от ПорталУики
Направо към: навигация, търсене

Не противи се на злото

— Само светлият път на мъдростта води към истината.

— В истината е скрит животът.

Размишление.

Всяко нещо, което става в живота и в природата, има свои подбудителни причини. Следователно, за да напише Толстой романа „Война и мир“, а Юго – „Клетниците“, и двамата са се ръководили от известни подбуди. Подбудите били различни, защото те не гледали еднакво на въпросите. Защо? – Не са еднакво надарени. Ако двама души наблюдават околността от два различно високи върхове, те ще имат различни схващания. Колкото върхът е по-висок, толкова и схващанията на човека ще бъдат по-широки, по-общи; колкото е по-нисък върхът, толкова схващанията на човека ще бъдат по-ограничени и индивидуални.

Като изучавате тези романи, дохождате до два различни метода. Юго си служи с метод, чрез който може да се влияе върху отделната личност. За герой на романа той взема Жан Валжан, у когото има скрити сили, способности и чувства, които трябва да се събудят. За събуждането им той поставя като фактори, от една страна, страданията и мъчнотиите, а от друга – благородното отношение на отделните лица към него. Добрата и благородна постъпка на епископа произвежда преврат в душата на Жан Валжан. Той беше цвете, което можеше да вирее само при добри условия. В романа си Толстой изнася два характера – на Наполеон и на Кутузов, като силни личности. Характерното у Наполеон е това, че каквото намисли, трябва да го направи. Той си казва: Това, което реших, ще го изпълня, другояче не може. Той налага своите решения като Божествени закони, които не търпят никакво отлагане. Когато разумният реши нещо, трябва да го направи; когато глупавият реши да направи нещо, дълго време трябва да мисли, да го приложи или не. Глупавият има право да отменя решенията си. И разумният, обаче, има право да отменя решенията си. – Кога? – Когато има някакво колебание в себе си. Например, при Бородино Наполеон даде заповед за сражение, но веднага отмени заповедта си – той се разколеба и започна да губи почва под краката си.

Като четете двата романа, можете да сравните Жан Валжан с Наполеона, да видите, че между тях има нещо общо. Жан Валжан представя мястото, отдето Наполеон е излязъл и постепенно се е издигал. Жан Валжан не е нищо друго, освен Наполеон при лошите условия на живота. Толстой, в лицето на Наполеона, представя точно обратното: постепенното падане на човек, който е заемал високо положение. С това иска да каже, че и разумният човек, като не изпълнява Божиите закони, както и законите на Великата Природа, е осъден на падане. Според Юго и простият човек, като изпълнява Божията воля, може да се издигне. Както разумният може да прави погрешки, така и обикновеният и прост човек може да изправя погрешките си.

Мнозина искат да бъдат като Наполеона, да станат силни, велики хора. Само онзи може да заеме положението на Наполеон, който преди това е бил на мястото на Жан Валжан. Станеш ли преждевременно Наполеон, ще те свалят от мястото ти, ще те детронират и ще те изпратят на заточение на остров св. Елена. Тук Наполеон мина през положението на Жан Валжан в затвора, да си завърши школата. Който се е повдигнал, трябва да постъпва разумно, да не падне от висотата, до която е достигнал. Ето защо, в пътя на самовъзпитанието човек трябва да започне от положението на Жан Валжан, да се издига постепенно, за да не се сгромоляса. Той трябва да мине през световния университет, да познае мъчението, неправдата, преследването и, като се издигне, да запази мястото си. Цели 19 години Жан Валжан следва тази школа, докато най-после издържа изпита и получи свободата си. След като опита несправедливостта на хората, Жан Валжан се натъкна на тяхната човещина. Той срещна епископ Мириел, който го приема в къщата си като гост, поставя го на равни начала със себе си. Тук се събужда изопачената природа на Жан Валжан и вместо благодарност, той го обира. Открадва сребърния свещник и се измъква от къщи, когато всички спели. Когато полицията го улавя и го довежда при епископа, от когото предполага, че е откраднал вещите, вместо да бъде изобличен, епископът казва, че той му е подарил и другия свещник, който Жан Валжан забравил да вземе. От този момент се пробужда съзнанието на затворника. Благородството на епископа силно му действа, в него става вътрешна борба, но все още той е под влиянието на стария живот. Едва се освободил от ръцете на полицията, той постъпва зле с детето, което си играло на пътя с една сребърна монета. Като я подхвърляло, тя паднала под крака на Жан Валжан, който я настъпил. На молбата на детето да повдигне крака си, за да вземе монетата, той го прогонил с такъв страшен глас, че детето избягало далеч. След това Жан Валжан съзнава погрешката си и почва да вика момченцето, да му върне парите, но то било вече много далеч. Оттук Жан Валжан се преобразява, отказва се от стария живот и влиза в нова фаза – става Наполеон. Той се издигна високо пред себе си.

