Съдържание
Художникът на "Изгряващото слънце"
Преди хиляди години в Египет живял един знаменит художник, крайно беден човек, на име Бар-Един-Бу. Един ден, като се разхождал в гората, срещнал царската дъщеря Изис-Шемриха, една от най-благородните моми в Египет. Той се влюбил в нея и решил да нарисува картината на изгряващото слънце, която да подари на царската дъщеря. По това време египтяните се кланяли на слънцето. За да нарисува картината, първо, той се нуждаел от платно, но нямал пари да си купи. За тази цел той отишъл при един виден тъкач на платна и му казал: „Моля ти се, можеш ли да ми услужиш с едно голямо платно, да нарисувам изгряващото слънце? Като забогатея, ще ти го платя“. Тъкачът се казвал Зеен-Бу. Той си помислил малко и дал платно на художника, като решил в себе си, щом картината бъде готова, пръв той ще я пожелае. Художникът благодарил, взел платното и си отишъл. Нови мъчнотии се изпречили пред него – нямал четки и бои. Отишъл при един голям производител на бои, по-хубави от сегашните, и му казал: „Имам желание да нарисувам картината на изгряващото слънце, но нямам четки и бои. Услужете ми да нарисувам картината си и като забогатея ще ви се отблагодаря“. Търговецът Меел-Ру си казал: „Ще му услужа, но картината ще бъде моя“. Художникът, доволен, че си набавил всичко, започнал да се приготвя за работа, но почувствал нужда още от едно нещо – рамка за платното. Отишъл при търговеца Будра-Ху, на когото казал: „Моля те да ми услужиш с една хубава рамка за картината на изгряващото слънце. Като я нарисувам, ще ти благодаря за услугата“. Търговецът му услужил, но и той, като другите търговци, си казал: „Картината ще бъде моя“. Като се снабдил с необходимите неща, художникът се предал с любов и увлечение на работата си и след известно време картината била готова. Из целия Египет се разчуло, че знаменитият художник Бар-Един-Бу нарисувал така хубаво картината на изгряващото слънце, както никой друг художник до това време. Пръв тъкачът се явил пред художника и му казал: „Картината е моя, защото аз дадох платното“. Факт, платното е на тъкача – веществено доказателство. След него дошъл търговецът на бои и четки, да иска картината. – „Моя е картината – казал той – Боите и четките, с които си рисувал, са мои.“ Най-после дошъл търговецът на рамки и казал: „Картината е моя. Аз сам направих рамката с това именно условие“. Художникът се намерил в чудо как да разреши въпроса. Всеки има право на картината; всеки има веществени доказателства. Кое е вещественото доказателство на художника? Четирима души искат картината. На кого всъщност принадлежи тя?
Силата на знанието
Вашето положение е подобно на приказката за плъховете, дето се разправя за един мъжки и за един женски плъх, госпожа и господин Плъхови, които имали една красива дъщеря, плъхица, която искали да оженят за някой много силен момък. Тръгнали те да търсят някой силен зет. Отишли първо при Слънцето и му казали, че идат при него, като при много силно същество. Слънцето им казало: „Идете при облаците, аз не съм най-силен в света. Често облаците ме засенчват.“ Отишли при облаците, но облакът им казал: „И аз не съм най-силен. Често излизат такива ветрове, че нищо не остава от мене. Идете при вятъра.“ Те отишли при вятъра. Вятърът им казал: „И аз не съм най-силен. Като духам, аз срещам на пътя си такива силни стени, че не мога да ги съборя. Те ми се противопоставят. Идете при една от тези стени.“ Те отишли при стената, и тя им казала: „И аз не съм най-силна. От мене има по-силни – това са плъховете, които така подронват основите ми, че могат да ме съборят.“ Тогава господин и госпожа Плъхови отишли при своя род и там си потърсили зет за своята красива дъщеря.
