го запитах какво има. Зна¬ех, че той беше около Учителя и е в течение на всички съ¬бития около Него. "Свърши. Учителя си замина!" - с глух и пълен със скръб глас ми отговори той.

Беше 27 декември 1944 година.

Завърши една велика епоха за нас, които бяхме около Учителя. Завърши една велика епоха за човешкия род.

Външната причина за заминаването на Учителя, беше силна простуда.

@@ Ред 2: / Ред 2: @@
 == КРАЯТ ==
-В началото на месец декември 1944 година бях в село Орешак, Троянско. С това селище, прикътано в полите на Стара планина, населено със способни и предприемчиви за¬наятчии, поддържах добри търговски връзки и често ходех там. Между другото производство те украсяваха с пирогра-фия дребни дървени изделия. По това време нямаше нищо по-сериозно като обект на търговска дейност. Привърших работата си, за която бях отишъл, тръгнах без посока из се¬лото да се поразходя. На една от уличките гледам сравни¬телно просторна за това село кожухарска работилница. Вед-нага ми блесна в ума, дали тук не би могло да осъществя търговска сделка. По това време някаква модна вълна беше заляла хората, да носят кожуси, простичко направени, със или без ръкави. Организирането на едно такова производст¬но би било много сполучлива работа, още повече, че се за¬даваше зима. Влязох в работилницата и насреща ми един приветлив човек - собственикът. Чертите на лицето му по¬казваха природна интелигентност и предприемчивост. Това ме окуражи да пристъпя направо към целта на моето посе¬щение. След като му изложих своя план, той отговори: "Да, всичко това, което предлагате - да се организира едно прои¬зводство на кожуси е много добре, но в момента нямам нито подходящи работници, нито материали." Явно нямаше условия за голяма сделка. В този момент, както седях на стола, в мен се породи смътна тревога, че Учителя изстива и няма топла дреха, с която да се предпази от студа. Тогава се обърнах към занаятчията и го запитах дали няма поне един готов кожух. "Да - отговори ми той, - имам. Един много хубав, с кожи от гъста козина, готов е, остава само да му прикача ръкавите. Ако почакате до половин час, ще ви го приготвя." Разбира се, останах. След уреченото време ко¬жухът, с обагрени в кафяво меки агнешки кожи, беше готов. Платих и се понесох на велосипеда си по обратния път към Габрово. Тревогата за съдбата на Учителя дълбоко легна в сърцето ми и ме караше с.все сила да натискам педалите по дългия седемдесеткилометров път. От Габрово, без да губя време, още същата вечер тръгнах за София. Пристигнах сут¬ринта на Изгрева и помолих една сестра да предаде кожуха на Учителя. Разбрах, че Той го приел и го облякъл пред нея с голямо удоволствие. В онези години всякога бързах, живе¬ех в едно трескаво и непрекъснато напрежение. В София не се задържах за дълго. Чак към края на декември бях отново на Изгрева. Чух, че Учителя не бил нещо добре, но на тези приказки не обърнах внимание. Продължих да живея с ми¬сълта, че големите изненади и събития са само в историята, но не и около нас. Една нощ, не мога да кажа дали това беше сън или нещо друго, гледам Учителя идва при мен, много официално облечен и ми казва: "Няма смисъл, Нико¬лай!" От начина, по който ми каза тези думи, от израза на лицето Му, аз разбрах, че за Неговото дело и работа в Бъл¬гария, условия повече няма да има и затова по-нататъшното Му престояване тук е без смисъл. Впоследствие, това напъл¬но се оправда. След тези думи Той се обърна и тръгна с енергични стъпки към една вада, по която течеше мътна вода. Над вадата беше проснато едно дърво за мостче, тако¬ва каквото селяните поставят над пенливите рекички в пла¬нините. На тясното място седяха двама души един зад друг, облечени съшо с такива дрехи, каквито Учителя носеше. Първият беше по-висок, а другият зад Него, на ръст колкото Учителя. Предният подаде ръка на Учителя, който вече беше стигнал до мостчето, и тримата минаха на отвъдния бряг. Събудих се, в този момент вратата на стаята, в която бях легнал, се отвори и влезна по-големият ми брат, посър¬нал. Аз го погледнах тревожно и го запитах какво има. Зна¬ех, че той беше около Учителя и е в течение на всички съ¬бития около Него. "Свърши. Учителя си замина!" - с глух и пълен със скръб глас ми отговори той.
