Разлика между версии на „Към великата цел“

Текуща версия към 14:42, 21 ноември 2011

Други книги

В царството на живата природа

Към великата цел

оригинал за изтегляне

оригинал за четене онлаин

ПРИЧИНИ НА МЕЖДУНАРОДНИЯ АНТАГОНИЗЪМ — УСЛОВИЯ ЗА ОБЕДИНЕНИЕТО НА СЛАВЯНИТЕ.

Великата цел си има своите разумни изяснения. Това не са изяснения нито от гледището на растенията, нито от гледището на мравките, нито от гледището на млекопитаещите, нито даже от гледището на човека, понеже те още отделно разглеждат причините и последствията в природата.

Но за да вникнем по-дълбоко в развитието на идеята за обединението на човечеството и се разберат причините за съществуващите международни противоречия, ние ще илюстрираме мисълта си със следния иносказателен разказ, тъй като всички писатели в тая област са си служили с уподобления, притчи и разкази, за да обяснят великото, което по друг начин не може да се обясни.

Когато великият невидим свят решил да спаси човечеството, той изпратил на земята един от своите посланици—Христос, като най-вещ и знаещ на принципите и методите на това спасение. Най-напред го изпратил при един малък народ — еврейския — който имал стремеж за повдигане на човечеството и на себе си, да бъде едно ръководно звено. Когато дошъл Христос между евреите, те го приели отначало добре, защото помислили, че той ще ги освободи: най-първо ще им даде богатство и сили, и ще ги прати да завладеят други народи. Обаче, когато Христос развил своето учение, че всички требва да се освободят еднакво и не трябва да има предимство между народите, както и учението за самопожертвуването и любовта към ближния, с което засегнал еврейския национализъм, това страшно стреснало евреите и те казали: „този не само няма да ни освободи но още повече ще ни зароби". И решили да го премахнат, като създали кръста: „човек, който разваля порядките на старите — казали му те — заслужава кръстна смърт". Значи, при евреите Христос е трябвало да примирява две сили : една, която е действала отвесно (перпендикулярно) на своята плоскост и друга, която е действувала хоризонтално, в противоположност на първата. Или, казано с други думи: първите идеи - отвесните — те са общочовешките идеи, а хоризонталните, това са националистическите, егоистичните сили, които действат в света. Следователно, егоизмът в първото свое проявление винаги създава кръстната смърт. Тогава мисията на Христа излязла несполучлива.

След това той се явил между народите от латинската раса и им представил тоя небесен проект да вземат участие за реформиране на човечеството. Но понеже те владеели тогава целия свет със своята култура, намерили, че неговото учение е опасно. „То ще ни разруши", казали те и започнали всички гонения и мъчения, включително и инквизицията, чрез която унищожиха тогавашните посланици — последователите на Христа. Поради това и този втори опит пропаднал.

Тогава Христос се явил между народите от англо-саксонската раса. Представил им проекта в момента когато едва са се повдигали в своето развитие и сила, и ги извикал на работа. И те казали: „ето един човек, който ще ни възвеличи". Но добавили: „ще ни дадеш ли средства?" А Христос им отговорил: „ще ви дадем, колкото искате". И действително, първоначално работата е вървяла добре, но със своята търговия тия народи завладели света и изчерпали соковете на окръжаващите. По тази причина и между тях проектът пропаднал

Най-после, Христос се явява всред славянската раса и представлява своя проект. Народите от тая раса се намерили на пазара, за да се условят за работници, но казали: „късно е вече, няма да свършим нищо", А Христос им отговорил: „идете, работете, каквото се пада, и на вас ще се даде".