[В началото Бог създаде небето и земята]
Благата съдба
Една кметица, жена на един български чорбаджия от старо време още, което се случило някъде из България. Докато бил жив кметът, тя имала на разположение много слуги, които вършели всичката ѝ работа. Не се минало много време, кметът – чорбаджията – умрял, и работите му се така оплели, че кметицата се видяла в чудо, не могла с нищо да си помогне. Пък и ненаучена сама да работи, тя се затруднила много. Един ден отишла при един от своите съседи и го помолила да отиде в гората да ѝ донесе малко дърва. Тогава съседът ѝ казал: „Иди сама в гората, набери си дърва, вържи ги на един вързоп и започни тогава да викаш към Благата съдба. Тя е една много добра жена, която веднага се притичва на помощ.“
Кметицата отишла в гората, събрала си дърва, направила си един вързоп и когато трябвало да го дигне и да го занесе в село, тя започнала да вика Благата съдба. Викала един, два, три пъти, но Благата съдба не дошла. Слънцето залязло вече и започнало да се мръква. Тогава кметицата си казала: „То се вижда, че Благата съдба няма да дойде, ами аз да си взема сама вързопа и да го занеса на село.“ Тя дигнала вързопа дърва на гърба си и поела пътя към селото.
[Да сторя]
Молитвата на войника
Един български войник, учител по професия, след отстъплението от Солун, изостава в неприятелската територия и се укрива дълго в една пещера. Този пример ми разказа г-н д-р Дуков.Когато огладнял, войникът започнал да се моли и забелязал, че една костенурка носи парче хляб, дохожда до него, оставя го и се връща назад. Той взел това парче и утолил глада си. А когато се върнал у дома си, разправял:”Деца, има Бог”.
Правосъдие
В турско време съдиите са разрешавали самостоятелно и по-големи дела, а днес у нас самостоятелно решават съдиите само ония дела, които се отнасят най-много до 1000 лева. Та, при един такъв турски кадия отиват двама души да се оплачат, да им реши спора, който възникнал помежду им. Първият от тях отива при съдията и му казва: „Господин съдия, моят съсед се е заял нещо с мене, не иска да отстъпи. Но правото е на моя страна. Ето, аз ти давам сега една турска лира и като ти кажа да погледнеш на лицето ми, да помниш, че съм ти дал тези пари.“ Съдията турил парите в джоба си. След малко пристига и вторият и казва: „Господин съдия, моят противник не иска да се разберем. Той се настроил против мене, не може да ме търпи. Ето, аз ще ти дам две турски лири, да решиш делото в моя полза.“ Когато съдията ги извикал и двамата, да разправят причината за спора между тях, първият се обърнал към него и му казал: „Господин съдия, гледай на лицето ми.“ Съдията му казал: „Добре, синко, но какво да правя с онзи, който има две лица?“ [В началото Бог създаде небето и земята]
Японският принц
Един японски принц пожелал да изучи характера на американците и затова помолил един свой приятел да му намери място за слуга при някое американско семейство, без да казва, че е принц. Приятелят му го препоръчал на едно американско семейство, дето той останал за известно време като слуга. Той миел чинии, метял, вършел всичко, каквото го карали. Семейството било много доволно от него. Те казвали: „Много добър е нашият слуга, много добре си гледа работата. При това, във всяко свободно време чете някаква книга, учи нещо.“След 3 месеца този слуга изчезнал някъде. Тогава американското семейство намерили приятеля, който им препоръчал този слуга, и го запитали: „Къде отиде твоят приятел? Ние искаме да му платим. Той ни работи много добре.“ – „Той не иска никаква заплата. Той е японски принц, който беше дошъл в Америка с желание да изучи американския живот. Той е доволен, че можа да научи нещо от живота на американците.“ [Да сторя]
Султанът и лъжата,на която повярвал
