Разлика между версии на „На своето място и на своето време“

Текуща версия към 10:56, 3 ноември 2011

Извънредни беседи

КНИГА: Баща и син

1937 г.

На своето място и на своето време

Две важни неща се изискват от човека: всяко нещо да постави на своето място, и всяка идея да се роди и реализира на своето време. Ако детето не се роди на определеното време, то се лишава от живот. Ще кажете, че разбирате тия неща, че не е нужно да се говорят. В същност хората страдат от неразбиране на нещата. Някои мислят, че много неща знаят и много работи разбират. Нещата могат да се разбират по два начина: по човешки и по Божествен начин. Докато се разбират по първия начин, човек всякога е ограничен. Някой разбира, че ще умре. Какво придобива от това разбиране? Кое положение е по-доброто за човека: да разбира, че ще умре, или да разбира, че ще се роди? При първото положение човек напуща мястото си, а при второто – заема мястото си. Който пуща мястото си, той умира; който заема мястото си, той се ражда. Следователно, когато напуща мястото си, човекът страда; когато заема мястото си, той се радва. В това отношение радостта и скръбта представляват естествени състояния, които взаимно се сменят. За да не скърби, човек трябва доброволно да напусне мястото си, със съзнание, че отива на по-добро място, отдето някога пак ще се върне на земята.

И тъй всяка идея трябва да дойде точно на своето време: нито по-рано, нито по-късно от определения за нея момент. Казано е в Писанието: „В начало Бог създаде небето и земята”. Земята е била създадена, но липсвало и нещо. По-нататък се казва: „Земята беше неустроена и пуста, и Дух Божий се носеше над бездната”. Същото може да се каже и за човека. И човекът е бил създаден, но липсвало му е нещо – не е бил устроен. Нещата се устройват, когато идеите слизат отгоре и се въплътяват. С други думи казано: Нещата се устройват, когато Божият Дух слезе и започне да работи. Не слезе ли Духът да работи в човека, на последния все ще липсва нещо.

Какво липсва на умрелия? – Живот. Какво трябва на детето, което е в утробата на майка си? – Да се роди. Това може да се каже за всеки човек. Човек трябва да се роди и да придобие живота. И едното, и другото се придобива, само когато човек ликвидира със старото и влезе в новия живот. Човек трябва да ликвидира със стария порядък на нещата и да влезе в новия порядък. Да ликвидира със старото, това значи, след като е дошъл до брега на морето с колата си, да остави колата настрана и да потърси лодка, която да го пренесе до големия параход, определен да прекарва пътници по океана. Докато пътуваш по суша, колата е на своето място. Обаче, щом напуснеш сушата, колата е безпредметна. Дойдеш ли до морето, там други превозни средства те чакат, по-хубави от колата. – Ама колата ще ми е нужна, след като изляза от морето или от океана. – Там, отвъд океана, има по-съвършени, по-моделни коли от твоята стара кола. Речеш ли да я пренасяш през океана, това ще струва по-скъпо, отколкото да си купиш нова, модерна кола.

Защо човек се държи за своята стара кола, т.е. за старото? Той не знае, като влезе в новия живот, какво го чака. Той се намира в положението на умиращ, който иска да го облекат с хубави дрехи, да турят на ръцете му пръстени, но въпреки това има вътрешен страх да не го оберат. Какво показва това? – Че и като умира, човек пак се държи за старото. Какво е останало от старото в него? – Само отрицателното: омраза, завист, недоволство, обиди, обезсърчавания и т.н. Обаче, човек не може да влезе в света на любовта, в новия живот, докато абсолютно не се откаже от омразата, от завистта – от всичко отрицателно. Който дойде до границата на любовта, той ще бъде подложен на щателно пречистване, да не остане никаква следа от омразата или завистта. В новия живот нищо отрицателно не се допуща. Отрицателните прояви в живота на човека, това е вълкът, вълчият характер. Омразата е вълкът в човешкият живот. Следователно, трябва ли да мислите, какво ще стане с омразата, т.е. с вълка, ако е дошло време да влезете в света на любовта?