Толстой и Юго дават методи за възпитанието на човека, но те не са единствените, нито най-правилните. Все пак и те са дали добри резултати. В своята „Изповед“ Толстой се бори със себе си, не е доволен от живота, не намира смисъл в него и иска да тури край на живота си. Най-после, след голяма борба, той дохожда до заключението, че самоубийството не разрешава въпросите на живота и търси друг път. Един прост случай го довежда до извода, че има правилен начин за разрешаване задачите на живота, който се заключава в мисълта: „Не противи се на злото“. Следователно, натъкнеш ли се на някакво страдание или на някаква мъчнотия или сиромашия, не питай, защо страдаш и защо си сиромах, но давай от себе си, каквото имаш и се оттегли настрана. Не мисли, че си гладен и беден. Допуснеш ли тази мисъл в себе си, сиромашията и гладът ще те посетят. Гледай на глада като велико благо, а не като страдание. Страданието не произтича от глада, а от силното желание да го задоволиш час по-скоро. Ако не си ял 24 часа не мисли, че ще умреш от глад. Който е гладувал 48 часа, страданието му се увеличава. Значи, колкото повече гладува човек, толкова повече страда. Има хора, които съзнателно са гладували по 10 – 15 дена, без да умрат. Значи, страхът от смъртта увеличава страданието, а не самият глад. Страшен е гладът, когато човек е в пустинята, дето няма никаква храна и всеки момент смъртта го дебне. От този глад и дяволът, най-големият герой в света, се страхува.

Един ден дяволът сгрешил с Божественото знание и за наказание го подложили хиляда години на огън. Като го извадили от огъня, той казал: Готов съм още хиляда години да стоя в огъня, но свободата си не давам, не се отказвам от своите действия. Държали го още две хиляди години в огъня, но той все не се отказвал от свободата си, не отстъпвал от своето разбиране. Разумните същества заместили първото наказание с глад, държали го хиляда години гладен. Като минал срокът, той казал: Отказвам се от свободата си, отказвам се от своите убеждения. Готов съм да изпълня Божия закон. Подчинявам се на Неговата воля.

Всички хора искат да бъдат свободни; всички говорят за свобода, но не са свободни. Всяка мисъл, всяко чувство, всяко действие, които ограничават човека, не носят никаква свобода. Всяка истина, всяка любов, всяко знание, които ограничават човека, не са истински. Любовта не е насилствен акт, но свободен. Човек се подчинява на любовта доброволно, както на дишането. Да гледаш слънцето, това е свобода. Слънцето изгрява и дава изобилно светлина и топлина на всички. То е всякога засмяно, на никого не се сърди. Докато гледа слънцето и му се радва, човек всякога е свободен. Щом затвори очите си за него, сам се ограничава и спъва. Пазете се от знание, което ограничава. Пазете се от любов, която ограничава и заробва. Казват за някого, че сляпата любов го хванала. Пазете се от сляпата любов и сляпото знание. Да казвате, че има сляпа любов, сляпо знание, това значи, да си служите със символи. Любовта не може да бъде сляпа. Тя всякога носи светлина. И знанието всякога носи светлина. Не можеш да обичаш нещо, което не си видял.

Ние говорим за истинската любов и за истинското знание, които излизат от Бога, а не за изопачената човешка любов и за изопаченото човешко знание. Следователно, човек проявява любов към всичко, което вижда. Ще възразите, че човек обича Бога, без да Го е видял, защото и в Писанието е казано, че никой не е видял Бога. Думата „никой“ подразбира онзи, който не носи любовта в себе си. Любящият е видял и вижда Бога. Ако не е така, стихът, че направи Бог човека по образ и подобие свое, ще внесе противоречие. Който носи любовта в душата си, носи образа на Бога. Щом срещнете такъв човек, в неговото лице виждате образа на Бога. Мислите, чувствата, постъпките му са подобни на Божиите. Сегашният човек е изопачил образа на Бога и затова не можем да Го познаем. Но все пак, ако търсите Бога на земята, ще Го намерите в човешкото лице. Задачата на човека се заключава именно в това, да изправи своя образ, да му даде първоначалния вид. Затова повтарям, че човек може да обича само това, което е видял.

Ние говорим за виждането, а не за пипането. То се е явило по-късно. При това, пипат се само близките предмети, а не далечните. Как ще пипнеш слънцето, звездите? Ще каже някой, че вярва само в онези неща, които може да пипне. Обаче, има неща, които можеш само да ги гледаш и то отдалеч. Виждането предшества пипането, то е качество на ума.

