Работна среда на електронния архив
Кр. Тулешков - Ние, Учението и животът
Когато Бог говори, Неговия глас всеки познава.
Учителят.
Човек е въже, вързано между животното и свърхчовека; онова, що е велико у човека, то е, че той е мост, а не цел. Това, което е за обичане у човека, то е, че той е преход.
Аз обичам ония, които не дирят чак отвъд звездите причини да загинат и да станат жертва, но ония, които се жертват за земята, за да стане донякога земята за свърхчовека.
Ницше.
Основанията на всичко в света лежат върху "Тайното Учение"; докато избраните се посвещават на изучаване "Учението", светът е в равновесие и неговите стълбове остават непоклатими.
"Z"
Животът е процес на превръщане семето в плод.
"Ние, Учението и животът" - това са трите главни стълба, върху които се гради битието, като започнем от подминералните сфери и достигнем до сферите, които се губят в ослепителното сияние на Божествеността. Това са три абсолютно необходими елемента за проявяването на каквото и да било, дори и най-малкото движение. Те са в абсолютно тясна връзка помежду си, преливат се тъй, преплитат се тъй, че наистина не могат да се разделят едно от друго, нито пък да се проявят едно без друго, а то е, защото и трите имат едно общо велико начало.
Те са три всепроникващи елемента, бездънни, преобширни, но въпреки това, а може би, и именно затова, те ни са най-малко познати. За тях са мислили, за тях са говорили от дълбока древност и до днес, но тяхната същина, заседнала в самата мисъл на търсещите я, остава винаги незасегната. Погледът по нея, мисълта и волята се плъзгат като по гладка стоманена повърхност; всеки истински поглед, всяка права мисъл и всяка воля са по принцип нейни.
Първият пункт, на който можем да се спрем, е онова, което ни е най-близко, което е нашата същина. За него всяка съществуваща единица може да каже "аз", а всички изобщо взети "ние". Как ще погледнем на това "ние"? Дали под него ще разбираме нас, събраните тук в името на известните, общи за нас идеи? Дали под "ние" ще разбираме ония, които са едно с нас по идеи, независимо от мястото, независимо от това дори, дали се познаваме. Дали под това ще разбираме човека, човечеството, или ще разбираме онова, което макар и проектирано в безброй посоки, въплотено в безброй форми, остава по същина едно - съзнанието, единично с Божественото? В зависимост от това и тоя въпрос може да се разгледа от много страни и в много форми, като се взимат предвид и взаимоотношенията между единиците в това "ние". Мисля, че всяка граница, която би се поставила между двама души, взимайки се в съображение техните насоки в живота, или тяхното вътрешно или външно състояние, е относително естествена и може да се превъзмогне от едно по-будно съзнание. Под "ние" аз разбирам всички ония живи единици, които променят мястото си в, тъй да се изразя, "духовното пространство", които, оставайки по същина неизменни, реализират пътя в себе си, като постоянно превъзмогват днешното и постигат утрешното. Ние сме поставени в най-различни условия, както вътрешни, тъй и външни, затова и начините на дейност са при всеки едного различни, а от това зависи и отношението помежду ни. Едно се иска от нас, и ние го даваме, често въпреки волята си, това е дейността. Има два вида дейност: една, при която целокупната ни вътрешна природа диктува, а действията стават като по инерция, машинално, по необходимост. Там воля няма, съзнанието почти отсъства, чувството за удобство и покой преобладава. Това всички знаем.
Вторият вид дейност е свързана с преодоляване всеки последователен миг по една микроскопическа пречка. Това е дейност на непреривно минимално напрежение. При него диктува съзнанието, което е антипода на инертността. Това се изисква от нас. Великите идеали са абсолютно необходими, те се постигат във вековете. Всеки велик идеал е сбор от малки идеали, както всяка стълба от стъпала. Да не пропускаме малкото, помрачени от копнеж по великото, защото в природата скокове се не правят.
