Статии, посветени на Учителя и Учението
Статии от списание Житно зърно
сп. Житно зърно година ХХIII бр. 7 / 2001 г.
РИТУАЛ И МИТ В ПРОСТРАННОТО ЖИТИЕ НА КОНСТАНТИН ФИЛОСОФ
Мая Иванова
Исторически обусловеният сблъсък между езичеството и християнството и разноречието на културните системи е сюжетна матрица в една голяма част от средновековните текстове, независимо от мястото на написването им. Най-старото българско агиографско произведение, възникнало в края на IX в. - Пространното житие на св. Константин-Кирил Философ (по-нататък ще го наричам само Житие на Кирил) не прави изключение. В настоящата работа насочвам вниманието си само върху разказа, вграден в гл. XII. Пасажът е засвидетелстван не само във всичките 66 запазени цялостно преписи, а се среща и като извадка.
В пасажа е описано (с детайли, които са изключително любопитни за нас) предхристиянско култово почитание пред дъбово дърво, в което вземат участие единствено мъже:
Във Фулското племе имаше един голям дъб, сраснал с череша, под който извършваха обреди. Наричаха го с името Александър и не позволяваха на жени да пристъпват нито към него, нито към обредите. Като чу за това, Философът не се помая да отиде при тях, и като застана сред тях, рече им: „Елините са отишли във вечна мъка, задето са се кланяли като на бог на небето и на земята - такива велики и добри творения; а вие, които се кланяте на такава нищожна вещ като това дърво, което е предназначено за огъня, как ще се избавите от вечния огън?" Те отговориха: „Ние не сме почнали да вършим това отсега, а сме го приели от нашите бащи; от това дърво ние намираме (изпълнение на) всички наши молитви - особено за дъжд и за много други неща. И как ние ще направим това (т. е. да отсечем дървото), което никой нивга не е дръзнал да направи? Ако някой дръзне да направи това, ще го сполети смърт, а ние няма вече да видим дъжд докрай." Философът им отвърна: „Бог говори за вас в Писанието, а вие защо се отвръщате от него? Исайя възвестява от Божие име, думайки: „Ето, аз идвам да събера всички племена и всички народи и те ще дойдат и ще видят славата ми. И ще туря на тях белег, и от спасените измежду тях ще пратя сред народите - в Тарсис, и във Фуд, и в Луд, и в Мосох, и в Товел, и в Елада, и в далечните острови, които не са слушали за моето име; и те ще възвестят сред народите моята слава, казва Господ вседържител." (Исайя 66: 18-19). И още: „Ето, аз ще пратя рибари и много ловци и те ще ви изловят от хълмовете и от каменните скали " (по Иерем. 16:16). Тъй че, братя познайте Бога, който ви е създал. Това е благовестието на новия Божий завет, в който сте се кръстили. "
И тъй, като ги убеди с благи думи, накара ги да отсекат дървото и да го изгорят. Старейшината им, като се поклони, отиде и целуна светото евангелие. Така направиха всички. И като взеха от Философа бели свещи, пеейки, отидоха при дървото. Философът взе секирата и като удари тридесет и три пъти, заповяда на всички да секат, да го изкоренят и да го изгорят. И още същата нощ дойде от Бога дъжд и напои земята. Те с голяма радост възхвалиха Бога, а Бог се зарадва много на това.
Културната потопеност на съвременното съзнание в митологични системи от различен порядък отчита безпроблемно универсалността на мотива за дъба. В случая обаче е функционално позиционирането на символа в старозаветните текстове.
До появата на Книгите на пророците дъбът многократно е посочван като център на важни и свещени събития, като ос на света, в която са проектирани енергиите между космическите зони небе-земя-хтоничен свят. Нека припомним с конкретни примери, които да илюстрират функционалната многопосочност на митологичния сюжет:
1. Корените на дъба са място, в което могат да се заключват тайни. Такива, които никога не трябва да бъдат събуждани, както е в Битие 35:4 - Яков съгражда жертвеник на Бога във Ветил, но преди да направи това, събира от хората си всички чужди богове (т. е. всички идоли - б. м.), закопава ги под дъба „и ги остави неизвестни дори до ден днешен". И такива (тайни), които вечно трябва да се помнят - След военните подвизи и успехи Исус Навин сключва отново завет между народа си и Бога и записва всички изречени думи в Книгата на Завета Божий. „И като взе голям камък и го тури под дъба, който е до светилището Господне" (Ис. Нав. 24:26).
2. Дъбът е място на откровение. Под неговата корона се изричат небесни послания, както е в току-що посочения текст. Друг такъв пример откриваме в Съдии 6:11 - По време на трудното съжителство между израилтяни и другоплеменни народи в Ханаанската земя срещата на Гедеон с Ангела се извършва под дъбово дърво; под същото това дърво Гедеон възнася благодарствените си дарове. (Съд. 6:19).
3. Дъбът е място на акумулиране на сила и на извършване на инициации. Авимелех е въздигнат за цар под дъба, под който Яков заравя чуждите богове, под същия дъб свещенодейст- ва и Исус Навин (Съд. 6:9); По време на битка, също според сведенията на Книга Съдии, се говори за дъб, наречен Меоним (9:37); Целият разказ за израилския цар Саул, предаден в книга Царства 1, е свързан със събития, които се извършват под дъбово дърво: преди да разгромят филистимците, израилтяните си правят стан в дъбовата долина (17:2, 17:9, 21:9), Саул събира сили в Гива под дъба на хълма (22:6), Саул, след трагичната си гибел, намира покой под дъба в Иавис (31:13).
