от ПорталУики
Направо към: навигация, търсене

Съборно слово

1926

IV Младежки събор

Идеалът на окултния ученик

К. Паскалев 9 ч. с.

Животътъ на единъ окултенъ ученикъ може да бжде разгле- данъ отъ двЬ страни: външна и вжтрЬшна. Ученикътъ, както и всЬки човЬкъ, живЬе въ едно общество. Той има извЬстни връзки съ члено- ветЬ на това общество, и при различнитЬ условия на своя животъ се проявява по единъ или другъ начинъ. Всички тия отношения, постжпки, дЬйствия и т. н. съставятъ външната страна на неговия животъ. Този животъ е явенъ, той може да бжде описанъ отъ всЬкиго. Въ това отношение въ окултната литература има изнесени много раз-кази за окултни ученици въ различнитЬ епохи, съ цЬлъ да се даде единъ образецъ за подражание. Такива срЬщаме и въ Библията. Но въ живота на окултния ученикъ има и една вжтрЬшна страна, която никой не познава, за която никой не е писалъ. Нея позна¬ва само той. Това е неговиятъ вжтрЬшенъ животъ, това сж всички ония вжтрЬшни прЬживЬвания, чувства, мисли, идеи, и т. н., които той прЬминава прЬзъ периода на ученичеството. Тая страна остава за винаги скрита за чуждия погледъ. Въ тоя моментъ менъ ме интересува именно тая страна, тъй като това е областьта, въ която ученикътъ твори, въ която съгражда новото въ себе си. И всЬка негова постжпка не е нищо друго, освЬнъ единъ резултатъ на това, което е съградилъ тамъ. Като окултни ученици, въ съзнанието на всЬки едного отъ насъ се пораждатъ редъ въпроси отъ различенъ характеръ: религи- озенъ, наученъ, практиченъ и т. н. Всички тЬ дирятъ своето разрЬше- ние. Обаче, има единъ въпросъ, който често остава на заденъ планъ, но разрЬшението на който обуславя разрЬшението на останалитЬ, а именно: какъвъ е идеалътъ на окултния ученикъ? Къмъ какво се той стреми? Разбира се, че всЬки човЬкъ си има свои идеали, които го вдъх- новяватъ, даватъ му импулсъ за работа въ живота. Ако оставимъ за моментъ окултния ученикъ и разгледаме обикновения ученикъ, ще видимъ, че въ неговото съзнание стои единъ ясно очертанъ идеалъ - да изучи науката въ различнитЬ и отрасли, да се запознае съ законитЬ на природата и т. н. Явява се въпросътъ: какъвъ конкретно очертанъ идеалъ стои въ съзнанието на окултния ученикъ? Да допуснемъ, че желае да изучи природата съ нейнитЬ закони. Но подобенъ идеалъ иматъ и съврЬменнитЬ учени: естественици, химици и пр. Тогава, кое е специфичното за окултния ученикъ? Когато той изучава природата, по какво се отличава отъ единъ ученъ? Да кажемъ, че изучава окулт- нитЬ закони. Но тукъ думата "окултенъ" не е сполучлива. Тя нЬма едно опрЬдЬлено съдържание. Какво значи окултенъ? - Скритъ, таенъ, неизвЬстенъ. Но и за единъ ученъ, който не познава единъ законъ и желае да го открие, тоя законъ е скритъ, таенъ, окултенъ. Да разгледаме другъ идеалъ: да се освободи отъ своитЬ недо-статъци, погрЬшки. Но състоянието на недостатъци е едно болезнено състояние въ живота на ученика и то е врЬменно, както е врЬменна и една болесть. ДЬйствително, за болния човЬкъ здравето става идеалъ, но оздравЬе ли - тоя идеалъ изчезва. Никой здравъ човЬкъ не си поставя за идеалъ здравето. Или пъкъ желае да добие извЬстни способности. Но способ- ностъта за единъ ученикъ е само едно условие за постигане на по- високи идеали, тя не може да бжде негова крайна цЬль. Или желае да заработи между хората и създаде едно идеално общество. Но