от ПорталУики
Направо към: навигация, търсене

Статии от списание Житно зърно

Духовност и религия

Духовност и религия

Мария Кисова, д. ф. н.

С тази публикация завършва представянето на темите от Европейскиая месец на културата - Пловдив, 1999.

Дали има днес някой, който да не разбира на какво изпитание са подложени всички човешки ценности? А именно чрез ценностите човек осмисля живота си. Дали е било време, когато това му се е удавало по-трудно от сега? Големият въпрос за Смисъла на човешкото съществуване, така съвършено резюмиран в двата основни глагола на всеки език - имам и съм, стои сега пред всеки човек и пред човечеството по-остро от всякога. От неговия отговор, т. е. от избора: да имам или да бъда зависи съвсем буквално оцеляването ни върху планетата. Това е всъщност вечният избор между материалното и духовното, между притежаването и създаването, между консумацията и творчеството. Може би ще се приближим до разрешението, ако престанем да ги противопоставяме?

Към усилията да се намери равновесието между тези два полюса на живота могат да се присъединят споделените тук размишления върху един сложен и деликатен проблем. Проникването и разграничението между сферата на духовното и тази на религията са предмет на един културологичен поглед, който по-скоро забелязва и докосва, отколкото анализира някои най-важни неща (анализите тук не помагат много). Текстът не съдържа дефиниции; онова, което изглежда като дефиниция, е само покана и предложение за размисъл. Разсъжденията не са общотеоретични, а на основата и в контекста на духовното учение на Учителя Беинса Ду-но (Петър Дънов). Така че, от една страна, те търсят яснота по посочения проблем, а от друга, дават възможност да се надникне в света на това учение - нещо важно и интересно особено за културознанието. Всяко усилие да се навлезе в този свят би могло да подпомогне оформянето на един нов поглед към българската културна история, па-разкрепостен и ведър, по-проникновен и цялостен. Такъв поглед ще проясни и обогати нашето самосъзнание, чувството ни за национална и човешка идентичност. Резултатът може да бъде също едно по-зряло отношение към българската духовност, към нейните корени и посоки, към нейните вътрешни обеми и външни проекции.

Светът на Духа и Религията. Духовност и религиозност

Светът на Духа е светът на Идеите, светът на Творчеството. Религията е една от неговите „държави“. Друга такава е Изкуството, друга -Науката. Нито една от тях, нито пък всичките заедно не могат да го изчерпят. Той е без-грани-чен, т. е. неизмерим, не може да бъде локализиран „някъде“ и „някога“, те са, все пак, ограничени по отношение на време и пространство.

Религията е може би най-древната и най-многолюдната „държава“ на Духа; вероятно поради това тя има самочувствието и претенцията да се отъждествява с неговото Царство. Освен по това, тя се отличава съществено от другите по упоритата настойчивост, с която противопоставя Духа на Материята. На ничия друга територия те не са така непримирими. И все пак, поради изконната потребност на човешката душа от Единство, тук, по един парадоксален начин, човекът е отишъл толкова далеч в опита си да съвмести Безкрайното и крайното, че всъщност е направил Бога по свой образ и подобие. Т. е. Религията по някакъв начин персонифицира основната идея от света на Духа - идеята за Единното. Но такава персонификация е само един от начините на съществуване на тази идея.

Духовното и религиозното съвпадат отчасти, но не се покриват. Духовност и религиозност не са тъждествени. Духовният човек може и да не бъде религиозен в традиционния смисъл на тази дума, както и обратното. Една от основните разлики е наличието на свобода, степента на освободеност. „Духът диша където си ще“ - Юнг нарича този израз „критичния пасаж на Новия Завет“. Там, където работи Духът, Е свобода. Религиозният човек (става дума за истински религиозния) е свободен от света, но не е свободен от Бога. Той е свързан с Бога, но обикновено осъзнава и преживява тази връзка като опозиция (величие - нищожност, съвършенство - греховност и пр.) Духовният човек (става дума за истински духовния) е свободен в света и във Духа (в Бога). Религиозният мисли и преживява Бога по-скоро като Някой, като тотално различен; духовният мисли и преживява Бога като тоталност, като универсалност, не като Някой, а като същност на всеки и на всичко.

Духовно учение и религиозна система

В обозримата човешка история ние виждаме изгрева и залеза на много епохи, на различни раси и култури. Всяка епоха, както и всяка цивилизация, раса и народ има свои културни задачи, свое място и предназначение в общия процес на растенето на човечеството. Всеки прилив, в който се оформя една културна епоха, е отбелязан с едно духовно учение: то съдържа „програмата“ на цикъла, културната му задача, чертите на творческата му и историческа индивидуалност; то е като семето, което носи генетичния код на растението. Всъщност има периоди, които раждат и отглеждат множество духовни движения, но големите цикли, кардиналните епохи са винаги „сгънати“ в едно фундаментално учение и се „разгъват“ постепенно в различните пластове на индивидуалното и социалното битие, в различните области на културата, вдъхновени и оплодени от идеите и принципите на това духовно учение. И както семето, за да оживее, трябва да бъде заровено в земята, да остане там известно време, невидимо, и да покълне, когато дойдат благоприятните условия, така и големите духовни учения могат да останат скрити под „повърхността“ на живота години и дори векове, пускайки бавно, в безмълвие кълнове нагоре и корени в дълбочина. Така се оформя, от една страна, понятието за езотеричното знание, което не е достъпно за всякакви подходи, средства и цели, и от друга страна, съзнанието, че съществува една тайна, свещена страна на живота, която съдържа ключовете към него, защото е проникната от познаване и владеене на неговите основни истини.

Един от начините на съществуване на духовните учения са религиите. Религията е един вид социализация на духовното учение, „изнасянето“ му в социума. По логиката на развитието в тази посока, социализацията преминава в идеологизация, а тя - в институционализация. Така, в езотеричното учение Идеята се сакрализира, а в религията, следвайки посочената логика, тя се формализира. Духовното учение се носи от духовна школа, религията - от религиозна система. Школата е овладяване и реализиране на знанието, системата е неговото оформяне, организация и социална адаптация.

Творчески инвенции на Духа във и покрай религиозните форми

Разбира се животът, който в течение на хилядолетия е изпълвал религиозните форми, е величествен и красив. Той се е подхранвал от неизчерпаемата енергия на човешкото сърце, ум и дух. Формите са склонни към втвърдяване, и ние знаем какво означава това. Но тяхното изобилие се прорязва непрекъснато от ослепителни или едва забележими проблясъци на творческия Дух, провокиращи догмата със своята екстраординерност и напомнящи за чистотата и жизнеността на първоизвора. Тези „алтернативни“ явления всъщност поддържат градивното напрежение между инертното съзнание (индивидуално и колективно), което вечно гледа да се подпре на патериците на Авторитета и Канона, и творческото съзнание (индивидуално и колективно), което е проходило и е свободно.

Една такава алтернатива е например Свети Франциск от Асизи - един монах-поет със сетивата, чувствителността и инвенцията на онези, които създаваха митовете, един ликуващ мистик, който възпява сътвореното и сътворението, „самия преход от небитие към битие“; един влюбен аскет, който нарича огъня свой брат, а водата своя сестра, т. е., който живее в единното семейство на всички същества...

Друга алтернатива е онова, което обикновено се нарича ерес (например богомилство-то). От гледна точка на религиозното статукво - явление разяждащо, деструктивно; от гледна точка на Духа - явление провокиращо, пречистващо, което разклаща и отхвърля формите, макар и понякога само за да ги замени с други, но резултатът е винаги раздвижване и съживяване вместо застой и мъртвило...

Друга алтернатива е мистиката - сърцевинно поле на взаимно проникване на духовното и религиозното. Според някои тя е стадий в развитието на религиозното съзнание (Г. Шолем), според други е вид, тип религия (Р. Джон). Тома Аквински я определя като познаване на Бога посредством опита. „Вкусете и вижте, че е благ Господ“ (Псалом 34:8). Именно това „вкусване“ и „виждане“ на Реалността търси и постига истинският мистик. Той познава Бога, защото Го живее. Същността на неговото постижение е единението на Знание и Битие. Това е съдържанието на духовността. Това е смисълът на религията. Мистиката е нивото, на което се срещат и докосват различните духовни учения и различните религии.

Духовното учение на Учителя Беинса Дуно

То пребивава в българското духовно пространство на границата между наука и религия, между знание и вяра, между традиция и ерес, между социална практика и социална утопия. Освен с този си граничен характер, то представлява особен интерес за културознанието със своята изключителна цялостност - най-характерната черта на явлението Петър Дънов: единство на идея, слово и дело, на философия и наука, на вяра и разум, на знание и живот (приложение), на духовен порив и духовна практика, на Дух и Материя. Именно необикновената цялостност прави това учение единствено в българската култура, а в европейската култура на 20 век - една от първите реализации на холистичния подход към света, който се утвърждава сега в модерната наука.

В първата книга, която се появява като опит за цялостно представяне на учението, духовната Школа се определя като „реализация в конкретно време и пространство, в конкретна социална и психологическа среда на една идея“ (1, с. XII). Това е направил Учителят. „Той създаде един малък свят, подходящи условия и среда“, в които да реализира своята Идея. Един „малък свят“ - това е всъщност един културен модел, модел на нов тип култура, едно различно, алтернативно духовно пространство, в което се експериментират качествата на нов начин на живот. Това също е нещо уникално в българската културна история.