Сега да пристъпим към обяснение на вложените идеи в тоя митически разказ. Всичките раси, племена и народи на земята вървят по един определен път, за да постигнат заветната си цел, която още не е очертана добре в умовете им. Расите в своето първоначално проявление използват живота за своето размножаване, засилване и вземане надмощие над окръжаващата среда, племената са се борили за придобиване свобода, а народите — за самия живот. Но само животът в природата ни посочва истинския стремеж. Когато посеем една ябълкова семка в земята, не е най- важното да намерим почвата, но трябва да знаем какъв слой земя трябва да турим над тази семка и колко влага й е нужна, за да може да расте. И смисълът на тоя растеж не се съдържа само в пущането на корените, израстването и разлистването на ябълката: за да може да поддържа рода си, тя непременно требва да цъфне, да завърже и да даде плод. От качеството именно на тоя плод ще се определи отношението й към оногова, който я посадил.

Това има следното приложение: всеки човек не е създаден само от материя — той не е само едно материално същество, за да има само външни материални нужди. Независимо от създаването на костите, мускулите и стомаха, човекът е духовно същество, в него има един постоянен стремеж, чувства от по-висок характер, които са създали вътрешните отношения от неговия семеен бит, а това е проявата на закона на любовта. Тоя велик закон е създал дихателната система и кръвообръщението в човешкия организъм, което показва, че жизнените сокове не трябва да седят в неговото сърце, в артериите и вените му, а трябва да се разпространяват из цялото тяло по такъв начин, че всичките му органи да се ползват от тия блага. Това показва още, че не само благата трябва да се разпределят, но и излишъците трябва да се изчистват навън. Но за да може човек да схване този широк план на живата природа, трябва да има ум. Следователно, той е едно мислещо същество. Природата е създала главата на човека с мозъка му, вложила е в него мозъчна система, чрез която умът действа и направлява всичките процеси в тялото. Или, казано с други думи, ако преведем този символизъм на природата: човекът трябва да има воля, на тази воля трябват кинетически сили и чувства за да й дадат подтик към дейности Но за да могат тия сили и чувства да действат, трябва един метод. Тоя метод винаги се дава чрез човека да мисли и чувствува.

Сега, като изтъкнахме причините на разделението и взаимните противодействия между народите, нека покажем какъв метод се налага на славяните за тяхното обединение, от което може да се заключи и за другите. Славяните трябва да се ползват от положителната и отрицателната страна на еврейската, латинската и англо-саксонската култури. Виждаме, че у тия култури плюсът и минусът се неутрализират. Макар и да работят неуморно и с години, няма никакъв излишък от тях. Те са култури без никакъв придатък. Ако еврейският народ в културно отношение внесе една реформирана религия в древността, латинската раса внесе културата за организирането на народите и гражданството, а пък англо-саксонската раса внесе правовите отношения между народите и до известна степен, разпространението на християнството или тъй нареченото евангелизиране. Но тя ограничи това евангелизиране със своите правови разбирания, т. е. че религията трябва да се меси във всичко, но не и в политическия живот.

Сега идват на ред славяните, които трябва да внесат един нов елемент, за едно по-широко разбиране на това общочовешко обединение — възвишеното и благородното в света. И те трябва да направят този малък опит със себе си, защото те са народи с голямо индивидуализиране, широки амбиции, силно развит патриотизъм, силни волеви чувства, а сравнително слабо развит ум. Следователно, тия сили, заложени в тях, за да се развият, изисква се една мощна морална и духовна среда, която да ги видоизмени и приспособи за общополезна работа. На славяните предстои да внесат чувството на съзнателно побратимяване на народите, т. е. всеки народ да вземе толкова, колкото му е необходимо за неговото развитие, без ущърб за своя събрат или съсед. Така също всеки народ трябва във политическо отношение да действува не толкова с насилие, колкото със силата на моралното въздействие и човеколюбието. Славянинът трябва съвършено да изключи насилието от живота си, защото то прилича на остър нож, който не познава никакъв господар, никакво добро, никакво право, освен правото на оногова, в чиято ръка се намира. Следователно, тоя нож, с който отрязваш главата на другия, със същия нож ще отрежат и твоята глава, ако попадне той в чужда ръка. Славяните не трябва да поддържат политиката на точилото и ножа; тази е най-старата политика, която съществува от памтивека—че ножът трябва да се точи, че без точило не може и без нож не може. Но ние питаме: от хиляди векове всичките тия ножове и точила де са? Нали трябва да се правят всяка година нови ножове и точила? И ножът и точилото се източват. Най-после, какво печели ножът?— той се изхабява. Какво печели точилото?—то се смалява постепенно. Това показва, че всички народи, които употребяват тия методи, физически се източват и се похабяват, а морално се смаляват и обезобразяват. А туй, казано на съвременен език, значи: израждат се. Следователно, точилото и ножът — това е една човешка система, измислена, която няма никаква подкрепа в природата и е осъдена в края на фалит.

