Разлика между версии на „Идеалът на окултния ученик - К. Паскалев“

Версия от 10:05, 18 април 2011

Съборно слово

1926

IV Младежки събор

Идеалът на окултния ученик

К. Паскалев, 9 ч. с.

Животът на един окултен ученик може да бъде разгледан от две страни: външна и вътрешна. Ученикът, както и всеки човек, живее в едно общество. Той има известни връзки с членовете на това общество, и при различни условия на своя живот се проявява по един или друг начин. Всички тия отношения, постъпки, действия и т.н. съставят външната страна на неговия живот. Този живот е явен, той може да бъде описан от всекиго. В това отношение в окултната литература има изнесени много разкази за окултни ученици в различните епохи, с цел да се даде един образец за подражание. Такива срещаме и в Библията.

Но в живота на окултния ученик има и една вътрешна страна, която никой не познава, за която никой не е писал. Нея познава само той. Това е неговият вътрешен живот, това са всички ония вътрешни преживявания, чувства, мисли, идеи и т.н., които той преминава през периода на ученичеството. Тая страна остава винаги скрита за чуждия поглед. В тоя момента мен ме интересува именно тая страна, тъй като това е областта, в която ученикът твори, в която съгражда новото в себе си. И всяка негова постъпка не е нищо друго, освен един резултат на това, което е съградил там.

Като окултни ученици, в съзнанието на всеки едного от нас се пораждат ред въпроси от различен характер: религиозен, научен, практичен и т.н. Всички те дирят своето разрешение. Обаче, има един въпрос, който често остава на заден план, но разрешението на който обуслава разрешението на останалите, а именно: какъв е идеалът на окултния ученик? Към какво се той стреми?

Разбира се, че всеки човек си има свои идеали, които го вдъхновяват, дават му импулс за работа в живота. Ако оставим за момент окултния ученик и разгледаме обикновения ученик, ще видим, че в неговото съзнание стои един ясно очертан идеал – да изучи науката в различните си отрасли, да се запознае със законите на природата и т.н. Явява се въпросът: какъв конкретно очертан идеал стои в съзнанието на окултния ученик? Да допуснем, че желае да изучи природата с нейните закони. Но подобен идеал имат и съвременните учени: естественици, химици и пр. Тогава, кое е специфично за окултния ученик? Когато той изучава природата, по какво се отличава от един учен? Да кажем, че изучава окултните закони. Но тук думата „окултен“ не е сполучлива. Тя няма едно определено съдържание. Какво значи окултен? – Скрит, таен, неизвестен. Но и за един учен, който не познава един закон и желае да го открие, тоя закон е скрит, таен, окултен.

Да разгледаме друг идеал: да се освободи от своите недостатъци, погрешки. Но състоянието на недостатъци е едно болезнено състояние в живота на ученика и то е временно, както е временна и една болест. Действително, за болния човек здравето става идеал, но оздравее ли – тоя идеал изчезва. Никой здрав човек не си поставя за идеал здравето.

Или пък желае да добие известни способности. Но способността за един ученик е само едно условие за постигане на по-високи идеали, тя не може да бъде негова крайна цел. Или желае да заработи между хората и да създаде едно идеално общество. Но идеалното общество е само една благоприятна среда за неговото развитие, но не крайния идеал. Ако погледнем на въпроса от чисто практично гледище, трябва да признаем, че в първите фази в своето развитие, ученикът навлиза в един свят крайно неустойчив, свят на постоянни промени. В неговото съзнание започват да изникват редица идеали. В някои минути той започва да мисли, че му предстои една голяма мисия: да се издигне, да заработи и повдигне цялото човечество и пр. В други случаи се заражда обратния идеал: той замечтава за един тих и спокоен живот – живот на постоянно размишление и съзерцание. В някои случаи той изпада в едно крайно религиозно настроение: започва да гледа и на най-дребната случка в своя живот, като едно откровение на невидимия мир. Има, разбира се, и противоположни моменти, в които идеалът на ученика слиза на земята, той започва да се съмнява, явява се безверие, разочарование и т.н. Така постоянно се редят все нови и нови идеали, един от друг по-хубави, но все непостоянни, променчиви.