Какво прави вълкът? – Души овцете. Значи, вълкът представя смъртта, а овцата – животът. Когато нападне овцата, вълкът живее, а тя умира. Какво трябва да се прави, за да не умира овцата? – Вълкът не трябва да напада и яде овцете. Ще кажете, че все-таки един от тях трябва да умре. Ако не яде овце, вълкът ще умре. Ако яде овце, вълкът ще живее, а те ще умират. Кое положение е за предпочитане: вълкът ли да живее, или овцата? Какво виждаме днес в органическия и в психическия живот на човека? – Ние виждаме, че навсякъде овцата става жертва на вълка. Без да мисли много, човек жертвува своите възвишени идеи, своите красиви мисли и чувства – своите овце, на вълците в себе си. – Какво да правим, когато и вълкът трябва да живее? – Това е несправедливо. Право е да се даде възможност и на овцата, и на вълка да живеят. Съвременните хора отдават по-голямо право на вълците.

Христос е изразил тази идея със стиха, отправен към фарисеите: „Взехте ключовете на Царството Божие, и нито вие влизате, нито другите пущате да влязат.” Важно е, човек да прави разлика между овце и вълци. Той трябва справедливо да отдава на всекиго правото. Овцете имат правото на вълците; и вълците имат правото на овцете. Обаче, не защищавайте правото на вълците, защото те сами прокарват своето право. Силните всякога са имали право. Време е да застъпим страната на слабите. И до днес, обаче, хората се кланят на силните, на богатите. На богатия се дават угощения, почести и внимание. На бедния нищо не се дава; ако му се даде нещо, то е всякога малко. Всеки гледа да даде нещо на бедния, за да се освободи от него. Това различно отнасяне на хората към богатия и към бедния създава ред противоречия.

Като изучава живота си, човек намира големи противоречия в него. И децата, и възрастните се натъкват на противоречия, в които се спъват. Един евангелски проповедник в Америка имал обичай, след неделната си проповед, да взема по едно бедно дете у дома си, да го нахрани добре и тогава да го изпрати. Преди обяд той прочитал заедно с детето молитвата „Отче наш” и след това започвали да ядат. Това правел той няколко години наред и бил доволен от себе си. Той считал, че по този начин изпълнява волята Божия. Обаче, един неделен ден, според обичая си, пак взел със себе си едно бедно дете, което с поведението си го научило на нещо ново. Коленичили, той и детето, и започнали да четат молитвата: „Отче наш, Който си на небето.” Той чете молитвата, а детето повтаря след него. „Да се свети името Твое” Проповедникът чете, а детето мълчи. – Повтори тия думи! Ако не ги повториш заедно с мене, няма да ти дам обяд. Детето пак мълчи. – Защо мълчиш? Кажи, коя е причината, че престана да се молиш? Детето го запитало: „Вярно ли е, че Господ, Който е на небето, е наш Баща?” – Вярно е. Господ е Баща на всички хора по лицето на земята. – Щом Бог е наш Баща, ти си мой брат! Детето казало тези думи на проповедника и дълбоко се замислило. То искало да каже: Ти искаш сега да ме заставиш насила да чета молитвата „Отче наш”, преди да се убедя в истинността и правотата на отношенията между хората, от една страна, и техните отношения към Бога, от друга страна. Какъв брат си ми ти, когато днес ще ме нахраниш, а след това ще ме оставиш на улицата, да се скитам гол, гладен и бос?

След разговора си с бедното дете, проповедникът дошъл до една нова идея, че хората вършат волята Божия механически. Който иска да върши волята Божия, той трябва да обича хората, да обича всички живи същества така, както Бог ги обича. – Възможно ли е това? – Не зная. Аз не отговарям на вас, на себе си отговарям: Възможно е. Това, което Бог може да направи, и аз мога да го направя. Ще кажете, че е смело да се говори така. – Доколко е смело това за вас, не зная; за мене, обаче не е смело. Веднъж следвам Божия път, аз мога да правя всичко, каквото Бог прави. Това, което Той не може да направи, и аз не мога да го направя. Когато предприемам нещо, аз се допитвам до Господа, мога ли да направя това, което съм намислил. Ако Бог ми отговори, че мога да го направя, тогава само пристъпвам към реализиране на това, което съм намислил. – Господи, мога ли да любя всички хора? – Можеш, разбира се. Да любиш хората, това е най-лесната работа. – Господи, мога ли да запаля свещниците на хората? – Можеш за ги запалиш. Както аз паля свещниците на хората, така и ти можеш да ги запалиш. В това няма никаква мъчнотия. Мъчнотията се заключава в разбиранията на хората.