И в живота на славяните има редица доказателства за потвърждение на тая истина. Така русите, след като повече от 40 — 50 години заплашваха Англия с дрънканията на своя нож, какво спечелиха?—спечелиха японската война, общо- европейската война и болшевизма. Какво добро им донесе японската война? — „правилното и тактичното отстъпление" на Куропаткина. Какво им донесе всеобщата война? — вземането на Цариград на книга. А знаете ли това на какво прилича? — когато ние се намираме при някой богат човек и той си мери житото, а ние броим крините му и си въобразяваме колко крини ще ни даде на заем и ние си запишем тия крини на кредита си: „Цариград е наш". Тоя Цариград е една ябълка на раздор, която създаде най-голямата язва на славянска Русия: тя притежаваше най-обширната част от земята, която някога е била давана на един народ, от когато помни историята. Наместо да използува това несметно богатство, тя се занимаваше с въпроса за Цариград и проливите, с оглед на своето бъдещо надмощие в света, да стане една от най-силните държави. Тя се занимаваше, значи, с трудната задача на онзи мидийски цар Левпул, който накарал своите учени хора да пробият най-тънката цев и да изчислят, за колко време ще може да се прекара през нея всичката вода на земята. Тия странични въпроси отслабиха Русия морално, и впоследствие болшевизмът дойде да й покаже, къде е нейния прав път, т. е. че трябва самопожертване — който има много, трябва да раздава.

Сега, ако дойдем до ново образувалата се държава Полша, ще забележим, че наместо да се организира вътрешно, морално, и тя върви по пътя на това славянско разбиране, на вътрешни раздори, преследване и воюване. Ако дойдем до Чехословашко, и тая държава върви по същия път, в нея се развива милитаризмът, с помощта на който иска да брани своята свобода — чрез сила. Ако дойдем до Югославия, и тя върви по пътя на Русия: иска да стане една от най-големите държави — империя на Балканския полуостров, и да тури всички народи на Балкана под своя знаменател. А България — тя се показва сега смирена, защото ръцете й са свързани, но която ръка й се развърже, и тя бие.

На славяните липсва трезвен ум. На тях бърка националния фанатизъм, и не толкоз на народа, колкото на управляващите. Следователно, на славяните ще препоръчаме сладните четири неща.

Великият закон на битието е произвел четири лъчи от себе си и ги е проектирал в света. Тия лъчи са: светлината, живота, любовта и свободата. Всеки народ, за да намери своя път, трябва да има светлина в ума си; всеки народ, за да може да постигне целите си, трябва да има съзнателен живот в душата си; той трябва да има чисто и непокварено сърце — трябва да разбира метода на любовта, която е една от най- могъщите сили, които свързват живите същества и ги подготвят за опознаване вътрешния смисъл на живота — и на края — свободата, която трябва да внесе хармонията в човешкия дух, да примири всичките противоречия и да даде правилна насока на всички сили, умствени, духовни и физически към една велика цел — божественото в света. Само чрез тия четири лъчи ще влезе новия живот и новата култура, която ще даде нова насока на славяните и на всички други народи — към великата цел на обединението им.