Ученикът не трябва да се спира на временния идеал. Той трябва да потърси вечния идеал – тоя, който се реализира през цяла вечност. А кой е той? – Ученикът трябва преди всичко да потърси Бога. Да потърси Оня, Който през всички векове на неговия живот е бдял над неговите съдбини, Който в най-трудните минути на отчаяние и страдание го е подкрепял, вдъхвал му е вяра и упование, Който във всички минути на тъмнина му е осветявал пътя, Който винаги го е напътвал към добро, светлина, истина. Само Нему ученикът може напълно да уповае, че ни при един момент, при каквито и да е условия на живота, не ще измени своите отношения към него. Това е идеалът, който е стоял като нещо най-свещено във всички велики души, който ги е вдъхновявал през целия им живот, карал ги е да понасят с едно безгранично търпение всички страдания на живота и когато ставало нужда, да се жертват за него.

Веднага, обаче, възниква въпроса: как може човек да се свърже с Бога? – На пръв поглед, най-напред би трябвало да Го опознае и след това да се свърже с Него. Това наистина е логично, но не е правдоподобно. Може ли ограниченото, чийто възможности за познание са толкова бедни да опознае Безграничносто, Абсолютното? Безспорно, че не. Единственият метод – това е Любовта към Бога. Само тя единствена е в състояние да го свърже с Него. Съвременният човек, обаче, в своето развитие е достигнал до такава степен, че той е изгубил всякаква опитност за Него, а е останало само едно понятие. И кога се каже Любов към Бога, тия думи прозвучават без едно определено съдържание. Обаче, окултният ученик трябва да надживее това състояние, т.е. да навлезе в една нова област, която съставя мистичната страна на ученичеството. Тая област не подлежи на опиасание, тя само се живее. Само ония ученици, които са навлизали в нея, знаят, че да обича човек Бога, това значи да се свърже с един вечен и неизчерпаем източник на живот, светлина, на всичко най-възвишено и най-благородно. Всички те знаят, че любовта към Бога за тях е тъй необходима, както е необходимо дишането за техния организъм. И както без въздух биха се задушили, така и без нея биха се задушили вред ония крайно неблагоприятни условия, в които обикновено са поставени да се развиват.

В това отношение, ако проследим живота на всички окултни ученици, ще видим, че пробният камък, с който се е познавала тяхната сила, е когато са били поставени в състояние да видят разрушени всичките си обикновени идеали, всичко онова, което им е давало някаква подкрепа и е оставала само връзката с Бога. Ако са могли да я запазят – те са издържали своя изпит; ако ли не – пропадали са. Живи примери в това отношение ние виждаме в Стария Завет в лицето на Йова, Давида, Данаила и т.н. В окултната литература има изтъкнат един закон, който определя отношението на всички същества в битието. Според него, всяко същество се намира в отношение на пасивност (възприемчивост) спрямо по-визвишените от него, а в отношение на активност спрямо по-нисшите. От тоя закон може да се направи една аналогия по отношение дейността на ученика. Връзката му с Бога и по-напредналите същества съставя пасивната страна на неговата дейност. Тук думата пасивен употребявам в смисъл възприемателен. Любовта към Бога дава на ученика всички условия, за да се прояви, но самото проявление е вече негово лично дело. И в това отношение той трябва да влезе в контакт с два свята – единият – неговият собствен вътрешен свят, другият – външният свят. Тук трябва да признаем, че колкото Любовта към Бога го свързва с един съвършен свят на вечна хармония, мир и блаженство, толкова неговото творчество го свързва с два свята крайно дисхармонични, пълни с противоречия и противодействия. Да разгледаме, например, вътрешния свят. При известни условия ученикът пожелава да свърши едно дело. Веднага се появяват две противоречиви мисли. Нещо го съветва да постъпи по един начин, друго го съветва да постъпи тъкмо по противоположния. Кого да послуша? Кой е добрият глас? Ето един от важните въпроси, с които още в началото се сблъсква. От друга страна, той попада под силното действие на закона на смените на настроението. В известен момент чувства себе си мощен, изпълнен с творчески енергии, струва му се, че е в състояние да преустрои целия свят. В друг случай настава тъкмо противоположносто състояние: чувства се слаб, немощен. При това, всяко преминаване от едно състояние в друго е съпроводено с големи страдания.