идеалното общество е само една благоприятна срЬда за неговото развитие, но не крайния идеалъ. Ако погледнемъ на въпроса отъ чисто практично гледище, трЬбва да признаемъ, че въ първитЬ фази въ своето развитие, учени-кътъ навлиза въ единъ свЬтъ крайно неустойчивъ, свЬтъ на постоянни промЬни. Въ неговото съзнание започватъ да изпжкватъ редица идеали. Въ нЬкои минути той започва да мисли, че му прЬдстои една голЬма мисия: да се издигне, да заработи и повдигне цЬлото човЬчество и пр. Въ други случаи се заражда обратния идеалъ: той замечтава за единъ тихъ и спокоенъ животъ - животъ на постоянно размишление и съзерцание. Въ нЬкои случаи той изпада въ едно крайно религиозно настроение: започва да гледа и на най-дребната случка въ своя животъ, като едно откровение на невидимия миръ. Има, разбира се, и проти¬воположни моменти, въ които идеалътъ на ученика слиза на земята - той започва да се съмнЬва, явява се безвЬрие, разочарование и т. н. Така постоянно се редятъ все нови и нови идеали, единъ отъ другъ по-хубави, но все непостоянни, промЬнчиви. Ученикътъ не трЬбва да се спира на врЬменния идеалъ. Той трЬбва да потърси вЬчния идеалъ - тоя, който се реализира прЬзъ цЬла вЬчность. А кой е той? - Ученикътъ трЬбва прЬди всичко да потърси Бога. Да потърси Оня, Който прЬзъ всички вЬкове на неговия животъ е бдЬлъ надъ неговитЬ сждбини, Който въ най-труднитЬ минути на отчаяние и страдание го е подкрЬпялъ, вдъхвалъ му е вЬра и упование, Който въ всички минути на тъмнина му е освЬтявалъ пжтя, Който винаги го е напжтвалъ къмъ добро, свЬтлина, истина. Само Нему ученикътъ може напълно да уповае, че ни при единъ моментъ, при каквито и да е условия на живота, не ще измЬни своитЬ отношения къмъ него. Това е идеалътъ, който е стоялъ като нЬщо най-свещено въ всички велики души, който ги е вдъхновявалъ прЬзъ цЬлия имъ животъ, каралъ ги е да понасятъ съ едно безгранично търпЬние всички страда¬ния на живота и когато ставало нужда, да се жертвуватъ за него. Веднага, обаче, възниква въпроса: какъ може човЬкъ да се свърже съ Бога? - На пръвъ погледъ, най-напрЬдъ би трЬбвало да Го опознае и слЬдъ това да се свърже съ Него. Това наистина е логично, но не е правдоподобно. Може ли ограниченото, чийто възможности за познание сж толкова бЬдни, да познае Безграничното, Абсолют-ното? Безспорно, че не. Единствениятъ методъ - това е Аюбовьта къмъ Бога. Само тя единствена е въ състояние дъ го свърже съ Него. СъврЬменниятъ човЬкъ, обаче, въ своето развитие е достигналъ до такава степень, че той е изгубилъ всЬкаква опитность за Него, а е останало само едно понятие. И кога се каже Любовь къмъ Бога, тия думи прозвучаватъ безъ едно опрЬдЬлено съдържание. Обаче окултни- ятъ ученикъ трЬбва да надживЬе това състояние, т. е. да навлЬзе въ една нова область, която съставя мистичната страна на ученичест¬вото. Тая область не подлежи на описание, тя само се живЬе. Само ония ученици, които сж навлизали въ нея, знаятъ, че да обича човЬкъ Бога, това значи да се свърже съ единъ вЬченъ и неизчерпаемъ източ- никъ на животъ, свЬтлина, на всичко най-възвишено и най-благородно. Всички тЬ знаятъ, че любовьта къмъ Бога за тЬхъ е тъй необходима, както е необходимо дишането за тЬхния организъмъ. И както безъ въздухъ биха се задушили, така и безъ нея биха се задушили всрЬдъ ония крайно неблагоприятни условия, въ които