| Ред 3: | Ред 3: | ||
24.12.1944 година – Изгрева – София. | 24.12.1944 година – Изгрева – София. | ||
| − | В операта усилено репетирахме за предстоящата | + | В операта усилено репетирахме за предстоящата премиера на „Лучия ди Ламермур" от Доницети. Брат Христо криеше от мен, какво е състоянието на Учителя, за да не попречи на работата ми. Все ми отговаряше: „Учителят е много добре, има само малко хремичка." |
| − | Днес, неделя, 24 декември, сутринта | + | |
| − | + | Днес, неделя, 24 декември, сутринта, необичайно рано братът дойде при мен, за да ме заведе на Изгрева. Беше смутен и някаква тревога имаше в погледа му. Аз се зарадвах на поканата. Минахме през горичката, отрупана със сняг. Зимното слънце ни галеше с лъчите си. Колкото повече наближавахме салона, усещах в атмосферата някакво напрежение. Вратата беше широко отворена. Беседата беше прочел един от братята. Върху един стол бе стъпил шофьорът на брат Лулчев, викайки силно: | |
| − | + | ||
| − | Пред вратата на приемната стая на Учителя се трупаха сестри, между | + | – Братя и сестри, арестуваха брат Лулчев. Той е невинен!... Помогнете му!... |
| − | Силна болка и скръб като стрела ме пронизаха. Извиках силно и се смъкнах на колене пред нозете му. Забих главата си върху завитите му с дебело одеяло колене и заридах... | + | |
| − | + | Пред вратата на приемната стая на Учителя се трупаха сестри, между които беше и сестра Савка. Тя прошепна нещо на брат Христо, отвори вратата и влязохме тримата. Стаята беше силно затоплена. Учителят седеше на креслото с глава, клюмнала ниско върху гърдите му. Вместо бузи, имаше просто две дупки. Толкова беше отслабнал. Дишаше ускорено и дълбоко. | |
| − | + | ||
| + | Силна болка и скръб като стрела ме пронизаха. Извиках силно и се смъкнах на колене, пред нозете му. Забих главата си върху завитите му с дебело одеяло колене и заридах... Почувствах, как той измъкна бавно изпод одеалото, дясната си ръка. Удари леко устата ми. Млъкнах. Целунах ръката му и изведнъж почувствах успокоение. Той наведе главата си над моята и тихо ме попита: | ||
| + | |||
| + | – Дават ли ти още работа в операта? | ||
| + | |||
| + | – Да, Учителю... | ||
| + | |||
Той ме покани, посочвайки с ръка свободния до мен стол. | Той ме покани, посочвайки с ръка свободния до мен стол. | ||
| + | |||
| + | == Заглавие на раздел == | ||
| + | |||
Седнах. Очите ми не се отделяха от него. Имах силното | Седнах. Очите ми не се отделяха от него. Имах силното | ||
желание да му изпея някоя песен или... да заплача безутешно | желание да му изпея някоя песен или... да заплача безутешно | ||
Версия от 13:24, 8 юни 2010
ПОСЛЕДНА СРЕЩА
24.12.1944 година – Изгрева – София.
В операта усилено репетирахме за предстоящата премиера на „Лучия ди Ламермур" от Доницети. Брат Христо криеше от мен, какво е състоянието на Учителя, за да не попречи на работата ми. Все ми отговаряше: „Учителят е много добре, има само малко хремичка."
Днес, неделя, 24 декември, сутринта, необичайно рано братът дойде при мен, за да ме заведе на Изгрева. Беше смутен и някаква тревога имаше в погледа му. Аз се зарадвах на поканата. Минахме през горичката, отрупана със сняг. Зимното слънце ни галеше с лъчите си. Колкото повече наближавахме салона, усещах в атмосферата някакво напрежение. Вратата беше широко отворена. Беседата беше прочел един от братята. Върху един стол бе стъпил шофьорът на брат Лулчев, викайки силно:
– Братя и сестри, арестуваха брат Лулчев. Той е невинен!... Помогнете му!...
Пред вратата на приемната стая на Учителя се трупаха сестри, между които беше и сестра Савка. Тя прошепна нещо на брат Христо, отвори вратата и влязохме тримата. Стаята беше силно затоплена. Учителят седеше на креслото с глава, клюмнала ниско върху гърдите му. Вместо бузи, имаше просто две дупки. Толкова беше отслабнал. Дишаше ускорено и дълбоко.
Силна болка и скръб като стрела ме пронизаха. Извиках силно и се смъкнах на колене, пред нозете му. Забих главата си върху завитите му с дебело одеяло колене и заридах... Почувствах, как той измъкна бавно изпод одеалото, дясната си ръка. Удари леко устата ми. Млъкнах. Целунах ръката му и изведнъж почувствах успокоение. Той наведе главата си над моята и тихо ме попита:
– Дават ли ти още работа в операта?
– Да, Учителю...
Той ме покани, посочвайки с ръка свободния до мен стол.
Заглавие на раздел
Седнах. Очите ми не се отделяха от него. Имах силното желание да му изпея някоя песен или... да заплача безутешно Учителят пак излезе от тялото си и главата му пак клюм-на ниско върху гърдите му. Сестра Савка се спусна към него, хвана го за раменете и започна да го друса с всички сили, ви¬кайки: — О,... Учителю,.... Учителю, не те пускаме... О, Боже! Той си отива!...
186
Учителях пак се върна в тялото си и започна беззвучно да свири с уста, тактувайки с пръстите на дясната си ръка вър-ху покритите си колене... Последната сцена се повтори многократно. Учителят промълви: — Сега иде процесът на чистенето!... След кратко мълчание добави много, много тихо: — При лошите условия мъчно се проявява доброто!... Аз и брат Христо излязохме от стаята и влязохме в сто- ловата. Седнахме до горящата печка. След известно време сес¬тра Весела Нестерова приближи до нас и каза: — Аз влизах при Учителя. Той ми каза: „Много гово¬ рите тук. Влизате като в хотел... Някой влизат при мен, за да им върви, защото ще се женят..."