Както е дисхармоничен вътрешния свят, така е дисхармоничен и външния. Ученикът е поставен да се развива в крайно материалистична среда, изпълнена само с противоречия. Той вижда, че навсякъде цари една жестока борба за съществуване, в която силният изнасилва слабия и живее за негова сметка. Постоянно в своя живот той среща само крайно егоистични хора. В обществото вижда от една страна хора, крайно обременени, потънали в нещастия, а от друга – хора пренатоварени в излишества. Веднага в неговото съзнание възниква идеята за нарушение Правдата в света, и той се залавя да е възстанови. Но скоро се убеждава, че за това е необходимо не само желание, но и методи, които той не притежава.

От друга страна, в отношенията си с хората, постоянно се натъква на много противоречия. Той знае, че всички хора са братя по между си, и че към всички трябва да се отнася с еднаква обич. Но в действителност, по някога среща хора, към които без никакъв повод чувствува едно отблъскване, една антипатия. Как да примири това противоречие?

От всичко се вижда, че в първите фази на своето развитие, ученикът се натъква на ред противоречия, както вътре в себе си, така и извън себе си. Пред него се изправя една много сериозна задача, разрешението на която се изкупва с цената на много страдания. И ние виждаме, там дето някои ученици от миналото заговарят по тоя въпрос, от техните думи лъха една голяма болка, една голяма скръб.

Това е тясният път, за който говорят всички свещени книги, за който споменава и Христос – път труден, мъчителен, но той трябва да се измине. Така е наредила Природата. Разбира се, че за изминаването му са необходими ред качества: преди всичко едно будно съзнание, едно абсолютно безкористие, смелост и т.н. Мнозина, които четат окултната литература, често срещат описания за разни изпити на ученици из миналото, и в тях се заражда идеята да чакат също такива специални условия с една рядкост. За да се появят, необходими са известни изработени вече качества, плод на личните усилия на ученика. Нека напр. Разгледаме живота на един ученик от дълбоката древност – Йов. Той живее един добър, богоугоден живот, но за да мине в една по-висока фаза на развитие, трябва да бъде подложен на един изпит. Както навсякъде, така и тук, подлага се на изпитание неговата вяра в Бога. Почва изпитът: отнемат му се богатства, синове, дъщери, здраве и остава без всякаква подкрепа, отдето и да било, остава му само едно – врата в Бога. Но въпреки всичко това устоява и ние виждаме, как всичко изгубено му се връща в двойна степен. Веднага тук възниква въпроса: възможно ли е една такава вяра да бъде едно случайно явление в Йов? Възможно ли е до тогава да е водил един обикновен, дребнав живот и изведнъж да прояви една такава силна вяра? – Безспорно не. За да се създаде в човека една такава вяра, необходими са дълги усилия, много работа. Един тъкмо противоположен тип в по-нови времена представлява Фауст. Между тия два типа аз виждам една аналогия. Йов върви по пасивния път – пътят на вяра и преданост към Бога. Фауст върви по активния път – пътят на личното творчество. И дватата биват подложени на изпит. Изпитът на Йова върви по низходящ път – от него се отнема, а на Фауст – по възходящ – дава му се. Първият – побеждава, вторият пропада. Защо пропада Фауст? В него липсва живата вяра в Бога, а вместо нея съмнението е започнало да засънява неговия ум.

Но да се върнем към идеала на окултния ученик. При неговото реализиране, почти във всички ученици се забелязва едно голямо нетърпение, едно желание, колкото е възможно по-скоро да се реализира. И всяко забавяне и свързано с тревоги и безпокойства. Това е едно неправилно схващане на въпроса. За реализирането на тоя идеал, ученикът не единствен фактор. Тук работи и природата, а ние знаем, че тя твори много бавно.

Ето защо, в реализирането на своя идеал, ученикът трябва да вложи една голяма ширина. Да работи с един абсолютно безкористие и преданост. Да върви непрестанно по стоя свещен път, и той ще го заведе при неговия Идеал – при Бога.