обикновено сж поста¬вени да се развиватъ. Въ това отношение, ако прослЬдимъ живота на всички окултни ученици, ще видимъ, че пробниятъ камъкъ, съ който се е познавала тЬхната сила, е когато сж били поставени въ състояние да видятъ разрушени всичкитЬ си обикновени идеали, всичко онова, което имъ е давало нЬкаква подкрЬпа и е оставала само връзката съ Бога. Ако сж могли да я запазятъ - тЬ сж издържали своя изпитъ; ако ли не - пропадали сж. Живи примЬри въ това отношение ние виждаме въ Стария ЗавЬгщ> въ лицето на Йова, Давида, Данаила и т. н. Въ оклутната литература има изтъкнатъ единъ законъ, който опрЬдЬля отношението на всички сжщества въ битието. Спо- редъ него, всЬко сжщество се намира въ отношение на пасивность (възприемчивость) спрЬмо по-възвишенитЬ отъ него, а въ отношение на активностъ спрЬмо по-нисшитЬ. Отъ тоя законъ може да се направи една аналогия по отношение дЬйностьта на ученика. Връзката му съ Бога и по-напрЬдналитЬ сжщества съставя пасивната страна на неговата дЬйность. Тукъ думата пасивенъ употрЬбявамъ въ смисълъ възприемателенъ. Любовьта къмъ Бога дава на ученика всички условия, за да се прояви, но самото проявление е вече негово лично дЬло. Тукъ е именно полето, въ което той се явява като тво- рецъ. И въ това отношение той трЬбва да влЬзе въ контактъ съ два свЬта: единиятъ - неговиятъ собственъ вжтрЬшенъ свЬтъ, другиятъ - външниятъ свЬтъ. Тукъ трЬбва да признаемъ, че колкото Любовьта къмъ Бога го свързва съ единъ съвършенъ свЬтъ на вЬчна хармония, миръ и блаженство, толкова неговото творчество го свързва съ два свЬта крайно дисхармонични, пълни съ противорЬчия и противо- дЬйствия. Да разгледаме, напримеръ, вжтрЬшния свЬтъ. При известни условия ученикътъ пожелава да свърши едно дело. Веднага се появя- ватъ две противоречиви мисли. НЬщо го съветва да постжпи по единъ начинъ, друго го съветва да постжпи тъкмо по противоположния. Кого да послуша? Кой е добриятъ гласъ? Ето единъ отъ важните въпроси, съ които още въ началото се сблъсква. Отъ друга страна, той попада подъ силното действие на закона за смените на настрое¬нието. Въ извЪстенъ моментъ чувствува себе си мощенъ, изпълненъ съ творчески енергии, струва му се, че е въ състояние да преустрои цЬлия свЬтъ. Въ другъ случай настжпва тъкмо противоположното състояние: чувствува себе си слабъ, немощенъ. При това, всЬко преми¬наване отъ едно състояние въ друго е съпроводено съ големи страда¬ния. Както е дисхармониченъ вжтрЬшния свЬтъ, така е дисхармо- ниченъ и външния. Ученикътъ е поставенъ да се развива при крайно материалистична среда, изпълнена само съ противоречия. Той вижда, че навсЬкждЬ цари една жестока борба за сжществуване, въ която силниятъ изнасилва слабия и живее за негова сметка. Постоянно въ своя животъ той среща само крайно егоистични хора. Въ обществото вижда отъ една страна хора, крайно обременени, потънали въ нещас-тия, а отъ друга - хора претоварени въ излишества. Веднага въ него-вото съзнание възниква идеята за нарушение Правдата въ света, и той се залавя да я възстанови. Но скоро се убеждава, че за това е необходимо не само желание, но и методи, които той не притежава. Отъ друга страна, въ отношенията си съ хората, постоянно се натъква на много други противоречия. Той знае, че всички хора сж братя помежду си, и че къмъ всички трЬбва да се отнася съ еднаква обичь. Но въ дЬйствителность, по некога среща хора, къмъ които безъ никакъвъ поводъ чувствува едно отблъскване, една антипатия. Какъ да примири това противоречие? Отъ всичко това се вижда, че въ първите фази на своето развитие, ученикътъ се натъква на редъ противоречия, както вжтре въ себе си, така и извънъ себе си. Предъ него се изправя една много сериозна задача, разрешението на която се изкупва съ цената на много страдания. И ние виждаме, тамъ дето некои ученици отъ миналото заговарятъ по тоя въпросъ, отъ техните думи лъха една голЬма болка, една голема скърбь. Това е тесниятъ пжть, за който говорятъ всички свещени книги, за който споменава и Христосъ - пжть труденъ, мжчителенъ, но той требва да се измине. Така е наредила Природата. Разбира се, че за изминаването му сж необходими редъ качества: преди всичко едно будно съзнание, едно абсолютно безкористие, смЪлость и т. н. Мнозина, които четатъ окултната литература, често срЬ- щатъ описания за разни изпити на ученици изъ миналото, и въ тЪхъ се заражда идеята да чакатъ сжщо такива специални условия, за да се проявятъ и тЬ. Това е така, но такива специални условия сж една рЬдкость. За да се появятъ, необходими сж известни изработени вече качества - плодъ на личните усилия на ученика. Нека напр. разгледа-ме живота на единъ ученикъ изъ дълбоката древность - Йовъ. Той живее единъ добъръ, богоугоденъ животъ, но за да мине въ една по- висока фаза на развитие, требва да бжде подложенъ на единъ изпитъ. Както навсекжде, така и тукъ, подлага се на изпитание неговата вера въ Бога. Почва изпитътъ: отнематъ му се богатства, синове, дъщери, здраве и остава безъ всекаква подкрепа, отдето и да било, остава му само едно - верата въ Бога. Но въпреки всичко това устоява и ние виждаме, какъ всичко изгубено му се възвръща въ двойна степень. Веднага тукъ възниква въпроса: възможно ли е една такава вера да бжде едно случайно явление въ Йовъ? Възможно ли е до тогава да е водилъ единъ обикновенъ, дребнавъ животъ и изведнъжъ да прояви една такава силна вера? - Безспорно не. За да се създаде въ човека една такава вера, необходими сж дълги усилия, много работа. Единъ 1Щ>кмо противоположено типъ въ по-нови времена пред¬ставлява фаустъ. Между тия два типа азъ виждамъ една аналогия. Йовъ върви по пасивния пжть - пжтьтъ на вера и преданость къмъ Бога. фаустъ върви по активния пжть - пжтьтъ на личното творче-ство. И двамата биватъ подложени на изпитъ. Изпитътъ на Йова върви по низходящъ пжть - отъ него се отнема, а на фаустъ - по възходящъ - дава му се. Първиятъ - побеждава, вториятъ пропада. Защо пропада фаустъ? Въ него липсва живата вера въ Бога, а вместо нея съмнението е започнало да засенява неговия умъ. Но да се върнемъ къмъ идеала на окултния ученикъ. При него¬вото реализиране, почти въ всички ученици се забелезва едно големо нетърпение, едно желание, колкото е възможно по-скоро да се реали¬зира. И всеко забавяне е свързано съ тревоги и безпокойства. Това е едно неправилно схващане на въпроса. За реализирането на тоя идеалъ, ученикътъ не е единственъ факторъ. Тукъ работи и природата, а ние знаемъ, че тя твори много бавно. Ето защо, въ реализирането на своя идеалъ, ученикътъ требва да вложи една голема ширина. Да работи съ едно абсолютно без-користие и преданость. Да върви непрестанно по тоя свещенъ пжть, и шой ще го заведе при неговия Идеалъ - при Бога.