+В началото на месец декември 1944 година бях в село Орешак, Троянско. С това селище, прикътано в полите на Стара планина, населено със способни и предприемчиви занаятчии, поддържах добри търговски връзки и често ходех там. Между другото производство те украсяваха с пирография дребни дървени изделия. По това време нямаше нищо по-сериозно като обект на търговска дейност. Привърших работата си, за която бях отишъл, тръгнах без посока из селото да се поразходя. На една от уличките гледам сравнително просторна за това село кожухарска работилница. Веднага ми блесна в ума, дали тук не би могло да осъществя търговска сделка. По това време някаква модна вълна беше заляла хората, да носят кожуси, простичко направени, със или без ръкави. Организирането на едно такова производство би било много сполучлива работа, още повече, че се задаваше зима. Влязох в работилницата и насреща ми един приветлив човек - собственикът. Чертите на лицето му показваха природна интелигентност и предприемчивост. Това ме окуражи да пристъпя направо към целта на моето посещение. След като му изложих своя план, той отговори: "Да, всичко това, което предлагате - да се организира едно производство на кожуси е много добре, но в момента нямам нито подходящи работници, нито материали." Явно нямаше условия за голяма сделка. В този момент, както седях на стола, в мен се породи смътна тревога, че Учителя изстива и няма топла дреха, с която да се предпази от студа. Тогава се обърнах към занаятчията и го запитах дали няма поне един готов кожух. "Да - отговори ми той, - имам. Един много хубав, с кожи от гъста козина, готов е, остава само да му прикача ръкавите. Ако почакате до половин час, ще ви го приготвя." Разбира се, останах. След уреченото време кожухът, с обагрени в кафяво меки агнешки кожи, беше готов. Платих и се понесох на велосипеда си по обратния път към Габрово. Тревогата за съдбата на Учителя дълбоко легна в сърцето ми и ме караше с все сила да натискам педалите по дългия седемдесеткилометров път. От Габрово, без да губя време, още същата вечер тръгнах за София. Пристигнах сутринта на Изгрева и помолих една сестра да предаде кожуха на Учителя. Разбрах, че Той го приел и го облякъл пред нея с голямо удоволствие. В онези години всякога бързах, живеех в едно трескаво и непрекъснато напрежение. В София не се задържах за дълго. Чак към края на декември бях отново на Изгрева. Чух, че Учителя не бил нещо добре, но на тези приказки не обърнах внимание. Продължих да живея с мисълта, че големите изненади и събития са само в историята, но не и около нас. Една нощ, не мога да кажа дали това беше сън или нещо друго, гледам Учителя идва при мен, много официално облечен и ми казва: "Няма смисъл, Николай!" От начина, по който ми каза тези думи, от израза на лицето Му, аз разбрах, че за Неговото дело и работа в България, условия повече няма да има и затова по-нататъшното Му престояване тук е без смисъл. Впоследствие, това напълно се оправда. След тези думи Той се обърна и тръгна с енергични стъпки към една вада, по която течеше мътна вода. Над вадата беше проснато едно дърво за мостче, такова каквото селяните поставят над пенливите рекички в планините. На тясното място седяха двама души един зад друг, облечени също с такива дрехи, каквито Учителя носеше. Първият беше по-висок, а другият зад Него, на ръст колкото Учителя. Предният подаде ръка на Учителя, който вече беше стигнал до мостчето, и тримата минаха на отвъдния бряг. Събудих се, в този момент вратата на стаята, в която бях легнал, се отвори и влезна по-големият ми брат, посърнал. Аз го погледнах тревожно и го запитах какво има. Знаех, че той беше около Учителя и е в течение на всички събития около Него. "Свърши. Учителя си замина!" - с глух и пълен със скръб глас ми отговори той.
 Беше 27 декември 1944 година.