Може да се каже, че то представлява разгръщане в съвременния културен контекст на първоначалното, чисто, езотерично християнство, което Учителят определя като „велика наука“. Както в ученията на древните мъдреци, тук не отсъства нито един от проблемите на човешкото битие. Освен фундаментални и енциклопедични, знанията, съдържащи се в това слово от преди 60-70 години, се оказват свръх-съвременни, ако ги съпоставим с достиженията на науки като квантовата физика, генетиката, аналитичната и трансперсоналната психология, екологията. От гледна точна на еволюцията на човешкото познание, това учение може да бъде разглеждано като концептуален мост между мъдростта на древните духовни школи и съвременната наука.

Учението и религията

У Учителя намираме интересно, нетрадиционно разбиране за същността на религията. От характера на неговото учение, от начина, по който той го прави достояние на хората, от качеството на неговото присъствие, живот и въздействие разбираме, че съществуването на религията, „изповядването“ на религия е дълбоко и същностно свързано със свободата на човешкото същество. За Учителя религията е вътре в човека, в неговия ум, в неговото сърце - в живота му. Всичко, което е отвън, във формите, е „човешки изкривени разбирания“. От тук - категоричното му дистанциране от религията като идеология и като институция. „Питат ме: Твоето учение съгласно ли е с православната църква? - Аз не признавам никаква църква. Като мярка в живота аз признавам само Божията Любов и Божията Мъдрост. Питат ме: Вярваш ли в Бога? - Аз съм скъсал вече с вярванията. За мене е важно Любовта и Мъдростта да се въплътят в живота ми.“ (2, с. 31).

Един от големите индуски духовни учители, Свами Вивекананда, казва в една своя реч, произнесена в Сан Франциско през 1900 г.: „Всички съществуващи религии, които се разпространяват в света, са чудовищно фанатични.“ (3, с. 6) На мнозина от нас това може би ще прозвучи пресилено, но един Вивекананда несъмнено има по-точна мярка за тези неща. Какво значи „фанатични“? Фанатизмът представлява отъждествяване с една истина, която се оценява като единствена, с една гледна точка, която се счита за единствено правилна, с едно разбиране, което се преживява като единствено вярно и пр. Т. е. това е настояване върху единствеността (а не върху единството). При това -единствеността разбирана не като индивидуална неповторимост, а като ценностна, нормообразуваща неповторимост. Това е в същността си отрицание на единството, партикуляризира-не - на света, на истината, на ценностите. Но където има части, разделяне, там има граници, ограничаване, затваряне, сковаване. Където има единствена норма, там има догма.

Според Учителя животът на Духа е живот в единството. „Никакво догматическо влияние не трябва да допускате, защото догмата е смърт! Ако Божественото не се влива във вас, ако се затворите херметически, вас ви чака смърт.“ (4, с. 22)

Необикновена широта, освободеност и толерантност характеризират разбирането на Учителя за вярата, за вярващите и безверници-те. Съществуването и на едните, и на другите за него е толкова естествено, колкото са самите природни процеси. „Защо съществуват вярващи и безверници? Поради въртенето на Земята около нейната ос. Така се създават ден и нощ в природата,ден и нощ в човешкото съзнание. Ще кажете, че това са парадоксални твърдения. Светът е пълен с парадокси" ~ (5, с 110) Вярването и безверието са процеси, това са състояния на съзнанието, през които човек минава (и трябва да преминава), за да придобие различни знания и да изработи различни качества. „Добре е някога да бъдеш безверник, да разчиташ само на себе си, да се учиш да работиш. Добре е също да бъдеш вярващ, да уповаваш само на Бога, а ти да си почиваш. Който не разбира живота, осъжда безверието... Бъди безверник в злото, а вярващ в доброто.“ (6, с. 76)

И така, най-общо, границата между традиционното и нетрадиционното разбиране на религията Учителят очертава чрез отношението си - теоретическо и практическо - към свободата. Не само всичко, което е говорил, но и всичко, което е вършил той, и начинът, по който го е вършил - цялото му битие представлява съвършено отсъствие на каквото и да е ограничение, принуда или насилие.

Библиография:

М. Константинов, Б, Боев, М. Тодорова, Б. Николов, „Учителят“, С. 1946

Учителя, „ Новият човек“, С 1947

Вивекананда, „Веданта как религия будущего“, СПб. 1891

Учителя, „Видяхме славата“ , С.1999

Учителя, „Красотата надутата“, 1946

Беседи, печатани във в-к „Братство“