Ние не можем избегна жалоните, с които творческата природа ни води. Те са втъкани в нас, ние сме вковани в тях. Друг път освен тях няма; отделянето от тях се нарича гибел, а даже и постигналият гибелта, пак по моста от тия закони ще постигне по необходимост идеала на творческата природа. Тези закони са Учението. Те са онова Учение, което е едно: въплощавайки се в много форми, влива се във всяко същество; оцветявайки се в разни цветове, озарява всяко съзнание.
Няма ново учение, няма старо учение. Учението, което ние признаваме, което е истинско, е едно; него всеки, въпреки желанието си, познава и често, въпреки волята си, следва. Великите идеи имат един център, и за да озарят ума на всеки човек, те не се нуждаят от посредник. Ръководи се дейността на човека, но не и потока от идеи. Има два вида отношение към Учението, а именно: съзнателно и несъзнателно. Хората не се ръководят от еднакво велики принципи в живота. Ръководните принципи относително зависят от съзнанието на индивидите. Когато пътят се налага, сам регулира движението на съзнанието, като всеки миг създава сътресения в него, поради промяната на посоките. Учението се налага по необходимост, то е нещо външно, което се стреми да извика към дейност вътрешния живот. Това ние виждаме на всяка стъпка около нас, а можем, ако пожелаем, да го проследим и в самите нас. Това не може да бъде за нас идеал. Ние трябва да можем да гледаме и да виждаме. Трябва да виждаме поне следващата си стъпка и тя напълно да зависи от нашата воля и разум. Ние трябва да живеем в сравнително по-голяма светлина, като никога не губим желанието да коригираме светлината на нашия светилник с оная светлина, която всички можем да доловим дълбоко в себе си, за която имаме безпогрешно понятие, и която тъй често и тъй живо се изнася пред очите ни от нашия Учител.
Малко повече воля, малко повече активност!
Казват, че животът е едната половина на онова, което е, без обаче останалото да е негов антипод и да го отрича. Цел ли е животът, или средство? Това може да бъде съвсем очевидно. Нищо от онова, което е, не може да бъде извън живота. Животът е най-изобилното, всепроникващото благо. Той не е отречен никому никога. Той се проявява в много форми. Заражда, възраства, разрушава форми във всички светове, в които те съществуват. От това е ясно, че той не може да бъде цел, а е благо, което най-внимателно трябва да се пази и най-рационално да се използва.
Заглавие на раздел
Имайки Учението за път, чрез основната среда на битието - живота "ние" непрестанно, по силата на неизменни закони, се стремим към далечен идеал. Този идеал е подобен на хоризонта: винаги е близко, но никой не е минал под него, защото постоянно се отпечаата. Въ този свЬтъ всичко се мЬни, защото трЬбва да се мЬни, за да може постоянно въ новъ видъ да се изявява онова, къмъ което ние се стремимъ.
Това сж, може би, много общи фрази. Но кое може да бжде важно за насъ? Това е фактътъ, че ние, Учението и животътъ сме, сжществуваме, обвързани сме здраво и по силата на непреклонна воля слЬдваме опрЬдЬлЬна не отъ насъ цЬль. Изборъ не можемъ да правимъ. Да се отклоняваме можемъ, за наша смЬтка. Младежи винаги сжщест- вуватъ. Младостьта е порта, прЬзъ която всичко изгрЬва, обсипано съ импулси за животъ и творчество. ПрЬзъ тази врата минава всичко, достига зенита на своя небосводъ и залЬзва, за да изгрЬе наново нЬкога. Само младостьта не остарЬва, тя е постояненъ изгрЬвъ. И ние минах¬ме прЬзъ тази порта, обсипани съ импулси за животъ, пламтещи отъ желание за творчество. Ще минемъ ли и ние по стария пжгпь, за да достигнемъ точката, въ която всичко залЬзва и то безъ да реализира¬ме нЬщо отъ онова, по което сме тъй-силно копнЬли?
Млади братя по импулсъ, идеи и творчески пламъкъ, да създа- демъ условия и да откриемъ сами пжтищата за реализиране на свЬтли- тЬ ни идеали, посочени отъ Учителя.