Следователно, когато казвам, че каквото Бог прави, и аз мога да го направя, имам предвид всички хора. Каквито възможности имам аз в правене на доброто, такива възможности имат всички хора. Има някои мъчни неща за човека, но само когато е вързан. Вързаният човек с верига, или с някое дебело въже не може да ходи, не може да се движи. Свободният, обаче, може да ходи, да се движи безпрепятсвено. Когато човек е свободен, трябва да внимава, да не направи някаква погрешка, с която сам да се върже.

Един голям английски параход спрял една вечер на едни пристанище. Няколко млади моряци слезли в града да се разходят и завързали лодката, с която дошли до пристанището, за едни голям кол. Те обичали да пият, да се веселят. Като влезли в града, те се отбивали ту в една, ту в друга кръчма, и не забелязали, как минало времето. Като се върнали на пристанището, те се качили на лодката и започнали усилено да гребат, по-скоро да стигнат на парахода. Цяла нощ усилено гребли. Какво било учудването им, когато на сутринта видели, че са на същото място, дето били вързали лодката. Понеже главите им били замаяни, те влезли в лодката и забравили да я развържат. Така гребли цяла нощна едни и също място. Такова е положението на всички хора, които са завързали лодката си за някой кол. Докато лодката на човека е вързана за някакъв кол, всичките му усилия остават напразно. – Къде е погрешката? – В колците. Извадете всички колци, които сте забили покрай брега на морето, за да изпълните безпрепятствено своето предназначение.

Сега ние празнуваме 22 март, като забележителен, както знатен ден през годината. Защо е знатен този ден? Според мене, всеки ден е дотолкова знатен за нас, доколкото ние сме извършили нещо велико, или доколкото ние сме се проникнали от някаква велика идея. Какво по-велико от това, да отвори човек душата си и да даде ход на Божествената любов в себе си? Щом тази любов влезе в човека, тя започва да работи в него и го преобразява. Често хората грешат, като се наемат за работа, която не могат да свършат . И като не могат сами да я свършат, не дават и на други да я свършат. – Защо постъпват така?

Защото нямат доверие едни на друг. Някой баща има красива дъщеря, но се страхува от хората, да не би някой да я обикне, или да се влюби в нея. Той не вярва в човешката любов. По какво се отличава тази любов? Когато човек обикне някого, той иска да го задържи само за себе си. Злото не е в любовта, но в желанието на човека да задържи за себе си онова, което обича. В това седи опасността. Обаче, любов, която заграбва, която обсебва нещата, не е истинска любов. Тази любов не може да се нарече Божествена. Според мене, такъв род прояви на чувствата се наричат „влюбване”. Грамадна е разликата между любов и влюбване. Любовта дава свобода на човека, а влюбването го ограничава. При любовта човек дава, а при влюбването – взема. Когато човек взима само, без да дава нещо, раждат се безброй противоречия. Ако десет души се влюбят в един човек и всеки иска да го задържи за себе си, те ще се натъкнат на противоречия, на големи страдания и мъчнотии.

Сега аз говоря така, за да излезете от стария порядък на нещата, от порядъка на насилието. Аз съм против всякакво насилие, било то физическо, умствено или сърдечно. Докато живеете на земята със старите разбирания за живота, насилието може да се приложи само в краен случай. Обаче, съвършеният живот абсолютно изключва насилието. Божественият закон изисква от човека да не прави насилие нито върху себе си, нито върху своите ближни. Мнозина задават въпроса, защо Господ не оправи света? Бог може в един момент да оправи света, но Той не иска да насилва съзнанието на хората. Той е готов да чака хиляди и милиони години още, докато човечеството дойде до съзнание, да приложи закона на любовта. Човек трябва да дойде до такова съзнание, че каквото прави, да става с любов, с радост, че върши волята Божия. Докато се събуди Божественото съзнание в човека, той ще минава през големи страдания и изпитания. Съвременните хора се страхуват от страданията. – Няма защо да се страхуват от страданията. Който люби, той от нищо не се страхува. Любовта изключва всякакъв страх. Който разбира страданията, той гледа на тях като на благословение. За праведния страданията са благо, за грешника – те са нещастие. Който съзнателно приема кръста на страданията, той всякога се благославя. Който ги избягва, те непрестанно го следват.