4. Следователно дъбът е и врата между световете. Душата минава през ствола и короната на дървото и отлита в небесните селения, докато тялото остава да лежи под корените, както е според Царства 1 (31:13), Летописи 1 (10:12). А още в Битие (35:8) се разказва как Ревекината кърмачка също е погребана под дъб, който самият Яков поради скръбното събитие назовава плачи-дъб.
5. Но също така дъбът е място, на коего Господнята сила може да осъществи справедливо наказание. В Царства 2 (18:9, 18:10, 18:14) се разказва за Авесалом, изправил в битка израилския народ срещу баща си Давид, следното: „Авесалом се срещна с Давидовите слуги; той яздеше на муле. Когато мулето се вмъкна с него под клоните на един голям дъб, косата на Авесалома се заплете в клоните на дъба, и той увисна между небето и земята...".
Едва при Исая и другите пророци (Дани- ил и Осия) парадигмата се сменя и окончателно се поставя знак за равенство между дъбовото дърво и идолопоклонничеството. Отстъпниците и грешниците ще бъдат „посрамени зарад дъбравите, тъй много желани..., защото вие ще бъдете като дъб, чийто лист е опадал, и като градина, в която няма вода." (Ис. 1:29-30) и гневът Господен ще бъде насочен „против всички кедри ливански, високи и величави и против всички дъбове висански" (Ис. 2:13). Цялата гл. 44 от Исая описва идолопоклонническите действия, възмутителни с това, че не различават сакрално от профанно: „Част от дървото изгаря в огън, с другата част вари месо за ядиво, пече си печено и яде до насита, а също грее се и казва „Хубаво сгрях се, усетих огън". А от остатъците прави бог, свой идол, покланя му се, пада ничком пред него и му се моли и казва: „ Спаси ме, защото си мой бог". Не знаят, нито разбират: Той им е затворил очите, за да не виждат, и сърцата им, за да не разбират. И не взима това на сърцето си, нито има дотолкова знание и разум да каже: „Половината му изгорих на огъня...; а от остатъка му нима ще направя гнусота? Нима ще се кланям на къс дърво?" За същото и с не по-малък драматизъм говори Осия (гл. 4). Основният мотив и при него е този: „Изтребен ще бъде моя народ, защото му знание не достига... Моят народ пита дървото си и неговият жезъл му дава отговор..."
От една страна, като християнски апостол, Константин Философ отлично е познавал тези текстове и е разбирал тяхното послание, а от друга, като обучен в античните науки и изкуства, е съзнавал силата на предустановените парадигматични култови жестове, аргументирани от фулските мъже по следния начин: "Ние не сме почнали да вършим това отсега, а сме го приели от нашите бащи", което би трябвало да означава - защо ни е нов начин на почитание и нов Бог, когато нашият е изпитан многократно, помагал ни е всеки път, „когато сме имали нужда от дъжд, или от нещо друго". Затова в словесното си послание Философът е категоричен, но и изключително внимателен. Работейки за трансформациите, които трябва да се извършат в идейният свят на менталното и едва тогава да се осъществяват като ритуална практика, имайки модела в посочените пророчески текстове, Константин постепенно превръща мощния символ „дъбът" в обикновена вещ. Неговите функции са сведени само и единствено до битовата употреба („дървото, което е предназначено само за огъня"), но в същото време впечатлителността на природния човек е активизирана чрез визията за могъщото наказание („...вие, които се кланяте на такава нищожна вещ като това дърво, което е предназначено за огъня, как ще се избавите от вечния огън?").
Всъщност Константин Философ чрез действията си разтваря кръга на племенното митично време, превръщайки го във векторна права, като призовава към новоначалие и категорично запрещава пътя назад не само словесно, но и чрез действие: „И тъй като ги убеди с благи думи, накара ги да отсекат дървото и да го изгорят". И както във вербалността, така и в поведенческата жестовост, Философът следва модел, вече зададен в старозаветното. Според Книга Съдии (гл. 6) Ангелът призовава Гедеон да разруши жертвеника на Ваал, да отсече свещеното дърво и на новосъградения от него Господен олтар да принесе всесъжение върху цепениците от това дърво. В историята от Кириловото житие присъства и една нова знаково oт самият Константин нанася символично ритуалните 33 удара като свидетелство за приобщеността му към Сина Господен Исус, след което старейшината на фулското племе по своя воля се покланя и целува Светото Евангелие. Несъмнената правота на тези действия е доказана свише чрез напоителния нощен дъжд, който идва в отговор на съмненията на поклонниците, изказани в началото: „Ако някой дръзне да направи това (т. е. да посегне върху дървото - б. м.), ще го сполети смърт, а ние няма да видим вече дъжд докрай".
Коментираният пасаж от Житието определено носи характера на убедително спасително поучение. Той ясно показва езическия ритуал като изпразнен от съдържание и изолиран от господстващия дух на християнското време. Истинското му послание придобива завършеност едва когато съпоставим събитията във Фул със събитията след 862 година, годината, в която Константин Философ създава азбуката за моравците. До този момент за вече покръстените славяни християнският обред е действие също толкова нелегитимно, колкото и езическото поклонение. Зададено по силата на вече нова традиция, това действие остава непонятно, защото в него се повтарят неразбираеми (макар и в същността си свещени) думи. Изнамирането на графична система и интелектуалното усилие на Философа чрез нея да бъде изписано, а по-късно и съзнателно изговорено, литургичното есконе бз слово е жест, равнозначен на пророческия акт на посичането на езическото несъзнавано със силата на евангелския дух.