Съвременните хора говорят за любов, за свобода, за сила, за богатство, за знание, но това може да се постигне при едно условие – да имат права мисъл. Почне ли да се колебае, човек изгубва правата мисъл. Той се намира в положението на Наполеона, който се колебае пред сражението при Бородино. Следователно, ако човек се колебае в реализирането на своята идея, нищо друго не му остава, освен да се върне назад, да види къде е слабото му място и оттам да започне. Всяко колебание показва, че пътят, по който върви човек, не е прав. Задачата на Наполеона беше да обедини Франция, а не да отива в Русия да я завладее. Понеже той измени на мисията си, пратиха го на остров св. Елена в положението на Жан Валжан, там да научи урока си. Който иска да се повдигне, трябва да работи върху себе си, да изправи погрешките си, да се освободи от своите недъзи. Това значи, да излезе от затвора и да се преобрази, да заеме високо положение. Това стана и с Жан Валжан. Ще кажете, че човек трябва да се бори със себе си. Не трябва да се борите със себе си, но да бъдете зрители на борбата, която става във вас и да държите равновесие. Понякога човек се страхува да не изгуби вътрешното си равновесие. Вътрешната борба в човека е резултат на борбата на злото и на доброто, които действат в него. Задачата му се заключава в това, да се присъедини към една от страните, без да се бори. Ако се присъедини към доброто, неговото развитие и напредък са осигурени. Вътрешната борба определя степента на човешкото развитие. Колкото по-голяма е борбата, толкова по-големи са и придобивките. За гениалния човек тази борба представя велико посвещение.

Съществуват три вида посвещения. Едното посвещение е за обикновения човек. Той минава през страдания, докато прояви доброто в себе си. Талантливият човек минава през второто посвещение, докато развие силата си. Гениалният минава през третото и най-тежко посвещение, докато развие висшата разумност в себе си. Като се съединят трите придобивки – доброто, силата и разумността, имаме истинския човек. Докато мине тези посвещения, човек ще бъде оскубан като пуяк, ще забрави своето величие и ще се смири. Колко пъти човек ще пада и става, колко пъти ще бъде неразположен, докато най-после се изправи на краката си! Това са изпити, през които неизбежно трябва да се мине.

Всеки трябва да си зададе въпросите: Какво представям аз? Какво е положението ми в живота? На каква степен на развитие се намирам? Докъде съм достигнал? Който е искрен в себе си, ще си отговори, че е в положението на Жан Валжан или преди затвора, или в затвора, или избягал вече от затвора. След това ще отиде в дома на епископа; после ще срещне детето, на което настъпил монетата и т.н. Обаче, като минава през всички положения, човек дохожда най-после до себеотричането. Ще кажете, че не може да се живее без пари. – Но парите не трябва да бъдат идеал на човека. Не е страшна формата на нещата, страшно е съдържанието им. Например, бомбата е страшна поради съдържанието си. Затова парите трябва да бъдат средство за размяна, а не цел на човешкия живот. Човек не се нуждае от пари, но от отличен ум, отлично сърце и отлична воля. Умът намира ценностите в живота. И тогава всеки ще разбере, че парите се добиват чрез ума. Парите са за разумните хора, а не за глупавите.

Човек се нуждае от ново разбиране на живота, да цени ума, сърцето и волята, които Бог му е дал. Без тези удове – ум, сърце и воля, той прекъсва връзката с любовта. Щом прекъсне тази връзка, той се лишава от живота; щом изгуби живота си, той губи всички свои дарби и способности, чрез които се свързва с разумните души. Както са свързани светлината, въздухът, водата, храната с човека, така са свързани и разумните души помежду си. Тези връзки наричаме естествени. Те не трябва да се късат, защото чрез тях иде животът. Естествените връзки са средата, в която човек расте и се развива. Като знаете това, бъдете внимателни към себе си и към ближните си, да не излизате от средата, в която сте поставени да живеете.

В заключение на лекцията казвам: Носете в ума си образа на Наполеона и на Жан Валжан. Наполеон се издигна до най-високото място, но като наруши великия закон, слезе от висотата на своето положение и завърши живота си на заточение. Жан Валжан пък излезе от затвора и се издигна до най-високото положение на своя живот. Той се самоотрече – изпълни великия закон. Толстой и Юго изнасят по два героя: Наполеон и Жан Валжан, които настъпват; Кутузов и епископ Мириел, които отстъпват. Последните герои прилагат закона: „Не противи се на злото“. Героите на Толстоя са исторически личности, а тези на Юго – не са известни. Това показва, че Толстой е реалист. Той изнася познати лица пред света и показва какви са последствията при неизпълнение на Божиите закони и какви – при изпълнението им.

Защо направихме сравнение между Толстой и Юго? – За да се научите да съпоставяте нещата. Всяко нещо, което работите и изучавате, трябва да се свързва така, че да се види отношението му към вас. За да се ползва от работата си, човек трябва да намери връзката, която съществува между него и природата, от една страна, и между него и разумните души, от друга страна. Като знаете това, вие трябва разумно да се справяте със своите герои. Вие не сте Наполеон, нито Кутузов, нито епископ Мириел, нито Жан Валжан, но имате в себе си Наполеоновци, Кутузовци, епископи, като Мириел, Жан Валжановци и др. Възпитавайте героите в себе си и не ги сваляйте от високите им места; ако са в затвор, съдействайте за освобождаването им.

— Само светлият път на мъдростта води към истината.

— В истината е скрит животът.


13. Лекция от Учителя, държана на 23 ноември, 1928 г. София – Изгрев.