За една царска дъщеря се явили трима кандидати. И тримата искали ръката и. Тя им отговорила, че ще се ожени за онзи, който се изложи на нейния меч, да бъде прободен от нея. Който от тях остане жив, той ще бъде нейният избраник. Тримата кандидати се явили в определен час пред царската дъщеря. Като видели светлия меч в ръката и, двамата от тях веднага отстъпили, отказали се от кандидатурата си за царската дъщеря. Те се отказали от страх, а не от някаква висока идея, да отстъпят на третия кандидат. Третият обаче, останал на мястото си спокойно, без никакво смущение в себе си, като си казал: Ако е въпрос да умра, по-добре да бъде убит от ръката на своята възлюбена. Така поне ще и покажа, че я обичам, че съм готов да се жертвам за нея. След това ще замина за другия свят. Царската дъщеря се приближила до него, ударила го с меча си в гърдите. Като видял, как царската дъщеря замахнала с меча си и го пробола, младият момък помисли, че е прободен вече и погледнал тече ли кръв от раната. Каква била изненадата му, когато не видял никаква кръв, па и болка не усетил. След това тя забила меча си в гърдите му и втори, и трети път, но пак нито кръв потекло, нито болка усетил. – Защо? – Защото любовта мушка без болка. Помнете следното: Любовта не причинява болки. Дето любовта присъствува, там няма страдания, няма никакви противоречия. Ножът на любовта не причинява никакви болки. – Защо? – Защото е книжен. Такъв е бил и ножът на царската дъщеря – нож на любовта. Като видели, какво направила царската дъщеря с третия кандидат, другите двама казали: И ние можехме да издържим на тези ножове. – Не, те не биха могли да издържат. Те от страх щяха да умрат.

Ще дойде ден, когато в действителния живот ще ви прободат с истински нож, а не с книжен, както този на царската дъщеря. С такъв нож прободоха и Христа, и от раната Му потече кръв и вода. След това Христос възкръсна. Кой възкръси Христа? – Онзи, Който Го обичаше. Силата на Христа се заключаваше в любовта Му към Бога и към Неговите ближни. Христос понесе греховете на хората и умря заради тях. Той се пожертвува за цялото човечество. Любовта и вярата Му в Бога Го възкресиха. Следователно, каквото Христос преживя, това и вие ще преживеете: ще бъдете подигравани, оплювани, бити, докато едни ден ви заковат на кръста. Там ще викате, ще се молите и най-после, като Христа, ще кажете: „Господи, в Твоите ръце предавам духа си.” Христос казва: „Не дойдох да изпълня своята воля, но волята на Онзи, Който ме е проводил”.

И тъй, колкото и да се страхуват хората от страданията, те неизбежно трябва да минат през тях. В края на краищата, всеки човек трябва да умре за човечеството, за старото, и чрез възкресението да влезе в новия живот, в живота на любовта. Значи, човек трябва да умре, за да възкръсне. – За какво ще възкръсне? – За любовта. Който иска да възкръсне, да влезе в закона на любовта, той трябва да е готов да умре. Така е станало с Христа. Така ще бъде и с всеки, който следва Христовия път. В това отношение хората трябва да бъдат като овцете. Когато една овца влезе във водата, останалите овце от стадото тръгват след нея: една след друга се хвърлят във водата. Това, което е добро за едного, добро е и за другите. Това, което е добро за мене, добро е и за вас. Това, което е лошо за мене, лошо е и за вас. Ако ме последвате, сами ще проверите, добър пример ли съм дал, или лош. Тъй щото, и в живота, и в смъртта, както и при раждане и умиране, човек трябва да дава добър пример. Това не се отнася до вас. Аз говоря за себе си. Аз съм длъжен при всички случаи в живота си, като се раждам и като умирам, да давам добър пример. Не давам ли добър пример, моят живот е безпредметен. Това пожелавам и на вас: и като се раждате, и като умирате, да давате добър пример.