Един от турските султани давал една голяма награда на онзи, който могъл да му каже една такава лъжа, така добре скроена, че да може да ѝ повярва. Дошъл един човек при султана и му донесъл един много дълъг косъм, като казал: „Този косъм е от брадата на баща ми. Едно време баща ми простря този косъм през широчината на Дунава, направи от него един голям мост, през който можаха да минат всички войски на целия свят.“ – „Възможно е“ – казал султанът. След това дохожда друг един при султана и му показва едно паче яйце. „Едно време – казва той – майка ми насади това паче яйце на една квачка и тя лежа върху него цели 21 деня. След това време от яйцето се измъти една камила.“ – „И това е възможно.“ Най-после дохожда трети човек, като води двама хамали със себе си, които носят един голям кюп, който съдържа около 500–600 килограма. Тогава той започнал да разправя на султана: „Султан ефенди, преди години твоят баща отвори война с московците, но понеже войната трая много години, баща ти нямаше вече пари да продължава войната. Тогава моят баща му услужи с пари. Той му даде толкова пари, че трябваше да ги пренесе с този кюп.“ – „Виж, това вече не е възможно“ – казал султанът. [Разумният човек]
Овен за курбан
Един турчин си купил овен за байряма и го турил на гърба си, за да го занесе на ходжата, да му чете. По пътя овенът го ритал много по гърба. Турчинът се ядосал и през целия път го ругал, казвал му домуз (свиня), гяур и прочие. Като стигнал при ходжата, той му казал: „Аз нося един овен, да му четеш; ще го коля за курбан, но из пътя го ругах много, защото той ме рита по гърба. Става ли той за курбан?“ Ходжата му отговорил, че този овен е негоден и ще трябва да донесе друг. Купува турчинът втори овен и го занася на ходжата. Из пътя овенът пак ритал, но турчинът си мълчал и си мислил: „И ти си като онзи, и ти риташ, но няма да ти казвам нищо, защото ще трябва да купувам трети“. Аз казвам: Ако риташ, и ти си от тях. [Денят на Доброто]
Кога Господ ни казва "Сбогом"
Ние мязаме на онази туристка американка, която за да опита любовта на своя възлюбен, го накарала да се качи на една отвесна скала в Алпите и да ѝ откъсне оттам една от редките алпийски рози. Той се качил на скалата, откъснал розата, подал ѝ я. Тя я турила на гърдите си и се усмихнала, а той след това ѝ рекъл: „Сбогом!“ За едно свое удоволствие тя изложила живота му в опасност. По същия начин и ние излагаме Бога на изкушение. Ние казваме: „Господи, дай ни удоволствие, пари, къщи и прочие“, но като ни даде всичко това, Той ни казва: „Сбогом!“ Тогава ние сме богати хора, всичко имаме, но Господ не е при нас. [Денят на Доброто]
Баба и внук
Една баба казала на внука си: „Синко, да ти бая да не те среща мечка, да не те яде мечка.“ Той казал: „Бабо, по-добре ми бай да не ме среща мечка, а не да не ме яде. Аз още не съм дошъл дотам, че като срещна мечка, да мога да се справя с нея. По-добре е мечка да не ме среща.“ [Разумният човек]
Силата на молитвата
Един индус, който приел християнството, разправя една своя опитност. В едно от своите пътешествия трябвало да влезе в една пещера, там да се скрие, и пред едно дърво на пещерата той видял една кобра, която го гледала право в очите. Той се уплашил, не знаел какво да прави, още повече, че кобрата била така близо до него. Като нямал никакво оръжие в себе си, той не се решавал да излезе от пещерата вън. Тогава му дошло на ум да се помоли. Веднага се обърнал мислено към своя Учител, да заповяда на кобрата да не го хапе. Докато се молил усилено, кобрата слязла от дървото, минала край него, без да му причини някакво зло. Ако той беше минал покрай кобрата, без да се моли, какво щеше да му направи тя? [Разумният човек]
Човекът и пчелата
Веднъж една малка пчела била хваната в паяжината на един паяк. Тя започнала да бръмчи и в това време видяла един човек и му казала: „Моля ти се, освободи ме от този нехранимайка, осакати ме, не мога да работя. Все някога ще ти бъда с нещо полезна.“ Той си помислил да я освободи или не. Най-после си казал: „Какво ми коства да я освободя?“ Бутнал с бастона си и развалил паяжината на паяка. Така пчелата се освободила и продължила своята работа. Един ден същият човек отишъл на лов, той бил ловец. В това време един негов неприятел го дебнел да го убие. Той насочил пушката си към него, но в това време пчелата излязла отнякъде и като видяла това, веднага отишла към неприятеля, жилнала го силно по ръката. От ужилването пушката мръднала настрана и спасителят на пчелата бил освободен. По този начин пчелата го освободила. Тя казала: „Ти ми направи едно добро, спаси живота ми, и аз ти отблагодарих за това.“ [Разумният човек]