Като говоря за смърт, за умиране, аз нямам предвид физическата смърт. Не се страхувайте от смъртта, за която ви говоря. Аз говоря за смъртта на стария живот, на всичко човешко. Казано е в Писанието: „Бог не съизволява в смъртта на грешника.” Това значи: всяко нещо трябва да се постави на своето място, и всяка идея трябва да дойде на своето време. – Какво да правим със своето верую? – За веруюто си не мислете, нито уповавайте на него. Дръжте се за вярата. Веруюто ограничава човека, а вярата го освобождава. Искате ли да имате някакви придобивки, започнете тази година с най-малкият опит в Божествения свят – с надеждата. Като приложите надеждата, минете към вярата; от вярата – към любовта; от любовта – към мъдростта; от мъдростта – към истината и от истината – към Духа Божий. Щом приложите всичко това, животът ви ще придобие друг израз.

Този е възходящият път, който човек трябва да поеме. Той ще мине от залязването на стария живот към зазоряването на новия. Той ще мине от края на старата епоха към началото на новата. За да влезе в новата епоха, човек трябва да ликвидира с всичко старо, с всички отрицателни, наследствени черти. За да дойде до това положение, той трябва да се ползува от своите опитности, както и от тия на своите ближни. Като гледам погрешките на хората, аз считам, че са и мои погрешки и търся начин, как по-лесно, по-незабелязано и за тях самите, да ги изправя. Като видя доброто в хората, радвам се, считам, че тяхното добро е и мое добро. Казано е в Писанието: „Бог беше в Христа и примиряваше света със себе си, като не обръщаше внимание на греховете им”. Бог слезе на земята да оправи света. Затова е казано: „Бог толкова възлюби света, че даде в жертва своя Единороден Син, за да не погине всеки, който вярва в Него”. Христос дойде на земята и даде пример на хората, какво значи жертва, какво значи любов към Бога и към ближния. Той показа, как може да се помогне на хората. Затова именно, Той понесе техните грехове. Тъй щото, когато видите, че някой греши, не го оставяйте в това положение. Ако той не може да се изправи, вие поправете погрешката му вместо него.

Едно трябва да се знае: Никой не може да влезе в Царството Божие със своите стари разбирания. До прага на Царството Божие може да се стигне, но по-нататък по никой начин не може. На всички съвременни хора е платен билет до вратата на Царството Божие. Оттам нататък всеки сам трябва да си плати билета. Само една стъпка остава до влизане в Царството Божие, но тази стъпка е най-мъчна. За да направите тази стъпка, вие трябва да отговаряте на известни условия. Щом видят, че се отправяте към Царството Божие, веднага ще отворят книгата на вашият живот и ще видят, обичали ли сте всички хора. Ако се окаже, че всички хора сте обичали, а само едного не сте обичали, веднага ще ви върнат назад.

Мнозина мислят, че като видят Христа, животът им ще се измени изведнъж, и те ще обикнат всички хора. – Възможно е, но това трябва да се провери. Други пък мислят, че като видят Христа, ще съзнаят своята слабост и нищожество, ще признаят греховете си и ще пожелаят канарите да се съборят върху тях, да ги убият. Трети път ще започнат да разправят на Христа за своите вярвания. Какво ще им каже Христос? Първото нещо, което ще им каже е, да се отрекат от всички свои вярвания и да останат само с вярата си. – Какво ще кажат хората за нас? – Ще кажат, че сте безверници. Какво лошо има в това? Ще бъдете без вярвания, но ще имате една абсолютна вяра, която от нищо не се колебае. – Ами после? – После ще дойдете до положението, в което се намира житното зърно. Външно то няма никакви дрехи и украшения. Неговото богатство е вътрешно. То казва: Посадете ме в земята, за да видите, какво крия в себе си. Наистина, щом житното зърно се посади, след известно време започва да покълва, подава своето малко стръкче над земята. То започва да расте и да се развива: дава цвят, плод, който скоро узрява. От едно зрънце в земята се явява клас с 30, 60 или 120 зрънца, последователи на едното. Така правя и аз: Влизам в земята, посаждам се и след време пак излизам, но вече не съм сам. След мене вървят най-малко 30, 60 или 120 последователи.

Сега желая на всички да бъдете като житното зърно: да се посадите в земята и като излезете оттам, да имате поне 30 души последователи, които да вървят във вашия път.

„Бог е Дух и Божият Дух носи свобода на човека”

Беседа от Учителя, държана на 22 март, 1937г. София - Изгрева